Книга пета Жребият

— Тук, господин Скарлатов … Тук има място …

В тоя момент локомотивът продължително изсвири и влакът потегли. И внезапно във вагона настъпи странна тишина и всеки остана като закован на мястото си. Само габровецът Разбойников продължи да си пробива път с една кошница вътре с кокошка, яйца и коняк и влезе в купето, където се бе настанил Динев. Остави кошницата върху масичката и се обърна към него, но Динев се бе загърнал в якето си и мълчаливо седеше със затворени очи. А малко по-далеч в коридора Скарлатов гледаше през прозореца искрите в тъмната нощ …

По-късно всички се затвориха в купетата си. Но Борис не можеше да заспи. Той стана тихо, мина край спящите, като се мъчеше да не ги докосне, и излезе в коридора. Беше почти празен. Само двама мъже и една жена спяха, седнали върху куфарите си. Той запали пура и тръгна по коридора. В полуосветените купета се виждаха спящите пътници. Други ядяха, а трети тихо разговаряха. В едно от тях Радков, Ризов и Стоянов си бяха навели един към друг главите и си шепнеха като затворници. По-нататък позна разни бивши офицери в цивилни дрехи, депутати, министри … Като калейдоскоп минаваха през погледа му тези лица, сега събрани на едно място, в един влак, бягащи от своята страна, която толкова често и лесно възвеличаваха в разговорите и речите си. Тази Родина, за която с лекота умираха на думи … Динев излезе в коридора и го настигна с разтревожен вид.

— Помислих, че нещо е станало …

— Няма нищо, Динев — каза Скарлатов. — Спи спокойно и ме остави сам.

— Е, шефе, голям късмет извадихме! Това беше последният влак от София.

— Да, последният … — каза сякаш на себе си Борис.

Динев отиде до тоалетната и се прибра в купето.

Един железничар с фенер в ръка тръгна по коридора. Като стигна до Скарлатов, измъкна една смачкана цигара и поиска да я запали от пурата му, но той извади от джоба си златна запалка, щракна и му подаде огън. Железничарят отмина към другия край на вагона. Борис гледаше в нощта, но не можеше да види нищо. Само искрите продължаваха да летят. И изведнъж изпита непреодолимо отвращение, дори почувства в устата си гаден вкус. Господи, какво правя, каза си той. Нима аз ще бъда тоя от Скарлатови, който се отказва сам да избере съдбата си па каквато и да е тя?! … Как може да се оставя на пороя да ме повлече и да потъна в тинята на обстоятелствата?! … Аз ли не искам да видя края на една пропадаща държава, и то край с революция! Толкова отдавна и толкова пъти съм го предричал! Аз трябва да присъствам лично на тази незабравима премиера, защото за добро или зло бях участник в нея, макар и задкулисен …

Скарлатов се извърна и тръгна към железничаря в другия край на вагона. Влакът започна да спира и навлезе в някаква малка гара. Когато Борис мина край своето купе, видя вътре да спят Динев и Разбойников. Отново му се мернаха всички останали чужди и омразни нему лица, още по-отблъскващи в своя заспал вид, с отворени уста или стиснати челюсти … Скарлатов се изправи пред железничаря и гласно изрече:

— И аз пътувам с тия идиоти, аз?! … Скарлатов бяга?! От какво? Защо? Къде?! …

Железничарят не го разбра и се обърка.

— Зле ли Ви е, господине?

В този миг влакът спря.

— Искам да сляза — каза Борис.

— Тук ще стои само минута — отговори той и влезе в съседното купе.

И наистина след миг локомотивът пронизително изсвири. Влакът бавно запотегля. Скарлатов бързо отвори вратата и слезе на земята с бастуна в ръка. Влакът засили скоростта си и след малко светлината на червения фенер се скри зад близкия завой. Той тръгна край гаричката, почти кантон, и видя през прозореца един сънлив чиновник до телеграфа.

— Кога има обратен влак за София? — попита го Скарлатов.

— Нищо не се знае, господине, има голямо закъснение, страхотна каша е …

Без да мисли повече, Скарлатов пресече железопътната линия, изкачи сипея и се изгуби зад него. Едно самотно куче с подвита опашка стоеше в края на перона и го проследи с очи.

