Книга за хода на психичното ни развитие, чиито етапи се представят от често срещани архетипове, познати на повечето от нас

Тя бе единствена вълшебница в света

във който пееше. А като пееше, морето,

независимо от същността си, поемаше същността

на песента й, защото тя бе творецът. А ние,

Като я гледахме да крачи там сама,

знаехме, че за нея свят друг няма

освен изпетият от нея, и веднъж изпят, създаден.

УОЛАССТИВЪНС, „Идеята за ред в Кий Уест"

Всеки народ има приказка за сътворението. Богиня снася космическото яйце или Бог изрича магическите думи и става светлина. От архетипа Магьосник научаваме за сътворението, за способността си да създадем нещо, което досега не е било, научаваме се да искаме признание за ролята си на помощници при сътворението на вселената. Роля, която обаче не ни прави особени или неповторими, защото освен с боговете я делим с най-жалките човешки същества, с растенията, животните, планините, звездите — с всичко и всички. Колкото и участието ни в сътворението да е обвързано с всички споменати космически актьори, в крайна сметка ние действително сътворяваме света си и затова сме отговорни за живота си.

По време на пътуването си, когато навлезем в територията на Магьосника, след като сме започнали да поемаме отговорност за живота си и за влиянието си върху света, откриваме, че Магьосникът не е шаман, вещица или вълшебник, който пее свята песен или забърква магически бульон винаги когато някой оздравява или бива убит, когато война се печели или губи. Това е Магьосникът от гледна точка на Сирака. Разбираме, че Магьосникът не е някой друг, а ние самите. Това е моментът, от който героите започват да вярват, че вселената не е статична, а непрекъснато се пресъздава. Всички участваме в пресъздаването и затова всички сме Магьосници.

А и не може да не сме. Не можем да живеем, без да подреждаме и устройваме живота. Докато не се отърсим от схващането на Сирака, че Магьосникът е някой, който прави чудеса или който е зъл и иска да ни закопае, няма да можем да поемем отговорността за уреждането на живота си. Докато не решим въпросите за самоличността и за призванието си, съществува опасността да използваме силата си, за да рушим. А докато не решим въпросите, свързани с борбите ни, рискуваме да използваме силата на Магьосника, за да доказваме превъзходството си или да се опитваме да подчиним другите. Съблазнителната мисъл, че можем да решим проблемите си с магия, вместо да извършваме пътуванията си, създава у някой хора лошо мнение за движението „Нова епоха" (което в голяма степен изразява светогледа на Магьосника). Главната причина за това е, че шепа хора, свързани с това движение, изповядват някой от схващанията на Магьосника, без напълно да ги разбират. Например те погрешно използват понятието за отговорността, която носим за собствения си живот, като приравняват отговорността и вината и после обвиняват другите за проблемите си. В степента на развитието си някой са на етапа Сирак, но се вкопчват в схващанията на Магьосника, надявайки се да избягат, вместо да продължат пътуванията си.

Ако не сме изяснили проблемите си на етапа Мъченик, ще ни е трудно напълно да изпитаме мощта на Магьосника, защото това изисква безстрашно да отдадем живота си на вселената, да повярваме, че нашите подаръци са подходящи, че такива, каквито сме, сме нужни на другите, на вселената и на себе си. Ако не го разберем, винаги ще разваляме играта, като даваме неподходящи подаръци, не като се съобразяваме с това кои сме, а с представата какви би трябвало да бъдем.

Като Сираци, Скитници, Мъченици и воини откриваме самоличността си, противопоставяйки се на свят, който приемаме за враждебен и опасен. Като Магьосници приемаме вселената за дом, в който е приятно и уютно, и така отново получаваме невинност. Научаваме, че взаимоотношението ни с живота наподобява отношението ни с потенциален любовник или любовница. Приближаваме се към връзката по ръба на страха: Безопасно ли е за мен? Ще ме обича ли? Не правя ли грешка? Това подходящият човек ли е? Малко по малко обаче откриваме, че е безопасно да се доверяваме и да сваляме гарда си, да танцуваме заедно танца на живота.

Магьосникът научава, че не сме жертви на живота, а част от разгадаването на Бога. Решението на двойствеността Воин/Мъченик, от което зависи дали вземаме от живота, или даваме на живота, е схващането, че всеки от нас допринася за откриването на Бога, но не като потиска истинската си природа и гони някакъв идеал за съвършенство, а като е верен на себе си, като обича този и това, което обича, и върши онова, което радва сърцето и ума му.

