I същност и структура на правото Характеристика и белези на правото като нормативен регулатор

Вещното право е самостоятелен отрасъл на гражданското право и регулира обществени отношения, които имат за свой обект вещ - природни блага или материални продукти на човешкия труд. Това е определящо за общата характе­ристика на вещното право като правен отрасъл, който урежда т.нар. „статика" на гражданските правоотношения. Негов предмет са обществените отношения, чрез които се установява „власт" върху вещи, т.е. това са параметрите на прав­ните възможности на титуляра да използва вещта, над която господства и, раз­бира се, как да защити това си вещно право от евентуално нарушаване от трети лица. Трябва да обърнем внимание и върху друго: правото на сбственост дава толкова широка възможност за разпореждане върху вещта, че когато се казва, че едно лице „има лека кола", в обикновения език се разбира, че това е отноше­ние между лицето и самата лека кола. Всъщност правото на собственост не е отношение между правен субект и вещ, а правната възможност на притежателя на това право да владее, ползва и да се разпорежда свободно с тази вещ и това му право да е защитено от държавата. В нашия пример, юридически погледна­то, лицето казва „тази лека кола е моя" не защото това е отношение между него и вещта - в такъв случай всеки би могъл да установи такава връзка с всякаква свободно избрана от него вещ, която желае да смята за своя, но тогава би настъ­пил хаос. Тук става въпрос, че това лице е носител (притежател) на субективно вещно право на собственост, установено от закона по определен ред и в опреде­лена форма, и в този смисъл това право на собственост, а не леката кола влиза в неговото имущество, чрез него лицето може да обозначи една вещ като „моя" или „чужда", съответно да получи благата от ползването на вещта.

Правните норми на вещното право като метод на правно регулиране са под­чинени на метода на равнопоставеност - всички гражданскоправни субекти имат еднакви правни възможности да придобиват и упражняват вещно право. Осо­бената специфика на вещното право е неговият абсолютен характер - когато субективното вещно право е едно фактическо положение, законът адължава всички да се съобразяват с това, като се въздържат от действия, с които могат да препятстват упражняването на вещното право от неговия титуляр. Обобще­но казано, за да очертаем съдържанието на вещното право, трябва да поставим в центъра на правния интерес неговия обект - вещта, като акцентираме върху корелативната връзка между двете страни на това съдържание:

1. 
   Вещното право дава на притежателя си властта да използва една вещ, т.е. предоставя на притежателя правна възможност свободно (в пределите на закона) да върши с вещта каквото намери за добре;
   
2. 
   Вещното право е право на власт да се иска от всички лица въздържание от действия по отношение на определена вещ; това е едно абсолютно субектив­но право, което проявява действието си по отношение на всички,
   

Като имаме предвид тази характеристика, можем да определим субектив­ното вещно право като установена и гарантирана от закона възможност на едно лице да използва свободно (в пределите на закона) една вещ за задоволяване на своя правен интерес, както и да иска от всички лица да се въздържат от дейст­вия спрямо същата вещ.

Основен нормативен акт на вещното права е Законът за собствеността, кой­то очертава обема и приложното поле на правния отрасъл. Важно значение за регламентирането на вещните правни отношения свързани със съответния вид собственост, са Законът за държавната собственост, Законът за общинската соб­ственост, Законът за собствеността и ползването на земеделските земи, както и Семейният кодекс, във връзка с вещи, които са обект на семейна имуществена общност, Законът за паметниците на културата и музеите и др.

Всички законови нормативни актове имат съответните по вид и правна сила подзаконови нормативни актове. Това са правилниците за прилагане на отдел­ните закони. Правилникът за вписванията, наредби и инструкции, реализ^^-щи отделни специфични въпроси на придобиването и упражняването на суЯг-тивни вещни права.

За гражданското право вещи са само тези предмети на външния (материал­ния) свят, които се намират в естествено състояние в природата или са създаде­ни от човека и притежават качеството полезност, което ги прави обект на инте­реси и желания на хората, с цел удовлетворяване на определени техни потреб­ности. Всъщност поведението на хората спрямо вещите е обществено отношение, което се проявява винаги спрямо други лица по повод на вещ, поради което вещта заема съответното място на обект на правото, в частност на обект на вещни правни отношения. В гражданското право няма обща дефиниция на по­нятието „вещ", поради което обемът и съдържанието на понятието се определя чрез два основни признака, даващи най-обща представа за вещта - тя е матери­ален предмет, който има самостоятелно съществуване.

