Книга е опит за проникване в земните и вселенски проявления на необикновено човешко същество

След знаменателно изживяване Слава Севрюкова става пълна вегетарианка. Поредната й трудно обяс­нима метаморфоза.

Изпитва в себе си страданието на животните, преди да се превърнат в храна. Не желае да причини болка, нито да е свързана с нея. Отбягва месо, да опази чисто­тата на тялото. Знае: човек е това, което яде. Позволя­ва си единствено риба и то в изключителни случаи.

Веднъж приятелите на съпруга й, неизменна бохемс­ка група, наловили мряна. Да се нагостят и разтушат.

"Години наред безкрайни софри - споделя тя с огор­чение. - Празни вечери в компании с "безценни разго­вори" изяждаха огромна част от времето ми." Това ще констатира с въздишка след десетилетия. Вече нав­лязла в дебрите на голямата наука, разгадаваща "бо­жествената азбука на микрокосмоса".

...И така, сяда да се храни с тях. Изведнъж гледа... Не може да повярва... - В блюдото й - змия... Бре!... (Змията - единственото живо същество, към което из­питва неприязън. С нея се бори до края на живота си.)

• 
  Не ви ща рибата! - Бутнала чинията към развеселе­ната компания.
  
• 
  Като не щеш, какво? Ще я излапаме! - Засмели се подпийналите гуляйджии. И, обръгнали на чудатостите й, разпуснали още повече колани.
  

Скептикът ще възкликне - игра на въображението. И ще е прав.

За ясновидката случайности няма. Знаците са от значение.

Приема видението за съдбовно.

От тоз ден до края на живота си се превръща в пълна вегетарианка.

Болезнено оголена чувствителност към страда­нията на хората и животните. С душа-струна към знаците на делника. Надарените люде се радват и страдат по-дълбоко от обикновените.

Ограничаването на животинска храна още повече изостря сетивата. А Слава е родена с такива. Това е светлинният й код.

Знае - без чистота на тялото няма душевна хар­мония.

Минават години. Безнадеждно пропил се, дегради­рал, Степан издъхва.

Изтърпяла какво ли не през съвместния живот, съп­ругата му искрено въздиша: "Мъчно ми е за него..."

Милосърдие дълбае добрата й душа.

Задава се погребение. Съдбата, любителка на пара­докси, сервира поредната изненада.

Поемат към кварталната църквица "Св. Св. Кирил и Методий" да транспортират с автомобил свещеника. Предварително са се уговорили с него да го опее. А той - мъртво пиян.

И това ли е случайност?

Нека припомним колоритната сватба на Степан Севрюков. Буйният украинец някога бе броил на про­дажен поп 220 лева, да узакони брака му с едно дете. Божият служител нецеломъдрено бе приел сребърни­ците. Те натежали, страшно натежали. И юдински зат­ворили очите на "представителя на Бога" за истината. Фалшифицирал венчалното свидетелство. За 220 лева прибавил 20 години на бъдещата съпруга. Така осветил "щастието на зрялото семейство". После двамата с младоженеца блажено се напили. До среднощ буйно гу­ляли и пели.

Но ето - настъпил финалът на жизнения път на нена­ситния бохем. Нерадостен, като всеки край. И иносказа­телен. Кандилкащ, едва крепящ се на крака свещеник, го опява. И отпраща в Отвъдността.

Нима любителите на чашката трябва да се съберат и тук? Пред божествените двери? Сродни души преди последното сбогом?

Трагична ирония.

Овладяла непостижими духовни сили, към края жи­вота си Слава е телесно уязвима. Страда от блокиращи хода й болки в коленете. Движи се мъчително с бастун, подкрепяна от Иво Лозенски, верния й спътник.

Познавайки я с години, питал съм на какво се дължи тъжната й вглъбеност в малкото мигове, когато намира ъгълче спокойствие от шумното многолюдие? Дали на страданията, търпеливо шлифовали душата й?

Веднъж бе споделила: "Не пътят е труден, труд­ността е пътят",

Далеч съм от мисълта да я канонизирам. Това не са силни думи. По-нататък ще се разбере защо.

