Истинската духовност франсис А. Шефър

Но решението за християнина е, че не трябва никога да изпитва страх от неличностното, защото безкрайния и личностен Бог наистина съществува.

Животът не е театрално представление. Ако живеем в светлината на това, в което казваме, че вярваме, тази твърде основна форма на страха се изпарява. Именно това родителите християни се опитват да внушат на малкото дете, което се страхува да остане само, когато майка му излезе от стаята. Няма нищо сложно тук. Малкото дете се страхува да остане само с неличностната тъмнина и ние можем да останем там и да го утешаваме. Християнският родител обаче непременно трябва да каже: "Не трябва да се страхуваш, защото Бог е тук." Това е една дълбока истина не само за децата. Наистина превъзходността на християнската вяра е, че малките неща са дълбоки, а дълбоките -- изключително прости.

Така ако майката е научила малкото дете, че Бог е с него, когато то порасне и само разбере, че има добри и достатъчни основания да приеме, че Бог съществува, това ще окаже дълбоко влияние на целия му живот, през всичките му философски лутания и в мрака на нощта. На основата на съществуването на библейския Бог и на това, Кой е Той в цялостната структура на християнската вяра, вярата не е безсмислена както за малкото дете в тъмното, така и за най-усърдния студент по философия, който някога е бродил през мрачините на интелектуалните търсения. Не трябва да се страхуваме от неличностното.

Вторият основен страх е страхът от небитието. Защо толкова много хора днес са уловени в страха от небитието? Защото съвременният човек няма идея откъде идва и без отговор за съществуването си, задължително остава заключен в лабиринта на чистата случайност. Оттам той естествено изпитва страх от небитието. Но християнинът, както вече видяхме, въз основа на цялостната система на вярата си, има отговор за битието. Ето защо той и не се бои от небитието. Аз съм създаден от един безкрайния и личностен Бог и реално съществувам извън Него. По този начин аз зная кой съм в моето битие. Затова и нямам причина да се страхувам от небитието. Има причина да се страхувам от ада, ако се бунтувам срещу Бога, но не и от небитието.

Третият основен страх е страхът от смъртта. Споменавам го, защото е най-очевидният страх и защото в светогледа на християнина е ясно, че не трябва и не е нужно да се страхуваме от смъртта. Умирането с цялата присъща нему болка естествено ни плаши. Но самата смърт не трябва да създава страх у нас. За християните животът е непрекъсната права линия от този свят към бъдещия. Входът е новорождението, а не смъртта. Ние вече сме преминали от смърт в живот. На планината на Преображението видяхме непрекъснатостта на пространството и времето. Възнесението на Христос, Стефан, който видя Исус, Павел, който видя Исус по пътя за Дамаск, Йоан, който видя и чу Исус на Патмос -- всички те са историческа действителност. Следователно в светлината на цялостното единство на своята вяра, християнинът трябва да бъде убеден, че няма причина да изпитва страх от смъртта.

Сега обаче достигаме до практичната страна на проблема. Понякога, когато се намираме в психологическа криза, тези истини са трудно приложими. Ние обаче притежаваме рационален светоглед, вътре в който можем да работим, да мислим и да говорим и който е изцяло различен от този на човека, който се бунтува срещу Бога. Това, което е необходимо да направим при психологически смущения, независимо дали са временни или по-продължителни, е да си помогнем един на друг да приложим на практика пълното християнско учение. Това изцяло се различава от усилията в мрака без рационална основа. Трябва да общуваме един с друг. Трябва да си помагаме взаимно да мислим в светлината на истината на цялостната, завършена християнска система. Така ние вече имаме основа за разговори и общение и тя няма да се изплъзне под краката ни. Това е твърде различно от срещата с психиатър, който, седейки и пушейки лулата си, внушава на пациента да представи страховете си пред него, на основата на собствения си авторитет и способности, особено когато пациентът знае, че и той си има своите проблеми.

