Издателски комплекс при нву „Васил Левски” красимир марков екстремална психология

• 
  пълно разбиране на реалността и комфортно отношение към нея;
  
• 
  приемане на другите и на себе си такива, каквито сме;
  
• 
  ориентация към задачата, към работата;
  
• 
  автономност, независимост от социалната среда, самостоятелност на разсъжденията;
  
• 
  способност да разбира другите хора, да проявява внимание и доброжелателност;
  
• 
  отвореност към знания, постоянно търсене на новото;
  
• 
  различаване на целта от средствата;
  
• 
  спонтанност и естественост на поведението;
  
• 
  хумор;
  
• 
  саморазвитие, проява на способностите и на потенциалните възможности;
  
• 
  осъзнаване на проблемите и трудностите, осъзнаване на собствения опит.
  

Механизмите пречещи на развитието на личността, разглеждани в хуманистичната психология са: пасивна позиция; изтласкване и други защитни механизми; изкривяване на истинското положение на нещата за постигане на вътрешно спокойствие и равновесие. За деградацията на личността способстват психични и социални фактори, като тя преминава през определени етапи:

• 
  научена безпомощност - формиране на психология на пионка, цялостно усещане за своята зависимост от външни сили;
  
• 
  осъзнаване на дефицита на материалните блага – в резултат водещи стават физиологичните потребности;
  
• 
  създаване на чисто социално обкръжение – делене на хората на добри и лоши;
  
• 
  признаване на вина за извършени постъпки дори и на такива, които човек никога не би извършил (синдрома „аз съм виновен за всичко”);
  
• 
  налагане на табута – забраняваме си да мислим и да се съмняваме в това, в което ни е казано, че трябва да вярваме;
  
• 
  формиране на специализиран език – свеждане на сложните проблеми до кратки, прости и лесно запомнящи се изречения.
  

В почти всички трансперсонални възгледи се определят следните нива: физическо – неживата материя и енергията; биологично – живата материя и енергията; психологическо – ума, егото и логиката; тънко – парапсихологични и архетипични явления; причинно – характеризира се с извършване на трансцеденция; абсолютно съзнание. Идеята тук е, че вселената се представя като интегративна и единна мрежа от взаимосвързани и взаимопроникващи светове изразени в горните нива, при което не е изключено при определени обстоятелства човек да може да възстанови своето единство с космическата мрежа и съзнателно да преживее всеки аспект на нейното съществуване.

Подход на С. Гроф – трансперсонален подход основан на класически изследвания с приемане на психотропни препарати (LCD), на метода на холотропното натоварване и ребрифинга. За повече от тридесет години изследвания С. Гроф доказва, че в съзнанието на човека няма ясни предели и ограничения, но въпреки това е възможно да се определят четири области на психиката лежащи извън предела на нашето повлияно от опита съзнание: сензорна бариера; индивидуално безсъзнателно; време на раждане и време на смъртта (паринатална матрица) и трансперсонална област. Трансперсоналните явления определят връзката на човека с космоса, взаимоотношение, което на сегашния етап от време не е постижимо. Хората преживяващи трансперсонални прояви на съзнанието започват да се досещат, че съзнанието не е продукт на централната нервна система или само на хората, а се явява първостепенна характеристика на битието, затова човешката психика по същество е съизмерима с вселената и с всичко съществуващо. За да може да опишем човека трябва да признаем парадоксалния факт, че човек е едновременно и материален обект и обширно поле на съзнанието. При това ние можем да осъзнаваме сами себе си с помощта на два различни вида опит: хилотропно съзнание – знание за себе си с точни граници и като физическо същество и холотропно съзнание – без определени граници, с неограничен достъп до различни аспекти на действителността без посредничеството на чувствата.

Генетичен подход – близък до трансперсоналната психология, разработен от Ч. К. Тойч. Неговата концепция се заключава в идеята, че молекулите на ДНК носят не само генетичния код на наследяваните от организма биологични, физиологични особености и предразположения към определени болести, но носят и генетичен код, определящ основните модели на поведение, предразположеност към едни или други проблеми, събития и жизнени трудности. Наред с тази информация в ДНК се съхранява и информация за опита и ролите на нашите предци. В този смисъл всеки човек има своя уникално основно вътрешно направление (ОВН) – съвкупност от генетични безсъзнателни и съзнателни фактори в съответствие, с които човек реализира живота си, получава опит и играе роли независимо от своите съзнателни реакции и интерпретации. По тази логика е безполезно да се опитваме да разрешим конкретен конфликт. Той се предава по наследство, от поколение на поколение и ще се разиграва отново и отново. Реалността на наличието на подобни унаследени конфликти и проблеми все повече се признава от психолозите и медицината. Тойч е основател на вактимологията (от англ. жертва), която приема, че човек е жертва на генетичния код и на проблемите на своите предци, доколкото повтаря техните грешки и нерешени проблеми. Осъзнаването на генетичния код в съчетание с разработка и реализация на точен план, практически действия за преодоляване на тези проблеми позволява на човека да измени своя живот към по-добро.

