Как децата учат

Някои от децата разбират донякъде, че пишещата машина е средство да се казват неща. Те обаче не се сещат да ме попитат как да кажат това, което искат. Често удрят безразборно клавишите, като твърдят, че казват едно или друго. Опитвам се внимателно да им кажа какво са написали, като им го прочитам, но те решават, че просто се държа глупаво. За тях машината работи по силата на волята. За да напишеш нещо, е достатъчно да го поискаш.

Едно момченце разбра, че когато пиша името му, започвам с буквата Д. Преди няколко дена, докато едно друго момченце пишеше, първото каза относно Д: «Това е моята буква, не я натискай». Друго дете пък удряше клавишите напосоки възможно най-бързо, когато изведнъж спря и възкликна: «Ох, направих грешка!»“
Тези деца не се занимаваха с машината, за да се научат да пишат. Те не се опитваха нищо. Въображаемата им реалност бе, че правят нещо точно като възрастните — използват пишещата машина, за да кажат нещо, като тракат бързо на клавишите. Те правеха като възрастните дотолкова, доколкото можеха. С времето на децата им „омръзва от глупости“ и се замислят как да направят или напишат нещо истинско. След като въображението им ги е придвижило по-близо до света на възрастните, пишещи на машина, на тях им се приисква да се научат да пишат още повече като възрастни — т.е. да пишат така, че да могат другите да им разчитат. Колко ли щастлива е била Джулия, когато е успяла да напише писмо, което баба й наистина можела да разчете.

В усилията си да организират и разберат света около себе си, децата използват въображението и играят най-малко по два начина. Първо, те го използват, за да изпробват реалността. Те правят това, за което възрастните използват математически модели и компютри, т.е. задават въпроса: „Какво ще стане, ако…?“ Естествено, детските модели на реалността са доста приблизителни, защото те имат съвсем малко опит. Във въображаемите си игри обаче се придържат възможно най-близко до правилата на реалността такива, каквито ги разбират. Когато малките деца играят с камиончета в пясъчника, строейки пътища или язовири, те си поставят истински проблеми — как да прекарат пътя оттук дотам — и ги решават възможно най-адекватно. С други думи, ако бутат камиончето напред-назад по пясъка и срещнат препятствие, те не го прескачат, а търсят начин да го заобиколят точно като истински камион. Те не си представят, че са супермени, които могат да повдигат камиони. Те си представят, че са истински шофьори, управляващи истински камион. Накратко, както и с всички останали игри, те се опитват да разширят обхвата на собствения си опит.

По-долу следва част от непубликуваната книга на Нанси Уолъс за домашното образование „Играта на кукли“*. Това е разказ за една игра, която децата й Исмаил (на десет) и Вита (на шест) редовно играят по цял ден.

[* The doll game, Nancy Wallace — Б.пр.]

— В кой сезон сме?

— Есен — отговаря той.

— Есен? — Вита е недоволна. — Още не сме играли на зима, а есента идва след зимата. Освен това щом Марджъри вади картофите, трябва да е лято, защото Нанси извади нашите през лятото.

Без да престава да движи Марджъри в градината с картофи, Исмаил й обяснява търпеливо:

— Не Вита, есента е между лятото и зимата — сещаш ли се, когато листата си сменят цвета и пада слана. Знам, че Нанси извади картофите през лятото, но това беше, защото сланата падна много рано. Тук понякога сланата пада рано. Повечето хора обаче правят това през есента и точно затова Хелоуийн, Джак О’Лантърнс и празничните обяди за Деня на благодарността са есенно време. След това идва Рождество, но тогава има много сняг и е зима.

— О… — замислено отронва Вита, докато храни бебето и помага на мама да го завие — Тогава нека играем на Халоуийн…

В градината Исмаил помага на Марджъри да натовари последните картофи в гърнета и да ги прибере в каменната къща до плевнята на Ноевия ковчег.

— Е, ако ядат по един картоф на ден, би трябвало да им стигне за зимата — казва той неуверено.

— Знам какво да направим, Исмаил — казва Вита. — Ако ни продадете малко вълна от овцете си, ние ще ви дадем нашето прасе, защото имаме достатъчно печено телешко.

— Добре, ама вашето прасе живо ли е, или е мъртво?