Това обаче означава да се откажем от заблудата, че можем да вкараме живота в сценариите си, да моделираме хората според представата си за идеалния партньор, приятел или служител или дори че самите ние можем да се вместим в представите си какви трябва да бъдем. За Магьосниците и за Скитниците животът е приключение и откривателство. Магьосниците обаче поемат отговорност за света, който създават дори случайно, сляпо, като просто живеят живота си.

Към себе си са строги, но не със строгостта на воина. Воините се научават насила да бършат онова, от което се боят, и се борят срещу неблагоприятните обстоятелства. Магьосниците откриват, че на по-дълбоко ниво принудата не действа. Че ако не се носят по течението на вселената, а срещу него, никаква упоритост, умение, храброст или ум не ще им помогнат да постигнат желаната цел. Виждат, че тук се иска нов тип дисциплина, иска се яснота и сила на волята да действат винаги в съгласие с най-дълбоката и най-мъдрата си същност.

Дисциплината, която е необходима, за да бъдат верни на себе си на това ниво, не е по-малка от тази, която се изисква от воините. Но тя функционира в контекста на смирение и известен положителен фатализъм. Независимо какво искаме, ако не е съдено да стане, то няма да стане. Магьосниците знаят, че не са пъпът на света, но не се обезсърчават. Те знаят, че са значими, че изборът и постъпките на всеки от тях се натрупват и ваят вселената и също като Мъчениците знаят, че истинското щастие и удовлетворение е в това да дадат неповторимия си подарък на вселената.

Докато воините научават законите на причината и следствието, Магьосниците научават законите на магията. Магията действа безпричинно. Разбираме, когато лекарят предписва лекарство срещу инфекция, защото това е безспорен пример на причина и следствие и защото познаваме и вярваме в основания на архетиповете сценарий за убиването на дракона. Нямаме обаче концептуална рамка, за да разберем с лекота Магьосника, който като Христос просто казва „стани и върви". Мъченикът, Скитникът и воинът често гледат с подозрение на тези изцеления и може би затова порядъчните хора (с изключение, разбира се, на великите светци, които обикновено биват оценявани чак след като отдавна са умрели) често избягват духовното изцеление или изцелението чрез вяра.

На определени нива на съзнание магията е опасна, защото поощрява желанието на Сирака за бързо оправяне на нещата и за спасение отвън. Мъченикът, Скитникът и воинът научават, че трябва да правят други неща, за да бъдат излекувани. Съответно трябва да страдат, да търсят и да се трудят упорито.

Магьосникът обаче схваща спасението не като необикновена случка, а като вид енергия, достъпна за нас. Има периоди, когато енергията ни отпада, уменията ни изневеряват (както по време на гладуване) или нормалните, всекидневни начини за решаване на проблемите не помагат. Това е свързано с умението да бъдеш в равновесие с основния енергиен източник на вселената. Вярващите могат да нарекат това живот в хармония с Бога. Светските хора просто биха казали, че са се научили да се освобождават от вътрешното си напрежение, за да могат да получават и да черпят енергия от източници, намиращи се извън тях. Тези енергии имат много имена. Във филма „Междузвездни войни" енергията се нарича Силата. Някои хора не я възприемат като нещо магично или мистично, но познават моментите, когато сякаш се носят заедно с вселената и всичко се подрежда като по чудо.

Така че Магьосниците се стремят да живеят в хармония със свръхестествения и естествения свят, което изисква вътрешна цялостност и равновесие. Те може би са чиракували не само при архетипа Магьосник, но и при всички други архетипове, обсъждани в тази книга. От особено голямо значение е решението на дилемата на Сирака, което помага на Магьосниците да се доверяват и да се подчиняват на сила, по-голяма от самите тях, като казват: „Да бъде волята ти." Разбира се, Магьосниците проумяват това на различно ниво от това на Сираците.

Сираците смятат, че да изпълняват божията воля означава да се откажат от своята, която се определя като егоцентрична, невежествена и противна на божия замисъл. Когато достигнем до по-дълбоко ниво на самопознание, след като на етапа Скитник сме решили редица спорни въпроси, ние вече сме по-малко дуалистични. Тъй като сме част от Бога, нашето желание и нашето добро на най-дълбоко ниво са част от откриването на Бога.

