Истинската духовност франсис А. Шефър

Можем да изразим това и иначе. Казах, че хоризонтът на нашето мислене и на нашия живот не трябва да бъде нищо друго, освен самият Бог. Хоризонтът, последната граница на нашето мислене не трябва да бъдат просто мисли или дела за Бога, а общение със Самия Бог. Същото трябва да важи при отношението ни към хората. Хоризонтът тук не може да бъде нищо по-малко от индивидуалните и личностни взаимоотношения чрез любов и общение. Заповедта е да възлюбим човека, не просто да мислим за него или да правим нещо за него. Не трябва да спираме до закона -- например да гледаме на някой човек като на погинал, какъвто е в очите на Святия Бог, -- без да мислим за него като за личност. Казвайки това, веднага можем да забележим че голяма част от евангелизма е не само субхристиянски, но и субхуманен, -- законнически и неличностен.

Разбира се, трябва да подчертаем и другата страна, специално в този век, който няма време за законни взаимоотношения. Във време на анархия, като днешното, трябва непрекъснато да наблягаме на важността на законните взаимоотношения. Те са важни в областта на секса и брака, важни са във взаимоотношенията в църквата. Независимо от всичко не бива да губим от погледа си сърцевината на тези отношения: приемането на човека като човешко същество. Можем да го разгледаме и по друг начин. Човекът, поставил себе си вместо Бога в центъра на всемира, постоянно се стреми да се обърне навътре към себе си. Той се е превърнал в крайна центростремителна точка на всемира. Това е същността на бунта му против Бога. За Бога това не е проблем, защото може да се обърне към Себе Си. Той е Триединен и като такъв е имал любов и общение в Себе Си още преди сътворението на света. Така, когато Бог се обърне към Себе Си като към центъра на света, Той намира любов и общение. Но когато аз се обърна навътре, не намирам никой, с когото да общувам. И така, всеки човек в себе си е подобен на самотния бикоглав минотавър, затворен в лабиринта си на о-в Крит. Това е трагедията на човека. Когато той се обърне навътре към себе си, няма никой, който да му отговори.

Това води не само до психологически проблеми, но и разрушава взаимоотношенията ми с другите. От друга страна, когато наистина започна да мисля и да се държа като творение, аз мога да общувам като равен с другите хора. Вече не бърборя сам със себе си. След като съм равен с всички, аз мога да говоря като равен с другите хора. Не е необходимо вече да приказвам единствено със себе си. Ако призная, че наистина не съм Бог и че от грехопадението насам всички сме грешни, тогава мога да изградя истински човешки взаимоотношения, без да се разкъсвам на несъответстващи си и несъвършени парчета. Объркването на човешките взаимоотношения е в това, че човекът без Бога не схваща, че всички хора са грешни, и така държи прекалено много на личните си взаимоотношения, докато те не се разбият и разпаднат. Не е съществувала толкова велика любовна връзка между мъж и жена, която да може да послужи като универсален пример за взаимоотношение. А когато подпорите започнат да се рушат, взаимоотношението е обречено. Но когато застана като творение в Божието присъствие и осъзная, че моето общение е с безкрайния Бог, а с другите хора съм равен, тогава мога да взимам и да давам в човешкото взаимоотношение това, което Бог е промислил за него, без да се натоварвам с непосилно бреме. Нещо повече, ако призная, че никой от нас не е съвършен в този живот, мога да се радвам на прекрасни взаимоотношения, без да очаквам да бъдат съвършени.

Но преди всичко трябва да разбера, че едно човешко взаимоотношение никога не може да бъде напълно удовлетворително. Такова то може да бъде само ако е със самия Бог. Като християни имаме тази привилегия и така човешките ни взаимоотношения могат да бъдат истински, дори и да не са съвършени. Като грешници, признавайки, че не сме съвършени в този живот, няма нужда да отблъскваме всяко взаимоотношение с околните (включително тези в брака и между християните в църквата), само защото не е съвършено. Възможно е след като съм разбрал това, на основата на завършеното дело на Исус Христос да започна да схващам, че моите взаимоотношения могат да бъдат комплексно изцелени в настоящия живот. Когато двама християни разберат, че тяхното взаимоотношение боксува, те могат да дойдат ръка за ръка, да поднесат пораженията си под кръвта на Христос и отново да продължат заедно. Помислете какво означава това на практика в различните човешки взаимоотношения: в брака, в църквата, в отношението родител-дете, в отношението работодател-работник.