Сега желая да засегна и друга област на борби и напрежения: чувството за превъзходство и чувството за малоценност, които изпитваме спрямо другите хора. Мнозина от нас се лутат напред-назад между самонадеяността и ниското самочувствие, като махало на часовник. Ние сме социални същества и затова е естествено да се сравняваме с околните. Никой човек не живее за себе си. Никой не живее на самотен остров. По-късно, когато се занимаем с общуването на християнина с околните, отново ще се върнем на това. Но тук ще се спрем на вътрешните последствия от чувството за малоценност или превъзходство. Чувството за превъзходство ме издига над другите хора, като че ли не съм творение между равни творения. Положението и стойността на християнина не почиват на относителното общуване с околните. Като християнин не трябва да основавам своята стойност върху положението си, т.е. да мисля, че съм над другите. Моята стойност и положение са основани на това, че стоя пред Бога. Истинската ми стойност и същинското ми положение не зависят от становището на хората за мен. И тъй като проблемът с моята самонадеяност е изграден върху съвсем различна основа, аз мога да подходя към него, без да се страхувам, че ако огранича своите чувства и стремеж към превъзходство, моята стойност и положение ще се изгубят.

Почти същото е с чувството за малоценност. Тук обаче е обратното. Махалото на часовника се връща, след като съм се отрекъл от самочувствието си. Ако схвана реалността на битието си като творение, аз ще се откажа от мечтите си да бъда безконечен и неограничен или поне по-добър от другите. Зная, кой съм: аз съм творение. Виждам се в светлината на сътворяването ми от Бога и на действителното ми грехопадение. По този начин разбирам какъв съм аз и какви са всички останали хора. Отправната точка е съвършено различна. Не ми е необходимо вече да си изграждам желание или очакване вътрешно да превъзхождам другите, след което да се почувствам безстойностен, защото не мога да постигна това ниво. Ако въобще съществува нещо, което да отваря прозорците и да пуска слънцето, то е именно осъзнаването на истинското ми постижение пред Бога. Борбата с чувството за превъзходство и малоценност в цялостния мироглед на библейското учение може да бъде спечелена по същия начин, както и с чувствата за виновност. Като християни нека с Божията благодат да живеем според това, в което казваме, че вярваме.

Християнството тук има и друга силна страна. Когато намеря у себе си такива белези на напрежение или вътрешна борба, има нещо, което мога да направя по този повод. Какъвто и да е грехът у мен във всяка ситуация, когато го открия, аз ще имам надежда. Кръвта на Исус Христос може да ме очисти от всяка истинска вина -- не само веднъж, а толкова пъти, колкото се нуждая. Винаги имам възможност за истинско ново начало, основано на напълно рационална основа. Благодарение на Бога винаги съществува такава възможност на основата на вечната стойност на кръвта на Исус Христос на Голготския кръст.

Най-после нека вземем предвид и някои аспекти на положителното психологическо отношение. Като християнин, вместо да поставям себе си в центъра на всемира, аз трябва да направя нещо друго. То е добро и отказът да го сторя е грях, но освен това то ме касае лично в този живот. Трябва да мисля и да живея от гледна точка на Бога. Да мисля за Него така, както Той се открива в творението и най-вече -- в Библията, означава да имам завършено разумно и практическо отношение към живота. На всяка друга основа то ще ми липсва. На всяка друга основа, освен тази, аз достигам до заключението на Еклесиаст, че под слънцето "всичко е суета". Когато с Божията благодат разсъждавам от страната на Бога, аз мога да имам интелектуална ценност. Вече не се налага да играя на криеница с фактите, които не смея да посрещна.

