Истинската духовност франсис А. Шефър

Точно както осъзнаването е част от пълния процес на освещението, така и при възстановяването на общението с Бог всичко почива върху факта, че Христовата кръв има смисъл в настоящия ни живот. Общението се възстановява, когато на основата на този факт с вяра се изправим срещу конкретния грях. Мисля, че традиционните правоверни църкви, исторически наследници на Реформацията, поставят недостатъчно ударение върху съзнателната страна на християнския живот. Не говоря за някакво "второ благословение", а за това, да възприемем значението на делото на Исус Христос на кръста в настоящия живот и съзнателно да заживеем на тази основа.

Мисля, че това разбра Джон Уесли. Той познаваше непосредственото действие на Бога в своя живот на основата на завършеното дело на Исус Христос. Мисля, че в тази област богословието му грешеше и той използваше неправилна терминология, но със сигурност стремежът му беше правилен -- познаването и приемането на значението на кръвта на Господ Исус Христос в неговия живот. Няма значение какви понятия използваме, за да го изразим. Реалността почива на познанието на това, което Христос придоби за нас -- не само за живота на небето, а и за сегашния ни живот, -- а също и на ежеминутната вяра, която това познание предизвиква.

По същия начин кръвта на Христос има значение за мен в настоящия ми живот, когато съм паднал и лишен от мир. Възстановяването на общението ми с Бог става преди всичко когато осъзная какво е сторил Христос за мен и след това започна да го практикувам всеки миг. Това не е механичен процес. Осъзнаването на значението на Христовото дело в настоящия ни живот трябва да се отрази на действията ни. Но основата е завършеното дело на Христос в историята.

Колко щастливи трябва да бъдем от Христовата притча за блудния син! В нея се описва един син, който е дълбоко затънал в тресавището на греха. Писанието показва, че дори от светска гледна точка грехът му не е никак малък. Неговите провинения са сериозни. Но бащата чака своя блуден син да се завърне и ръцете му са готови да го прегърнат. Кръвта на Христос може да очисти и най-черния грях. Не съществува толкова голям грях, че общението ни да не може да бъде възстановено, ако смирено го наречем грях и чрез вяра го принесем под кръвта на Христос. Когато сърцето ми ме осъди и извика: "Ти отново го извърши", аз отново следва да уповая на Бога заради ценността на завършеното дело на Исус Христос. Видяхме, че преди да има възкресение, трябва да има смърт. Но на основата на Христовата победа възкресението винаги следва смъртта. Християнският живот никога не свършва с отрицателното. То съществува, защото човекът е непокорен. Но християнският живот не свършва там, а винаги отива към положителното. Тъй като тялото ми един ден ще бъде въкресено от мъртвите, сега аз съм длъжен да водя възкресенски живот.

Когато човек приеме Христос като Спасител, настъпва времето той да преклони глава и да каже на Бог: "Благодаря Ти за съвършеното дело." Безспорно има хора, които са били спасявани, но не са казвали съзнателно: "Благодаря Ти!" Колко е чудесно обаче, когато, след като човек е видял себе си като грешник и е осъзнал, че е изгубен, приемайки Христос като Спасител, той е преклонил глава съзнателно и е казал: "Благодаря Ти за Твоето пълно и завършено дело в мен." Обикновено едва когато новороденият благодари на Бога за увереността си, той може и да изпита мир и сигурност.

Същото е при възстановяването на общението с Бог. Паралелът тук продължава. Ако сме съгрешили, след като принесем конкретния грях пред завършеното дело на Христос, ние можем да кажем съзнателно: "Благодаря за съвършеното спасение!" Въпреки че не е абсолютно необходимо за възстановяването, съзнателното благодарение донася увереност и мир. Ние благодарим за завършеното дело на кръста, което е достатъчно за пълното възстановяване на общението. Както и при оправданието ми, това не става въз основа на моите чувства. Основата е завършеното дело на Христос в историята и верните обещания на Бог в писаното Слово. Ако Му се доверя и ако уповавам на това, което Той ми казва за достатъчността на Христовото дело, аз ще мога да имам увереност, независимо колко черно е било петното. Това е истинското спасение на християнина от съвестта му.

В своя коментар върху Галатяните Мартин Лутер показва голямо разбиране на факта, че нашето спасение включва спасение от робството на нашата съвест. Разбира се, естествено и редно е, когато ставаме християни, нашата съвест да бъде по-чувствителна. Това е дело на Святия Дух. Това обаче не означава да се огъвам под натиска на съвестта си години наред вследствие на минали грехове. Когато съвестта ми чрез Святия Дух ми посочи някой грях, аз веднага трябва да нарека този грях грях и съзнателно да го принеса под кръвта на Христос. Тогава той се отмахва и ако продължа да скърбя за него, аз няма да прославям завършеното дело на Исус Христос в общението ми с Бога. Наистина, да продължим да се притесняваме от това, би означавало да поругаем безкрайната ценност на смъртта на Божия Син. Общението ми с Бога е вече възстановено.

Може би грехът ми ще има и други последствия. Може би съм нанесъл вреда на някой човек. Аз ще трябва да се изправя пред тези последствия. По-късно ще разгледаме и това. Но що се отнася до общението ми с Отец, Бог казва, че то се възстановява въз основа на цената на кръвта на Исус Христос. А щом Неговата кръв е толкова скъпоценна, че да пренесе при оправданието един бунтовник и грешник от царството на мрака в царството на възлюбения Син на Бога, кой грях би бил толкова черен, че да не бъде покрит?

Когато кажа съзнателно "Благодаря" на Бога за завършеното Му дело, моята съвест би трябвало да се успокои.

През тридесетте години, откакто започнах да се боря с това в живота си, съм си представял моята съвест като голямо черно куче с огромни лапи, което скача върху мен и ме заплашва да ме натика в калта и да ме погълне. Но когато тази моя съвест скочи върху мен, а даденият грях е бил изличен на базата на завършеното дело на Христос, аз трябва да се обърна към нея и решително да кажа: "Долу! Мирно!" Трябва да уповавам на Бога и да бъда спокоен в ежедневието си. Общението ми с Бога се възстановява по свръхестествен начин. Аз съм очистен и отново съм готов да поема духовния път, отново съм готов да бъда употребяван от Духа за битките във външния свят. Не мога да бъда готов, докато не бъда очистен. Когато обаче бъда очистен, тогава ще бъда и готов. Ето как всеки път, когато се нуждая да бъда очистен, аз мога да се връщам при Бога.

За много християни това е реалност. Всеки от нас обаче изпитва затруднения да го осъществи. Хората стигат до най-различни крайности, за да се докоснат до реалността, докато тя всъщност е тук. "Чеда мои! Това ви пиша за да не съгрешавате." Значи заповедта е да не съгрешаваме. "И ако съгреши някой, имаме Ходатай пред Отца, Исуса Христа Праведния." (I Йоан 2:1) Йоан включва тук и себе си!

Аз съм изпитал тази реалност. Когато с вяра се върна към кръвта на Христос, ще открия, че реалността почива точно тук. Не на опитите да живея, като че ли Библията учи перфекционизъм. Това не е основа за реалността и води или до нейното изопачение, или до отчаяние. Но реалност съществува -- и това са простените грехове и увереността, че ако даден грях се принесе под кръвта на Господ Исус Христос, той се изчиства. Това е реалността на възстановеното общение. Реалността не е само учение. Тя трябва да се практикува на основата на възстановеното общение с Бога чрез завършеното дело на Господ Исус Христос на кръста.

Едно последно нещо трябва да се каже в тази насока: "Ако бихме изпитвали сами себе си, нямаше да бъдем съдени. А бидейки така съдени, от Господа се наказваме, за да не бъдем осъдени заедно със света" (I Коринтяни 11:31-32, СИ).

Това ни учи, че не е необходимо да чакаме, наказание, за да се възстанови общението ни с Бога. Божието наказание не е възмездие. Възмездието бе извършено на Голготския кръст. Наказанието цели да ни поправи и да ни върне в общението с Него, но не е нужно да чакаме да бъдем наказани, преди нашето общение да бъде възстановено. Наказанието на Божието дете не носи смисъл на възмездие или осъждение. То бе извършено на кръста. Праведният Съдия няма да ни осъди повторно. Вината ни е изтрита веднъж завинаги. Следователно ако изпитваме себе си, няма да бъдем съдени. От друга страна, можем да прочетем тези два стиха и отзад напред. Бог не иска да бъдем осъдени със света и поради това ни наказва. Но ако изпитваме сами себе си, наричаме греха грях и го принасяме под кръвта на Господ Исус Христос, Бог няма да ни накаже. Това е мисълта на Павел. Определено по-добре е да не съгрешаваме. Но не е ли чудесно, че когато съгрешим, можем веднага да отидем на мястото на възстановяването!

