Книга пета Жребият

Колата спря край Борисовата градина, далеч преди Орлов мост.

— Скарлатов, повече не можем да продължим. Нашият път е към казармата. Ако искаш, ела с нас, а там ще видим …

Борис благодари и даде на войника една банкнота от хиляда лева.

— Нали нямаш нищо против? — обърна се той към полковника.

Последният махна с ръка. Чак тогава войникът взе парите.

Борис слезе на заледеното шосе. Ботинките му, с тънки подметки, се подхлъзнаха. Вдигна яката на балтона и тръгна към Орлов мост. Това, което видя, не искаше после да си спомня … Тези гледки станаха съществена част от кошмарите му в сънищата. София представляваше един изоставен град като развалините на Вавилон и единственият признак на живот бяха пламъците и димът. Тук-таме се мяркаха хора от противовъздушната отбрана с каски на главата, подобно някакви привидения, и изчезваха. Никой не го спря, никой не го заговори. Така, заобикаляйки развалините, той стигна до Банката. Гордото, красиво здание, синкаво-бяло, липсваше. Стърчеше само една стена и от втория етаж висеше наполовина роялът. Тухли, вар, бетон, горящи и пушещи дървени части … Всичко това се стори на Скарлатов като потвърждение за преходността на човешката суета. В часа на истината от нея оставаха парцали и боклуци. Външната филигранна ограда бе изкъртена заедно с желязната порта. Скарлатов се наведе и взе от прахта емайлираната емблема на Търговската банка. А после се покачи върху купчина тухли. Всичко бе рухнало. Изглежда бомбата бе ударила косо зданието. Банковото подземие стоеше здраво. Там взривът не бе проникнал. И странно, в този миг Скарлатов изпита някаква радост, че Банката вече я няма. Трябваше му време, за да осмисли, че съзнанието му не е съвсем в ред и всеки момент може да премине в истерия. Какво значение има зданието, мислеше си той. Добре би било, ако с неговото срутване изчезнеше и Банката. Но това не е така. Банката остава, въпреки че сградата липсва. Та не е ли и тя като човека — тялото изгнива, остава духът … Той трепна, когато чу зад себе си глас:

— Добър ден, шефе. Радвам се, че пристигна жив и здрав …

Беше Туше Динев, облечен с винтяга, голф и туристически обувки. Сините му очи гледаха отблизо някак разсеяно, сякаш не го виждаше.

— Би ли ми казал какво точно се случи с хората?

— Да, шефе. От чиновниците никой не загина. Всички навреме се изтеглиха към подземията на Съдебната палата.

— А домашните?

— Спас, Неда и син им Никола, Бог да ги прости, шефе.

— Но как?! …

Никола бил мобилизиран. Дали му три дни отпуск. Семейството било на вилата. В деня на бомбардировката слезли с колата от Княжево. Неда искала да направи някои покупки за сина си. Не напуснали Банката с останалите. Неда не искала. Една от първите бомби попаднала в зданието.

— Загина и пазачът. Той също не пожела да побегне.

— Къде са?

— На гробищата. Чаках те, шефе. Не дадох да ги погребат.

— А Фархи?

— Той е жив и здрав. Както знаеш, стои на вилата и не я напуска. Но да вървим, шефе …

— Къде?

Двамата тръгнаха пеша. Разстоянието бе голямо. Сега вече можеха да се видят групи войници и доброволци от противовъздушната отбрана, разкопаващи развалините, откъдето все още измъкваха трупове. Към Лъвов мост само едно куче с подвита опашка стоеше безучастно и не мръдна, когато двамата минаха край него. Студът бе силен. Пукаха се водопроводни тръби. От транспорта нямаше и помен! …

