Истинската духовност франсис А. Шефър

В областта на нравственото намираме точно същото нещо. Човекът не може да избяга от наличието у него на истинско разбиране на правилното и неправилното. Не говоря за социална или хедонистична нравственост, а за истинската нравственост, действителната разлика между добро и зло. Той обаче не може да поддържа нито този абсолютен стандарт, нито дори жалкия относителен стандарт, който си е изградил. Така и в областта на нравственото, както при рационалното, опитвайки се да бъде това, което не е, човекът бива смазан и осъден от това, което е.

Погледнете го от друга страна. Можем да кажем, че личностното се изявява чрез мисленето, поведението и чувствата. Вече разгледахме света на мислите. Но нека да вземем поведението. То е воля и действие. Волята ми обаче е в постоянно противоречие. Желая да направя нещо, но не мога да превърна волята си в постоянно, непрестанно действие. Дори на тясното платно на художника не мога да го сторя. Не мога да бъда постоянен и в малките неща от живота, да не говорим за по-големите. Не мога да бъда твърдо последователен нито в живота като цяло, нито в конкретна житейска област. Не мога да бъда бог в поведението си. Тогава отново падам на земята, сразен от естествените напрежения у мен, и лежа там като пеперуда, която някой е докоснал и чийто чудесен прашец е изчезнал от крилата й.

Същото е в областта на чувствата. Няма по-добра илюстрация за това от примера на Фройд и годеницата му. Фройд, който не вярвал истински в любовта и казвал, че краят на всички неща е сексът (но все пак имайки нужда от истинска любов), пише на годеницата си: "Когато идваш при мен, малка принцесо, обичай ме ирационално." Често съм казвал, че човек като Фройд не може да измисли по-песимистично изказване. Тук той стига до нещо, което бих нарекъл "тревожен предел". Той се обрича от собствения си копнеж за истинска любов, защото е бил сътворен по Божия образ. Така отново идваме до отделянето на човека, разбунтуван срещу Бога, от самия себе си.

Така в бунт срещу положението, в което се намира, и опитвайки се да заприлича на Бога, човекът всеки път се проваля. Тогава той има само две разумни възможности. Може да се завърне на мястото си като личностно творение пред личностен Творец. Или може да слезе от това положение, отричайки уникалността си като човек. Този втори избор не е въз основа на каквито и да е обосновани интелектуални причини. Поради своя бунт обаче човек избира да отиде по-долу, вместо да се завърне на подобаващото му място като творение пред своя абсолютен Творец. Той избира пътя надолу, защото трета възможност просто няма. Човекът, разбунтувал се срещу Бога, не гледа нагоре като ренесансовите изображения на Йоан Кръстител. Грешният човек заема мястото си на по-долните нива на съществуването. Той се придвижва от положението на човек към по-нисшото битие на животните и машините. По този начин той се отделя от себе си във всяко отношение. Мислете за него по какъвто искате начин. Той е отделен от себе си в своя бунт, в рационалното, в нравственото, в мисленето си, в действията си, в чувствата си. Чрез бунта си той се отделя от Бога посредством истинска морална вина и се осъжда от самия себе си, от желанието си да стане Бог и от невъзможността да бъде, защото е преходен. Той се осъжда и защото не може да се скрие сред животните и машините. Той се осъжда и от двете страни от всичко, което Бог е сътворил у него. Всяка част от неговата природа вика: "Аз съм човек!" Независимо колко мрачна е нощта на непокорството в душата му, от всяка част на естеството му гласове говорят: "Аз съм човек, аз съм човек!"

