Изкуството да бъдеш родител д-р Фицхю Додсън

Да започнем с тригодишното дете. То е много по-уравнове­сено и само по себе си, и в отношенията си със заобикаля­щия го свят. Извършило е прехода между бебе и дете. Вече не е така неспокойно като през преходния период. Затова и не се нуждае толкова от закрилата на ритуалите. Не чувст­ва необходимост да прави всичко по неизменен начин. Вла­дее го нов дух на сътрудничество и желание да получи одоб­рението на родителите си и дори на по-големите деца в се­мейството.

Докато на предишния етап е било най-големият бунтар на света, ето че сега е щастливо, когато се подчинява и ви доставя удоволствие. Вече не изпада в истерични кризи и родителите забелязват, че могат наистина да разсъждават заедно с него (докато доскоро са имали чувството, че това е съвършено невъзможно).

Детето вече не е и толкова властно, егоистично или ти­ранично. Родителите не се чувстват длъжни да изпълняват всяко негово желание. Господарят, малкият диктатор, кой­то е държал да налага волята си на всички, е абдикирал. Тригодишното дете започва да усеща в себе си способност да дели, да изчаква реда си. По-добре умее кротко да се занимава с нещо, вместо всичко да разбърква, както пре­дишната година. Това се дължи отчасти на новопридобитото доверие в себе си, отчасти на отшумяването на безпо­койството, присъщо на. прехода. Двигателно-мускулната му дейност е по-сигурна. По-търпеливо се облича или реди кубчетата. Напредъкът в езика му позволява по-добре да разбира другите и по-добре да контролира поривите си. Обожава новите думи. С разширяването на интелектуал­ния му хоризонт пред него се разкрива цял един нов свят от въображение и фантазии. На тази възраст детето изпитва неустоима потребност от компания, затова си измисля дру­гарче в-игрите, дете или животно, което само то вижда. Ако е принудено да си играе само през повечето време, изкуше­нието да си създаде въображаемо приятелче ще бъде по-голямо. Това не бива да тревожи родителите. Другарчето в игрите може да съществува години наред. После ще изчез­не. Междувременно ще е представлявало нещо като систе­ма за сигурност за своя създател.

Отношенията с връстниците също придобиват голямо значение. На две години детето е било на стадия на успо­редните игри. Сега в него се развива способността да дей­ства заедно с другите, да си чака реда, да дели това, което има, да разменя играчките си.

Третата година е наистина „златната възраст" - крайно приятно време за родителите, както и за детето, което же­лае да живее в мир с вселената си. Детето обича живота, мама и татко, има добро мнение за себе си. Родителите би трябвало да се възползват от този щастлив стадий, защото следващият ще бъде наситен с движение и шум.

Третата година е етап на равновесие. Но природата ни готви още един етап на неравновесие - четвъртата година. Детето пак ще стане необуздано, преди да достигне нова фаза на интеграция. На четири години то разбива предиш­ното равновесие. Ако трябва да опиша децата на тази възраст с няколко думи, ще кажа, че приличат на двего­дишни деца, но са по-зрели и по-лесно се овладяват.
Четиригодишното дете

Тази възраст е белязана от неравновесие, несигурност и липса на координация в почти цялото поведение. Детето, което доста добре е координирало движенията ей на три години, сега започва да се спъва, да пада, да се бои да не падне, физическите признаци за напрежение са по-чести: детето примигва, гризе си ноктите, бърка си в носа, опипва половите си органи, смуче палеца си. Може дори да получи лицеви тикове.

В същото време то се превръща в индивид със силно раз­вито социално чувство. Високо цени приятелството, макар трудно да се разбира е приятелите си. В присъствието на други деца проблемите му напомнят онези, които е имало на две години. То е властно, конфликтно, агресивно. На родителите им се струва, че се е върнало назад, докато всъщност става дума за скок напред, който води към нов стабилен и положителен етап - петата година. Вярно е впро­чем, че четиригодишното дете прилича на дете на две годи­ни и половина. То има същите крайни реакции - ту е сра­межливо и кротко, ту свръхвъзбудено. Много деца на тази възраст отново се привързват към ритуалите. Създават си неизменни навици за ядене, обличане или спане. Става мно­го трудно да ги накарате да приемат каквато и да е промя­на. Афективното им безпокойство се изразява в сълзи, хленчене и безброй въпроси.

