Изкуството да бъдеш родител д-р Фицхю Додсън

Ние също трябва да бъдем реалисти. Ако двегодишното ви момченце няколко пъти изтича на улицата, нямате друг из­бор, освен да го накажете. Плеснете го по дупето, за да прес­тане да извършва това опасно за него действие. Така ще го принудите да се подчинява на вашата преценка, докато уз­рее достатъчно, за да овладее само положението. Но, общо взето, можем да научим децата си на каквото искаме, без да прибягваме до наказанието.

Защо ли? Защото единственият му истински ефект е, че временно предотвратява дадена реакция. Санкционираното поведение не е неутрализирано завинаги. Когато ефектът отслабне - което неминуемо става, - поведението се възпро­извежда.

Така един психолог дресирал белия си плъх да натиска едно лостче в клетката си, за да получи храна. Лостчето било свързано с електрическа жица и всеки път, когато плъхът го докоснел, по жицата протичал лек ток. Тогава животното се отдръпвало. Но пак се връщало към лостчето, когато огладнеело. Поведението му бивало временно, но не окончателно предотвратено. Ако наказанието не се повтаряло, плъхът от­ново натискал лостчето, все едно, че нищо не се е случило.

Има и други причини да наказваме детето възможно най-рядко. Независимо дали възпитаваме животно или дете, при всяко наказание ние го научаваме да ни мрази и да се бои от нас. Не бива да учим детето на омраза и страх, освен ако не е абсолютно необходимо, например за да го предпазим от самото него. Всеки път, когато учителят прибегне до нака­зание, той се превръща за ученика си в „отблъскващ дразни­тел" точно като електрическия ток за плъха. Занапред ученикът ще се опитва да избягва и учителя, и онова, на което го учи.

Веднъж лекувах един късно дипломирал се физик. Дока­то следвал, той най-неочаквано престанал да ходи на лек­ции. И едва по време на лечението години по-късно разбра причините за поведението си. Първият му контакт с наука­та бил в училище, където правили опити със стъклени звънци и електрически ток. Особено ясно помнеше учителката, ко­ято ръководела опитите, слабото й, зловещо лице със стис­нати устни и дребнавото й подигравателно отношение към децата. Тази учителка редовно унижавала по-слабите уче­ници и ги правела за смях пред всички. За моя пациент тя символизирала „науката", която впоследствие започнал упо­рито да избягва, дотолкова въпросната педагожка се била превърнала за него в „отблъскващ дразнител".

Когато психологът иска животното да спре да прави нещо, той чисто и просто престава да го насърчава в тази насока. Ако е възнаграждавал с шепа зърно белия плъх, който натис­ка лоста, а после реши да го отучи от това, психологът вече няма да му дава зърно. Рано или късно, като не получава насърчение, животното ще се откаже от лоста. Същото е и с децата.

Да вземем примера с четиригодишно дете, което е раз­брало, че мръсните думи въздействат на родителите му като Токов удар. То се прибира за пръв път, обогатено с това от­критие. Насърчават ли го да повтаря тези думи? И още как. Майката действа, сякаш й е възложена изричната задача да го подтикне да използва целия си репертоар. (А е точно об­ратното, това е последното нещо, което желае.) Като про­явява силно раздразнение, когато то произнася въпросните думи, тя всъщност го насърчава да го прави. Вниманието, което му отделя, е истинско „подсилване на мотивацията".

Как да го накара да престане? Просто като се прави на глуха и запази спокойствие. Рано или късно, като види, че майка му не реагира на мръсните думи, детето ще загуби интерес към тях.

5. Учителят трябва да разполага с подсилващ стимул" за начинаещия ученик.

При животните това е храната. При децата - обичта и внима­нието ви. За да изиграят те стимулиращата си роля, вие тряб­ва да сте забавни и приятни. Да отделяте време за забавления с детето си, така че любовта и нежността ви да му бъдат на­града. Задайте си следния въпрос: „Колко време прекарвам с детето си, .като просто се забавляваме, без да искам нищо от него?" Ако отговорът е „много малко", вие може би не го насърчавате достатъчно да желае обичта и вниманието ви.

Така, докато ми разправяше какво изпитва към баща си, едно седемнайсетгодишно момче, което лекувах, ми каза: „През първите петнайсет години от живота ми практически виждах баща си само в неделя. Толкова бе зает, че нямаше време за мен. Сега, когато имам всички тия проблеми, се е запънал да ми става приятел и да наваксва пропуснатото. Иска да превъзмогна трудностите си и да не му създавам неприятности с училището. Иде ми да му кажа: „Забрави, старче! Къде беше през всичките тези години?"

6. Насърчавайте детето си в това, което искате да прави, и не обръщайте внимание на онова, което не ви харесва в поведението му.

Един мой пациент, незапознат с този принцип, веднъж несъзнателно обезсърчил сестра си, която пишела стихове. Той бил студент, а тя гимназистка. Тя му изпратила свое стихотворение и го попитала какво мисли за него. Пълен невежа в техниката на „подсилването", младежът анализи­рал стихотворението ред по ред и отбелязал точно какво му харесва и какво не ето така: „хубав пасаж" или „доста ле­вашко", „в този стих стилът ти е хубав" или „ужасно кли­ше". Резултатът от това сериозно критическо усилие бил, че тя не написала повече нито ред. Защо? Защото още при първия й опит я обезсърчили чрез отрицателни оценки.

Как е трябвало да реагира той според техниката на „под­силването"? Като й съобщи какво му харесва в първото й стихотворение. Така е щял да бъде напълно честен, защото в него наистина имало много хубави неща. И като премълчи за онова, което не му се нрави, като не дава съвети кое как да се подобри. Ако бе постъпил по този начин, ако чрез ин­тереса и комплиментите си бе насърчил самата идея за „пи­сане на стихове", сестра му е щяла да продължи да пише.

Като четете тези редове, сигурно си мислите, че почти никой от учителите ви не се е отнасял така с вас. Че не са хвалели постиженията ви, а са изтъквали грешките ви. За съжаление това е съвсем вярно.

Драматично е, но е истина - дресьорите на животни са далеч по-добри педагози от преподавателите в нашата стра­на. Това е една от причините, поради които много родители толкова трудно научават децата си как да постигат желана­та цел.

Самите ние не сме били възпитавани чрез техниките на „подсилването", така че нямаме пример за подражание, ко­гато възпитаваме децата ей.

7 Насърчавайте всеки напредък. Не чакайте детето ви да постигне пълен успех, за да го похвалите.

Един мой десетгодишен пациент имаше проблем в училище - непрекъснато биеше другите деца. И винаги получаваше слаб по поведение.

Когато дойде на консултация за пръв път, той налиташе на бой по около десет пъти месечно. След тримесечна пси­хотерапия, това започна да му се случва не повече от два-три пъти, Обаче на края на срока оценката му по поведение отново бе слаб. Учителката обяснила на майка му, че не може да му я повиши, тъй като все още се бие в междучасието.

Тук става дума за особено несръчна реакция. Все едно, че учителката му е казала така: „Джони, не мога да ти напиша добра бележка, докато не достигнеш крайната цел, тоест нито веднъж да не се сбиеш през междучасието." Не е съзнавала, че самата тя трябва да направи нещо, за да възнагради бав­ния му прогрес.

Момчето, разбира се, побесня и заряза лечението, след като с моя помощ бе проявило искрен стремеж да не се бие. „Какъв е смисълът, докторе? През този месец ударих само три деца и пак получих най-гадната бележка." И имаше пра­во от психологическа гледна точка. Бе направила похвално усилие, а учителката ни най-малко не го бе насърчила.

Когато детето ви се учи да чете, да свири на някакъв ин­струмент, опитва се да се държи възпитано, да спре да се бие или въобще да постигне каквато и да е цел, насърчавайте го на всяка крачка. Проявявайте интерес към най-малкото по­ложително усилие от негова страна.

Винаги можем да намерим причина да похвалим децата си, ако си дадем този труд. Едно момченце от детска гради­на вдъхваше истински ужас на възпитателката и другарче­тата си. Заблъскахме си главите за какво да го похвалим и насърчим, та да възприеме по-положително поведение.

Накрая ни се удаде случай. Веднъж по време на обедната почивка забелязахме, че палавникът си лежи съвсем кротко (вероятно уморен от неприятностите, създадени на родите­лите му предишната вечер). Възпитателката се възползва от това неочаквано поведение, за да му каже: „Лари, днес си най-послушен от цялата група". Когато по-късно майка му дошла да го вземе, Лари гордо й се похвалил: „Учителката каза, че аз съм най-послушен!" На следващия ден отново спокойно си почивал следобед.

Обикновено, когато децата ни са послушни и се държат добре, ние не им обръщаме внимание. Не ги забелязваме, понеже не ни пречат. И не правим нищо, за да насърчим поведението им! Извършат ли нещо лошо обаче, незабавно привличат вниманието ни! Така на практика ги подтикваме към постъпки, които не одобряваме. Изходът е един: да от­делим време и да насърчим желаното поведение. Това е осо­бено важно, ако имате буйно, трудно момче, което непре­къснато ви се противопоставя. Когато си играе спокойно, приближете се до него, погалете го по главата или го целу­нете и му кажете нещо такова: „Понякога е приятно да се играе мирно и тихо, нали?"

8. Отначало е важно да се насърчава всяка положителна реакция. Когато детето отбележи сериозен напредък, похвалите могат да се разредят.

Майката трудно би намерила достатъчно време, за да на­сърчава всяка добра постъпка. И все пак хвалете детето. Дори ако правите това сравнително рядко, пак ще го насочите към желаното поведение.

9. Направете така, че детето да постигне успех в първите етапи на дейността, която искате да усвои.

Започнете от лесни задачи и после преминете към по-труд­ните. Веднъж играех на дама с десетгодишния ми син, кога­то четиригодишният пожела да се включи в играта. Аз, раз­бира се, му обещах, че после ще поиграя и с него. Опитвали ли сте се да играете на дама с четиригодишно дете? Непо­силно е за малчуган на тази възраст да спазва правилата -това би било прекалено голямо изискване за нивото му на зрелост. Обаче той все пак държеше „да играе с татко".

Как излязох от положението? Трябваше да направя така, че той да спечели. Не беше трудно. Приспособих правилата към неговото четиригодишно ниво. И започнахме да „игра­ем", ще рече просто местехме пуловете както дойде. Той преместваше един, аз друг. Позволявах му да прескача мои­те пулове и играта много бързо свърши - той ме „победи". Което и триумфално обяви на майка си: „Мамо, бих татко на дама!" Така му помогнах да успее в началото, за да обик­не тази игра."

Ако бях магьосник и можех да накарам родителите вина­ги да прилагат описаните девет принципа, те no-рядко щяха да изпитват чувство за провал. Щеше да им е по-лесно да отглеждат щастливи и уверени в себе си деца.

