Истинската духовност франсис А. Шефър

Но не бива да забравяме и другата страна, защото в противен случай ще пропуснем част от чудото, което трябва да знаем за света (такъв, какъвто е) и за Бог (такъв, какъвто е). А това е, че първата мисъл дойде от триединния Бог. Той каза: "Да създадем човека по Нашия образ, по Наше подобие" (Битие 1:26). Преди създаването на света ние сме в съзнанието на Триединния Бог. Като личност, Бог мисли, действа и чувства в Своята любов. Равновесието тук е крайно деликатно и трябва да държим и двете страни, защото иначе ще загубим богатството на християнската позиция. Външният свят съществува и не е продължение на Божията същност. Същевременно обаче Бог е Този, Който го е замислил. Реалността най-напред беше в Божията мисъл и едва тогава бе произведена чрез Неговата сила и чрез творческите думи "Да бъде" като обективен външен свят.

На тавана на Сикстинската капела в Рим са изписани величествените фрески на Микеланджело. Между тях е и великолепното изображение на сътворението на човека. Бог е прострял пръста си и човекът, току-що създаден, простира също ръка към Бога. Но техните пръсти не се докосват. Това е истинско християнско прозрение. Човекът не е производно на Бога, откъснат от Него както при делението на амеба. Бог създаде човека извън Себе Си и на изображението те не бива да се докосват. Каквото и да е искал да каже Микеланджело, сигурно тези, които са формулирали Халкедонската Христология в ранните изповеди на църквата, са имали точно това предвид, казвайки, че дори в Личността на Исус Христос няма смесване на човешката и божествената природа.

Има обаче и една друга част от фреската на Микеланджело, която бих искал да използвам като илюстрация на тази точка. Ръката на Бога е подадена назад, а под нея се виждат малки херувими, изобразени според ренесансовите представи за ангелите. Но под ръката Му има и друга личност -- едно прекрасно момиче. Лицето й е уплашено, но тя е великолепна. Много хора считат, че това е изображение на Ева. Тя още не е сътворена, но вече е в Божиите мисли.

Тук следва да уточним каква интерпретация на рисунката на Микеланджело би била погрешна и каква -- правилна. Ако кажем, че девойката е точно толкова "реална" в Божиите мисли, колкото ще стане по-късно, когато бъде сътворена, би било нехристиянско схващане. Това е източното мислене. Ева стана външно обективно реална във великия момент, когато Бог приспа Адам и направи жената от мъжа. Но ако Микеланджело смята, че преди да сътвори Ева, Бог вече е помислил за нея, то това е кристално ясно и вярно. Божията мисъл предшества творческия акт.

Трябва обаче да отбележим и още нещо, което засяга самите нас. Нещата, които бяха сътворени от нищото и сега притежават обективна външна реалност, изявяват Божията мисъл и по този начин показват Кой и Какъв е Бог. Външният свят не е продължение на същността на Бога, но независимо от това той разкрива и изявява Кой и Какъв е Бог. Трябва да имаме предвид и двете истини. Грехопадението оскверни сътворения свят. Същевременно обаче Павел ни припомня в Римляни 1 гл., че човекът е осъден от свидетелството на творението, което въпреки грехопадението все пак говори за Бога. Външният сътворен свят е откровение на Бога. В богословието това се нарича общо откровение за Бога. То изявява божествеността на Бога във външния свят. То е и във вътрешната природа на самия човек, която говори за Бога като Личност.

"Общо откровение" и "специално откровение" са богословски термини, които заслужават известен анализ. Библията е специалното откровение на Бога. Ние се нуждаем от нея както за благовестието за спасение, така и заради познанието, което тя дава за общото откровение. Но общото откровение (това, което Бог сътвори, това, което сме, и това, което ни обкръжава) показва съществуването на Бога и дава истинното знание за Него.

Общото откровение и специалното откровение образуват цялостното откровение.