Четиригодишните обичат да играят заедно. Но ако ня­кой антрополог се заемеше с изучаването на социалната им психология и на племенния им живот, би му се отвори­ла много работа. Социалните отношения на тази възраст нямат нищо общо със светските сбирки; те винаги са бурни и размирни. Щом се обособи група, натрапниците биват изгонвани. Тук много се командва, изисква, бута, удря. Езикът се превръща в хвалба. Охотно се разменят обиди. Това е откровено груба възраст, която не се съобразява осо­бено с чуждото мнение.

За да характеризира тази възраст, Гезел предлага епите­та „разюздана". Детето е разюздано в двигателното си пове­дение. То рита, бие се, гневи се. Разюздано е и в речника си. Очаровано е от думите и тяхната звучност. За пръв път раз­бира, че съществуват думи - повечето от тях с по три, чети­ри или пет букви, - които не са по вкуса на родителите му.

Дава си сметка, че мама и татко ще подскочат, ако произ­несе някоя от тия перли, най-вече в присъствието на други хора. Особено го радват нецензурните термини. Способно е да каже: „Мамо, знаеш ли какво искам за обяд? Шунка, моркови, сладолед и ако!" Тук ще се разсмее, неиздържало на неустоимата си духовитост и напълно наясно с принци­па на „подсилването", обяснен в глава 8. Опитната майка ще се въздържи да придаде стойност на тези кратки думич­ки, като изрази недоволство и по този начин им обърне внимание. Тя no-скоро ще се направи, че не ги е чула. Кога­то детето навърши пет години, от тях няма да има и следа.

Четиригодишното дете е разпасало и в контактите си с хората. То обича да се противи на нарежданията и запове­дите, забраните го дразнят, прави се на интересно, хвали се, ругае. „Ще те набия" е любимата заплаха, която отправя към другите деца. Въображението му също се развихря и се превръща в един от факторите, които му пречат да различи действителността от илюзията. Демаркационната линия между реалното и въображаемото не му изглежда съвсем очевидна. То е пълно с неправдоподобни истории, които ви разказва, без да му мигне окото. На тази възраст родители­те не бива да го наричат „лъжец". Това би би било грешка, защото всъщност то се опитва именно да различи действи­телността от фикцията. Само че докато го прави, загубва контрола над въображението си. Така то може да каже на родителите си, че е видяло в градината „животно, по-голя­мо от къщата" или че вчера следобед се е „качило на луната с ракета".

Четиригодишното дете няма друго чувство за собстве­ност, освен убеждението, че всичко наоколо му принадле­жи. Но то не е „крадец", както не е и „лъжец". Просто смесва факта, че държи нещо в ръце, с идеята за притежание. Иг­рачката, взета от съседчето, е „негова", защото е играло с нея, сложило си я е в джоба и я е донесло вкъщи. Такава е теорията за собствеността, когато сте на четири години.

Динамичността му е изключителна, скоростта, с която се придвижва- много висока. То се качва и слиза по стълби­те тичешком, хвърчи из къщата или апартамента, шумно затръшва вратите. И думите произнася бързо. Истински бъбривко е, обожава да говори за каквото и да било. Сам си коментира околния свят и понякога сам се слуша.

Обича безсмислените думи и римите. С едно от момче­тата ни веднъж измисляхме рими в продължение на поло­вин час. Осведомените родители могат да използват тази нова страст към езика, за да играят с детето на всякакви игри на думи (виж глава 11). Особена слабост има към ху­мора, преувеличенията и броилките. Ако решите да участ­вате в играта, четиригодишното ви хлапе много ще оцени такъв един зададен от вас въпрос: „Случайно да имаш слон в джоба си?"