— Мъртво е, ще опушим месото и то ще изтрае няколко месеца. Щом дойде пролетта, стъкленото прасе пак ще има малки и няма да имаме проблем с месото.“

Децата използват въображението си, за да осмислят реалността и да структурират в съзнанието си неин действащ модел. Тъй като имат съвсем малко опит, това е доста трудна задача. Те приличат на човек, който се опитва да нареди пъзел, разполагайки само с десет процента от частите — по необходимост му се налага да изобрети въображаеми части, за да попълни празнините. Ние, възрастните, не обичаме да правим това. Ако не сме сигурни, че имаме всички или поне повечето части, въобще не се захващаме с пъзела. Малките деца обаче не могат да отлагат, докато съберат всички части, т.е. цялата информация и опит, за да създадат разбираем и задоволително обоснован модел на реалността. Те трябва да намерят някакъв смисъл точно сега. Фантазиите им се раждат от реалността, свързват се с реалността и се разрастват, за да включат още по-голяма част от реалността. Шестгодишната Вита изследва мистериозния свят на възрастните и парите, като играе с употребените чекове на майка си или печата „формуляри“ на пишещата ми машина. Други търсят връзка с реалния живот по друг начин.

Джанет Саркет от Аризона писа до „Да пораснеш без училище“ за това как четири и половина годишния й син се учил да чете:
„Отскоро е започнал да рисува сложни и детайлни рисунки на любимите си неща като хеликоптери, водолази, кораби на въздушна възглавница, пирати и полицаи. След като свърши с рисунката, го моля да ми разкаже нещо за нея. Той отговаря с кратко описание от едно изречение, например: «Пиратът Сам има меч», «Четири водолаза в подводница», «Този кораб е дълъг триста метра». С негово разрешение написвам обяснението върху рисунката или на отделно листче. Той избира с какъв цвят да го напиша. Прочитаме изречението заедно няколко пъти. Следващата крачка е да напишем отделните думи на карти с размер 8/15 см с цвят, съответстващ на цвета на рисунката. Размесвам картите и той ги съединява със съответната дума в написаните по-рано изречения. По този начин дуплицира изречението, като си представя думите като вагончета на влак. Точката винаги е служебният вагон, а главната буква — локомотивът…“
За това момче идеята, че първата буква е локомотив, а последната — служебен вагон, изпълва заниманията му с думи и изречения със смисъл. Тя му помага да усвои знанието за тях, да ги включи в тази част от света, която „е завзел“, като ги свързва силно и незабравимо с нещо, което вече познава и обича. По думите на Сиймор Папърт в „Стихията на ума“, човек може лесно да научи каквото и да е, ако успее да го интегрира в колекцията от модели на света, които вече си е изградил. Именно това правят децата, при това много умело. Те свързват новите идеи и преживявания със старите, които вече са имали. Те често го постигат с помощта на фантазията. Не можем да направим това вместо тях, колкото и да сме умни. Не можем да предскажем, планираме или контролираме фантазиите им, нито да ги моделираме, за да ги употребим. Можем само да сервираме за ума им храна, която знаем, че обичат.

Каръл Кент от Тексас ни писа за любовта на сина си към влаковете:

На 4 юли 1979 г. посетихме влаковата експозиция в Историческия и технологичен музей. Там имаше голям парен локомотив, окичен със сигнални светлини. На интервали от около десет минути помещението се изпълваше със звукови ефекти на парен локомотив, лампичките започваха да светят, чуваше се свирене, сякаш локомотивът тръгва от гарата. Робърт искаше да остане там цял ден, но останахме само за няколко повторения. Той имаше една железничарска шапка, която по случайност носеше в този момент. Оттогава започна да я слага винаги, когато излиза. Чухме, че следващия месец ще има екскурзия с истински парен влак от Александрия до Шарлотвил, така че се записахме за нея.