САМОДИСЦИПЛИНАТА

Дотук изложихме методи за приучване към дисциплина и за обучение, основани на насърчението, като се опирахме на проведени с различни животни опити. Сега стигаме до специфичните за децата методи, които не могат да бъдат изпробвани върху кучета, делфини или папагали. Те имат една обща характеристика: укрепват себепредставата на детето. Кучето или делфинът не се схващат като личност, докато детето ви се схваща.

Става дума за умствения образ, който то има за себе си. Детето ви ще успее в училище и в живота, ако притежава силна и положителна себепредстава. Да си спомним, че ко­гато го учим на дисциплина, крайната ни цел е да формира­ме индивид, съумяващ да се контролира, и че колкото по-могъща е представата му за себе си, толкова по-способно ще бъде на самодисциплина.

Какво да направите като родители, за да му помогнете да укрепи себепредставата си и да го насочите към желана­та цел? Препоръчвам ви следните методи:

• Организирайте всекидневната вселена на детето си - така няма да имате нужда от други методи за дисциплиниране.

Да предположим, че посетите някое детско заведение и се озовете в гола стая без никакъв образователен или игрови материал. Нито едно кубче, камионче, автомобилче, колич­ка; липсват пастели, боя, хартия, пластелин. Нищо, с което децата да могат да си играят. Същото е и в двора - нищо за катерене, пързаляне, нито един голям куб или велосипед.

Ако възпитателната се опита наистина да накара децата да учат на подобно оголено място, тя ще има сериозни проб­леми с дисциплината.

Така че поогледайте дома си. Той може да съдържа малко детски играчки и да е претрупан с предмети за „големи­те", които не бива да се пипат. Ако случаят е такъв, има голяма опасност да се сблъскате с многобройни и излишни проблеми, свързани с дисциплината. Но ако къщата ви и евентуално градината ви са пълни с интересни и стимули­ращи неща, вие ще избегнете тези проблеми, защото добре сте организирали всекидневната вселена на детето си.

Помислете за дългите преходи с автомобил. Познавам родители, за които пътуването се превръща в кошмар само защото не умеят да занимават децата си в колата. Не се сещат да вземат играчки, да скрият някъде малко „изнена­ди" и да ги извадят, когато разправиите между братя и сес­три достигнат връхната си точка.

Не предвиждат спирки втората или на места, където де­цата могат да излязат от колата и да потичат, А пък се пи­тат защо малките се бият, хленчат и правят пътуването от­вратително. Малко организация преди дългия път ще ви спести енергията, необходима за налагането на ред и дис­циплина.

Именно организацията на детската вселена липсва най-много на родителите. Колкото по-адекватна среда им оси­гурите, толкова по-малко проблеми ще имате.

• Личният контакт с всяко дете благоприятства развитието на добра себепредстава.

На теория родителите знаят, че всяко дете е единствено по рода си, но на практика често се опитват да използват едни и същи методи за приучване към дисциплина, сякаш деца­та им са напълно еднакви. Само че те съвсем очевидно не са такива. Всяко е продукт на различна комбинация от гени. Така едното ви дете може да е лесно за гледане, другото да е „костелив орех". Освен това, заради „поредността" ри в семейството всяко дете наистина израства в своя собствена вселена. Първото е изцяло заобиколено от възрастни чак до раждането на второто, То учи родителите си как се от­глежда дете (това несъмнено обяснява защо децата, нужда­ещи се от психотерапия, са първородни в голямото си мно­зинство). Второто дете винаги има друго пред себе си, по което може да се равнява, което е по-силно от него и знае повече, понеже е по-голямо.

При раждането на третото, второто става междинно дете. То няма предимствата да е първо, нито да е последно. В известна степен е вечно пренебрегваното. Третото става бе­бето и се ползва от уважението, дължимо на ранга му. И така нататък... Няма значение колко деца има в семейство­то; всяко расте в среда, която е лично негова.

Та заради комбинацията от гени и заеманата позиция в семейната хронология кое да е ваше дете е различно от дру­гите. Затова ви са нужни различни възпитателни методи за всяко едно Напрегнатото и неспокойно дете не може да бъде третирано като спокойното и весело дете. За съжаление по­вечето родители не държат сметка за тези неща. Те се опит­ват да използват абсолютни и универсални методи на приуч­ване към дисциплина, които да прилягат на всички деца. Любопитно е впрочем да се отбележи, че единствените уни­версални методи, „работещи" при всички деца, са отрица­телните, онези, които пораждат у детето несъвършена себе­представа, какъвто и да е характерът му. За сметка на това положителните методи, които благоприятстват развитието на добра представа за себе си, трябва да бъдат персонализирани. Това означава, че сме длъжни да намерим време, за да изучим индивидуалните характеристики и склонностите на всяко от нашите деца, все едно дали са отворени или вглъбе­ни в себе си, дали са безгрижни или разсъдливи.

• Давайте на детето възможност да изследва средата си и да се учи на самодисциплина винаги, когато е възможно, на всеки етап от развитието му - това благоприятства изграждането на положителна себепредстава.

Първия път, когато грабне лъжицата и ви покаже, че иска да яде само, позволете му. Повече или по-малко „мръсотия" на тази възраст - много важно! Нали се опитва да се учи на дисциплина и самоконтрол!

Ако продължавате да го храните, ще възпрете стремежа му към независимост и самодисциплина. Така е и с всяка друга дейност. Щом се научи да се облича, да си пуска душа или да си мие зъбите, оставете го да прави тези неща само.

Това, разбира се, изисква търпение. Несъмнено ще ста­не много по-бързо, ако вие го нахраните или му измиете зъбите. Но ще бъде и безкрайно по-малко благотворно за него.

Децата и възрастните схващат нещата от живота различ­но. За нас ципът е само вид закопчалка, която улеснява об­личането. Детето вижда в него нещо като играчка.

Ваната ни служи за къпане - на детето тя му е необходи­ма, за да си играе във водата. Така че да се въоръжим с търпение и да му дадем възможност и време да върши не­щата по свой начин.

Да позволим на детето да действа само означава, че сме решени да го оставим да порасне. Когато чуя някоя майка редовно да нарича „бебе" дете, навършило две години, аз съм сигурен, че тя несъзнателно не желае да го види порас­нало. Ние често се колебаем да дадем самостоятелност на детето си, защото дълбоко в себе си се боим от промените. А можем много да направим за него, ако уважаваме ин­стинктивния му стремеж към свобода и го оставим да се развива на воля.

• Отнасяйте се към чувствата и действията му различно - така ще насърчите изграждането на положителната му себепредстава

(Прегледайте отново глава 4.)

• Доверявайте се на всемогъществото на несъзнателното подражание - то е решаващ елемент от изграждането на положителна себепредстава.

Децата са изключителни имитатори. Благодарение на тази тях­на дарба ние разполагаме с ефикасен възпитателен инструмент. Ако им предложим живи модели с положителни личностни черги, те ще се учат от тях, като несъзнателно им подражават.

Разберем ли за какво става дума, ще си спестим много излишни битки. Ако им дадем пример за добри обноски на масата, децата ни ще се хранят прилично, когато пораснат достатъчно. Не на две, нито на четири години - по-късно. Ако когато вършим нещо, не се отказваме при първата труд­ност, децата ще подражават на упорството ни. А искаме ли да ги научим да уважават чуждите права и чувства, следва и ние да уважаваме техните. Добрият пример е най-успешна­та форма на възпитание, която можем да им предложим. Когато се караме на детето, че не зачита чувствата на дру­гите, ние му показваме, че самите ние не зачитаме негови­те. Затова трябва да знаем, че действията ни имат много по-голяма възпитателна стойност от думите ни.

Един от моите пациенти, шестнайсетгодишен младеж, многократно бе виждал баща си да изпада в ужасен гняв и да хвърля бутилки из къщи, да удря майка му и дори да я просва в безсъзнание. Двамата се развели, но момчето за­почнало да възпроизвежда поведението на баща си, което го и доведе при мен. Когато било ядосано на майка си, то изразявало фрустрацията си, като я замервало с бутилки и изхвърляло питието й през прозореца. Децата правят това, което виждат около себе си!

Детето не само несъзнателно подражава на поведението на родителите си, но и попива общата атмосфера в дома си - на приятелско сътрудничество, на враждебно противопо­ставяне или на привидно спазване на благоприличието. Се­мейната атмосфера е основата на всичко, което се опитва­ме да възпитаме чрез дисциплина. Затова родителите след­ва да. помислят за нея и за специфичните примери за подра­жание, които предлагат. Ние всеки ден учим децата си на нещо чрез мълчаливия език на поведението ни. Предлага­ме им модели, които те несъзнателно имитират.

• Афективната подкрепа на родителите помага на детето да превъзмогне чувството си за неприспособеност и да си изгради солидна себепредстава.

В контакта си със света всички деца се чувстват неприспособени поради малкия си ръст и липсата си на опит. Много възрастни омаловажават тези два фактора и предизвика­ните от тях емоции.

Децата са дребни и безпомощни. Те са далеч по-непълно­ценни от родителите си и останалите възрастни, когато трябва да се изправят лице в Лице със заобикалящата ги действителност. Ако не ви се вярва, направете следния опит. Походете на колене известно време и вижте как ще ви се стори оттам гигантския свят на възрастните. Чувството на безпомощност, което ще ви обземе, съответства на изпит­ваното от децата. Те имат нужда от афективна подкрепа и от насърчението на родителите си именно за да смекчат усещането си за непригодност.

Както казах в предишните глави, можем да им помог­нем главно чрез техниката на отразяване на чувствата - като им покажем, че схващаме какво им е. Това е единственото наистина успокоително средство, което сме в състояние да им предложим. Самият факт, че прекрасно разбираме тре­вогата им, по доста изненадващ начин им носи облекчение.

За беда много родители си представят детството като без­грижно време. Всички ние имаме склонност да омаловажа­ваме значението на чувството за несигурност и страх. Да гледаме на онова, което безпокои децата ни, като на незна­чителен проблем в сравнение с проблемите, възникващи в живота ни на възрастни. Един от моите шестгодишни па­циенти даде отлична дефиниция на въпроса. След като ми разказа за събитие, което го бе разстроило, а баща му ка­зал, че няма за какво да плаче, детето възкликна: „За него това е нещо малко, а за мен е нещо голямо!"

Когато детето се сблъсква с нова задача, която поражда у него чувство на несигурност, покажете му, че прекрасно го разбирате. Подкрепете го в афективно отношение, като го убедите, че му имате доверие и сте негов съюзник. Важ­ното е да схване, че не е само. Важното е всеки път, когато се нуждае от вас, да може да поиска помощта ви. Вие тряб­ва винаги да сте му на разположение и това е въпрос, към който не бива да се отнасяте лекомислено. Понякога май­ката или бащата физически присъстват в дома и в същото време детето усеща, че всъщност ги няма, че не са му „подръ­ка", когато има нужда от помощ и разбиране.

