Глава шеста АГРЕСИЯТА КАТО ЕКСТРЕМАЛНА СИТУАЦИЯ

• 
  да получите знания за същността на човешката агресия;
  
• 
  да си изясните защо разбираме агресията като повод и като спътник на екстремалната ситуация;
  
• 
  да разберете какви теории за обяснение на агресивното поведение съществуват;
  
• 
  да добиете представа кои са средствата за предотвратяване на агресивното поведение и за влияние върху човешката агресивност.
  

По принцип екстремалните ситуации или поне част от тях са свързани с проява на агресивно поведение на хората. Съществува обаче вероятността агресивно поведение на отделни хора да провокира създаването на екстремална ситуация. Тази двустранна зависимост между агресията и екстремалната ситуация налага разглеждането на проблема за агресията и агресивното поведение.

Агресия се проявява във всички форми на животинския свят, но ние ще се спрем на човешката агресия, тъй като тя предполага наличието на много фактори, които са присъщи само на хората и които обуславят човешкото поведение и това разглеждане на проблема ще бъде преди всичко от социална позиция, тъй като агресията е форма на социално поведение, включваща пряко или косвено взаимодействие поне на два човешки индивида.

Ако трябва да дадем определение на понятието агресия, то естествено, че на първо място трябва да се спрем на предложеното от Бъс определение, че агресията е всяко поведение, съдържащо заплаха или нанасящо вреда на другите. Съществува и определение съгласно което, за да бъде едно поведение класифицирано като агресия, то трябва да включва в себе си обиди или оскърбления, а не да води до такива. Има и друга гледна точка, съгласно която терминът агресия се ограничава до опит за нанасяне на други хора на телесни или физически увреждания (Зилмън).

Най-често срещаното определение е, че агресията това е всяка форма на поведение, насочена към оскърбяване или причиняване на вреда на друго живо същество, нежелаещо подобно отношение (Е. Тодорова). Това определение дава основание да анализираме някои особености на агресията, които се очертават от нейното описание.

От чисто психологична гледна точка обаче независимо от цялата трудност при изясняване на проблема за намерението, за нас е изключително важно да уточним, че той ни дава възможност да определим агресията не само като поведение причиняващо вреда на другите, но и като всяко действие имащо за цел подобни вреди.

Посочените примери показват, че проявите на агресивност у хората са многообразни и тяхното описание би ни затруднило изключително много ако не използваме направената от Бъс класификация на агресивните действия по три скали: физическа – вербална; активна – пасивна; пряка – непряка. Комбинацията на тези скали дава осем възможни категории агресия описани от Бъс:

• 
  физическа - активна – пряка – нанасяне на човек удар с хладно оръжие или поражение с огнестрелно оръжие; физическа – активна – непряка – наемане на убиец; физическа – пасивна – пряка – стремеж физически да не се позволи на друг човек да достигне желаните цели; физическа – пасивна – непряка – отказ от изпълнение на необходими задачи; вербална – активна – пряка – словесна обида или унижаване на друг човек; вербална – активна – непряка – разпространяване на клевети и слухове за човека; вербална – пасивна – пряка – отказ да разговаряме с друг човек; вербална – пасивна – непряка – отказ от защита на неправилно обвинен или критикуван човек;
  

Понятието инструментална агресия се отнася до случаи, когато се проявява агресивно поведение преследвайки цели не свързани с причиняването на вреда (например, отстраняване на пазач на склад, за да ограбим стоката).

Самите понятия враждебна и инструментална агресия различните психолози разглеждат по различен начин. От идеята, че и двете са насочени към решаване на конкретни задачи, следователно и двете могат да бъдат считани за инструментална агресия (бандура) до замяна на термините като обусловена от раздразнение и обусловена от подбуждане (Зилмън) или реактивна и проактивна (Додж и Койи).

Независимо от различието в термините можем да кажем, че съществуват два типа агресия мотивирани от различни цели.

• 
  Агресията като вродена подбуда или инстинкт – това е най-ранното и вероятно най-известното теоретично положение и отношение към агресията, което се съгласува с идеята, че всяко поведение по своята природа е преди всичко инстинктивно;
  

Теорията на Лоренц дава възможност да си обясним идеята защо хората за разлика от всички останали живи същества широко проявяват насилието спрямо собствения вид.