Обича драматизациите, театралната игра и добре си слу­жи с марионетки. Способно е да организира безкрайна пи­еса вкъщи и навън със своите кубчета, коли, камиончета, влакчета, корабчета и кукли.

На тази възраст детето ни напомня онзи човек, описан от Стивън Лийкок, който веднъж се метнал на коня и се понесъл „във всички посоки". Четиригодишното дете ни­кога не знае къде точно отива. Голямата скорост, с която се премества в пространството, и неустановената му ум­ствена структура го отвеждат по странични и непредвиди­ми пътища. Едно такова дете, което майката попитала какво рисува, отговорило: „Откъде да знам, още не съм свършил!" И наистина, детето може да започне да рисува костенурка, която пътьом да се превърне в динозавър или камион. Същите неподозирани отклонения забелязваме, когато ни разказва какво е видяло.

Както го описва Гезел: „То може да бъде спокойно, шум­но, кротко, безапелационно, отворено, властно, загадъчно, независимо, общително, може да е атлет, артист, реалист, фантазьор, кавгаджия, може да е сговорчиво, безразлично, любопитно, прямо, разговорливо, остроумно, догматично и тъпо."

Поради особеностите на тази възраст към четиригодиш­ните деца трябва да се отнасяме твърдо. Слабите или ко­лебливи родители ще имат много неприятности. Четири­годишното дете харесва разнообразието. Често му е необходимо да сменя ритъма. Опитната майка винаги ще из­мисли някоя нова дейност, за да го заинтересува и да го отклони от ситуация, която не върви на добре, Игрите му и поведението му могат лесно да се изродят в някоя глупост, ако не се контролират. Майката или бащата трябва да предугадят този момент и да предложат нещо ново и интерес­но.

Поради по-развитото му социално чувство и поради фак­та, че приятелството е по-ценено на четири, отколкото на три години, ако се наложи да накажете детето, изолирайте го от групата. Кажете му нещо такова: „След като не уме­еш да си-играеш с Томи и Стийв, играй си самичък. Може би след малко ще ти позволя пак да играеш с тях. Ще видя." Във всеки случай дайте му възможност да запази достойн­ството си. Така ще мотивирате желанието му да промени поведението си, за да се присъедини отново към групата. Добре е, ако е възможно, да обявявате решенията си със спокоен тон, без властни и наказателни интонации в гласа си. .

Такова е четиригодишното дете, и точно когато родите­лите започват да се питат струва ли си изобщо да се живее с това малко чудовище, то навършва пет години. Всичко внезапно се променя! Неравновесието на четвъртата годи­на е заменено от равновесието на петата.

Петата година е прелестна възраст. Край на разюзданото поведение. Сега детето охотно се проявява като разумно, сериозно, стабилно и уравновесено. Изпълнено с вътрешна сигурност, то е спокойно, симпатично, не толкова взиска­телно в отношенията си с другите, опитва се да прави само онова, което му се удава, и затова обикновено успява в на­чинанията си. Докато четвъртата година означава люшка­не във всички посоки, петата е синоним на съсредоточава­не и яснота. Обратно на четиригодишното дете, което чес­то не знае какво ще рисува, преди да започне, петгодишното предварително си съставя точен план и го изпълнява. Докато на четири години да зареже рисунката или да я про­мени в движение не го е смущавало особено, на пет детето обича да довършва започнатото. На четири години то върви напосоки, на пет знае къде да спре. И обратно на буйното си и разпасало поведение отпреди година, сега проявява голяма пестеливост в двигателната си дейност и я контро­лира добре.

Петгодишното дете е щастливо, че живее в нашия свят. То е прагматично: „Дупката се копае, сладоледът се яде." Не е в конфликт със себе си, нито с околните. Доволно е от себе си, другите също са доволни от него. Преоткрива духа на сътрудничество и одобрение, който е проявявало на три години, но на по-висш етап. Мама е все още центърът на вселената му и то обича да бъде до нея, да действа за нея и с нея. Слуша я, а само преди няколко месеца упорито й се е противопоставяло. Както на три години отново е съгласно да му казват какво трябва и какво може да прави.