Това пътуване още повече запали Робърт. Всяка седмица задължително взимахме от библиотеката една от четирите или пет книги за влакове. Робърт се превърна в «Робърт железничаря» и не се появяваше без шапката и кърпата си. Той караше триколката си — неговия парен локомотив, — произвеждайки влакови звуци с такова настървение, че пешеходците често се обръщаха загрижено. След това Робърт откри, че на една от неговите грамофонни плочи има песнички за влакове. Той се сгушваше до грамофона с шапка на глава, стискайки в ръце старото черно парно влакче и ги слушаше безспир. Когато малко преди Хелоуийн намерих запис на звуците, издавани от парен влак, пожънах светкавичен успех пред него. Исках за четвъртия рожден ден на Робърт да му подарим нов механичен влак, но с изненада открих, че бяха се изчерпали по магазините. В магазина за хобисти имаше, но най-евтиният струваше седемдесет и пет долара. Естествено, очите на Робърт светнаха при вида му и когато си тръгнахме, ми даде да разбера пределно ясно: трябва да му го взема. Обясних му, че тези влакове са много скъпи и са за по-големи деца; че той разглобява влакчетата си, а тези не могат да се разглобяват и човек трябва да е много внимателен с тях. За това трябва още малко да порасне, преди да му купим такъв. Той докосна ръката ми, погледна ме много сериозно и каза: «Мама, аз вече пораснах!» За Рождество Робърт получи от баба си и дядо си чисто нова железничарска шапка, две кърпи, снимка на парен локомотив, и голям железничарски фенер. Той седна с новата си шапка и фенерче и започна да слуша записи на влакови звуци. Следващия ден получихме щедър чек за Коледа от другата му баба. Единодушно решихме да го използваме за влака. Като прибави към него спестяванията си, Робърт имаше достатъчно пари, за да си купи желания от него влак. В един голям хоби магазин в центъра той намери парен локомотив, дизелов локомотив, товарен вагон, открита платформа, червен служебен вагон и вагон за добитък заедно с осем малки крави, рампа за товарене и камион за добитък.

[След като наредихме влака и показахме на Робърт как да си го пуска] ходихме много пъти до библиотеката да взимаме «Голяма книга за истинските влакове» на Джордж Зафо. Така се случи, че тя беше у нас по коледните празници. В нея има илюстрации на двойна страница на всички видове вагони с кратко описание към тях. Един ден влязох в стаята за учене, докато Робърт разказваше на Сузи за влакове. Той ми подаде книгата и ме помоли да му подскажа, ако забрави текста. След това постави малкия парен локомотив и тендера на релсите и започна: «Локомотивът излиза от депото. Той е почистен и сервизиран. Тендерът зад локомотива носи въглища и вода. Локомотивът е готов за потегляне». След като свърши със страницата за локомотива, той закачи товарния вагон за тендера и изрецитира: «Стоманеният товарен вагон носи въглища и чакъл…» Той премина през целия текст за всеки един вагон от влака си само с няколко малки корекции. След няколко дни направихме фенер и Робърт се научи да възпроизвежда с него всички сигнали, описани в книгата. Той закачи снимките си на влакове на стените около масата за влакове. Понякога идва през нощта в учебната стая и гледа влака в тъмното на светлината на фенера си.“

Сиймор Папърт, професор по математика и образование в Масачусетския технологичен институт, разказва в книгата си „Стихията на ума“ за прокарването на един от най-важните си пътища към света:

Един ден с изненада открих, че някои възрастни — дори повечето от тях — нито разбираха, нито се интересуваха от вълшебството на скоростите. Вече не мисля за скорости толкова много, но никога не съм изоставял въпросите, които започнаха с това откритие: как е възможно нещо, което е толкова ясно за мен, да е така неразбираемо за другите?… Аз бавно започнах да формулирам един факт, който и до ден-днешен смятам за фундаментален по отношение на ученето: човек лесно може да научи каквото и да е, стига да го интегрира в моделите, представите за света, които вече си е изградил…

