Книга пета Жребият

— Тогава, майоре, ще наредя да Ви се изплати остатъкът още днес, независимо че акцията не е завършена.

— Сърдечно благодаря, господин Скарлатов. Парите да се преведат на жена ми. Къщата ще бъде на нейно име. С мене могат да се случат и неприятни неща …

Офицерът се усмихна.

— Така да бъде! — каза Скарлатов.

Двамата се качиха в колата. Майорът караше този път бързо и нервно. Стигнаха в Кавала пред модерна двуетажна вила. Чакаха ги Неделев и Динев. Борис отиде в определената му стая. Взе душ и се преоблече в бял шантунгов костюм и бели ботинки. Почувства се лек и ободрен. После обядваха в трапезарията. Прислужваше им една мълчалива гъркиня на средна възраст заедно с малката си дъщеря. Трапезата бе богато отрупана с плодове и ястия. Неделев явно живееше комфортно и не чувстваше липсата на нищо. Виното бе гъсто и сладко. Докато ядяха, не проговориха нищо по деловите въпроси. Вратите към верандата бяха широко отворени и оттам идваше типичният дъх на солената морска вода. Долу се синееше Егея … Вилата на Неделев бе разположена високо. Кавала представляваше град, построен като амфитеатър със сцена — морето. След като се нахраниха, Скарлатов се оттегли в прохладната стая със спуснати дървени капаци. Спа тежък сън до 6 часа следобед. После отново взе душ. Неделев и Динев го чакаха готови, също в светли костюми. Скарлатов не сложи сако, а остана по риза. Качиха се на колите и потеглиха към развалините на античния град Филипи, недалеч от Кавала. Скоро пристигнаха и слязоха да ги разгледат. Под лъчите на залязващото слънце отломките стърчаха като самотни часовои, все още запазени — бели, мраморни колони с капители. Бурени и изсъхнала трева се стелеха по останките. А там, в дъното, се виждаше красива сграда. Първо отидоха да разгледат нея. Беше единствената в света запазена древногръцка вила, която професорът по археология, а сега регент на България Богдан Филов възстанови. Наистина беше много хубава. Долу, по камънаците, претича едно гущерче, спря се, изплези тънък език и гушката му пулсираше от бързото дишане. После изведнъж се скри.

— Господин Динев, бихте ли ни оставили насаме с господин Скарлатов?

— Да, господин Неделев.

Той се оттегли. Слънцето залязваше. Скарлатов седна върху една мраморна плоча. След кратко колебание Неделев постла кърпичка и седна до него. Погледна го със заспалите си очи и каза:

— Борисе. Идваш точно навреме. Утре заминавам.

— За Божи гроб и ще ставаш хаджия?

Но Неделев не разбра сарказма и продължи със своя равен, глух глас:

— Отивам в София, а оттам заедно със семейството си в Швейцария.

Това наистина бе новина за Скарлатов. Значи плъховете и на неговия кораб бягаха …

— А защо избра Швейцария?

— Защото имам за там виза и ще мога да се измъкна, преди немците да ме докопат. Ще пътуваме със самолет.

Скарлатов искрено се изненада. Неделев да остави тук цялото си богатство от мини, фабрики и да замине с два-три куфара?! … Сигурно в тия години не е спал и е натрупал достатъчно в чужбина …

— Страх ли те е? — попита го Скарлатов.

— А теб?

— Не бих казал …

— Руснаците са на нашата граница. Въпрос на дни, а може би на часове …

— Но ти изоставяш всичко, за което толкова милееше.

— То и без това е загубено и само едно чудо ще го спаси. Това е рискът на индустриалците и на всички големи притежатели на недвижимо имущество. За съжаление нямах никакъв талант за банкови операции. А болшевиките ще вземат всичко!

— И това е някакъв довод …

— Разчитам на тютюните. Много разчитам …

— Тогава остани и проведи акцията докрай.

— Не, Скарлатов. Аз бях дотук. Дойде твоят ред. Отдъхнах си, като те видях, и сега с трепет ще наблюдавам отдалеч как ще се справиш.

