Истинската духовност франсис А. Шефър

Молитвата става нещо повече от абстрактен религиозен акт на поклонение. Тук е мястото, където църквата е църква, а Христос е в центъра на нещо специално, конкретно и реално. Организацията не е нещо лошо -- нека подчертаем това. Организацията е ясно заповядана в Божието Слово и е необходима в един паднал свят. Но тя става погрешна, ако застане на пътя на съзнателното отношение на църквата към Христос. Следователно трябва да предпочитаме простотата в организацията, въпреки че същевременно е прекалено лесно да приковем погледа си върху простотата на организацията и да забравим причината за тази простота -- а именно, че Христос наистина е Глава на църквата.

Нашият погинал свят се нуждае от организация и от християнско ръководство. А водачите, всеки в длъжността си, са във взаимовръзка с църквата на Исус Христос, с Божия народ, като братя и сестри в Христа, а не само като водачи. Църквата като цяло и нейните служители трябва да действат съзнателно на основата на обстоятелството, че всеки един е равен с другия, защото е сътворен по Божия образ и защото е грешник, изкупен с кръвта на Агнето. По този начин, като приемат свещенството на всички повярвали, свръхестествено възстановеното общение с Бога на тези, които са в Христос и обитаването на Святия Дух във всеки един християнин, организацията и християнското ръководство не противоречат на истинската духовност.

С това разбиране за същността на църквата ние можем да кажем и няколко думи за верността. Верността на Христовата църква трябва да върви по възходяща стълбица. Да обърнеш стълбицата означава да разрушиш църквата. Началната вярност трябва да бъде към Бога като Бог, на личностно ниво. Верността към Личността на живия Бог е необходима и стояща над всяка друга преданост. Чувствам това така дълбоко, че бих сложил втората вярност -- към принципите на изкупеното християнство -- под нея. Не бих желал да отделям тези принципи от природата на личностния Бог, но те имат някакъв авторитет единствено защото идват от Него.

Трета по важност е верността към организациите. Тя има значение не защото те са наречени църковни организации и имат историческа приемственост в течение на години (векове или хилядолетия), а само дотолкова, доколкото те са библейски. След това, на четвърто място, трябва да бъде това, което често се поставя на първо -- верността към човешкото ръководство. Тези неща трябва да се спазват в точния им порядък. Размяната на реда би довел до разруха. Ако верността към човешкото ръководство стане централна, ние се опитваме да покажем вярност дори не към собствената ни организация (което само по себе си би било ужасно), а към нашата малка група вътре в организацията. Но ако, от друга страна, се съсредоточим върху верността към личностния Бог като наша "първа любов", ние ще сме склонни да обичаме на едно практично равнище всички, които са Христови.

Още веднъж нека да подчертаем, че целта, която трябва да бъде достигната при очистването на видимата църква, е любов най-напред към Бога, а после -- и към нашите братя.

Нека сведем това до нашето разбиране. Да обичаме цялата църква не означава да обичаме цялата църква безлично, както хуманистът обича Човека, но малко го е грижа за личността. Ние сме ограничени и не можем да познаваме цялата църква, която сега е на земята, а още по-малко цялата църква в пространството и времето въобще. Тогава какво означава практически "да любим църквата на Исус Христос"? Съвсем ясно е от Новия Завет, че християните трябва да общуват в местни събрания и групи. В тези църкви и групи всеобщата църква се смалява до собствените ни възприятия. Ние можем да се познаваме на личностно равнище и да имаме личностна любов и общение.

Бог ни повелява да не преставаме да се събираме, докато дойде Исус (Евреи 10:25). Заповядано ни е не само да се събираме, но и да бъдем внимателни един към друг (ст. 24). Християнството е лично, но не само това. Истинската общност дава и истинска духовна и материална подкрепа на всички. В новозаветната църква любовта и общението се простират в своето предназначение под водителството на Святия Дух до всички житейски нужди, включително и материалните. В местната църква християните от всяка отделна общност са призовани да изграждат лична и тясна връзка помежду си. А това се наблюдава внимателно не само от хората, но и от Бога, и от ангелите и демоните в невидимия свят. Много деца на християни са погивали, защото не са виждали истинска любов и общение в това общество, което ги е наблюдавало и се е опитвало да ги "скрои" според своите представи. Няма библейско правило колко голяма следва да бъде една църква. Но независимо от големината трябва да има възможност за общение и взаимодействие на истинска лична основа.

