Как децата учат

Лиза обаче не остана дълго в неведение за тази схема. За кратко тя като че беше готова да приеме като тайнствено съвпадение факта, че щом клавишите заседнеха, машината се изключваше. Не след дълго обаче детето осъзна, че аз трябва да имам нещо общо с това, че машината спира, щом клавишите блокират, и се включва отново, щом бъдат освободени. Скоро всеки път, когато изключвах машината (а прекъсвачът ми беше съвсем безшумен), тя се обръщаше и ме поглеждаше озадачено. Продължих да се преструвам, че нямам нищо общо със спирането на машината; т.е. не й показах прекъсвача на удължителя. Ако можех да повторя всичко отначало, сигурно щях да й го покажа, макар че това също криеше определен риск — тя беше много пламенно и упорито дете, и можеше да ми се ядоса за това, че включвам и изключвам машината. Както вече съм разбрал със сигурност, децата изобщо не обичат да им се дава повече помощ, отколкото са поискали. Сега ми е забавно удивлението, с което по онова време открих колко интелигенти, търпеливи, умели и изобретателни са малките деца; че са съвършено способни на редица неща, за които експертите ни убеждават, че не са. Вече за никой не е новост, че бебетата са умни. Понякога изглежда, че половината психолози в страната се надвесват над бебешките люлки, само за да „открият“ това, което любвеобилните и наблюдателни майки винаги са знаели. През 1960 г. обаче това знание още не беше станало публично достояние.

24 юли 1961 г.
Тази сутрин Лиза се наведе да вземе един балон и точно в този момент един порив на вятъра, нахлул през вратата, го отнесе настрани. Тя видя как той се отдалечи. Когато балонът спря, Лиза се приближи до него и го духна, за да го помръдне. Това ме изненада. Възможно ли е толкова малко дете да направи връзка между способността на вятъра да придвижва предмети и собствената си способност да постигне същото чрез духане? Очевидно е възможно.

Това ми се струва прекрасна демонстрация на способност за абстрактно мислене. Мнозина твърдят, че децата под девет или десет години са лишени от такава способност.

Една от игрите, която като че всички бебета харесват, е да духаш по пръстчетата и ръцете им като същевременно движиш главата си, така че въздушният поток също се движи. Те първо се усмихват; след това започват да разучават откъде идва това странно нещо и се опитват да пъхнат пръст в устата ви. Много им е интересен фактът, че с помощта на ветрило или парче картон може да се постигне същият ефект.

След това Лиза обиколи балона няколко пъти, като пееше някаква собствена версия на песента „балонът се надува“. След това постепенно започна да променя песента, докато стана съвсем различна. Това се случва често, когато Лиза говори, пее или прави нещо друго: започва с едно и постепенно го превръща в друго. Музикантите биха нарекли това вариации на тема.

Много от малките деца, които познавам, обичат да разказват безкрайни истории и да пеят безкрайни песни. Понякога песента е за нещо, което са направили или биха искали да направят. Една майка ми каза как четиригодишното й момче, чиято седемгодишна сестра била на училище, започнало да пее: „Ех да имах сестра, която не ходи на училище и изпълнява всичко, което й казвам…“ Често песента е безсмислена, просто несвързани думи и срички; понякога смисълът и безсмислието се редуват. Много деца обичат да играят тази игра с възрастен, като се редуват да добавят неща към песента. Това не е толкова лесно, колкото изглежда. Опитът да създадеш едновременно думи и музика изисква усилие на въображението и резултатът често не превъзхожда ни най-малко детския, дори по правило е много подобен на неговия.

Тези игри са хубави и е добре да ги поощряваме, да се заслушваме и да участваме в тях както в къщи, така и в училище.

В първите класове в училище децата пеят много; това обаче е една и съща песен, преподадена и водена от учителя, като целта е да се накарат децата да я пеят „правилно“, а не да измислят нещо ново. На някои от тях това им харесва и те се научават да го правят добре; за други то се превръща в поредното нещо, което трябва да се прави в училище — задължително веселие, каквото е голяма част от началното училище. Много от тези деца престават да пеят — защо да се мъчат напразно. Изследванията на Карл Орф и други, които са прилагали този метод за преподаване, показват, че когато на децата се дават много възможности за импровизация, за създаване на собствени мелодии, ритми и звуци, те израстват бързо в музикално и вербално отношение.