Към еволюционния подход, но в отличие от него можем да споменем мнението на социобиолозите, които предлагат едно особено основание за обяснение на естествения подбор, наричано адаптивно поведение. Идеята е, че в процеса на своето еволюционно развитие, развитието на генотипа на човечеството се е осъществявал на базата на тези гени, които са се приспособявали по-добре към условията, следователно по логика един от пътищата за повишаване на успешната популация на хората в среда с ограничена храна или ограничени партньори е проявата на агресивното поведение, което се явява средство за индивида да получи своята част от ресурсите, което пък от друга страна му позволява да си осигури успех на генетично ниво в естествения подбор.

Независимо, че идеите за агресията като инстинктивно поведение са различни, то те са много близки по смисъл дотолкова, доколкото се опират на общото основание, че агресията е следствие на инстинктивни вродени фактори и общият извод, че ако това е така, следователно агресивното поведение ще се проявява непрекъснато като неотменна част на човешката природа.

• 
  Агресията като проява на мотивация за причиняване на вреда на друг човек. Както вече видяхме разглеждането на агресията като вроден инстинкт води до трудности в обяснението на някои аспекти на агресивното поведение. На практика по-разпространено се явява предположението, при което агресията се разглежда като подбуда, възникваща при лишаване на човека от някакви съществени за него неща, вещи, условия. Този подход дава възможността да се обясни агресията като произтичаща от отрицателна стимулация и нарастващото напрежение у организма, което се снема чрез агресивни действия. Една от теориите в този подход е теорията фрустрация – агресия разработена от Долард и др. и която най-общо гласи, че фрустрацията води до агресия в някаква форма или обратното, че агресията винаги е резултат на фрустрация.
  

Най-значителни поправки и уточнения на теорията фрустрация-агресия внася Берковиц. Според него фрустрацията е само един от многото различни отрицателни стимули, които са способни само да провокират агресивна реакция като не довеждат направо до агресивно поведение, а по-скоро създават готовност за агресивни действия. Агресивно поведение възниква само тогава, когато присъстват определени средови стимули свързани с актуални или предшестващи фактори и провокиращи агресията. Друга значителна поправка на Берковиц се отнася до условията необходими за отслабване на агресивните подбуди. Той счита, че у силно фрустрираните лица агресивната подбуда може да отслабне само при условие, че е причинена вреда на фрустратора. При което ако това е невъзможно в крайна сметка ще се усили, а няма да се отслаби стремежът да се действа агресивно.

Както самата първоначална теория фрустрация-агресия, така и развитието й впоследствие разбират агресията като инстинктивна потребност, която може да бъде отслабена чрез агресивно поведение. Според Зилмън тази идея е неопределена и не издържа достатъчно критика, тъй като потребността е нещо, което трябва да се отчита, но не подлежи на измерване. Затова той счита, че е по-добре да се смята, че агресията се обуславя от възбуда, т.е. фактор, който може да бъде наблюдаван и измерван, тъй като става дума за дразнение в симпатиковата нервна система, което намира проява в телесните реакции (честота на пулса, повишаване на кръвното налягане, потоотделяне и т.н.). Според Зилмън възбудата произтичаща от един източник може да се пренася към възбудата от друг източник и по този начин да се намалява или усилва силата на емоционалната реакция. Основата на тази идея е, че възбудата не угасва веднага, а по-бавно и следователно последващата възбуда може да се натрупа към нея независимо, че е породена от потенциално независими реакции и преживявания.

Теориите разглеждащи агресията като подбуда и мотивация са достатъчно оптимистични дотолкова, доколкото разглеждат възможността агресията да бъде предотвратена ако се снеме агресивното влияние на външната среда. Проблемът е, че отрицателните условия в средата се срещат толкова често, че е нереално, че могат да бъдат отстранени.

• 
  Агресията като познавателен и емоционален процес. Това са т.нар. когнитивни модели на агресивно поведение. В посочените по-горе теории не се отчитат важни аспекти на човешкия опит при описването на агресивното поведение. Теориите за емоционалните и когнитивни процеси в агресията не съдържат в себе си някакви принципно нови формулировки, но наблягат на важността на отчитането на емоционалните и когнитивни процеси като детерминанти на агресията и в следствие на това на тяхното необходимо описание във връзка с агресивното поведение. В своите по-късни трудове Берковиц преразглежда оригиналната си теория принасяйки акцента върху емоционалните и познавателни процеси като счита, че именно последните лежат в основата на взаимовръзката фрустрация-агресия. Неговият модел предполага, че образувайки нови когнитивни връзки, фрустрацията или другите отрицателни стимули провокират агресивни реакции по пътя на формирането на негативния афект. В този смисъл блокирането на възможността човек да достигне целите си не би го подбудила към агресия ако не се преживява като неприятно събитие. В последната си редакция от 1989 г. теорията на Берковиц гласи, че предпоставките за агресия не са обезателно условие за възникване на агресивна реакция, а по-скоро се явяват индикатор, интензифициращ агресивната реакция при наличие на бариера, възпрепятстваща достигането на целта.
  