Можем да го разгледаме и по друг начин. Християнинът трябва да бъде свидетелство за съществуването на Бога. Но ако ние като отделни християни и като църква не показваме пълноценно лично взаимоотношение с другите хора, къде е доказателството, че Бог е личност? Ако няма в живота ни свидетелство пред околните, че наистина гледаме сериозно на отношенията си с тях като личности, по-добре е да си мълчим. Трябва да бъдем свидетелство. Това е призванието ни. Да покажем, че личните отношения могат да бъдат действителност, не само думи. Ако отделният християнин и Христовата църква не допускат Господ Исус Христос да произвежда плод в света като свидетелство за личните им взаимоотношения, не можем да очакваме светът да повярва. Липсата на любов е безбрежно море без Бог. Сигурно е, че в него ще потънат не само другите хора, но и самият аз. А най-лошото от всичко е, че когато не се вижда нищо, освен едно море от липса на любов и безличност, потъва и свидетелството за Бога.

Като християни ние не бива да се обвързваме с лъжливи учения. Но в битката срещу лъжливите учения не трябва да забравяме личните си взаимоотношения. Всеки път, когато видя нещо погрешно у другите, възниква опасността да превъзвися себето си. Когато това се случи, се разрушава откритото ми общение с Бога. Така че дори когато съм прав, аз мога да греша. Независимо, че съм прав, ако превъзвися себето си, общението ми с Бога може да бъде унищожено. Не е погрешно да бъдеш прав, нито да казваш, че грехът е грях. Лошото е обаче да се държиш неправилно, когато си прав, и да забравиш, че твоето отношение с околните винаги трябва да е личностно и като с равни. Ако наистина любя другия човек като себе си, ще копнея да го видя такъв, какъвто би могъл да бъде на основата на Христовото дело, защото именно това желая (или трябва да желая) и за себе си на основата на Христовото дело. А ако е другояче, не само моето общение с хората е прекъснато, но и общението ми с Бога, защото съм престъпил втората заповед, да любя ближния си като себе си.

Това е вярно дори когато другият човек греши, а аз съм прав. I Коринтяни 13 гл. казва: "Любовта не безчинства." Когато видим, че някой не е прав, не трябва да се радваме на беззаконието му. И колко внимателен трябва да бъда всеки път, когато аз съм прав, а друг греши. Тогава много лесно мога да се поставя над този човек, без да си спомня истинското положение на хората пред Бога.

Следващият практически въпрос трябва да бъде: ако аз виждам себе си като равен на всички други хора и съзнавам, че живея в един грешен свят, в който трябва да бъде установен порядък? Тази дилема стои от векове. От гледна точка на Писанието обаче този въпрос не е толкова труден. Той е твърде практичен. Библията прави разлика между взаимоотношенията на хората като творения (и оттам като равни) и "длъжностите", които Бог е постановил между тях. Централна в това отношение е петата заповед: "Почитай баща си и майка си." Това е сърцевината на всичко. Съществува конкретно и законно взаимоотношение между родителя и детето. Но това не означава, че щом то е в ред, Бог вече не иска нищо повече. Далеч не е така. Въпреки че детето ми може да ме почита, отношението родител-дете не е достигнало пълния си плод. Децата трябва да обичат родителите и родителите трябва да обичат децата на личностно равнище, което се вписва в постановлението. Веднъж приели това, ще разберем и всичко, което следва. Това е длъжностно взаимоотношение, но между човешки същества.