Оттогава, отчасти поради личния ми опит в музиката и работата ми с виолончелото (за която разказвам в „Никога не е твърде късно“*), отчасти от малкото, което знам за историята на музиката, съм твърдо уверен, че импровизацията е в основата на музицирането и трябва да присъства във всяко обучение по музика. Голяма част от моето изучаване на челото премина в различни импровизации. Ако преподавах чело или друг инструмент на деца или възрастни, щях да ги поощря да отделят време за такива занимания — или да се опитват да изсвирят по слух някоя мелодия, или да си измислят мелодия и да се опитат да я изсвирят, или просто да се разхождат нагоре-надолу по клавиатурата или грифа без конкретно намерение, просто за да чуят какви звуци ще излязат. С други думи, в импровизацията може да има различна доза съзнателен контрол. В едната крайност са опитите ни да накараме мускулите ни да изсвирят мелодията, наша или чужда, която чуваме в съзнанието си. В другата крайност оставяме ръцете си да се движат сами, като слушаме и мислим за това, което те създават. Пълна импровизация и владеене с лекота и непринуденост на нашия инструмент има, когато мускулите, ръцете и пръстите ни могат да импровизират с минимален съзнателен контрол.

[* Never Too Late, by John Holt. — Б.пр.]

Малките деца правят именно това, когато си тананикат и измислят безкрайните си очарователни песнички. Те не чакат да чуят мелодията в главата си и след това да я изпеят. Те просто пеят и позволяват на това, което идва, да се излее. Трябва да поощрим тази им дейност и самите ние да я практикуваме по-често.

25 юли 1961 г.
От дневната долитат викове, които ни информират за поредния сблъсък между Лиза и правото на частна собственост. Тя се интересува от всичко, което види, и иска да го изследва, да го повърти в ръце, да го изпробва и, ако може, да го разглоби на съставните му части. Тя естествено няма представа кои неща са ценни, чупливи и опасни. Когато видя как включвам електрическата пишеща машина, тя изгаряше от желание да се опита. Беше й много неприятно някой да й казва, че не може да си играе с контакта. Преди няколко дни Лиза успя да запали всички газови котлони, за щастие достатъчно отдалече. Никак не й хареса, когато й казаха да се отстрани от печката. Тя не може да разбере защо да не пипа печката, след като всички други я пипат. Когато вземе нещо, тя никога не мисли да го върне на мястото му, дори и да си спомня откъде го е взела.

Този проблем няма достатъчно добро или лесно разрешение. Всеки ден се чуваме да казваме: „Не, не пипай това, пари, остро е, ще пострадаш, ще се счупи, мое е и ми трябва“. За детето това е нарушаване на правото и нуждата му да изследва всяка част от света, който го заобикаля, за да може да го осмисли. Всички пипат това, защо аз да не мога? Не е трудно за разбиране, че ако това отношение премине определени граници, то може да прекърши детското любопитство и създаде у детето чувството, че вместо да е пълен с интересни неща за изследване и обмисляне, светът е пълен със скрити опасности и начини да си навлечеш неприятности.

Опитваме се да разрешим проблема, като връчваме на Лиза собствените й играчки и й казваме да остави другите неща.

Това не решава проблема. От една страна, играчките не са достатъчно интересни. От друга страна, колкото и да се опитва, тя не може да запомни какво й е позволено да пипа, и какво — не. Най-важното обаче е, че именно фактът, че възрастните и по-големите използват разни предмети в къщата, ги прави толкова интересни. Като всички малки деца, Лиза иска да е като големите и да прави като тях. Когато мият съдовете, тя иска да й позволят да помогне. Когато готвят, тя иска да готви; когато правят лимонада, тя иска да участва. Никакви фалшиви заместители не могат да я баламосат.

Трудно е да не усетиш, че с децата в училище се прави нещо много нередно, при положение, че се вдига толкова шум около така наречената „мотивация“. У детето няма по-силно желание от това, да намери смисъла в заобикалящия го свят, да се движи свободно в него и да прави нещата, които вижда, че правят големите. Защо в училище не можем да намерим приложение на този могъщ порив към усвояване на умения и знания? Несъмнено съществуват начини да покажем на децата как хората си служат с някои от уменията, които искаме те да усвоят — макар че това може да е доста трудно, когато те (например много от „основните“ умения по аритметика) всъщност не се използват за правене, на каквото и да е. Кой човек дели дроби в реалния живот?