На гробищата цареше същият хаос. Стоваряха мъртъвците с каруци и ги нареждаха в дълга редица. Имаше доста народ, учудващо за запуснатия град. Сякаш тук си бяха дали среща и живите, и мъртвите. Софиянци не изоставиха своите близки. Откриваха ги и ги погребваха по християнски, като им отдаваха последна почит. Останалите заравяха в общи братски гробища. Динев не се впусна да разказва перипетиите на бомбардировката, нито как са изровили от развалините на Банката труповете. Но се бе погрижил и лично ръководел изравянето им. Идентифицирането не е било проблем. Намерил даже ковчези, така дефицитни в София. Трупа на пазача дал на семейството му. Двамата с Динев отминаха тълпата, струпала се да познае пострадалите между наредените мъртъвци. Пред черквата имаше много ковчези. Хората сами — по двама, по трима — вдигаха близките си и отиваха нанякъде … Един свещеник обслужваше всички. Беше претрупан от работа. Динев плати на хамали голяма сума, за да вдигнат трите ковчега. Предварително бе намерил място до гробовете на Цвета Скарлатова, Яна Скарлатова, както и на Славчо Кюлев. Ето, мислеше си Борис, мъртъвците се събират … Неда ще бъде близко до Яна и ще има много да й разказва … Динев изчезна някъде. Хамалите станаха нетърпеливи. Чакат и губят пари. Скарлатов им даде по една банкнота. Те се успокоиха. Динев се върна след половин час с възрастния уморен и объркан поп.

— Искам да ги видя — каза Борис.

— Не те съветвам, шефе …

Въпреки студа свещеникът си бършеше изпотеното чело и без никой да го заговори, каза:

— От сутринта не съм седнал … Никога не съм и мислил, че ще извърша толкова много погребения наведнъж … Стигат ми за цял живот! … Да почваме, чакат ме …

— Прочетете само Господната молитва — каза Борис.

Свещеникът се смути и тъкмо да възрази, срещна суровия поглед на Скарлатов и напевно замънка: «Отче наш, иже еси на небесех …»

Когато хамалите вдигнаха първия ковчег, попът вече бе отишъл да чете заупокой на друго място. Ямите в премръзналата земя бяха плитки и по-къси от ковчезите. Наложи се да чакат, докато ги разширят. Накрая ги спуснаха с въжетата. Скарлатов и Динев хвърлиха буца пръст върху всеки от трите ковчега. Хамалите грабнаха лопатите и набързо ги затрупаха. Нямаше повече какво да правят. Взеха ортомите и лопатите на рамо и се отдалечиха. Пред трите пресни гроба останаха Скарлатов и Динев. Последният се прекръсти и каза:

— Бог да прости Неда, Спас и син им Никола …

Гласът му трепереше. Скарлатов сухо забеляза:

— Съвземи се, Динев …

— Това и правя от три дни …

— Поучително е да ходиш на гробищата. Тук разбираш почти всичко, което ти е нужно, за да имаш кураж да живееш по-нататък.

— Не съм съгласен с тебе, шефе.

— Защо?

— Това не е обикновена смърт. Тука тегне прокоба.

— Банката, шефе, Банката взе поредните жертви! … Може би идва нашият ред? …

— Е, какво от това? … Всички сме смъртни, само че някои забравят.

След това Динев му разказа подробности. Собственият му апартамент останал незасегнат. Кантората също. За банковия архив не трябва да се безпокои. Всички важни документи са дублирани. Картотеката на Динев със сведенията, събирани в продължение на години като полицай и частно лице, е запазена и евакуирана на сигурно място. Наложи се двамата да ходят дълго и чак някъде в «Овча купел», в един двор, стоеше колата на Динев. Качиха се и отидоха във вилата. Фархи мълчаливо му стисна ръката. Беше много развълнуван. От прислугата бе останал само старият градинар. Динев се зае с домакинството. Свари топъл чай, сервира го заедно с коняк и тримата седнаха на масата. Фархи не беше никак добре. Държеше се за сърцето и пи съвсем малко чай.

— Господин Фархи, време е да напуснете България … — каза Борис.

— А Вие, господин Скарлатов?

— Аз ще остана последен.

— Нали няма като капитан на кораб да чакате последния миг?

Скарлатов се усмихна.

— Аз съм все пак банкер, господин Фархи. Нашият героизъм се проявява при съвсем други обстоятелства.

Фархи кимна с глава.

— Дано не е прекалено късно, шефе …

— А как практически ще се осъществи напускането на господин Фархи?

— Не е трудно — каза Динев. — В момента властите са объркани. Преди седмица замина група евреи за Палестина. Готвят следващата. Разбира се, успяват да се наредят само най-богатите. Рушветът няма да е никак малък, и то в злато и валута.

— Да не стане като с кораба, когато издавиха толкова народ! …

— Тоя път с влак през Турция.

— Оставям на теб. А Вие, господин Фархи, се гответе. Може би все още ще заварите Йосиф в Константинопол …

— Знам, господин Скарлатов. И все пак ми е тежко да се разделя с България …

— Купих Ви три такета. Багажът е в Пловдив. Динев ще има грижата да го донесе.