Борис се озова пред едно стърнище. Щракна запалката и погледна часовника си. Беше три и половина след полунощ. Небето светеше, обсипано със звезди, които почваха да бледнеят. Беше топло и цареше плътна тишина. Скоро ще почне да съмва … Все ще стигна до някой път … Скарлатов въздъхна с облекчение и закрачи право през стърнището. Изведнъж се почувства лек и свободен като млад студент, когато избяга от Женева, без да се обади никому, и тръгна пеша пряко през планините за Италия, без път, без цел, като птичка божия … Не забеляза колко вървя, колко време беше минало, отмахнал гнета на разума и страха. Така стъпи на един черен коларски път и като походи по него, чу отдалеч шуртенето на вода. Скоро стигна до една голяма чешма като паметник, с бакърен сахан, закачен за верига и голямо каменно корито под чучура. Благословени тия чешми из цялата българска земя, си каза той, построени от майстори и чорбаджии, от даскали и от попове …

Скарлатов си свали винтягата и я положи на камъка. После запретна ръкавите на ризата и дълго плиска лицето си със студена вода. Накрая отпи няколко глътки, извади от джоба си носна кърпа и старателно се избърса. Почувства се съвсем освежен и седна на дрехата си. Отпусна се безметежен и се заслуша в равномерния шум на струята. Развидели се. Тогава долови далечно виене на мотор, което все повече се усилваше и скоро от завоя в далечината се показа камион. Когато наближи, Борис застана пред чешмата в средата на пътя и махна с ръка. Камионът и без това беше забавил ход, леко отби встрани и спря на десетина крачки. Беше много стар и износен. От каросерията се подаваше малко сено. Шофьорът отвори вратата и скочи на земята. Беше висок, слаб възрастен човек с побелели коси, почти старец, но спретнат. Изглежда е мой набор, помисли Скарлатов и поздрави.

— Добро утро.

— Дал Бог добро — отвърна той и отиде право на чешмата. Пи жадно от шепа, а после се изми.

— Май и автомобила е наша възраст — усмихна се Борис.

— Вярно е — каза шофьорът, като се бършеше с кърпата си, — но още върши работа. За къде си?

— За София.

— И аз. Но първо за Перник през Брезник, а после за София. Ако ти уйдисва? …

— Все ми е едно — каза Скарлатов. — През където искате …

Шофьорът седна зад кормилото и запали мотора. Той забеляза, че Скарлатов леко накуцва и малко се затрудни, докато се качи и се намести, въпреки опората на бастуна.

— От коя война? — попита той и подкара напред. Борис веднага разбра.

— От Балканската, в Солун.

— А мене ме раниха при пробива на Добро поле.

Той се разгърди и показа един белег под дясното рамо.

— Три години бях пленник при англофренците. Домашните ме бяха отписали и панихиди правили …

Но не изпсува след тия думи, както правеха повечето хора, особено от неговия занаят, а се замисли. Приличен човек, каза си Борис, изглежда е от село …

— Не Ви ли е страх в тия смутни времена да отивате в планината?

— Не, господине. Каквото има да ми се случи, ще се случи и в полето …

Отново тая примиреност пред съдбата го учуди. В България повечето от обикновените, прости и добри хора разсъждаваха така, както учеха светлите умове на човечеството, и то без да са прочели нито ред от тях.

Пътят беше стар и изровен. Започнаха да се изкачват из серпентините нагоре. Камионът скърцаше с всичките си части, сякаш ще се разпадне. Моторът виеше, пукаше и кашляше, но все пак упорито, метър по метър се катереше или се спускаше в дерета. Скарлатов видя една стара, изпокъсана туристическа карта пред себе си и я взе.

— Не съм минавал по тия места … — каза той.

