I същност и структура на правото Характеристика и белези на правото като нормативен регулатор

1. 
   Предмет и видове гражданско представителство
   

По времето на Римската империя сключването на договор е било възможно само с личното участие на страните, на които римското право предписвало точно определена процедура от действия, жестове и юридически фрази. Днес съвре­менният свят е немислим без представителството, защото това е правната възможност едно лице да извършва действия от името и в интерес на друго лице. Това се е наложило от необходимостта да се извършват правновалидни действия чрез представляване на малолетните деца от техните родители, на гражданина от неговия адвокат в съдебния процес, на бизнесмена от търговския управител на предприятието, което се намира в друг град, и т.н.

1.1. Представителството има следните основни признаци:

1. Представителството е правоотношение между две страни:

• 
  Представляван - лице, което има намерението и възлага извършването на определени правни действия с цел правните последици от тях да настъпят за него.
  
• 
  Представител - лице, което извършва възложените му правни действия от чуждо име и в интерес на представлявания.
  

2. 
   Представителят извършва правните действия със свои волеизявления, но той трябва да се представи задължително на третото лице, че действа от името на представлявания, а не от свое име. Той може да направи това с писмен документ, с устно съобщаване или по друг начин.
   
3. 
   Представителят и третото лице трябва да имат знание, че сделката, коя­то сключват, ще има правно действие за представлявания. На практика това означава, че при сключване на писмена сделка представителят обозначава пред подписа си знак, че подписва като представител (вж. фигура 13.1).
   
4. 
   Между представителя и представлявания да е налице представително пра­воотношение, с което на представителя да бъде предоставена представител­на власт, т.е. правната възможност да извършва правни действия от името на представлявания и да създава за него правни последици.
   
5. 
   Представителното правоотношение има своето съдържание в акта на пре­доставянето на представителна власт на представителя, но самото предста­вителство се състои от правното действие (действия), което представителят извършва, и тези две части на правоотношението са органично свързани.
   

тично, в правната сфера на представлявания. В този смисъл те са задължи­телни, т.е. те обвързват представлявания, и това е проекция на интереса и волята на представлявания. 7. Представителят няма никакви свои права, нито вещни, нито облигацион­ни, защото той единствено упражнява чужди права, изпълнявайки своето задължение към представлявания.

• 
  Задължителното представителство възниква по силата на правна нор­ма, административен или съдебен акт и поради това някои автори го наричат законно.
  
• 
  Доброволното представителство възниква чрез упълномощаване, като представляваният сам избира представителя и обема на неговата предс­тавителна власт.
  

2. 
   Според вида на правните действия представителството може да бъде ак­тивно (да се направи нещо, да се предаде), пасивно (да се получи нещо) или смесено.
   
3. 
   Според обема на представителната власт представителството е с обща представителна власт (генерално) ис ограничена представителна власт (спе­циално).
   

С оглед на правния ред и сигурност гражданското право посочва както ос­новните юридически факти, така и редица конкретни основания, с наличието на които правните норми свързват пораждането на представителна власт. Поз­наването на тази правна уредба дава възможност на всеки правен субект да отчита специфичните обстоятелства при осъществяване на една правна сделка с представител. Съгласно чл.36 от ЗЗД „едно лице може да представлява друго

по разиоредоа на закона или по волята на представляването'. При тълкуването на тази правна норма трябва да обърнем внимание, че под „разпоредба на зако­на" ще имаме предвид всички случаи, при които представителството не произ­тича от волята на представлявания.

Основания за възникване на представителство	Основания за прекратяване на представителство
1. Волеизявление на представлявания (упълномощаване). 2. Назначаване на длъжност, която включва представителни функции. 3. Избор на длъжност, кояго включва представителни функции. 4. Назначаване на длъжност, която по своето естество включва представи­ телни функции (продавач, магазинер и др.) 5. Съдебен акт за назначаване на: син- дик, управител на съсобствена вещ и др. 6. Раждане на дете и др.	/. Общи основания, които важат за всич­ки видове представителства: 1. Смърт или поставяне под запреще­ ние на представителя или на предс­ тавлявания. 2. Прекратяване на ЮЛ. 3. Погиване или отчуждаване на вещ­ та, с оглед на която е било учредено представителството. //. Особени основания: • оттегляне на упълномощаването • отказ от представителна власт • освобождаване от заеманата длъж­ ност • изтичане на мандат • прекратяване на членство • съдебен акт за назначаване на друг синдик, управител и др. • навършване на 18-годишна възраст на детето и др.	1