На финала на житейските изпитания, измъчвана от болести, дълбоко умислена, владетелката на Силата си позволи по човешки един единствен път да изохка. Изглежда е била преуморена. Веднъж и тя ранима като нас. Колко ли се е събрало?...

Въпреки тези трогателни, болезнено уязвими мигове, духът й не капитулира пред немощта на тялото.

Не, не бе самотна. Инак не би работила до сетен дъх. Свикнала да приема болките на хората, благодарение на тях, успява да се освободи наполовина от своите.

Благородството на богоизбраните.

Тя не остава в този свят бездомна като мълния.

Последните години от живота й протичат в апарта­мент в столичния квартал "Овча купел 2". От висините на бетонната сграда се рее в необята на града - безб­режно море с потъващи кораби на червените покриви на къщите.

Животът не я измъчва с крехкото съцветие на само­тата. Съжителства с Иво Лозенски, който й е като син. След смъртта на Степан се е нанесъл в дома й. Съвес­тно се грижи за нея. Домакинства, пазарува. Навестява я любимата й племенница. Възрастна състрадателна женица я пере. Помага в домакинството.

Внимателно ги напътства. А трябва да живее и за себе си. За нея двете неща отдавна са се срастнали в едно.

В последните години на мъченическия живот е с поч­ти парализирани колене. Придвижва се с едно, поняко­га с две бастунчета. Затова предпочита да приема гости седнала.

Вярно, приятелите не я оставят самотна в есенния й оазис. Но понякога като че...

* * *

Помня я - бавно пристъпваща на площадката пред хижа "Бунтовна". Мека есен, изстискала последните искри от жарта на лятото. Тихо потрепват златистите криле на дървесата.

От време на време поспира уморена. Любува се на синьо-розовата музика на залеза в океан небесна сине­ва. Иво - висок, сух, аскетично изпит - плътно до нея. Внимателно я прикрепя, покорно гледайки я в очи.

Странни контрасти. От една страна - физическа амортизация и разруха. От друга - тържество на нови завоевания на духа. Духовната младост не се измерва календарно.

Разпитвам я за строежа на Вселената, за извънзем­ните, духовете и света на отвъдното. Попивам всяка ду­мица от непресъхващ извор. Пия капчици Вечност.

Подарени мигове. Задава се мразовитата зима. На живота.

На Първия конгрес по психотроника в Двореца на културата в София през 1990 г. пристига сама. Нез­найно защо без неотменния "оръженосец".

Придвижва се болезнено бавно. Върховни усилия - този път с два бастуна. Тържествено спокойна.

Надмогнала руината на все по-отслабващото тяло, ду­шата й не престава да кръжи в орбитата на блага ус­мивка.

С появата й, водещият развълнувано прекъсва днев­ния ред на Конгреса. Тръпнещ глас проехтява:

- Уважаеми участници и гости, дами и господа! СРЕД НАС Е ДОАЙЕНЪТ НА БЪЛГАРСКИТЕ ФЕНОМЕНИ СЛАВА СЕВРЮКОВА!

Ставаме в знак на почит и признание. Бурно аплоди­раме. (По-възрастна е от Ванга.)

Владетелката на шестото сетиво, разпръсквала тихо и всеотдайно нектара на знанието и мъдростта, слънчево сияе.

През кратките почивки на конгреса тълпи зажаднели за сензации журналисти се втурват към флагманката на българската психотроника. Обсаждат я. Надпре­варват се да интервюират живата легенда. Случайно ли името й е Слава!...

Дните й са били преброени. Отплува в небитието не-дълго след това.

Неочаквано. Тихо. Както бе преминал отруденият й мъченически път. Една светлинна сълза.

Преди да си отиде, споделя пред неотменното обк­ръжение: "Сдъвквам ви и подавам истини като на пи­лета. Но ще дойде време сами да ги отсявате и отс­тоявате. Как ще ме търсите тогаз..."
Наскоро след погребението й се срещам с доцент Лозенски. Потиснат от сполетялата загуба, едва отлепя език:

"Предчувствала е кончината си, макар да твърдеше, че ясновидците са в неведение за своята съдба. Сед­мица преди да ни остави, сподели:

- Уморих се, Иво. Време е да се разделим...