Подтелесност на вещ разбираме нейната вещественост, материалния субст­

• 
  не са вещи личните нематериални блага на човека - чест, достойнство, име и др.
  
• 
  не са вещи интелектуалните блага, създадени от човека - произведения на литературата, изкуството и т.н.; интелектуалният продукт не трябва да се идентифицира с неговия материален носител (книга, чертеж, картина и т.н.), които купуваме като вещи, но с това не купуваме самото авторско право -неговото притежаване е самостоятелен предмет на съответна сделка;
  
• 
  не е вещ енергията - електрическа, водна, ядрена и др., защото тя няма телесност; по изключение, с оглед на охраната на енергиите, Законът за собствеността приравнява различните видове енергии към движимите вещи;
  
• 
  не е веш имуществото, защото то представлява съвкупност от субективни права и правни задължения на едно лице, а правата и задълженията са обществени отношения, а не явления на природния свят;
  

Всеки материален предмет, за да притежава качество на вещ, за да бъде годен да отговори на правния интерес като обект на дадено вещно право, тряб­ва да е обособен като самостоятелна даденост. В този смисъл вещи могат да бъдат течни и въздухообразни тела, но само ако са обособени чрез отделяне в съответен съд, например въздухът, дъждът, реката и др., не са вещи, но бутилка със сгъстен кислород, язовира, туба с минерална вода и т.н., са вещи.

Гражданското право отдава значение на отделни свойства на вещите, които обосновават класифицирането и делението им като отделни видове, както и спецификата на съответния правен режим

/. Какво е особеното в правния режим на сделките с недвижими имоти?

2. 
   Какъв вид вещи са моторните превозни средства, газообразните и течни­те вещества, енергиите и подземните недра?
   
3. 
   Как се отнасяте към тезата да се отмени наследяването?
   

Съсобственост

Конституцията на Република България регламентира правото на собстве­ност, видовете собственост, както и правните граници, защитата и неприкосно­веността на всяка собственост. В българското законодателство няма законова дефиниция на правото на собственост, но юридическата теория и практика са формулирали обема и съдържанието на понятието чрез неговите основни приз­наци:

Правото на собственост е призната и гарантирана от закона възможност на едно лице да използва свободно (в пределите на закона) една вещ за задово­ляване на своя правен интерес, както и да иска от всички други лица да се въз­държат от действия спрямо същата вещ.

Когато изследваме правото на собственика да има пълна и неограничена власт върху една вещ, разбирано като начин на употреба на вещта за собствена изгода и по собствено усмотрение, това може да бъде разкрито чрез съдържа­нието на три отделни правомощия, които законодателят включва в единното право на собственост. Още римското право въвежда триединството на собстве­ност - владение, ползване и разпореждане (и§их, Ггис1из, аЬи!>и$), чрез които се разкриват съществени страни на правото на собственост и които в своята съв­купност най-точно разкриват неговото съдържание.

Българското законодателство установява различни видове собственост, като използва два основни критерия - кой е субектът на правото на собственост и предназначението на вещта. Конституцията прави основното деление на собст­веността на частна и публична, като по такъв начин се очертават следните ви-

дове собственост: публична държавна собственост и частна държавна собстве­ност, публична общинска собственост и частна общинска собственост, частна собственост на ЮЛ - търговски дружества, ЮЛ с нестопанска цел и др., частна собственост на граждани.

1.1. Публична собственост

Когато трябва да се характеризира публичната собственост, трябва да се отчи­тат особеностите на субекта на правото на собственост' - това е държавата, ко­ято въз основа на своя териториален суверенитет, е единен субект на това право на собственост. Чрез своите органи държавата владее, ползва и се разпорежда със своето право на собственост, но това не ги прави титуляри на това право -съгласно установените правни норми държавната администрация трябва да оси­гурява ефективното упражняване на правото на собственост на държавата, но тя не може да стане притежател на това субективно право. Другата особеност на публичната собственост е свързана с нейното предназначение - тя се изпол­зва в интерес на гражданите и обществото с оглед постигане на всеобща полза от полезните свойства на нейните обекти.