3. Упълномощаване - понятие, видове, форма, прекратяване

Упълномощаването е едностранна сделка, която се осъществява с едност­ранно волеизявление на представлявания, което произвежда незабавно дейст­вие - овластява представителя да действа от негово име и правните последици да настъпят за него- Страни по сделката са упълномощителят и пълномощни­кът, като самия документ, в който се изразява упълномощаването, се нарича „пълномощно". За да бъде правно валидно упълномощаването, то трябва да се приеме от упълномощения и да е свързано с реални изпълнителни действия -нещо да се извърши, да се изработи и т.н. В този смисъл трябва да разбираме, че представителното правоотношение се учредява, за да може пълномощникът да сключи сделка с трети лица от името на упълномощения. Това от своя стра­на изисква упълномощителят да бъде дееспособен. Същото се отнася и за пъл­номощника. Самото упълномощително волеизявление може да бъде извърше­но или изрично (чрез пълномощно), или по мълчалив начин, когато от обста­новката може да се предположи, че упълномощителят е съгласен дадено лице да извърши определени действия от негово име.

Представителството е изключение от общовалидната презумция (предполо­жение), че всеки действа от свое име. Самото упълномощително волеизявле­ние, респективно отразените в пълномощното правомощия на пълномощника, могат да бъдат класифицирани по следния начин:

1. Според обхвата на представителната власт упълномощаването може да бъде
генерално (общо) и изрично (специално).

1. 
   Генерално (общо) упълномощаване. Този вид упълномощаване дава право на пълномощника да извършва неограничен брой и всякакви правни действия във връзка с изпълнителното правоотношение.
   
2. 
   Специално упълномощаване. Специалното упълномощаване е необхо­димо, когато упълномощителят, с оглед на своите интереси, трябва да конкретизира обхвата на представителната власт на пълномощника, като предвижда извършването на определени правни действия в опре­делена област (транспорт, търговия, медицина и др.) или във връзка с определена сделка (продажба на даден имот, правна защита по едно съдебно дело и др.) или определен вид правни действия (продажби, реклама, снабдяване и др.).
   

2. 
   Според времетраенето на представителната власт упълномощаването може да бъде срочно или безсрочно.
   
3. 
   Според броя на правните действия, с оглед на които се прави упълномоща­ването, то бива еднократно и многократно.
   

/. Какви са социалните предпоставки и в какво се проявява гражданското представителство?

2. 
   Посочете основните признаци на понятието „упълномощаване".
   
3. 
   Изгответе самостоятелно в писмена форма определен вид пълномощно.
   
4. 
   Каква е отликата между „оттегляне на упълномощаването" и „отказ от представителна власт"?
   
5. 
   Въз основа на Правилника за прилагане на Закона за народната просвета посочете какви представителни функции са включени в правомощията на директора на училището.
   
6. 
   Защо родителите ви са вашите „ законни представители " и при какви усло­вия?
   

Във връзка с изясняване на обема и съдържанието на понятието „погасител­на давност" трябва да бъдат разгледани предварително два въпроса: времето като юридически факт в гражданското право и начинът на защита на субектив­ните права в гражданското право.

I. Гражданското право отчита значението на времето, защото всички су­бективни права са свързани с времето и са поставени в пряка зависимост от него:

а) времето може да бъде юридически факт за възникване или придобиване на

б) времето може да бъде срок за погасяване или прекратяване на права или

в) времето може да бъде юридически факт, който да превръща субективното

г) времето може да бъде граница за защита на субективни права - това е ос­

В гражданското право времето като юридически факт се обозначава с тер­мина „срок" и той има две значения: а) определен момент от времето и б) отря­зък от време, като период, определен с различни единици за измерване на вре­мето (часове, дни, седмици, месеци и т.н.). Поради особеното значение на вре­мето в гражданските правоотношения гражданското право определя някои правила за броене на сроковете:

• 
  когато срокът се брои по дни, не се брои денят на събитието или на Момента, от който започва да тече срокът, като срокът изтича в края на последния ден;
  
• 
  когато последният ден на срока е неприсъствен, срокът свършва на първия следващ присъствен ден;
  
• 
  писмените изявления и съобщения, от каквото и да било естество, се считат за извършени в срока, ако са предадени на пощата, по телеграфа или със радиограма до изтичането на 24-я час от последния ден на срока;
  
• 
  срокът, който се брои по месеци, изтича в съответното число на съответ­ния месец; под начало на месеца се разбира първото число на месеца, под месеца;
  
• 
  срокът, който се брои по седмици, изтича в последния ден на последната седмица;
  

Погасителната давност е общ институт на гражданското право и се съдържа в правната уредба на всички правни отрасли - вещно, авторско, семейно и др. Пра­вилата на погасителната давност са систематизирани в Закона за задълженията и договорите (чл. 110-120), като са съобразени главно с облигационните отноше­ния. Законодателят принципно изхожда от основното положение, че субективни­те права се признават от гражданското право с оглед на стоящите зад тях правни интереси. В случаите, когато едно субективно право не се упражнява продължи­телно време от неговия носител, макар че е било нарушено, това създава едно фактическо положение, което предполага, че несвоевременното потърсване на защита на своето субективно право се дължи на вече отпаднал интерес. Поради това, разумно и справедливо е държавата в подобни случаи да не бъде длъжна да оказва съдействие за защита на такова субективно право в течение на неограни­чен период от време, още повече справедливо ли е притежателят на субективно­то право да получава защита, след като тя е могла да бъде потърсена отдавна, но това ие е направено. Погасителната давност, в най-общи линии, има своята роля и значение точно в такива ситуации - държавата отказва защита на едно субек­тивно право, тъй като не е била своевременно поискана (когато правният субект е могъл и е бил длъжен да направи това) и запазва създаденото фактическо поло­жение. По този начин погасителната давност служи за гарантиране на правната сигурност, определеност и стабилност на гражданските правоотношения и доп­ринася за икономия на средства и време чрез тяхното бързо развитие и уреждане. Законът за задълженията и договорите (ЗЗД) и другите граждански закони уста­новяват срокове за погасителна давност на различни субективни права - взема­ния по договори (облигационно право), правото на строеж и други вещни права (вещно право), правото на издръжка (семейно право), правото за приемане на наследство (наследствено право) и др. При всички случаи законът говори за оп­ределен по продължителност срок, през течение на който, ако носителят на едно субективно право не го упражнява (срок на бездействие), правото „се погасява". Тълкуването на общата правна уредба на погасяването по давност в ЗЗД ни поз­волява да уточним, че всъшност законодателят визира погасяването на правото на носителя на субективното право (кредитор, собственик, съпруг и т.н.) да полз­ва държавна защита за своето нарушено субективно право, погасило се е правото му на иск пред съда. Това е така, защото съгласно чл. 118 от ЗЗД, ако длъжникът изпълни задължението си след изтичане на давността, той няма право да иска обратно платеното, а щом не може да иска обратно платеното, значи законодате­лят смята, че той плаща (и то доброволно) един свой дълг. Щом обаче кредито­рът има право да получи платеното, тогава субективното право не е погасено от погасителната давност, от нея е погасено правото на кредитора да иска принуди­телно осъществяване на своето право.

Гражданското право разглежда лавностния срок като юридически факт, въз

основа на който възниква съответното гражданско правоотношение. Бездей

вието на правния субект погасява правото му на иск за защита на неговото

субективно право и едновременно с това признава на правния субект, който

фактически е упражнявал субективното право през периода на погасяванете

давност, съответното право на държавна защита. С това субективното право

придобива узаконена пълнота с официалното си признание и правна възмож

ност да бъде защитено от нарушения. В този смисъл, като юридически факт

погасителната давност е период от време (срок), през който носителят на субе

тивни права бездейства. В зависимост от предмета на субективните права, граж

данските закони определят съответна продължителност на погасителната дав

ност така, че тя да изпълнява ефективно своята обществена функция. Основна

та правна уредба на погасителната давност е дадена в ЗЗД, като законодател

установява диференцирането на давностните срокове на:

1. Общ давностен срок (по чл. НО от ЗЗД), който е петгодишен и се прилага:

всички искове, за които няма предвидени специални давностни срокове.