• 
  „Личността е това, което можем да наречем свое” – У. Джеймс
  
• 
  „Личността може да се разглежда като конструкция или организация, резултат от взаимодействието между вродените предразположения и външните въздействия” – Фрес, Пиаже
  
• 
  „Личността е ансамбъл от възможности за взаимодействие между самият мен и света” – Нитин
  
• 
  „Личността би трябвало да се дефинира като типична система от предразположения към целенасочени реакции” – ХХІІ конгрес по психология 1980 г.
  

Формирането на личността е особен процес на усвояване на социалния опит от нея. Това е особен процес, защото става дума не за просто усвояване на знания, умения и навици, а за такова усвояване, при което протича формиране на нови мотиви и потребности, тяхното преобразуване и преподчиняване. В този смисъл във формирането на личността има два главни етапа: първия – отнасящ се към периода на предучилищната възраст и отбелязващ се с установяване на първите йерархически отношения на мотивите; втория – започва в юношеската възраст и се изразява в стремеж и способност за осъзнаване на собствените мотиви.

За формирането на личността действат определени механизми. В психологическата теория този проблем не е достатъчно разработен, независимо от това основните механизми на формирането на личността са изучени и описани: социализация – представлява процес на формиране на личността при определени социални условия, процес на усвояване от човека на опит, при което този опит се преобразува в собствени ценности и ориентация, и при което човек избирателно въвежда в своята система на поведение тези норми и шаблони, които са приети в неговото общество или неговата група. Социализацията на личността преминава през пет етапа: първична социализация или етап на адаптация – от раждането до пубертета, когато опита се усвоява безкритично; етап на индивидуализация – от 9, 10 до 18 години – проявява се като желание да отделиш себе си от останалите и като критично отношение към нормите на поведение; етап на интеграция – от 18 до 25 години - появява се желание да намериш своето място в обществото; трудов етап – периода на човешката зрялост, когато човек не само усвоява социалния опит, но и го възпроизвежда чрез своята дейност в околната среда; след трудов етап – старческа възраст - заключава се във възпроизводството на социалния опит и предаването му на младото поколение.

Съществуват определени различия между социализацията на децата и социализацията на възрастните. Ако при възрастните социализацията се проявява главно в изменение на тяхното външно поведение, то при децата социализацията коригира базовите ценностни ориентации; възрастните могат да оценят нормите, а децата се способни само да ги усвояват; социализацията на възрастните предполага нюанси на поведението, докато децата строят поведението си на основата на изискването на възрастните; социализацията на възрастните е насочена, за да помогне на човека да овладее определени навици; социализацията на децата формира главно мотивацията им за поведение.

Ресоциализация – процес, насочен към усвояване на нови ценности, роли и навици на мястото на предишните, недостатъчно усвоени или остарели такива.

Самосъзнание – самосъзнанието е отношение към себе си и е неразривно свързано със стремежа да усъвършенстваме нещо в нас. То е една от най-сложните и същевременно една от субективно най-важните задачи. Тази сложност се обуславя от факта, че човек трябва да развие познавателните си способности, да подбере съответстващите средства, за да може да ги използва за самосъзнание, а това става с израстването и предполага определена степен на умствено развитие. Освен това трябва да натрупаме материал за познание. От една страна това означава, че човек трябва да е станал нещо, а от друга страна ние непрекъснато се променяме и развиваме, така че само познанието изостава от своя обект. Всяко знание за себе си със самия факт на своето получаване вече изменя субекта, познавайки нещо за себе си той става друг.

Самосъзнанието включва в себе си четири компонента: първо – съзнание за това, че се отличаваме от останалите; второ – съзнание за моето „Аз” като активно начало; трето – съзнание за своите психични свойства и емоционална самооценка; четвърто – социално-нравствена самооценка и самоуважение.

Наличието на самосъзнание също се установява с определени критерии: първо – осъзнаване себе си за субект, независим от средата; второ – осъзнаване на своята активност; трето – осъзнаване на себе си чрез другите; четвърто – наличие на рефлексия, морална самооценка.

В структурата на самосъзнанието могат да се определят четири елемента: първи – осъзнаване на близките и далечни цели и мотиви на своето „Аз”; втори – осъзнаване на своите реални и желани качества; трети – познавателни и когнитивни представи за себе си; четвърти – емоционални и чувствени представи за себе си.

По този начин самосъзнанието включва в себе си: самопознанието (интелектуалния аспект) и самоотношението (емоционалния аспект). Като цяло можем да определим три пласта в съзнанието на човека: отношение към себе си, отношение към другите и очаквано отношение от другите към себе си (атрибутивна проекция).

Социална роля – съответстващ на приетите норми начин на поведение на хората, в зависимост от техния статус, позицията в обществото и в системата на междуличностните отношения. Усвояването на социални роли е част от процеса на социализация и един от елементите на формирането на личността. Тази концепция възниква през 30-те години на ХХ век в американската социална психология като един от нейните основатели Ч. Кули счита, че личността се формира на основата на много взаимодействия на хората с околния свят, в процеса на които ние създаваме своя огледално „Аз”, което се състои от следните елементи: първо – как по наше мнение ни възприемат другите; второ – как по наше мнение те реагират на това, което виждат и на това, което отговаряме на възприетата от нас реакция на околните. Д. Мид счита, че процеса на формиране на личността преминава през: имитация – децата копират поведението на възрастните без да го разбират; игра – когато децата разбират поведението като изпълнение на определени роли и в процеса на играта ги възпроизвеждат.