От една страна, Магьосниците показват смирение в разбирането, че сме нищожна част от великата неспирна дейност на сътворението, а от друга, проявяват огромна самоувереност в твърдението, че творят заедно с Бога. Тъй като никой от нас не е съвършен, рискуваме вместо да направим живота си по-добър, неволно да причиним на себе си и на другите повече болки и страдания. Поемането на отговорността за участие в сътворението на вселената означава, че поемаме отговорност и за очевидно нежеланите резултати. В Битието се казва, че дори Бог, докато сътворявал Вселената, създал Сатаната, и след това изпратил сина си да коригира резултатите. Тези явни грешки са неизбежна част от сътворението. Макар да приемаме, че боговете знаят какво правят в процеса на сътворението, често ние не знаем какво вършим и можем да сътворим чудовища, които в края на краищата разпознаваме като Сянката си.

Видяхме, че за придвижването от Сирак и Мъченик към фаза Скитник е необходимо героите да спрат да се самообвиняват за проблемите си и да видят Сянката като нещо извън себе си. Макар и парадоксално, движението от воин към Магьосник изисква от героите да поемат отговорността си за Сянката — да видят, че в края на краищата тя е част от тях. Това поемане на отговорност не изисква от тях нито да се обвиняват, нито да унищожават или да потискат тази част от себе си.

Магьосниците излизат отвъд дуалистичните, статични схващания за добро и зло и възприемат живота като развитие. Тази част от себе си, която потискаме и на която не позволяваме да цъфти и да се развива, е закърняла и се проявява като отрицателна или дори като покварена. Хората, чието движение е прекъснато в началото на фаза Сирак, например, могат да станат рецидивисти или жертви, защото положителните им качества не намират начини да се развият. Или, както в случая с воина или Мъченика, някои качества се развиват за сметка на други, които се приемат за проява на слабост или егоизъм, така че резултатът може да бъде еднопосочна и неуравновесена личност.

Неразвилите се качества може да ни обсебят в чудовищна форма. Например, обществото ни сега тъкмо излиза от пуританизма, за да се справи със Сянката на сексуалността. Тя често приема изкривени, но въпреки това изключително мощни форми на проява. Сексът се използва, за да се рекламира какво ли не — от леки коли до електрически уреди, чрез подсъзнателно въздействие или чрез оскъдно облечени жени, стоящи до продаваното изделие. В това подреждане няма логика, освен ако не осъзнаем, че просто сме изпълнени с потисната сексуалност, която често се проявява по изкривени и перверзни начини. В съвременните филми (и в живота) сексът често се придружава с насилие. Изнасилване, съблазняване чрез насилие, блудство с деца, порнография, зараждане на садомазохизъм — всичко това потвърждава колко реално културата ни е погълната от Сянката, както го потвърждава и по-неуловимият, но още по-всепроникващ имидж на сексуалните взаимоотношения, в които едната (иди и двете) страна е обективирана.

Хора с нагласата на воин допускат, че отговорът на тази дилема е убиването на дракона — да се избавим от сексуалността отвътре и отвън, да я прогоним. Тогава обаче настъпва още по-силно потискане, драконите стават още по-големи, а поглъщането — по-явно. Когато разрешим дилемата Воин/Мъченик, научаваме се да се изправяме срещу дракона със съзнанието, че е опасен — и за нас, и за другите. Научаваме се обаче и да го преобразяваме, като го утвърждаваме и приемаме за свой.

До голяма степен насилието се поражда, когато се потиска себеизявата. Научаваме се, че трябва да сме учтиви, да отстъпваме, че нямаме право да поискаме онова, което желаем. Мнозина от нас не придобиват умението да осъзнават и заявяват потребностите си. Вследствие на това се натрупват емоции — истинска вътрешна бомба със закъснител. Резултатът е взрив — гняв и може би емоционално или дори физическо насилие върху самите нас или върху друг човек. Колкото и парадоксално да изглежда, противоотровата на насилието не е самообладанието и потискането, а самопознанието и уменията за себеизразяване и налагане.

Магьосниците разбират каква храброст и дързост са нужни, за да отстояват правата си и да налагат волята си на вселената, докато още не са цялостно изградени. Това означава да насъскат демоните си срещу света. Волно или неволно всички участваме в сътворението и затова така или иначе постоянно сме изложени на този риск. Магьосниците обаче поемат отговорността за този процес и всъщност вярват в него. Ако драконите не са нищо друго освен Сянката им, неназованата, неизживяната, необичаната част от тях, единственият начин да ги преобразят е, като действат, и действайки, да ги извадят на бял свят.