У дома пък трябва да се стремим да държим извън обхвата и полезрението на децата вещите, които са ценни или опасни. Същевременно обаче в техния обхват трябва да има достатъчно евтини и издържливи предмети, които детето да може да пипа и ползва. Това трябва да са вещи, които можем да си позволим да се счупят. Някои от обикновените домакински вещи са идеален подарък за малките деца — бъркалка за яйца, тенджера, фенерче. Не би било нормално в семейство, което в бъдеще ще похарчи десетки хиляди за образованието на детето, да се ядосват и да разстройват детето заради това, че може да счупи нещо, което струва стотинки. Толкова често съм бил свидетел как хората страшно се ядосват просто защото децата пипат, разглеждат и взимат някои от най-различните неща, които виждат в супермаркети или аптеки. Там няма какво толкова да развалят или счупят, а и да го счупят, то няма да струва повече от долар. Защо да не го правят? По този начин те се учат. Ако разместват нещата, ние лесно можем да ги поставим на място.

Със сигурност е неправилно да се приема, че малките деца чупят всичко, до което се докоснат, и затова не трябва да им се позволява да пипат нищо чуждо. Това подрива любопитството и увереността им. Освен това може да ги настрои прекалено собственически по отношение на нещата, които са техни. Според мен по-скоро би трябвало да ги учим, че да уважаваш чуждата собственост не значи никога да не я пипаш, а да се отнасяш внимателно към нея, да я ползваш по предназначение и да я връщаш на място. Децата са напълно способни да научат тези неща; те изобщо не са толкова непохватни и пакостливи, колкото си мислим. Единственият начин децата да се научат да боравят с предметите е като ги пипат и ползват. Един от многото ценни приноси на Мария Монтесори към образованието е фактът, че тя демонстрира, че освен буйно и жизнерадостно, малките деца могат лесно да се научат да се движат и контролирано, прецизно и внимателно.

30 юли 1961 г.

Много от игрите на малките деца започват сякаш случайно. Веднъж взех едно списание, оставих го на масата и отидох да правя нещо друго. Лиза отиде до масата, свали списанието на пода и ме погледна многозначително. Аз се върнах и го сложих на масата. Тя го свали. Скоро се увлякохме в прекрасна игра, която продължи известно време.

Тези игри трябва да се играят с радост, налудничавост и жизнерадост, точно както всички хубави игри. В това число влиза и играта на опити да разберем как функционира света, наречена от нас образование.

Опасявам се, че разбиранията на повечето хора за образованието са коренно различни. За тях „образование“ означава да ходиш насила на едно място, наречено училище, където те карат да учиш нещо, което не искаш, под заплахата, че ако не го правиш, ще ти се случи нещо лошо. Излишно е да казваме, че повечето хора не харесват много тази игра и спират да я играят при първа възможност.

Игри като тази, която играх с Лиза, са образователни. Те развиват усета на детето за причина и следствие, за това как едно води до друго. Те също му създават усещането, че допринася, нещо в света, че може да му въздейства по някакъв начин. Колко ли е вълнуващо за детето, което играе с възрастен, да усети, че може да накара този всесилен гигант да направи нещо, а на всичкото отгоре и да продължи в този дух колкото си иска.

Една сутрин, докато бях при приятели в Чикаго, ме оставиха сам с децата — Алис, на три и половина и Патрик, тъкмо навършил две. Те често играеха на тротоара на усамотената улица, на която живееха, така че им казах, че могат да го правят, стига да ги виждам. Не след дълго обаче децата изчезнаха и трябваше да ги връщам обратно, докато те протестираха и негодуваха. Бяха страшно ядосани. Казаха ми, че съм лош и ще кажат на мама. Казах им да го направят. Тогава Патрик каза, че майка му ще ме напляска „ето така“. Престорих се, че плача. Това е съвсем проста игра за малки деца; те винаги я харесват. Скоро се заформи игра. Малките деца ме „пляскаха“ — пляскаха ме по гърба, а аз се преструвах, че плача. Ако спирах, Патрик казваше „Още те пляскам“ и трябваше да продължа. От време на време казвах „Аз съм добро момче“. Той обаче казваше строго „Лошо момче“. Играта продължи известно време, докато си намериха друго занимание. По-късно показахме играта на родителите им.

1 август 1961 г.
Напоследък Лиза играе на свирепо животно. Озъбва ми се, ръмжи, реве и ме напада. Преструвам се, че се плаша и се свивам зад стола, треперейки. Тази игра продължава доста време. Това, както и някои други неща, които прави, изглежда поражда в нея усещането за едно нарастващо вътрешно „Аз“, което става силно, прави неща и настоява за желаното от него. Всяка игра, която кара това „Аз“ да се чувства по-силно, е добра. На практика тя е съвсем наясно колко безпомощно е това нейно „Аз“.