Всеки човек заема няколко позиции в социалната система, всяка от тях предполага наличието на определени права и задължения и се нарича социален статус. Човек може да има няколко статуса, но обикновено един от тях определя неговото положение в обществото. Този статус наричаме главен или интегрален статус. Социалния статус се отразява както във външното поведение и външния облик, така и във вътрешната позиция наличността. В социологическата литература се разглеждат следните разновидности на социалния статус: предписан – статус наложен от обществото независимо от усилията и заслугите на личността; придобит – статус постигнат благодарение на усилията на личността; естествен – отговаря на съществените устойчиви характеристики на личността (стар, млад, мъж, жена); професионално длъжностен – явява се основа на базисния статус и в него се фиксира социално-икономическото положение на личността.

Ако социалния статус обозначава мястото, което заема личността в дадена социална система, то социалната роля е съвкупност от действия, които трябва да изпълни даден човек, заемащ определен статус в определена система. Всеки статус обикновено включва няколко роли, съвкупността от роли произтичащи от статуса наричаме ролеви набор. Самата социална роля се състои от: ролеви очаквания – това, което очакваме от една или друга роля; ролево поведение – това, което реално изпълняваме в рамките на една или друга роля. Т. Парсънс счита, че всяка роля може да бъде описана с помощта на пет характеристики: емоционалност; начин на получаване; мащаб; формализация и мотивация.

• 
  Младенчески – етапа след раждането, в който главна роля играе майката, в резултат на нейните грижи у детето се формира доверие към света. Динамиката на развитие на това доверие зависи от майката. Ако в общуването и с детето има дефицит това води до рязко забавяне на психичното развитие на детето;
  
• 
  Ранно детство – продължава до около 3-та година и е етап свързан с формирането на автономия и независимост, детето се учи да ходи и да контролира себе си;
  
• 
  Детство – третия етап, включващ възрастта 3-5 години, когато детето е вече убедено, че е личност, тъй като може да говори, да действа и у него се формира чувство за предприемчивост и инициатива, които се затвърждават в игрите;
  
• 
  Ранна училищна възраст – през този етап детето вече е изчерпало възможностите за развитие в рамките на семейството и сега училището придобива значимост, в смисъл, че приобщава детето към знанието за бъдещето;
  
• 
  Тийнейджърска възраст – тук се формира централната форма на егоидентичноста. Етапа се характеризира с физиологичен ръст, полово съзряване, загриженост как изглеждаме в очите на другите, необходимост да осъзнаем своите способности и умения;
  
• 
  Младост – актуално за този етап е търсенето на спътник в живота, тясно сътрудничество с хората, човек не се бои от обезличаване;
  
• 
  Зрялост – характеризира се с развитие на личността на базата на въздействието на другите хора и особено на взаимодействието със собствените деца, което утвърждава самочувствието, че човек им е нужен;
  
• 
  След 50-те – етап, в който протича създаване на завършената форма на егоидентичността въз основа на досегашния опит. Сега човек преосмисля своя живот, осъзнава своето „Аз”, приема себе си и своя живот такъв, какъвто е.
  

• 
  Първа криза – преживява се през първата година на живота, свързана е с удовлетворяването или неудовлетворяването на основни жизнени потребности на детето от човека, който се грижи за него. Ако физиологичните потребности на детето се удовлетворяват успешно това развива у него чувство на доверие към света и обратно;
  

• 
  Втора криза – свързана е с ранното детство и с първите опити за обучение особено с приучването към чистоплътност. Ако родителите разберат детето и му помогнат да контролира естествените си нужди, то детето получава опит като автономен организъм, и обратно, строгия или непоследователен външен контрол развива у детето страх или съмнение свързани с възможността да загуби контрол над собствения си организъм;
  
• 
  Трета криза – свързана е с т.нар. второ детство, в която възраст протича самоутвърждаването на детето. Плановете, които то непрекъснато създава и които му позволяват да осъществи, спомагат за развитието у него на чувство за инициатива, и обратно, ако преживее неуспехи или не му позволяват да осъществи плановете си, това ще доведе до развитие у него на покорност и чувство за вина;
  
• 
  Четвърта криза – протича в училищната възраст в зависимост от атмосферата в училище и възприетите методи на обучение и възпитание, у детето се развива или желание за работа, или чувство за непълноценност;
  
• 
  Пета криза – преживява се от тийнейджърите и от двата пола в процеса на идентификацията им. Този процес предполага обединяване на предишния опит на човека с неговите потенциални възможности и изборите, които трябва да направи. Неспособността за идентификация може да доведе до разпадане или объркване в социалните роли;
  
• 
  Шеста криза – свързана е с младостта на човека и се отнася до търсене на близост с любимия човек заедно с когото предстои да се извърши цикъла: работа – раждане на деца – почивка, за да осигури на своите деца необходимото развитие. Отсъствието на такъв опит води до изолация на човека и затварянето му в себе си;
  
• 
  Седма криза – преживява се от хората около 40-те, характеризира се с развитие на чувството за запазване на рода, което се проявява главно като интерес към своето поколение и неговото възпитание. Този период се отличава с висока продуктивност, но ако еволюцията в съпружеските задължения върви по друг път, то това може да доведе до ситуацията, при която хората в едно семейство съществуват сами за себе си при ограничени междуличностни взаимоотношения;
  
• 
  Осма криза – преживява се по времето на старостта, тя отбелязва завършването на жизнения път, а разрешаването на тази криза зависи от това как този път е бил преминат.
  

