Принудителни административни мерки

Според предназначението си административната принуда се осъществява под формата на административно наказание или принудителна администра­тивна мярка, но докато административното наказание представлява държавна репресия спрямо извършителя на административно нарушение, то принудител­ната административна мярка има различно от него приложно поле:

• 
  да осуети извършването на административно нарушение;
  
• 
  да се преустанови започнало вече административно нарушение;
  

• 
  да се възстановят евентуално настъпили реални вреди от извършването на административното нарушение.
  

Правната уредба на принудителната административна мярка се съдържа в Закона за административните нарушения и наказания, който установява три вида такива мерки в зависимост от това към коя фаза от процеса на извършва­нето на административното нарушение те са насочени - превантивни, преуста-новителни и възстановителни принудителни мерки.

При превантивната административна мярка връзката с правното наруше­ние се изразява в това, че такова нарушение все още няма, но въпреки това се приема, че е налице опасност от извършване на дадено административно нару­шение и тази опасност е реална, непосредствена, сериозна и несъмнена.

Правната мярка може да се приложи както във връзка с опасността да бъде извършено правно нарушение, така и за да се осуети настъпването на дадено вредно събитие, напр. рухване на сграда, застрашена от самосрутване или при­нудително настаняване на лице за лечение в специално медицинско заведение при венерически болести от определен вид и др.

При преустановителните НАМ тежестта на доказването лежи върху дър­жавния административен орган, който я прилага, и затова той е правно задъл­жен да има обективна и точна преценка и да използва в процеса на прилагането на този вид мярка само законно допустимите средства и методи.

При възстановителните ПЛМ правното основание е извършено някакво ад­министративно нарушение, вследствие на което са последвали вреди от материа­лен или морален характер, които трябва да бъдат възстановени. Следователно те се прилагат не като санкция за извършеното административно нарушение, а за да се възстановят евентуални вреди, които са пряка и непосредствена последица от противоправните действия или бездействия на нарушителя.
4. Административни наказания
Понятие за административно наказание. Административното наказание е санкцията, репресията на държавата по отношение на извършителя на адми­нистративното наказание и представлява неблагоприятна правна последица, от морален или материален характер, за осъщественото поведение.

Целта на административното наказание е да предупреди и превъзпита нару­шителя към спазване на установения правен ред, както и да се въздейства въз­питателно и предупредително върху останалите граждани.

С административното наказание се реализира един от видовете правни отго­ворности по нашата правна система - административнонаказателната отговорност.

Административните наказания могат да се определят само със закон или указ (за времето до приемане на сега действащата Конституция) и само със закон (при сега действащата Конституция).

Административните наказания се налагат заради извършени администра­тивни нарушения на територията на Република България, на български кораб или самолет и спрямо български гражданин, извършил административни нару­шения в чужбина, наказуеми по българските закони, ако засягат интереса на нашата държава.

За извършените административни нарушения законодателят е предвидил различни административни наказания:

а) обществено порицание;

б) глоба;

в) временно лишаване да се упражнява определена професия или дейност;

г) отнемане в полза на държавата на вещи (административна конфискация),

д) отнемане в полза на държавата вещите, предмет на административното на­

е) отнемане в полза на държавата вещите, принадлежащи на нарушител, кои­

ж) отнемане в полза на държавата придобитите от нарушителя вещи, в резул­

з) задържане от органите на МВР за 15 денонощия на лице, извършило адми­

и) задържане от органите на МВР за 15 денонощия на лице, извършило адми-

й) имуществена санкция на юридически лица;

к) отстраняване от строеж.

При определяне на административното наказание административнонаказ-ващият орган е правно задължен да вземе предвид цял комплекс от изисквания, за да съответства наказанието на нарушението:

• 
  тежестта на извършеното нарушение;
  
• 
  подбудите за неговото извършване;
  
• 
  смекчаващите и отежняващите вината обстоятелства;
  
• 
  имотното състояние на нарушителя;
  
• 
  възраст, пол, професия, обществено положение и др.
  