2. Специални давностни срокове.

2.1. Тригодишен давностен срок (по чл. 111 от ЗЗД), в който се погасяват ис ковете за:

а) Вземания от възнагражденията за труд (ако за тях не е предвидена

б) Вземания от доставки и от продажби на дребно.

в) Вземания от наем, за лихви и други периодични плащания.

г) Искове за вземания срещу държавата и държавните предприятия, ос­

2.2. Едногодишни, шестмесечни и други давностни срокове, регламентира­ни в нормативните актове на гражданското законодателство.

Като период от време давностният срок се определя с начален и краен мо­мент и затова законът установява правилата за тяхното настъпване. Според общото правило на чл. 114 от ЗЗД, началният момент за погасителната давност е моментът, в който се поражда правото на иск (по аргумент от правилото „не може да се погасява това, което още не е възникнало".). В зависимост от харак­тера на субективните права, субектът определя началния момент за тяхната защита по начин, различен от общото правило.

• 
  при непозволеното увреждане - начален момент е моментът на откри­ване на дееца;
  
• 
  за преобразуващите права - от момента, в който те могат да бъдат упражнени;
  
• 
  за абсолютните права - от момента на извършване на нарушението спрямо тях; и т.н.
  

а) признаването на вземането от длъжника; то има декларативна функция от­

б) предявяване на иск или възражение (ако те бъдат уважени с влязла в сила

в) предприемане на действия за принудително изпълнение, което означава над­

В отлика от давностните срокове в гражданското право респективно в граж­данското процесуално право са установени и някои материално-правни и про-цесуално-правни срокове, които се обозначават със събирателното понятие „преклузивни срокове". Характерно за тях е, че те са самостоятелна категория срокове и имат погасително действие, за разлика от. давностните срокове, т.е. с изтичането на преклузивния срок се погасява самото субективно право. Основ­ните признаци, които очертават обема и съдържанието на понятието и изясня­ват различията им с давностните срокове, са следните:

а) могат да бъдат установени с договор между страните (например гаранцио­нен срок), с нормативен акт или с административен акт;

б) началният им момент е моментът на възникването на субективното право,

в) нямат за предпоставка нарушаване на субективното право;

г) веднъж установени текат по отношение на всички правни субекти;

д) не могат да бъдат спирани или прекъсвани;

е) прилагат се служебно от компетентните държавни органи, което ще рече, че
те са длъжни да следят за спазването им (поначало процесуалните срокове
са само преклузивни);

ж) с изтичането си водят до прекратяване на субективното право;

з) отказ от тези срокове след изтичането им е недопустим;

и) всяко изпълнение след изтичането им се превръща в недължимо платено и подлежи на връщане.

От характеристиката на преклузивните срокове е видно, че те се установя­ват, за да се постигне по-голяма строгост и да се упражни по-осезателно въз­действие върху развитието на гражданските правоотношения. Поради това, че се прилагат съобразно спецификата на определени правоотношения, в норма­тивните и административните актове няма установен общ преклузивен срок, а само особени (специални) преклузивни срокове с различна продължителност: петдесетгодишен срок за времетраенето на авторското право след смъртта на автора; двумесечен срок за предявяване на иска за изкупуване на дял от съсоб-ствен имот и др.

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ

1. 
   Посочете основните признаци на понятията „давност" и „погасителна давност".
   
2. 
   Избройте основните правила за броене на сроковете в гражданското право и ги илюстрирайте с примери.
   
3. 
   С какви правни последици са свързани преклузивните срокове?
   
4. 
   Изгответе графично пример за спиране и прекъсване на давностните сро­кове.
   
5. 
   Посочете конкретно установен срок за погасителна давност:
   

• 
  в Закона за задълженията и договорите;
  
• 
  в Семейния кодекс;
  
• 
  в Закона за наследството;
  
• 
  по избор - в друг нормативен акт на гражданското законодателство.