Това е особено важно за съвременния човек, който е изгубил своята човечност. Проблемът на съвременния човек не е достигането на звездите. Проблемът е загубата на човечността. Днешният човек ще може да наблюдава взаимодействието на истински човешки същества само в група, която е достатъчно малка, за да бъде това възможно. Разбира се, това веднага ще застраши стерилната атмосфера на собственото ни семейство. Появява се опасност собствените ни тесногръди мисловни форми и социален кръг да бъдат засегнати. Но какво друго означава общението на светиите? То не е просто група непознати, събрани под един покрив. Това, което има реална стойност, трябва да бъде извадено на показ, докато реалните ценности станат ценности за групата и за хората в нея. Именно по този начин църквите на средната класа, от които всички ние сме така смутени, ще се променят и ще отворят врати за интелектуалците, работниците и новите езичници. Това ще застраши порядъка, на който сме свикнали, но чрез светлината на Писанието и под водителството на Святия Дух то ще открие и път за слава.

Ранните църкви показват това на местна основа. В Деяния 2:42-46 виждаме първия пример: "Те постоянстваха в поучението на апостолите, в общението, в преломяването на хляба и в молитвите. И страх обзе всяка душа. И много чудеса и знамения ставаха чрез апостолите. И всички вярващи бяха заедно и имаха всичко общо. Продаваха стоката и имота си и разпределяха парите на всички, според нуждата на всеки. И всеки ден прекарваха единодушно в храма. И разчупваха хляб по къщите си и приемаха храна с радост и простосърдечие."

Назначаването на дяконите в ранната църква е друг пример за това. Тези мъже прислужваха в една определена ситуация. Тяхната работа не беше идея или принцип. Те служеха на конкретни хора, в определено време и на определено място (Деяния 6:1-5). Проблемът беше, че гръкоезичните вдовици християнки бяха пренебрегвани при материалната помощ поради езиковия проблем. Това беше реална ситуация, а не просто идея. Действителни хора прислужваха на реално място. Колко много правоверни местни църкви не практикуват това и имат толкова слаба любов и общение! Ако няма реалност на местно ниво, ние изцяло отричаме изповяданата вяра, защото така отричаме и че Бог е личностен. Схващанията ни трябва да се отразят в частния случай като интерес към хората като хора, а не само като църковни членове, посетители или дарители. Те са хора и това е свързано с нашето твърдение, че вярваме в един личностен всемир и че всичко започва с един личностен Бог. В местната църква се проявява чудесно възможността за разнообразие в любовта и общението не само между двама души (какъвто е случаят между съпруг и съпруга). В Стария Завет животът и културата се основаваха на отношението на Божия народ първо към Бога и след това един към друг. Това важеше не само при религиозния им живот, но и в цялата култура. И макар че Новият Завет не разглежда Божия народ като държава, все пак се подчертава, че цялата култура и начин на живот зависят от жизненото разнообразие на любовта и общението. Не съществува Платоновото раздвоение между "духовното" и другите неща от живота. И наистина в Деяния 4:31-32 четем: "Като се помолиха, потресе се мястото, където бяха събрани. И всички се изпълниха със Святия Дух и с дързост говореха Божието Слово. А множеството на повярвалите имаше едно сърце и душа. И нито един от тях не казваше, че нещо от имота му е негово, но всичко им беше общо".

Библията пояснява тук, че това не беше някакъв законов комунизъм вследствие на външен натиск. И така, когато Петър говори на Анания относно неговата собственост, той подчертава: "Докато стоеше непродадена [нивата], не беше ли твоя? И след като я продаде, не бяха ли парите в твоя власт?" (Деяния 5:4) Тази особена форма за подялба не става по принуда. Истинското общение между човек и човек е чрез Божията любов, която ни принуждава.

По-нататък виждаме да се случва същото. Езичници християни дадоха на Павел пари, за да ги занесе на евреите християни. Защо? За да споделят материалните си притежания. Това е хиляди пъти по-реално от мъртвите, студени жертви на много християни. То не е хладен и безличен акт от задължение, а подялба на себе си с друг човек. Истинският християнин дава с любов и общение и изразява личностно отношение.