Административнонаказателният процес е съставен дял от единния админис- тративен процес наред с административното производство по издаване, обжал­ване и изпълнение на индивидуалните административни актове, регламентира­но от ЗАН. При административнонаказателния процес предмет на процесуални действия е производството по установяването на административните наруше­ния, налагането, обжалването и изпълнението на административните наказа­ния. Този процес е универсален и се прилага във всички отрасли и сектори на Държавното управление, когато са извършени административни нарушения и наказания. Самото производство за налагане на административни нарушения (административнонаказателния процес) представлява процедура от процесуал­ни действия, извършвани от страните по една административнонаказателна преписка, която има за цел да се разкрие обективната истина за извършеното административно нарушение и да се наложи съответстващото административно наказание, предвидено в закона.

Съдържанието на процесуалните действия на страните в административно-

наказателния процес дава възможност да се обособят четири самостоятелни фази в неговото развитие:

1. 
   Производство по съставянето на акт за установяване на извършеното адми­нистративно нарушение.
   
2. 
   Производство но издаване на наказателното постановление.
   
3. 
   Производство по обжалване на наказателното постановление (съдебна фаза).
   
4. 
   Производство за изпълнение на административните наказания.
   

За да се смята актът за установеното нарушение за правилно съставен, той трябва да има изискваната от закона писмена форма и реквизити и да се подпише от съставителя, от нарушителя и от поне един свидетел, след което препис от акта се връчва на нарушителя.

С изпълнението на процесуалните изисквания в определените срокове и по определения начин се приема, че се е образувало административнонаказателно производство и то започва да следва предписаната от закона процедура.

Различните наказания се изпълняват от различни органи по различен ред:

• 
  Общественото порицание се изпълнява от ръководителя на предприятието, учреждението или организацията, в която нарушителят работи по ред, кой­то е указан в наказателното постановление или решението на съда.
  
• 
  Глобата, както и присъденото в полза на държавата обезщетение се изпъл­няват от органите на Държавната агенция за събиране на държавни взема­ния, а когато е присъдено отнемане в полза на държавата на вещи, изпълне­нието се възлага на кмета на съответната община.
  
• 
  Временното лишаване от правото да се упражнява определена професия или дейност се изпълнява от ръководителя на предприятието, учреждението или организацията, където наказаният работи, т.е. ако наказаният заема длъж­ност по професия или дейност, от правото за упражняване на която е лишен, горепосоченият ръководител го освобождава незабавно от тази длъжност.
  

/. Как държавата е създала и поддържала своя монопол върху обществените форми на принуда в миналото и днес?

2. 
   Анализирайте формата и съдържанието на определено наказателно пос­тановление - ХЕИ, КАТ и др. (по избор).
   
3. 
   Проследете реда за изпълнение на административните наказания.
   
4. 
   Анализирайте изискванията за съответствие на административното наказание на административното нарушение.
   

Всеки човек или определена социална даденост, чрез правилата на правната норма, може да придобива и упражнява права и задължения, чрез които да удов­летворява своите потребности и интереси. Характеристиката на физическите и юридическите лица като правни субекти се изгражда върху няколко основни принципа:

1. 
   Само компетентните държавни органи, въз основа на правните норми, мо­гат да обявяват условията и процедурата, чрез които едно лице може да се смята (да се конституира) като правен субект.
   
2. 
   Правни субекти могат да бъдат само признати от правната система социал­ни дадености - хората като отделни човешки същества или определени со­циални общности, като обединения или сдружения. Тяхното събирателно на­именование е „лица". Отделните човешки индивиди, имащи своя психичес­ка воля и интереси и притежаващи качеството на правни субекти, се обозна­чават с понятието „физическо лице" (ФЛ), докато съвкупността от физичес­ки лица и имущество, обособена като самостоятелен правен субект по сила­та на правната норма, се нарича „юридическо лице" (ЮЛ).
   
3. 
   Правната норма придава на фЛ и ЮЛ качеството на правен субект, за да може всеки чрез системата на правото да придобива и упражнява права и задължения, посредством които да удовлетворява своите интереси и потреб­ности. Законът признава на правните субекти една обща и абстрактна въз­можност да придобиват всякакви и всички права и задължения, което е пред­поставка конкретният правен субект да придобива и упражнява своите собс­твени права и задължения - субективни права.
   