Ако осъзнаем това, ще можем да напреднем много във взаимоотношенията родител-дете. Детето ми, въпреки че е по-малко, е човек също толкова, колкото и аз. В същността си аз не стоя по-високо от него. В течение на няколко години взаимоотношението ни ще се определя от длъжностите ни, но никога не бива да забравям, че това дете е творение като мен, създадено на моето равнище. И нещо повече. Ако то стане християнин, въпреки че пак ще си бъде малкото ми дете, не бива да забравям, че тогава то е не само друг човек, но и брат или сестра в Христос.

Детето също не бива да има само законното си положение спрямо родителите. То трябва да се държи с тях и на личностно ниво, с любов. Всичко, което не се вмества в личното общение между родител и дете, е не само погрешно, но е и изпълнено с мъка.

Ето учението на Новия Завет относно човешките взаимоотношения:

И не се опивайте с вино, следствието от което е разврат, но изпълвайте се с Духа. И разговаряйте с псалми и химни и духовни песни, като пеете и възпявате Господа в сърцето си и като винаги благодарите за всичко на Бога и Отца в името на нашия Господ Исус Христос, като се подчинявате един на друг в страх от Христос. Жени, подчинявайте се на своите мъже, като длъжност към Господа... Мъже, любете жените си, както Христос възлюби църквата и предаде Себе Си за нея... Така са длъжни и мъжете да любят жените си, както своите тела. Който люби жена си, себе си люби. Защото никой никога не е намразил своето тяло, но го храни и се грижи за него, както и Христос за църквата... "Затова ще остави човек баща си и майка си, и ще се привърже към жена си. И двамата ще станат една плът." Но и вие, всеки до един, да люби своята жена както себе си. А жената да се бои от мъжа си. Деца, покорявайте се на родителите си в Господа, защото това е право. "Почитай баща си и майка си (което е първата заповед с обещание), за да ти бъде добре и да живееш много години на земята." И вие, бащи, не дразнете децата си, но възпитавайте ги в учение и наставление Господне. Слуги, покорявайте се на господарите си по плът със страх и трепет, в простотата на сърцето си, като към Христос. Не работете само пред очи като човекоугодници, но като Христови слуги изпълнявайте от душа Божията воля. И слугувайте с добра воля като на Господа, а не на човеци. Понеже знаете, че всеки слуга или свободен ще получи от Господа същото добро, каквото върши. И вие, господари, струвайте същото на тях, като се въздържате от заплашването, понеже знаете, че и на тях, и на вас има Господар на небесата, у Когото няма лицеприятие. (Ефесяни 5:18, 22, 25, 28, 29, 31, 33; 6:1-9)

Всеки един случай, споменат тук, съдържа две части: законните граници и силните личностни взаимоотношения вътре в законните граници. Това важи в брачните отношения, в отношението родител-дете и в отношението работник-работодател. Интересно е да се отбележи, че Библията също така ни дава и законното взаимоотношение спрямо държавните управници. Но дори тук има лично отношение, изразено чрез нашите молитви за тези хора.

В църквата не бива да цари хаос. В нея трябва да има ред. В I Петрово 5:1-3 четем : "Презвитерите, които са между вас, увещавам аз, който също съм презвитер и свидетел на Христовите страдания, и участник на славата, която има да се яви. Пасете Божието стадо, което е между вас. Надзиравайте го не с принуждение, а драговолно, като за Бога, не за гнусна печалба, а с усърдие и не като че господарувате над паството, което ви се поверява, като показвате пример на стадото." Виждаме отношенията в църквата на Господ Исус Христос. Тук също има длъжности, но всред тях Петър настоява пред презвитерите да поддържат личните взаимоотношения живи и реални. Ето защо в църквата следва да има ред, както има ред в семейството или в държавата. Длъжностите в църквата са необходими, но навсякъде в официалните отношения са вписани и личностните. В църквата презвитерът е носител на официалното. Но и проповядващите, и управляващите презвитери са "служители", а думата "служител" изисква личностни отношения. Тя не говори за превъзходство. В църквата трябва да има ред, но проповядващият презвитер и управляващият презвитер трябва да бъдат служители с любящо и лично отношение към хората, дори когато те грешат и се нуждаят от предупреждение.

