Истинската духовност франсис А. Шефър

Като говорим за активна пасивност, нека отново се върнем на примера за Мария. Имайки обещанието на ангела, че ще зачене Месия, тя се довери на Бога и се предостави в Божията ръка, за да може Той да използва утробата й за раждането на младенеца Исус. Тя беше пасивна в това, че не можеше сама да зачене детето, но беше и активна в това, че във вяра беше послушна и предаде себе си на Бога. Забележете обаче, че послушанието й беше еднократно действие. От това не следва, че Мария винаги е била вярна. И наистина, според Евангелията ние имаме основание да считаме, че нейната активна пасивност невинаги се е проявявала по същия начин, както в мига, когато тя отговори на ангела: "Нека ми бъде според както си казал."

В онзи миг обаче тя показа послушание. Така трябва да бъде и с нас. В един момент ние приемаме Христос като Спасител и вината ни се премахва въз основа на цената на завършеното дело на Исус Христос. Но след като станем християни, моментът изтича, а часовникът продължава да работи. Тогава във всеки следващ миг от времето Бог ни призовава да Му се доверяваме, да издигаме празните ръце на вярата и да позволяваме чрез нас да се произвежда плод.

Понеже говорим за вяра, нека да поясня нещо. Тъй като живеем през втората половина на ХХ век, трябва непрекъснато да уточняваме какво е вярата в нейния библейски смисъл. Християнската вяра в никакъв случай не е вяра във вярата. Християнската вяра в никакъв случай не е без съдържание. Християнската вяра в никакъв случай не е скок в мрака. Християнската вяра означава да уповаваш в това, което Бог е казал. И тя винаги почива на завършеното дело на Христос на кръста.

Действителният живот на вяра -- при който съзнаваме, че вече сме били мъртви, изпитали сме непосредствено общение с Бога и след това сме се завърнали в настоящия свят като възкресени, -- не е еднократно действие, а практическа вяра, демонстрирана миг след миг, последователно и постоянно. Вярата тази сутрин не е достатъчна и за вечерта. Вярата вечерта не е достатъчна за през нощта. Вярата през нощта не е достатъчна за утринта. Благодаря на Бога за това, че ни е създал да имаме общение със самия Него миг след миг. Ние наистина трябва да сме благодарни, защото тайната, наречена "миг след миг", ни довежда до състоянието, в което сме били когато Бог ни е сътворил.

Ето защо е напълно ясно, че не съществува механична формула за истинската духовност и истинския християнски живот. Всичко, което става механично, е грешка. Не можете да кажете: "Прочитайте по толкова глави от Библията на ден, и ще имате такова количество освещение." Не можете да кажете: "Молете се всеки ден толкова дълго, и ще имате определена степен освещение." Не можете да поставяте разни условия и да обещавате някаква степен на освещение. Това е чисто механично решение, което противоречи на същността на християнството. Истината е, че християнският живот никога не може да има механично решение. Истинското решение е всеки отделен миг да заставам в общение, в лично общение със самия Бог и Христовата истина да се изявява в мен чрез действието на Святия Дух.

Нека забележим докъде стигнахме. Точно това можехме да очакваме в светлината на единството на най-основното библейско поучение. Бог съществува, има характер, а следствието -- човекът е направен по Божия образ. Вселената ни е сътворена от един Бог, който съществува и е личност. Ние също сме личности като сътворени по Негов образ и общението ни с Бога е на личностно ниво, а не механично. Не сме машини, не сме растения, не сме просто вид животни, а хора, създадени по Божия образ, разумни и нравствени. Когато бяхме сътворени, ни беше набелязана и определена цел. Тази цел, на която се подчиняват и всички допълнителни цели, е да бъдем в лично, доброволно и любящо общение с Бога, като творение със своя Творец.

Грехът е този, който разруши всичко това. Творението се опита да застане наравно с Твореца; преходните поискаха да заемат мястото на Непреходния. Когато Бог ни спасява въз основа на завършеното дело на Христос, вината ни се премахва и ние се завръщаме към първото си положение не в механичния смисъл, а в лично общение.