Видяхме по-горе, че истинската духовност има смисъл във всички практически житейски отношения (съпруг и съпруга, родител и дете, работодател и работник). Тези неща следва да се поучават в църквата като аспект от съзнателната страна на освещението, за да може то да се разбере и да се осъществи чрез волята. Атмосферата на местната църква и на другите християнски групи трябва да насърчава развитието на тези неща. Такова израстване не може да се осъществи за кратко време. Като всички неща от нашия живот, то също е непрекъснат процес. Преподаването и онагледяването на сегашния смисъл на Христовото дело трябва да стават всеки един миг, докато отделните хора и цялата група решат да го приемат.

Църквата трябва да действа съзнателно на основата на завършеното дело на Христос, а не на основата на каквато и да е добра сама по себе си ценност или реално превъзходство. Тя трябва съзнателно да действа на основата на свръхестествено възстановеното взаимоотношение с Бога и на Неговата изява, а не само на основата на естествените си дарби и таланти. И ако тези неща са забравени или омаловажени на основата на минали и сегашни законови отношения, цялата група може да огорчи Святия Дух така сигурно, както може да го стори и отделният християнин. Святият Дух е Този, Който споява Христовото тяло. А ако тялото нехае за подходящото свързване, това Го наскърбява.

Както при брака, всичко това е възможно само ако самият Бог е крайната опорна точка и членовете на местната църква не зависят твърде много един от друг. Църквата трябва да бъде такава, каквато може, без да се опитва да надхвърли възможностите си. Пастирът не трябва да разчита за всяко нещо на хората и хората не трябва да разчитат за всяко нещо на пастира. Всичко трябва да се опира само на Този, Който е неограничен и личностен и Който може да извършва всичко съвършено. Това не значи да се опираме на доктрините за безкрайния и личностен Бог, а на Него като личност, защото Той съществува и защото познава по име местната група, както и отделните хора в нея.

Алтернативата не е между това, да бъдеш съвършен, и това, да бъдеш нищо. Точно както хората разбиват брака си, защото търсят романтичното и сексуалното съвършенство и не могат да го намерят в този нещастен свят, така човешките същества често разрушават потенциала на една истинска църква или християнска група. Не става въпрос само за "другите", които не са още съвършени. "Аз" също не съм още съвършен. При липсата на сегашно съвършенство християните трябва да си помагат един на друг да израстват в комплексното изцеление на основата на завършеното дело на Христос.

Това е нашето призвание. То е част от нашето богатство в Христос. То е реалността на истинската духовност, на християнския живот след отделянето ми от другите хора, включително от тези, които са мои братя и сестри в Христос (в църквата като цяло и в местната общност или християнска група). То не трябва да се практикува по глупав и грозен начин, защото е нещо прекрасно и за тези отвътре, и за тези отвън. То е важна част от проповядването на евангелието на човечеството, което е все още в бунт срещу Бога. Но преди всичко друго, то е единственото истинско призвание, основано на съществуването на личностния Бог, основано на извършеното от Христос за нас в историята на кръста.

Едва тук истинската духовност, християнският живот, се прелива в цялостната култура на човека.

Послеслов

За да разберем обхвата на спасението, трябва да осъзнаем, че сега всичко около нас е неестествено. То не е такова, каквото е било първоначално, и не е такова, каквото трябва да бъде. Неестествен е целият ни живот.

Първо, всеки от нас е отделен от Бога чрез своята лична нравствена вина.

Второ, всеки от нас е отделен от самия себе си. Това е най-очевидно при физическата ни смърт, когато тялото ни ще бъде отделено от духа ни. В настоящето обаче всеки един от нас е отделен от себе си и психологически. Всеки човек е в известна степен "шизофреник". Психологическите проблеми имат степени, но настоящото психологическо отделяне на човека от самия него е валидно за всеки от нас.

Освен това външно всеки човек е отделен от другите. Ние познаваме (и чувстваме) всички личностни и обществени разделения, които съществуват между хората. Това се забелязва най-болезнено при проблемите на бежанците, но също така е вярно и в отделянето ни от най-близките ни роднини и приятели.

Човекът е отделен и от природата. А и самата природа не е в мир със себе си.

Накратко, ненормалността се простира навсякъде. Възможно е усилено да говорим за историчността на Битие 3 гл. и все пак да не виждаме живота в реалността на последвалата неестественост. Това не е просто богословско твърдение. Ние трябва да разберем тази всеобхватна ненормалност и да заживеем със съзнанието за истинското си положение сега. Без това разбиране аз не бих могъл да изтърпя този свят. Днес човек може да бъде доволен само ако е достатъчно млад, достатъчно богат и достатъчно здрав. Но в същото време му липсва състрадание към околните. Щом се срещнем с реалността, цинизмът на нашето настояще ни удря в лицето.