Понякога Лиза удря седалката на стола с пръчка и издава звук, имитиращ експлозия. В момента, в който удря стола, тя мига така, като че собственият й мощен удар я е изплашил. Това ми напомня за едно деветгодишно момче, което познавах. Когато за пръв път започна да играе футбол, то, според мен несъзнателно, издаваше същия звук с уста, когато риташе топката. Момчето не беше много едро и атлетично и не можеше да рита силно. Ако можеше, нямаше да има никаква нужда от имитиране на експлозия.

Въпреки цялата си свирепост, гордост и упорита независимост, Лиза е нежна и внимателна по сърце. Една от игрите, които обича, е „ти не можеш“. Понякога играта започва, като аз стоя от външната страна на стъклената врата, а тя — от вътрешната. Тя казва: „Не можеш да влезеш“. Започвам леко да дърпам вратата, а тя дърпа с всичка сила от другата страна. След известно време се преструвам на изтощен и пускам вратата, която леко хлопва. Тя ме поглежда триумфално и повтаря пак: „Не можеш да влезеш“. Аз отново се опитвам, тя отново се съпротивява, докато накрая пак я пусна. Това може да се повтори пет или шест пъти. Накрая обаче тя винаги ме пуска да вляза, като казва сладко: „Заповядай, Джон“.

Онази сутрин я чух да говори със сестра си и влязох в стаята й. Тя ме погледна закачливо и каза:

— Отиди си.

— Защо? — попитах аз.

— Защото така — ми отговори тя.

— Защото какво?

— Така трябва.

— Но аз не искам.

— Налага се — каза тя. Това звучеше още по-категорично от „така трябва“. Отново казах, че не искам. Тогава стана нещо странно. Тя каза:

— Не може да останеш.

Лиза заговори по начин, който използваше в съвсем различни ситуации. Тогава напуснах стаята. След малко пак влязох и играта започна отначало. Този път, след като бяхме поиграли няколко пъти, тя каза:

— Не си отивай.

Децата нямат нищо против да оставят възрастните да спечелят играта, стига да им позволим и те да отбележат няколко точки. Прекалено много възрастни обаче се ожесточават така, сякаш са футболни треньори. Те като че не могат да се задоволят просто с това да спечелят; те се чувстват длъжни да разбият противника напълно.

2 август 1961 г.

Ако тази игра се играе от по-голямо дете, то вероятно би действало по различен начин и би успяло да повтори движението правилно още от първия път. То ще може да си представи действието си и да го провери, преди да започне да го изпълнява. То също е способно да формулира движението ми в думи и да действа съобразно тях. По-малките деца обаче (поне това дете) като че не могат това. Те не могат да си представят дадено действие и да го коригират наум. Налага се да имитират, сравняват и коригират на ниво реалност и физика, докато постигнат правилен резултат.

Има нещо (всъщност много неща), по което Лиза коренно се различава от неуспешните десетгодишни деца, които познавам от училище. Тя иска да направи нещата добре и не се отказва, докато не постигне това; те просто искат да отбият номера и да се отърват. Малките деца като че притежават нещо като инстинкт на майстор. Ние не го забелязваме, защото те не притежават специални умения и работят, с каквито им падне под ръка. Вижте обаче любовта и грижата, с която малкото дете заглажда пясъчния замък или потупва и оформя сладоледените топки от кал. То иска да го направи възможно най-добре, и то не за да угоди на някого, а за свое собствено удовлетворение.

3 август 1961 г.

[* На английски език, за разлика от българския, изписването на думите често се различава чувствително от изговора им, както е с тази дума — Б.пр.]

Децата като че не се раждат изпълнени със страх. О, да, има няколко неща, от които като че се страхуват инстинктивно — силен шум и загуба на опора. Има много бебета обаче, които обичат да ги подмятат във въздуха или да ги премятат по всякакъв начин. Много е вероятно децата да прихващат повечето си страхове от по-възрастните, с които са в контакт.