Нека сега се върнем към човека. Всичко това съответства на описанието на Библията за сътворяването ни според Божия образ. Пръв е вътрешният, мисловен свят, и той обуславя външния. Това не бива да ни изненадва, защото сме сътворени по Божия образ като разумни и нравствени същества. Бог мисли и след това произвежда във външния свят, който преди това е сътворил от нищото. Ние също мислим и произвеждаме във външния свят. Божието творение не е част от Него самия, но то изявява Неговото естество. По същия начин нашите действия във външния свят, които произтичат от мислите ни, не са част от нашата същност, но показват кои сме ние. Масата, направена от дърводелеца, не е част от съществото на дърводелеца, но е резултат от мисловния му свят. Сатана, Адам и Ева произведоха зло и го произведоха като истинска първопричина, като отделни независими личности. Така и всеки един от нас, сътворен по Божия образ, е истинска първопричина. Ние сме ограничени и не можем да създаваме от нищото; само Бог може да създава от нищото. Аз съм ограничен, но от своя мисловен свят чрез тялото си мога да произвеждам плод в истинския външен свят. Тялото ми е мост към външния свят.

Нека отбележим, че този процес е тъкмо противоположният на идеята, че външният свят въздейства върху нас. Отвън, във външния свят се случва нещо. Посредством сетивата си аз влизам в допир с него. То прониква в мен чрез сетивата ми, през тялото ми, в мисловния ми свят и ми въздейства. Сетивата ми са мост между това, което се случва във външния свят и процесите в мен като личност. Съвсем същото е в обратната посока. Мостът е моето тяло. Аз мисля, и когато мисля, съм в състояние да творя чрез пръстите на ръцете си в един истински обективен външен свят. Аз мога да въздействам на този външен свят. Колко велик е човекът! Ние мислим, и чрез нашето тяло реалността преминава във външния свят. Не създаваме от нищото, както създава Бог. Но в смисъла, в който говорим тук, можем да кажем, че както художникът твори, така и всеки от нас може да твори. Спомням си, че когато бях по-млад, много се смущавах от думата "творя", когато се касаеше за художник, поет или композитор. Мислех, че тази дума трябва да се запази само за Бога. Но сега, когато съм премисли тези неща и съм се преборил с тях, се радвам, че думата "творя" се употребява и за хората. Тя е съвършено точна. Разбира се, аз не творя така както Бог твори чрез Словото Си. Бог може да създава от нищото. Аз не мога, защото не съм неограничен като Него. Когато твори, Той се ограничава единствено от Своя характер. Аз съм ограничен не само от своя характер, но и от своята преходност. Когато създавам, аз създавам във външния свят, който Той вече е сътворил. Независимо от това, разбирайки ограниченията и различията, може да се каже, че и Бог твори, и ние творим.

Нещо повече. Не е възможно човекът да не твори истински и постоянно. Дори ако желаех да спра, не бих могъл. Не е възможно да не творя чрез моя мисловен свят във външния свят, да не изявявам истински и постоянно това, което е в мен. Художникът замисля картината си и след това я произвежда във външния свят. Но най-напред тя е в съзнанието му. Същото е и с инженера, с цветарката, с мен, пишещия тази книга. Когато наблюдаваме нещо сътворено от личностно същество, виждаме върху него белезите на мисълта, но не и това, което произвежда чистата случайност. Съществуват, разбира се, и гранични случаи, като скално образувание или парче дърво, в което "разпознаваме" силуети, но почти винаги, когато разглеждам даден предмет, мога да кажа дали зад него има белег на творческа мисъл, или той просто е продукт на механични сили. Можем да бъдем сигурни, че независимо от своите теории за случайността, Жак Моно, когато е гледал света около себе си, е разсъждавал точно по същия начин.