Нужна е обаче известна предпазливост в мащаба на действията, за да не бъдат призовани прекалено големи демони, с които не можем да се справим. Героят Спароухок от „Магьосникът от Землемория" на Урсула Ле Гуин с присъщата на младежите дързост вярва, че е достатъчно силен, за да вика мъртвите. Той успява, но надига от преизподнята чудовище, способно да унищожи света. Макар и млад и неопитен, Спароухок осъзнава, че е длъжен да проследи демона, да се срещне с него и да го обезвреди. Самотното му пътешествие продължава години. Когато накрая го проследява и застава срещу него, разбира, че ще го победи само ако произнесе истинското име на демона. Изправен срещу него, той го нарича Гед (истинското име на Спароухок) и като признава Сянката си като Сянка, двете му половини се обединяват и заплахата изчезва.

Ле Гуин пише: „Гед нито спечели, нито загуби, но като назова със своето име сянката на смъртта си, стана цял: мъж, който познава цялостната си личност и затова не може да бъде използван или обладаван от никаква друга сила, освен от себе си, който живее заради самия живот, никога в услуга на опустошението или болката, или омразата, или мрака." След победата си Спароухок запява свята песен в прослава на парадокса: „Само в мълчанието има слово, само в мрака — светлина, само в смъртта — живот. Ярко прорязва полетът на ястреба пустеещите небеса."

Магьосникът започва да разбира безценното равновесие във вселената и как отделните хора го поддържат или нарушават с живота, който избират. В третата част на трилогията „Землемория" на Ле Гуин — „Най-далечният бряг" — Спароухок възстановява равновесието. Като става зъл, великият вълшебник Коб решава да използва силата си, за да победи смъртта и да направи хората безсмъртни. Резултатът, разбира се, е, че хората са обладани от Сянката на Смъртта. Накъдето и да се обърне, Спароухок вижда живи мъртъвци: отчуждени, апатични, мнозина са се пристрастили към наркотици, никой не изпитва гордост от работата си и никой никого не обича.

Той обяснява, че това се дължи на желанието на хората да „властват над живота", което нарича „алчност". Според него единствената власт, която си струва да имаш, не е „власт над другите", а „Власт да" приемаш живота, да го пускаш да влезе. Желанието да властваш над живота и смъртта, за да постигнеш безсмъртие, поражда вътрешна празнота. Спароухок обяснява на Коб, че „Всички земни песни и всички небесни звезди не могат да запълнят празнотата, която зее у теб", защото в стремежа си да има „власт над живите и мъртвите" Коб е изгубил същността си и истинското си име. Следователно Магьосниците допускат живота в себе си и в другите.

Освен това те обичат да назовават нещата с имената им. Психичното и културното равновесие и стабилност обикновено се поддържат, като голяма част от реалността се оставя извън полето на съзнанието. Когато индивидът или обществото са готови да се развиват, задачата на Магьосника е да разруши нездравословния застой, като позволи да се проявят потискани или непризнавани елементи. Това е анархистично и създава хаос. От гледна точка на културата 60-те години бяха такъв период. Маститите теоретици на културата в САЩ обърнаха напълно такива сфери като музиката, секса, расовите взаимоотношения и дори представата на американското общество, че е миролюбиво и справедливо. Понякога Магьосниците реагират на хаоса, създаден от други хора, но не искат или не могат да поемат отговорност за него. Тогава те възстановяват равновесието на психиката или на обществото, като назовават новата реалност и я опитомяват или преобразяват. Също насърчават протичащата еволюция на вселената, подпомагайки другите да открият истинските си имена (т.е. своята самоличност), защото вселената се развива, когато всички ставаме все по-верни на себе си и сме готови да поемаме отговорност за света, който заедно творим. Затова през 70-те години най-големите ни мислители насочиха вниманието си към проблемите на съзнанието и личното израстване като пътища за включване на нов материал в психиките ни. (Повторната поява на условността през 80-те години може да е нужна, за да се възстанови културното равновесие и да се даде време на индивидите да усвоят промените в културата от 60-те години и промените в съзнанието, станали през 70-те.)