Въпреки голямата му привързаност към къщата и май­ката, домът вече не му е напълно достатъчен. Узряло е за по-разширени социални хоризонти. Обича да играе с дру­гарчетата си от квартала. Готово е за забавачката и дори няма търпение „да ходи на училище". Забавачката е за него идеалното място, тъй като една компетентна учителка може да му помогне да разгърне огромните си интелектуални способности. Ако наблизо няма детско заведение, ще тряб­ва да обърнете специално внимание на игрите му.

Ето как Гезел описва петгодишното дете: „То притежа­ва забележително уравновесена комбинация от навици и качества като независимост и общителност, самоувереност и приспособеност към социалните правила, ведрост и сери­озност, благоразумие и логичност, учтивост и безгрижие, съчувствие към другите и вяра в себе си."

Така е, трябва да му го признаем - предлага ни прекрас­но дозирани качества. Истинско удоволствие е да се общу­ва с него. Във физическо отношение е придобило добро мус­кулно равновесие и сръчност. В афективен план е напълно уравновесено. В интелектуален - прелива от любознателност и учи нови неща с ентусиазъм. Петата година е тази чудесна възраст, в която детето приема живота такъв, какъвто е, и го харесва. Но да му дадем думата - попитаме ли го „Какво обичаш най-много?", то отговаря „Да си иг­рая."

Виждате, че има огромни психологически разлики меж­ду децата на три, четири и пет години. Онзи, който участва в живота им и ги възпитава, следва да държи сметка за тях. Не очаквайте от четиригодишното дете да се подчинява като петгодишното. Но въпреки разликите, тези три възрасти имат и много обши неща, затова ги включваме в един и същ стадий на развитие.

През предучилищните три години за възпитателя има неотложни задачи, които непрекъснато се появяват като темата в музикалното произведение. Тя звучи различно, но мотивът е все същият. Кои са лайтмотивите, кои са спеш­ните задачи на тази възраст? Какво трябва да научи детето, за да допълни себепредставата си и доизгради основната структура на личността си?

Тук спада преди всичко необходимостта да се осигури пълно­то му мускулно развитие. Детето ви проявява естествен стремеж да освобождава енергия - то тича, скача, катери се, върти се, шава, с други думи не се спира на едно място. Тъй като в биологически план родителите са много по-не­зависими същества, те имат склонност да пренебрегват и подценяват този динамичен биологически аспект.

Наблюдавах веднъж на отсрещната маса в един ресто­рант млада двойка с около четиригодишно момченце, кое­то не спираше да се върти на стола си. Раздразнен, бащата възкликна: „Не можеш ли да седиш мирно?" Изпитах же­лание да му кажа (само желание, разбира се): „Не, не може, както и вие не сте могли на неговата възраст!" Този баща очакваше от сина си биологическа зрелост, каквато той нямаше как да притежава.

Гледайте на детето си между третата и петата му година като на биологически завод. То поглъща суровини под фор­мата на храна и ги използва, за да произвежда огромно ко­личество енергия.

Един психолог направил следния експеримент: заснел в обществена градина едночасовото поведение на дете в пре­дучилищна възраст. След това показали филма на член на университетския отбор по американски футбол и го помо­лили в продължение на час да прави същото, каквото пра­вило детето. В края на часа футболистът бил напълно изто­щен.

Всичко това показва, че трябва да осигурявате на детето си голямо пространство и много игри вкъщи и навън. Те ще му позволят да изразходва безкрайната си енергия и да извършва, упражненията, необходими му за да укрепи кон­трола над мускулите си и тяхната ефикасност. Децата имат нужда да тичат, скачат и крещят. Това често не е по вкуса на възрастните, които жадуват за мир, спокойствие и ред. Затова ни е трудно да задоволим напълно биологичните нужди на детето си. Само че не го ли оставим конструктив­но да освободи огромната си енергия, то с положителност ще го направи по разрушителен начин. Мускулите му и мускулната му координация не могат да се развиват, ако няма непрекъснатата възможност да си служи с всички тях. Дете, което в предучилищна възраст е било принуждавано да бъде прекалено спокойно и мирно, ще се окаже в неиз­годно положение спрямо другарите си, когато тръгне на училище. Ще му липсва основна мускулна координация, за да проявява нормална ловкост в игрите и спорта (и следо­вателно в обществените отношения).