Скарлатов си даде ясна сметка, че за тия години и особено последните месеци в този заспал, студен и пресметлив човек се е извършил прелом, какъвто той не бе очаквал от него. Ето по какво се отличава големият бизнесмен от останалите. В тежък момент той изхвърляше от потъващия кораб материални ценности — плода на цялата си съзнателна дейност, за да запази живота си и този на близките. Скарлатов беше сигурен, че и там, в Швейцария, Неделев ще почне отначало скромно, а после с размах и ще създаде други фабрики и предприятия, защото това бе неговата същност. Където и да се намира, да създава! Добре би било в България да останат хора като него … но и други, които да могат да ги оценят. Логиката на събитията обаче се очертаваше такава, че решението на Неделев бе единствено правилно. Борис въздъхна и каза:

— Сбогом, Неделев.

Двамата станаха от камъка. Неделев отвори доколкото можа очите си. Дълго държа ръката на Скарлатов. За човек като него това бе върховен израз на чувства и Борис го оцени. Вечерта се разделиха рано, всеки по стаите си. Когато Скарлатов стана, Неделев беше вече заминал. Пиха кафе заедно с Динев в трапезарията.

— За днес каква е програмата? — попита Скарлатов.

— Делова среща сгосподин Папаниколау.

— Слънцето вече се вдигна. Ще бъде горещо. Не можем ли веднага да почнем?

— Помислих и по това, шефе. Имаш ли нещо против, ако отидем на остров Тасос и там да разговаряме?

— Отлично!

Слязоха пеша до пристанището. На кея ги чакаше военен катер. Мичманът помогна на Скарлатов да се качи. Динев с двама моряци пренесе на катера кошници с хранителни продукти и две дамаджани. Отделно даде няколко кашона цигари и голям пакет продукти на мичмана и моряците. Моторът заработи. Катерът потегли, оставяйки следа по огледалните води на залива.

Глава осма
Съвещанието на остров Тасос бе най-малкото странно … Участниците му — по бански костюми и хавлии — се събраха на плажа един по един. Само Скарлатов и Папаниколау бяха напълно облечени в бели костюми. Присъстваха и двама тютюневи експерти. Единият особено се хареса на Скарлатов — млад човек със спортна фигура и загоряла кожа, излъчващ енергия и добро настроение. Третият експерт бе останал в Дедеагач. Последен с катера пристигна майорът. Бяха седнали в края на маслинената горичка, откъдето започваше ивицата на плажа. Пясъкът бе груб, почти каменист, но имаше няколко дървени скари. Там наблизо стърчаха развалините на древногръцко светилище. Колко много гърците са били свързани с морето! Повечето светилища бяха разположени край великото Средиземно море, обединило толкова много народи, по чиито сини пътища цивилизацията тръгна бавно, а после все по-бързо и бързо, през хиляди мъки и страдания към целия свят …

Пръв докладва майорът. Камионите пристигнали. Автомобилната част е напълно готова. Засега били само 78 «Опел-Блица».

— Това значи денонощен трафик и при добри атмосферни условия най-малко десет дена! — каза Скарлатов.

— Петнадесет минимум! — възрази Динев. — Графикът бе изработен за 120 камиона.

— Побързайте, господин Скарлатов — каза майорът.

— Имате ли нещо предвид?

— В момента се оформят фронтовете. От едната страна — Солун и околностите. Там са немците. От другата — ние. Командването е дало заповед да бъдем в пълна бойна готовност.

— Ако не е тайна, какъв е планът в случай на конфликт?

— Ние с нашите части ще се постараем да отрежем немците от Халкидическия полуостров, за да не се измъкнат.

— А те?

— А тук?

— Значи ли това, че ние в момента контролираме Дедеагач и пътя до турската граница?

— Засега. А какво ще стане в близки дни, не знам … Ето защо час по-скоро трябва да започнете, господин Скарлатов!

— Камионите кога ще бъдат на наше разположение?

— Една част още утре.