Понятието “ситуация” има латински произход (situs – позиция, положение) и сега то е трайно влязло в науката, в т.ч. и в науките за човека и неговото поведение. Независимо от този факт, все още съществува неясно разбиране на термина “ситуация” и в много разработки той не се дефинира, а се дава като подразбиращ се по смисъл. Един от проблемите е разбирането на съотношението между понятията “среда” и “ситуация”. Като правило под “среда” разбираме комплекса от външните на човека условия, докато “ситуацията” винаги включва в себе си самия човек. Средата по принцип се характеризира с устойчивост и продължителност на въздействията, следователно и с относителна стабилност, а ситуацията е кратковременна. Средата винаги е извън субекта, докато за ситуацията винаги казваме кой е в тази ситуация, чия е тази ситуация и т.н. Следователно тези понятия са нетъждествени и не могат да бъдат използвани като синоними.

Известният немски изследовател на трудни жизнени ситуации Х. Томе разглежда факторите на средата само като контекст, като рамка, в която човек осъществява активно взаимодействие със своята жизнена ситуация. Тази рамка е много важна, тъй като е доказано, че благоприятните социално-икономически условия в страната се отразяват положително на такива показатели като адаптацията на човек към живота, неговата продуктивност, емоционална устойчивост и т.н. Докато в неблагоприятни социално-икономически условия, в кризисни периоди на развитието на обществото, човек като правило преживява стрес, който предоставя пред личността две диаметрално противоположни направления на развитие, или снижаване на активността, при което говорим за неефективност, или повишаване на активността с цел преодоляване на неблагоприятните условия (Анцыферова Л. И., 1993).

За да се даде определение на понятието “ситуация” е необходимо да се направи известен анализ на разбирането му в психологическата литература. Едно от най-разпространените определения на ситуацията в психологията е разглеждането й като пространствено-времеви конструкт. В този случай ситуацията се разглежда като съвкупност от елементи на средата или фрагмент от средата във всеки конкретен етап от живота и дейността на индивида, и в този смисъл тя се разбира като външно условие за протичането на тези живот и дейност. Към този подход се придържат автори като Д. Магнуссон, А. Фернхем, М. Аргайл, В. Мишел и др., които съществено принизяват ролята на самия човек в образуването на жизнената ситуация и нейното развитие. Придържайки се към този подход те предполагат, че ситуацията трябва да се разглежда на различни нива. Магнуссон (1983) предлага пет различни нива на ситуация:

1. Стимули - определени обекти и действия от външната среда;

2. Епизоди – особени значими събития имащи причина и следствие;

3. Физически, времеви и психологически параметри на ситуацията определяни от външните условия – възприятието и интерпретацията на ситуацията придава значение на стимулите и епизодите;

4. Обкръжение (сетинг) – обобщаващо понятие, характеризиращо типа ситуация;

5. Среда – съвкупност от физически и социални променливи на външния свят;

Независимо, че този подход илюстрира обръщането към проблема на ситуацията само откъм външната страна, то в последно време привържениците му все по-често добавят и характеристики на ситуацията в субективен аспект и разбират под ситуация, сегмент от социалния живот определящ за включените в нея хора, мястото на действието, същността на дейността и т.н.

Но напоследък все повече се утвърждава друга позиция и подход към ситуацията, която се наблюдава в разработките на Я. Дж. Мид, П. Бергер и Т. Лукман, в които се доказва, че човекът е активната съставяща на всяка жизнена ситуация. Даже самото определяне на характера на ситуацията за човека възниква в процеса на неговото собствено осмисляне или в процеса на общуването с другите хора. Ситуацията не е пасивна, а активно се възприема и се обсъжда. В крайна сметка може да се достигне до определение на понятието “ситуация” – като система обективни и субективни елементи, обединяващи живота и дейността на субекта в определен времеви период. Под обективни елементи разбираме тези пространствени и времеви параметри и тези действащи лица, които се намират в това пространство, в това време, със своята осъществявана дейност. Към субективните елементи отнасяме междуличностните отношения, социално-психологичния климат в малката група, груповите норми, ценностите, стереотипите на съзнанието и личностовите особености на човека.

Д. Майерс (1997) в своя учебник по социална психология отбелязва, че истината за силата на въздействието на социалната ситуация не е и наполовина правдива ако се вземе откъсната от допълнящото е въздействие на силата на личността. Взаимовръзката между личност и ситуация може да се разглежда най-малко в три аспекта:

1. Различните личности по различен начин възприемат една и съща ситуация и по различен начин реагират на нея;

2. Хората са способни сами да избират влияещите върху тях ситуации;

3. Хората сами участват в създаването на своята социална ситуация.

По този начин определени възможности има както личността, така и ситуацията и човек се явява едновременно и творение, и творец на своята жизнена ситуация (Осухова, 2007). Забелязва се постепенен преход към разбирането от полярни точки на взаимодействието между личност и ситуация към личностно-ситуационен подход, като се признава, че хората се различават един от друг по степените на проявяване на своите личностови особености в различни ситуации, а личностните особености влияят на техния избор на определени типове социални ситуации.