Много хора, особено ако са на етапа воин или се приближават към него, се боят от откровено назоваване — независимо дали става въпрос за отхвърлени културни реалности или за собствените ни потиснати и непризнати качества. Назоваването на дракона като злодей за воина е подготовка за нападение. Да си откровен, означава да се изложиш на атаки. Откровеността е заплаха главно защото обикновено хората искат да покажат, че са нещо повече, отколкото са, за да се издигнат в йерархията. Откровеността означава, че слабостите на даден индивид ще бъдат разкрити. В ръцете на Магьосник обаче тя може да преобразява.

В прекрасната детска книжка „Жабокът Джероум" на Филип Реснър палава вълшебница казва на Джероум, че го е превърнала в принц. Той продължава да прилича външно на жаба, но гражданите, за всеки случай, започват да го изпращат да странства, защото може да се окаже, че наистина е принц. Той постига няколко успеха и накрая хората го изпращат да убие дракона, който не престава да бълва огън и да съсипва селата. Джероум открива дракона и вади меча си, но драконът пита защо. Все пак за него е характерно да бълва огън и да опожарява селата. Джероум се замисля, после двамата обсъждат нещата и стигат до решение, приемливо за всички. Всеки вторник и четвъртък драконът ще изгаря градската смет, а през другите дни ще обикаля и ще разказва лъжи. Джероум не се опитва да промени дракона или да го убеди да стане „добър", но му помага по-пълноценно да бъде верен на себе си, тъй като освен да бълват огън и да правят пожари драконите обичат и да им се възхищават и да ги ценят.

Начинът, по който Джероум решава проблема — без жертви и злодеи, — се основава на допускането, че никой не е крив или лош. Възможно е обаче да потискаме истинската си същност и да действаме скрити зад Сянката си или просто да не умеем достатъчно убедително да отстояваме правата си в обществото. Ако е вярно едното или другото, можем да причиним затруднения на себе си и на другите. Всъщност в драконите няма нищо лошо, когато истинската им природа бъде разкрита, развита и направлявана в полезна насока!

Така че важна е не само откровеността, но и енергията около нея. Ако откровеността е породена от желание за сеч, може да е извънредно разрушителна. Ако е заобиколена с обич, въздействието й е различно. Целта на героя не е да посече дракона, а да го назове — да възстанови общността чрез общуване.

Романът за деца „Вятърът пред вратата" на Мадлен Л'Англ е подходяща илюстрация на тази идея. Главната героиня в приказката е Мег, дъщеря на семейство с феминистки възгледи. Родителите й са физици, носители на награди. Бедата е, че любимият й по-малък брат Чарлс Уолас е смъртноболен. Майка им е открила, че той има смущения във фарандолите. Във всяка човешка клетка има организъм със собствена РНК или ДНК, наречен митохондрий, без който нямаше да можем да преработваме кислорода. Майката на Мег смята, че в митохондриите има фарандоли, които са в същите взаимоотношения с митохондриите, в каквито са митохондриите с нашия организъм.

Романът е пронизан от идеята за взаимната зависимост на елементите на живота. Мег е посетена от космически същества и от ангел, който й обяснява, че големината не е от значение. Всяко нещо във вселената е толкова важно, колкото и всяко друго и всичко е взаимносвързано. Посетителите й съобщават, че тя може да спаси Чарлс Уолас, защото е кръстница. Оказва се, че кръстницата е човек, който дава име на нещата, който помага на хората да узнаят кои са. Гостите обясняват на Мег, че приятелят й Калвин е нейният кръстник, защото когато е с него, тя се чувства по-естествена, отколкото с всеки друг човек.

Изворът на проблема са Ектроите, „Свалячите на названия", които са виновни за черните дупки във вселената, за отчуждението, отчаянието, престъплението, защото пречат на хората, на звездите, дърветата и т.н. да отстояват реалната си самоличност и да внасят своя дял във вселената. След като практикува на-зоваването върху няколко души, Мег слиза в митохондриите и разговаря с фарандолите. Оказва се, че Ектроите са били вече там и са ги убедили, че не трябва да правят пътуванията си и че са най-великото нещо в света. Когато фарандолите тръгват да странстват, обикновено пеят заедно със звездите. Ако не пеят, организмът, от който те са част, умира.