Туше Динев с няколко думи очерта положението с гражданската власт в Беломорието. Засега все още функционира. Гърците, по негласно споразумение, мируват и изчакват, благодарение на господин Папаниколау. По свои канали е постигнал съгласие от партизаните в околността да не ги нападат. Обяснил им е акцията и няма да пречат. Папаниколау седеше мълчалив, сякаш не участваше в обсъждането. Говореше добре български, както и всички в този край, но явно се отделяше от останалите — слаб, тънък, с побелели, гладко причесани назад коси и живи, изразителни черни очи.

— Господин Папаниколау, имате ли да изкажете свои съображения? — попита Скарлатов.

Папаниколау трепна. Той си мислеше нещо свое.

— Не, господин Скарлатов. Каквото направихме, направихме! … Останалото е в ръцете на Бога …

Откакто беше тук, в Беломорието, Борис непрекъснато се сблъскваше с тази примиреност на хората. Увлечени от урагана на войната, вдигнати от него като прашинки във въздуха, те се бяха оставили на стихията, надявайки се да оцелеят.

Майорът стана. Върху фона на синьото и спокойно като огледало море той изглеждаше до развалините на светилището като изваян.

— Аз тръгвам. Имам важно военно съвещание в танковата бригада. Ще ви изпратя обратно катера.

— Благодаря, господин майор.

Сега Скарлатов се обърна към експертите — проверени и сигурни хора, по думите на Динев. Този, който отсъстваше, бил комунист, но по принцип бил съгласен с акцията. Заговори младият и весел мъж.

— Ние, пловдивчани, господин Скарлатов, сме с Вас. Балите са свалени под навеса на открито. Наехме и хора за товарене. Плащаме им в момента без да работят, за да ги задържим. Господин Динев уреди и специални хранителни дажби. Доколкото можахме, се снабдихме и с товаръчна техника. По наши изчисления за камион ще е необходим половин час за товарене. Аз ще бъда в Кавала, другарят ми в Дедеагач, а третият, дето го няма тук, е в селото, където са главните складове.

— Отлично.

— Имам още един въпрос, господин Скарлатов. Ще Ви трябват ли хора за разтоварване на камионите в турска територия?

— Не, оттатък си знаят работата. Дано организацията им е като вашата!

— Дано, господин Скарлатов.

Другият, по-възрастен експерт не взе участие в разговора, но следеше всяка казана дума.

— И последен въпрос, Динев. Кога можем да започнем?

— Още тази вечер. Поначало целият трафик ще бъде нощен, иначе рискуваме повече. По уговорка с майора камионите ще бъдат със затъмнени фарове. Той така ще разположи своите танкови части, че вечер немците да нямат коридор по шосетата към нас и турската граница.

Съвещанието свърши. Всички си тръгнаха. Техникът набързо се изкъпа. Когато излезе на брега, мина край Борис и каза:

— Морето е топло като мочка. Няма ли да опитате, господин Скарлатов?

Той кимна отрицателно. По странна асоциация си спомни, че това море е свързано с нещастия в неговия живот.

— Няма ли да дойдеш в гостилницата? — попита Динев.