Каквато и да е длъжността -- било в църквата, в дома или в държавата, -- отношението наистина трябва да бъде личностно. Човекът е бунтовник и затова в този нещастен свят е необходимо да има ред. Но когато заемам някаква длъжност, която ми отрежда Бог (било в държавата, в църквата, в дома или в работата), то трябва да бъде за Божия слава и за доброто на другите. Ако трябва да взема някакво решение от моята позиция в живота, аз трябва да покажа съзнателно, че го правя чрез Библията. Аз нямам авторитет сам по себе си. Спрямо другата личност съм равностойно творение и съм също толкова грешен. А когато имам длъжност, която предполага превъзходство, трябва да бъда внимателен, защото трябва да зная от Божието Слово, че ще дам сметка за своето настойничество не само за законните ми решения, но и за личните ми взаимоотношения.

Един от проблемите на хуманистите е, че те се стремят да "обичат" човечеството като цяло -- Човека с главно "Ч", Човека като идея, -- но забравят човека като индивид, като личност. Християнството трябва да постъпва точно обратното. Християнската любов не е общочовешка, а лична. Аз общувам с другия човек като личност с личност. За мен той не трябва да бъде безличен, в противен случай отричам всичко, в което казвам, че вярвам. Това винаги ще включва определена цена и тя не е никак ниска, защото живеем в един погинал свят, а и самите ние сме грешни.

Трябва също да запитаме какво се случва, когато някой друг бъде засегнат от моя грях. Библията учи, че в мига, когато изповядаме този грях пред Бога, пролятата кръв на Господ Исус Христос ще очисти напълно нашата вина. Като християни твърдим, че всеки грях е най-напред срещу Бога. Когато наранявам друг човек, съгрешавам срещу Бога. Но нека никога да не забравяме, че това не променя факта, че тъй като е създаден по Божия образ, човекът, когото съм наранил, има реална стойност. А този факт следва да бъде важен за мен, не само като знание, а и практически в свидетелството ми. Другият човек не е маловажен. Той е носител на Божия образ, дори и ако не е християнин. Той е погинал, но той е и човек. Когато Бог ми каже: "Чедо Мое, този грях е различен. С този грях ти нарани друга личност", аз отговарям: "Какво да сторя, Господи?" А отговорът на Божието Слово е ясен: "Помири се с човека, когото си наранил. Той също е личност."

Каква е обичайната реакция, когато Бог ми каже "Иди и се помири"? Аз отговарям: "Това е унизително!" Но ако аз съм готов да кажа на Бога, че съжалявам, че съм съгрешил, трябва да бъда готов да кажа това и на човека, когото съм засегнал. Как мога да кажа "Съжалявам" на Бога, ако не съм готов да кажа "Съжалявам" на човека, когото съм наранил? Той ми е равен, той е моя плът, мой род. Такова покаяние е безсмислено лицемерие. Поради това много от нас водят непълноценен живот. Не можем да потъпкваме човешките взаимоотношения и да очакваме отношението ни с Бога да бъде нежно, прекрасно и открито. Това не е само въпрос на право, а и на истинско отношение на личност с личност на основата на това, кой и какъв съм аз като човек.

В Яков 5:16 ни се казва: "Изповядвайте един на друг греховете си." Не на някой свещеник, а на този, когото сме наранили. Тази заповед е проста, но в сегашното ни несъвършено състояние е много трудна за изпълнение. Да отидем и да кажем "Съжалявам" означава да се смирим. Най-напред като изповядаме греха си на Бога и след това -- на засегнатия човек. Нека наблегнем, че пред мен стои личност, човешко същество, сътворено по Божия образ. Следователно в последна сметка не се касае за нещо унизително, защото това означава само да признаем равенството си с този, когото сме наскърбили. Тъй като съм равен с него, ще бъде съвсем естествено и да поискам да кажа: "Съжалявам." Само желанието за превъзходство ме кара да се плаша да изповядам греха си и да се извиня.