Не е чудно, че при грехопадението човек се отделя не само от Бога и от другите хора (както Каин уби Авел например), а и от самия себе си. При смъртта душата и тялото се разделят, но Бог заявява, че още в сегашния живот по много начини човекът е отделен от тялото си. Когато чета думите, с които Бог прокле Адам в Битие 3 гл., виждам съвсем ясно, че повечето от последствията на греха му са в отделянето на човека от самия себе си сега. Наказанието е предимно физическо, но то води и до други неща. "На жената рече: Ще ти преумножа скръбта в бременността. Със скръб ще раждаш чада и на мъжа ти ще бъде подчинено всяко твое желание, и той ще те владее. А на човека рече: Понеже си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах, като казах: Да не ядеш от него, то проклета да бъде земята поради теб. Със скръб ще се прехранваш от нея през всичките дни на живота си. Тръни и бодили ще ти ражда. И ти ще ядеш полската трева. С пот на лицето си ще ядеш хляб, докато се върнеш в земята, защото от нея си взет. Понеже си пръст и в пръстта ще се върнеш." При смъртта ние се разделяме с тялото си, но това откъсване не бива да чака смъртта. Отделянето на човека от природата му и от самия себе си може да бъде тук и сега. Той се отделя от себе си в мисловния свят, за който говорихме. Той се отделя от своята индивидуалност. От грехопадението няма нито един наистина здрав телесно и изцяло психологически уравновесен човек. Резултатът от грехопадението уврежда всички наши характеристики.

В тази ситуация съвременният нехристиянски психолог се опитва да въведе някакво единство в мисловния свят. Но поради самата природа на това, в което вярва, той ще се опита да получи това единство на равнището на първоначалния бунт. Или пък най-многото ще се опита да го основе върху някакъв скок "над линията". Той не може да стигне по-далеч от това. Като резултат предложеното единство ще бъде опит да се свърже това, което е разрушено в личността, с животните или машините. Или пък скокът ще бъде изцяло емоционален. Това не означава, че не можем да научим нищо от тези психолози. Има много, което можем да вземем от техните разсъждения, защото са чудесни хора и добри наблюдатели. Като цяло обаче съвременната психология не посреща истинската нужда, защото третира човека като такъв, какъвто той не е. По същия начин можем, когато се разболеем, да се предадем в ръцете на някой блестящ автомобилен механик само защото виждаме прилики между физическата структура на човека и на машината. Някои идеи лекарят наистина може да заимства от автомобилния механик, но това няма да бъде достатъчно! Основните въпроси обаче остават. Дълбоко в себе си човекът се опитва да се скрие от тези неща, но щом го направи, те предизвикват нови разделения и нови рани. Вътре в съзнанието си човекът не може да забрави, че е човек. Той не може напълно да отрече истинския си разум и истинската си нравственост.

Сигурно в този миг вече ще излезем от търпение. Няма ли някакво реално разрешение в този живот на проблема за отделянето ми от самия мен? Отговорът е: "Да, слава Богу, разрешение има." Мисля, че в един смисъл ключът е в задаването на следния въпрос: Как могат психолозите, които работят като че ли Бог съществува (на дело, но не на думи -- като Крал Густав Юнг), да бъдат в състояние да помогнат частично на своя пациент? Мисля, че това което наистина им помага, е, че те налучкват правилната насока. Най-малкото човек като Юнг разполага с думата "Бог". Или зад всичко може да съществува известна общопризната цел, приета слепешком и ирационално, както прави Виктор Франкл. Ако не друго, това поне е в правилна насока, особено при онези, които употребяват думата "Бог". За такива хора подобни неща са като театрална пиеса. Без да знаят обаче, те се насочват по посока на реално съществуващото. Единствено личностният Бог е свят в нравствен смисъл. Те не Му се покоряват, не Го признават и все пак разбират от опит, че трябва да работят като че ли Той съществува.

Точно както в областта на мисленето, покоряването на човека в сферата на неговата съвест открива пред него мост, така че той започва да вижда нещата. Тогава той разбира, че трябва да се покори и в областта на отделянето от себе си и едва тогава пред него ще се отвори мостът на знанието и практиката.