• 
  Агресията като актуално социално условие в съчетание с преди това наученото. Друга теоретична постановка при изучаването на агресията я разглежда като придобито социално поведение, произтичащо пряко или чрез наблюдение научаване на насилие. В някакъв смисъл тук се включват много елементи от вече разгледаните теории, но теорията за социалното научаване в някакъв смисъл е уникална, тъй като агресията се разглежда като специфично социално поведение, което се усилва и поддържа точно така както и много други форми на социално поведение. Разработвайки тази теория, която по същество е много широка Бандура разглежда ролята на биологичните и мотивационните фактори, но разбира се придава главния акцент на важността на влиянието на агресивното поведение. Съгласно тази теория, за да се анализира агресивното поведение трябва да се отчитат три важни проблема: първо – начина за усвояване на подобни агресивни действия; второ – фактори, провокиращи тяхната поява; трето – условията, при които те се закрепват в поведението, т.е. по същество това са елементите, които са необходими за анализа на много други модели на поведение.
  

Нормално е, когато човек се научи, в смисъл усвои агресивните реакции на преден план в неговото поведение да изпъкнат факторите отговарящи за регулацията на тези реакции. В качеството си на регулатори най-често изпъкват поощрението и наказанието. В теорията се разглеждат три вида поощрение и наказание, регулиращи агресивното поведение: първо – материални поощрения и наказания, обществена похвала или порицание, или отслабване, или усилване на негативното отношение от страна на околните. Агресията насочена към другите с определен резултат може да доведе до реални възнаграждения за хората, а може да бъде регулирана с наказание или страх от него. Социалното поощрение или неодобрение също може да влияе за подтискането или развитието на агресивното поведение. Най-често примери затова могат да се видят при децата, но както посочва Бъс, примери за възнаграждаване за агресия могат да се намерят и то не много рядко, и при възрастните хора; второ – агресията се регулира от опита придобит чрез наблюдаване на поведението на другите, тъй като този опит дава възможност на наблюдателя да си състави представа за възможните последствия от определено поведение и за възможните наказания или награди; трето – поощрения и наказания, които човек сам си налага, наричат се още самопоощрения и самонаказания, така например хора проявили агресивно поведение и чувстващи вина за това често прилагат самонаказание, в смисъл на изкупление на вината, но не са редки и случаите когато хора проявили агресивно поведение се гордеят с него и се самопоощряват за проявеното насилие.

В заключение можем да кажем, че агресията независимо от формата й на проявление представлява поведение насочено към причиняване на вреда на други живи същества, които не желаят това. В този смисъл основните изводи, които се налагат са че агресията предполага преднамерено, целенасочено нанасяне на вреда, че за агресия можем да смятаме само поведение, което води до вреда на живо същество и че жертвите на агресията не приемат такова поведение спрямо тях.
Въпроси за самоподготовка:

1. 
   Каква е същността на човешката агресия?
   
2. 
   Какво представлява агресията като повод и като спътник на екстремалната ситуация?
   
3. 
   Какви теории за обяснение на агресивното поведение съществуват?
   
4. 
   Има ли начини за предотвратяване на агресивното поведение и за влияние върху човешката агресивност?
   

Бэрон, Р., Д. Ричардсон. Агрессия. М. 1997

Лоренц, К. Агрессия. (так называемое „зло”). М. 1994

Малкина-Пых, И. Г. Экстремальные ситуации. М. 2005

Попов, Хр. Психлогия на агресивността. С. 2006

Попов, Хр. Човешката агресия. Т. 1, 2. С. 1999

Самоукина, Н. В. Экстремальная психология. М. 2000

Тодорова, Е. Социална психология. С. 1995

Фройд, З. Въведение в психоанализата. С. 1999

Фром, Э. Анатомия чолевеческой деструктивности. М. 1994

Холичер, В. Человек и агрессия. М. 1975