Ако живея в истинско общение с Триединния Бог, моите взаимоотношения с хората стават в един смисъл доста важни, защото вече виждам истинската стойност на човека, и същевременно -- не толкова значими, защото вече не се налага аз да бъда Бог в тези отношения. Така сега мога да отида при някой човек и да кажа: "Съжалявам за това зло, което ти сторих", без да разруша своя всемир, защото вече не аз съм в неговия център, а Бог. И ние не трябва вече да чакаме някой друг да започне пръв. Ще сме такива, каквито трябва да бъдем и ще го практикуваме непрекъснато.

Това означава общуване. Хората днес питат дали личностното е реално, дали общуване може да има, дали всичко има смисъл. Ние, християните, можем да говорим колкото си искаме, но докато не покажем какво е общуване, всичко ще бъде безсмислено. Когато като християнин застана пред един човек и кажа "Съжалявам", това не само, че е правилно и угодно на Бога, но е и истинско общуване на високо лично равнище. Единствено така човечеството може да бъде човечно.

Разбира се, изповедта пред Бога трябва да бъде на първо място. Ние се изповядваме пред Бога и принасяме греха си под пролятата кръв на Христос, която ни очиства. Трябва непрекъснато да помним, че изповедта не е пред някой човек, а пред Бога. Но това не променя факта, че след като съм се изповядал пред Бога, аз трябва да осъществя реален личен контакт с човека, когото съм наранил.

В тази връзка трябва да внимаваме за три неща. Първо, да не го правим само за да се покажем пред хората или пред църквата. Тогава всичко ще стане още по-лошо, защото ще бъде само маска.

Второ, трябва да разберем, че понякога възстановяването на приятелството ще отнеме години. Ако сме разрушили някакво взаимоотношение в църквата, в семейството или изобщо, почти винаги това означава, че години наред трябва да се връщаме по пътеката и да го поправяме. Когато обсъждахме свободата на съвестта от греха пред Бога, ние казахме, че трябва да се върнем там, откъдето сме съгрешили, откъдето сме изгубили пътеката, дори ако това е било преди двадесет години. Същото важи в човешките отношения. Ако зная, че някога в миналото съм се отнесъл с някой християнин или нехристиянин по унизителен за него начин, аз трябва да се върна, ако е възможно, да събера късчетата и да кажа "Съжалявам". Мнозина могат да потвърдят факта, че са намирали извори от жива вода и освежаване, когато след години са се завръщали, почуквали са на вратата на някого и са се извинявали.

Повечето хора, дори и да не са особено чувствителни, ще си спомнят от миналото си за извинения, които се налага да се поднесат.

Трето, трябва да помним, че разпъването на Христос беше явно и видимо събитие. Във Филипяни се казва: "Имайте в себе си същия дух, който беше и в Христос Исус" (2:5). Христовото разпятие беше на един хълм, край един път, където всеки минаващ можеше да види не само Неговата мъка, а и Неговия срам. То не стана някак тайно. И ако вие и аз поне малко сме разбрали какво значи истински живот под кръвта на Господ Исус Христос, нашата изповед ще бъде така открита, както разпъването на Христос на хълма пред очите на всички хора. Трябва да бъдем готови за срама и за болката на откритото място. Не е достатъчно само да се съгласим с принципа, по който ще действаме в тези лични взаимоотношения. Трябва да го приложим на практика. Само по този начин можем да покажем на света, който ни наблюдава, че живеем в личностен всемир и личностните взаимоотношения са реални и важни. Само по този начин можем да покажем, че сме изкупени от Господ Исус Христос не само на теория, но и на практика и че може да има комплексно изцеление на разделянето между хората в настоящия живот, а не само когато се намерим от другата страна на смъртта. Дори ако другият човек не е християнин, свидетелството е наше задължение, а не негово.

Преди всичко друго, свидетелството на християните чрез любовта и общуването се проявява в две области: в християнската брачна двойка и техните деца и в личните взаимоотношения на християните в църквата. Ако на тези две места липсва свидетелство на личностно равнище, светът може да заключи, че и най-правоверната християнска доктрина не е нищо друго, освен мъртви, студени думи. В един психологически ориентиран век, като нашия, хората могат да говорят за индивидуалните постижения в живота на християните, но любовта и общението между християните прибавя допълнително измерение на човечност, което особено днес не може лесно да се пренебрегне.