Родителите могат да окажат афективна подкрепа, като осе­заемо проявяват нежността си. Детето никога не загубва сво­ята потребност от доказателства за обич. Погалете го, целу­нете го, прегърнете го през раменете, завийте го, когато си легне - това се все много важни мълчаливи доказателства, че „сте там", че сте до него всеки път, когато сте му нужни. Ро­дителите често забравят изпълнените с емоционално съдържа­ние вълшебни думи: „Обичам те". Те сякаш си казват: показ­вам му обичта си с действията си, защо да я изразявам с думи?

Ако мислите така, нека ви задам един въпрос: макар от­ношението на съпруга ви към вас да показва любовта му, ще бъдете ли доволна да прекарате остатъка от живота си, без да чуете от него, че ви обича? Сигурно не. И децата ви са на същото мнение. И те имат нужда да чуят, че ги обичате.

Но внимание. Ако не сте в настроение, не проявявайте физически обичта си и не казвайте на детето „обичам те". Не се отдавайте на излияния само защото смятате, че това е добро за него. Направите ли го, то ще долови, че не сте искрени. Че думите или жестовете ви на обич не отговарят на истинските ви чувства. Това ще го обърка и обезпокои, защото ще усети, че получава от вас двусмислено послание - думите и жестовете ви обявяват, че го обичате, но дълбо­ките ви чувства твърдят обратното. Така че ако в даден мо­мент не изпитвате към детето особена обич, по-добре нищо не казвайте и нищо не правете. Не разигравайте комедии.

• Оставете детето си само да понесе естествените последици на действията си - така ще му помогне­те да си изгради здрава себепредстава.

Това е един от най-ценните инструменти, с които разпола­гаме. За съжаление малко родители го използват. Да раз­гледаме темата за естествените последици.

На закуска детето не яде това, което е в чинията му. То се помайва, играе си и прави всичко друго, освен да се хра­ни. Майката не се ядосва и не го заплашва с наказание. Тя просто вдига масата и оставя нещата в ръцете на естестве­ните последици. След малко детето вероятно ще поиска да хапне нещо.

Тогава майката може да му отговори: „Съжалявам, ако си гладен. Неприятно е, но ще трябва да изчакаш до обяд." Гладът, който детето изпитва, е естествената последица от отказа му да закусва. Той ще внесе промени в поведението му далеч по-бързо, отколкото всяко мъмрене или наказа­ние.

Един от проблемите, които много родители от години споделят с мен, е, че децата им „се размотават", когато се приготвят за училище. Доста майки са ми разправяли как­ви мъки преживяват всяка сутрин и как изпращането на детето ги докарва до истинско нервно изтощение. Тръгва­нето на училище се превръща в дългосрочно изпитание, белязано с непрекъснатата съпротива на детето и разпра­виите му с майката.

На тези майки казвам, че от тях се искат три неща: да решат предишната вечер заедно с детето какво ще облече то сутринта и да извадят от гардероба дрехите му; да го събудят навреме; да му приготвят закуската също навреме. После да оставят детето да се оправя само - да се измие и облече; да закуси; да си подреди чантата и да отиде на учи­лище.

Когато излагам този план на някоя майка, тя неизменно ми казва с обезсърчен глас:

- Знам какво ще стане, ако направя така!

- Е, и какво ще стане?

- Ще се мотае, колкото може, и ще изпусне училищния рейс.

- И какво от това?

- Ами ако го изпусне, ще трябва аз да го карам с колата. -Защо?

- Ако не го закарам, ще закъснее за училище.

- И какво от това? Да иде пеш.

- Далече е, ще се умори.

- И какво от това?

- Ще му е неприятно да закъснее толкова за училище.

- И какво от това?

Продължавам да питам „И какво от това?" и „Какво ще стане, ако...?" Искам по този начин да й покажа, че престане ли да предпазва детето си от естествените последици от действията му, те по-добре от нея ще насочват поведението му.

Ако естествените последици са приятни, детето ще продължи да се държи по същия начин. Ако не са, ще изпи­та необходимост да промени нещо, освен ако ние, родите­лите, не се намесим, за да го предпазим от онова, което логически може да му се случи. За съжаление именно така става обикновено. Когато родителите спестяват на детето си неприятните последици от действията му, то не може да се възползва от възпитателната стойност на своя опит. За­почва да смята, че мама и татко винаги ще се появяват на­време. А това е вредно за себепредставата му и му пречи да се научи да разчита на себе си. Трябва, естествено, да про­явявате здрав разум, когато използвате естествените после­дици. Ако оставите малкото дете само да види какво ще стане ако пресече улица, по която минават много коли, ре­зултатът може да е трагичен. В този случай сте длъжни да се намесите и да го възпрете. Но когато естествените пос­ледици са само неприятни за детето, стойте настрана и ос­тавете нещата да следват логичния си ход.

Чудесно би било да се опрем изцяло на естествените пос­ледици от поведението, за да дисциплинираме детето. За съжаление те не винаги са достатъчни. Понякога се налага да създадем изкуствени, за да санкционираме постъпките му.

За тази цел съществуват три основни метода:

1. Можем да лишим детето от нещо, на което държи.

Да си представим, че петгодишното ви дете драска по сте­ните на стаята ви. Това е „нормално" за двегодишно бебе, но е акт на враждебност на пет години. За съжаление той не влече никакви неприятни последици за детето и следователно не го учи на дисциплина. Затова трябва да създа­дем изкуствени и произволни последици, които да очерта­ят пред него строги граници и наистина да означават: „Край, повече никакви такива!"

Ако много се разгневите, когато откриете постьпката, сигурно ще го напляскате. Това е изкуствена и неприятна за детето последица. А бихте могли и да го лишите от нещо, което харесва, като кажете: „Дани, ти си достатъчно го­лям, за да знаеш, че не бива да се драска по стените. Приби­рам ти боичките за три дни. Така ще запомниш, че можеш да рисуваш само на хартия, не и по стените."

2 Можем да изолираме детето, като го откъснем от социалната му група или го изпратим в стаята му.

Да си представим, че четиригодишният ви син пречи на де­цата в градината или у вас да си играят. Кажете му следно­то: „Чарлс, виждам, че не си способен да си играеш с дру­гарчетата си. Непрекъснато ги удряш и всяваш безредие. Върви да си играещ сам в стаята и ми се обади, когато смет­неш, че можеш да си по-сговорчив и да се контролираш." Когато прилагате изолирането като наказание, винаги оставяйте, така да се каже, „вратата отворена". Това е мно­го важно. Не изпращайте детето в стаята му така, сякаш ще остане завинаги там. Целта ви не е да го затворите за неопределено време, а да предизвикате промяна в поведе­нието му. Нека знае, че когато отношението му се промени и се почувства способно да си играе спокойно с другарчета­та си, ще може да се върне при тях.

3. Можем да напляскаме детето.

Държа ясно да уточня, че има „добро" и „лошо" пляскане. Наричам „лош" жестокия и садистичен бой, който вдъхва на детето омраза и дълбоко желание за отмъщение. Това е налагането с каиш или пръчка или всякакво друго „оръ­дие". Наричам „лош" и унизителния плесник.

„Добрият" начин да се напляска детето не изисква аксесоари. Майчината или бащината ръка, която удря два-три пъти детето по дупето, е достатъчна: Уместното пляскане е положителен акт. То прочиства атмосферата и е далеч за предпочитане от обвинителното четене на морал.

Може би сте чували стария съвет: „Никога не удряйте де­тето, ако сте ядосани". Смятам, че в психологически смисъл това е много лош съвет и ви предлагам точно обратното: „Удряйте детето само ако сте ядосани". Детето приема да го ударите в момент на яд. То знае, че ви е вбесило и знае с какво. Това, което не би приело, е да не послуша майка си за нещо в десет часа сутринта, а тя да заяви: „Отлично, момче­то ми, баща ти ще те оправи довечера!" И когато бащата се прибере, да го напердаши, за да „му даде добър урок". Подо­бен хладнокръвен бой детето не разбира и не прощава.

Аз лично препоръчвам пляскане от типа „Пляс! Ох!" Ва­шето „пляс", последвано от детското „ох". Прилагайте го само когато сте истински разгневени и желаете да разре­шите проблема незабавно. В наши дни много майки като че ли ги е страх да ударят детето си. Те прекалено говорят и крещят, дълго се опитват да преговарят. Това е огромна грешка, защото разрушава родителския им авторитет.

Съобщете на детето веднъж или може би два пъти какво искате да направи или да спре да прави. Ако откаже да ви послуша и сте, раздразнени, напляскайте го.

Нищо чудно после да ви е неприятно и да се почувствате виновни, задето сте излезли от кожата си.

Смелост, госпожо, не всичко е загубено!

Винаги можете да кажете на детето, като намерите под­ходящите думи: „Видя ли каква глупост направи мама. Ядо­сах се и сега ми е много мъчно." И да приключите въпроса, без да се поддавате на чувството за вина, фрустрация и при­теснение.

Изчакайте да се успокоите. Ще ви отнеме пет минути или пет часа. Но ако смятате, че не сте били прави, важно е детето ви да го узнае. И в никакъв случай не го убеждавай­те, че сте го набили за негово добро. Това дотолкова не е вярно, че то веднага ще разбере.

Главната цел на пляскането - каквото и да си разправя­ме - е да облекчи родителите. Всички ние имаме нужда от подобно разтоварване от време на време, когато децата ни „лазят по нервите".

Ако бяхме идеални родители, до един щяхме да сме толко­ва хладнокръвни, че никога нямаше да удряме децата си, освен в изключителни случаи (когато например избягат от нас на улицата). Обаче ние не сме стопроцентово съвърше­ни. Не сме способни винаги да запазим спокойствието и вед­ростта си, когато учим децата на дисциплина. Всичко щеше да е чудесно, ако не беше така. Но явно природата е решила другояче. Когато децата ни правят глупости, ние се нер­вираме, загубваме самообладание и ги удряме. Е, няма защо да се чувстваме виновни за това! На нас ни олеква, на тях също и атмосферата се пречиства. И родители, и деца мо­гат да продължат нататък. Изтръгнали сте от отношения­та си гнева и лошите чувства и всичко отново „е наред" между вас и детето ви. Сега вече сте в състояние да възста­новите нормалния си майчин или бащин авторитет.

Някои читатели може би ще се смутят от мисълта, че боят служи главно да успокои родителите. Може би все още си правите илюзията, че целта на пляскането е единствено да упражни върху детето благотворно въздействие. Ако е така, ще ви напомня за една моя любима карикатура, на която един баща бие детето си и му казва: „Ще те науча аз как се бият другите!" (Ще го научи, и още как!)

Работата е там, че ние, родителите, сме човешки същества. Затова казвам: „Напляскайте детето си, ако е необходимо и ако от това ще ви олекне". Но се надявам, че следвате ли съве­тите, дадени в тази глава, no-рядко ще стигате дотам.

Ако сте съвсем честни със себе си, ще признаете, че по­някога твърде бързичко се вбесявате и после си давате смет­ка, че сте били прекалено резки. Възможно е през този ден да сте се ядосали на съседа или на съпруга си. Или ви е било криво по друга някаква причина и сте излели гнева си върху детето.