Доколкото поведението на човек в различни жизнени ситуации, в това число и екстремални е резултат от взаимодействието между външни и вътрешни условия, то следва целта на социално-психологическата помощ в критична жизнена ситуация да бъде промяна на средата и обществото вътре в самия индивид, т.е. той да преобразува картината или образа на света.

Образът на света е предмет на изследване от много науки, в последните 20 години много психолози дойдоха до извода, че при взаимодействие на човек със света се образува особена психична реалност – субективен образ на света – целостно интегрално образувание в самосъзнанието съществуващо не само на когнитивно, но и на образно-емоционално ниво (Дж. Кели). За обозначаването на категорията образ на света някои автори използват такива термини като “фикции” (А. Адлер), “когнитивна картина на света” (Д. Гриндер), “картина на света” (Т. Шибутани), “семеен мит” (Ж. Лакан), “сценарий” (Е. Берн) и “жизнен свят” (К. Левин).

Субективният образ на света, това е представата на човека за себе си, за своята съдба и околния свят по време на живота на човека. Това е своеобразен индивидуален мит на човека за себе си и за неговия живот, който отразява неговата жизнена позиция, както по отношение на себе си, така и на другите и на света като цяло. Явява се резултат от усвоения чрез действия механизъм на индентификацията и регулира жизнените отношения и поведението на човека. При това за нормалния човек реалния жизнен свят и субективния образ на света са сляти в едно цяло (К. Левин).

Образът на света за човека може да се представи като своеобразни очила, през които той гледа света, руски психолози Р. Грановска, В. Столин, А. Наминач и др., считат, че именно образа на света представлява централната част от вътрешното пространство на психичния живот на човека, а именно неговото самосъзнание. Несъмнено във формирането на образа на света за личността важна роля играе културата, в която тя е възпитана, отношенията в семейството, последващите отношения в групите или с други думи целият неин жизнен опит (Смирнов 1985).

Взаимодействието между вътрешното и външното се явява живеца на образа на света и носи спонтанен характер. В хода на обмяна на информация между външното и вътрешното, човек проверява съответствието на своите образи и представи, които потвърждават или не потвърждават неговата адекватност към обективната реалност. Но човек като носител на мита, не забелязва тази интуитивна непрекъсната дейност, докато ситуациите са безпроблемни ние не осъзнаваме много от детайлите на реалния свят, и обратно, когато в ситуацията възникнат сериозни проблеми, които се нуждаят от разрешаване, тогава се налага по-пълно осъзнаване на обективната реалност с оглед на адекватното реагиране. Ако човек е привикнал към изкривено отразяване на обективната действителност, в този случай образът на света се изкривява и престава да изпълнява своите продуктивни функции, което сериозно би затруднило възприемането и реакцията в една екстремална ситуация. Нещо повече, образът на света за различните хора е различен, както от гледна точка на неговото възприемане като гъвкавост или регидност (консервативност), така и от гледна точка на възприемане на обективните закони действащи в него. Ако човек е излишно региден, то може да му изиграе както добра, така и много лоша шега, тъй като ако се натъкне на опит, който противоречи на неговия образ на света, човек може напълно или частично да изолира от съзнанието новия опит. Задейства се принципът на шопа, който като видял жирафа в зоологическата градина, казал: е те такова животно нема. Това в крайна сметка води до изкривено възприемане на околната среда, а в екстремална или трудна жизнена ситуация води към отчуждение (затваряне в себе си). Човек става нечувствителен към новия опит, който може да доведе до изкривяване или до разрушаване на образа на света. Някои автори като В. Столин и А. Наминач се опитват да определят структурата на образа на света и неговото съдържание. Доколкото става дума за структура на света всички единодушно признават централният образ на света – Аз-образа – система представяща отношенията на човека към себе си и всичко, което той счита за свое по време на неговия живот. Като други компоненти на образа на света могат да се посочат - образът на другия човек (близък или не толкова), образът на света като цяло и психологическото време на личността.

Опитите да се определи съдържателната страна на образа на света за разлика от структурата му не са еднозначни, В. Столин и А. Наминач смятат, че образът на света има дълбинна базисна структура, която съдържа три основни измерения:

1. Мяра на проявлението на общочовешките ценности (добро);

2. Мяра на проявлението на заплашващата човека опасност (зло);

3. Мяра на проявлението на самотата, безнадеждността и слабостта (смърт).

Този подход е близък до подхода на Р. Ленг, който смята за основна съдържателна характеристика на образа на света за човека – онтологичната увереност или онтологична неувереност.

Този засилен интерес към проблема на образа на света не е случаен, доколкото живота на човека е процес на постоянно съотнасяне между себе си и света. В този смисъл именно образът на света може да служи за изследване на човека в трудна и екстремална ситуация, а също и за разработване на стратегии за психологическа помощ.

Сред обективните външни характеристики на ситуацията съществуват вариации, едни ситуации влияят на поведението на човека по-силно, а други по-слабо. Доказано е, че в неструктурирана ситуация човек има по-голяма степен на избор на свобода на поведение, отколкото структурирана. (Pearlin L. J., Schooler C., 1978).