Тук трябва да направим важно уточнение. Вследствие на нашия бунт ние можем да изпитваме чисто психологическа вина, без дори да има реална вина. Никой от Божиите абсолюти не е бил престъпен, не сме пренебрегнали даже човешкото право. И все пак съществува психологическо чувство за вина. Много ясен пример в тази връзка е човек, който се чувства виновен, ако не мие постоянно ръцете си. Мисля, че евангелските християни са често много сурови в това отношение. Те се държат така, сякаш психологическа вина не съществува. Но тя съществува и е действителна и жестока. Християнинът обаче знае, че пред святия Бог съществува и истинската морална вина, която е много по-страшна от психологическата вина.

Когато човек бъде изобличен в някое отношение, той се обърква, защото изпитва реална вина, а съвременните мислители му казват, че това е само "чувство за виновност". Той не може да се освободи от тези мисли, защото наред с това той също така има и истинско съзнание и усещане за нравствената си вина. Можете да му кажете милион пъти, че не е истински виновен, той въпреки това ще изпитва вина. Няма да намерите човек, в чиято съвест да липсват подобни чувства.

Вече обсъдихме въпроса за спасението от нашата съвест. Видяхме ясния паралел между оправданието и спасението от съвестта. Като християнин аз наричам греха си грях и уповавам на завършеното дело на Христос. Мога да кажа на Бога "Благодаря" и съвестта ми ще бъде успокоена. Нека отбележим, че при това реалната вина не се подминава. Тя не се смита под чергата. Истинската вина се изправя едновременно пред разума и пред чувствата. Когато разумът и съвестта ми са на място (на основата на съществуването на Бога и на завършеното заместническо дело на Исус Христос) моята вина не се подминава, а се счита като моя отговорност поради съзнателното извършване на греха. Тогава тя категорично, реално и обективно се премахва чрез непреходното заместническо дело на Христос. Сега мога да кажа на съвестта си: "Замълчи!" По този начин реалната вина е отстранена и аз зная, че това, което е останало, е психологическата ми вина. Нея аз мога да посрещна без объркване и да я разглеждам като част от трагедията на падналия човек.

Да твърдим, че не съществува реална вина, е безполезно, защото човекът вътре в себе си знае, че това не е така. Но когато зная, че реалната ми вина е посрещната от Христос и вече мога без страх да се вглеждам дълбоко в себе си, тогава виждам, че чувството за вина, което остава, е психологическо, и нищо повече. Това не значи, че психологическата вина не е жестока. Но сега аз мога да бъда наясно с нея. Виждам я такава, каквато е и вече мога да я разграничавам от действителната нравствена вина. Това не означава, че ще бъдем психологически съвършени в този живот, както не сме и съвършени физически. Но благодарение на Бога сега мога да се движа. Вече не се хлъзгам като по лед. В това е разликата. Излязъл съм от безкрайния порочен кръг. Вече не съм кучето, което гони опашката си. Светлината е допусната. Нещата придобиват -- смисъл аз мога да се движа като пълноценен човек, с целия разум, който притежавам. Не очаквам да бъда съвършен. Ще чакам повторното идване на Исус Христос и възкресението на тялото, за да бъда усъвършенстван нравствено, физически и психологически. Но дотогава мога категорично да преодолявам психологическото раздвоение в настоящия живот на основата на Христовото завършено дело. Това няма да бъде съвършено, но може да е реално и обективно.

Нека да поясним това. От грехопадението насам всички хора имат някакъв психологически проблем. Напълно погрешно и твърде далеч от библейското християнство е да се твърди, че християнинът никога няма психологически проблеми. Всички хора имат психологически проблеми. Те се различават по степен и вид, но от грехопадението всеки човек повече или по-малко среща психологически проблеми. А да се справи с това е част от сегашния аспект на завършеното дело на Христос на Голготския кръст.

Много практично за самите нас и за онези, на които искаме да помогнем, е обстоятелството, че не винаги е възможно да отделим истината от психологическата вина. Това е било така винаги, така е и днес. Тук важи принципът на айсберга. Непрекъснато ни се налага да се изправяме пред света на подсъзнателното. Човекът е много повече, отколкото се вижда на повърхността. Много често евангелските християни се държат, като че ли у човека няма нищо, освен онова, което се вижда над водата.