Тогава какво е спасението? То включва това, което наричаме оправдание, но то не е само оправдание. Оправдание има, когато човекът приеме Христос като Спасител на основата на завършеното Христово дело на кръста. Тогава Бог обявява неговата истинска нравствена вина за премахната. За щастие спасението няма други условия. Но спасението на човека не свършва с оправданието. Личната част на спасението е нещо повече. I Коринтяни 15:26 казва, че последният враг на човека е смъртта. Тук става дума за физическата ни смърт, за отделянето на духа от тялото. I Коринтяни 12-14 казва: "Ако се проповядва, че Христос е възкръснал от мъртвите, как казват някои между вас, че няма възкресение на мъртвите? Ако няма възкресение на мъртвите, то и Христос не е бил възкресен. И ако Христос не е бил възкресен, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра".

Ето предстоящото ни лично възкресение, когато неестественото отделяне на духа от тялото ще приключи. I Коринтяни 15 гл. не говори толкова за Христовото възкресение, колкото за нашето възкресение. Откровение 6:9-10 описва душите под олтара на тези, които са умрели и вече са с Христос. Не е ли чудесно да бъдеш с Христос? Да, но не това прави спасението завършено. Те викат за бъдещите събития, които ще ги доведат до нормалното, до това, за което всички ние сме създадени -- до единството на духа и тялото.

Но нека се върнем на I Коринтяни 15:26 -- най-последният враг, който ще бъде унищожен, е смъртта. Това е последният враг на човека, но в никакъв случай не е единственият враг, който ще бъде унищожен, когато спасението бъде завършено.

Ако смъртта е последният враг, който ще бъде унищожен, всички други неестествени неща също ще бъдат унищожени. Нека да благодарим за личното си спасение, но да не забравяме, че спасението ни не се отнася само до нас. То е част от цялостното спасение от всички настоящи неестествени отношения.

В Римляни 8:18-23 четем: "Смятам, че сегашните временни страдания не заслужават да се сравнят със славата, която има да се открие към нас. Защото създанието с усърдно очакване ожида откриването ни като Божии синове. Понеже създанието беше подчинено на немощ не своеволно, а чрез Този, Който го подчини, с надежда, че и самото създание ще се освободи от робството на тлението и ще премине в славната свобода на Божиите чеда. Понеже знаем, че цялото създание съвокупно въздиша и се мъчи до сега. И не само то, но и ние, които имаме Духа в начатък, и сами ние въздишаме в себе си и ожидаме осиновението си, сиреч изкупването на нашето тяло."

Тук е възстановяването на цялото творение обратно до състоянието му в Битие 3 гл. и премахването на всички неестествени разделения.

В Деяния 3:20-21 Петър казва непосредствено след като Христос умря и възкръсна: "... да дойдат освежителни времена от лицето на Господа и Той да ви изпрати определения за вас Христос Исус, Когото трябва да приемат небесата до времето, когато ще се възстанови всичко, за което е говорил Бог от века чрез устата на светите Си пророци."

Това трябва да очакваме ние сега -- не само личното си изкупление, а и пълното възстановяване на всички неща. Откровение 22:3 казва: "Нищо проклето не ще има вече."

Пълното спасение има и друга страна. Откровение 4:11 казва: "Достоен Си, Господи наш и Боже наш, да приемеш слава, почит и сила, защото Ти си създал всичко и поради Твоята воля всичко е съществувало и е било сътворено". Светът "съществува", защото личностният Бог е пожелал да го създаде. А 5 гл. незабавно се връща към изкуплението на настоящото творение от неговото ненормално състояние. Тук е Агнето, заклано, но възкресено. То разчупва печатите на изкуплението.

Откровение 5:9-10 казва: "И пеят нова песен, думайки: Достоен си да вземеш книгата и да разпечаташ печатите й, защото си бил заклан и със Своята кръв си изкупил за Бога хора от всяко племе, език, люде и народ. И направил си ги на нашия Бог царство и свещеници. Те ще царуват на земята."

Откровение 5-19 гл. описват снемането на печатите на спасението. Започва цялостното изкупление. Как? Началото на спасението е съдът. Всички тези глави говорят за Христовия съд над хората, които се бунтуват и не искат да приемат спасението. Този съд не противоречи на спасението. Той е необходима част от всеобщото спасение и очистване за пълното отмахване на всяка неестественост.