Как да постъпите в такъв случай? Винаги можете, раз­бира се, да изиграете ролята на непогрешим и добродете­лен родител и да заявите, че детето ви си е заслужило пори­цанието. Но по-добре е да съберете смелост и да му кажете ето това например: „Знаеш ли, Дани, мама се ядоса и мно­го ти се накара. Обаче сега си давам сметка, че не си сто­рил нещо чак толкова лошо. Днес бях много раздразнена, но не заради теб. Извинявай."

Като чуе признанието ви, че сте човешко същество, че и вие не сте безгрешни, детето ви ще се почувства обзето от топла загриженост за вас. И това ще има чудесен ефект върху, неговата и вашата себепредстава!

Да обобщим. Казах, че естествените последици от лошо­то държане на детето могат да бъдат подсилени от изкустве­ни. Но дори ако последствията са изкуствени, а не естестве­ни, прилагането им се опира на няколко основни принципа:

Едно и също поведение следва да влече едни й същи пос­ледствия. Ако веднъж конфискувате флумастерите на де­тето, защото е драскало с тях по стените, а на другия ден му отправите снизходителна усмивка за същото провинение, едва ли ще го научите да не прави повече така.

Колкото по-бързо идва последствието след причинилото го действие, толкова по-полезно за детето ще е то. Когато не­приятните резултати се появят след дълъг период от време, детето трудно ще направи връзка между едното и другото.

Ако например е извършило някоя глупост сутринта, на­казанието трябва да последва незабавно, а не да се отлага до прибирането на таткото вечерта. Кажете: „Много доб­ре, Джими, днес няма да гледаш телевизия."

3. Ако лишите детето от нещо, което харесва, периодът на лишаването трябва да е разумно дълъг.

Да лишите детето от телевизия за цял месец е неразумно. В подобен случай наказанието загубва всякакъв смисъл. Защо­то няма какво да подтикне детето да подобри поведението си. Докато лишаването от телевизия за няколко дни е умно наказание, което го насърчава да промени държането си.

Познавам родители, които наказват детето си, като го ли­шават от посрещане на рождения му ден или от отдавна обещаното посещение в лунапарк. Подобни наказания не променят кой знае какво в поведението му. Те no-скоро рис­куват да предизвикат у него враждебност или желание да си отмъсти. Според думите на едно дете, лишаването от посрещане на рождения ден е „жестоко и ненормално на­казание". Чиста истина.

5. Неприятните изкуствени последици трябва да са възможно най-тясно свързани с причинилата ги лоша постъпка.

Ако детето е драскало по стените, последствието, предиз­викано от това провинение, трябва да е отнемането на 6о-ичките или флумастерите му. Така за него наказанието ще бъде логично и справедливо.

Всичко би било прекрасно, ако можехме да прилагаме „техниките за подсилване" от предишната глава и да из­ползваме естествените последици от дадена постъпка като единствени методи за.приучване на детето ни към дисцип­лина. За съжаление нещата не са толкова лесни. От време на време, когато децата ни се държат лошо, на повечето от нас се налага да прибягваме до изкуствените последици, наречени наказания.

6. Предложете на детето си положителен модел за това какво трябва да прави.

Ако прекарате един ден близо до майки с деца, ще открие­те, че много от тях посвещават голяма част от времето си на обяснения какво детето не трябва да прави. Изненадани ли сте? Ще ви дам следния пример. Един мой познат, кукловодът Престън Хибард, отлично познава психологията на децата, поради което те обожават представленията му. В даден момент от спектакъла, когато куклата е яхнала кон, кукловодът се обръща към публиката си: „Внимание, ни­кой да не казва „хайде, хоп", защото чуе ли „хайде, хоп", конят се спуска напред и хвърля куклата на земята. Нали се разбрахме, никакво „хайде, хоп"!" Едва изрекъл тези думи, и децата започват весело да викат: „Хайде, хоп!" Много май­ки като че ли не разбират какъв ефект предизвиква нареж­дането детето да не вика „хайде, хоп". Те са учудени и не­щастни, когато то започне да върши онова, което психоло­гически съответства на „хайде, хоп!".

Когато желаем да насочим действията на детето, нека му обясним какво трябва да прави и да се въздържаме да му втълпяваме какво не трябва да прави.

Вместо „Стига си хвърлял пясък" можете да му кажете: „Пясъкът е за игра, не за хвърляне". Вместо „Не удряй Лари с кубчето!" кажете му: „Кубчетата са направени, за да се строят къщи с тях, а не за да се удрят другите".

7. Проявявайте здрав разум в опасни ситуации.

Опасна ситуация за дете до шест години е когато например пресича улицата, без да се оглежда, когато си играе с огън, вряла вода, нож или отрова. Ако разумно нагодите към де­тето всекидневната му среда, ще отстраните някои от тези рискове. Оградете добре градината си и тогава то няма как да излезе на улицата. Приберете токсичните препарати на недостъпно място и няма да се страхувате, че ще се отрови. Но рационалното организиране на детската среда не е достатъчно, за да ви предпази от всяка евентуална заплаха. За да помогнете на детето да избягва опасните ситуации, добре е да му внушите разумен и здрав страх от опасността, без да го стряскате прекалено. Оставете го само да открие вредните последствия от действията си в неопасни ситуа­ции. Така то ще бъде по-разположено да ви обърне внима­ние и да ви изслуша с доверие, когато го предупреждавате за опасност, отколкото ако прекалено го предпазвате и не му позволявате да понесе естествените последици от постъпките си.

По отношение на огъня например мисля, че е мъдро да научите детето да си служи с кибрит и да познава кога огъ­нят е опасен веднага щом узрее достатъчно. Нека пали с клечка кибрит огъня в камината или в печката. Това е да­леч за предпочитане пред абсолютната забрана да пипа киб­рита, която ще превърне огъня и свързаните с него предме­ти в табу. Детето може да пожелае да си играе с огън един­ствено ако това му е забранено.

Ако следвате тези седем положителни принципа, ще извършите чудеса в укрепването на себепредставата на де­тето ви и ще му помогнете да си наложи самодисциплилна.

Преди да ви запозная с възпитателните методи, които трябва да избягвате, държа да уточня, че всички познати ми родители, а и аз също, поне частично сме ги използвали в даден момент и че сигурно ще продължим да ги използва­ме, докато децата ни не пораснат и не станат отговорни личности. Понякога от невежество, понякога защото не сме съвършени същества. Все пак искам да изложа тези мето­ди поне за да не бъдат прилагани от невежество. Ето ги дванайсетте заповеди към родителите:

1. Не унижавайте детето си.

Когато възкликваме: „Как можа да го измислиш!" или „Ама че си идиот!" или „За нищо не те бива!", ние нараняваме себепредставата на детето си.

Заплахите отслабват представата за себе си. Казваме: „Ако още веднъж направиш това, мисли му!" или „Ако пак уда­риш брат си, мама така ще те напляска, че ще има дълго да го помниш!" Всеки път, когато заплашваме детето, ние го учим да се чувства неуютно, да се бои от нас и да ни мрази. Заплахите имат отрицателен психологически ефект върху детето. Което не означава, че е лошо да му налагаме някои ограничения. Майките често разбират погрешно въпроса със заплахите и решават, че на детето никога не бива да се казва „не".

Напротив. Когато детето премине границите и ви се на­ложи да го спрете, направете го, дори с цената на пошляпване. Но нето уведомявайте предварително какво ще му се случи, ако не слуша. Заплахите се отнасят до бъдещето, а децата живеят в настоящето. Заплахата няма ефект върху бъдещото поведение.

3. Не корумпирайте детето си.

Най-невероятното „корумпиране" на дете, с което лично съм се сблъсквал, е случаят с онзи баща, който бе обещал на петнайсетгодишния си син, че ще му купи порше, ако завърши гимназия със средна оценка „добър". Ефектът от подобно обещание е, че мотивациите на детето се измест­ват отвътре навън. Вместо да учи за собствено удовлетво­рение и за обогатяване на себепредставата си с нови зна­ния, то се старае единствено заради чисто външната награ­да.

Ако се намирате в магазина или в супермаркета, където майките пазаруват с малките си деца, ще чуете как първи­те дават, а вторите приемат най-разнообразни обещания за награда, които са си чисти „подкупи". Детето нервира май­ка си, като взима разни пакети и кутии и разбърква рафто­вете. Изтощената майка му обещава: „Ако си послушен и не пипаш нищо, ще ти купя една играчка." Подобно обеща­ние е идеалният начин да го научи да шантажира другите и най-напред нея самата. А това никак не е полезно нито за добрата себепредстава на детето, нито за превръщането му в самодисциплиниран индивид, който уважава чуждите пра­ва.

4. Не изтръгвайте насила добрите решения.

Да разгледаме заедно следната сцена. Малкият Уили е извършил нещо лошо. Мама кипва и му казва: „Обещай ми друг път да не правиш така!" Уили хитро се съгласява. Не минава и половин час, и простъпката се повтаря. Много ядо­сана, мама едва прикрива гнева си и обвинително възклик­ва: „Но, Уили, нали ми обеща!", без да знае, че за децата обещанията нямат никакъв смисъл. Обещанието, както и сестра му - заплахата, се отнасят до бъдещето. А малките деца живеят в настоящето. Ако детето е по-чувствително, изтръгнатото от него обещание само ще го накара да се чув­ства виновно, задето не го е изпълнило. Или, ако не е особе­но чувствително, ще го научи да бъде цинично и да замества истинската промяна в поведението си с голи думи.

5. Не закриляйте детето си прекалено.

Свръхзакрилата подкопава представата за себе си. Когато майката прекалено закриля детето си, тя го научава на след­ното: „Ти не можеш да направиш кой знае какво сам. Трябва непрекъснато да бъда наблизо и да се грижа за теб." Пове­чето родители като че ли твърде малко се доверяват на де­цата си. А девизът им би следвало да бъде: „Никога да не върша вместо детето онова, което то може да свърши без чужда помощ".

За детето дългите речи означават: „Не си способно да раз­береш тия неща, затова по-добре слушай какво ти говоря." Цитираните по-долу забележки добре показват как реаги­рат децата на родителското красноречие. Веднъж едно пет­годишно хлапе попитало баща си: „Татко, защо винаги ми отговаряш толкова дълго, след като аз ти задавам толкова кратък въпрос?"

Друго дете на същата възраст хванали да заплашва свое другарче от детското училище с думите: „Ще те набия, ще те нарежа на парчета, ще ти обясня аз на тебе!"

7. Не изисквайте сляпо и незабавно подчинение.

Да предположим, че съпругът ви каже: „Скъпа, зарежи това, което правиш, и веднага ми донеси чаша кафе!" Мисля, че no-скоро ще ви се прище да му хвърлите чашата в лицето. Е, вашето дете изпитва същото чувство, когато поискате от него веднага да прекрати играта, която го е погълнала, и да изпълни нареждането ви.