Сциентологията и източното мислене, както и философският идеализъм са по-скоро имитации на истината, отколкото цялостни лъжи. Тези философии са напълно погрешни в системата и направлението си, но не са глупави. Причината да могат да примамват хора не е, че те не казват истината, а че я изопачават и имитират. Това, което ние творим, не е част от нашата същност, а откровение за самите нас, точно както и Бог не сътворява продължение на Себе Си, а се разкрива чрез творението Си. Човекът притежава тяло и живее в реален външен свят. Но мислите са първи и те определят останалото. Истинската духовност в християнския живот се опира на мисловния ми живот.

От тази гледна точка бих желал да преразгледам някои елементи на християнския живот и истинската духовност, които вече споменахме в предишните глави.

Първо, казахме, че в истинския християнски живот или истинската духовност следва да умрем към всички неща, било добри или лоши, за да оживеем за Бога. Това умиране винаги е вътрешен процес. Той не може да бъде външен. След това обаче трябва да живеем, като че ли сме възкресени отново във външния свят. Това не е вече вътрешно, а външно действие. Посоката е отвътре навън.

Второ, казахме, че Святият Дух обитава в човека. Самата дума "обитава" говори, че това е вътрешен процес. След това плодът на разпнатия, възкресен и прославен Господ се произвежда във външния свят посредством моето тяло, било чрез устните, които произнасят дума, или чрез ръката с чук, която строи убежище за някого, който се нуждае.

Трето, любовта е вътрешна. Казахме, че трябва да любим Бога, така че да бъдем доволни, да любим ближния си, така че да не му завиждаме. Това е вътрешно предразположение, но се проявява чрез действие във външния свят.

Четвъртото е обратният процес. Ударите на обстоятелствата ме достигат отвън. Те се изразяват по много начини: хладен остракизъм***, затръшване на врата, изгаряне на книга, остра дума или дори намръщване. Всичко това ме връхлита от външния свят и ако аз не му позволя да проникне в мен, то няма да ме засегне. Ако обаче тези неща навлязат чрез сетивата и чрез тялото ми в моя мисловен свят, те разгарят битката и отвътре. Когато това стане, аз или благодаря на Бога, както вече разгледахме, или се бунтувам срещу Него. И в двата случая резултатът скоро се проявява във външния свят.

Пето, говорихме за активната пасивност и във връзка с това споменахме примера за Мария и раждането на Христос. Ето какво казва Мери Бейкър Еди в Наука и здраве за непорочното зачатие: "Онези, които се занимават със сциентология, са достигнали до славното разбиране, че Бог е единственият автор на човека. Девицата майка пое в себе си тази идея за Бога и даде на своя идеал името Исус -- т.е. Йешуа, Спасител. Озарението на духовното усещане у Мария смълча материалния закон на естественото зачеване и принесе плода й чрез откровението на истината." Това е ужасяващо, направо ужасяващо! Този цитат казва, че чрез своите мисли Мария е произвела зачатието. Нищо не може да бъде по-далеч от истината. Нищо подобно не се е случило. Това, което стана, бе, че ангелът дойде при Мария и й каза, че ще зачене не нещо, което ще покаже колко нереален е материалният свят, а точно обратното. Святият Дух произведе в утробата на девствената Мария младенеца Исус Христос и му даде съвсем реално тяло. Но докато Мери Бейкър Еди греши, нека не забравяме и другия аспект -- този на активната пасивност. Думите на ангела достигнаха Мария и в мисловния си свят тя взе решение. Тя не каза: "Аз желая" или: "Аз изисквам", а се предостави на Бог и Му даде тялото си като Негова слугиня.

"Ето Господната слугиня. Нека ми бъде според както си казал." Преди всичко Мария обмисли тези неща с разума си. Ако тя беше казала "не", няма никакво основание да твърдим, че Святият Дух би произвел физически -- наистина физически, в утробата й -- тялото на Исус Христос. Това е абсолютно, съвършено уникално: във времето и пространството има само едно непорочно зачатие. Но в друг смисъл, както посочихме, активната пасивност е и наше задължение. В нашия мисловен свят ние трябва вътрешно да се поклоним пред делото на Святия Дух, а след това, когато в активна пасивност Му се предадем, плодът на възкресения и прославен Христос ще се произведе чрез телата ни във външния свят.

