Истинската духовност франсис А. Шефър

Второто нещо, което трябва да схванем, за да разберем благодарността на християнското сърце (която липсва у нехристиянското), е илюстрирано в дилемата на Камю в Чумата. Като християни, ние казваме, че живеем в свръхестествен свят и че от грехопадението насам съществува война както във видимия, така и в невидимия свят. Твърдим, че вярваме това. Държим на това пред натуралистите и противниците на свръхестественото. Ако наистина вярваме в това, (първо) можем да бъдем доволни и все пак да се борим със злото и (второ) можем да признаем, че е Божие право като християни да ни постави в битката там, където сметне за най-добре.

Според християнското разбиране доволството е пряко свързано с тези неща. Да обобщим: съществува личностен Бог. Той е мой Баща, ако съм приел Христос като свой Спасител. Но ако не Му се доверявам, отхвърлям това което казвам, че вярвам. В същото време твърдя, че има война във всемира и че Бог наистина е Бог. Тогава, ако не се доверявам напълно на решенията Му, практически аз отричам, че Той има право като мой Бог да ме употреби където Му е угодно в духовната война във видимия и невидимия свят. Упованието и доволството трябва да бъдат част от християнския живот и доволството е изключително важно.

Ако изчезне доволството и ако няма благодарение, ние не любим Бога както трябва и правилното желание е станало пожелание спрямо Него. Правилни желания съществуват и ние трябва да отхвърляме греха в нашия ненормален свят. Но когато не казвам на Бога "Благодаря!" всред битката, аз забравям, че Бог е Бог, и то -- мой Бог. Пожелал съм Неговата роля вместо своето място в битката.

Тази вътрешна област е първото място, където пропада истинската духовност. Външната проява винаги е само резултат от това.

Втората проверка кога едно добро желание става пожелание е дали обичаме хората дотолкова, че да не им завиждаме. Не само завист за пари, а за всичко. Може например да бъде завист за духовните дарби на другия. За това има един прост тест. Естествените желания стават пожелание спрямо себеподобния, спрямо съчовека, когато в мислите си ние таим задоволство от неговия неуспех. Ако някой човек изгуби нещо ценно, злорадстваме ли, изпитваме ли тайно удовлетворение от неговата загуба? Не казвайте прибързано, че това не се случва никога, защото ще направите себе си лъжец. Всички трябва да признаем, че дори когато напредваме в християнския живот, дори и в тези области, за които твърдим, че копнеем църквата Исус Христова да се съживи в нашето време, често изпитваме онова ужасяващо, тайно злорадство от неуспеха на другите хора, даже и да са наши братя в Христос! И ако по какъвто и да е начин аз допускам тези мисли, това е знак, че моите естествени желания са станали пожелания. Вътрешно аз пожелавам и не показвам онази любов към хората, която се очаква от мен.

Вътрешното пожелание -- липсата на любов към хората -- бързо проличава на бял свят. То не може изцяло да се задържи вътре в нас. Това става по различни начини. Когато завиждам на друг, че има нещо, което аз не притежавам и допускам завистта да расте, много бързо тя създава у мен неприязън към самия човек. Сигурно всички познаваме това. И тъй като Святият Дух ни помага да растем в честността към самите себе си, трябва да признаем, че често изпитваме неприязън към даден човек, защото користно сме пожелали нещо негово. Освен това, ако знам, че загубата му на този предмет или способност ще ме направи щастлив, следващата ми стъпка ще бъде тайно или явно, доколкото мога, да ускоря тази загуба, като излъжа, открадна или сторя нещо друго.

В I Коринтяни 10:23-24 се казва, че стремежът ми към любов трябва да търси доброто на другите, а не само моето собствено: "Всичко е позволено, но не всичко е полезно. Всичко е позволено, но не всичко е назидателно. Никой да не търси своята лична полза, но всеки ползата на другиго." Същото се изявява в I Коринтяни 13:4-5: "Любовта дълготърпи и е милостива; любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло."