Ето защо съвременният човек не може да се пребори с проблема за личностния Бог и общението с Него. Според Писанието точно тук главната битка трябва да се води не върху повърхностните забрани и практики, а върху централния проблем за съществуването на Бог-личност. Отговорът на Библията е, че всички взаимоотношения се осмислят от взаимоотношението между Твореца и творението, което се възстановява в първоначалното си положение, когато човек приеме Христос за Спасител и се освободи от вината си.

След като това стане, не трябва да започваме отново да градим друг център на вселената. Това би противоречало на всичко, което се е случило. Когато приема Христос като свой Спасител, аз ще застана на определеното ми положение, на подобаващото място в лично общение с Бога. За това бяхме сътворени първоначално. Единствената разлика между общението ни с Бога сега и това, което човек щеше да бъде, ако не беше съгрешил, е, че сега човекът е под Завета на благодатта, а не под Завета на делата. Всичко вече почива на Христовото завършено посредническо дело. Това е единствената разлика.

От човешка страна, изкупеният човек като цялостна личност стои сега пред личностния Бог. Не само част от човека. Включват се и волята, и разумът, и чувствата. Значението на Христовото дело в нашия сегашен живот обхваща целия човек. Ева се усъмни в Бога, това беше нейният грях. Външното непослушание бе само резултатът. Първоначалният й грях беше вътрешното съмнение. Чрез това съмнение тя нарече Бога лъжец. Ева се усъмни в Бога, а аз, като Божие дете следва да върша точно обратното: да Му се доверявам. Ева се усъмни и разбунтуваното човечество продължава да се съмнява в Бога. Да Му се доверяваме не само когато приемаме Христос като Спасител, а и през всеки отделен миг във времето -- ето това е християнският живот и истинската духовност.

II част

Свобода от съвестта

Не можем да достигнем до обещанията, които Бог дава на християнина относно настоящата свобода от последствията от връзките на греха, докато две неща не са налице. Първо, да бъдем истински християни; и второ, да живеем на основата на библейското учение за свободата от връзките на греха. Това е причината, поради която първите седем глави от тази книга трябва да бъдат основа на всичко оттук нататък.

Всеки извод би бил само психологическа измама или жестока илюзия, ако не изхожда от обективно верни изначални истини (ако използваме терминологията на ХХ век). Кои тогава са тези факти, които следва да са обективно верни?

Първият е обективното съществуване на свръхестествен всемир и реалността на спасението в неговия библейски смисъл. Без това, усилията на съвременния човек да улавя и използва благословенията на Писанието не могат да бъдат друго, освен психологическа измама. Но зад тези истини стои една по-основна истина -- съществуването на безкрайния и личностен Бог, по Чийто образ е направен човекът. А след като сме направени от Него и по Негов образ, истина е и схващането, че човекът е също личност. Това противоречи на всички детерминистични теории, според които ние сме набор от психологически или химически състояния.

Третото нещо, което трябва да се разбере, е истината относно човешката дилема. Според Библията дилемата на човешкия род, дилемата, с която така яростно се бори човекът от ХХ век, е нравствена. Основният проблем на човешкия род е грехът и вината -- истинската нравствена вина. Не само чувство за вина, а истинска нравствена вина, защото сме съгрешили против Бога Който Е, против святия Бог. За разлика от неоортодоксалното и всички други нови богословски течения ние трябва да разберем, че грехът и вината наистина са нравствени категории. Те не се дължат само на психологически или метафизични несъвършенства. Човекът наистина е виновен пред един свят Бог, Който съществува и против Когото всички сме съгрешили. Поставена извън тези основи, надеждата, която Писанията дават за освобождение от последствията от връзките на греха, е само жестока илюзия.

Преди всичко ще започнем с това, каква е връзката между истинската духовност и отделянето ми от самия мен.