Нека сега отбележим две неща относно самите нас в отговор на източното мислене (независимо дали му даваме западни имена или не) и на безцелната съвременна философия. Първо, ние сме създадени като ограничени същества. Не можем да творим като Бога. Безкрайно прекрасно е обаче, че аз, с цялата си ограниченост, съм в състояние реално да творя във външния свят; че мога да въздействам там чрез мисловния си свят, който е истинската първопричина на онова, което се появява върху камъка, на платното, от парчето стомана или дърво или пък в живота на другите хора. В същото време трябва да кажем и другото. Даже след като съм станал християнин, мога да бъда машина за смърт. Въпреки че имам живот, вечен живот, ако се предам на Сатана вместо на Христос, мога да бъда оръжие за смърт във външния свят. Колко великолепно е сътворен човекът по Божия образ! Но колко сериозна е истината, че мога от мислите си да произведа във външния свят и това, което докарва живот, и това, което произвежда смърт за другите.

Нека направим три заключения:

Първо, трябва да разберем, че общението с Бога и любовта към Бога трябва да заемат мястото си във вътрешното ми "аз". Няма полза да казваме, че любим Бога, освен ако не разберем, че това става във вътрешния свят на нашите мисли. Дори общуването с околните трябва да става чрез тялото, но в областта на мисловния свят. Ако един мъж и една жена осъществяват само външен контакт, това не може да се нарече "общение". Всичко е само механично. Но реалното общение никога не остава външно. То винаги се завръща на личностното ниво. Това е вярно и в областта на брачния живот, в общението между мъжа и жената, каквото го е промислил Бог. Физическият контакт не е общение на личностно равнище. Връзката трябва да се върне обратно към личностното общуване. Само тогава може да се нарече общение.

По този начин истинското общение и любовта на човека се определят в мисловния ни свят. Резултатите могат да бъдат външни и изявата е външна, но любовта е вътрешна. Същото важи и за любовта към Бога. Резултатът може да бъде външен, но любовта сама по себе си винаги е вътрешна. Ако християните съумеят да разберат това, те ще видят доста от проблемите на християнския живот в друга светлина. Трябва да разберем колко е важен светът на мислите. Той ме характеризира като човек и ме отличава от машината. Аз съм такъв и призванието ми е да възлюбя Бога с цяло сърце, душа и разум.

Второто заключение е, че истинската битка за човека е в света на идеите, а не във външния свят. Например всяка ерес започва като идея. Ето защо когато в L'Abri идват нови работници, винаги подчертаваме, че се интересуваме повече от идеите, отколкото от хората или организациите. Идеите, а не хората или организациите подлежат на обсъждане. Идеите са корените на мисловния свят и от тях произтичат всички външни неща: живопис, музика, архитектура, любов и омраза, резултатите от любовта към Бога и бунтът срещу Бога във външния свят. Това, къде човек ще прекара вечността, зависи от идеите, които той е чел или чул, от изначалната истина, от предаването на благовестието във външния свят. Чрез тялото му те се предават във вътрешния свят на мислите му и там, вътре в него, в мисловния си свят той или се доверява на Бога на основата на съдържанието на Евангелието, или нарича Бога лъжец. Това не е мистична екзистенциална опитност. Не е "крайната опитност" на Карл Ясперс, облечена в религиозни понятия. Не е и празната опитност на халюциногенните препарати. Християнството може да се обясни разумно чрез идеите и съдържанието на благовестието. А що се отнася до човека, важно е дали той приема или отхвърля благовестието в мисловния си свят; дали вярва в Бога или Го нарича лъжец.