От грехопадението човекът е отделен от себе си и затова оттогава насам част от мен е под повърхността. Психологически тази част се нарича несъзнателното или подсъзнателното. Не бива да се изненадвам, че под повърхността има още нещо от мен. И така, ето какво представлявам -- айсберг. Както отбелязахме по-горе, не можем в настоящия момент да кажем: "Зная, че съм съвършен и освободен от всеки съзнателен грях." Кой може съвършено да познава себе си такъв, какъвто е в момента? Това е трудно даже в най-добрите ни мигове, а пък да не говорим когато психологическите проблеми и бури се разразят над нас, което се случва с всички, включително и с християните. Когато някой дойде при вас, разкъсван от външни и вътрешни проблеми, не само че е неразумно, но е и жестоко да изисквате той да различава истинската от психологическата вина.

Всички имаме свои проблеми, но някои от нас преживяват изключително силни сътресения. Когато тези бури се разразят над нас, е ценно да помним, че самите ние не е необходимо да отделяме във всеки отделен случай истинската вина от психологическата вина. Ние не живеем в механичен всемир и не живеем само пред самите себе си. Ние живеем пред безкрайния и личностен Бог. Бог знае границата между истинската ми вина и чувството ми за виновност. Моят дял е да действам според това, което е на повърхността, и да моля Бог да ми помогне да бъда честен. Моят дял е да представя пред Бога тази част от айсберга, която е над повърхността, и да изповядам това, което зная, че е истинска вина, като го представя пред непреходното, завършено дело на Исус Христос. Аз смятам, както и много други Божии чеда, че когато сме достатъчно честни в действията си относно това, което е над повърхността, Бог го отнася към цялото. А с времето Святият Дух ни помага да надникваме все по-дълбоко в себе си.

Тъй като ценността на Христовата смърт е безкрайна, цялата истинска вина у нас е покрита и чувството за виновност не е истинска вина, а част от ужасната окаяност на падналия човек. То изхожда от историческото грехопадение, от живота на човешкия род и от моето минало. Постоянното осъзнаване на тези неща е жизнено важна крачка към свободата от последствията от връзките на греха и към комплексното психологическо изцеление на отделения от себе си човек.

11

Комплексно изцеление на личността

Библията ясно казва, че изцелението е възможно, а нашият опит потвърждава това. Познаваме примери, когато Бог се намесва в историята и изцелява напълно, било физически, било психологически. Но следва да посочим, че и Писанието, и опитът показват, че понякога Бог го прави, а понякога -- не. Това невинаги е въпрос на вяра или на неверие. Бог е личностен и има Свои собствени цели. Той не е машина за раздаване на блага. Дори и даден човек да не е изцелен физически, това не винаги говори за недостатъчна вяра.

Нека да отбележим, че дори когато Бог изцелява някого от дадена болест, това не значи, че този човек вече има съвършено здраве. Да приемем, че той има херния, която в отговор на молитва е напълно излекувана. Бог е сторил това чудо в отговор на молитва, в отговор на вярата и според Своята промисъл. Но това не означава, че този човек е вече физически съвършен във всяко отношение. Той може още същата нощ да получи главоболие! Въпреки това чудото на изцелението му ние ще наречем "комплексно". Съвсем същото е с психологическото изцеление. Човек може да бъде изцелен психологически, но това не означава, че той ще бъде психологически съвършен през остатъка от своя живот. Често си мисля за Лазар, който бе възкресен от мъртвите. Той сигурно е продължил да страда от една или друга физическа болест. Може да е изпадал и в униние и меланхолия. Освен това трябва да помним, че накрая той все пак е умрял. Последствията от грехопадението продължават до второто идване на Христос.