Тук ще разгледаме въпроса за свободата от погрешните страни на съвестта. Има две положения, за които Божието Слово и църковната история ни предупреждават, ако искаме да избегнем грешките. Първата е перфекционизмът, както го наричат богословите. Това е учението, че християнинът може да бъде съвършен в този живот. Този възглед има два аспекта. От една страна, мнозина искрено приемат, че в определен момент от живота си вярващият получава второ благословение, след което никога повече не съгрешава. Ранният Уесли поучава това (ранният, а не късният Уесли, защото впоследствие той признава, че тази идея е трудно защитима). Съществува обаче и друга форма на перфекционизъм, според която можем да бъдем съвършени за момента. Както видяхме, животът ни наистина е серия от последователни моменти. Този възглед говори за пълна морална "победа" миг след миг.

Възниква въпросът, дали изобщо можем да очакваме да имаме съвършенство -- било пълно, било моментно. Считам обаче, че подобна мисъл само ни тласка в блатото, където бихме водили безкрайни спорове относно някаква абстрактна идея за пълна победа, даже в този "един миг". Фразата, която често се употребява, е "свободата от всеки осъзнат грях". Но ако разгледаме най-напред Божието Слово и след това човешкия опит, ще трябва да се съгласим, че не е съвсем ясно кой грях е "осъзнат" (или "съзнателен", ако говорим за "съзнателен" грях). Проблемът при употребата на тези думи е фактът, че от грехопадението насам човекът неизменно мами себе си. Ние се мамим в своята подсъзнателна и несъзнателна природа.

Колкото повече Святият Дух поставя ръка на живота ми и прониква дълбоко в него, толкова повече разбирам, че в моето естество са скрити дълбоки вирове. Съвременната психология говори за несъзнателно и подсъзнателно и макар че основата й често е погрешна, тя е права в твърдението си, че човекът е много повече, отколкото това, което вижда на повърхността. Ние сме като айсберг -- една десета над водата, девет десети отдолу. Да измамим себе си е твърде, твърде лесно. Това е причината да питаме за думичката "осъзнат". Ако казвам, че мога да имам свобода от всеки "осъзнат" грях, действително трябва да призная съдържателността на въпроса: Какво зная? Докато не мога със сигурност да опиша какво зная, аз не мога да продължа да питам смислено дали имам свобода от "осъзнатия" грях. След като години Святият Дух се е борил с мен, сега все повече и повече забелязвам дълбочините на собствената си природа и дълбочините на резултатите от ужасното падение в Едемската градина. Човекът е отделен от самия себе си.

Трябва също така да разберем в светлината на Писанията, че след грехопадението всичко вече е под Завета на благодатта. Заветът на делата е разрушен от умишления, свободен и безусловен избор на Адам и Ева. На негово място чрез Божията благодат още с Битие 3:15 човекът получи обещанието за Месия, Който щеше да дойде в бъдещето. Така от времето на грехопадението насам всичко почива върху завършеното дело на Господ Исус Христос на кръста, а не върху нас. Оттук, ако в моя живот има някаква реална победа, тя не трябва да се счита за моя победа или мое съвършенство. Такъв възглед не съответства на библейската картина за човека и за Божието дело с нас, откакто съгрешихме. Победата не е моя, а на Христос. Делото на усъвършенстване и святостта не са мои, а на Христос. Ако заживея с мисълта, че победата е моя, фактически аз няма да имам истинска победа. Ако говоря и мисля за моето освещение, аз няма да имам реално освещение. Трябва винаги да го виждам като Христово.

Наистина едва когато принесем съзнателно всяка победа пред Неговите нозе и я задържим там, когато мислим за нея (и особено когато говорим за нея), ще можем да избегнем гордостта от нея, защото тази гордост често е по-лоша от греха, над който твърдим, че сме удържали победата. Колкото по-голяма е победата, толкова по-голяма е и нуждата да я поставим съзнателно (а когато говорим за нея -- и гласно) пред нозете Му.

Казахме, че има две погрешни положения, от които трябва да се пазим. Второто е точно толкова неправилно, колкото и първото.