Дайте на детето време да реагира. Уведомете го: „Джи-ми, след десет минути ще обядваме." Доставете му удовол­ствието да помърмори малко, преди да се отзове: „Ийй, мамо, веднага ли трябва да спра да играя?" Незабавното подчинение би подхождало на кукла на конци или на граж­данин на тоталитарна държава, но не може да фигурира в нашия педагогически репертоар, ако искаме да възпитаме свободни индивиди, способни на самодисциплина.

Глезенето на детето и изпълняването на всичките му мол­би довежда до това, което много родители наричат „разва­лям". Всъщност родител, който лесно отстъпва на детето си, се бои да му каже „не", да прояви твърдост по отноше­ние на вече определените граници, като по този начин създа­ва у него впечатлението, че всички правила са разтегливи и че е достатъчно да понапъне малко, за да поддадат. Това може и да върши работа в семейната клетка, но готви на детето мъчително пробуждане при съприкосновението му със света. Когато позволяваме на децата си прекалено мно­го, ние зачеркваме шансовете им един ден да станат оправни, независими и способни на самодисциплина.

Я Бъдете последователни в налагането на правила и закони.

Ако в понеделник майката безгрижно прощава всичко на детето, но наказва същите грешки във вторник, ефектът ще бъде като при автомобилиста, за когото червеният све­тофар днес означава „премини", а утре - „спри". Детето има нужда от еднакво отношение и поне минимална сигурност за онова, което се очаква от него.

Не очаквайте от двегодишно дете да се подчинява като пет­годишно - така само ще пробудите у него неприятно чувство и омраза към вас. Изисквайки зряло поведение, на което то не е способно, вие спъвате развитието на представата му за себе си.

Четенето на морал и обвиненията са залог за лоша себе-представа. Метод за приучване към дисциплина, който кара детето да се чувства виновно, му изпраща на практика след­ното послание: „Това, което извърши, е много лошо. Ти не си добро дете. Как можа да сториш такова нещо на мамче-то, което прави всичко за теб?"

Следващия път, когато решите да четете морал на дете под шест години, по-добре му дръпнете една малка реч на испански или на немски или просто изломотете нещо не­разбрано. Ще има същия ефект като конско евангелие на родния му език. И, разбира се, изобщо няма да му създаде усещането, че е сбъркало в нещо.

Всеки ден десетки хиляди упреци биват отправяни от ро­дителите към нещастните им деца. Ако можехме да скри­ем магнетофони навсякъде и да запишем тази канонада от хули, майките щяха да са поразени от приказките си. Лен­тата би възпроизвела всичките им проповеди, крясъци, на­падки, унизителни забележки и оскърбления.

У детето, подложено на такъв словесен обстрел, се забе­лязва интересно явление. Ушите му се запушват. То при­бягва до единствената защита, с която разполага, за да па­рира водопада от думи. Но тъй като не може „да изключи звука" напълно, мозъкът му все пак регистрира, и то много добре, пропукването на себепредставата му.

Словесното неодобрение влияе много слабо върху поведе­нието на детето. То само подкопава представата му за себе си.

Ето една класическа сцена. Майката казва на детето си: „Не се катери на стола." Детето продължава да се катери. „Ричард, нали ти казах да не се катериш на стола!" Детето не й обръща внимание. „Ричард, чуваш ли? Току-що ти казах да не се катериш на този стол!" Ричард все така се прави на глух и майката се предава. Така тя го научава да не се съоб­разява със заповедите и нарежданията й. За да избегнете този вид отрицателно възпитание, не изисквайте нищо, не заповядвайте нищо, ако не сте решени да се наложите.

Вече сме към края на главата за дисциплината, затова набързо ще обобщя това, което се опитах да ви кажа на тази тема.

Вие искате детето ви да стане възрастен човек, способен самостоятелно да играе ролята си, с две думи човек с чувст­во за отговорност и самодисциплина. За тази цел още от предучилищната възраст чак до късното юношество е не­обходимо да му наложите дисциплина, която по-късно ще се превърне в самодисциплина.

Определих дисциплината главно като обучение от стра­на на родителите и учене от страна на децата. Така че дис­циплинирането е процес, който се подчинява на определе­ни психологически принципи.

Някои от тях важат и за животните, и за хората. Добре е ние, родителите, да знаем кои са те й да ги прилагаме инте­лигентно. В противен случай ще претърпим повече прова­ли във възпитанието на децата си, отколкото дресьорите в опитите си да научат делфините на различни номера.

Но има и психологически принципи на обучение, прило­жими само към човешките същества. За родителите е осо­бено важно да ги познават, за да не използват безрезултат­ни методи й да разочароват и децата си, и себе си.

Ако от предучилищната възраст до юношеството се придържаме към възпитателни методи, чиято ефикасност е доказана от науката, ще научим децата си сами да си на­лагат дисциплина и няма да е нужно да го правим ние.

Какъв ще бъде резултатът, ако съумеем системно да при­лагаме стойностни и ефикасни методи и да избягваме не­подходящите? Ще възпитаме ли „дете за пример"? Надя­вам се, че не. Мен лично, като психолог, не ме привличат особено „децата за пример". Детето за пример нито е щаст­ливо, нито е дисциплинирано. То ни показва само една фа­сада. Насилили са го да спазва външно приличие, но вътре в него цари афективен и емоционален смут. Случи ли ни се да видим шестгодишно дете, което е винаги спокойно и поч­тително, никога не се бунтува и не се изплъзва от родител­ския контрол, изпълнява с удоволствие и без да протестира всички изисквания на възрастните, дете, на което никой никога не вдъхва отрицателни чувства, което не проявява интерес към секса, не лъже, не бие брат си или сестра си, нито другарчетата си, дете добродетелно, алтруистично, с високи морални принципи, съзнателно, чистоплътно, ува­жаващо чуждата собственост, това би ознавало, че си ня­маме работа с дете. Че пред нас е същество, принудено да бъде миниатюрен възрастен в телесната обвивка на дете.

Когато приучваме децата си на дисциплина и ги насочва­ме към крайната цел - самодисциплината, нека никога не забравяме, че те са още деца. Друга моя любима карикату­ра представлява майка, която тегли момченцето си за ръката и му казва: „Престани, Джими, държиш се като дете!" Раз­бира се, че се държи като дете! И това е негово право!

Методите ни на дисциплиниране трябва да канализират динамизма на детството така, че да се разгърне по-късно, без да нарушава възприетите социални норми. Но те нико­га не бива да заличават онази жизненост, която кара деца­та ни да действат, както им е присъщо.

ДЕТЕТО ВИ И НАСИЛИЕТО

След трагичните събития от последните години родители­те са повече от всякога загрижени за отражението на наси­лието върху децата им. Бяхме свидетели на убийства, бун­тове, масови демонстрации по цялата Земя. Като ни показ­ваше тези събития, телевизията поставяше акцента върху разрушителните инстинкти на съвременниците ни. А ни­кой от нас не иска децата му да станат склонни към наси­лие. Как да попречим на това?

Днес много хора говорят за насилието твърде неясно и общо. Така в една наскоро излязла книга то се разглежда на 356 страници, без авторът да му даде точно определение. За мен насилието, това е чувството на гняв или враждеб­ност в най-крайната му и най-разрушителна форма. Бих предложил следната дефиниция: „Гняв, изразен чрез буйни действия, чиято цел е да наранят физически или да унищо­жат някого".

Когато става дума за насилие, трябва да се прави разли­ка между действия я чувства. Забележете, че горната де­финиция се отнася до актовете на насилие. Ние искаме децата ни да се въздържат от такива актове и в детството си, и по-късно в живота.

Две деца си играят в детското училище. Едното иска да си играе с камионче, другото не му го дава. Първото грабва едно кубче и яростно удря второто по главата. Това е акт на насилие - ние не желаем децата ни да се държат така.

Преди седмица в моя квартал в Лос Анжелис избухна посред нощ яростна кавга между един съдия и жена му. В разгара на разправията съдията многократно наръгал жена си с нож. Обикновено не свързваме съдиите с идеята за насилие, но в този случай очевидно става дума за акт на насилие. Ние не желаем децата ни до такава степен да не могат да се контролират, когато пораснат.

Стане ли дума за насилие, повечето от нас си представят нож или пистолет. Но има и друг вид насилие, което често пропускаме да споменем. Миналата година се самоуби кметът на малко градче в околностите на Лос Анжелис. И тук става дума за действие, както в случая със съдията, който наръга жена си. Самоубийството е също акт на насилие -срещу себе си.

Ако сме съвсем честни пред себе си, ще признаем, че се случва да ни обземе желание за насилие. От време на време мъжът и съпругата му изпитват един към друг неудържим гняв. Когато детето прави нещо, което особено ни дразни, ние изпадаме в ярост. Майката, която твърди, че никога не е имала подобни чувства към детето си, си прави илюзии. И аз съм ги изпитвал към децата си. Това е нормална реак­ция. (Разбира се, ако усещате, че почти непрекъснато сте враждебно настроени към децата си, обърнете се към пси­холог - той ще ви помогне да възстановите обичта си и да нормализирате семейните си отношения.)

Децата ви реагират по същия начин. Това също е нор­мално. Ядосаното дете, което истерично крещи, е несъмне­но изпълнено с желание за насилие.

Много е важно да правим тази разлика между актовете на насилие и желанието за насилие. Не можем да контро­лираме чувствата си, нито тези на децата ни, но можем да се научим да контролираме действията си и да не извършва­ме актове на насилие.

Същото се отнася и до отношенията между индивидите и социалните групи. Насилието е лош начин за разрешава­не на конфликтите между хората, все едно дали са мъж и жена, студент и ръководство на университет, бели и черни. Насилието, шестващо по света през последните години, донякъде ни поотрезви. Ние не искаме то да продължава.

Обратното, искаме разногласията и конфликтите да се решават, без да се прибягва до закона на джунглата. Зато­ва трябва да направим всичко възможно, за да помогнем на децата си, а и на самите нас да контролираме действията си.

Но ние не само държим да предпазим децата си от извършване на отрицателни действия, а и да им предадем положителни ценности като обич, сътрудничество, искре­на заинтересованост от щастието на другите, съчувствие към страдащите. Желаем дати научим да си служат с разу­ма и словото при разрешаването на конфликтите.

Как да направим това? Как да попречим на децата си да прибягват до насилнически действия, когато решават кон­фликтите си с другите? Нито едно научно изследване не сочи, че човешките същества са склонни към насилие по рождение. Хората се учат на насилие. Като, разбира се, учителите им не съзнават какво вършат. Тъжно е да се кон­статира, че склонните към насилие деца и възрастни са ус­воили това от родителите си. Естествено, никой родител не проповядва насилие съзнателно и нарочно. Но резултатът е същият.

Детето се учи чрез подражание и отъждествяване. То прави това, което вижда! Най-фрапиращото доказателст­во, с което лично съм се сблъсквал, е цитираното в глава 9 момче, което замеряше майка си с бутилки. Бе виждало баща си да върши същото и просто го имитираше. Враж­дебна издънка от стар враждебен дънер. В повечето случаи примерът се дава от бащата.