Каза го, без да трепне. За нея страхът от смъртта бе нещо незначително. Никога не бе изричала подобни мисли.

Не отдадох сериозно внимание на думите й. Беше сравнително здрава. Вечерта подхвърли:

- Да ми гледаш котаците!

Защо го каза? Кога не съм се грижил за тях?

...Оная утрин отдъхваше в леглото. Помоли ме още мъничко да си почине. Все повече я привличаха незри-мите за нас, обаятелни за нея, духовни Вселени...

Отидох в съседната стая да й направя закуска.

След час се върнах, изненадан, че се забави. Не помня какво я запитах.

Не трепна.

Повъртях се из стаята. Отново се обърнах към нея.

Мълчеше.

Докоснах ръцете й - ледено студени.

... Напуснала бе преумореното тяло. Без да изохка. Думица без да отрони.

Блажена смърт. Близките й още не бяха разбрали.

10. IV. 1991 година. Третият ден от Великден. Слу­чайно ли бе това?"

Духовната връзка между двамата има един единст­вен достоен епилог - Небето.

Опело в параклиса на гробищата при Бакърена фаб­рика.

С едра крачка на влажните буци пръст до ковчега чевръсто се изкачва известният йога Венцислав Евти­мов. Произнася едно единствено прощално изречение. С него озадачава присъстващите:

"Никой последовател на йога в България няма да отрони сълза за леля Слава, защото тя не е умряла."

И млъква.

Присъстващите са в недоумение. Дълго гадаят сло­вото му.

Какво се е случило? Когато отива със закъснение в параклиса, където е било опелото, свещеникът го отп­раща: "Не е тук. Откараха я нататък." Но къде е това "нататък!'? Кой да му обясни?

И той, с осиротяла душа, ослепен от болка, поема да я дири из ширналото се столично гробище.

Безкрайни симетрично подредени обелиски на оби­талищата на мъртвите.

И се обърква. Сломен, отчаян. Ще се размине с по­койницата, без да зърне за последно одухотворения й лик.

Ненадейно пред него изниква и оживява образът на Слава:

Какво е това? Поредната й невероятна шега? Или бо­лезнена игра на въображението?

Благодарение на привидението, благополучно се до­бира до гроба. И, развълнуван, искрено произнася сло­вата: "Никой последовател на йога в България няма да отрони сълза за леля Слава, защото тя не е умряла."

Като йога прекрасно знае - смъртта е Врата към нов Живот. Под магическото въздействие на изумител­ната среща, Евтимов е убеден - Слава Севрюкова е жива. Погребението е абсурдно изживяване, уподобя­ващо кошмарен сън.

Осиротели, непреодолели стенещата болка, присъс­тващите се обръщат към него:

• 
  Как бе облечена, когато се яви? Отговорът не изненадва:
  
• 
  Както бе положена в ковчега...
  

След смъртта на богобелязаната светът не се срути. Слънцето продължи да изгрява от изток, да залязва на запад. Птиците не спряха да отмерват с крила обхвата на хоризонта. Хората не престанаха да се лутат, усърд­но зареяни из криволичещи мравешки пътеки.

Нещо все пак се бе случило.

Една душа бе отплувала в Небесния храм. Един жи­вот, толкова различен, отекна във Вечността.

Светът едва ли щеше да е същият.

ПРИРОДНА ДАРБА

Човечеството лъкатуши между полюсите - обикно-веност и феноменалност. Милиони са масовите хора, феноменът е един. Равен по сила на тях, взети заедно. Може да им се противопостави, а е в тяхна помощ. От това животът му не става по-лек. Но е по-извисен.

Способностите на повечето ясновидци се отключват след стресови изживявания на границата със смъртта. Така е при Ванга и мнозина по-малко известни от нея.

