Истинската духовност франсис А. Шефър

Освещението е сегашният дял от спасението и в този смисъл е най-важната грижа на християнина сега. Оправданието е веднъж завинаги; освещението е продължителен процес -- от приемането на Христос, чак до нашата смърт. Нашето изследване на християнския живот и истинската духовност се занимава именно с този сегашен дял от нашето спасение. С други думи, предметът на разсъжденията ни е библейското учение за освещението.

Спасението е единство. Когато приема Христос за свой Спасител и вината ми бъде премахната, аз се завръщам на мястото, за което бях първоначално създаден. Човекът е сътворен с цел. През втората половина на ХХ век непрекъснато се сблъскваме с въпроса: "Каква е целта на живота, ако въобще има такава?" На този въпрос нашият век отговаря с мълчание. Но Библията казва, че предназначението на човека е да възлюби Господа своя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с целия си разум. И това не е някаква абстрактна "религиозна" любов, а едно истинско общение с Бога. Ограниченият човек, който мисли, реагира и чувства като личност, общува с Неограничения, Който е не просто безкраен, а неограничен като Бог-Личност -- и поради това общението е възможно. Това е предназначението на човека, въпреки че след грехопадението той е погинал. Когато приема Христос като свой Спасител, вината, която ме е отделяла от Бога и от изпълнението на целта ми, се премахва. Сега аз стоя на мястото, което е било определено за човека при създаването му. Положението ми се възстановява не някъде далече в бъдещето -- в хиляда годишното царство на Христос или във вечността -- а именно сега.

Аз вече имам нова и жива връзка с всяка от трите Личности на Троицата. Първо, Бог Отец става мой Баща. Библията нарича това осиновяване. "А на всички, които Го приеха, даде право да станат Божии чада, сиреч на тия, които вярват в Неговото име" (Йоан 1:12). Когато приема Христос на основата на Неговото завършено дело, аз ставам Божие дете. Христос, втората Личност на Троицата, е единственият, вечен Син на Бога. Но Библията заявява -- за наша радост, -- че когато приема Христос за свой Спасител, моята връзка с Бог Отец незабавно се променя. Аз ставам Негов син, защото това е подобаващото ми място като Негово творение.

Второ, когато приема Христос като Спасител, аз незабавно влизам в нова връзка с Бог Син. Библията нарича този нов съюз с Христос "тайна". В Посланието до ефесяните ни се казва отново и отново, че когато приемем Христос като Спасител, ние сме "в Христа". В Римляни 7:4 Христос е наш Младоженец, а ние -- Неговата невяста. В Йоан 15 гл. Христос е лозата, а ние -- пръчките. Във всички тези пасажи единството на Христос и повярвалия човек се представя като тайна. А кой е този Христос, с Когото започваме взаимоотношение? Това не е детето Исус, нито е човекът Христос, не е и Христос, разпнат на кръста, а възкресеният, възнесен и прославен Христос.

Най-после, Библията казва, че ние влизаме в нов вид общение и с третата Личност на Троицата, със Святия Дух. Когато се оправдаваме, ние незабавно получаваме залога на Святия Дух. В Йоан 14:16, 17 Христос дава обещание непосредствено преди смъртта Си, което се изпълва на Петдесятница след възкресението и възнесението Му: "Аз ще поискам от Отца и Той ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас до века -- Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото не Го вижда, нито Го познава. Вие Го познавате, защото Той пребъдва с вас и във вас ще бъде."

Учениците вече имаха връзка с Христос, но Той им каза, че предстои още нещо. Йоан обяснява това, когато казва, че Святият Дух не бе още даден, понеже Исус още не бе прославен (Йоан 7:39). В Посланието до римляните отново се пояснява, че ако сме приели Христос за свой Спасител, ние вече имаме това ново общение със Святия Дух и всеки, който няма общение със Святия Дух, не е християнин. "Вие обаче не сте плътски, а духовни, ако живее във вас Божият Дух. Но ако някой няма Христовия Дух, той не е Негов." (Римляни 8:9) Павел, пишейки до всички християни в Коринт, пита: "Не знаете ли, че сте храм на Бога и че Божият Дух живее във вас?" (I Коринтяни 3:16). Това се отнася за всеки човек, който е приел Христос като Спасител. Когато Бог ме оправдае, Святият Дух започва да живее в мен и така аз встъпвам в това ново общение с третата Личност на Троицата.