Когато прочетем тези неща и разберем, че несъответствието ни на този стандарт наистина е пожелание -- т.е. липса на любов, всеки от нас трябва да застане на колене, както Павел, когато проумя заповедта да не пожелава. Тази заповед веднага разрушава лековерния тип християнски живот.

Това е стандартът на истинската духовност. Това е истинският християнски живот. В основата си това не е външен, а вътрешен и дълбок стандарт. Той стига до вътрешността на сърцето ни, която не признаваме дори пред себе си. Вътрешната област е първото място в християнския живот, където губим битката. Съгрешаването е само външният резултат. Ако само можем да разберем, че вътрешното е основата, а външното -- само резултат, ще сме положили основата за едно добро начало.

Ала истинската духовност, християнският живот, отива по-далеч. Дотук ние преминахме през малкия ограничен списък и достигнахме до десетте Божии заповеди и Закона на любовта. След това се придвижихме от външното към вътрешното. Но и в двата случая се занимахме предимно с ограничителната част. Християнският живот обаче е по-дълбок и от най-задълбочения списък със забранителни заповеди. Истинската духовност накрая представлява точно обратното. Вече се докоснахме до това: "Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум... Да възлюбиш ближния си както себе си" (Матей 22:37,39). Нека да наблегнем, че истинската духовност, истинският християнски живот, не е само отричане -- дори и в най-вътрешната част на естеството ни. След библейското отрицание идва библейското утвърждение.

С развитието на това изследване ще се занимаем повече в следващите пасажи, но нека все пак ги погледнем бегло още сега. Римляни 6:4а е библейският негатив: "Чрез кръщението ние се погребахме с Него да участваме в смърт." Това е отричането. Ние се погребахме с Него чрез кръщението в смъртта. Намираме същото твърдение в първата част на шести стих: "Нашето старо естество бе разпнато с Него." Когато аз приех Христос като Спасител, когато Бог като Съдия ме обяви за праведен, всичко това стана истина. Призванието в християнския ми живот е те да станат истина в живота ми на практика. В Галатяни 2:20а намираме същото с негативно ударение: "Съразпнах се с Христа."

Тази негативна страна не бива да се пренебрегва нито при оправданието, нито в практиката, защото така не бихме били в състояние да разберем позитивната страна, която следва. В Галатяни 6:14 се казва така: "Далеч от мен да се хваля, освен с кръста на нашия Господ Исус Христос, чрез Който светът за мене е разпнат и аз за света." Това е превъзходно отричане. То не е само теоретично твърдение: то трябва (както ще видим по-късно) да се практикува чрез Божията благодат. Оттук следва колко важно е истинското библейско отричане. Но нека продължим и отбележим, че християнският живот, истинската духовност не спира с това отричане. Има и утвърждение.

Нека се върнем на Галатяни 2:20: "Съразпнах се с Христа..." На това място стихът прекъсва (чрез съюза "и"). В Библията си съм го отбелязал с две отвесни черти, така че дори и при бързо четене да го виждам ясно: "Съразпнах се с Христа и сега вече не аз живея, но Христос живее в мен. А животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мен." Така, въпреки че има отричане, то преминава в утвърждение и ако спрем по средата, ще загубим целия смисъл. Истинският християнски живот не е нито външно, нито вътрешно изцяло негативен. Той не е горчив живот -- какъвто често сами си го правим, когато изпадаме в униние или имаме други проблеми. Християнското отричане не е нихилизъм, а истинско библейско отричане; но християнският живот не спира с отричането. Съществува истинен живот сега, както и в бъдеще.