Същото важи и за моята пълноценност като личност, като цял човек. Трябва да желая това, което Бог иска. Единствено у Него аз мога да бъда завършен и стойностен. Павел писа до ефесяните: "Не се опивайте с вино, следствието от което е разврат, а се изпълвайте с Духа. И разговаряйте с псалми и химни, и духовни песни, като пеете и възпявате Господ в сърцата си." (Ефесяни 5:18-19). Павел казва тук, че виното е погрешна основа за осмисляне на живота. Ако обаче приема за основа Святия Дух и чрез Него като Представител на Троицата получа общение с цялата Троица, аз мога да имам радост, мир и песен. Не е необходимо вече безцелно да си свиря в мрака. Сега от самия мен струи истинска песен, ако и навън да е нощ. Този пример със сигурност не се отнася само до виното и до пиянството. Всяко друго нещо би могло да се опитва да ми даде смисъл и цялост, само и само да измести Бога. По времето, когато следвах в университета, съм живял с много хора, които се опитваха да намерят смисъл в алкохола, а аз трябваше в четири часа сутринта да ги вкарвам под студения душ заради силното главоболие. В "разврата", за който говори Павел, няма истинска радост. Той е опит да намерим смисъл, който сам по себе си не е достатъчен. Където и другаде да потърсим смисъл и себестойност освен у Бога, ще стигнем до същото. Това не е богословска или психологическа формула. Просто аз съм такъв. Нищо друго не може да ме интегрира напълно, защото съм сътворен за това, да обичам Бога с цялото си сърце, душа и ум. Във всяко останало взаимодействие аз ще бъда непълноценен, защото част от мен не се вписва в каквото и да е друго общение, освен в общението с Бога.

Има много области, в които хората напразно търсят реализация и мир, и е добре да разпознаваме тези области. Една от тях е развлеченията. Дори доброто развлечение може да бъде вредно и разрушително като порочното, ако го поставим на мястото на Бога. Няма нищо лошо в спорта. Много спортове са прекрасни, но ако спортът стане единствената ми реализация и целият ми живот се осмисля от едната секунда предимство при надбягването, аз съм загубен.

Същото е и с материалните неща. Християнското учение не казва нищо лошо за материалните неща сами по себе си. Напълно е възможно обаче християнинът да бъде материалист в своето отношение към колата или стереоуредбата. Човек, който се опитва да намери смисъла на живота в притежанията си, практически е материалист.

Дори добрата музика и изкуството не бива да стават крайна самоцел. Художникът се мъчи да свърже всички диагонали, хоризонтали и вертикали в своята картина така, че когато я гледате, да имате усещане за мир и покой. Изкуството има своето място и със сигурност в него няма нищо нередно. Но ако то се превърне в цел и стойност за вас, ако виждате в него смисъла на съществуването си, рано или късно ще се разочаровате. С музиката е същото. Музиката дава покой. Добре е да си пуснете музика, която ви успокоява, но това не е достатъчно да ви изпълни. Не само лошото, но и доброто занимание може да бъде разрушително.

Същото е със секса. Много често сексът днес се възприема просто като опит да се преживее нещо истинско в един свят, който изглежда напълно безсмислен. Често той се превръща в опит да се "достигне дъното", когато такова няма. Ако сексът стане самоцел, той ще изгуби предназначението си. Не само при порочната сексуална връзка, но и при правилната му употреба сексът е вреден, ако се превърне в единствената причина да бъдем заедно. Той е създаден да осмисля близостта и е прекрасен, но ако се превърне в единствения смисъл на връзката ни, той я прави непълноценна и я разбива. Същото е и с яденето. Лакомството може също да стане самоцел.

Интелектуалните търсения могат да предложат погрешна себереализация. Те могат да прославят Бога. Но днес много от тези упражнения на ума не търсят и не изследват истината, а се превръщат в игра, която е по-вълнуваща и от ските или шаха. Тук, в L'Abri, ние вярваме, че християнството наистина трябва да дава интелектуални отговори и че всеки човек заслужава честен отговор на честния си въпрос. Но това не бива да е крайната ни цел. Крайната цел е самият Бог. Християните също поставят интелектуални въпроси пред Бога. Дори правилното учение може да бъде лъжлива основа за пълноценно общение с Бога. Днешното богословие често се превръща във висша игра, подобна на светското интелектуално мислене. То е твърде вълнуващ интелектуален спорт. Ако трябва да си избера някаква игра, за да запълня абсолютния вакуум на състоянието ми като нехристиянин без определен смисъл на живота, сигурно няма да мога да намеря в целия философски спектър по-вълнуващо занимание от богословската игра. А почти цялото днешно либерално богословие не е нищо повече от игра. От друга страна, и най-библейското богословие също може да стане просто интелектуална, самовглъбена дейност и в действителност по-скоро да ни затвори за Бога, отколкото да разкрие вратите към Него, както би следвало. Дори и добри и здрави религиозни организации, църкви и програми, които иначе имат своето предназначение, стават отрова, когато се превърнат в самоцел.