По-нататък четем обещанието на Христос: "Аз ще поискам от Отца и Той ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас до века -- Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото не Го вижда, нито Го познава. Вие Го познавате, защото Той пребъдва с вас и във вас ще бъде. Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас" (Йоан 14:16-18). Ние не сме осиротяли. Христос идва при нас чрез действието на живеещия в нас Свят Дух. А ст. 23 добавя: "Ние ще дойдем при него ще направим обиталище у него." Тук разбираме, че Святият Дух, Който обитава в отделния християнин, представя не само Христос, а и Отца. Следователно когато приема Христос за свой Спасител, вината ми се премахва, Бог ме запечатва със Святия Дух и аз встъпвам в съюз и с Отца, и със Сина, и със Святия Дух -- с цялата Троица. По този начин в настоящия живот, ако съм оправдан, аз имам лична връзка с всяко Лице на Троицата. Бог Отец е мой Баща, аз съм едно със Сина и Святият Дух обитава в мен. Това не е само теория -- за мен то е реалност сега.

Нека да подчертая още веднъж. Спасението обхваща всичко. Цялото спасение -- минало, настоящо и бъдещо -- има една основа. Тази основа не е нашата вяра. Ако сгрешим тук, грешим във всичко. Човек никога не може да се оправдае въз основа на собствената си вяра. Единствената основа на спасението е завършеното дело на Исус Христос на кръста. Вярата е празната ръка, с която приемаме Божия безплатен дар. Вярата е просто упование в Бога. Тя не е скок в мрака. Тя означава да престанем да наричаме Бога лъжец и да Му се доверим. Оправданието става само въз основа на завършеното дело на Христос. Вярата е само начинът, по който приемаме това завършено дело. И като средство, като начин, тя се отнася до цялото спасение.

Да разгледаме например увереността. Библията ясно показва, че християнинът има правото да знае, че е спасен. Един от Божиите дарове е човекът да може да бъде сигурен, че е християнин. Това се отнася не само до първоначалния факт, че сме приели Христос като Спасител. То има сила и през онези дълги съкрушаващи периоди в нашия живот, когато вълните се издигат така високо, че емоционално или духовно изглежда, че няма никога вече да стъпим на твърда почва. В подобен момент християнинът може да има увереност. Неговото спасение почива на завършеното дело на Христос, независимо дали той приема Божия мир, който следва от това, или не. Неговата увереност се простира дотолкова, доколкото той уповава на Божиите обещания в дадения момент.

Съвсем същото е и с освещението. В основата е завършеното дело на Христос, а средството да получим това, което Бог е промислил за нас в този миг, е вярата. Аз съм дете на Бога и моето освещение от момента на оправданието през настоящия живот е непрекъснато. Оправданието ми настъпва веднъж завинаги в мига, когато чрез Божията благодат приема Христос като свой Спасител. Освещението обаче не е еднократно действие, а всекидневен живот на вяра. Екзистенциалистът е прав тук, като заявява, че животът се състои от отделни моменти.

"Защото ето що е любов към Бога: да пазим Неговите заповеди. А заповедите Му не са тежки." (I Йоан 5:3) Вярно ли е това? В себе си съгласни ли сме, че заповедите Му не са тежки? Дълги години за мен те бяха наистина тежки. Години наред като пастир аз не проповядвах върху този стих по простата причина, че не го разбирах. За мен Божиите заповеди бяха тежки. Не можех да ги спазвам. И тогава, един ден, докато се борех с това, разбрах, че трябва само да погледна непосредствения контекст: "Всичко, що е родено от Бога, побеждава света. (За щастие стихът не свършва тук, иначе не бихме разбрали как.) И тази победа, която е победила света, е спечелила нашата вяра." На основата на завършеното дело на Христос, "победата" е в ежеминутния живот на вяра. Не нашата, а Христовата победа, придобита за нас на Голготския кръст и сега предоставена ни чрез вяра.