Изключителна публична държавна собственост

Това общо положение има своята проекция върху определена група от вещи, които държавата изключва от икономическите интереси на обществото, и като ги прави изключителна публична държавна собственост, не допуска никаква тяхна зависимост от частни интереси, освен единствено за целта да служат за всеобщо благо. Чл.18 ал.1 от Конституцията обявява за изключителна държав­на собственост „подземните богатства, крайбрежната плажна ивица, републи­канските пътища, както и водите, горите, парковете с национално значение, природните и археологически резервати, определени със закон".

Публична държавна собственост

Имотите, които са публична държавна собственост се използват за трайно задоволяване на обществените потребности от национално значение чрез общо ползване. Тези имоти и вещи според техните свойства и предназначение могат да бъдат обособени в две групи:

• 
  имоти, предоставени на органите на държавната власт за изпълнение на функциите им в различните области на обществения живот-образование, наука, култура, отбрана, здравеопазване, обществен ред и сигурност и др.;
  
• 
  държавните имоти и вещи, обявени по установения ред за паметници на културата от световно значение.
  

Общината е особен вид ЮЛ - публично ЮЛ. Тя едновременно е субект на дър­жавната власт, в смисъл местен изпълнително-разпоредителен орган на държав­ната власт, и носител на правото на общинска собственост. Това означава и още една отлика на общинската собственост от държавната - тя не съставлява единен фонд, т.е. всяка община е самостоятелен и автономен собственик на своята обосо­бена общинска собственост. Другият определящ критерий, който характеризира общинската собственост като публична е нейното предназначение - трайно задо­воляване на обществени потребности от общинско значение чрез общо ползване.

Законът за общинската собственост примерно изброява обектите, които са публична общинска собственост или които, според техните свойства и предназ­начение, могат да бъдат обявени за такава собственост, а именно: имотите, пред­назначени за осъществяване на функциите на органите на местното самоуправ­ление и местната администрация; имотите, предназначени за трайно задоволя­ване на обществени потребности от общинско значение, каквито са: гори и земеделски земи, водоизточниците, които се използват само от съответната об­щина, местните пътища, улиците, обществените паркинги и зелените площи за общо ползване, общинските жилища и др.

1.2. Частна собственост

Частна държавна собственост и частна общинска собственост

Частната държавна собственост и частната общинска собственост са всички държавни и общински имоти и вещи, които не са обявени от Конституцията или по установен от законите ред, за публична държавна собственост или публична общинска собственост. Като субективно право правото на частна държавна собс­твеност и общинска собственост имат родовите признаци на всяко вещно право на собственост - то е имуществено, абсолютно и безсрочно, като съдържанието му се свежда до правомощията на владеене, ползване и разпореждане. Частна собственост на граждани, кооперации и юридически лица Тази характеристика на собствеността обозначава пълното й гарантиране от закона. Частната собственост не е ограничена нито от вида и количеството на вещите, които могат да се притежават, нито от тяхното предназначение и употреба, макар и небезусловно - налагат се само такива ограничения, които справедливо разрешават колизиите (противоречията), свързани с упражнява­нето на субективни права и на другите правни субекти (например при съседст­во на недвижими имоти) или в обществен интерес (например едно изменение на застроителния план на едно населено място).

Една особеност на правото на собственост с съсобствеността - „правото на собственост може да принадлежи и общо на две или повече лица - държавата, общините или други юридически лица или физически лица" (чл.ЗО от ЗС). Всъщ­ност това изглежда като едно противоречие с принципа, че вещно право може да съществува само върху отделна вещ, т.е. върху телесна и самостоятелна (обо­собена) вещ, а не и върху части от вещи. Това се подкрепя и от съществуващия в юридическата теория и практика термин „идеална част", който мнозина счи­тат, че означава едно мислено поделяне на правото на собственост, а чрез него косвено и на вещта на идеални дялове (части), които в своя сбор дават пълното право на собственост. Ако това е така, по правилото за изключеното трето (геаиспо ас! аЬзигсют), понятието „вещ", възприето от вещното право, е невяр­но и неточно - вещ не може да се владее идеално, мислено. Собственост означа­ва фактическа власт върху вещта, а щом не може да се владее вещта, значи не могат да се претендират и плодовете и доходите от вещта, а който не владее и не ползва облагите от вещта, не би трябвало и да се разпорежда с нея, тъй като няма правен интерес. Щом тази логическа обосновка води до абсурд, значи пра­вилният отговор е друг - всеки съсобственик има отделно право на собственост върху цялата вещ, но упражняването на това право е ограничено от конкурен­цията на правата на другите съсобственици върху същата вещ. В този смисъл всеки от притежателите на общата вещ е носител на своето пълно право на собственост, включващо правомощията на владението, ползването и разпореж­дането, но стеснен в съответен обем. По съображения за практичност този обем се обозначава като „идеална част", за да може да се изрази и математически.