Всички тези погрешни области за реализация на човека могат да изглеждат задоволителни, ала на практика те не удовлетворяват, а оставят след себе си късове и парчета от разрушената личност. Представям си ги като кофа, в която се опитваме да пъхнем човек, която обаче е недостатъчно голяма. Ние го натискаме надолу, но главата му стърчи. Тогава го вдигаме и се опитваме да го пъхнем обратно, но този път стърчат краката му. Затова отново го вдигаме и го пъхваме другояче, но този път стърчи ръката му. Никога няма да вкараме там целия човек. Кофата просто не е достатъчно голяма. Това е слабостта на всички лъжливи полета за реализация. Поради обстоятелството, че Бог ни е направил по Свой образ и със Своя цел, винаги ще има непълнота при всеки погрешно интегриран живот. Психологически това означава ново разделяне на личността и нова необходимост от бягство. И при всяко едно пропиляно усилие християните губят нещо от наградите си в небето. От друга страна, те си спечелват и наказание в сегашния живот от своя Отец, Който ни люби и иска да ни върне при Себе Си.

Но тук ние говорим за нещо друго. Загубата е не само в бъдещето и не само в сегашния външен свят чрез наказателната, любяща ръка на Господа. Ние губим много и вътре, в нас, в мисловния си свят. Проблем съществува не само в бъдещото и не само в сегашното ми общение с Бога чрез Неговата любов, но също и в общението ми с мен самия.

В днешно време ние сме станали толкова просветени в психологията и психологическите проблеми, колкото никога преди не сме били. Вече подчертах, че съвременните психолози са достигнали до ценни прозрения, тъй като са се борили с немалко проблеми. Те често имат добри попадения, но без основа това не е достатъчно. Човек, Който живее според учението и заповедите на Библията, практически има пропорционално достатъчна психологическа база. Бог е добър спрямо Своя народ. Намерете един верен селски пастир, и ще видите човек, който се занимава с психологически проблеми на основата на учението на Божието Слово, дори и никога да не е чувал думата "психология" и да не знае какво означава тя. За предпочитане е да имаш истинската основа и виждане за това, кой е човекът и какво е неговото предназначение, отколкото да притежаваш разпокъсано знание в пълен вакуум.

Това не намалява важността да извлечем ценни съвети от психолога, но и с тях, и без тях, ние нямаме реален отговор извън общението Творец-творение, разбирането на грехопадението и приемането на заместническото дело на Исус Христос в историята.

Ако аз откажа да приема мястото си на творение пред Твореца и не Му се предам, за да ме употреби, това е грях. А всичко друго е празнота. Как можем да се радваме в Господа на всяко друго равнище, освен на това, на което сме поставени, и в което се намираме и сега? Всичко друго ще опустоши и измъчи личността ни, и без това ограбена и раздвоена от грехопадението насам. Да живеем миг след миг чрез вяра на основата на Христовата кръв със силата на Святия Дух е единственият истински пълноценен начин на живот. Това е единственият начин да бъда в мир със самия себе си, защото само така не се опитвам да нося товар, който не мога да нося. Да правя нещо друго, означава да пренебрегна собствения си покой, цялостното психологическо преимущество, което като християнин мога да имам в настоящия живот.

Във всичко това аз съм личност и Бог е личност. Аз не предавам товара си на нещо безлично, а следвам поканата на безкрайния личностен Бог. Неговата покана е изразена в I Петрово 5:7: "Всяка ваша грижа възложете на Него, защото Той се грижи за вас." Това не е нещо безлично. Вие просто следвате Божията покана, в която Той казва: "Възложете на Мен всичките си грижи, защото Аз се грижа за вас." Това е тъкмо обратното на неличностната ситуация. Вие не възлагате грижите си на някаква безлична математическа формула. Вие възлагате грижите си на безкрайния личностен Бог. Исус казва: "Дойдете при Мен всички, които се трудите и сте обременени и Аз ще ви успокоя" (Матей 11:28). Това не е само покана към нехристияните да дойдат при Христос. Това е една покана и за християните. Той ни кани да възложим своите грижи не върху някого другиго, а върху Него. Веднъж разбрал това, вече не е нужно да се страхувам. Няма да бъдем искрени, ако не признаем, че често се страхуваме да предадем себе си на Бога, за да ни употреби, от страх пред бъдещето. Но страхът изчезва, когато разберем пред Кого стоим. Ние имаме динамично общение с живия Бог, Който ни люби и показва Своята любов до такава степен, че изпрати Исус да умре на кръста. Страхът изчезва и ние имаме дръзновението да Му се предадем, за да ни употреби. Вече не се страхуваме от зъбите на неличностното. Вече не се боим от този свят, който ни мрази в своята безчовечност. Ние се предаваме на Бога, Който ни люби. Той не е чудовище, а наш небесен Баща. Той няма да ни остави в битката като войник, който изхвърля част от военното си снаряжение в калта. Бог никога няма да постъпи с нас така. Той няма да си послужи с нас като с инструмент, без да се грижи за този инструмент. В Неговата ръка ние не само ще бъдем полезни в битката, но дори ударите, които ни бъдат нанесени, ще ни довеждат по-близо до Него, защото Той е безкраен и личностен и защото ни люби.

Щом практически се покоря в настоящия живот, общението ми с Бога става като общение между син и баща. Общението с Бога изисква умствено покорство. Но то изисква и покорство на моята воля в областите, които разгледахме в тези глави. Ние се оправдаваме, ако приемем Христос като Спасител. Но сегашното общение с Бога изисква непрестанно покоряване и на разума, и на волята. Без да се покорявам с разума си, без да разсъждавам от гледна точка на Бога, без да действам на основата на завършеното дело на Христос в настоящия ми живот и без практически да покорявам волята си, когато вълните на настоящия живот връхлитат върху мен, няма да имам достатъчно близко общение с Бога. В такива именно пропорции може да съществува лично общение с Бога. Доколкото тези неща са наистина така, аз няма да бъда разделен от себе си. А Създателят, моят Баща, ще пресуши сълзите ми. Това е смисълът на истинската духовност в общението ми със самия мен.

12

Комплексно изцеление в личните взаимоотношения

Божието Слово заявява много уместно, че Бог работи с нас преди всичко на основата на това, кой е Самият Той, и после на основата на това, какви ни е създал. Той няма да промени нито Себе Си, нито нашето първо предназначение. Така Бог винаги действа с човека на лична основа. Общението винаги е между личност и личност. Нещо повече. Тъй като Бог е неограничен, Той може да общува с всеки един от нас лично, като че ли този всеки е единственият, който съществува.

Освен това Божието общение с хората никога не е механично. В него липсват машинални елементи. Също така Бог никога не поставя закона на първо място, макар че в Неговия характер присъстват съвсем категорични и обосновани законови аспекти. Библейският Бог се различава от боговете, които си създава човекът. Той е Бог, Който има характер, а Неговият характер е цялостният и завършен закон на всемира. Когато съгрешава, човек престъпва закона. Тогава той става виновен и Бог трябва да се отнесе към него справедливо. Следователно, тъй като сме грешници, трябва да бъдем оправдани, преди да застанем пред Бога. Но макар че Бог ни третира по истински законен ред, Той го прави предимно на лична основа.

Нашата тема в тази част е истинската духовност във връзка с отделянето ни от другите хора. Най-напред обаче ще разгледаме отделянето от Бога.