— Благодаря Ви, господин Скарлатов.

— А има и други подаръци за всички — и живи, и мъртви … — каза замислено Борис.

Фархи замина за Турция в началото на март.

Глава седма

На 6 юни 1944 година англоамериканците извършват десант във Франция между Шербург и Хавър. Вторият фронт е създаден.

На 24 август капитулира Румъния, съветските войски застават на северната граница на България.

На 26 август Иван Багрянов съобщава, че България е в положение на неутралитет и правителството нарежда оттеглянето на българските войски от Сърбия. Но те все още остават в Македония и Беломорието.

— Жалко … — каза той.

— Защо, да не си решил да ставаш православен?

— Не, шефе. Не съм от тия, дето бързо си менят и вярата, и чувствата … Но съм запазил оттука много хубав спомен … Дано е още жив … Благословен човек! …

— Кой?

— Клисарят. Когато за пръв път отидох в Скарлатово, спрях тука, както сега … Черквата беше отворена и влязох от любопитство. Той я почистваше. Беше един дребен, възрастен селянин, много спретнат. Аз мълчах и я оглеждах. Тогава той спря да шета и ме попита: «Ти брат во Христе ли си?» Имаше толкова доброта и приветливост в израза … в гласа му, че почувствах как топлина обля сърцето ми …

— Да, казах аз.

Скарлатов отново се учуди, за кой ли път, на полицая Динев и човека Динев … А ти как би отговорил на клисаря? — попита се той. — Не зная. По-скоро не бих посмял да кажа така … Скарлатов не беше нито религиозен, нито войнстващ атеист. Винаги твърдеше, че вярва, като Ботев, в Разума. Но именно заради него не можеше да се примири, че заедно с тялото изчезва и Духът. Той упорито си доказваше, че така или иначе Духът не може да изчезне. Оставя някакви следи в съзнанието на хората и може би по тоя начин продължава да живее? … А непотребното от него се стопява. Иначе и не би могло да има човешка история, традиция, памет, или както искаш да го наречеш! … По този начин великите религиозни гении оставяха на човечеството своите дълбоки следи. Но същото е и с историческите лица — и със злодеите, и с човекомразците. Значи, че човекът си е отишъл, останал е Духът! … Даже най-нищожното създание на земята оставяше някаква, макар и едва забележима следа, която се вливаше в тази на другите хора и се превръщаше в пълноводна река, и всичко това представляваше общото съзнание на човечеството. Затова и той, Скарлатов, отдаваше почит на своите близки. Макар и в тесен човешки кръг, и те бяха оставили своето «аз», за да го помнят и предават по-нататък живите. Но дали е така? …

Двамата дълго стояха мълчаливи пред желязната врата на гробницата.

— Няма ли да слезем в селото? — попита Динев.

— Ако съдбата е решила, все някога ще отидем и там … А сега да тръгваме!

Двамата се качиха в колата и потеглиха обратно по коларския път. Моторът не бе охладен, но вече се спускаха. Така те пресякоха раздела между Рила и Пирин и излязоха на сравнително поддържаното шосе за юг.

Късно вечерта пристигнаха в Солун, окупиран от германците. Скарлатов не се чувстваше тук добре. Знаеше, че сега вече е на вражеска територия. Прекара една безсънна нощ в хотела. Динев продължи пътя си към Кавала. Върна се на другия ден уморен. Предаде на Скарлатов, че Неделев го чака там. Борис много искаше да разгледа Атонските манастири, но нямаше време. Преди разсъмване вече се носеха по шосето. Динев изведнъж спря колата.

— Какво има? — попита Скарлатов.

— Шефе. След половин час ще трябва да се срещнеш с един офицер от нашата армия. Ще се качиш в неговата кола. Тя е военна и не буди подозрение. Аз ще продължа сам.

— Има ли опасност?

— Да, шефе. Надлъгването или по-точно битката между нашето и немското разузнаване вече има своята история и от ден на ден взима големи размери.

— Дотам ли стигнахте?

— Германците са ни сложили под лупа. Полковникът е командир на моторизирана бригада и е главното лице в играта. Обработен е както той, така и висшите му началници — двама генерали от военното министерство. С тях се зае Неделев. Но военните държат на лична среща с теб. Имат доверие само на теб, шефе.