— Вие вървете, аз ще поседя още малко …

Останал сам, Скарлатов съблече сакото и легна на дървената скара. Подпря си главата с ръка, за да гледа морето, простряло се пред взора му чак до неясния, забулен от изпаренията хоризонт … Ето, вече идваше краят. На какво? На войната, на разделението между хората, на ужасите? … И пак, както в древността, някъде на хоризонта ще се появи първото бяло платно на кораб, тръгнало от съседния остров, за да донесе теракотовите съдове с маслинено масло и вино или слитъци мед и жито от Понт Евксински. И хората щяха да го посрещнат на пристанището радостни и щастливи, че вече могат да пътуват, да се свързват помежду си … Скарлатов не се съмняваше, че след войната ще стане точно така. Но ти какво ще правиш? … Каквото всички! Ще се радвам! … И изведнъж разбра, че тук, на брега, е краят на неговата кариера като банкер. Отново в ума му изплува стаичката с дървена маса, стол и легло, етажерки и мечтата през целия му живот — да напише книга върху механизма на обществото, погледнат през призмата на търговията и финансите. Сега, за разлика от друг път, в мечтите му се появиха море, бряг и маслинена горичка, а може би и лозе … Той си спомни едно от писмата на Юлиан Вероотстъпника, този император-философ, може би втория в историята след Марк Аврелий. Той описва малкото имение край Босфора, което подарява на свой приятел. Как би желал писмото на Юлиан да е до него и той да притежава това скромно имение, където да прекара остатъка от живота си в малко труд за насъщния и най-вече в работа на дървената маса, а в свободното време да отиде до морето, да се изкъпе или да му се любува. Да наблюдаваш морето от брега е величествено. То те смирява, поставя те на мястото, където си действително. Няма по-добро училище, което да те подготви спокойно и достойно да посрещнеш смъртта, от морето, каза си Борис. Ако ми остане тази възможност, аз ще живея край морето в малка, скромна къщичка сред лозе. Но даже тази скромна мечта той, банкерът Борис Скарлатов, годен да купи цяла крайбрежна ивица и я застрои с огромни хотели, сега не вярваше, че може да я постигне. И какво? Трупа пари цял живот, трупа и …? И както винаги, си отговори честно и правдиво. Накрая — нищо! Идва смъртта. И когато се запита дали се бои от нея, този път си отговори, че не се бои вече. Банкерът Борис Скарлатов разбра, че житейската му комедия, изпълнена с толкова много суета, е свършена. Останалото би било като при дългите, повтарящи се финали от увертюрите на Росини, докато все пак в края настъпва мигът на вечното мълчание. Борис чувстваше, че е така, но както всяко чувство, той не можеше да го изрази точно с думи. Останалото бяха подробности …

По пътеката откъм горичката тичаше младият тютюнев експерт.

— Господин Скарлатов, катерът дойде.

Борис стана от скарата. Наметна сакото, хвърли последен взор към морето и закрачи след експерта.

Вечерта един по един взеха да пристигат камионите при складирания тютюн. Работниците не говореха. Товаренето вървеше бързо. Туше Динев и тютюневите експерти бяха изцяло погълнати от работа. Майорът дойде при него и запали цигара.

— Господин Скарлатов, възбуден съм като пред бой. Не предполагах, че изнасянето на тютюните е толкова емоционално зрелище …

Скарлатов нищо не каза, защото знаеше, че всичко, свързано с печелене на пари, е завладяващо.

— Камионите ще тръгнат веднага след товаренето.

— Няма ли да бъдат в колона? — попита Борис.

— Не, господин Скарлатов. В колона ще се съберат едва пред устието на Марица. Така може би ще заблудим немците.

Скарлатов мислено се съгласи с майора. Всъщност той вече бе излишен. Останалите участници си знаеха отлично работата. Но не му се спеше и остана, докато се натовари и последният камион. Туше Динев се приближи.

— Шефе, аз тръгвам с моята кола. Дано Бог ни запази! …

Той се прекръсти. Това е лош знак, мислеше си Скарлатов. Винаги когато работите са извън възможността да им повлияе, Динев се обръща към религията.

До сутринта камионите направиха още един курс и изнесоха партидата от Кавала. Динев се върна последен. Минал на турска територия. Там го чакали Карасулиев и Фархи. Организацията оттатък била отлична. Донесе кафе, шоколад, бонбони, а също и продукти за ядене. Йосиф бе помислил за всичко. И вместо да си почине, Динев изчезна нанякъде. Бави се чак до мръкване. Пристигна блед и уплашен. Остана прав в стаята на Скарлатов.

— Какво има?

— Шефе, връщам се от Солун.

— Как са германците със здравето?

— Засега по-добре от нас.

— Случи ли ти се нещо?

— Срещнах се с моя агент от фирмата Реемтсма. Те са надушили нещо.

— Реемтсма не е толкова страшна. Друго е, ако се намесят Гестапо или военните.

— Но в Беломорието Реемтсма командва всичко.

— Седни, Динев, и говори направо! Имаш вид на болно куче.

— Ако позволиш, ще се разхождам. Иначе ще рухна. Вече трийсет часа съм на крак.

Скарлатов за пръв път забеляза в него страх.

— Би ли направил кафе?