По тази причина проповядването на Евангелието не може да бъде въпрос най-вече на организация. Евангелието е проповядване на идеи -- пламтящи идеи, предадени на човека така, както Бог ни ги е открил в Писанието. Това не е безсъдържателна опитност, зародена отвътре, а смислени идеи, които въздействат на вътрешния свят. Затова когато изказваме вярванията си, ние трябва да говорим с идеи, а не само с фрази. Не можем да използваме доктрините като части от картинна мозайка. Истинската доктрина е идея, която Бог е разкрил в Библията, и която съответства точно на външния свят, какъвто е и какъвто го е създал Бог, и на човека, какъвто е и какъвто го е създал Бог. Чрез човешкото тяло тя може да бъде доведена в мисловния му свят и там да въздейства на човека. Ето защо истинската битка е предимно в света на мислите.

Третото заключение е, че християнският живот, истинската духовност винаги започва от вътре, от нашия мисловен свят. Всичко, което беше казано в изследването ни дотук за свободата от връзките на греха в настоящия живот и за свободата от последствията на тези връзки е само безсмислен християнски жаргон без истинска полза, ако бъде отделено от реалността, че Бог мисли, че ние също мислим и че на всяко равнище вътрешното е първостепенно. Загубата и победата в духовната война са винаги в мисловния свят.

10

Комплексно изцеление от психологическите проблеми

Веднъж осъзнал това, аз вече мога да виждам греха отвъд ограниченото ни разбиране, че е просто повод за наказание. Това наистина е така, защото Бог е свят и трябва да ме обяви за виновен. Но грехът не е само въпрос на закон. Той е нещо повече.

Истината не е абстрактна. Съществува конкретна истина за това, кой съм аз. Когато разглеждаме човека, можем да мислим в две основни насоки. Първата е битието или въпросът за неговото съществуване. Това е дилема за всички хора, независимо от тяхната философия. Основното нещо, от което никой не може да избяга, е, че човекът трябва да съществува. Невярващият човек среща огромни проблеми със своето битие. Независимо кой е той и каква е неговата философия, той съществува и това е факт. Той не може да избяга от тази дилема дори ако извърши самоубийство. Може би той ще мисли, че така ще престане да бъде. Но дори при неговото мислене той не може да заличи факта, че вече е бил. Така преди всичко трябва да мислим върху проблема за битието.

Втората мисъл се отнася до това, какво е човекът в областта на своето съществуване. С други думи, аз съм човек, но какво представлявам, сравнен с Бога? Аз съществувам и Бог съществува. Каква обаче е разликата между областта на моето съществуване и областта на Неговото съществуване? От друга страна, каква е разликата между моето съществуване и това на животните, растенията и неживата материя? Аз съществувам, но има разлики между самия мен и Бога, от една страна, и животните, растенията и камъните, от друга.

Битието само по себе си няма разумен смисъл без Бога, без безкрайния и личностен Бог, без Този, Когото Библията нарича Творец. Решението не е в думата "Бог", а в съществуването на Бога на Библията. Без Този личностен Творец, без непреходна опорна точка в личностната Му природа, битието няма разумен смисъл.

В борбата си с този проблем човекът се нуждае от две неща. Преди всичко му трябва непреходна опорна точка. Но дори и тя не е достатъчно възвишена, ако няма личностна природа като библейския Бог. От друга страна, когато като християнин аз се покланям на Бога, Който е, аз ще мога да се придвижа отвъд единствената логична позиция, която може да държи нехристиянинът. Иначе казано, нехристиянинът обитава съзнателно, но мълчаливо в своето битие, без да знае нищо извън себе си. Това е крайната дилема на всеки позитивизъм. Ако наистина иска да бъде последователен рационално и интелектуално, човек може само да обитава в своето мълчание. Може да знае, че е там, но не може да направи първото движение извън него.