Лиза например изобщо не се страхуваше от буболечки. Щом видеше нещо, което пълзи или лети, тя искаше да го хване и разгледа. Един ден дойде на гости една дванайсетгодишна приятелка на кака й. Лиза беше в стаята с двете момичета, когато гостенката видя паяк в ъгъла. Тя започна да пищи истерично и не престана, докато не я изнесоха навън и не убиха паяка. Оттогава Лиза започна да се страхува от всички насекоми — мухи, молци, червеи, каквито и да е. Тя си беше научила урока. Тя не пищи, без да спира, просто се отдалечава и не иска да има нищо общо с тях. Част от любопитството й към света и доверието й в него е изгубено и разрушено. Кой знае дали някога пак ще се възвърне?

По-голяма част от страха, който децата прихващат, не е съвсем явен. Той се насажда у тях полека-лека, стъпка по стъпка. Преди няколко дни Лиза си играеше с електрическата пишеща машина. Тя може да я включва и изключва, както и да преминава на нов ред. Както си тракаше на машината, изведнъж й се прииска да натисне клавишите едновременно с двете ръце. Цял куп букви заседнаха наведнъж. Тя се надвеси над тях, за да ги освободи. Притесних се, че докато прави това, може, без да иска да натисне друг клавиш и буквата да я удари по пръстите. Можеше и да изкриви някоя от заседналите букви. Така че й показах отново как да изключи машината, след което внимателно освободих заплетените букви.

Днес има портативни машини с различни приспособления, които не позволяват на клавишите да засядат. Любопитните деца все още могат да ги повредят, ако дърпат буквите твърде силно или да ги заболи, ако натиснат някой клавиш, докато пръстът им е вътре. Тези машини са доста скъпи, но ако няколко семейства се обединят, могат да си купят една и да я ползват заедно. Още по-хубави са пишещите машини с принтер, но те са много по-скъпи. Най-добре е, както казва Сиймор Папърт в „Стихията на ума“, човек да ползва компютър, на който може дори да редактира написаното, както правя в момента. Те са най-скъпият вариант, въпреки че цените на всички уреди, свързани с електроника, изглежда ще продължат да падат. Във всеки случай по-добре човек да спести пари или се комбинира с някой друг за покупка на нещо стойностно, отколкото да харчи огромни суми за купища безполезни машинарийки, които да му пълнят килера.

Лиза проведе едно интересно проучване. От двете страни на клавиатурата има клавиши за главни букви, а отляво има такъв, който застопорява левия клавиш за главни букви. Тя забеляза, че когато натиснеш клавиша за главни букви, той отскача обратно, а когато натиснеш застопоряващия клавиш, той остава натиснат заедно с клавиша за главни букви. Проблемът е как да ги освободиш. Дърпането не върши работа. След известно време тя откри, че ако натисне клавиша за главни букви, той освобождава застопоряващия клавиш и двата отскачат обратно. Тогава потърси клавиш отдясно, който да върши същото. Лостът за освобождаване не правеше нищо, което можеше да осмисли, а клавишът за табулация изненадващо придвижи целия валяк, като за капак накрая иззвънтя. След още малко експериментална дейност тя беше разгадала цялата система с клавишите за главни букви.

През цялото това време аз стоях отстрани, на около три метра от нея. Исках да видя какво ще направи, а също и да мога да изключа машината, ако натисне всички клавиши наведнъж или направи нещо опасно за себе си и нея. Според мен бях по-скоро бдителен, отколкото притеснен, но тя като че долови известно притеснение в бдителността ми, защото докато се занимаваше с машината, започна да ме поглежда както никога преди — с изражение, което питаше „нали няма проблем, че правя това?“.

Децата, особено малките, имат много силен усет за емоциите на околните. Те не само долавят всичко, което чувстваме, а и го преувеличават изключително. Лиза започва да плаче ако й се стори, че някой от по-големите й братя или сестри се карат или сбият сериозно. Дори когато се боричкат весело, тя се опитва да ги разтърве, умолявайки ги „Спрете, спрете!“. Често в други семейства съм виждал, че детето е нещастно дълго време поради спор между родителите, който те са направили всичко възможно да скрият. Няма нужда дори да са родители. Веднъж гостувах при приятели, чиито деца обичах и познавах добре. С майка им навлязохме в спор за политика. Макар че спорът бе разгорещен, той си остана приятелски. В общи линии и двамата сме от една и съща страна на барикадата. Но за децата спорът беше прекалено разгорещен. Те започнаха да обикалят наоколо някак умоляващо, за да ни помирят. Като че се стремяха да ни дадат повод да мислим за нещо друго, за да отклонят вниманието ни от спора и по този начин да възстановят веселата атмосфера.