И така, като един от даровете Си за този живот Бог е предвидил свободата от лъжливите обвинения на съвестта. Повечето (ако не всички) християни намират, че първата стъпка към вътрешното изцеление в сегашния живот е вътрешното изцеление на отделянето от самите тях, резултат от грехопадението и греха. Преди всичко човек е отделен от Бога, после -- от себе си и най-сетне -- от хората и от природата. Кръвта на Господ Исус Христос ще ни даде абсолютно и съвършено възстановяване на всички тези връзки, когато дойде Исус. Но в този живот също може да има вътрешно изцеление, включително на последствията от отделянето на човека от самия него. Това е първата стъпка в настоящия живот към свободата от последствията на връзките на греха.

9

Свобода в мислите

В Римляни 1:22-29 намираме определен ред. Въведението към този пасаж е ст. 21: "Като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха, а се извратиха чрез своите мъдрувания и несмисленото им сърце се помрачи."

Тези хора познаваха Бога. Можем да си представим, че това са Адам и Ева, които съгрешават. Но това важи и за всички онези примери, когато една култура е познавала истинския Бог и съзнателно се е отвърнала от Него (какъвто е случаят с нашия постхристиянски свят). Виждаме, че те познаваха Бога, но се заблудиха в своите разсъждения. Това е светът на мислите им. След това в ст. 22 продължава: "Като се представяха за мъдри, те глупееха." А ст. 24 показва резултата: "Затова според страстите на сърцата им Бог ги предаде на нечистота, за да се обезчестят телата им между сами тях." Забележете последователността. Най-напред се появява вътрешната мисъл, а след това идва външният резултат от нея.

В ст. 25 ни се казва, че те замениха Божията истина с лъжа и се покланяха и служеха на творението, а не на Твореца. Непокорството е вътрешно, а последствията от него са външни, както видяхме в ст. 24.

Сега погледнете ст. 28: "И понеже оказаха да познаят Бога, Бог ги предаде на развратен ум (т.е. ум, лишен от разум) да вършат това, което не е прилично."

Редът отново е същият. А като започнем със ст. 29, минаваме през един неприятен списък от външни последствия.

Можем да кажем две неща относно външните действия. Външното следва вътрешното и външното е производно на вътрешното. Първо се появяват мислите и те произвеждат външното. Това е последователността.

И тъй, моля ви, братя, поради Божиите милости да представите телата си в жертва жива, свята и благоугодна на Бога като ваше духовно служение. (Римляни 12:1)

Това е във външния свят. Но забележете, че то не може да се отдели от ст. 2: "и недейте се съобразява с тоя век, а се преобразявайте чрез обновяването на ума си, за да познаете от опит каква е Божията воля -- това, което е добро, благоугодно Нему и съвършено."

Наистина трябва да представяме телата си, но това има смисъл само на основата на вътрешното разбиране.

Тук Павел казва да не се съобразяваме с този век. Но той не говори само за външната страна. Необходимо е и вътрешно преобразяване -- обновяването на нашия ум.

В Ефесяни 4:17 Павел пише: "Това казвам и заявявам в Господа, да не се обхождате вече, както се обхождат и езичниците по своя суетен ум."

Това е езическият свят, погиналият свят. Те "се обхождат по своя суетен ум". Също както в Римляни "те се извратиха чрез своите мъдрувания." Това е вътрешно. Проблемът на езическия свят е суетата на ума.

В Ефесяни 4:18 е дадена причината за това: "Помрачени в разума и странни на живота от Бога поради невежеството, което е в тях, и поради закоравяването на сърцето им." Техният разум е вътрешно помрачен. Всичко произтича от бунта срещу Бога, точно както обяснява Римляни 1 гл. След като описва състоянието на езичниците, ст. 19 посочва и последствията: безчувствие, сладострастие, ненаситност в мръсните неща. Отново редът е същият: отначало е вътрешното, а след това -- външното.