— Нагоре-надолу, нагоре-надолу … — отвърна шофьорът. — Само в стара България си почивам по шосетата, даже мога да спя и да карам …

Борис разгърна картата и се загледа. Щяха да пресекат Завалската планина, да минат през Трънското и Брезнишкото землище, през борови и широколистни гори, голи баири и високи зелени поляни, долове и сипеи, рекички и поточета, щяха да посрещнат изгрева и изпратят залеза на слънцето — едно непрекъснато разнообразие за окото като полета на пеперудата от цвят на цвят … По пътя шофьорът му разказа, че бил от Своге, но отдавна живеел в Ючбунар, че къщичката му пострадала от бомбардировките и сега се приютили с трите деца и жена си в една съборетина. Занимавал се с ремонт и търговия на автомобилни части. Идвал от Сърбия. Войската се връщала. Полковете се саморазпускали и докарал до Драгоман сума пешаци-войничета. Едното идвало чак от Битоля — жълто и слабо като вощеница, гладно като въшка. Искали да преминат към партизаните заедно с повечето офицери и таман работата да стане, германците ги обградили, командирът на дивизията ги предал на тях, а после се самоубил на плаца пред всички. Вдигнали ги в плен, четири дена ни вода, ни храна. Случайно намерили обелки от картофи и щели да се избият за тях. Добре че сетне влака им нападнали сръбски и македонски шумкари. Голяма пукотевица станала и по мегафон една партизанка викала: «Братя българи, не бойте се, дръжте се, скоро ще ви освободим …» И ги освободили. Но войничето духнало право към България — къде с каруца, къде пеша, къде с камион …

Скарлатов внимателно го слушаше, без да го прекъсва. Значи разложението е почнало, настъпваше хаосът. Докъде ли ще стигне? …

Пресякоха река Конска и близо до Брезник спряха на здрач в един полуизоставен хан на пътя. Шофьорът не искаше да кара по тъмно и спа върху сеното на камиона си. Скарлатов се просна върху одъра в малка, мръсна и неугледна стаичка на хана, където дървениците не го оставиха на мира цялата нощ. На другия ден и двамата се измъкнаха още преди зори. Борис реши да се разплати предварително и подаде няколко едри банкноти на шофьора. Беше му харесал.

— Вземи …

За негово учудване той отказа.

— За да тръгнеш в такова време през планината, сигурно не ти е лесно. Ще ти потрябват на тебе. Грехота е да взема от притеснен човек …

— Аз имам достатъчно, старче, не съм притеснен, а дори щастлив. Изпий довечера, като стигнеш края на трудния си път, една чаша за мое здраве!

Чак тогава шофьорът взе банкнотите. Скарлатов го помоли да остане в каросерията на въздух, понеже тежко понасяше силната миризма на бензина в раздрънкания камион. Няколко мига шофьорът размисли, после махна с ръка и му помогна да се качи. Скарлатов се настани върху купчината сено и чак тогава разбра колебанието на стареца и защо пътуваше по черни шосета. Сеното, което се подаваше, беше малко, явно за камуфлаж. Вътре аксесоарът бе далеч по-богат … Имаше цяла бала германски парашути, от чието платно ставаха чудесни ризи и блузи. Виждаха се германски военни платнища, бинокли, автомобилни гуми, мраморни кръстове от гробища, красиво изработени австрийски керемиди, вилни черчевета за прозорци, старинни брави и катинари, раници, ремъци и колани … Малкият бизнес на малките хора, въртени, смилани или изхвърляни от мелницата на войната, ловящи се за каквото попадне с надеждата да оцелеят. Скарлатов се усмихна. Хиляди пъти по-честен бизнес от тоя на водачите и касапите в пагони, каза си той.

Отминаха благополучно спящия Перник и стъпиха на софийското централно шосе. Но като поеха към Владая, моторът нещо изхърка и спря. Шофьорът едва успя да застане встрани на пътя и скочи навън. Отвори капака и след малко отиде при Скарлатов.

— Авария — каза той. — Един час ще трябва да го човъркам, докато го закърпя …

Скарлатов изведнъж реши.

— Аз съм близо. Ще си направя една екскурзия пеша през Витоша и ще се прибера дома. Таман да си спомня кога съм бил млад.