В Уестминстърската изповед на вярата се подчертава, че ежедневно ние съгрешаваме с мисъл, слово и дело. Това не е погрешно, но има опасност нашите грешни сърца да го извратят в нещо изключително невярно. Като учим децата си, че всички ежедневно съгрешаваме с мисъл, слово и дело, трябва много внимателно да ги предупредим и за опасността да помислят, че могат да гледат на греха в своя живот лекомислено. Ако се осланям на Христовата победа, за да получа достъп до небето, ще Му откажа ли славата, която Той ще спечели с извоюваните победи в мен и чрез мен в настоящия ми живот? Ако уповавам на Исус Христос и победата Му на кръста, за да влезна в едно бъдещо небе, ще смея ли да Му откажа това, което тази победа ще произведе в битките на настоящия живот -- битките, водени пред хора и ангели, пред свръхестествения свят? Каква ужасна мисъл!

Библията поставя ясно разграничение между изкушение и грях. Христос беше изкушаван във всяко нещо, както сме и ние, но Библията казва твърде категорично, че Той никога не съгреши (Евреи 4:15). Следователно съществува разлика между изкушение и грях. Библията казва, че ако сме изкушавани, това още не означава, че ние ще последваме изкушението и ще съгрешим.

"Никакво изпитание не ви е постигнало, освен това, което може да носи човек. Обаче Бог е верен и няма да ви остави да бъдете изпитани повече, отколкото ви е силата, но заедно с изпитанието ще даде и изходен път, така щото да можете да го издържите." (Коринтяни 10:13).

"Ето що е любов към Бога: да пазим Неговите заповеди. А заповедите Му не са тежки. Защото всичко, що е родено от Бога, побеждава света. И тая победа, която е победила света, е спечелила нашата вяра." (I Йоан 5:3-4)

Не ние побеждаваме света. Ние не притежаваме собствена сила, която може да преодолее света. Както вече видяхме, преодоляването е дело на Господ Исус Христос. Може да има победа -- и то реална победа, -- ако издигаме празните ръце на вярата всеки отделен миг и приемаме дара. "Тая е победата, която е победила света." Бог е обещал, и Библията го потвърждава, че има начин да избягваме изкушението. Чрез Божията благодат ние и ще желаем това.

След като предупредихме за тези две опасности, нека продължим по-нататък.

Да речем, че аз вече живея в светлината на всичко, което Бог ми е дал за настоящия живот. Като новородено Божие дете аз практикувам истинската духовност, която Христос придоби за мен. Като такъв аз и живея съобразно с библейските заповеди. Но сега грехът отново се появява. По някаква причина моето ежеминутно упование в Бога се възпрепятства. Слабостта ми към даден конкретен грях ми пречи да продължа да вървя сега с вяра, че имам възстановено общение с Триединния Бог. Реалността на практическата истинска духовност внезапно ми се изплъзва. Сутрин, обед, вечер -- и нещо си е отишло, нещо, което съм познавал. Моят покой, моят мир си е отишъл. Това не значи, че аз отново съм изгубен, защото оправданието ми е било веднъж завинаги. Но доколкото може да се види, през това време победата на Христос на кръста не се изявява. Когато ме гледат, хората възприемат като неуспех за Бога сътворяването на нравствени, разумни същества. Нещо повече, те не могат дори да забележат, че Бог изобщо съществува. Понеже Бог не престава да ме държи, аз се отделям от Него не в смисъл, че се изгубвам, а в смисъл, че се прекъсва общението ми с Отец като Негово дете. Аз все още си спомням какво съм имал.

Тук възниква друг въпрос. Има ли път назад? Или животът ми заприличва на чашка от фин баварски порцелан, изпусната на мраморен под, така че се раздробява на безброй парчета?

Слава Богу, Евангелието говори за това. Библията винаги е реалистична, а не романтична. Тя се занимава с действителността -- с това, което съм. Път назад съществува и неговата основа не е нещо ново за нас. Основата е отново Христовата кръв, завършеното дело на Божия Агнец, това, което Христос веднъж завинаги стори на кръста в пространството и времето, в историята.