В ст. 20 обаче се прави остър контраст: "Но вие не така сте познали Христа." Думата "познали" -- нека да отбележим това -- отново е вътрешен процес.

Именно за това говори Римляни 12:2: "чрез обновяването на ума си". Отново става дума за вътрешен процес, а в Ефесяни 4:22 е външната му страна: "да съблечете според предишното си поведение стария човек, който тлее по измамителни страсти".

"Поведението" тук включва всички страни на живота -- и начина ни на мислене, и външния му израз. А всичко това почива на ст. 20: "Но вие не така сте познали Христа." Движението е от вътрешното мислене към външното поведение.

Ще забележите и друг елемент, който е много важен за мисленето на ХХ век. В ст. 18 се говори за "невежество". "Невежеството" касае съдържанието; то не е просто дух на невежество. В ст. 21 се говори за "истината в Исуса". Истината е съдържание, истината е свързана с разума. Истината ме засяга като разумно творение, каквото Бог ме е създал. Дилемата тук във вътрешния свят не е нещо абстрактно и неясно. Тя касае съдържанието.

"Да се обновите в духа на своя ум..." (ст. 23). Това отново не е просто чувство, а въпрос на рационална и съдържателна мисъл. "...И да се облечете в новия човек, създаден по образа на Бога в правда и святост на истината." (Ефесяни 4:24)

Не става дума за емоционална святост, а за съдържателна святост, святост, която може да разсъждава и да преценява кое е правилно и кое -- не. Основният проблем е вътрешното невежество, изразено в бунт срещу истината.

Вътрешните мисли, свързани с конкретно съдържание, водят до външна проява. В Ефесяни 5:15-16 има паралелен пасаж: "Внимавайте добре как се обхождате -- не като глупави, но като мъдри, като изкупвате благовремието, защото дните са лоши." Думата "мъдри" тук носи същото послание. Тя се отнася до мисловния свят, основан на това, което може да се потвърди като вярно. "Не бъдете несмислени, но проумявайте що е Господната воля" (ст. 17). "Несмислени" е контрастът на "мъдри" и "проумявайте". Разсъждението е пак в мисловния свят, основано на волята на Господа. "Волята на Господа" тук не е екзистенциалната идея на ХХ век. Тя е свързана отново със съдържанието, с това, за което говорим като изначална или обективна истина. В противовес на "несмислени" е ст. 18: "Не се опивайте с вино, следствието от което е разврат, но се изпълвайте с Духа." Ст. 19, 20 и 21 показват някои външни резултати: "Разговаряйте с псалми и химни и духовни песни, като пеете и възпявате Господа в сърцето си и като винаги благодарите за всичко на Бога и Отца в името на нашия Господ Исус Христос, като се подчинявате един на друг в страх от Христа."

Това са външните последствия на вече преживяната мисъл във вътрешния свят. В мисленето ни обаче присъства и един допълнителен елемент, който е твърде важен. Действието на Святия Дух, като Представител на Троицата, не е видимо за околните. То въобще не е външно, а вътрешно. Външното е само резултат от това действие.

Така ние се придвижваме по-нататък в нашето разбиране на истинската духовност в християнския живот. В основата си тя е въпрос на нашето мислене. Външното е изявата, резултатът. Моралните битки не се печелят първо във външния свят. Те винаги са следствие, а причината е във вътрешния свят на нашите мисли. Исус подчерта това: "Рожби ехидни! Как можете да говорите добро, когато сте зли? Защото от онова, което препълва сърцето говорят устата" (Матей 12:34).

Според някои "сърцето" тук не означава просто мислите ни. Но дори и така, важният факт е, че имаме работа с вътрешния свят. Това, което Исус казва, че ако вътрешното положение не е изправно, не можем да произведем добри резултати. "Не това, което влиза в устата, осквернява човека, а това, което излиза от устата. То осквернява човека" (Матей 15:11). Исус тук отговаря на въпроса, който Му бе поставен по-рано: "Защо Твоите ученици престъпват преданието на старейшините? Понеже не си мият ръцете, кога ядат хляб." Тези въпроси са много важни за онези, които държат на външното. Но Исус казва: "Нима не разбирате? Това, което осквернява човека, са нещата, които излизат от него."