И двамата се усмихнаха. Шофьорът му помогна да слезе. Сърдечно си стиснаха ръцете и се разделиха. Докато се спускаше по сипея на шосето, за да поеме по хълма нагоре, той изпита уважение и признателност към този човек, който нито веднъж не го попита кой е, откъде е и какво работи — нещо рядко за българина. Отсреща се белееха десетина селски къщички и над тях към самия връх на планинския склон плътно настъпваше иглолистна гора. Помежду шосето и къщите имаше ивица от мочурливи места, които доста го затрудниха, докато ги прескочи и стъпи на песъчливо-каменистата почва. После, като се опираше на бастуна си, равномерно закрачи нагоре и скоро навлезе в тъмнозеления мрак на боровете …

Глава девета

Постепенно те се уголемяваха и покриха зелената материя, докато накрая тя изчезна и всичко наоколо посивя. През това време, докато се явяваха и изчезваха мехурите, започна да се обажда отнякъде, сякаш издън земя, дълбок мъжки глас, който ритмично, на равни интервали повтаряше: «Меланхолия на материята, меланхолия на материята …» И Скарлатов се събуди. Цялото му същество бе обхванато от палещо напрежение и мрачно предчувствие за приближаващо нещастие. Нямаше и помен от безметежния му радостен унес преди съня. И в миг властно нахлуха в ума му без ред, сякаш насилствено, въпросите: Защо се върна? Кому си нужен тук? Кому оставяш Яна? Кому искаш да се перчиш? С какво? Стар и куц? Искаш да умреш смешно — най-безславната от всички смърти? … И той усети, почти видя, как изпълзя отнякъде огромната сянка на страха и закри виделината на душата му. Сърцето му лудо биеше. О, Боже, помогни ми, гласно каза Борис и започна да си повтаря — спокойно, спокойно … Ще помисля, ще разсъдя …

И тук мисълта му се прекъсна от ехото на една дружна песен. То ту заглъхваше, ту се увеличаваше върху талазите на планинския вятър. Мъжки и женски гласове пееха непозната нему приятна мелодия. Скарлатов се надигна и видя група от двайсетина души, насядали в края на красивата поляна, близо до подножието на неговия връх. Тя също бе обградена от големи скали с островчета от зелени храсти между тях. На един висок объл камък седеше мъж в бял костюм, който умерено ръкомахаше, вероятно направлявайки ритъма на песента. Слънцето блестеше в бялата му брада и коси, стигащи до врата. Имаше нещо странно и привлекателно в сияещия бял силует на този старец върху светлосиньото небе. Гледката на насядалите хора около него между пъстрите цветя и треви бе живописна. Скарлатов се взря и се сети … Той познаваше този човек*. А и Матов навремето му беше говорил с възторг като за един рядко духовно издигнат българин. Пресата понякога се занимаваше с него. За пръв път чу името му по време на Балканската война. Бил завършил медицина и богословие в Щатите. Като се завърнал, изкарал пет години в пълно уединение и размисъл. Чак след това тръгнал да изучава България и българите цели дванайсет години, като проповядвал новото християнство, християнството не на думи, а на дела и личния пример. Така основал братства. В 1912 година отишъл като лекар във войската и пожелал да бъде изпратен в лагера на холерните, където престоял до края на войната и излекувал много безнадеждни случаи. Оттам Скарлатов му бе чул славата. Първата му и единствена среща с този човек стана по странен начин и затова я бе запомнил …

[* Дънов, Петър Константинов (1864-1944) — роден в семейство на свещеник, завършил средното си образование във Варна и Свищов, а после богословие и медицина в САЩ. След като в 1895 г. се завръща, започва да проповядва обновяване на християнството, покварено според него от държавните църковни институции. Ратува за прилагане на дело основните принципи на Христос, като ги съчетава с елементи от религиозната практика и идеи на източните религии и школи. Беседата във финала на романа е извлечена от негови печатани произведения и спомени на негови последователи.]