Когато човекът отначало съгреши, Бог наложи определени законни ограничения над мъжа и жената в брака. За да се постигне някакъв ред всред този погинал свят, жената и мъжът застанаха един срещу друг като творения. Мъжът обаче има по-висока длъжност в дома. Но отношението мъж-жена не трябва да се изразява само чрез забрани -- било по отношение на реда в дома, било извън него, колкото и важни да са тези отрицателни неща. То трябва да съдържа заповедта и смисъла на любовта. Бракът е образ на взаимоотношението между Христос и Неговата Църква (Ефесяни 5:23). Колко бедно е разбирането ни за делото на Христос, ако виждаме в него единствено заместническата смърт! Колко жалко е да не разбираме нуждата си от общение с Христос и от взаимна любов между Него (Младоженеца) и нас (Невястата). Ако човешкият брак е определен да бъде образ на чудесното единство между Христос и Неговата Църква и на сегашното отношение между Христос и Църквата като Младоженец и Невяста, общението и любовта между мъжа и жената ще бъдат чудесно свидетелство за това.

Ние сме преходни и поради това не можем да намерим удовлетворение във всяко човешко взаимоотношение, включително и в брака. Окончателна пълнота съществува само в отношението с Бога. Но на основата на завършеното дело на Христос под въздействието на Святия Дух и вярата ние можем да получим реално и комплексно изцеление в отношенията ни и истинска радост.

Като християни ние разбираме и още нещо. Ние не само сме преходни същества, но от грехопадението насам всички сме освен това и грешници. Затова знаем, че взаимоотношенията няма да бъдат съвършени. Но на основата на завършеното дело на Христос човешките взаимоотношения могат да бъдат изцелени и да ни радват. Християнството е единственият отговор на човешкия проблем. Честите разводи днес се коренят във факта, че мнозина търсят в човешките взаимоотношения неща, които те не могат да дадат никога. Защо има толкова много разводи, вместо просто прелюбодеяния? Защото хората търсят нещо повече от сексуалното взаимоотношение. Но не могат да го намерят, защото това, което търсят, не може да съществува в една преходна връзка. Все едно да се опитваме да утолим жаждата си с пясък.

Ако човек се опитва да постигне всичко в отношението между мъжа и жената или между приятелите той разрушава точно това, което желае и тези, които обича. Той изцежда и унищожава взаимоотношението. Удовлетворението на една връзка е само в това, което безкрайният и личностен Бог върши на основата на Христовото дело в общение и любов.

Същото е вярно за отношението между християнските родители и собствените им деца. Ако се опитваме да намерим всичко в човешките взаимоотношения или ако забравим, че нито ние, нито те са съвършени, ние ги унищожаваме. Простият факт е, че мостът не е достатъчно здрав. Да се постави върху моста на човешките взаимоотношения това, което той не може да носи, означава да се унищожат и взаимоотношението, и хората. Но за християнина, който не се нуждае да получи всичко, човешките взаимоотношения могат да бъдат чудесни и прекрасни.

Любовта е спойващата връзка на цялата личност, на единството между тялото и душата му. Библията казва, че след като тялото умре, духът продължава да съществува. Но тук трябва да бъдем внимателни да не станем последователи на Платон. Писанието набляга на единството на личността, единството на душата и тялото. А за комплексното, макар и несъвършено общуване с външния свят инструментът е тялото. Всъщност няма друг начин да осъществим контакт, освен чрез тялото. В брака обаче нещата стоят малко по-различно. Сексуалната и романтичната любов са еднакво неуместни извън брака и оттам -- извън законното им предназначение. И двете са грешни и то -- еднакво грешни. И ако едната заеме цялото взаимоотношение -- дори и в редната, законна връзка, -- тя ще го изврати и всичко ще завърши с разочарование и търсене на нова връзка. Но ако двамата общуват като личност с личност и ако взаимоотношението е законно, тогава и романтичното, и сексуалното ще достигнат пълнотата в пълна мярка според това, което сме в мисленето, действията и чувствата ни.