Изследвайки въпроса за жизнените ситуации и възможността те да оказват различно влияние върху човека, В. Мишел предполага, че многообразните жизнени ситуации можем да ги разделим на силни и слаби. Интерпретирайки тази идея в резултат на проведени изследвания, той стига до извод, че в най-силните ситуации има най-малко индивидуални вариации на поведение, а в най-слабите максимално количество на вариации на поведение. По този начин, той счита, че субективния аспект на ситуацията (индивидуалните различия) имат най-голямо влияние върху поведението на човека в слабите ситуации и най-малко в силните.

Идеята за силни и слаби ситуации е доразвита от основателите на нерволингвистичното програмиране Р. Бендер и Дж. Гриндер, които въвеждат категорията “ниво на сложност на преживяваната от човека ситуация”. Те са определили пет нива на сложност на ситуацията и съответно на интензивността на емоционалното преживяване, които влияят на степента на гъвкавост на поведението:

1. Ситуации на първо ниво – съответстват на нашите представи за ежедневната ситуация, всичко върви благополучно, човек не изпитва затруднение и демонстрира голяма гъвкавост на поведението;

2. Ситуации на второ ниво – възникват когато у човека се появяват някои затруднения или проблеми. В такива случаи той има по-малък избор;

3. Ситуации на трето ниво – характеризират се със стрес или трудни проблеми, когато нормалните способи за действие и поведение вече не дават позитивен резултат. Човек има по-малко избори и видимо се затруднява да измени привичното си поведение;

4. Ситуации на четвърто ниво – стреса е по-голям, човек все по-трудно изменя своите нормални поведенски реакции и затова започва да повтаря непродуктивни модели (патерни) на поведението;

5. Ситуации на пето ниво – човек преживява дълбок стрес, това е т.нар. ситуация на оцеляване. В ситуациите на пето ниво човек действа изключително и само за това, за да оцелее, да издържи на непосилното натоварване. В този случай на него му се струва, че няма никакви избори и поведението придобива разрушителен характер.

Ако условно разделим възможното поведение на човека в неговия живот, съобразно преживяваните от него ситуации, то от една страна на линията биха били ежедневните ситуации, а от друга страна ще се окажат екстремалните ситуации. По разрушителността на въздействие върху личността екстремалните ситуации принципно се отличават от трудните ситуации в ежедневния живот: човек преживява неща, които излизат извън пределите на нормалния му опит. Човек изпитва интензивен страх, ужас, безпомощност, стои пред лицето на собствената си смърт и т.н. Няма съмнение, че най-вариативно ще бъде човешкото поведение в ежедневните ситуации, а в екстремални ситуации ще са възможни незначителни вариации на поведението.

В зависимост от вътрешните условия (социално-психологическите особености на личността) вече споменахме, че хората могат различно да реагират на външно еднакви ситуации, което се определя от техния мироглед и от локуса на контрола. Мирогледът играе значителна роля при оценка на ситуациите, включително би следвало да се отчитат и религиозните особености, защото е доказано (Тобалов 2004), че съществува различие във възприемането на ситуациите между различните категории вярващи и атеистите.

Колкото до локуса на контрола (Rotter J. B. 1996), той се явява една от най-значимите вътрешни условия, които оказват влияние върху определянето нивото на трудност на ситуацията и поведението на човека.

Независимо от тези разнообразни вътрешни условия влияещи на определяне на нивото на трудност на ситуацията, централна базисна характеристика се явява степента на зрялост на личността, представена в образа за света на човека и преди всичко в Аз-образа.

В последните десетилетия при изследване на проблема личност-ситуация се наблюдава активен анализ и оценка на ситуацията при единство на субективните и обективните аспекти. Ако се придържаме към тази точка на виждане бихме могли да определим два типа ситуации, които се различават една от друга по степен на оставаща възможност у човека за реализация на своите вътрешни планове, замисли и на жизнения си път като цяло (Осухова 2007).

Трудните жизнени ситуации от първи тип могат сериозно да затруднят и да усложнят живота на човека, но при тях все още се съхранява възможността да се преобразува трудната ситуация и да се съхрани хода на живота. Може да се каже, че трудните жизнени ситуации от първи тип са изпитание от което човек може да излезе запазвайки себе си и своето аз.

Трудните жизнени ситуации от втори тип не оставят възможности за преобразуване и довеждат до дълбока жизнена криза. Човекът особено ако е в зряла възраст не просто изпитва затруднение за реализация на намеренията и плановете си, а преживява вътрешна катастрофа. За него става невъзможно да продължава предишния си начин на живот и да се самореализира. В резултат се разпада представата на човек за самия себе си и за собствените си възможности, загубва се смисълът на живота (разпада се Аз-образа).

В реалния живот разделянето на трудните жизнени ситуации на два типа в зависимост от възможностите за реализация на жизнения замисъл не е толкова просто, защото даже ако обективната ситуация дава възможност за преобразуване и реализация на своето поведение, можем субективно да я преценим като такава, в която поведението не може да се преобразува. Това показва, че има възможни достатъчно много на брой трудни жизнени ситуации и тяхното определяне следва да става както на базата на конкретните външни условия, така и на базата на конкретните субекти (с техните личностови особености), участващи в тях.
4. Особености в поведението на ръководителя в екстремални условия.
Прието е да се смята, че психологията на управлението в екстремални условия изучава процеса на оптимизация на живота и дейността на специалистите, функционалните групи и тяхното състояние и психически изменения в резултат на управленско взаимодействие на ръководителите с подчинените в опасни за живота и здравето ситуации, свързани с въздействието на силни и извънредни стресови фактори. Това налага да бъдат разгледани няколко аспекта на психологията на управлението в екстремални условия.