Има и, нещо повече. Двигателната сръчност е основа на интелектуалните способности и това обстоятелство се про­явява в четенето например много повече, отколкото си мислят родителите. Мускулната координация се дели на латерална и дирекционна.

Латералната може да се определи като дълбокото ни чув­ство за собствена симетрия — представата ни за ляво и дясно. Тя е нещо като карта на вътрешното пространство, която позволява на детето да задвижи едната или другата си ръка, единия или другия крак, двата крака или двете ръце.

Дирекционната представлява проектирането на латералната в пространството; тоест тя е съзнанието ни за ляво и дясно, за горе и долу, отпред и отзад в заобикалящия ни свят. Тя е картата на външното пространство. Дълбокото ни усещане за това коя е лявата и коя дясната ни страна, се допълва от посоката, дадена ни от външния свят.

Тези вътрешни и външни карти зависят от мускулните схеми и двигателните дейности, които детето ви трябва да усвои, преди да тръгне на училище. Те могат да се нарекат „знанието на мускулите".

Вероятно ще се запитате каква връзка има всичко това с интелектуални дейности като четенето. Много по-голяма, отколкото си представяте. Ако детето няма добра дирекци­онна координация, то ще чете буквите и думите наопаки. Забележете, например, че единствената разлика между бук­вите шише тяхната разнопосочност. Ако на пет или шест години детето ви не притежава добро чувство за горе и долу, то трудно ще различава тези две букви.

Така че дайте му възможност да се катери, да пълзи, да строи, да тича и пада. Тогава няма защо да се безпокоите за развитието на усета му за ляво и дясно и за посока.

През предучилищния период детето ви научава също да вла­дее инстинктивните си прояви. Новороденото бебе е младо диваче, неспособно да контролира импулсите си.

Към възрастта на прохождането контролът все още е примитивен. Ако друго дете му вземе играчката, хлапето ви най-вероятно ще го удари, за да си я върне. Ако се спъне в количката, сигурно недоволно ще я ритне.

Между третата и шестата година обаче детето активно се заема с изграждането на система на контрол над импулси­те си. Това, разбира се, не може да стане за ден-два. Ако разумно и сръчно му помагате в предучилищна възраст, към шестия си рожден ден то най-вероятно ще притежава задо­волителен контрол. Иначе казано, ще е развило у себе си способност да се въздържа да удря, да задига чуждото или да проявява друг вид антисоциално поведение, което да му нав­лече неприятности в училище. Така че от шестата година нататък ще имате относително малко поводи за пляскане.

Някои родители като че ли не разбират, че постигането на самоконтрол изисква време. Струва им се, че кажат ли „не" на детето си, то трябва незабавно да им се подчини. Ще чуете родители да възкликват: „Не знаеш ли какво зна­чи „не"?" Разбира се, че знае. Но системата му за контрол още не е достатъчно изградена, за да му откликне.

Обучението на детето в самоконтрол изисква голям брой повторения през целия предучилищен период. Необходимо е постоянство, за да го научите да обуздава антисоциални-те си инстинкти. Припомнете си, че след като е проговори­ло, то не е започнало веднага да употребява сложни фрази от сорта на: „Джони и аз отиваме до сладкарницата, за да си купим сладолед". Произнасяло е фрази от една или две думи. После е свикнало да се изразява и по-сложно. Обик­новено родителите проявяват разбиране и търпение, когато децата постепенно овладяват езика. Същото търпение им е нужно и докато детето развие у себе си способност да контролира импулсите си.