Правният субект, за да бъде носител на своите субективни права и задължения и за да може да встъпи във взаимодействие с другите правни субекти, е необходи­мо да се персонифицира (индивидуализира). Държавата, чрез законодателството, установява единни всеобщи изисквания за всеки отделен правен субект да се обоз­начи с определени признаци - правни качества и правни белези, чиято съвкупност представлява правният статут на дадения правен субект.

Предпоставка за персонификацията на физическите лица като правни су­бекти са техните правни качества - правоспособност и дееспособност. Това са възможности, които законът предоставя на правните субекти, от една страна, абстрактната възможност да се придобиват всякакви права и задължения и, от друга - да се упражняват собствените (субективните) права и задължения на физическото лице, които то притежава реално.

или казано най-общо- всички съществуващи съгласно законодателство­то права и задължения.

• 
  Правоспособността е възможност, свързана с конкретно ФЛ, и според тази зависимост е разположена във времето - от момента на раждането до момента на неговата смърт. Крайният момент логично се обуславя от извода, че мъртвото фЛ няма свои интереси и следователно не се нуждае от възможност да има права и задължения.
  
• 
  Това е всеобщо правно качество, провъзгласено и гарантирано от закона, и следователно то не може да бъде ограничавано от привилегии, основани на различия между гражданите по тяхната възраст, пол, религия, имотно състояние и т.н. Законодателството допуска изключение от този принцип само в случай, когато ЮЛ е извършило особено тежко престъпление. Поради основополагащия характер на правоспособността за статута на фЛ като правен субект, тази санкция се налага само като частична и временна мярка. Илюстрация за това са наказанията „лишаване от правото да се упражнява определена професия или дейност" и др.
  

Необходимостта от правна стабилност и сигурност и голямото значение на правните действия на фЛ както за собствените му интереси, така и за интере­сите на другите фЛ (третите лица), с които то влиза във взаимодействие, е наложила законодателно да бъде уредено изискването фЛ да притежава зряла воля. Това е онази психо-физиологична зрелост, която гарантира, че фЛ разби­ра смисъла и значението на своите постъпки и има необходимото съзнание и воля за постигането на своите цели и интереси. Затова дееспособността се де­финира като призната и уредена от закона способност на фЛ, с лични действия да придобиват права и да поемат задължения. Следователно правоспособност­та и дееспособността са взаимносвързани, като първата предхожда и е по-ши­роката предпоставка за проявлението, реалното приложение на втората. За да се изясни съдържанието на дееспособността, тя може да бъде класифицирана според два основни критерия:

// степен. Непълнолетие. Лицата от 14 до навършване на 18-годишна възраст са непълнолетни. Режимът на извършване на правни действия им дава право:

• 
  сами да сключват обикновени дребни сделки за задоволяване на текущи нужди;
  
• 
  да разполагат с това, което са придобили със своя труд;
  
• 
  да извършват всички други правни действия със съгласието на своите родители(настойници,попечители).
  

При този критерий изискванията за възраст се съчетават със специфичните правила на някои правни отрасли, например:

- Трудова дееспособност. Съгласно чл.310, ал.1 от Кодекса на труда на рабо­та могат да бъдат приемани само лица, навършили 16 години.

Освен това нашето законодателство признава семейна дееспособност, тър­говска дееспособност и др.

Освен правни качества гражданскоправният статут на физическите лица включва и система от индивидуализиращи правни белези- местожителство, име, актове за гражданско състояние, пол, произход, семейно положение, здравос­ловно състояние, народност и грамотност.

Пол -нашата Конституция обявява пълно равноправие на половете. Когато

3. Юридически лица - понятие, видове, възникване, управление.