Ясно ми е, че майка, която наскоро е била обзета от гняв, ще си каже, докато чете това: „Господи! Сигурно съм склонна към насилие! И може би оказвам ужасно влияние върху детето си!" Излишно е да се тревожите. Ако от вре­ме на време се гневите и дори ви се случи да хвърлите някакъв предмет, това още не означава, че сте опасни за околните!

Сещам се за разказа на една моя приятелка. Било през един от онези дни, когато всичко върви наопаки - бойлерът не работи, децата са непоносими и тъй нататък.

За вечеря със съпруга си били поканили гости и тя при­готвяла сьомга в тесто. И тъкмо когато съпругът й се връщал от работа, тестото загоряло - това бил последният удар на съдбата. Жената извадила тавата от фурната и я запратила към стената, като я сплескала цялата. Съпругът й влязъл в кухнята, когато вече отстранявала пораженията. И ето какво й казал: „Скъпа моя, така ли реагира разумно същество при критична ситуация?" Попитах я какво е из­питала при тези думи. Отговори ми: „Ако беше останало нещо от сьомгата, с удоволствие щях да му го хвърля на главата!"

Много добре познавам тази жена. Тя не е избухлив чо­век. Но е избухнала през този ден. И какво от това? Не е било особено приятно, нито лесно да се почисти кухнята и да се изстържат стените. Но никой не е пострадал и нищо сериозно не се е случило. Така че не бива да смесваме епи­зодичния гняв с истински склонния към насилие характер.

Друг начин да приучим детето към насилие е да търпим поведението му, като не поставяме твърди граници на враж­дебните му действия.

Когато например детето бие другарчетата си, родители­те не винаги го възпират достатъчно убедително. В такива случаи майката му подвиква: „Престани!", без всъщност да изисква от него наистина да престане. Детето прекрасно знае, че мама няма намерение да отстоява докрай забрана­та си и затова продължава да се бие. В края на краищата майката разтървава хлапетата. Но междувременно е насърчила войнственото поведение на детето си.

Мога да дам дори примери с родители, които се оставят децата им дати удрят. Когато му забранят нещо, детето се разгневява и започва ди ги удря или рита. Майката заявява тогава: „Не е хубаво да правиш така, Били", но не предпри­ема нищо конкретно, за да му попречи да я удря. В подобни Случаи родителите се позовават на „детската психология", за да оправдаят страха си да кажат на детето „не" и да му наложат твърди граници. Често дори твърдят, че не искали „да го потискат".

Но децата имат нужда да бъдат „потискани" в някои от действията си! Например когато удрят другарчетата си или родителите си. Необходимо е да им се пречи да бъдат жес­токи с животните или да чупят каквото им попадне. Не бива също да им се позволява да крадат пари от портмонето на мама или да задигат предмети в магазина. Сериозно гре­шим, когато не учим децата си да потискат подобни пори­ви. А това, което трябва да желаем с цялото си сърце, е да не потискат чувствата си. Само така ще бъдем здравомислещи родители и добре психолози.

Ако родителите не поставят солидни бариери пред физи­ческите прояви на враждебност, детето не може да усвои ограничението и да се научи да контролира импулсите си. Не си правете илюзии по този въпрос.

За детето е жизненоважно психологически да приеме гра­ниците, начертани пред .физическото насилие. То много силно се страхува импулсите му да не излязат от контрол и да го завладеят, напълно. Когато юношата, който замеря­ше майка си с бутилки, дойде при мен на лечение, той отча­яно желаеше да му помогна да контролира враждебните си пориви. Боеше се от тях: „Силно ме тревожи това, че по­беснявам и хвърлям предмети по майка ми. Ами ако някой ден я убия? Ужасно ме е страх да не се случи нещо такова." С други думи, момчето не можеше да контролира отрица­телните си действия и молеше някой да му се притече на помощ. И тъй като в своята пасивност майката бе неспо­собна на това, то се обръщаше към мен. Истината е, че ако някога юноша се е нуждаел от твърди граници, това бе той!

Когато говоря за твърди граници, това не означава непре­менно, че родителите трябва да напердашат детето. Да се бие враждебно дете подозрително напомня за насилие, на което се отговаря с насилие. (Припомнете си карикатурата, в която бащата бие детето си и му казва: „Ще те науча аз как се бият другите!") За предпочитане е, разбира се, да напляскате враждебното дете, което се бие или проявява разруши­телно поведение, а не да си заровите главата в пясъка и напълно да пренебрегнете антисоциалните му постъпки. Но има и по-добри начини да овладеете положението.

Да предположим, че детето ви налита на бой или чупи всичко наред. Ако сте в състояние да се контролирате и да запазите спокойствие, прегърнете го и го стиснете здраво. Гледайте го право в очите и му кажете: „Не бива да правиш така! Няма да те оставя да удряш брат си (или другарчето си). Можеш да му кажеш, че си ядосан, но не трябва да го удряш!"

Когато става дума за налагане на строги ограничения по отношение на проявите на насилие, откриваме големи раз­лики между децата. Общо взето момичетата имат по-мал­ко склонност от момчетата към подобни действия. Но ня­кои момчета по-лесно се възпитават от други, които са дръзки и упорити и се нуждаят от месеци обучение, за да се научат да контролират импулсите си.

Понякога родителите несъзнателно одобряват враждеб­ните и антисоциални постъпки на децата си. Детето им се противопоставя, бие другите деца, отнася чужди предмети, бяга, когато се мъчат да му наложат дисциплина, а те вътрешно се радват и без да искат, го насърчават.

В такива случаи майката или бащата казват с възхита: „Страшен е! Е, понякога прекалява и не ни слуша, но тряб­ва да му се признае, че е дете с характер."

Такова поведение на родителите показва, че самите те като малки са имали склонност към.бунт и антисоциални постъпки, но иначе са били послушни деца. Затова вече като възрастни несъзнателно подтикват децата си да изразяват във враждебни и антисоциални действия онова, което те някога не са посмели да вършат. Насърчението на родите­лите подсилва поведението на децата. Поуката е ясна: ако не искате, като порасне, детето вида стане склонно към враждебност и насилие, наложете твърди ограничения на импулсите му и му помогнете да ги приеме.

Любопитен факт: третият начин да превърнем детето във враждебен и войнствен възрастен е съвсем различен от първите два. В този случай става дума за родители, строго възпиращи враждебните действия, което само по себе си е добро. Но за съжаление същите тези родители правят всич­ко възможно, за да попречат на децата си да изразяват враж­дебните си чувства. Което пък е голяма грешка. Децата не могат да не изпитват от време на време такива чувства. Но ето че въпросната майка категорична им забранява да ги изразяват. Според нея, като не позволява на детето да изра­зява враждебни чувства, ще го научи да не ги изпитва. Оба­че знаем, че това е невъзможно, колкото и да ни се ще. Майката просто принуждава детето си да потиска този вид чувства и да ги изтласква в подсъзнанието си.

Точно в такива случаи се получава дете „за пример". Външно то "е кротко, мило и възпитано. Навътре в него бушува враждебност и желание за насилие. То е като котел без клапан за изпускане на парата. Дълго сдържаните му чувства в даден момент избухват.

Преди няколко години един студент, който учеше за пас­тор, застреля баща си и майка си. Съседите бяха потресени и скандализирани. В енорията младежът имал репутацията на „идеалното дете" - спокойно, послушно и почтително. Всъщност съседите и свещениците са познавали само фа­садата му. Не са могли да видят чувствата на гняв и враж­дебност, които са врели под повърхността.

Дайте на детето си безобидна възможност да изрази гнев­ните си чувства. Оставете го да ги формулира и да ги изре­че или осигурете на обекта на гнева му някакъв приемлив заместител: „Знам, че си бесен срещу брат си и че ти се ще да го плеснеш. Няма да ти разреша това, но можеш вместо него да удариш ей тази топка."

След това малко пътешествие в страната на „не бива" сигурно вече сте получили доста точна представа за това какво би трябвало да правите, за да не стане детето ви скло­нен към насилие възрастен.

• Не прилагайте насилие, иначе детето ще ви подражава.

• Правете разлика между акт на насилие и желание за насилие.

• Наложете ограничения на действията на детето си.

• Давайте му възможност да изразява враждебните си и гневни чувства.

• Насърчавайте го да ги назовава с думи. Използвайте техниката на отразяването, описана в глава 4, за да го на­учите да ги контролира.

Сега да се спрем на два въпроса, които пряко интересу­ват родителите: опасните оръжия и симулираното насилие.

Най-напред за опасните оръжия. Нека съвсем ясно ка­жем, че не е хубаво вкъщи да има оръжие. То може да при­чини само трагични произшествия и представлява не­прекъснат стимул към насилие. Жалко и тревожно е да се констатира, че в САЩ съществува национална надпревара в притежаването на оръжие, както и да се види, че нашите сънародници купуват на практика всички видове оръжия. Според една скорошна статистика броят на възрастните американци, които се снабдяват с огнестрелно оръжие, зас­трашително се увеличава. В повечето случаи оръжието е предназначено за самозащита. Лицето, което си го купува, разсъждава горе-долу така: „Наличието на оръжие в дома ми ще ни пази, мен и семейството ми, ако някой се опита да ни стори нещо лошо". Това е глупаво разсъждение, ос­новано преди всичко на ирационален страх. Подобни думи казва бащата на сина си в романа „Джони, вземи си патлака":

Спомняше си вечерта, когато баща му за пръв път извади пистолета си и му каза: „Пистолетът е нещо хубаво, защото някой ден може да ти потрябва, ако трябва да се защитиш или да защитиш майка си. Някой ден може да те нападнат. Ако са двама или трима, няма да имаш никакъв шанс. Тогава ще ов­ладееш положението с оръжието си. Щом го видят, веднага ще те оставят на мира. Имаш ли пистолет, никой няма да ти създава неприятности."

Наличието на пистолет вкъщи, и особено на зареден пис­толет, не предпазва от натрапници, а приканва към убийст­во и трагедия. Оръжието, способно да убива, подтиква към насилие в случай на разправия между родители, които не се разбират. Уж „незареденото" оръжие крие възможност за трагична смърт, когато децата си играят с него.

Жалко е, че който и да е може лесно да се снабди с оръ­жие. Биха ли дали родителите заредени револвери на две­годишни деца, заиграли се в градината? Не, разбира се! А обществото ни позволява на хора, не по-разумни от двего­дишно дете, да притежават пистолет. Съвременното аме­риканско законодателство разрешава на убийците, на бе­зумците, които стрелят по време на демонстрации, на престъпниците, на гамените, на разделените съпрузи и на душевно болните да си купуват огнестрелно оръжие. Това си е чиста проба лудост, която прави невъзможно да се от­гледат деца в атмосфера, неподвластна на насилието.