Не разбирате ли, че всичко, що влиза в устата, минава в корема и се изхвърля в захода? А онова, което излиза из устата, произхожда от сърцето. То осквернява човека. Защото от сърцето произхождат зли помисли, убийства, прелюбодейства, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули. Тия са нещата, които оскверняват човека. А да яде с немити ръце, това не го осквернява. (ст.17-20)

Исус отново подчертава вътрешното. Вътрешното идва преди външното и произвежда външното. Връзката е причинно-следствена.

В Проповедта на планината Исус отново говори за това: "Чули сте, че е било казано на старовременните: "Не убивай. Който убие, излага се на съд." А пък Аз ви казвам, че всеки, който се гневи на брата си без причина, излага се на съд" (Матей 5:21, 22а).

Сравни това с I Йоан 3:15: "Всеки, който мрази брата си, е човекоубиец."

Така минаваме по-нататък. Светът на мислите е наистина по-важният, но тук ни се казва и нещо друго. И при нравствеността същността е мисленето. Омразата не води просто до убийство -- в нравствен смисъл тя е убийство. Подчертавам думите в нравствен смисъл, защото това е различно от реалното убийство. Така че, в нравствен смисъл омразата е убийство.

Дотук направихме три стъпки: 1) Вътрешното е преди външното; 2) Вътрешното предизвиква външното; 3) От нравствена гледна точка вътрешното е по-важно. Спомняте си от 1 гл., че когато престъпваме една от останалите заповеди, вече сме престъпили вътрешната заповед да не пожелаваме.

В историята на Йосиф (Битие 37:4 и сл.) имаме прекрасен пример за това. "Но братята му (на Йосиф) като гледаха, че баща им го обичаше повече от всичките му братя, намразиха го и не можеха да му говорят спокойно." Вътрешната омраза е коренът на всичко. След това: "И намразиха го още повече поради сънищата му и поради думите му." Омразата се натрупва отвътре. Всъщност тя вече произвежда плода си в това, че те не могат да говорят спокойно с него. Тя продължава да се надига като голяма морска вълна, готова да връхлети. След това: "И завидяха му братята му."

Ето престъпването на заповедта да не пожелаваме. Тя е нарушена и вътрешното престъпление е факт. В мислите си те вече са сторили деянието и то е действителност, макар че външните резултати са все още в бъдещето: "А те... се сговориха против него да го убият... Елате сега да го убием и да го хвърлим в един от тия ровове, пък ще кажем: Лют звяр го е изял. И ще видим какво ще излезе от сънищата му." Те са готови да убият брат си и да разбият бащиното си сърце. Всички тези неща възникват не във външния, а във вътрешния свят на мислите им, в тяхната омраза, в тяхната завист. Грехът на братята не се състои в продаването на Йосиф в Египет. Той е в реалността на вътрешния свят. Вътрешният свят на мислите обуславя човека като човек. Във въведението си към Епопея за човека Лорън Айсли, антрополог от университета в Пенсилвания, казва: "Първобитният човек пристъпи в собствената си глава и оттогава се приспособява към това, което намира там."

Това твърдение е изумително поради своята яснота и проницателност. То е съвършено вярно само по себе си и съвършено погрешно като основа за изводите, които Айсли прави в еволюционна насока.

Той е съвършено прав като счита, че човекът, независимо дали се намира в примитивно или в цивилизовано културно състояние, се отличава като човек по това, че по твърде реален начин живее вътре в главата си. Той има вътрешен свят от мисли, който е уникален по рода си. Съвременната психология има същото разбиране. Тя казва, че това, което отличава човека от животните, е неговият страх от небитието. Нещо "в главата му", а не нещо външно го отличава. Той притежава мисловен свят, който е различен от всичко друго, което наблюдаваме в нашия свят. Човек живее в главата си и това (заедно с членоразделността) е което го прави уникален.