Слава е с различна орисия - родена със свръхсетива. Подобни качества (в по-ограничен мащаб) се добиват чрез системни тренировки по йога, медитация или религиозен екстаз. При нея са наследствени.

Какъв е генотипът, предаващ необикновените дарби? (По-късно ще се разбере - не са наготово, идват отнякъде...) Нейната баба е лечителка. Не са за под­ценяване и способностите на майка й. По-големият брат е блестящ ясновидец.

Слава произхожда от династия феномени.

Стара истина е - за да се реализира, човек тряб­ва да има добри родители и достоен учител. Според теорията за прераждане, семейството дава плът за товара на живота. Плътта на Слава е "обработена" - баба, майка, брат - с дарба. Може да понесе силата на божественото вдъхновение.

Като дете не обръща внимание на уникалния си та­лант. Оцелява в мизерия. Компенсира я, доколкото може, с духовна храна.

Осъзнава способности едва седемгодишна. Прие­ла ги, разбира - до края на дните си няма да живее по земните правила. И доразвива в себе си вътрешната Сила.

* * *

През Балканската война баща й е мобилизиран. След триумфални победи оцелелите на групи, на групи, се завръщат по родните места. Той не е сред тях.

Изтичат месеци на празни надежди. Роднините ре­шават - загинал е.

Правят му панахида.

Пред димящите вощеници и дарове за "мъртвия" Славка спонтанно възкликва: "Мамо, не! Свещи се па­лят за умрял, а тате е жив... Виждам - на път е..."

Макар с дарба, майката е сломена. (Нека припомним по-късните слова на голямата пророчица: "Никой ясно­видец не знае нищо за себе си.")

Решава: детенцето фантазира.

Същата нощ някой похлопва на портата. Славка въз­кликва: "Мамо, мамо, скъп гост!"

В сумрака - брадясал дрипав скитник. Какво дири?

Гласът му го издава...

Все пак обнадеждена, поема към дома. И... как да по­вярва? - Писмото белее точно там, на втората полица. По онова време хората още не заключват домове.

После дълго разпитва майката на детето как е узна­ло това. Да не би пощальонът, минавайки край тях, да й е казал? И научава - не ги е навестявал, а Славка не е излизала от дома.

Ясновидската "жилка в кръвта й" е проговорила...

...Мълвата за момичето с дарба плъзва из Нова За­гора.

* * *

По-големият й брат също е с паранормални способ­ности.

Имахме и друг брат. Лишен от ясновидсво. Затова пък лъжеше, ама майсторски - за триста цигани... Без око да му мигне, ей тъй, като на шега. И за самочувст­вие, да не изостане.

Чул какво е станало по света, притича задъхан. Изс­треля новината: "...Аз, вика, знам!... Бях вече там!..." И, за да потвърди думите си, се кръсти.

Мама, също с духовна дарба, снизходително се ус­михне, па рече:

Понякога обаче, как го правеше, дяволът успяваше да ни залъже.

Доволен, горд, излезе. Поразходи се важен-важен, наперен като петел. След малко се върне, засмян до уши. И подскочи от радост:

"Повярвахте ми, нали? А аз ви преметнах..."

И прихне в самодоволен смях. Пуста амбиция, не ис­каше да изостане.

Хванем ли го, обаче, в лъжа, пламне на мига. Разви­ка се, огласи махалата:

А тя, разбрала истината, мълчи.

Зачервен, наострен, трясне с все сили вратата. Из­хвърчи навън.

Мама въздъхне:

Ходи, що ходи бате, па се върне. Застане смирен, гузен на прага. Душа незлоблива. Пристъпи виновно от крак на крак. Попогледне под вежди ту мене, ту брат ми. И прихне в смях:

Това е малка част от премеждията на богонадареното семейство. Слава ги разказва с блага усмивка. Но те издават първите й срещи с мнителността и подозре­нието. С тях ще се сблъсква в зрели години, та чак до края на предългия си страдалчески път.

Детските закалки - подготовка за очакващите я суро­ви изпитания.

"...Да ви кажа и за надарения брат. - Продължава ув­лекателен разказ. - По-ясно от мене виждаше и чува­ше, но бе злодейски убит. Трагична смърт.