Личност на ръководителя в екстремални условия. Столяренко А. М. (2003) отделя в структурата на личността три важни подструктури или сфери: сфера на насочеността, операционна сфера и модулационна сфера.

Сферата на насочеността, наричана още ценностно-мотивационна сфера определя личностовата активност и отношение, дава отговор на това към какво се стреми личността и в каква степен да се привлекат другите подструктури за успешна реализация на психичната дейност на личността. Това означава че тя включва идеалите и убежденията, плановете, потребностите, мотивите, целите, интересите, склонностите и нагласите на личността. От тях важна роля за успеха в управленската дейност играе развиването на такава интегрална личностова характеристика като индивидуалната управленска концепция.

Операционната сфера включва елементи представляващи начини и опит, които има личността и които тя използва за достигане на поставените цели. Естествено тук ще влязат нейния образователен и квалификационно професионален опит, интелектуалните и творческите, емоционално-волевите, комуникативните и организаторските способности. Тяхното развитие, балансът между тях представлява потенциала на професионална компетентност на личността на ръководителя.

Модулационната сфера отразява наличието в личността на специфичните свойства на нервната система и психофизиологичните функции, които оказват динамично, но несъдържателно влияние на психичните процеси, състояния и свойства на личността. Дотолкова, доколкото тези компоненти предопределят психофизиологичните ресурси и се проявяват в частност в работоспособността и издръжливостта, те трябва да бъдат разглеждани като психодинамичен потенциал на личността на ръководителя.

За да може да се осъществява управление и оказва помощ е необходимо да се познава динамиката на преминаването през криза.

В екстремални условия от ръководителите се изискват съвършено различни качества, отколкото в нормална обстановка, предпочитанията се насочват към такива качества като лидерство, ефективност, професионална подготовка и владеене на обстановката. Изследванията в Русия показват, че на длъжност ръководител (командир) на организации работещи в екстремални ситуации от типа на Гражданска защита, БА, МВР, Спешна помощ и др., не трябва да се назначават специалисти с недостатъчно развити лидерски качества, независимо от идеята, че те могат да бъдат развити допълнително в процеса на професионалната, психологическата подготовка и на самата дейност, тъй като в този случай подготовката не само на ръководителя, а и на цялата структура значително се усложнява.

В екстремални условия индивидуалната управленска концепция на ръководителя се отличава значително от тази в нормални условия. Като елементи на индивидуалната управленска концепция на ръководителя в екстремални условия може да се определят следните:

- смислообразуване и целеполагане;

- замисълът за решаването на произтичащите и поставените задачи;

- предвиждания и прогнози за решаване на предполагаеми проблеми;

- активизация на управленските средства и функционалните единици, реализиращи тези средства;

- обработването и използването на оперативна информация за състоянието на групата, на всеки подчинен, за дейността, обстановката и техните изменения.

Професионалната компетентност в екстремални условия е следващия значим фактор за успешна дейност на ръководителя. Под професионална компетентност се разбира системата от вътрешни ресурси, необходими за ефективни действия в определени ситуации. При това управленската компетентност на ръководителя се представя като система от неговите вътрешни ресурси, необходими за реализация на ефективното ръководство на подчинените и групата, познаване на детайлите на изпълняваната задача, възможните начини и средства за постигане на набелязаните цели. Основа на професионалната компетентност на ръководителя е неговата адекватна организация в поставените цели и задачи, разглеждането им по приоритетност и съподчиненост. В екстремални условия ръководителят е длъжен бързо да реагира на всяко, даже незначително изменение в обстановката или в поведението на подчинените си. Ръководителят трябва да бъде готов за прогноза за развитието на събитията и перспективите за действие на подчинената му група, да има готовност за самостоятелно поставяне на цели пред групата и конкретизацията им за всеки човек. Затова в тази т.нар. съдържателна съставяща на професионалната компетентност, трябва да се включат не само поставените отвън цели, но и самостоятелното творческо формулиране, конкретизация и обезпечаване на тези цели, които самия той поставя. Това означава, че в процеса на своята дейност в екстремални условия, ръководителят едновременно осъществява и събиране, и анализ на оперативна информация необходима за вземане на управленско решение, изяснява проблемните ситуации, установява приоритети, определя необходимите ресурси за тяхното решаване, участва в реализацията на взетото решение. Но дори и при пълна яснота на поставените цели, приоритети, задачи и ресурси не може да се осъществи успешен изход и решаване на проблема без т.нар. ресурсна съставяща на компетентността. Тя включва информация за трудоемкостта, риска, сложността на решаваните задачи при отчитане на материално-техническите, времевите и човешките ресурси, които са необходими за решаване на задачата.

Може да се каже, че стабилността, ефективността и успешността в дейността на групата в екстремални условия изцяло зависи от нивото на професионална компетентност на ръководителя, от неговия авторитет, от неговото право да поставя задачи, свързани с риск за живота, и от това как подчинените му го приемат като фактор можещ да поставя такива задачи, т.е. от взаимното доверие на хората един в друг.