Точно както Бог винаги общува с човека на основата на това, което е Той и което сме ние, трябва и ние да вършим същото когато мислим за Бога и когато общуваме с Него. Нашето общение с Бога никога не бива да се разглежда като механично. Това е причината една строга свещеническа система да бъде винаги погрешна. Ние не можем да общуваме с Бога машинално или по закон, макар че и законът присъства в отношенията ни. Нашето общение с Бога, след като сме станали християни, трябва винаги да бъде общение на личност с Личност.

Разбира се, съществува различие, което не трябва да се забравя. Той е Творецът, а ние -- творенията. Затова във всички мои мисли и действия спрямо Бога трябва да подхождам като творение към Творец. Това не променя общението личност с Личност. Така заповедта е да любя Бога с цялото си сърце, душа и ум. Нищо освен моята любов към Него не може да Го удовлетвори. Аз не съм призван просто да бъда оправдан. Човекът е сътворен да има лично взаимоотношение с Бога, основано на любов. Молитвата трябва да се разглежда като начин на общуване на личност с Личност, а не само като религиозно упражнение. Наистина, когато молитвата стане само упражнение, тя не е вече библейска молитва.

Сега нека преминем от личната ни връзка с Бога към взаимоотношенията между самите нас. Точно както е изключително важно да помня, че моите взаимоотношения с Бога трябва да стоят на основата творение-Творец, когато общувам със себеподобните си, трябва да помня, че взаимоотношението трябва да бъде тъкмо обратното, като равен с равен. Но макар то да е "равен с равен", а не "творение-Творец" или "по-малък с по-голям", все пак то трябва да бъде общение между личности. Библията не ни представя механични човешки взаимоотношения. Тя не ги разрешава, защото Бог не ни е направил машини. Освен това нашите взаимоотношения с другите хора не трябва да бъдат основани на закон, въпреки че закони ще присъстват. Това може да звучи просто, но съвсем не е така. Много често грехът на църквата е бил, че тя е забравяла точно това.

И така, кой е мой себеподобен? С кого трябва да общувам като личност с личност? Себеподобни ми са всички, които произлизат от Адам. В Деяния 17:26 ни се казва: "Направил е от една кръв всички човешки народи да живеят по цялото лице на земята." Ние, които вярваме в Библията, приемаме, че Адам е реален, и това носи със себе си нещо твърде практично: всички, които идват от Адам, са мои себеподобни. Това обхваща целия човешки род. Аз трябва да общувам като с равностойна личност с всеки от онези, с които влизам в контакт.

Библията е категорична, че човечеството е разделено само на две групи: тези, които са приели Христос като Спасител и следователно са християни, и тези, които не са Го приели. Едни, които са братя в Христос, и други, които не са. Но това не трябва да замъглява правилното християнско мислене, че личното общуване обхваща всички хора, а не само братята християни. Църквата винаги е възприемала това, настоявайки например, че бракът е даден от Бога не само на изкупените, но и на всички човеци. Той е постановен за всички. Неизкупеният грях на човека и отделянето му от Бога не го отдалечават от Божиите постановления.

Като пример ще посочим, че когато Господ Исус Христос ни дава основната Си заповед относно другите хора, Той употребява думата "ближен". Той казва: "... и ближния си като себе си". Тук няма разлика между християни и нехристияни. Трябва да възлюбя ближния си -- всеки човек, -- както обичам себе си. И той съвсем точно пояснява в притчата за добрия самарянин какво има предвид (Лука 10:27-37). Много показателно е, че в последната от десетте Божи заповеди е употребена същата дума. Бог казва да не пожелаваме нищо, което принадлежи на ближния ни (Изход 20:17). Всеки човек е мой ближен и аз трябва да постъпвам с него по подобаващ за човек начин. Всеки път, когато третираме машинално друг човек, ние отричаме централното учение на Божието Слово -- съществуването на личностен Бог, Който е сътворил човека по Свой образ.