Постоянно се връщам към няколко аспекта на срещата ми с диференциала. Първо, помня, че никой ни ме каза да го изучавам. Второ, помня, че във взаимоотношението ми със скоростите присъстваше силно чувство — любов. Трето, помня, че първата ми среща с тях стана, когато бях на две години. Ако някой «учен» образователен психолог бе опитал да «измери» резултатите от тази среща, той вероятно нямаше да успее. В случай, че някой съвременен привърженик на Монтесори се впечатли от моята история, той би предложил да се създаде комплект със скоростни механизми за деца. По този начин на всяко дете ще се осигури преживяването, което имах аз. Това мислене обаче не взима предвид основният елемент в моята история: _аз се влюбих в скоростите_.“
Нашите фантазии са най-големият източник, от който черпим материал за изграждане на първите си представи и модели за света. Почти сигурно е, че всичко започва на нивото на мечтите, романтиката и любовта. Автомобилите изглеждали на двегодишния Сиймор загадъчни и му доставяли удоволствие много преди той да разбере какво има в тях. Първият скоростен механизъм, който е видял, сигурно му се е видял невероятно красив и чуден, преди да започне да разбира начина, по който функционира и се използва. По-рано споменах, че четиригодишният Робърт бил привлечен в света от своите влакове. Но с не по-малко основание може да се твърди, че неговите влакове — реални, макети и въображаеми — постепенно са привличали все повече аспекти от реалността в неговия свят. Тези два процеса са всъщност един-единствен: когато навлизаме все по-надълбоко в света, ние поемаме все повече от него в себе си. Когато децата навлизат в света, светът навлиза в тях. Този процес започва с фантазията и именно тя поддържа неговия ход. Любовта на Робърт към влаковете и любовта на Папърт към скоростите ги провокирали да научат повече за истинските влакове и истинските скорости. Това не означава, че всички фантазии непременно водят до подобна очевидна развръзка. Любовта на Папърт към скоростния механизъм се превърнала в любов към математиката и оттам прераснала в труда на живота му. Невинаги обаче трябва да става точно така. Когато бях на четири-пет години обичах да гледам снимки на яхти, кораби и океански лайнери и да ги рисувам. Формата на една от яхтите толкова ми харесваше и удивяваше, че запазих снимката й и си я гледах от време на време просто за удоволствие. На пет или шест години нямах никакво желание да притежавам такава яхта, не можех дори да си представя какво означава това. Аз просто исках да се наслаждавам на вида й. Няколко години по-късно въображението ми бе запленено от първите влакове с аеродинамична форма — един жълт влак на Юниън Пасифик и стоманеният Бърлингтън Зефирс.

Въпреки това дори за миг не съм си помислял да стана дизайнер или строител на кораби или влакове. Не ме интересуваше ни най-малко как и къде бяха направени и как работеха. Фантазиите ми запазиха живо чувството, че светът е възхитително място, пълно с прекрасни неща (и това изобщо не е малко). И до днес формите силно ме интригуват и мога да се развълнувам от вида или чувството, създадено от някой полезен предмет с красив дизайн.

Много хора може би не правят дори такава смътна връзка между детските си фантазии и страсти и живота им като възрастни. Това не е страшно. При положение, че тези фантазии са за нещо, което децата обичат, а не което мразят и от което се страхуват, те ще ги привлекат навън, към света, и ще привлекат света навътре в тях. Ако пък това са фантазии, свързани със срам, болка и ужас, те само ще отблъснат децата от големия външен свят и ще ги накарат да се затворят в себе си, създавайки свой собствен въображаем свят. Колкото и да са важни фантазиите за децата, не можем да ги накараме да фантазират по команда, а ако се опитаме да го направим, рискуваме да им навредим сериозно. Сега разбирам ясно защо толкова дълго и така дълбоко съм се отвращавал от нещо, което е типично за предучилищното и началното образование. Става въпрос за следното: някой възрастен свири на пиано или китара, а учениците биват подканени, т.е. нарежда им се, да се преструват на дървета, птички, снежинки или цветя. Децата бързо научават, че когато някой им каже „Направете се на снежинки!“, това означава да започнат да махат с ръце и да се въртят и скачат из стаята. Тъй като в училище няма много възможности за движение, те с радост се заемат с това. Ние обаче не трябва да се заблуждаваме, че наистина фантазират. Те просто правят това, което възрастните искат от тях, преструвайки се, че им харесва и че си представят нещо, което възрастните искат да си представят. Някой виждал ли е децата да се преструват, че са снежинки, когато си играят насаме? Това, на което се преструват, е, че са възрастни, царе и царици, шофьори и лекари, майки и бащи. Ако се караме децата да си представят тези фалшиви неща, подобни на фантазиите-полуфабрикати по телевизията, ние постепенно ще прокудим повечето от истинските им фантазии, произтичащи от опита им в живота, нуждата да осмислят света и да се почувстват у дома в него.

Умът в действие

Проблемът беше, че знаех, че решение има. Никой не продава невъзможни за нареждане пъзели; може да бъде осъден или да го сполетят още по-неприятни последствия. Този пъзел бе споменат в „Сайънтифик Америкън“; на всичкото отгоре най-лошото бе, че някои от учениците вече го бяха нареждали. Колкото и да ми се искаше да вярвам, че лъжат или хитруват, не можех да го направя, защото не бяха такива деца. Спомням си как гневно мислех: „Сигурно всеки може да нареди този пъзел, стига да седне като последен глупак да си губи времето и да движи частите напосоки, докато случайно успее. Аз нямам време за такива неща“. Чувствах, че този вид дейност е под нивото ми.