Първата крачка на възвръщането също не е нова. Никой човек не се оправдава, никой не става християнин, докато не изповяда, че е грешник. Никой не приема Христос като Спасител, докато не изповяда, че е грешник. I Йоан 1:4-9 пояснява, че първата крачка към възстановяването на християнина, след като е съгрешил е да признае пред Бога, че това, което е сторил, е грях. Не да го извинява. Не да го нарича с друго име. Не да обвинява някой друг. Той трябва да го нарече не нещо друго, а именно -- грях. И той трябва да съжалява за него.

Това ви пишем, за да бъде пълна вашата радост. И известието, което чухме от Него и възвестяваме на вас, е това, че Бог е светлина и в Него няма никаква тъмнина. Ако кажем, че имаме общение с Него, а ходим в тъмнината, лъжем и не действаме според истината. Но ако ходим в светлината, както е Той в светлината, имаме общение един с друг и кръвта на Сина Му Исуса Христа, ни очиства от всеки грях. Ако кажем, че нямаме грях, лъжем себе си и истината не е в нас. Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда. (I Йоан 1:4-9)

Ето каква любов има Бог към чедата Си след като те съгрешат. А целта на Божието наказание е изповедта, че конкретният ми грях е именно грях.

"Сине мой, не презирай наказанието на Господа, нито да отслабваш, когато те изобличава Той. Защото Господ наказва този, когото люби, и бие всеки син, когото приема." Ако търпите наказание, Бог се обхожда с вас като със синове. Защото кой е тоя син, когото баща му не наказва? Но ако оставате без наказание, на което всички са били определени да участват, тогава сте незаконно родени, а не синове. (Евреи 12:5-8)

Ако в живота ни има грях и ние продължаваме да го вършим, а Божията любяща ръка не ни наказва, тогава ние не сме Божии чеда. Бог ни обича твърде много, за да остане безучастен, Той ни обича безкрайно. Той ни обича като осиновени деца.

Освен това имали сме бащи по плът, които са ни наказвали, и сме ги почитали. Не щем ли повече да се покоряваме на Отца на духовете ни и да живеем? Защото те за малко време са ни наказвали според както им е било угодно, а Той -- за наша полза, за да участваме в Неговата святост. Никое наказание не се вижда на времето му да е за радост, а е тежко. Но после принася правда като мирен плод за тия, които са се обучавали чрез Него. (Евреи 12:9-11)

Всичко това Той върши с цел. Не само за да произведе правда в живота ми, а и тази правда да бъде "като мирен плод". С други думи, когато се извършат тези неща, да мога да имам мир. Това е Божията любяща грижа.

Но за това има условие. Тези, които имат мирния плод на правдата, са същите, които са изпитани чрез Божието наказание. С други думи, това са онези, които са били обучени в Неговото наказание. Наказанието на Бог Отец предизвиква изповедта, че този мой грях е грях. Неговата десница ще става все по-тежка, докато не признаем греха си и не спрем опитите да се измъкнем чрез измислени оправдания, обвинявайки други хора или извинявайки се по някакъв начин. Искаме ли да възстановим общението си? Като деца на Бога ние имаме право на това. То може да стане всеки момент, но ние няма да бъдем готови за него, докато не пожелаем да наречем своя грях.

Ударението е върху конкретния грях. Няма да постигна нищо, ако само кажа "Съгреших". Това не е достатъчно. Трябва да съм готов да назова конкретния си грях. Трябва да заема своето място с Христос в Гетсиманската градина. Там Христос говори като истински човек и казва точно обратното на това, което Адам и Ева казаха в градината на грехопадението: "Не Моята воля, а Твоята да бъде." Аз също следва да кажа с разума си: "Да бъде не моята воля, а Твоята" за моя конкретен грях. Не просто общи думи, като: "Да бъде Твоята воля", а конкретно: "Желая Твоята воля относно това нещо, което изповядвам, че е грях."