В Римляни това се подчертава в 6:4: "Чрез кръщението ние се погребахме с Него да участваме в смърт, тъй щото както Христос биде възкресен от мъртвите чрез славата на Отца, така и ние да ходим в нов живот." Ето къде пада ударението: "Така и ние да ходим в нов живот." Това е утвърждението. Има възможност да ходим в нов живот в настоящето -- именно сега, между новорождението ни и смъртта ни или повторното идване на Исус. В Римляни 6:6 е същото: "Нашето старо естество бе разпнато с Него, за да се унищожи тялото на греха, та да не робуваме вече на греха." Ние умряхме в Христос, но и възкръснахме в Него. Тук е ударението. Христовата смърт е исторически факт в миналото, а ние ще бъдем възкресени от мъртвите в бъдещата история. Но настоящето съществува сега, преди бъдещото ни възкресение. Като илюстрация да прочетем отрицанието в Галатяни 5:15: "Но ако се хапете и се ядете един друг, пазете се да не би един друг да се изтребите." Павел говори на християни. Това е призив за отричане. Но има и утвърждение (14 ст.): "Целият закон се изпълнява в една дума, сиреч в тая: да възлюбиш ближния си както себе си." Утвърждение има в ст. 22 и 23 на същата глава: "Плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вярност, кротост, себеобуздание. Против такива неща няма закон." Така контекстът ни води от отричането от злото към утвърждението в християнския живот.

Ето и обобщението на тази глава, която е въведение към това, което следва:

1. Истинският християнски живот не означава само, че сме новородени. Тя трябва да започне тук, но това не е всичко. Че ще отидем на небето е истина, но християнството е много повече. Истинският християнски живот, истинската духовност в настоящето е много повече както от оправданието, така и от знанието, че ще бъда в небето.

2. Отричането на забраните не трябва да става заради желанието да живеем по-лесно, а поради стремежа към по-посветен живот. И когато започна да мисля за това, Библията поставя пред мен заповеди и Закона на любовта.

3. Истинската духовност, истинският християнски живот съществува не само отвън, а и отвътре. Не пожелавай спрямо Бог и хората.

4. Истинското християнство е дори повече от това: то е утвърждение. Първо -- във вътрешната действителност и след това -- във външните резултати. Отвътре трябва да има утвърждаване, а не само отричане. И едва след като негативното премине в позитивно, ще се изяви и външното утвърждение. Не само да бъдем мъртви спрямо различни неща, трябва и да любим Бога, да бъдем живи за Него и да имаме общение с Него в настоящия исторически момент. И второто утвърждение: да обичаме хората, да живеем сред тях и да общуваме с тях -- в настоящия исторически момент.

Когато говоря за християнски живот или за свобода от властта на греха, или за истинска духовност, четирите точки, изброени по-горе, са онова, което Библията казва, че трябва да разбираме. Отнемем ли нещо, ние принизяваме Бога -- принизяваме Онзи, Който създаде всемира, Онзи, Който умря на кръста. Трябва да помним това, когато започваме подобно изследване. В противен случай няма смисъл да говорим за практическа свобода от връзките на греха или за практически християнски живот и истинска духовност. Ако това не ни ръководи дори и в малка степен, ако поне малко не се стремим към него, тогава най-добре е да спрем. Всичко друго е принизяване на Бога. А принизяването на Бога е грях.

2

Важността на смъртта

Римляни 6:4а: Чрез кръщението ние се погребахме с Него да участваме в смърт.

Римляни 6:6а: Нашето старо естество бе разпнато с Него.

Галатяни 2:20а: Съразпнах се с Христа.

Галатяни 6:14: Далеч от мен да се хваля, освен с кръста на нашия Господ Исус Христос, чрез Който светът за мен е разпнат, и аз за света.

От тези изложения виждаме, че когато приемем Христос като Спасител, ние умираме в очите на Бога заедно с Него. Но има и още нещо -- изискването практически да умираме ежедневно. Това е негативният аспект, който споменахме в 1 гл. и който смятаме да проследим по-нататък.

Както казахме, Библията ни дава доста недвусмислена заповед -- заповед, която не може да се омаловажи и която стига до твърдата сърцевина на делничния живот. Словото на Бога е категорично, че във всички неща трябва да сме доволни и да казваме "Благодаря!" на Бога. Тук има отрицание и то е съвсем истинско: от нас се иска да казваме "не" както на влиянието на външния свят, така и на себето.