3.1. Юридическо лице - понятие и видове

Римското право като първа завършена правна система на държавата не е
формулирало понятието юридическо лице (ЮЛ), но се споменават различни
частни корпоративни сдружения с религиозен, политически и търговски харак­
тер. Произходът на ЮЛ като правен субект е обосновано от опщественот^Ь
развитие и се обективизира исторически от две групи причини: ^^

1. Развитието на човешката цивилизация доказва по безспорен начин, че хора­та с тяхното обединяване и съвместен (обществен) начин на живот мултип­лицират своите физически и интелектуални възможности. Това са обедине­ния за полагане на съвместен труд, на средства за производство или сдружа­ване, за да се постигат или защитават обши интереси. Така се стига до обек­тивната необходимост, съвместно осъществяваната дейност да се отдели от субектите, които са се обединили, за да може тя да се управлява само и един­ствено с оглед постигане на общите интереси. Това обособяване на дейност­та, нейното отграничаване и отделяне от участниците в нея, изисква да се създаде система от правила (правна конструкция), която да зачита и предс­тавя общата дейност като самостоятелен субект на гражданския оборот ус­поредно с физическите лица.

2- Развитието на пазарните икономически отношения създава обективната необходимост правната наука да открие още един универсален начин за учас-

тие в търговските правоотношения и това е юридическото лице (ЮЛ). До узаконяването на този нов виц правен субект в кръгооборота на стоки и ка­питали са можели да участват само търговците - физически лица, които са имали свой гражданскоправен статут, собствена психическа воля и имущес­тво, и това им давало възможност свободно да сключват сделки в граждан­ския и търговския оборот. Реалностите на пазарното стопанство изискват да се извърши юридическо признаване на всяка отделна търговска дейност, обособена като предприятие, което да има възможност свободно и равно-поставено да участва в гражданския търговски оборот наред с търговците -физически лица. Създаването на правната конструкция „юридическо лице" води до нов етап в развитието на търговските отношения чрез реалните пре­имущества на своето съществуване, каквито са:

• 
  Търговецът може да участва като правен субект чрез своите предприятия в различни точки на света. Той може да ръководи отделните предприятия чрез свои представители, тъй като сам не е в състояние да извършва непосредствено всички търговски дейности.
  
• 
  Търговецът е собственик на всяко свое предприятие и следователно има правната възможност да се разпорежда с тях: да прехвърля притежанието на отделно предприятие или част от него на трети лица, ако претърпи неуспех и загуби в едно от предприятията, да запази собствеността върху останалите предприятия, да отговаря за своите задължения с всяко отделно предприятие и т.н.
  
• 
  Търговецът не трябва да отговаря за всяка сделка или самостоятелна търговска дейност с цялото си имущество (неограничено), в т.ч. с личното си имущество. По такъв начин той има възможност да запази частното си имущество независимо от съдбата на предприятията си.
  

Поради липсата на кодификация гражданското право не съдържа определе­ние (т.нар. легална дефиниция) за юридическо лице. Независимо от това правната доктрина определя, че юридическото лице има четири основни признака, чиято съвкупност очертава обема и съдържанието на понятието. Тяхното конкретно съдържание е следното:

1. 
   Юридическото лице е организационно единство. То представлява социална общност, имаща качеството на управляема система - наличие на обща, единна цел; изградена организационна структура от взаимосвързани и взаимопод-чинени звена; органи за управление, притежаващи обща и специална разпо­редителна компетентност; вътрешни нормативни актове, определящи фун­кциите, правата и задълженията на всеки елемент и на системата като цяло.
   
2. 
   Юридическото лице има обособено имущество. Основен житейски и правен принцип е, че без имущество не може да се осъществява каквато и да било дейност. Имуществото се явява абсолютна предпоставка и средство за постига­не на целите, с оглед на които е създадено конкретното социално обединение. Конкретният размер и вида на имуществото на юридическото лице зависи от неговата собствена преценка, но в някои случаи законът определя минимални и задължителни граници на първоначалния му размер (основен капитал).
   
3. 
   Юридическото лице участва от свое име в гражданския оборот. Предпостав­ка за този признак е комплексът от правила, посредством които определена­та социална общност се индивидуализира, придобивайки съответните правни качества и правни белези - гражданскоправен статут. Другата предпоставка е