Поначало всеки съсобственик упражнява своето вещно субективно право на собственост самостоятелно, но съгласуването на интересите на отделните прав­ни субекти е наложило някои особености:

1. Право на владение. Всеки съсобственик може да упражнява фактическа власт върху цялата вещ или върху съразмерен на своята част дял, и то по начин, че да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея съобразно правата си.

2. 
   Право на ползване. Всеки въз основа на своето право на собственост може да получава облаги от общата вещ, но в размер, съответстващ на своя дял.
   
3. 
   Право на разпореждане. При упражняване на своето право на разпореждане всеки от съсобствениците може да упражнява свободно своето вещно субек­тивно право, без да е необходимо съгласието на другите. Обект на неговите разпоредителни действия - продажба, замяна, ипотекиране и други, може да бъде само равностойността на неговия дял в общата собственост.
   
4. 
   Управление на общите вещи. Действията по управлението на общата вещ са правни действия, представляващи грижа за запазване потребителските свойс­тва на вещта (когато са възмездни, те се наричат необходими разноски за вещта) или за увеличаване на нейната ценност (стойност) - полезни разноски.
   
5. 
   Прекратяването на съсобствеността се осъществява с погиване на общата вещ, с отказ от право на собственост в съсобствеността или чрез делба.
   

Поначало собственикът сам упражнява своето право на собственост, но в определени случаи, когато негови или интереси на трети лица налагат това, той може да преотстъпи част от своите правомощия, т.е. да ограничи своето право на собственост със съответния обем, който е предоставен на друго лице. Това юридическата теория и практика наричат „ограничени вещни права върху чуж­да вещ". Българското вещно право установява два вида такива вещни права: право на строеж (суперфиция) и право на ползване, както и една особена кате­гория ограничени вещни права, която се нарича сервитут.

• 
  Като съдържание правото на строеж означава собственикът (суперфици-ент) да отстъпи част от повърхността на своя имот за построяване на някакъв вид сграда, с което се дава възможност на носителя на правото на строеж да стане собственик на построеното в чуждия имот. Всъщност това е определящият правен интерес: учредяване на право да се държи пост­ройка в чужда земя.
  
• 
  Суперфициарът (носителят на правото на строеж) има право и да изпол­зва чуждия недвижим имот, доколкото това е необходимо за нуждите, свързани с ползването на постройката: може да се складират материали­те за строежа, да се преминава през имота, за да се отива до постройката,
  

Правото на ползване е самостоятелно, макар и ограничено, вещно право, което включва правото да се ползва чужда вещ съгласно нейното предназначе­ние и правото да се ползват доходите от нея, без да се нанася съществено изме­нение на вещта. Обект на правото на ползване могат да бъдат всякакви движи­ми и недвижими вещи, но поради естеството на това право - дълготрайно из­ползване на вещта, то не може да се упражнява върху потребими вещи (храна, суровини и др.).

По общо правило, щом едно лице ползва облаги от вещ, то е длъжно да понесе тежестта и на грижите и разноските за вещта. Според чл.57 от ЗС полз-вателят трябва да плаща три вида разноски: а) Разноски по поддръжка на вещта или т.нар. „необходими разноски", които са свързани с поправки, отнасящи се до обикновената употреба на вещта както и за неотложни работи, без които вещта би погинала или би се повре­дила съществено.

б) Разноски по ползването - това са разноски, които ползвателят може да нап­

в) Разноски, представляващи данъци и такси, които ползвателят заплаща, но

се прекрати. Това означава, че вещта не може да бъде изоставена, тъй като вече не съществува правото на ползване, з представлява правно задължение за пол-звателя, установено от закона, съгласно което той трябва да върне вещта на собственика в състоянието, в което е била приета при учредяването на правото на ползване (като се отчете овехтяването и изхабяването на вещта, вследствие на нейната нормална и обикновена употреба при ползването). Като форма за доказване, че са спазени тези изисквания на закона, законодателят задължава страните да съставят опис за състоянието на предадения имот.