— За пари ли става въпрос?

— Не знам. Неделев според мен е дал достатъчно. Остатъка ще получат след акцията.

По шосето се зададе немски мотоциклет — тип «Ромел». Караше го германец в зелена мушама, каска и очила. В коша седеше друг немски войник пред монтирана картечница М. Г. Те рязко завиха точно пред колата на Скарлатов.

— Документи?

Динев подаде своето и на Скарлатов разрешение от германския щаб в Солун. Войникът разкопча мушамата.

Беше топло. На гърдите му висеше знакът на военната полиция. Дълго разглежда двата документа. После ги върна на Динев. Качиха се в мотоциклета и пак така потеглиха. Малко след тях продължиха пътя си и те. Половин час по-късно наближиха песъчлив хълм без никаква растителност, който шосето заобикаляше. Оттам изскочи военна щабна кола и като ги задмина, спря. Динев също. Скарлатов се премести във военния автомобил. На волана седеше млад майор в бойна униформа на танкист. Той обърна колата и сви по един страничен път. Скоро навлязоха в някакво дере. Чак тук майорът спря.

— Господин Скарлатов, имаме малко време. Накратко обстановката е следната: получихме сто нови петтонни камиона «Опел Блиц» направо от Германия. Обещаваха петстотин, но доставиха само сто.

— Значи ще трябва да се направят повече курсове.

— Това вече е лошо.

— А шофьори?

— Имаме достатъчно както новообучени, така и стари, мобилизирани. С тях е лесно и просто. Ще ги пуснем в нещо като отпуска. Вие ще им платите възнаграждение, нали така?

— Какви са ви отношенията с германците?

— Гледаме се вече с лошо око и се дебнем. Постоянно сме в пълна бойна готовност. Взели сме предохранителни мерки. Корпусът ни е въоръжен с модерно оръжие и техника, но германците са по-силни.

— Кога смятате да дадете камионите?

— При подходящ момент. Военното разузнаване и лично господин Динев ни уведомиха, че немците се готвят всеки момент да се изтеглят на запад.

— А вие?

— Доколкото схванах, работата зависи изключително от вас.

— Дано, господин Скарлатов. Освен това и цялата граница с Турция е под наш контрол. В подходящия момент пречки с пограничните застави няма да имаме. Дадох заповед на сапьорите за ремонт на дървените мостове над Марица.

— Вие знаете, майоре, че се отнася до едно важно дело — да не оставим материални ценности в ръцете на немците. Това е и патриотичен дълг! …

— Да, господин Скарлатов. След акцията с тютюните ще направим всичко възможно да прехвърлим наличността от военните складове в стара България. Останалото ще запалим, ако започнем военни действия с немците.

Майорът решително му хареса. Отговаряше на въпросите смело и бодро. Не личеше никакъв страх, а даже възбуда от предстоящите събития, чийто повратен смисъл явно разбираше добре. Беше един от образованите и знаещи занаята си офицери. Сега гореше от нетърпение да се счепкат със силен противник. Скарлатов добре познаваше тази възбуда пред решителна битка.

— Тогава аз ще чакам вашия сигнал.

Майорът замълча. Иска още нещо да каже, помисли си Скарлатов.

— Говорете, аз Ви слушам.

— Господин Скарлатов, дисциплината в армията не ме задължава да говоря по въпроса с Вас, но господа генералите ме помолиха и аз приех тази мисия. Става дума за пари.

— Ще бъде точно изпълнена уговорката с господин Неделев.

— Изглежда не са се разбрали докрай. Те настояват двайсет и пет процента от възнаграждението да им се изплати в швейцарски франкове, и то в чужбина.

Ето, мислеше Скарлатов, лешоядите взеха да се събират … Той предварително знаеше, че мечтата на Йосиф да изядат сами баницата е нереална. Трябваше да дават късове от нея на тия, които нито са сели, нито са жънали. Но все пак лъвският пай щеше да остане за тях. А дори нищо да не останеше, поне нямаше да отиде в ръцете на немците! … Скарлатов едва сега започна да си дава сметка в каква сложна обстановка попада. Дали щеше да издържи на напрежението? …

— Отговорете на генералите, че съм съгласен. Същото се касае и до Вас!

— Господин Скарлатов, не се нуждая от валута, а от левове. Имам две деца. Искам да купя хубава къща в Бояна. Дадох вече капарото.