Виждаме също така, че Библията ни казва да обичаме хората не в романтично-идеализиран смисъл, а така, че да не им завиждаме. Тук би следвало да посочим, че думата "любов" е безсмислена, чисто романтична и съвсем утопична (в лошия смисъл) дума, ако тя не включваше много силен негативен аспект. Отново това означава да казваме "не" на определени неща в някои строго определени области, както и да казваме "не" на самите себе си.

Пак ще повторим, че не говорим за нещо романтично, което цели да раздвижи някакво чувство вътре в нас. Думата "не" е изключително силно отрицание. Трябва да бъдем готови да казваме "не" на себе си и на нещата около нас. Само така заповедите да любим Бога и хората ще имат действителен смисъл. Дори в онези неща, които са правилни за мен и които не нарушават десетте заповеди, не трябва да търся своето, а доброто на другите. На това място всеки който е искрен със себе си, ще забележи, че тук Библията ни поставя в трудна позиция. Когато от обичайната житейска перспектива честно изследваме тези неща в Библията, трябва да изберем между две позиции. Или ще мислим романтично и ще кажем, че тези заповеди са дадени, за да ни насърчат, и ще означават нещо на практика едва в бъдещото царство на Христос на небето. Или, ако не казваме това и се опитаме да приложим Библията в действителност, веднага ще изпитаме затруднения. Не можете спокойно да слушате тези стихове, които така ясно определят негативната страна на християнския живот, ако не ги разбирате в сантиментална светлина. Сигурно това е било винаги така от грехопадението насам, но най-вече в материалистичния манталитет на ХХ век. Живеем в свят, който не казва "не" на нищо. А когато сме обиколени от начин на мислене, според който всяко нещо се оценява по мащаба и успеха му, трудно бихме приели, че християнският живот изисква силната воля да се каже "не" на света и на себе си. Ако пък това не ни е толкова трудно, в действителност ние като че ли не го разбираме.

В нашата култура често се говори, че не трябва да казваме "не" на децата си. Наистина, в нашето общество потискането често се разглежда като зло. Живеем в свят, който не се въздържа от нищо, с изключение на случаите, когато е по-изгодно да се насочи интересът към друга област. Всяко категорично "не" по възможност се избягва. Ние, които сме малко по-възрастни, можем да кажем, че това е точно описание на младото поколение. Мнозина от днешните младежи са наистина такива: те не умеят да казват "не" на себе си или на каквото и да е друго. Но това е вярно само наполовина, защото и по-възрастните не са по-различни. Днешното зряло поколение е произвело атмосферата на материализъм и благополучие. Създали сме манталитет на изобилие, където всяко нещо се оценява на базата на възможностите за печалба. Всичко останало трябва да остане на заден план. Абсолюти от какъвто и да е вид, етични принципи -- всичко трябва да отстъпи на забогатяването и задоволяването на собствените нужди.

Разбира се, тази атмосфера -- на въздържане от всякакви забрани -- съвсем точно приляга на нашето естествено положение, защото след грехопадението ние никога не сме искали да се отречем от себе си. Наистина правим всичко възможно, било във философски, било в практически смисъл да застанем в центъра на всемира. Нашето естество ни кара да се стремим да живеем там. И то отговаря напълно на духа на ХХ век.

Това е причината за падението. Когато Сатана каза на Ева: "Никак няма да умрете... Ще бъдете като Бога" (Битие 3:4-5), Ева пожела да бъде като Бога. Тя не искаше да каже "не" на плода, който беше приятен за очите, въпреки че Бог й бе заповядал да откаже и я бе предупредил за последствията. Тя се постави в центъра на всемира. Тя пожела да бъде като Бога.

Когато започвам християнския живот, трябва честно да се изправя пред факта, че у християнина съществува потенциалната възможност много бързо да се настрои на честотата на материализма и благополучието, които го заобикалят.

Следователно когато приема това отрицание, не е нормално да не срещна трудности. Това би означавало, че заблуждавам себе си и не съм честен. Ако изхождам от позицията на грешния човек -- и по-специално на този от ХХ век, -- ще ми бъде наистина много тежко. Но ако променя своята гледна точка, всичко се променя -- и именно това се опитвам да обясня в тази втора глава.

Вземайки това предвид, нека разгледаме Лука 9:20-23,27-31,35.

Тогава им каза: "А според както вие мислите, Кой съм Аз?" Петър в отговор рече: "Божият Христос." А Той им заръча и заповяда да не казват никому, като рече: "Човешкият Син трябва много да пострада и да бъде отхвърлен от старейшините, главните свещеници и книжниците, да бъде убит и на третия ден да бъде възкресен." Каза още и на всички: "Ако иска някой да дойде след Мен, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и нека Ме следва... Казвам ви наистина, има някои от тук седящите, които никак няма да вкусят смърт, докле не видят Божието царство.

Около осем дни след като каза това, Той взе със Себе Си Петър, Йоан и Яков, и се качи на планината да се моли. И като се молеше, видът на лицето Му се измени и облеклото Му стана бяло и бляскаво. И ето, двама мъже разговаряха с Него. Те бяха Мойсей и Илия, които се явиха в слава и говореха за смъртта Му, която Му предстоеше да изпълни в Ерусалим... И дойде из облака глас, Който каза: Този е Моят Син, избраник Мой. Него слушайте!

"Ако иска някой да дойде след Мен, нека се отрече от себе си" (ст. 23). Това е същото, което видяхме в I Коринтяни -- да не търсим своето си, дори когато имаме право на това.

"Като се явиха в слава, те говореха за смъртта Му." Забележете, че глаголът "говореха" е в несвършено време. Разговорът им е продължителен, не е просто размяна на няколко думи. Те говорят дълго и темата им е бъдещата смърт на Христос.

Ст. 35 ни поставя в нова позиция. "Този е Моят Син, избраник Мой. Него слушайте." На планината на Преображението ние предварително виждаме Христос в славата Му. Получаваме предварителна представа за една част от Божието царство, в което вече стоим, след като сме приели Христос като Спасител. Пренасяме се отвъд смъртта до възкресението -- не само Христовото възкресение, но нашето бъдещо възкресение. Придвижваме се до Царството на Христос и до вечността.

Това е една нова перспектива, изцяло противоположна на гледната точка на света, който ни заобикаля. Ние започваме да гледаме на тези думи от различен ъгъл, със съвършено различна перспектива. Гледната ни точка е вече от позицията на Божието царство, а не от позицията на грешния свят и на собствената ни грешна природа. Подложени сме на натиск от свят, който не желае да каже "не" на себето -- не само поради някаква второстепенна причина, но вследствие на изначалното решение на хората да бъдат центърът на всемира. Когато прекрачим тази твърде мрачна позиция и пристъпим в светлината на Божието царство, тогава всички отрицателни страни на спасението приемат изцяло различни очертания.

Забелязахте, че те надълго говорят за бъдещата Христова смърт. Това е темата на разговора. Не ни се казва колко време е продължило всичко, но не е било просто размяна на няколко изречения. Разговорът е продължителен. Те обсъждат бъдещата Му смърт. Спомнете си, че когато представя Исус Христос, Йоан Кръстител казва: "Ето Божият Агнец." Когато сочи към Христос, той сочи и към Христовата смърт. Тук, на планината на Преображението, в атмосферата на Божието царство, разговорът се състои от обширно разискване на бъдещата смърт на Христос.

Ето чудото на чудесата, чудото на вековете. Ето вярната перспектива, при която разговорът има една тема: Този, Който е Бог, трябва да умре. За Него се отнася ст. 35: "Този е Моят Син. Него слушайте!" Вижте и думите "...смъртта Му, която Му предстоеше да изпълни в Ерусалим" (ст. 31). Тук Бог идва като истински човек, за да вземе върху Себе Си греха на света като жертвено агне.