Ако не се откажем от идеята за физическо, нравствено или психологическо съвършенство, няма да достигнем това, което можем да имаме. Съществува опасност дори християнинът да пожелае да бъде като Бог, т.е. съзнателно или несъзнателно да си постави твърде висок стандарт на живот, основан на неестествената стойност, която сам си придава. Понякога го правим самите ние. Понякога ни го внушават в нашите семейства. Едно семейство може да упражни огромен натиск върху детето, като поставя пред него неимоверно високи очаквания за поведението или успеха му, само защото то е тяхно дете. Често викът "Аз не съм като другите" в действителност означава "Искам да бъда по-добър от другите, а не съм". Нека да бъдем внимателни и честни в тази област. Много лесно е да си възвърнем стария стремеж да бъдем като Бога и да викаме в себе си: "Трябва да се стремя към повече, трябва да постигам повече." Ако не приемаме реалността на своето ограничение и отричаме психологическите борби, ние всъщност отхвърляме учението за грехопадението и си създаваме нова романтичност. По този начин губим "комплексността" и сами се обричаме на неуспех в стремежа си да бъдем такива, каквито не сме.

Не бива да поставям себе си в центъра на всемира и да приравнявам всичко със стандартите, които съм поставил за собственото си превъзходство. Не бива да си внушавам, че трябва да бъда съвършен, защото ако не съм, не ми остава друго, освен психологическото отчаяние. Някои хора са изцяло обсебени от това. Истина е обаче, че всички имаме по нещо такова вътре в нас и се движим като махало на часовник между тщеславието и отчаянието.

Разбира се, това е вярно не само в психологическата област. То засяга всички страни на живота. Не е необходимо да бъдем дългогодишни пастири, за да познаваме съпружески двойки, които не се ползват от голяма част от предимствата на брака, защото са си поставили лъжлив стандарт за превъзходство. Те са си изградили някакви романтични очаквания за сантименталната или за физическата страна на любовта и ако бракът им не отговоря на високите им изисквания, те разрушават всичко. Те трябва да имат идеалната любов, само защото това е тяхната любов! Действително много разводи и повторни бракове се дължат именно на това погрешно разбиране. Една двойка отказва да се задоволи с по-малко от онова, което си е предначертала като романтичност, забравяйки, че грехопадението е грехопадение. Друга може да желае от сексуалната връзка повече, отколкото последствията от грехопаденията позволяват. И тогава изведнъж бракът се разпада. Всичко става на парчета, двамата се отчуждават един от друг, разрушавайки нещо наистина реално и прекрасно. Причината е просто, че са си поставили твърде висок стандарт и отказват да се задоволят с добрия брак, който могат да имат.

Очакваме възкресението на тялото. Очакваме окончателното приложение на завършеното дело на Христос за целия човек. Поради грехопадението и преди да дойде Христос обаче не бива да настояваме за "съвършенство или нищо". Така само ще завършим с "нищото". Това се отнася до областта на психологическите проблеми, както и до всички други области на живота.

Нека обаче да добавим, че не бива да отиваме в другата крайност и да си поставяме по-нисък стандарт от този, който Бог постави пред човека като разумно и нравствено творение, създадено по Негов образ. Какво означава това? Спомнете си за звънеца на Павлов, който постави началото на поредица експерименти върху условния рефлекс. Всеки път преди да нахрани кучето, Павлов включва звънеца. След достатъчен брой повторения кучето започва да отделя слюнка дори и вече да не получава храна. Условният рефлекс важи при кучетата, защото такива ги е направил Бог. Но тежко на човека, ако започне да се държи, като че ли е бил създаден на същата основа, на същото ниво на творението като кучето. Не. В творението ние стоим много по-високо, защото Бог ни е създал според Своя образ не само нравствени, но и разумни същества.