Мег успява да назове фарандолите, но после разбира, че трябва да срещне Ектроите, за да може да освободи и себе си, и приятелите си. Когато се среща с Ектроите, не се опитва да ги убие, както би направил Воинът, а започва да реди молитва от назовавания, която завършва така:

Аз ви държа! Обичам ви, назовавам ви, Ектрои. Вие не сте нищожества. Вие сте... Изпълвам ви с кръщение. Бъдете!... Ектрои. Назовах ви! Обгръщам ви с ръце. Вие вече не сте нищожества. Вие сте. Вие сте изпълнени. Вие сте аз. Вие сте Мег.

При такъв светоглед работата на героите е да просвещават света с обич, като започнат от себе си. Задачата им не е да убият дракона — вътрешния или външния, — а да заявят най-дълбокото ниво на истината за него: че всички сме едно цяло. Тези дракони са само нашите Сенки, неназовани и необичани части от нас.

Неизбежен е конфликтът между развиващото се схващане на Магьосника за вселената и стремежа към съвършенство на воина. Културата, в която живеем, не вярва в развитието и не понася разнообразието. Следователно от всички ни се очаква да сме съвършени, и то по сходни — да не кажем — еднакви начини. Очаква се да „живеем съгласно" нормите за добродетелност, постижение, интелигентност и физическа привлекателност. В противен случай трябва да се разкайваме, да се трудим по-усилено, да учим, да спазваме диети, да се упражняваме и да носим по-хубави дрехи, докато се покрием с предварителния образ на идеалния човек. По този начин уникалните ни качества вероятно ще бъдат определени като „проблема", който трябва да решим, за да сме о'Кей. В този случай ролята на Магьосника е да назове и приеме тези различия като извори на индивидуалната и ко-лективната ни сила.

Един от най-сполучливите примери на герой, който осъзнава това, е Сиси Ханкшо в „И каубойките могат да бъдат тъжни" от Том Робинс. Сиси се е родила с ненормално големи палци на ръцете. Почти всички я смятат за инвалид, но тя се бори с този начин на виждане. Много преди да навърши 20 години обаче, се поглежда в огледалото и вижда, че е красива. Ако си направи пластична операция на палците, ще може да води „нормален живот". Докато обмисля тази възможност, палците й започват „да играят" и да я карат да „изживее живота си на някакво друго ниво... ако се осмели." Вместо да си прави пластична операция, Сиси става най-голямата автостопаджийка на света. Толкова е велика, че може да спира колите в най-далечния край на магистрала с четири ленти. Всъщност тя развива стопаджийството до нивото на изживяване от сферата на Дзен-будизма.

Както всеки друг човек обаче, и Сиси преживява моменти на съмнение в себе си и в един от тях се омъжва и се отказва от „кариерата си". Когато пуска на свобода домашната птичка на съпруга си, той я завежда в психиатрична клиника. Един от психиатрите (съименник на автора) я разбира и обяснява възхищението си от Сиси на д-р Голдман, психолог фройдист, като изтъква какво дълбоко впечатление прави фактът, че тя е станала най-добрата стопаджийка в света. Просто е открила живота, за който е била създадена. Д-р Голдман, който изобщо не разбира същността на проблема, пита дали това означава, че тя е превъзмогнала страданието си. Д-р Робинс отвръща: не. Обяснява, че трансцендентността намирисва на йерархия, на класова система, на начин на мислене, който не вижда вродената ценност на Сиси. Той продължава:

Номерът не е да ги преодолееш, а да ги трансформираш. Не да ги унижиш или отречеш — което прави трансцендентността, — а да ги разкриеш по-пълно, да засилиш реалността им, да потърсиш скритата им значимост. Не откривам нито един здрав импулс в малодушния опит да се преодолее физическият свят. От друга страна, да трансформираш физическа величина, като чрез начина, по който я приемаш, промениш климата около нея, е чудесно начинание, творческо и храбро.

Сиси така променя живота на д-р Робинс, че започват да го търсят отвсякъде и той повече не се връща в клиниката.

Като се има предвид това, всички хора са герои и всички са необходими за еволюцията на човека. Нашата задача е да заявим кои сме. Не е нужно да посвещаваме цялото си време или дори част от него на опита да докажем, че сме о'Кей. Затова движението „черното е красиво" е от толкова голямо значение за цветнокожите американци. Затова утвърждаването на принадлежността към женския пол има толкова преобразяващ ефект върху жените. И затова за да бъде в добро психично, емоционално и физическо здраве, всеки трябва да се научи да се обича изцяло и безусловно.