Ако кажем, че имаме общение с Него, а ходим в тъмнината, лъжем и не действаме според истината. (I Йоан 1:6)

Не е възможно съзнателно да продължаваме да ходим в тъмнината и същевременно да имаме общение с Този, Който е само светлина и святост. Това просто не е възможно.

Всичко, що е в света -- похотта на плътта, пожеланието на очите и тщеславието на живота, -- не е от Отца, а е от света. (I Йоан 2:16)

Тези неща са пълна противоположност не само на външния закон на Бога, а и на характера и същността Му. Как можем да казваме, че имаме общение с Него, ако съзнателно ходим в това, което противоречи на Неговия характер?

И така, ние казваме: "Но нека бъде не моята воля, а Твоята." И когато го кажа за моя конкретен грях, аз отново ставам творението пред Бога. Отново заставам на мястото, за което съм създаден. Като дете на грехопадението, себето е отново разпнато, защото не може да има възкресение без разпятие. Видяхме, че редът в християнския живот е прост. Не може да има възстановяване без покаяние и изповед пряко пред Бога. Точно това и следва да се очаква според единството на библейското послание, ако се започне от централното учение, че Бог наистина съществува. Той е безкраен и личностен, Той има характер, Той е свят. Тези неща не се намират в периферията на библейското послание. Те са сърцевината на предмета. Ако Бог съществува, ако Той е такъв, ако съм станал Негово дете, не трябва ли да се очаква, че когато съгреша, когато направя нещо, което противоречи на Неговия характер, аз трябва да отида при Него като при личност и да кажа, че съжалявам? Той не е абстрактна доктрина, а действителна личност. Ние може и да не разбираме всичко, което се включва в греха -- особено ако сме психологически неуравновесени, невинаги ще сме в състояние да разграничим истинския грях от емоционалните смущения. Спомнете си за айсберга -- деветте десети са под повърхността и само една десета -- отгоре. Ние невинаги можем да видим себе си, когато сме потънали в греха си. Голяма част от греха може да бъде под повърхността, в подсъзнателния кипеж, показвайки се само частично. Но каквото и зло да виждаме над повърхността, трябва да признаем, че то е наистина грях. Тази именно част следва да принесем честно пред Бога, Който познава цялото ни същество, и да Му кажем: "Отче, съгреших." А скръбта ми пред Бога за греха, който познавам и който е над повърхността ми, трябва да бъде истинска.

Видяхме по-рано, че между оправданието и освещението има паралел, т.е. между това, да станеш християнин, и това, да живееш християнски живот. Първата стъпка към оправданието е осъзнаването, че съм грешник, че справедливо заслужавам гнева на Бога и че не мога да спася сам себе си. Първата стъпка в истинския християнски живот е осъзнаването, че не мога да живея християнски живот със собствени сили и със своя доброта. Първата стъпка на възстановяването на общението с Бог, след като съм съгрешил, е точно в същата посока: трябва да осъзная, че конкретният ми грях е грях. Това не са три различни неща, а три приложения на един и същи принцип, защото Бог е същият и проблемът в основата си е същият. Но както при обръщението ми, така и при принасянето на плод като християнин, първата стъпка не е достатъчна. Във всеки от трите случая аз трябва и да издигна празните ръце на вярата, за да може Бог да ми даде това, което е приготвил. И когато аз, християнинът, съгреша, само завършеното дело на Исус Христос в пространството, времето и историята -- там, на Голготския кръст -- може да бъде достатъчно. Единствено кръвта на Исус Христос е достатъчна, за да ме очисти от конкретния ми грях като християнин, и само на основата на кръвта на Христос петното може да се премахне. От мен се очаква да принеса този грях под кръвта на Исус Христос чрез вяра. Тук всичко отново е предмет на активната пасивност, която вече обсъдихме. Не можем да го направим от само себе си, но и същевременно не сме нито камъни, нито дървета. Бог ни е създал по Свой образ и винаги ще общува с нас на тази основа.