Детската психоаналитичка Селма Фрайбърг илюстрира трудностите, които изпитва детето, когато трябва да овла­дее инстинктивните си пориви и да се откаже от каприза си, със следния забавен пример. Двегодишно момиченце много обичало сладките неща; Преди десерта то удряло с лъжица по масата и възбудено викало: „Десерт! Десерт!" Един ден за десерт имало сладолед и майката трябвало да отиде до кухнята и да го извади от фризера. Виковете и тропането с лъжицата я раздразнили и тя възкликнала: „О, Джани, потърпи малко!" Когато се върнала от кухнята, с ужас видяла, че малката е получила гърч. Седяла вцепене­на на стола си и като че ли не дишала. „Джани, какво ти е?" извикала майката. Джани изпуснала въздуха си и разтвори­ла юмручета: „Ами търпя", отвърнала тя. .

Да отложи задоволяването на желанието си изисквало такова усилие от момиченцето, че то призовало всичките си запаси от енергия, за да се противопостави на порива. Поради тази причина именно на децата им трябва толкова време, за да овладеят инстинктите си.

Приучвайки децата си да се контролират, родителите могат да допуснат две големи грешки. Например нищо да не изискват и тогава шестгодишното дете ще си остане горе-долу на двегодишното си ниво - ще е неспособно да възпи­ра антисоциалните си инстинкти. Или обратното - на кое­то са склонни повечето родители: прекалено рано да се опит­ват да го обучат да се владее. Затова е полезно да се знае кое е разумно да се очаква от детето в предучилищна възраст.

Внимателният прочит на книгата на д-р Гезел „Малкото дете в съвременната цивилизация" много би ви помогнал да нагодите изискванията си към онова, на което детето е Способно на дадена възраст. Прекалено рано оказваният от родителите натиск може да породи многобройни пробле­ми: отказ от храна, мързел, гризене на ноктите, страхове, кошмари - все възможни отговори, чрез които детето реа­гира на преждевременните опити, целящи да го принудят да се контролира. Родителите трябва постепенно и незабе­лежимо да увеличават изискванията си за сдържане на ан­тисоциалните инстинкти. Третата година е подходяща възраст за започване на обучението, защото е период на равновесие и сговорчивост. В този момент детето вече дос­татъчно владее езика, за да може да .усвои самоконтрола. Като го оставяме да изразява с думи чувствата си, ние му помагаме да развие способността си да контролира инстинк­тите си и антисоциалните си действия. Ако му позволим да заяви на сестра си, че я мрази, улесняваме усилието му да се въздържи да я удари или да й счупи играчките. Кажете му: „Не, Чарлс, не бива да удряш сестра си. Но знам, че те е яд на нея и ти се ще да я удариш. Затова удари вместо нея тази топка."

По този повод д-р Рут Хартли прави едно забележително предложение. Тя препоръчва на родителите да осигурят отдушник за антисоциалните инстинкти на детето, като му дадат „кукла за биене", тоест специално направена, за да получава удари без сериозни последствия. Става дума за здрави парцалени кукли. Главата е от платно с пълнеж, а чертите на лицето са избродирани с цветни конци. Зашива­те за врата дамска блуза или мъжка риза и марионетката е готова. Направете по една, представляваща всеки член от семейството - мама, татко, братята или сестрите. Марио­нетките ще свършат много работа за неутрализиране на антисоциалните инстинкти и за успокояване на чувствата.

За да докаже ползата от тези малки създания, д-р Хартли дава следния пример: когато се ражда братчето й, Мари е на три години. Тя веднага кръщава куклата си Тони на име­то на брат си. В деня, когато истинският Тони се връща от болницата, Мари се отдава на нова игра - тя „бие Тони". Разбира се, всеки бой е напълно заслужен. Тони е лош, той чупи чинии, плаче нощно време. Към истинския Тони Мари е нежна и майчински настроена. Куклата й стига, за да из­рази ревността си.

А ако можете да изпратите детето си на детско училище на три или четири години, то още по-лесно ще се научи да овладява инстинктите си.
Отделянето от майката

В предучилищната възраст детето ви се научава да се дели от майка си.