Това не може да се постигне ако ръководителят не се явява лидер на своите подчинени, т.е. ако те не се превръщат в негови последователи. Ефективността на лидерското положение на ръководителя зависи от развитието и баланса на два интегрални фактора:

1. структуризацията на дейността (т.е. от това как той определя своята роля и ролята на другите в постигането на целта);

2. от неговата загриженост към хората (Р. Стогдил, А. Кунс 1951) В екстремални условия нивото на доверие на лидера към себе си (вяра в собствените сили), към другите и обратно, доверието на групата и нейните членове към лидера би трябвало да се явява максимално високо, тъй като става дума за живота на хората. Това има пряко отношение към лидерския стил на управление, ако в нормални условия може да преобладава демократичният стил на ръководство, то в екстремални условия практиката показва, че подчинените имат по-голямо доверие на ръководител проявяващ авторитарен стил. Независимо от това би трябвало да се обърне внимание на проблема за ситуационното лидерство, тъй като и екстремалните ситуации не си приличат една с друга, рецепти за поведение и ръководство трудно биха се дали, следователно би трябвало лидерът да се ориентира от самата ситуация за това какъв стил на ръководство да прояви в нея. Затова обаче са необходими лидерски умения и натрупан опит.

В последно време, в литературата посветена на управление на персонала в екстремални ситуации се въвежда понятието “професионален екстремално-психологичен потенциал”, който се отнася както до ръководителите, така и до функционалните групи и до техните членове. Той представлява не толкова набор от личностови и професионално значими качества, способности и опит, но което е по-важно, се явява генератор на професионалното и личностовото самоусъвършенстване и саморазвитие. В структурата на професионално-психологическия потенциал могат да се набележат две основни подструктури:

1. психотехнологична – която обезпечава рационалното изпълняване на задълженията, служи за показател на това до какво ниво може да се издигне като специалист дадения човек ако бъдат актуализирани определени психологически променливи при изпълнение на професионалните задачи.

2. личностова, която определя системата на смисловите съставящи на дейността и на живота като цяло, определя като каква личност може да се развие дадения човек и как това може да окаже влияние на неговата професионална дейност и на живота му.

В понятието екстремално-психологически потенциал следва да отчитаме не само личностовите характеристики, но и цялата съвкупност на външни фактори влияещи върху личността, тъй като в екстремални условия не само се актуализира екстремално-психологическия потенциал на човека, но и неговото развитие като специфичен психичен феномен. Следователно, под професионален екстремално-психологичен потенциал ще разбираме интегративната съвкупност от психични компоненти, имащи пасивно и активно съдържание, различни нива и пропорции, които се формират и развиват под влиянието на вътрешно личностовите условия и външните условия, и следва да включва:

- индивидуално-управленска концепция;

- развити морално-психични качества;

- управленска подготовка;

- интелектуални способности;

- емоционално-волеви качества;

- комуникативни качества;

- развити организаторски способности и навици;

- високо ниво на доверие към себе си и функционалната група;

- способност да осъществява подпомагащи и обучаващи действия за усъвършенстване дейността на подчинените;

- развита подсъзнателна сфера на психиката и навици за управление на тази сфера.

Главно условие за повишаване на потенциала на ръководителя в екстремални условия е да се развие у него автопсихологична компетентност, която би следвало да се формира в процеса на професионалната екстремално-психологическа подготовка, самоподготовката, психоконсултирането и професионалната дейност.

1. 
   Кога започва изследването на проблема за личността в психологията?
   
2. 
   Кои са разликите в основните психологически направления при разглеждане на проблема за личността?
   
3. 
   Кои са базовите характеристики на личността, включени в нейното съвременно определение?
   
4. 
   В какво се заключава формирането на личността?
   
5. 
   Какви са механизмите за формиране на личността?
   
6. 
   Кои са основните етапи, през които минава личността в своето развитие?
   
7. 
   Какво е отношението личност-ситуация в екстремални условия?
   
8. 
   Какво отличава поведението на личността на ръководителя в екстремални условия?
   

Асмолов, А. Г. Психология личности. М. 2010

Бурлачук Л. Ф., Коржова Е. Ю. Психология жизненных ситуаций. М., 1998

Гришина Н. В. Психология социальных ситуаций. СПб., 2001

Каменская, Е.Н. Психология личности. РД. 2010

Капрара, Дж., Д. Сервон. Психология личности. СПб. 2003

Лагунская, В. А. Психология личности. М. 2007

Левин, К. Теория поля в социальных науках. СПб., 2000

Мельник, С. Н. Психология личности. Владивосток. 2004

Осухова, Н. Г. Психологическая помощь в трудных и эекстремальных ситуациях. М., 2007

Первин, Л., О. Джон. Психология личности. М., 2000

Петровский, А. Психология развивающейся личности. М., 1987

Платонов, К. Структура и развитие личности. М., 1986

Росс Л., Нисбетт Р. Человек и ситуация: уроки социальной психологии. М., 1999

Слогина, Т. В. Психология личности. СПб. 2008

Смирнов, В. Н. Психология управление персоналом в экстремальных условиях. М. 2007

Шибутани Т. Социальная психология. Р нД., 1998