Нека сега да потърсим правилната гледна точка. Обърнете внимание кой е истинският център на християнското благовестие. Това не е животът на Христос, нито чудесата Му, а Неговата смърт. Цялото днешно либерално богословие, разглеждайки човешкия проблем като метафизичен, търси същността на благовестието във Въплъщението на Христос. (Не че те вярват в истинското Въплъщение. За тях важна е идеята на Въплъщението.) Но не това е най-важното според Писанията. Рождеството е необходимо, за да се открие пътят към благовестието, но самото благовестие е в смъртта на Господ Исус Христос. В Изход 12 гл. (празникът пасха е преобраз на идването на Христос) се убива пасхалното агне. В Битие 3:15, където е първото обещание за идването на Месия, се казва, че когато дойде, Месия ще бъде наранен. Той ще смаже Сатана, но по този начин и Той ще бъде наранен. В Битие 3:21 как беше облечен човекът след греха си? С кожи, което означава проливане на кръв. В Битие 22 гл. четем за великото събитие, с което Авраам показа вярата си в идващия Месия. Синът му трябваше да бъде положен на олтара като жертва, и едва тогава беше осигурен овенът, като по този начин беше изявен двойният образ на заместничеството. Къде е центърът на Исая 53 гл., това велико пророчество, направено 700 г. преди идването на Исус? "Наранен", "бит", "агне, водено на клане", "отсечен отсред земята на живите", "изложи душата си на смърт". Тези пророчески думи звучат през вековете, докато стигнем до Йоан Кръстител, който казва: "Ето Божият Агнец, Който носи греха на света." Това е темата на хиляди пророчества. Центърът на християнското благовестие е изкупителната смърт на Исус Христос.

Самият Исус Христос посочва същия център, говорейки на Никодим. "Както Мойсей издигна змията в пустинята, така трябва да бъде издигнат Човешкият Син." Ако сравним това с Йоан 12:32-33, ще видим, че Христос говори конкретно за бъдещата Си смърт.

Всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога, а с Неговата благост се оправдават даром чрез изкуплението, което е в Христа Исуса, Когото Бог постави като умилостивение чрез кръвта Му посредством вяра. Това стори, за да покаже правдата Си в прощаване на греховете, извършени по-напред, когато Бог дълготърпеше, а да покаже правдата Си в настоящето време, та да се познае, че Той е праведен и че оправдава този, който вярва в Исуса. (Римляни 3:23-26)

Той няма нужда всеки ден като онези първосвещеници да принася жертви първо за своите грехове, после за греховете на людете, защото стори това веднъж завинаги, като принесе Себе Си. (Евреи 7:27)

Където и да отворите, навсякъде срещате същото. В последната книга на Библията, Откровение 5:9, виждаме възклицанието за изкуплението: "И пеят нова песен, думайки: Достоен Си да вземеш книгата и да разпечаташ печатите й, защото Си бил заклан и със Своята кръв си изкупил за Бога човеци от всяко племе и език, люде и народ."

Ако отгърнете богословието на ранната църква (не допускайте грешката да казвате, че ранната църква не е имала богословие), ще видите, че заместническата смърт на Христос отново е в центъра на всичко.

Коя е същината на християнското благовестие -- добрата вест за погиващия свят? Центърът е само един -- изкупителната смърт на Господ Исус Христос.

От времето на грехопадението и първото обещание за Месия, до самия край на света -- това е благовестието.

Така ние не се изненадваме, че Илия и Мойсей, срещайки се с Исус на планината на Преображението имаха за тема на разговора именно това. "И ето, двама мъже разговаряха с Него. Те бяха Мойсей и Илия, които се явиха в слава и говореха за смъртта Му, която Му предстоеше да изпълни в Ерусалим." Разбира се, че говореха за нея, защото от това зависеше животът им. За тях смъртта Му беше важна не просто като богословска доктрина, а защото спасението на Мойсей, и на Илия почиваше върху тази единствена точка -- обещаната смърт на Исус на Голготския кръст. Учениците, присъстващи през този ден, също бяха заинтересувани от това, защото ако Исус не беше умрял на кръста, те също нямаше да бъдат спасени. И нека кажем на всеки, който чете това. Ние всички се включваме тук, защото и за нас не е възможно спасение, без Исус да умре на Голготския кръст.