… Веднъж, като се връщаше от обичайната си разходка през Борисовата градина, случайно мина край Молитвения дом на новото братство. Изпита любопитство и реши да влезе. Вътре имаше беседа и салонът беше пълен. Скарлатов седна на последния ред. Бе пропуснал началото. На катедрата върху малкия подиум стоеше един извънредно чист и благообразен старец. Съвсем като в житията, каза си тогава Борис. Беше среден на ръст, но светло облечената му фигура внушаваше чувство за височина. Имаше правилни, хубави черти на лицето и въпреки че идеше от средата на миналия век, бръчките се губеха в одухотворения израз и меката светлина на големите очи. Гласът му звучеше тихо, ясен и дълбок, с приятен, баритонов тембър. Говореше спокойно, кротко, без никакъв оттенък на насилие върху слушателите, без екзалтация, но с абсолютна и ведра увереност в това, което казва. Изобщо всичко в него излъчваше мир. Той разказваше, че нашата Слънчева система е част от друга, в която има милиони светила. Центърът й е това велико космично слънце, което наричат Душа на Вселената, а други — Абсолютен дух, Първична причина, Бог, Безграничност, Разумно начало, Вечно начало, Висш разумен център.

Цялото пространство е проникнато от разни видове вълни, в това число и мислителни. Слънчевата система се движи към определени съзвездия и се подлага на различни космични влияния. Досега тя е била потопена в едно течение от по-гъста материя. Но вече го напуска и върви нагоре към по-редки сфери. Почва нейният възход. Целият всемир, всичко се движи в една нова посока. Навлизаме в една нова област на Духа. Досега Земята е слизала, сега възлиза и до скончанието на века ще напусне стария си път. Сега сме на демаркационната линия. Приближава една могъща магнетична вълна от няколко милиона волта с голяма бързина. Тази огнена вълна ще преобразува и пречисти не само Земята, но и целия Космос. Затова се казва «Бог е огън всепояждащ». Едни ще просветнат от него, други ще изгорят. Само Любовта е бронята срещу изпитанията и мъките, която ще ни помогне да бъдем в хармония с трептенията на тази вълна.

Тук старецът замлъкна, а после отново заговори и на Скарлатов му се стори тогава, че той сякаш някому отговаряше. Хората мислят, продължи той, че могат да подчинят Природата, и там е нещастието. Защото това е невъзможно. Не е въпрос да подчиним Природата, а да я изучаваме, за да бъдем в съгласие с нея. Във Вселената всичко се записва. Един ден ще разберем всички стадии, през които сме минали, ще се явят пред нас в живи картини, както и филмът на целия ни живот, който всеки ще види, когато мине Отвъд. Но за да се свърже човек с разумните сили в Природата, той трябва да съзнава тяхното присъствие в нея и да издигне своето съзнание до полето, в което работят — Любов, Чистота, Братство и всички останали добродетели. Никому не е позволено да бъде господар. Гордостта е майка на временни, преходни знания и тя трябва да се замени с достойнство. При Бога ще отидеш не само праведен, не учен, а смирен. Единствено при смирението човек съзнава, че има множество върхове. То именно показва, че си издигнат. Иначе не можеш да получиш божествената благословия. Всички ще бъдат научени от Господа. Пръв, силен, богат — това са стари идеи. Но за да бъдат хората равни, трябва да се обичат. Истинският дом на човека е в душата му. Той няма дом отвън. Физическият свят е проявеният, а духовният — непроявеният. Не че не съществува, а още не се е оформил за нашите сетива. Има много тайни, които остават заключени, защото хората не са готови за тях. Съмнението е малодушие, недъг на душата. Просто трябва да развием психическите си сили, които Висшият разум е вложил в душите ни, и тогава Земята ще стане кърмилница на прекрасни създания. Разликата между тях и бившите хора ще бъде такава, каквато е днес между млекопитаещите и човека. Те ще виждат и отпред, и отзад, и ще излъчват блясък като фигури, огрени от слънцето, и където ходят, ще бъде светло. Новите хора ще четат мислите си и по вътрешен път ще схващат неща, които стават на хиляди километри. Те ще могат да напускат плътта си и да се разхождат по Земята в друго тяло, където пожелаят. Нашата Земя обаче още не е минала изкуплението си. Следващата фаза на човечеството е фазата на ангелите, чието съзнание е тъй пробудено, че светят като слънцето …