Историята с огнестрелното оръжие, собственост на обик­новените граждани в нашата страна, започва с член 4 от Декларацията за правата, според който: „Никога повече правото на хората да притежават и носят оръжие няма да бъде оспорвано." През 1776 г. е било наложително да се носи оръжие в името на благоденствието и сигурността на младата нация, която по онова време не е наброявала пове­че от три милиона души. Но неограничената свобода да притежаваш огнестрелно оръжие при повече от двестамилионно население в нашата сложна индустриализирана страна е нещо безумно и с положителност опасно.

През 1967 г. например повече от 5600 американци са за­гинали от куршум. Сравнете тази цифра с данните за други­те страни: Великобритания - 30; франция -20; Белгия -12. Великобритания, франция, Белгия, както и Япония, Нор­вегия, Швеция и Канада, имат много по-строго законода­телство от нашето по отношение на носенето и притежава­нето на огнестрелно оръжие. Съветът ми е следният: освен ако бащата не е ловец и не притежава ловна пушка, по-добре не дръжте вкъщи оръжие и никога - заредено оръ­жие.

Много майки несъмнено се тревожат от изблиците на насилие в обществото ни и проявяват склонност да забра­няват на децата си всяка симулация на насилие. Като на­пример да си играят с детски пистолети, с пластмасови войничета, да гледат по телевизията или на кино филми с на­силие. Някои дори не им позволяват да гледат рисувани филмчета, в които има „насилие" - когато, да кажем, жи­вотните се налагат по главите или се стрелят. Наскоро в едно детско училище поканили двеста семейства на куклен театър. След представлението две от майките се обадили по телефона на поразената директорка и се оплакали, че децата им са се „нагледали на насилие"!

Страхът от насилието в игрите бе насърчен напоследък от серия от статии в женските списания, критикуващи играчките оръжия и насилието по телевизията, включител­но в рисуваните филмчета. Тези статии не бяха писани от психолози и психиатри, които биха могли да бъдат помоле­ни да се изкажат по въпроса, а от журналисти, изразяващи гледната точка на обикновените граждани.

Мисля, че те излишно разтревожиха много майки. Ужасът от насилието в игрите и представленията е неумес­тен. Този вид родители не предпазват истински децата си от насилието. Те просто ги държат в положение на изола­ция и свръхзакрила.

Откъде идва склонността към свръхзакрила? Майката изпитва страх от собствената си раздразнителност. Бои се, че ще загуби контрол над себе си и сама ще извърши акт на насилие. Всичко това е несъзнателно, но и най-малката проява на насилие по телевизията или на кино задейства страха й, че собственият й гняв ще избухне, че ще удари съпруга си и децата си. И този страх е толкова силен, че тя го проектира върху детето си и започва да смята, че и то го изпитва. Точно затова някои родители не дават на децата си да гледат сцени на насилие на екрана или да си играят с пластмасови войници.

Това е грешка. Детето се нуждае от такива фиктивни отдушници. Ако родителите не му ги осигурят, то ще си ги създаде само. Когато мама, е забранила пистолетите, дете­то стреля с парче дърво или дори с насочен пръст: „Бум! Убит си!" Децата от векове обичат да си играят с войниче-та. Ако прекалено ги предпазваме от тях и не им ги купува­ме, те ще си ги измайсторят сами.

По чиста случайност в тази събота сутрин, когато пиша тези редове в гостната вкъщи, четиригодишният ми син си играе на килима с пластмасовите войничета, които му ку­пихме от магазина за играчки.

Решил е, че сините войничета са „лошите", а зелените „доб­рите" и весело им е организирал схватка. Не е дете, склонно към насилие, и няма да стане такъв мъж. Погрижили сме се за това. Синът ми е кротко, нормално агресивно дете.

Важно е впрочем да се прави разлика между дете, склон­но към насилие, и агресивно дете - понятия, които родите­лите често бъркат. Обратното на склонността към наси­лие е миролюбието. Обратното на агресивността е пасив­ността.

Не бива децата ни да развият склонност към насилие. Но е редно момчетата да притежават известна агресивност, защото не е желателно мъжът да бъде пасивен. Това би му попречило да изпълнява мъжката си роля. Майка, която болезнено предпазва момчето си от всички симулирани форми на насилие, не му прави услуга. Ако му забрани вой­ниците, пистолетите, рисуваните филмчета и филмите с „насилие" по телевизията и в киното, Тя работи, за да на­прави от него пасивно „момиченце". Не му помага да при­добие нормалната сила и агресивност, която му е нужна в контактите с момчетата на неговата възраст.

Виждал съм в кабинета си много пасивни момчета. Те се нуждаеха от психотерапия, защото другите момчета им се подиграваха, а те не можеха да се защитават сами. Пара­доксално е, че в крайното си желание да предпазят момче­тата си от насилието родителите, без да искат, ги превръ­щат в пасивни и неспособни да приемат своята мъжестве­ност индивиди. А когато установят катастрофалните резул­тати от възпитанието си, те водят детето при психотерапевт и казват: „Моля ви, господин психолог, излекувайте детето ми от това, на което го научих!"

Но не ме разбирайте погрешно. Не изпадайте в другата крайност - да подарявате на момчето си всякакви играчки оръжия. Ако случайно чуе телевизионната реклама за „пластмасова пушка за командосите на смъртта с хромирани части" или за „автомат за партизанска война с куршуми, от които блика изкуствена кръв, когато стреляте по елха-та!", не се смятайте за длъжни да му купувате тези чудовищни играчки.

Не бих купил на детето си никаква пушка или пистолет, които наистина изстрелват патрони, каквито и да са те. Един пластмасов куршум може да извади окото на друго дете. Не бих му подарил и пистолет или друга играчка, в която има нещо жестоко, провокиращо или безвкусно. Като на­пример „сглобяемо разпятие", тоест пластмасов кръст, на който детето само да разпъне Христос. Рекламата за тази „играчка" в един специализиран каталог съдържаше след­ните потресаващи думи: „За първи път модел на разпятие, което можете да сглобите сами". „Завладяваща, естетична, истинска играчка". „Това лесно сглобяемо разпятие е из­тънчен подарък, подходящ за всеки християнски дом!" Май­ката трябва да проявява здрав разум и добър вкус, когато купува за детето си пистолети, пушки или войничета.

Но дори да оставим момчето да си играе с войници и пистолети играчки, да гледа по телевизията рисувани филм­чета „с насилие" и уестърни, в които често се вада! оръжие, ние пак няма да създадем от него момче без проблеми, прис­пособено към мъжката си роля. Родителите следва да ува­жават и инстинктивните прояви на темпераментното, буй­но и динамично момченце. Когато мама гордо каже: „Ето това е истинско момче!", тя признава активната мъжка природа на сина си. Ако подкрепя неговата самостоятел­ност, напористост, способността му да се защитава от дру­гите, то ще стане нормално и здравословно агресивен, но не и склонен към насилие мъж.

Да не смесваме враждебност и склонност към насилие с агресивност. Ние искаме, когато пораснат, момчетата ни да станат агресивни и динамични мъже. Но желаем и да бъдат достойни граждани, да използват разума си и мирни­те средства, за да разрешават конфликтите си, а не да при­бягват до насилие.

Много бащи мислят, че съпругата им е прекалила, като е забранила на децата да си играят с пистолетчета и войничета, но си мълчат. Това е жалко, защото жената иска съп­ругът й да бъде силен, надежден и уравновесен човек, на който да може да се опре. Свръхзакрилата на момченцета и забраната да проявяват симулирано насилие не спомагат да се възпита такъв силен и солиден мъж.

Възрастните си осигуряват безобидни отдушници за чув­ствата си на враждебност и желанието си за насилие - спорта и спектаклите например. Те ходят на футболни или хокей­ни мачове и крещят: „Убийте съдията!", четат криминални романи и гледат филми с насилие в киното и по телевизия­та.

Децата се нуждаят от такива изкуствени отдушници не по-малко от нас. Оставете детето си да играе с войници и пистолетчета, ако иска. Това няма да му навреди. Ако му забраните да го прави, ще създадете в съзнанието му зона табу. Тогава тези игри ще придобият за него неустоима привлекателност и то ще им се отдава във ваше отсъствие.

Да се спрем сега на проблема с насилието в средствата за информация. Да си представим, че, общо взето, следвате съветите, давани в тази книга. Тоест правите необходимо­то, за да задоволите основните психологически потребнос­ти на детето си;

В такъв случай то няма особени причини да изпитва фрустрация и да подхранва у себе си чувства на враждебност и желание за насилие. Осигурили сте му интересна и стиму­лираща среда, така че да има възможност да играе вкъщи и навън, да чете, да се отдава на артистични дейности и да прави куп интересни и поучителни неща, а не само да гледа телевизия. Детето ви не стои „залепено за телевизора" по четири-пет часа дневно. Вие разумно ограничавате време­то, което прекарва пред малкия екран. Възнаграждавате го и го насърчавате да гледа хубавите детски предавания. Ако вършите това, не се безпокойте, когато попадне и на про­грами, в които се говори за насилие.

Според едно погрешно мнение, което искам да опровер­гая (и което намираме във вестникарски статии за децата и насилието по телевизията), децата се учат на насилие, като го виждат по телевизията. Няма никакво научно доказателство в подкрепа на тази теза. Децата стават склонни към насилие, когато родителите ги научават на това, действай­ки както посочих в тази глава. А именно:

- когато не задоволяват психологическите им потребнос­ти и пораждат у тях вътрешен гняв и враждебност;

- когато децата подражават на склонни към насилие ро­дители;

- когато родителите ги насърчават да извършват актове на насилие и не проявяват достатъчно твърдост, ако те бият други деца или чупят предмети;

- когато не ги оставят да излеят враждебните си чувства. Ако избягвате тези грешки, няма за какво да се боите от малкия екран.

Понякога родителите реагират, сякаш насилието по те­левизията е някаква новост, сякаш никога в човешката ис­тория децата не са се сблъсквали с насилие. Това е явна грешка. Библията е пълна с престъпления, произведенията на Шекспир също, а в детските приказки ламите и чудови­щата съществуват векове преди да се появят в телевизион­ните програми за деца.

Често между поразения от насилието възрастен и дете­то, което не се впечатлява от него, съществува истинска „поколенческа бездна". Децата нерядко са жадни за ужася­ващи истории, защото за тях това е начин да овладеят вътрешните си чувства на враждебност и порива си към насилие. Приказка, която критиците осъждат заради съдържащата се в нея жестокост, ще се хареса на децата, защото отговаря на дълбоките им потребности и им пома­га да се освободят от неосъзнатия си свят на насилие и враж­дебност.

Вашето дете прекрасно прави разлика между насилието на екрана на телевизора или в киното и истинския акт на насилие, който извършва, когато бие друго дете, мъчи жи­вотно или похищава чуждо имущество.