Динев се зае веднага. Докато го правеше, не проговориха. Едва когато поднесе димящите чаши, той седна.

— Е, Динев, в тия години винаги си казвахме неприятностите пред димящия олтар на кафето. Аз те слушам.

— Шефе, трябва да бягаш.

— Това го знам и без тебе. Но аз съм капитан на кораб и ще напусна последен.

— Умолявам те …

— За себе си отговарям аз лично! Ти не си ми настойник.

— Шефе, в името на покойния ти баща …

— Я не говори глупости! Загубил си ума и дума и вече викаш духове!

— Времето ни е преброено, шефе.

— Добре. Ще заминеш ти, без мен! Сипи коняк в кафето!

Динев изпълни желанието му и седна.

— Аз ще остана, въпреки че е безсмислено.

— Не! Ти ще заминеш! И не приемам никакви възражения!

Динев беше напълно разстроен.

— Шефе, винаги си постъпвал към мен благородно. Аз няма да мога никога да ти се отплатя.

— И не желая. Направи ли досега нещо по твоя въпрос?

— Какво да направя?! … Оставям в София кантората и апартамента. Те не струват колкото моя живот. Всякога съм знаел, че съм пътник. Затова и не се ожених.

— Не съжаляваш ли?

— Не. Сам човек понася по-добре нещастията.

— Във Франция ли ще се установиш след войната?

— Не знам, шефе. Но ще те чакам и ще дойда при теб, където и да си.

— Къде, на небето ли?

Динев нищо не отговори и дълго мълча. Накрая каза:

— Много велики дела на този свят са рухвали на финала. Сякаш тогава човекът, който трябва да действа, става апатичен, изчерпва се. Така е било и при Наполеон. Изпаднал в странно бездействие след битката на народите край Лайпциг …

— Не знаех, че Наполеон ти е бил идеалът.

— Не. Но кой човек на тая земя не е искал да бъде на негово място? Аз обаче знаех своите възможности и никога не съм ги прехвърлял.

Скарлатов кимна с глава.

— Тогава, Динев, иди да се приготвиш.

Той стана объркан.

— Това ли са ти последните думи, шефе?

— Искам да остана сам — каза Борис.

Динев тихо излезе от стаята. Навън бе нощ. Скарлатов застана на прозореца. Тъмнината беше непрогледна. Той чу познатия шум от двутактовата кола на Динев. Скоро ревът на мотора се изгуби и остана да се носи равномерният тих плисък на вълните. Скарлатов наля в една чаша коняк. Почувства се отпаднал, уморен и без всякаква мисъл в главата. Симфонията на Хайдн със свещите лека-полека завършваше. Предпоследният оркестрант беше духнал своята и изчезнал в мрака. Скарлатов се огледа. Наистина беше останал сам.

Същата нощ младият тютюнев експерт дойде да го вземе със своята кола. Сега той му беше шофьор. Скарлатов се радваше, че ще пътува с този весел мъж. В следващите дни почнаха изнасянето на партидите от селото край Дедеагач. Докато пътуваше, мислено избираше мястото на Юлиановото имение с маслинената горичка и лозето. Къщичката щеше да построи от отломките на древните постройки, с които бе изпълнена цялата околност …

На 2 септември 1944 година Константин Муравиев състави нов кабинет. Краят бе въпрос на дни …

На 3 септември сутринта по прекия телефон в хотела, който бе прокаран специално от военните за Скарлатов, се обади майорът. Един час по-късно той пристигна с военна кола.

— Господин Скарлатов, идвам да Ви взема. Ще Ви придружа до границата, а после каквото Бог Ви е писал …

— Какво се е случило, майоре?

— Нашата танкова бригада се оттегля по посока на Струмица, за да се доокомплектува и се ремонтират танковете. После вероятно ще започнат военни действия.