Освещението и увереността са сравними. Човек може да бъде спасен, но да не съзнава това, просто защото не издига празните ръце на вярата в този определен момент и не уповава на Божиите обещания. По същия начин той може да не притежава и в освещението всичко, което Бог е промислил за настоящия живот, защото, въпреки че Христос вече го е придобил на кръста, той отказва да се довери на Бога в това отношение и не издига към Него всеки момент празните ръце на вярата. Сега нека повторя, за да изясня напълно този въпрос. Основата не е нашата вяра, а завършеното дело на Христос. Вярата е инструментът да получим от Бога това, което Христос вече е придобил за нас.

И така, това е третото единство -- единството на спасението: едновременно и извършено действие, и непрекъснат процес. Веднъж завинаги аз съм станал християнин въз основа на завършеното дело на Христос чрез вяра. Това е оправданието. Християнският живот, освещението, има същата основа, но я преживява непрекъснато. Основата е същата (Делата на Христос) и средството е същото (чрез вяра) -- единствената разлика е, че първото е веднъж завинаги, а второто продължава във всеки един момент. Цялото единство на библейското учение се основава на това. Ако се опитаме да водим християнски живот със собствени сили, в крайна сметка ще се обезверим. Но ако живеем чрез вяра, ние не само ще служим на Господа, но и вместо обезверение, ще открием в Него радост. Това е разликата. Тайната на християнския живот е в силата на разпнатия и възкресен Господ, посредством действието на обитаващия в нас Свят Дух, чрез всекидневна, ежеминутна вяра.

"А Бог на надеждата да ви изпълни с пълна радост и мир във вярването, тъй щото чрез силата на Святия Дух да се преумножава надеждата ви" (Римляни 15:13). Такова е нашето призвание чрез действието на Святия Дух. Не просто изобщо да служим на Бога, а вярвайки в Него, да намерим радост и мир в служението си.

7

Плодоносната невяста

И тъй, братя мои, и вие умряхте спрямо закона чрез Христовото тяло, за да се свържете с друг, сиреч с възкресения от мъртвите, за да принасяме плод на Бога. (Римляни 7:4)

Забележете повторението на "за да". Първо, за да се венчаем за Христос; и второ, за да принасяме плод на Бога. Но това върви заедно със сериозното предупреждение:

Не предоставяйте телесните си части като оръдия на неправдата, а предоставяйте себе си на Бога като оживели от мъртвите и телесните си части -- на Бога като оръдия на правдата. (Римляни 6:13)

Като християнин мога да предоставя себе си или на едното, или на другото, така че да бъда използван или от едното, или другото като оръжие в битката, която се води.

Грехът няма да ви владее понеже не сте под закон, а под благодат. Тогава какво? Да грешим ли, защото не сме под закона, а под благодат? Да не бъде! Не знаете ли, че комуто предавате себе си като послушни слуги, слуги сте на оня, комуто се покорявате -- било на греха, който докарва смърт, или на послушанието, което докарва правда? Благодарение обаче Богу, че като бяхте слуги на греха, вие се покорихте от сърце на оня образец на вероучението, в който бяхте обучени. И освободени от греха, станахте слуги на правдата. По човешки говоря поради немощта на вашето естество.) Прочее, както предавахте телесните си части като слуги на нечистотата и на беззаконието, което докарва още беззаконие, така сега предайте частите си като слуги на правдата, която докарва святост. Защото когато бяхте слуги на греха, не бяхте обуздавани от правдата. Какъв плод имахте тогава (преди да станете християни) от ония неща? Неща, за които сега се срамувате, защото сетнината им е смърт (Римляни 6:14-21)

Този пасаж сочи колко високо е нашето призвание да се предадем в обятията на подобаващия ни Любим, на нашия Младоженец, за да принасяме Неговия плод във външния свят. Но той също така ни предупреждава, че има опасност, дори след като сме станали християни, пак да се предаваме в обятията на някой друг и да принасяме чужди плодове в този свят. Възможно е като християни да продължим да принасяме плодовете, които произвеждахме преди да станем такива. Защо? Защото се предоставяме на нашия стар господар -- на дявола, на Сатана. Нека повторим внимателно, но категорично. Напълно е възможно като християнин аз да нося рожбата на някой друг, а не на моя законен Възлюбен, на моя Младоженец (т.е. да принасям във външния свят плода на дявола). Като илюстрация си представете съпружеска двойка от една и съща раса -- и двамата с един цвят на кожата. Неочаквано обаче жената ражда дете от друга раса. Целият свят ще знае, че тя е била невярна на своя съпруг. Така е и с нас. Ако като християнин не нося очаквания от мен плод -- Христовия плод, -- тогава това е белег за духовна невярност. В моя живот вече ще има духовна изневяра. И когато го разгледаме по този начин, думата "неверие" придобива много конкретно и ясно значение, защото вярата е средството, чрез което ние носим плода на нашия възкръснал Христос. Така думата "неверен" има съвсем точен смисъл. Ако нямам вяра в Христос, аз съм неверен спрямо Него и това наистина е неверие.

Нека преминем и към третата страна на нашето ново общение. Когато приема Христос за свой Спасител, аз незабавно влизам в ново взаимоотношение и със Святия Дух. Святият Дух вече живее в мен като представител на цялата Троица. Плодът на Духа е ясно посочен в Библията: "Любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, себеобуздание. Против такива неща няма закон" (Галатяни 5:22, 23).

Писанието е също толкова категорично и относно делата на плътта. Те са: "Блудство, нечистота, сладострастие, идолопоклонство, чародейство, вражди, разпри, ревнувания, ярости, партизанства, раздори, разцепления, зависти, пиянства, пирувания и тям подобни..." (Галатяни 5:19-21)

Святият Дух представя цялата Троица. Той е представител на разпнатия, възкресен и прославен Христос. Ако аз принасям нещо друго, освен плода на Духа, единствената причина е, че съм оскърбил Святия Дух, Който е нашият небесен Гост. Д„р Чарлз Ходж казва: "Това, което отличава истинския християнин, е обитаването на Святия Дух. Колко внимателен тогава следва да бъде той, та нищо в неговите мисли и чувства да не наскърбява Божествения Гост!" Святият Дух е Личност, а като знаем, че е Личност, трябва да помним, че Той може да бъде наранен и огорчен. Така в Ефесяни 4:30 ни се казва: "И не наскърбявайте** Святия Божий Дух, в Когото сте запечатани за деня на изкуплението."

Не огорчавайте Божествения Гост, Който е във вас! Ако сте истински християнин, вие сте запечатан с Него за деня на изкуплението. Именно чрез Неговото обитаване във вас се гарантира продължителният процес на спасението. Не Го наскърбявайте, не Го наранявайте.

В I Солунци 5:19 имаме заповедта: "Духа не угасявайте."

Когато Го наскърбяваме, ние отблъскваме Онзи, Който е представител на Христовото дело в настоящия живот. На основата на завършеното пасивно дело на Христос (т.е. -- страданието Му на кръста) и на основата на активното Му послушание (т.е. -- съвършено спазване на закона през живота Му) сега в нас може да има плодове. Те се изявяват в действието на Святия Дух чрез нас във външния свят. Нормално е да има плодове. Липсата им означава, че няма нормален християнски живот. Очакват ни океани от благодат. Очакват ни градини с изобилие от плодове. Очакват ни лозя, пълни с плод. Има само една причина, поради която не се произвежда плод в християнския живот, не се използват средствата на вярата. Това означава да угасваме Святия Дух. В този смисъл, когато съгрешаваме, ние го правим двукратно. Съгрешаваме в греха и това е сериозно, понеже е нарушение на закона и на характера на самия Бог, нашия Отец. Същевременно обаче ние грешим и от небрежност, защото не издигаме празните ръце на вярата за вече приготвения подарък.

В светлината на истинското естество на всемира, в светлината на призванието ни да изявяваме съществуването и характера на Бога между Неговото възнесение и второто Му идване, в светлината на ужасяващата цена на кръста, където се осигуриха всички сегашни и бъдещи блага на спасението за нас -- в светлината на всичко това истинският грях на християнина е да не притежава достоянието си чрез вяра. Това е действителният грях.

"А всичко, що не е от вяра, е грях" (Римляни 14:23, СИ). Тук грехът означава да не искаме от Бога с празните ръце на вярата. Всичко, което не се предизвиква от вяра, е грях. Когато не позволявам на плода, придобит на такава цена, да се произведе чрез мен, аз показвам неверие в дълбокия смисъл, че не уповавам на Бога. Когато разберем това, трябва да кажем: "Боже, прости ни!" Християнският живот е живот на радост, но ние трябва да бъдем готови и да скърбим, когато осъзнаем несъответствието между възможното и сегашното. Говоря за бедността, която произтича от това, че вместо да принасяме плода на нашия Възлюбен, нашия Господ, Който ни предлага несметни богатства, ние произвеждаме плодовете на Неговия враг, на дявола.

Има две главни причини да не можем да произвеждаме правилния плод. Едната е незнанието. Възможно е никога да не сме били научени на значението на Христовото дело за настоящия ни живот. Тук съществуват пет възможни "незнания". Първо, християнинът може да е бил научен как да бъде оправдан, но не и какво е сегашното значение на делото на Христос за него. Второ, той може да е бил научен да стане християнин чрез вяра, но след това да е бил изоставен, като че ли от този миг нататък той вече може да живее със собствени усилия. Трето, възможно е и да е бил научен на обратното -- че веднъж след като е приел Христос, вече няма значение как ще живее по-нататък. Четвърто, той може да е бил научен да чака някакъв вид второ благословено преживяване, което да го направи съвършен в настоящия живот. Библията не учи това. Така той просто чака без надежда или се опитва да живее на основата на едно напразно очакване. Пето, той може никога да не е бил научен, че след оправданието си трябва да продължи съзнателно да упражнява вяра. Именно тази последна точка остава неосъзната от много църкви, които са исторически наследници на Реформацията.

Всяко едно от тези "незнания" може да е причина християнинът да не се радва на онова, което вече му е осигурено в настоящия живот. Но когато човек разбере значението на Христовото дело днес, пред него се разтваря нова врата. Тази нова врата изглежда толкова чудесно, че често християнинът, заживял вече въз основа на вярата си, изпитва въодушевление, подобно на онова от обръщението му. Мнозина от нас познават това чувство. След като вече сме били християни известно време, идва един определен момент, когато пряко от Библията или чрез някой, който ни наставлява, ние осъзнаваме значението, което делото и кръвта на Исус Христос имат в сегашния ни живот. И тогава новата врата се разтваря. Ето защо основната ни нужда е да разберем какво означава Христовото дело днес, в настоящия ни живот, и в поведението ни, основано на нашата вяра.

От друга страна е възможно да признаваме учението на Библията с умствено съгласие, но да не го приемаме като свое. Това е втората причина да не произвеждаме очаквания плод. В крайна сметка не е важно самото учение. То ме ползва едва когато съм го приел и усвоил. Това можем да видим при оправданието. За съжаление има мнозина, които са чули благовестието и го познават, но не приемат Христос като Спасител. Тогава човекът има знанието, но то не означава нищо за него, защото той не го реализира. Същото важи и когато говорим за настоящия ни живот. Може да знаем истината, може да имаме знанието, но ако то не е усвоено и практически не означава нищо за нас, плодът няма никога да се роди.