През първото юношество то още не е съвсем готово за това. За двегодишното дете майката е центърът на вселе­ната и то се нуждае от нея. Затова не е добре да го пращате в детско заведение. Обикновено то още няма готовност да се разделя с майка си по няколко часа дневно, за да си иг­рае с други деца под надзора на чужда жена (учителката). Разбира се, ако по финансови причини се налага майката да работи, очевидно е, че тя ще даде двегодишното си дете на ясли, тъй като няма избор. Но идеалното би било да не прави това, преди детето да навърши три години.

На тригодишното дете са му необходими другарчета в игрите. То вече иска да се отдели от майка си и да бъде независимо. Най-добрият начин да му се помогне в това отношение е да се изпрати в добро детско училище. И все пак, макар и да желае да е самостоятелно и да се присъеди­ни към света на децата, то изпитва противоречиви чувства, когато трябва да напусне сигурността на майчиното присъс­твие. Нормално е да усеща „безпокойство от раздялата" (при някои деца то е по-силно, отколкото при други), след ката майка му е била неговата „опора" в продължение на цели три години.

Бихме могли по-добре да схванем това, ако въображае­мо проникнем в съзнанието на тригодишното дете през първия му ден в детското училище и се вслушаме в следния монолог: „Мама ме изпрати на това непознато място. Каза ми, че тук ще ми хареса й че ще се забавлявам, но не съм много сигурен, че е така. Мама каза, че оная леличка е учи­телката. Каква ли е тя? Дали е добра? Ще се занимава ли с мен? Кои са тези непознати деца? Никога не съм виждал толкова деца накуп! Дали ще ме харесат? Дали ще си игра­ят с мен или ще ме бият? Страх ме е. Никак не съм сигурен, че тук ми харесва. Мамо! Не ме оставяй! Толкова ме е страх, че ми се плаче."

И се разплаква. Ако минете през някое детско училище през септември, ще забележите, че доста деца плачат, а учи­телките ги държат на коленете си и се опитват да ги уте­шат.

Всички, наистина всички тригодишни деца изпитват горе-долу чувствата, които описах. Ако детето е психологически здраво и уравновесено, то ще ги изпитва за кратко. После спокойно ще се присъедини към другите деца и ще започне да си играе с тях. Но дори когато детето се заиграва с дру­гите деца, без да плаче и да прави истории, то без особен ентусиазъм пуска майка си да си ходи.

Да видим още веднъж какво чувства: „Забавно ми е да си играя с глината, но мама ми липсва. Не ми е приятно да стоя тук сам. Мама каза, че ще дойде да ме вземе навреме, ама дали е истина? Ще й се обадя, за да съм сигурен." (И детето вдига слушалката на телефончето играчка, умно поставено там от учителката.) „Ало! Мамо! Да, аз съм, иг­рая си с глина, интересно ми е. Скоро ли ще дойдеш да ме вземеш? Добре, мамо, довиждане."

Детето може да изрази впечатлението си от раздялата не с думи, а с нещо като „телесен език" или чрез физически симптоми. Сутринта, когато дойде време за тръгване, то може да получи силни болки в краката, гадене или све­товъртеж.

Понякога малкото дете реагира със закъснение на раздяла­та с майката. Всичко изглежда чудесно през първата седмица. Детето влиза в училището, без да протестира, и явно не го е грижа за нищо, а ние не си даваме сметка, че то просто прик­рива тревогата си. Но тревогата все пак го побеждава; след две-три седмици то заявява на поразената си майка, че го е страх от училището. „Но как така? Отначало не го беше страх!" Напротив, страх го е било! Майката не е забелязала, защото се е въздържало. Накрая обаче тревогата е надделяла. Да отделите детето от себе си и да го оставите само с деца на неговата възраст е за него голяма крачка напред. Ако не можете да го изпратите на детско училище, помог­нете му да осъществи необходимото отделяне, като го насърчавате да си играе със съседчетата - нещо, което, осо­бено за по-стеснително дете, е по-трудно, отколкото ако ходи на училище. Защото там има компетентна учителка, която знае как безболезнено да го отдели от майка му. Все пак и сами можете да постигнете това. В глава 11 ще ви посоча как да пресъздадете вкъщи условия, подобни на тези в детските заведения.