Условният рефлекс при човека има ограничено действие. Ако изучавам физиологията си, ще открия, че тялото ми наистина реагира механично -- напр. при мускулната координация и т.н. Но човекът е нещо повече. Ако гледате на него просто като на машина, грешите, а ако го третирате само като набор от психологически условности, се отклонявате от най-важното. Следователно когато започнат да се занимават с психология, християните трябва да подхождат със съзнанието кой е човекът. Аз съм създаден по Божия образ. Като такъв аз съм разумно и нравствено същество и следователно трябва да се държа съзнателно и отговорно. Не бива да мислим, че ако просто успеем да мотивираме себе си или другите чрез условни рефлекси, всичко ще бъде наред. По този начин ще отречем това, в което казваме, че вярваме. Във всяко действие, което поне малко се доближава до сърцевината на психологическия проблем, винаги ще има елемент на съзнание, защото Бог е направил човека по този начин.

Основният психологически проблем е опитът да бъдем това, което не сме, и да носим това, което не можем да носим. Главната причина за това е, че не желаем мястото си на творения пред Твореца. Нека си представим, че срещнем Атлас, който носи света на раменете си. В класическата митология той няма проблеми да носи света на раменете си, защото той е Атлас! Вие го срещате някъде по крайбрежието на Северна Африка, където са Атласките планини. Той ви вижда и казва: "Ето, поносете за малко света." Това обаче ви смазва, защото не можете да носите такъв товар. Психологическият паралел е, че човек се опитва да бъде центърът на вселената и отказва да бъде творението. Той се опитва да носи света на раменете си и това го смазва по простата причина, че светът е по-тежък, отколкото той може да носи. Всичко е много просто. Той е смазан, защото се опитва да носи онова, което никой освен самия Бог не може да повдигне.

Сломяването може да стане по различни начини. Ако напомпаме твърде много въздух в протрита гума, тя ще се спука. Причината ще бъде в прекомерното налягане, но пробивът става там, където гумата е най-тънка и слаба. От грехопадението насам всички имаме слаби места. У някои от нас те са физически, у други -- психологически. Ако се нагърбваме с това, което не можем да носим, пукването ще дойде и то -- където сме най-слаби. Основното напрежение идва от стремежа да бъдем в центъра на всички неща, защото не желаем да бъдем творенията, които сме, защото отричаме съществуването на Бога или дори ако Го признаваме умствено, практически отказваме да се покланяме пред Него всеки миг от живота ни.

Чрез разумни доводи и на практика християнството е способно да разреши психологическите последствия от грехопадението. Благовестието е не само теоретичен, а и практичен отговор, основан на единството на библейското учение за общението между творението и Твореца, между изкупените и Изкупителя. Библейската психология не е само теория. Тя е реално приложима.

Един от психологическите резултати от човешкия бунт е страхът. Страхът може да дойде в много лица, но най-често се появява в три области: страх от неличностното, страх от небитието и страх от смъртта. Можем да изброим и други видове страх, но повечето от тях ще попаднат в някоя от тези три области. Страхът може да бъде малка уплаха или неописуем ужас, или пък нещо друго между тези две крайности. Много съвременни хора, които стигат до философията на отчаянието, са преминали през някаква ужасна тъмнина. Много психолози (като Карл Густав Юнг например) ще посрещнат този страх, като просто препоръчат на пациента си да се държи сякаш Бог съществува. В последното си интервю, около осем дни преди смъртта си, Юнг дефинира Бога като "онова, което пресича моята воля извън самия мен или което извира от колективното съзнание вътре в мен". Неговият съвет е да наречем това нещо "Бог" и да го възприемем, сякаш то съществува реално.

Но в единството на библейското учение Бог наистина съществува. Той не е просто "проектиран образ на бащата", както твърди съвременната психоанализа. Християнската система започва с осъзнаването и изповядването на Неговото обективно съществуване. По този начин отпада страхът от неличностното. Но ако хората нямат такъв Бог, тогава това, което им остава, е само някаква абстрактна безлична сила. Ако си поставят покривало и откажат да погледнат нагоре, те остават затворени в един безличен хуманизъм. И колкото повече опознават този хуманизъм, толкова повече те разбират колко безличен е той. От това произлиза истинският страх от неличностното и те са прави да се страхуват.