Ние обаче можем да избегнем тези две опасности. Ако сме истински християни, ние ще знаем как сме били оправдани. Практиката на освещението е до голяма степен паралелна на това, което познаваме от оправданието. С други думи, ако наистина съм християнин, аз съм бил оправдан и сега, спомняйки си своето оправдание, трябва само да си направя сравнение между него и християнския живот. Когато осъзная това, ще избегна опасността и на незнанието, и на безсилието, защото вече ще съм направил конкретни сравнения със своето оправдание.

При оправданието основата е завършеното дело на Исус Христос. При освещението -- също. При оправданието трябва да разберем, да приемем и да заживеем на основата на факта, че не можем да се спасим сами. При освещението отново трябва да разберем, да приемем и да заживеем на основата на факта, че не можем да водим християнски живот със собствени сили или добродетели.

При оправданието средството, чрез което получаваме Божия дар, е вярата в Този, Който ни е дал Своите обещания в Библията. При освещението средството, чрез което получаваме Божия дар, е вярата в Този, Който ни е дал Своите обещания в Библията. Съвсем същото.

Както казах по-горе, това не означава, че аз изчезвам. Нашата роля не е просто да седим и да очакваме гръм от небето. Бог ни е дал благодат, въз основа на която да живеем: Библията, която да четем, молитвата, общението с Божиите деца и т.н. Но тези неща сами по себе си не могат да създадат у нас християнски живот или растеж. Ако ми липсва вяра в Бога, Който ни е дал обещанията Си в Библията, ако не разбера, че основата е завършеното дело на Христос, а не тези или онези дейности, тогава всичко става безполезно религиозно упражнение, което не води нито до освещение, нито до оправдание. Сами по себе си тези добри дейности ни оприличават на восъчните фигури в музея на мадам Тюсо.

Съществува обаче едно много важно различие между практиката на оправданието и освещението. Понеже оправданието се отнася до вината ни, а освещението -- до силата на греха в живота ни като християни, оправданието е веднъж завинаги, докато християнският живот продължава непрекъснато, миг след миг.

Ако сме християни, ние вече сме разбрали и сме приели завършеното дело на Христос веднъж завинаги при нашето оправдание и вината ни е премахната изцяло. Нека сега по същия начин да разберем и приемем това дело на практика във всеки момент от настоящия ни живот.

Да обобщим. Единственото практическо различие е, че оправданието е веднъж завинаги, а християнският живот се живее миг след миг. Принципът обаче и при християнския живот (който е продължителен), и при оправданието (което е еднократно) е един и същ.

Нека погледнем и от друга перспектива. Дори и от гледна точка на продължителността нещата не са толкова различни, тъй като животът всъщност е поредица от мигове. Когато казваме "миг след миг", на практика ние говорим за последователни отделни исторически моменти. Никой не изживява целия си живот наведнъж. Това е едно от нещата, които екзистенциалистите са забелязали много точно. Животът не е еднократно действие. Той е серия от моменти. На практика аз мога да живея само в един от тези моменти (докато не дойде следващият). По същия начин и оправданието ми настъпва през един такъв момент. Няма друг начин по който да стане това. В този смисъл разликата между оправданието и освещението не е абсолютна. Човек може да живее само миг след миг, и то -- последователно. Историята е като острие на бръснач. Бог е създал хронологията на нещата и настоящето за мен е настояще, бъдещето -- бъдеще, а миналото -- минало.

Ето защо ние трябва да се доверим на Божиите обещания в сегашния момент. Това означава да прилагаме тези обещания. Това е настоящият смисъл на делото на Христос за християните в този даден момент. Ако разберете това, всичко ще се промени. Доверявайки се на Бога в този момент, ние позволяваме на Святия Дух да живее в нас. А чрез Неговата дейност възкръсналият и прославен Христос, като Младоженец и като Лоза, произвежда чрез нас Своя плод в този миг. Това означава активна пасивност. И това е единственият начин да живеем -- миг след миг.