Скръбната му душа ненадейно ме навести нощем: "Не бой се, аз съм"- прошепна.

Настръхнах.

Въздъхна. Още посърна. И показа жената... -Мама!...

Краката ми се подкосиха.

"Виждам, болезнено страда. Ридае в нощта. Трево­жи се за мене, за моите мъки... Успокой я. При първия удар с приклада на пушката връз главата ми ей тук (разкри смазано лице), мигом се пренесох в отвъдна­та страна на света. При втория нищо, ама нищичко не усетих..."

Утихна, умълча се. След малко, събрал сили, духът свойски продължи:

Когато се извършва погребението, никой - ни снаха­та, ни другите братя - не се сещат да дръпнат мама встрани, да не гледа размазаното на пихтия лице на по­чиналия.

Покрусена, не го прежали. На четвъртия месец от кончината му си отиде..."

И свръхчувствителните хора имат сриващ недос­татък - свръхуязвими са.

Слава е ученичка в първо отделение в Нова Загора. Отличава се от децата. Отнесена, замечтана. Живее сякаш в друг свят.

Както стои в класната стая по време на час, извед­нъж вижда - стените се разтварят и...

...Озовава се в просторен мраморен салон.

Пищно облечени дами с дълги до пети разкошни ста­ринни кринолинови рокли с шлейфове, обкичени в дан­тели. Бавно, с достойнство се разхождат. Усмихват се, покланят. Веят ветрила.

Съзира себе си - една от тях - достолепна уважа­вана аристократка. Прехласната, съзерцава приказно красивото видение.

Реален или имагинерен е нейният свят? По оно­ва време в малкия провинциален градец Нова Загора няма радио, непознато е киното. След години ще нах­луят и променят идиличния подбалкански манталитет на хората.

Славка още не може да чете. Няма откъде да постъ­пи подобна информация. Освен това дълбоко в себе си е убедена - случилото се е абсолютна истина.

Забелязала разсеяната ученичка, в тоя миг учител­ката я вдига на дъската.

Взряна в пространството, потопена във видението, пренесла се е в други, по-примамливи и красиви от на­шия светове. Като закована е на чина.

Как ли е изглеждала...

Класната я вика втори път.

Вцепенена, Славка не помръдва.

Преподавателката е вбесена. Изкарва я с крясъци от унеса. Изтегля ухото на непослушницата и й нарежда: "На другия ден - с родителите в училище!

Разбрала за провинението на мечтателната дъще­ричка, майката пристига. Деликатно се опитва да успо­кои взискателната учителка. Нека не се тревожи - това си е тяхна родова черта. Неведнъж самата нея са я спо-хождали видения. След време са се сбъдвали. Дъщеря й вероятно е носител на наследствена дарба.

Преподавателката на свой ред е шокирана - целият род ли са...

Мария я моли да бъде внимателна с малката Славка.

(Каквато майката, такава и дъщерята...)

Кой знае дали е успяла да убеди строгата педагожка, но намесата й съхранява природните дадености на детето.

Нека вникнем в отговорността на ситуацията. Мама Мария заема правилна позиция. Не щади усилия аргу­ментирано да обясни странностите на първокласничка-та. Моли да се опази крехката й чувствителност. Може и тя като нея, баба й, брат й, да е с божия дарба, да пътува в минало, да наднича в бъдеще, да разкодира съдби.

Майчиният инстинкт и вродената свръхсетивност не я лъжат.

* * *

Живеем в дълбоко материален свят. За мнозина реално е само осезаемото, от което извличат прак­тическа изгода. Трудно се приема "ефимерността" на духовните измерения.

Ако хората, получили внезапни прогностични виде­ния, не са подготвени за това, ще се шокират. Обър­кани, може и до "клинично заведение" да стигнат...

Какво ли би станало, ако Мария от неразбиране ос­тро бе заклеймила дъщеря си... Може би, нищо, освен да потисне свръхсетивността и приглуши чувствител­ността й.Слава Богу, майката е на висотата на житейската ситуация.