Откровение 16:8-11 е пример за всичко това: "Четвъртият ангел изля чашата си върху слънцето, на което се позволи да гори човеците с огън. А като се опекоха човеците от голямата жега, похулиха името на Бога, Който има власт над тия язви, и не се покаяха да Му отдадат слава. Петият ангел изля чашата си върху престола на звяра. И царството му потъмня и човеците хапеха езиците си от болки. И похулиха небесния Бог поради болките си и раните си, но не се покаяха за делата си."

Наистина, това е и посланието на евангелията. Матей 13:38-43 предава сравнението, което прави Христос. Първата част от изпълнението на спасението ще бъде съдът.

Истината се изправя срещу неистината. Нравствената правда срещу неправдата. И те не са равностойни.

Не бих могъл да бъда християнин, ако нямаше съд. Ако нямаше съд, щяхме да живеем в един неморален (и безсмислен) всемир. Самият Бог щеше да бъде подчинен на относителното.

Животът в сегашния му вид е меко казано неестествен. Той мирише на смърт! Но спасение има, и то е в съда и възстановяването.

Заключения: Схващането за живота почива върху разбирането, че светът сега е ненормален. В него има красота и чудеса, но има и грозота и нечистота.

Христовата смърт ще донесе пълно възстановяване на творението. Оправданието е премахването на вината ми на основата на Христовата смърт, така че нравствената вина вече не стои между мен и Бога. Но моето лично спасение не е изолирана реалност.

Когато Христос се върне, за да съди и възстановява, моето лично спасение ще бъде -- о, чудо! -- част от всеобщото спасение на всичко, което сега е ненормално.

Това е перспективата, от която следва да гледаме света такъв, какъвто е сега. Божието творение е толкова красиво, но и толкова опорочено от грехопадението!

Първо, по този начин получаваме реално виждане за живота и смъртта, за красотата и грозотата, за благородството на хората и за пълната поквареност на човека.

Второ, чрез това схващане ние можем не само да живеем в светлината на идващото спасение (на пълното бъдещо изцеление), но и още сега да застанем срещу лъжата и жестокостта в света. Има дълбока вътрешна разлика между добро и зло, между правда и неправда, между това, което би трябвало да бъде, и това, което е.

Трето, чрез тази реалност се опазваме от два разрушителни процеса. От една страна, ние избягваме грозната замръзнала усмивка на лицата ни, като че ли всичко е наред в света, като че ли той е угоден на Бога такъв, какъвто е, като че ли да вярваш означава нелепо да твърдиш, че всичко е чудесно, когато всъщност съвсем не е така.

От друга страна, ние сме предпазени от отричането на живота. От времето на Бодлер и Пруст насам мислещите хора съзнават, че ако смъртта е краят на всичко, тогава прахът на смъртта покрива целия ни живот. Но ние знаем, че истина е точно обратното, че при Христовото идване всичко ще бъде възстановено, че смъртта ще бъде унищожена, а тялото и душата -- съдени и всемирът ще бъде изцелен от ненормалността си. Така, прахът на живота сега покрива всички неща и ние можем съзнателно и на практика днес, всред съществуващата смърт, да утвърдим истинския живот.

И най-после, чрез библейското разбиране за широкия обхват на спасението, се разширява и нашето призвание. Сегашното ни призвание (докато гледаме непрестанно към живия, възкресен Христос за сила и мъдрост) е, доколкото е възможно, да помагаме да се изцеляват неестествените неща в днешното време. В настоящето (доколкото е възможно) ние трябва да донасяме живот вместо смърт и като Божии съработници да изправяме връзката на хората с Бога, насърчавайки ги да приемат Христос като Спасител и след това да практикуват това ново взаимоотношение миг след миг. Да донасяме (доколкото можем) живот вместо смърт в този неестествен свят, където оковите на физическата смърт улавят всеки човек от деня на неговото раждане! Да помагаме (доколкото е възможно) на всеки човек да опознае себе си психологически. Да правим всичко, което можем, за да изцеляваме разделението на човека от природата и на природата от самата себе нея.

Сегашното ни призвание е да бъдем толкова свободни (въпреки че засега ще е частично), колкото в деня на възстановяването, когато и последният враг, смъртта, ще бъде напълно унищожен и когато всички други неестествени отношения ще бъдат напълно изцелени.

На това широко разбиране за бъдещото и настоящото спасение и на практикуването му трябва да посветим учението и живота си.