Веднъж лекувах четиригодишно дете, което в един мо­мент ми се ядоса. Преди да успея да му попреча, то ме уда­ри с юмрук и каза: „Мразя те, идиот такъв!" Отговорих му твърдо: „Томи, можеш да ми съобщиш, че си бесен, да ме наричаш идиот и каквото искаш, но няма да ти позволя да ме удряш." Малко по-късно, по време на съшия сеанс Томи започна да играе на война с войничета в пясъка, като вой­ските му бомбардираха и унищожаваха врага. Ако не му бях поставил твърди граници, когато ме удари, щях да го насърча да извършва актове на насилие. А като му позво­лих да изрази чрез игра своите чувства, желанието си за насилие, аз му помагах да изпита облекчение, без да стига до действие.

Давах му шанс да приключи с поривите си към насилие, та после да развие у себе си топли и положителни чувства. Можете да приложите на практика същите принципи с ва­шето дете. Очертайте строги граници, но му оставете от­душник, съобразен със социалните ни навици.

Съгласен съм впрочем, че е добре да се намали количес­твото насилие и садизъм по телевизията и в киното. Но излишъкът на садизъм и насилие не е единственото слабо място на телевизията. Програмите й нямат никаква обра­зователна стойност, никога не се обновяват и определено насърчават жаждата за печалби и продажността. („Този щастлив кандидат печели хладилник, един прекрасен буик и безплатна седмица в Бърбанк!") Потръпвам, като си по­мисля колко малко се използват огромните възпитателни възможности, които телевизията предлага и на децата, и на възрастните. Имайки предвид какво представлява тя понастоящем, ние, родителите, трябва да проявяваме здравомислие и да подбираме програмите, които децата ни гле­дат.

Но не бива да се поддаваме на изкушението да обвинява­ме телевизията за цялото насилие, което виждаме около нас. Да не забравяме, че насилие има и в части на света, където никога не са виждали телевизор! Изобилието от статии в списанията излишно разтревожиха майките, кои­то се отдадоха на прекалени и смешни опити да предпазват децата си от всичко, напомнящо за насилие в телевизион­ните предавания.

Изчаках, за да ви открия най-ефикасната възможна мяр­ка срещу насилието. Тя се нарича обич.

Нека никога не забравяме, че враждебните и склонни към насилие възрастни са били деца, лишени от истинска неж­ност. Възрастните, които убиват и нараняват, са болни, и комплексирани хора, изпълнени с омраза, защото им е лип­свала любов.

Най-добрата ваксина срещу вируса на насилието, която. можем да предложим на децата си, е нашата обич и роди­телската ни нежност. Вместо да прекарваме времето си в опити да попречим на вируса да зарази децата ни, по-добре да го посветим на създаването на здрави връзки на обич с тях. Не е достатъчно да не ги учим на садизъм - трябва и да ги възпитаме в дух на положителни ценности като нежност, топлина, съчувствие, искрено желание да помагат на дру­гите и да ги уважават. Необходимо е да засилваме и насърча­ваме идеализма на младостта им, да им покажем ужасите и драмите на войната, да ги завербуваме за онова, което пси­хологът Уилям Джеймс нарича „моралната противотежест на войната", тоест енергичният поход срещу постоянните проблеми на човечеството - бедността, замърсяването на околната среда, расовата омраза и войната. Длъжни сме да ги научим да обичат другите, както обичат себе си.

Почвата, върху която искрената привързаност към чове­чеството може да избуи у децата ни, е нашата бащина и майчина обич. Ако упражняваме с любов родителския за­наят, ще сме свършили най-важното, за да направим от де­цата си уверени в себе си и миролюбиви граждани, вместо враждебни и склонни към насилие индивиди.

УЧИЛИЩЕТО ЗАПОЧВА ВКЪЩИ

(ПЪРВА ЧАСТ)

Понятието К. И. (коефициент за интелигентност) все още остава загадъчно за много родители. Те четат статии за опити и методи за повишаване на К. И. на детето и се питат за какво точно става дума. Ако вместо за К.. И говорим за „основна способност за усвояване на знания", нещата не­съмнено ще станат по-ясни.

Ще Дам един конкретен пример. Миналата година изка­рах в Алпийския клуб шестседмичен курс по алпинизъм и пренасяне на оборудването на гръб. След курса, моят К. И. по лагеруване в планината чувствително се повиши. Странно ви звучи, нали?

Ако обаче кажа, че вследствие на този курс способност­та ми да живея в планина е нараснала, става по-разбирае­мо. Така всеки ще схване, че съм усвоил основни понятия като разчитане на карта, ползване на компас, катерене и подготвяне на убежище в снега.

Тестовете за интелигентност или за К. И. показват дали детето ще бъде добър ученик, защото дават общ поглед върху основните му способности. Колкото повече са тези способности, толкова по-висок е коефициентът му за инте­лигентност и толкова по-сериозни шансове има да се учи добре. Дете, постъпващо в детско училище или в първи клас с богат запас от способности за усвояване на знания, ще възприема по-лесно от дете с ограничен запас и ще реагира по-положително на онова, което му казва учителката. По този начин за детето, разполагащо с широки възможности за усвояване и следователно с висок К. И., съществува по-голяма вероятност да успее в училищната дейност и в жи­вота.

Да си спомним, че въпросните способности могат да се придобият. Целта на тази глава е да обясни как да ги изгра­дите у детето ви в предучилищна възраст, за да му осигури­те възможния най-добър старт в живота.

Лекарите и психолозите, които работят с деца, отдавна знаят, че първите пет години са най-важни за афективното развитие, защото тъкмо тогава се оформя структурата на бъдещата личност. Опитите обаче, които показват, че същи­те пет години са решаващи и за интелектуалното развитие, са много по-скорошни.

Тъй като върху животни може да се експериментира да­леч по-свободно, в момента съществуват немалко научни резултати, които свидетелстват за ефекта на получената в ранния период на живота стимулация върху поведението на най-различни вързаетни животни - кучета, котки, май­муни, птици. Доказано е, че животните, стимулирани в ран­ната им възраст, се развиват по-бързо и стават по-интели­гентни от неподложените на стимулация.

Ето заключението от изследванията, проведени в Кали­форнийския университет в Бъркли от екип от двама психо­лози, един биохимик и един анатом: през първите седмици от живота на белите плъхове „обогатената" среда може не само да „създаде" възрастни индивиди, способни по-добре да решават проблемите, възникващи на тяхното ниво, но и да промени анатомичните и химичните свойства на мозъка им. Професорът по психология д-р Дейвид Креч описва по следния, начин един от опитите, често извършва-ни от екипа му:

Извършените впоследствие тестове сочели, че плъхо­вете, получили ранно интелектуално стимулиране, са по-интелигентни и по-лесно преодоляват трудностите, откол­кото неподложените на стимулиране техни близнаци. Опитът бил повторен десетки пъти при едни и същи усло­вия и показал също, че по време на престоя на плъха в „обогатена" образователна среда мозъкът му увеличава обема и тежестта си в сравнение с мозъка на брат му. В мозъчната кора били установени увеличен брой клетки от определен тип, както и повече междуклетъчни връзки, отколкото в мозъците на нестимулираните плъхове. Настъ­пили и значителни химични промени - изследователите констатирали наличието на по-голямо количество от два важни ензима в мозъка на стимулираните плъхове. Д-р Креч коментира опита така: „Доказахме, че тези струк­турни и химични изменения са признак за здрав мозък. Създадохме no-висши животни, способни по-успешно да решават проблемите си."

Наблюденията върху хора потвърждават факта, че сти­мулирането или липсата на стимулиране през първите го­дини от живота има голямо отражение върху поведението и интелигентността. Професорът по психология в Чикаг­ския университет д-р Бенджамин Блум е анализирал огром­но количество експериментални резултати, които показват, че човешкото същество формира 50% от своята интелигентост, преди да навърши четири години. Това обяснява защо децата на бедни родители, които постъпват в последния курс на детското училище или в първи клас, са по-назад в инте­лектуалното си развитие в сравнение с децата от средната класа.

При това „бедните" деца така и не догонват другарчета­та си именно защото са били лишени от стимулиране през първите години от живота си. Съществува една нова учеб­на програма, която се опитва да осигури на тези деца дос­татъчно интелектуално стимулиране през първите години, за да не изостанат непоправимо в училище.

Какво означават горните опити за вашето дете? Означа­ват, че колкото повече интелектуално стимулиране му осигурите в началото на живота му, без да оказвате натиск върху него и без да го насилвате, толкова по-жива ще бъде неговата интелигентност и по-висок неговия К.И. в зряла възраст.

Как да научите детето си да мисли

Първата и най-необходима техника, която детето ви може да усвои с ваша помощ, е как да миел и.

Що е мислене? Известният професор-педагог, покойни­ят Джон Дюи, предлагаше следната дефиниция: „В основа­та на мисленето стои усетената и разпозната трудност." Той настояваше на факта, че: „Hue мислим само ако се сблъска- ме с трудност или проблем "

Нека ви дам един хубав пример за това какво представ­лява мисленето на четиригодишното дете.

Група четиригодишни деца си играят в голям кашон, където си обзавеждат дом. Сглобили са някои прос­ти мебели от кубчета, но тъй като площта в кашо­на е ограничена, налага им се да Действат внима­телно, за да не съборят вече готовите мебели. Това обаче не е по силите на Джими, който е несръчен и много нервен. След няколко инцидента „бащата "на семейството заявява, сякаш е направил страхотно откритие: „ Трябва ни куче. Джими, ти ще бъдеш ку­чето! Ще стоиш вън и ще лаеш, щом някой се при­ближи. Хайде, ама да лаеш много силно!"

Този пример показва, че в процеса на мисленето има три етапа. Първият е възникналата трудност. В случая с децата проблемът е несръчният Джими. Вторият етап се състои във формулирането на хипотеза или на идея, която ще разреши проблема. „Бащата" на семейството открива идеята: „Джи­ми, ти ще бъдеш кучето!" (Подразбира се: „Така ще стоиш вън от къщата, приятелче, и няма да буташ всичко!") Трети­ят етап е самото решаване на проблема - Джими приема ролята на кучето. Макар този пример да илюстрира мисле­нето у децата, трите основни етапа са еднакви за всяко мис­лене, от най-примитивното до най-изтънченото.

А има и два основни начина на мислене, които професорът по психология в Харвардския университет д-р Джеръм Брюнер нарича „мислене на дясната ръка" и „мислене на лявата ръка". Под „мислене на дясната ръка" той разбира аналитич­ното, рационално мислене, съзнателното мислене, което усърдно, стъпка по стъпка достига до логическото заключе­ние. То се възпитава и цени в училищата и колежите и главно на него се опитват да научат децата. Но има и друг тип мисле­не, често пренебрегвано в учебните заведения - „мисленето на лявата ръка", което е интуитивно и изпълнено с неочаквани обрати. То пък предполага, че мислещият се осланя по-скоро на несъзнаваното в себе си, отколкото на съзнателното и е в основата на големите научни открития и на радикалните но­вовъведения в областта на бизнеса или политиката. Ето защо е необходимо да учим децата си и на двата вида мислене.