Ако християнинът се покланя на Бога, той ще може напълно рационално да пристъпи извън своето битие. Човекът без Бога, ако е напълно последователен в своето положение, може да съзнава, че съществува, но нищо повече. Той не може да бъде сигурен, че каквото и да е друго нещо съществува. Проблемът му е, че не може да живее така. Никой човек не може последователно и разумно да живее сам със себе си. Така че в ума си той се осъжда не само от Бога, Който казва: "Ти си грешник", но и от самия себе си, защото Бог го е направил разумен. Той не може да помръдне извън себе си, а знае, че трябва. Тази дилема го смазва.

Осъждането не е просто законов акт от страна на Бог, макар че и това е вярно. Естеството на човека го отделя от самия него. Това, което е човекът, го отделя от него. Напрежението е вътре в човека. От друга страна, когато християнинът се покланя на личностния Творец, за Когото самото съществуване на човека е ценно, тогава пред него се разпростира безкрайно поле от отговори. Тук е разликата.

Християнската позиция заявява две неща. Съществува безкрайния и личностен Бог и ако сте сътворени по Негов образ, значи и вие съществувате. Пред вас чак до безкрайността е отговорът, който прави възможно първото придвижване извън самите вас. Бог говори и това, което казва, е в единство с това, което е сътворил. Щом започнете с тези две неща, пред вас вече има мост подобен на сребърната пътека, която луната оставя върху океанските вълни от хоризонта до вас.

Чудото обаче е, че тези отговори не свършват с абстрактното, голо и схоластично разбиране на битието, макар че и това само по себе си вече е чудесно. Крайната цел е общението с безкрайната личностна опорна точка, която е Самият Бог. И това е великолепно. Тогава можете да бъдете поклонници. Ето къде е истинското поклонение. Не в прозорците от цветно стъкло, свещите или олтарите, нито в безсъдържателните преживявания, а в общението с Бога, Който е -- общение и сега, и през вечността с безкрайния и личностния Бог като Авва-Отец.

Всичко дотук е въведение към това, което следва. Сега трябва да запитаме какво означава да бъдем хора. Има много отговори, но "разумни и нравствени" е най-доброто, което може да се каже в ХХ век. Аз съм, аз съществувам, но съществувам именно като разумен и нравствен. Това незабавно ме ограничава отвсякъде. Преди всичко аз съм отделен от Бога защото Той е вечен, а аз -- преходен. Той съществува, и аз съществувам. Той е личностен Бог, а аз съм създаден като личност по Неговия образ. Но Той е вечен, а аз -- преходен. От друга страна, аз съм отделен и от животните, растенията и машините, защото те не са личности, а аз съм личност. Ако започна да разглеждам своята дилема в настоящия живот -- отделянето ми от самия мен, -- добре е да се запитам кой съм аз. Аз съм личност, аз съм разумен, аз съм нравствен. Като личност аз съм подобен на Бога, но като преходно същество съм като животните и машините. Но аз съм отделен и от тях, защото те не са личностни.

Непокорният човек се опитва да излезе извън кръга, в който Бог го е поставил. Той се опитва да бъде това, което не е. Но тогава всички Негови елементи се изправят срещу него. Когато човекът застане пред съда на Бога, тогава самото му естество го осъжда.

Нека погледнем това първо в светлината на рационалното. В тази област днес човекът, както никога досега, е склонен да се довери на сляп скок в абсолютния мистицизъм, търсейки истински отговори на проблеми като единството на цялото или целта на човека. От една страна той казва: "Защо съществуването трябва да има цел? Защо да не се приеме просто като ирационално?" Но от начина, по който Бог го е сътворил, той разбира, че трябва да има някакво единство. Така всеки човек изпитва напрежение вътре в себе си, защото е сътворен от Бога разумен. За разлика от животните и машините той е разумен и собственият му разум го осъжда. Започвайки с непокорство спрямо Бога и гласно съзнателно неодобрение, той завършва със скок в мрака. Но и след скок в мрака, неговата рационалност продължава да изисква отговори и това постоянно го притеснява и разкъсва от вътре. Той не е способен да започне от себе си и да продължи навън, защото не разполага с непреходната гледна точка. В областта на рационалното човекът е отделен от себе си.