В описанието на човешкото грехопадение В Битие 3:6 четем: "И като видя жената, че дървото беше добро за храна и че беше приятно за очите, дърво желателно, за да дава знание..." Тук осъществяването на греха започва най-напред отвътре. Но то имаше и външен резултат: "...взе от плода му, та яде, даде и на мъжа си да яде с нея, та и той яде". Грехопадението изхожда от вътрешното към външното.

Но в Исая 14:13-14 откриваме нещо изненадващо -- падението на Сатана преди човешкото грехопадение: "А ти думаше в сърцето си: Ще възляза на небесата. Ще възвиша престола си над Божиите звезди и ще седна на планината на събраните богове към най-крайните страни на север. Ще възляза над висотата на облаците. Ще бъда подобен на Всевишния."

Къде става това? Преди всичко трябва да разберем, че Сатана не е представен в Библията нито с физическо тяло, каквото имаме ние, нито с физическо сърце. Тези стихове описват вътрешен процес. Къде е грехът на Сатана, на Луцифер, когато падна? "Ти думаше в сърцето си." Бунтът на Луцифер и последвалият го бунт на Ева са най-напред вътрешни, а външното действие е само следствие.

Нека за момент се върнем при Адам и Ева -- при грехопадението и при техния бунт. Какво намираме там? Намираме Адам (споменавам само него, защото е по-лесно да се говори за един човек), който се държи като пълноценна личност. Мислите, волята и чувствата му са в единство. Той не е просто сбор от различни съставни части. Той е едно цяло като личност, като индивид. И тъй като той се държи като такъв, ние можем лично да се обърнем към него и да го наречем Адам.

Когато разглеждаме падението на Сатана и след това падението на Адам и Ева, в един смисъл можем да свържем двете, защото Сатана се разбунтува преди да изкуши Ева и преди тя на свой ред да даде плода на Адам. В т.нар. "богословие на грехопадението" това, което е наистина важно, е, че няма първоначална обусловеност. Една пълноценна личност прави абсолютно необусловен избор в мисловния свят. Ето къде е истинската първопричина. Християнското богословие като цяло и всеки християнски отговор се срутват, ако допуснем каквато и да е предопределенческа обусловеност в този момент. Човекът като пълноценна личност взема истинско решение в мисловния свят, което е последвано от външен израз. То произвежда онова, което не е съществувало по-рано, и което ще причини всичките ни сълзи и скърби -- злото.

Бидейки неограничен, Бог познава всички неща, без да ги подлага на опит. Бидейки всезнаещ, Той знае не само това, което ще се случи, но и това, което би могло да се случи. Той не се нуждае от опит, за да познае възможностите. Той сътвори човека и ангелите, а злото е възможно във всемира, защото Той ги създаде като нравствени и действително разумни същества. Той ги сътвори така, че да могат и да любят, и да отхвърлят любовта, дори ако тя е от самия Него. При грехопадението Адам е личност, която прави истински съзнателен избор в своите мисли и причинява на целия човешки род нещастие и скръб. Като разумна личност той взима решение и последствията не закъсняват. Грехът влиза във видимия свят чрез света на мислите.

Нека разгледаме това от гледна точка на Бога. Бог е Дух. Той няма тяло, но е личност. Това виждаме в Евреи 11:6, където се казва, че Той "награждава ония, които Го търсят". Това, което отличава юдео-християнския Бог, е схващането, че Той е Личност, и то -- необхватна Личност. И като личностен Бог, Той мисли, действа и чувства. При сътворението Бог помисли, проговори и сътвори истински външен свят. Това е неизразимо прекрасно! Сциентологията греши, когато превръща всичко в мисловен свят. Източната философия греши, когато свежда всичко до някакъв сън за Бога. Външният свят не е продължение на Божията същност. Всемирът не е Бог. Той съществува реално и обективно. Реалност и обективност има извън Бога, защото Той сътвори света извън Себе Си. Всемирът не е част от Него. Той каза, и всичко стана -- извън Него и в действителност. Нека забележим твърдението на Библията, че след сътворението "всичко чрез Него се сплотява" (Колосяни 1:17). Външният свят, който Той е сътворил, не е друг център, който Му съперничи. Чрез Него се сплотява всичко (нищо не съществува автономно) и понеже Бог го е сътворил, светът е реален, обективен и външен.