Майорът беше възбуден и весел. Скарлатов го гледаше заинтригувано и си мислеше — ето го истинския български офицер. Той знае да се бие и мре. Ако имаше зад себе си мъдри политици, България щеше сега да е съвсем друга страна, а не земя, на която всички останали гледат като на плячка. Скарлатов отказа да тръгне с него. Последният го предупреди, че всеки момент ще започнат евакуация на военните складове и тогава ще вземе камионите. Засега ги оставя все още на разположение. Последната най-голяма партида в Дедеагач изнасяха сравнително бързо. Още с пристигането си там Борис ускори работата и по-голямата част бе вече прехвърлена. На 4 септември решиха да изнасят и денем. Шофьорите, доволни от щедрото заплащане, не жалеха сили. Скарлатов лично заплащаше всеки курс. Същия ден привечер, по нареждане на майора, камионите отидоха към военната част. Скарлатов остана да спи в Дедеагач само с шофьора и колата, които майорът му бе дал на разположение. Събуди се от викове и изстрели на разсъмване. Горяха неговите складове с последните партиди тютюн. Той застана на прозореца и си помисли, че Нерон едва ли е изпитал такова удоволствие при вида на горящия Рим. Някой бе довел работата спешно до великолепен завършек. След малко при него влезе Папаниколау, облечен като за екскурзия с винтяга и голф. Току-що се бе върнал от турската граница. Той напускаше Дедеагач. Съобщи, че с него отиват и експертите. Скарлатов не попита къде. Папаниколау му подаде писмо от Карасулиев.

— Трябва да тръгвате незабавно, господин Скарлатов, докато не е дошла германската военна полиция. Затвориха турската граница. Искрено Ви се възхищавам. Замисълът Ви от начало до край беше великолепен! …

Скарлатов му стисна ръката и се разделиха. Време беше да напусне Дедеагач, но закъде? … Карасулиев също го осведомяваше, че границата с Турция била вече напълно затворена и обстановката напрегната и опасна. Турците струпвали войски за евентуално нахлуване в България заедно с англоамериканците, ако българската делегация за примирие, изпратена в Кайро, постигне споразумение. Въпреки че прехвърлянето му в Турция бе най-добрият изход за Скарлатов, той се зарадва, че то се осуетява. Значи нямаше да напусне България! … Отново го завладя това мощно любопитство да проникне в бъдещето. Някаква силна възбуда го обзе. Бързо прибра малкото си вещи в пътната чанта. Шофьорът я намести. Колата потегли за Кавала. Когато пристигнаха там, завари Динев. Той го чакаше. Борис не се изненада и първото, което узна от него, бе, че днес, на 5 септември, Съветският съюз е обявил война на България. Скарлатов се усмихна, като си помисли в какво положение са изпаднали самозваните български политици.

— Шефе — каза Динев, — убий ме, но не мога да те оставя сам в тая бъркотия. Цял живот няма да си простя!

Борис нищо не каза. Освободи шофьора. Бързо нахвърля дрехите си в куфара. Динев беше напълно готов. Натовариха багажа на колата му и потеглиха към България …

Шосето бе силно оживено от български военни автомобили и мотоциклети. Движеха се близо до тях, за да имат евентуалната им закрила. Скарлатов накратко му описа какво се е случило в Дедеагач. Динев мълчаливо го изслуша. Лицето му стана загрижено. Той каза:

— Шефе, на 6 септември пристига «Ориент-експрес» от Цариград и заминава през Сърбия за Европа. Това може би е единственият ни шанс все още да се измъкнем легално. После ще бъде късно, руснаците вече ще са в София…

Прав е, помисли си Скарлатов, но нищо не му възрази. Повече почти не проговориха. Късно през нощта пристигнаха във вилата.

Глава осма

— Господине, трябва да се извините.

— Я не се занасяй! — опъна се Разбойников и се напъха заедно с дипломатическото си куфарче.

Динев с два куфара в ръце и Скарлатов влязоха последни от другия вход на вагона. И двамата бяха в спортно облекло. Скарлатов не се разделяше обаче от бастуна със златната глава на орел с тюркоазени очи. Носеше и една пътна чанта. Влакът беше пълен, но изпращачи нямаше. По коридорите не можеха да се разминат от мъже и жени, облечени в скъпи дрехи. Въпреки това имаше нещо много жалко в тази гледка. Разбойников ги зърна от другия край и се провикна: