Книга за хода на психичното ни развитие, чиито етапи се представят от често срещани архетипове, познати на повечето от нас

Вместо да се бори срещу безсилието, самотата, страха или болката Магьосникът ги приема като част от тъканта на живота и се отваря за поуките, които те носят. Образът на Бога Творец, говорещ в празнотата, за да сътвори живота, е силно въздействащ образ на сътворението, от който най-малкото се подразбира, че актът на сътворението е контролиран напълно съзнателно. Образът на Богинята, която ражда, често е по-близък до онова, което творчеството означава за мнозина. Когато Богинята създава нещо от нищо, сътворението идва от тялото й, не от мисълта й. Когато творим по този начин, може дълго да се трудим, докато родим нещо, без да сме сигурни какво раждаме. Творенето може да ни се струва не толкова като нещо, което сме избрали, колкото нещо, което ни е избрало, и затова може да се страхуваме, че бебето ще се роди мъртво или с дефекти. В този случай почти нищо не е сигурно. Тръгне ли процесът, получава собствен живот. Спираме го само с риск за живота си.

В основата на живота е еротичното желание, страстта, сексуалната енергия. Сътворението е резултат от отварянето за тази енергия, за да протече естественият процес на спонтанното сътворяване. За да стане това, трябва да сме храбро отворени. Понякога обаче ни сполетяват истински трагедии. Ще продължа метафората и ще кажа, че новият живот започва не с обич, а със събития, които приличат повече на изнасилване. Макар че съпровождащата ги болка и страдание не са предизвикани или заслужени, те може просто да са цената, която плащаме, защото живеем в свят на все още много примитивно ниво на развитие. Но психиката може да използва и тези катастрофи, за да се развива и в крайна сметка да ни донесе богатство, ако дадем възможност на развитието да протече.

Йоана в „Йоана и Одисеи" от Мей Сартън проумява това, когато решава да отпразнува тридесетия си рожден ден, като за пръв път в живота си замине някъде сама. Винаги е искала да бъде художничка, но работи като чиновничка и заминава от Атина за остров Санторини с надеждата, че ще може да рисува. Целта й е да вижда обектите каквито са в действителност, за да може да ги нарисува. Изненадата й е, че правейки това, тя пробива системите си на отрицание и вижда повече, отколкото съзнава, че иска да види. На о. Санторини се сприятелява с момченце, което я пита защо не се е омъжила. Като му отговаря, тя разказва нещо, което дотогава не е споделяла с никого. Майка й участвала в Съпротивата. Била пленена от фашистите и я накарали да гледа как надзирателите пъхат цигари в ушите на сина й, докато оглушал. През цялото време синът викал: „Майко, не говори." След това я изтезавали до смърт, но тя не проговорила."

Синът бил освободен и разказал това пред семейството си. Йоана се отказала от надеждите си да стане художничка и започнала да се грижи за всички. По-голямата част от времето баща й прекарвал сам в затъмнена стая, тя си намерила скучна работа. Всички живеели вцепенени от трагедията, като се движели машинално. Когато, тридесетгодишна, пристига на Санторини, първото, което вижда, е едно магаре, покрито с рани, отрупано с багаж, което стопаните непрекъснато удрят. Сцената е последната капка в чашата й. Тъй като повече не може да понася жестокостта, втурва се към собствениците на магарето, като им изкрещява да спрат. Те обясняват, че са бедни хора и не могат да си позволят лукса да глезят животните. Просто искат магарето да стигне до върха на хълма, преди да е издъхнало. Изгубила търпение, тя купува животното на невероятно висока цена и започва ваканцията си, водейки едно умиращо магаре, което кръщава Одисей.

За Йоана Одисей представлява тази част от нея, която е художник, която е изгладняла, пренебрегвана и малтретирана. Нарича го Одисей, защото съзнава потенциала си за героизъм, но в същото време мисли с ирония, че Сянката й ще приеме формата на това жалко животно, защото вижда стремежите си толкова комични, че се бои да говори за тях.

Тя започва да рисува и се грижи за Одисей, който оздравява. Когато разказва живота си пред малкото момче, очаква, че то ще бъде поразено или натъжено, но то възкликва с въодушевление: „Толкова се гордея с майка ти. Толкова се гордея с брат ти." Реакцията на момчето дотолкова я удивлява, че тя започва да вижда нещата по различен начин, припомня си колко жизнена е била майка й, как се грижела за цветята и как обичала свободата толкова, че да умре за нея. Като разказва живота си на момчето и като чува неговата освобождаваща реакция, тя изпитва чувството, че „най-сетне я изкарват от влажна, тъмна килия, където беше в състояние да мисли единствено за страданието, безкрайната верига от страдание".

По-късно, в Атина, когато Одисей, скрит в мазето, прегризва въжето и внезапно се появява горе, където са тя и баща й, двамата с баща си за пръв път след смъртта на майката започват да разговарят откровено. Тя му показва картините си, говорят за майка й и тя изведнъж възкликва: „Потискаш ли болката, потискаш всичко, татко!... Не виждаш ли как всичко спря — картините ми станаха скучни, животът ми и той. Не можех да си спомня мама такава, каквато беше. Потиснахме я... Както потиснахме и самия живот!"

Да отхвърлиш болката, означава да се държиш за нея. Само като я преживява, допуска, усеща, като говори на глас за нея, Йоана би могла да се поучи от нея и да започне да изпитва нова радост и нова сила. Героят, който може да го постигне, е възнаграден с много повече живот, отколкото стоически настроеният герой тип мачо, който, яздейки, потъва в залеза, или в по-класическия случай, се оттегля в позицията на крал, в която има „власт над" и не узнава никога силата на реалната човешка уязвимост и любов.

За да може Йоана да се отнесе с уважение към болката и радостта и да ги изрази, за нея еднакво важни са и ангажиментът към изкуството ц, и онова, което изкуството означава за нея. Това наистина означава да се научиш да виждаш реалните неща. Как иначе Магьосникът ще помогне да се възстанови равновесието в света, ако тя не желае да разбере какво е равновесието или (ако си послужим с метафората на Мадлен Л'Англ) да чуе песента на звездите? Освен че отнема живота ни, потискането на чувствата ни хваща в капана на собствените ни илюзии, така че не можем да разберем кое е реално. Когато показва на баща си картините и когато му обяснява какво е научила, Йоана всъщност дава художническите си дарове. Като изразява истината си, тя променя не само своята реалност, но и неговата. Тя наистина е Магьосница.

Магьосниците трябва да са поне малко художници в обвързаността си да виждат, да чуват и във всички случаи да познават реалното. Трябва малко да приличат и на шутове. В древни времена кралят винаги е бил допълван от шута, който не само пуска шеги и поддържа откровеността на краля, като изтъква слабостите му, но — което е още по-важно — поддържа особен вид космическо равновесие в кралството. Както Уилям Уилфорд пише в „Шутът и неговият скиптър":

Дърдорещият шут е прототип на взаимоотношенията ни със свръхестествени сили... Шутът стои до краля, в известен смисъл го отразява, но същевременно подсказва отдавна изгубен елемент на краля, които, можем да предположим, е трябвало да бъде жертван при основаването на кралството. Елемент, без който нито кралството, нито кралят са цялостни.

Преобразяването на един Воин/Крал в Магьосник се придружава от завръщане към невинността, въплътена в образа на шута. Когато започнем пътуването, оставяме невинната простота, за да усвоим уменията, нужни в жестокия свят. Наивното, простодушно същество, което оставяме зад себе си, изглежда глупаво и трябва да се избягва, но в известен смисъл е винаги с нас — независимо дали го слушаме или не. Колкото сме по-рационални, разбира се, толкова по-глупави и празни ще ни се струват шутовете. Когато обаче разумът не вижда изход от някоя дилема, можем да постъпваме като Магьосници само благодарение на повторната поява на Невинния.

В „Параграф 22" на Джоузеф Хелър Ор, когото всички приемат за смахнат, хилещ се шут, изважда Йосарян от вцепенението му, когато Йосарян чува, че Ор се е самоотлъчил и е стигнал с гребане до Швеция. Макар съобщението, че Ор е извършил това, да е нелепо, то изпълва Йосарян с решителност да направи съдбоносен избор и да откаже да изпълнява повече бойни полети.

От гледна точка на конвенционалния, праволинейния, причинно-следствения начин на мислене светогледът на Магьосника е чисто и просто нелеп. За посредствения мозък Магьосниците изглеждат шутове. И действително са такива в най-класическия смисъл, защото именно мъдрият шут — както твърди Уилфорд — е нашата връзка със свръхестествените сили. Претенциите на един човек, че притежава такова магическо мислене, често са съпроводени със смях и с чувство на дълбоко облекчение.

На този етап Магьосникът научава, че не е задължително животът да е толкова труден. Първо, когато хората са приели по-голямата част от Сянката си, изразходват по-малко енергия да потискат и отхвърлят вътрешната си реалност. Второ, хабят по-малко време за външни битки, защото много по-рядко проектират Сянката си върху другите хора.

Те са като повелителя на дъждовете в „Знаеща жена" на Клермонт Де Кастилехо. Когато наставала суша в едно село в Индия, селяните викали повелителите на дъждовете. Тези хора не правят нищо, за да докарат дъжд, просто пристигат в селото и остават там — и дъждът идва. Те не го карат да дойде, а го пускат, или по-точно, вътрешната им атмосфера на допускане и утвърждаване на това, което е, създава климат, в който се случва това, което е нужно. Може би познавате такива хора. Те нито карат Слънцето да свети, дъжда да вали или хората в службата им да работят по-усилено, но когато са наоколо, всичко се подрежда и това очевидно става без усилие.

За да бъдеш повелител на дъждовете, е нужна силна вяра. Понякога, след голямо усилие, на Магьосниците трябва да се припомня, че не са сами в борбата за възстановяване равновесието във вселената. Например Моргейн, героинята на Марион Зимър Брадли от „Мъглите на Авалон", през целия си живот се опитва да запази култа към богините в Англия по времето на крал Артур и рицарите на кръглата маса, докато засилващото се християнско влияние подкопава позицията на жените и издига мъжкото начало на Бога като единствената истинска божественост.

Към края на живота си Моргейн усеща, че и тя, и Богинята са предадени от крал Артур и се опасява, че са изгубили битката с историята. Посещава манастир в Англия близо до историческата област Авалон (където се е обучавала за жрица) и вижда млади момичета, които се молят в параклис, посветен на Св. Бриджит. Осъзнава, че Бриджит изобщо не е християнска светица, защото статуята, която е там, е на „Богинята такава, каквато я почитат в Ирландия". Моргейн разбира, че „дори и да мислят по друг начин, тези жени познават силата на безсмъртното. И да я прокудят, тя ще излезе по-силна. Богинята никога няма да изостави човечеството". Моргейн моли Богинята да й прости съмнението и лошото чувство, като казва: „Мислех, че трябва да правя онова, което сега виждам, че ти можеш да правиш за себе си." Разбира, че не всичко е било в ръцете й и може да бъде снизходителна към себе си: „В Авалон вършех работата на Майката, та накрая онези, които ще дойдат след нас, да могат да я въведат в този свят. Не се изложих. Изпълних това, което ми бе поверила. Не тя, а аз от високомерие мислех, че би трябвало да направя повече".

Моргейн осъзнава, че се е хванала в капана, заложен от усещането за грандиозност на воина. Изобщо не е трябвало да върши всичко, само своята малка част. Правейки това, тя не е била незаменима, а сътворец, заедно с Богинята, на своята съдба и на съдбата на света.

Магьосниците получават голяма вяра в себе си, в Бога, във вселената. Понякога тази вяра им помага просто да изчакат разведряването, когато изглежда, че предстоят беди.

„Искайте и ще ви се даде"

В „Събрани съчинения" Шърли Лутман разсъждава как би реагирала, ако разбере, че има тумор в мозъка. Очевидно ще е разстроена. Макар да допуска, че ще изпитва тези чувства, тя настоява, че няма да предприеме нищо, преди да се вгледа в себе си и ясно да разбере какво става. Решила ли е същността й, че е време да умре? Ако не е решила, тогава какво се опитва да й каже туморът? Ще реши какво да прави чак когато й стане ясно къде отива. Може да реши, че е време да умре. А може да открие някое алтернативно лечение.

Подходът й почива върху силна вяра, че на определено ниво на нашите същности ние решаваме какво ще се случи с нас — с други думи, ние сами избираме болестите и смъртта си. Тя казва, че не избираме нещастията поради мазохизъм, а защото ще ни научат на това, което трябва да научим. Следователно, трябва да уважаваме всичко, което ни се случва. По този начин ще уважаваме и нещастията, които си избираме, защото те ни дават необходимите уроци.

Жената Сирак обаче не чува това, защото за нея избор означава вина: Ако избера да бъда смачкана жена, сама ще съм си виновна за страданията. За Магьосника обаче вината не съществува, а търсенето на виновник е безполезно занимание. Полезните въпроси не са: „Кой е виновен?", а „Какво мога да науча от това преживяване?" и „След опита, който получих, какво искам да избера сега?"

Ако погледне назад през очите на Магьосника, една жена може да осъзнае, че отдавна има в главата си мъчител, който й казва, че е дебела, че е егоистка, че е нахална. Ако попадне в ситуация, в Която друг човек я тормози физически или емоционално, идва момент, когато тя казва: „Достатъчно: може да съм лоша, но не съм чак толкова лоша, че да заслужавам такова отношение." Тя потърсва помощ, освобождава се от връзката и започва да работи върху самоуважението си, докато накрая се отърсва от властта на вътрешния мъчител. Макар че е мъчителна, външната ситуация предиз-Виква криза, която я принуждава да види, че може да избере израстване, промяна и накрая по-малко болка в живота си. И така, привличането на мъчителна връзка в края на краищата й носи здраве.

В автобиографичната глава „Моето пътуване — нов живот" в книгата си „Енергия и лична сила" Лутман разказва за мъката си, когато изгубва съпруга си. Връзката им била дълбока и пълноценна и когато той починал, тя била съкрушена от скръб. Въпреки всичко друго, което си мислела за живота и за това как сами избираме какво да ни се случи, тя се чувствала като жертва. По-късно си дава сметка, че „дълбоко в съзнанието си може би съм знаела, че се омъжвам за човек, който ще умре и ще ме остави, без познавателно да съм си представяла подобна възможност". После тя се опитва да вникне в себе си и се пита защо го е направила. Отговорите са два:

Със съпруга ми достигнах такава дълбочина на енергийно-съзнателно равнище, че се усещах като едно цяло с него, без да губя самоличността си и чувството за същността си... Ако взаимоотношенията ни бяха продължили да се разширяват в тази дълбочина и с тази сила, щях да отдавам способността си за подобни изживявания на него и на връзката ни, вместо на себе си. Онова, което изживях впоследствие, ме научи, че аз създавам формата, в която някой идва и ми пасва на нивото, на което съм способна да изживявам нещата. Способността ми да съм жива, емоционална и да се свързвам дълбоко произтича от мен, а не зависи от определен човек или място, или каквото и да е друго извън мен."

Магията почива върху синхронността на макро- и микросвета. Синхронност е дума, измислена от карл Юнг, и означава „значими съвпадения" или акаузални (безпричинни) връзки. Воинът научава уроците за каузалността, а Магьосникът — за синхронността. На всеки се е случвало да влезе в книжарница и в ръцете му да попадне точно книгата, която му е нужна (но за която не е чувал). Или привидно случайно да срещне точно човека, който му трябва. Всъщност в живота ми са се случвали много „съвпадения", действително граничещи с чудо, но тук ще спомена съвсем обикновен, прозаичен пример на привидно случайно събитие.

Веднъж като се разхождах рано сутринта и мислех как да прекратя една връзка, си припомнях нещо, което казвах на другите, но в което често сама не вярвах. Казвах, че също както парите, богатството и времето, и любовта не е нещо рядко. Ако се разкрием и пуснем живота, можем да отворим себе си за изобилие от здраве, сполука, време и любов. Както се разхождах и си мислех за това, но в действителност се чувствах самотна и уплашена, че винаги ще съм сама, един мъж се приближи към мен, разменихме няколко думи за около минута и после той се отдалечи. В този миг усетих, че макар този човек да не ми трябва, неговата приветливост ми бе дала точно онова, от което в момента имах нужда. Тя ми доказа това, което моята потребност ми казваше, но което останалата част от мен отхвърляше: винаги ще имам връзката, която ми е нужна. Не трябва да продължавам неподходяща връзка от страха да не остана сама.

Ако никой никога не ми беше подсказвал, че е напълно логично да очакваме вселената да осигурява онова, от което се нуждаем (и често дори онова, което искаме), мъжът можеше да се приближи и можехме да си побъбрим, без да забележа, че това е подарък. Ако бях в пространството на Сирака, щях да сметна бързото отдалечаване на човека като предзнаменование, че винаги всички ще ме изоставят. Ако се чувствах като Мъченик, може би щеше да ми стане жал, че винаги когато се разхождам и се опитвам да оправя важни проблеми в живота си, все някой ще иска нещо от мен. В настроението на воин дори може би бих се обидила, че непознат мъж дръзва да ме заговори по пътя! Постоянно получаваме подаръчета, но ги приемаме различно.

В някои отношения Сиракът, Мъченикът и воинът живеят в сходни вселени, защото вярват в оскъдицата. За разлика от тях Магьосникът обитава свят, в който е възможно всички да имат всичко необходимо, защото има достатъчно от всичко.

Един от сполучливите начини да се приема синхронността е да се мисли за нея като за огледално отразяване. Външният свят отразява вътрешния ни свят. Примерът с изтерзаната жена показва, че външният свят е склонен отчасти да драматизира онова, което става във вътрешния ни свят, така че да го забележим. Ето пример: един ден през миналата година се готвех да замина за известно време извън града. Бях имала много тежка седмица и се гордеех, че свърших всичко и че дори ми остана малко време за един бърз джогинг, преди да тръгна към летището. Започнах да тичам близо до къщата си, като мислено се поздравих за скоростта, която ми се виждаше доста прилична, при положение, че не бях тичала цяла седмица.

Изведнъж пощальонът ми махна приятелски и извика: „Можете и по-добре! Та вие едва се влачите!" Моментално се почувствах отвратително. Продължих да тичам, усещайки силен гняв, задето този човек развали хубавото ми настроение. Същевременно ми мина през ума, че той може би искаше да си общуваме, но не знаеше как. Затова обиколих сградата и се приближих към мястото, където той дъвчеше обяда, който си носеше в торбичка. Спрях и казах: „Знам, че сигурно искахте да ми помогнете със забележката си, но аз тичах със скоростта, която ми приляга. Думите ви ме обидиха. Надявам се, не постъпвате така със съпругата или приятелката си." Той отвърна доста унило: „Може би затова съм сам."

Приятелското ми отношение към него бе само част от задачата ми, която му помогна да отговори прямо и да признае уязвимостта си. Другата част от задачата ми бе да проверя дали случката не отразява нещо вътре в мен. Като влязох вкъщи да се преоблека, се сетих за забележката му и осъзнах, че през изминалата седмица в главата ми се въртеше лента със следния запис: „Побързай, не действаш достатъчно бързо." Лентата не забелязах, но забелязах забележката му! Като я чух и се разгневих, осъзнах, че не е нужно и аз да се пришпорвам чак толкова. Цялата седмица бях действала с подходяща за мен скорост. Нямаше нужда да си давам повече зор или да правя разбор на усилието.

Огледалното отразяване действа и в обратна посока. Често, когато променям вътрешния си свят, въшният също се променя. Например, познавам жени, които приемат мъжете като потенциални спасители или злодеи и затова повечето мъже, на които попадат, действително се оказват от втората категория. Жените обичат да бъдат спасявани, защото не знаят, че могат сами да се спасят. Когато направят пътуването си и развият това, което и те, и културата виждат като по-мъжествена страна (т.е. самостоятелност и смелост), те внезапно откриват мъже, които не са нито спасители, нито злодеи, а просто хора като тях, и то доста приятни! С други думи, когато жените израснат духовно и се сближат с мъжа у себе си, сякаш Като по чудо се появява външният еквивалент — макар че понякога има закъснение във времето! По същия начин, когато напълно освободят и приемат собствената си интуиция, уязвимост и потребност от обич и близост, мъжете често биват изненадани колко много интересни и истински възхитителни жени се появяват на сцената.

Когато сме на етапа Скитник, светът е пълен с мъка. Когато навлизаме в етапа воин, той като по чудо се променя заедно с нас и не ни сервира толкова катастрофи, колкото предизвикателства. Навлизайки в етапа Мъченик, се оказваме заобиколени от хора, които имат нужда от обич и грижа.

Някои хора се оплакват, че всички ги преследват. Стискайте джобовете си, когато сте с тях! Има други, които непрекъснато говорят колко тежък е животът, и естествено ги сполетява катастрофа след катастрофа. Или обратно, понякога привличаме към себе си онова, което отричаме. Затова, ако някой не сваля от очите си розовите очила, постоянно може да привлича проблеми, които повишават бдителността му. На етапа воин някои може да повярват, че животът е битка или състезание и всяко друго виждане за света ще им се струва бягство от действителността или наивност. Опитайте да им заговорите за изобилие, споделяне и любов и ще решат, че сте се побързали. Понеже вярват и из-Живяват нещата така, всичко в живота им е състезание или битка.

Често хората, които ни създават най-големи трудности, всъщност проявяват някоя страна на Сянката си. Можем да не понасяме политическите „ястреби" или генералите от Пентагона, но откриваме, че силата на чувството ни намалява, когато вземем твърдо становище и започнем да се борим за свят, свободен от ядрена заплаха. Ако сме раздразнени от несамостоятелни, хленчещи хора, може да установим, че като признаваме своята несамостоятелност и чувството си на безпомощност, можем да бъдем по-категорични пред тях. Като разширяваме репертоара си от поведенчески модели и си позволяваме да бъдем по-цялостни, привличаме по-интересни хора или откриваме колко интересни са били другите през цялото време. Много жени, възпитани да си съперничат с другите жени, мислят, че другите жени поначало са склонни към съперничество и клеветничество и че не може да им се вярва. Като започнат да осъзнават цената на женския си пол, повечето от жените около тях изведнъж и сякаш като по чудо им се виждат сестрински настроени и прями. Ако това не стане, може да поемат отговорността да привлекат към себе си жени, завладени от Сянката си, като питат: „Какво е това, което се оглежда в мен?" Отрицателните качества, стереотипно свързвани с мъжете и с жените, нагледно илюстрират какво става, когато не осъзнаваме цялата си принадлежност към женския или мъжкия пол и биваме завладени от Сянката на сексуалната ни самоличност.

Понякога не можем да понасяме и хора, които проявяват качества, с които в момента се разделяме. Когато напускаме първите стадии на Мъченик, например, обикновено ни се иска да приключим със саможертвите. Раздразнението и гневът ни към хора, които продължават да се осакатяват заради другите, ни мотивират да изследваме други по-самоуверени архетипове. В Края на краищата обаче Магьосниците осъзнават, че когато проявата на архетипа ги завладява така силно, налага се да имат повече работа с него. Само по себе си силното ни отвращение към някаква проява на който и да било архетип е зов за странстване, за да разберем този архетип на различно ниво на истината. В Края на краищата всички архетипове ни обогатяват, както ни обогатява целият житейски опит — и добър, и лош, — ако се поспрем и извлечем поуки.

Както Мъчениците се научават да допускат болката, Скитниците — самотата, а Воините — страха, Магьосниците започват да допускат вярата, любовта и радостта. Колкото повече се отварят, толкова повече привличат другите към себе си. В „Ура! С ура у дома" Матю Фокс твърди, че най-добрата молитва е животът да се приема пълноценно:

Приятел, който ми подарява грамофонна плоча, е доволен, когато разбере, че я слушам с удоволствие. В края на краищата, когато ми е направил подаръка, целта му е била именно да бъда доволен. Творецът не може да е по-различен. Следователно основната ни молитва — нашето „благодаря ти", отправено към него, за сътворението, е радостта и удоволствието от това, че ни е създал. Когато достигне определено ниво, това удоволствие се нарича екстаз и също е молитва. Като всяка молитва, тя трогва Твореца, а ние пък сме трогнати от Твореца в този акт на екстаз и благодарност.

Развитието на Магьосника обаче не е само пасивно приемане. То е свързано и с искане, а понякога с отхвърляне. Цитатът от библията, който е най-съзвучен с осъзнаването на Магьосника, е глава 7, стихове 7-9 от Евангелието от Матей:

Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всякой, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори.

В романа на Маргарет Драбъл „Царствата на златото" главната героиня Франсис Уингейт размишлява за живота си с чувство на смирена почуда за всичко, което е получила от него. Франсис притежава рядката способност да вярва в себе си и във виждането си и резултатът е, че обикновено е искала онова, от което е имала нужда... и го е получавала. Съзнава, че никога не е полагала усилия, за да стават нещата, те просто ставали. Тя е археоложка, която се прочува, когато открива останките на древен град в пустинята. Всъщност тя неочаквано разбира къде е градът, докато чака самолета на едно летище. Естествено това интуитивно познание почива върху изследванията й на древната финикийска култура, но разликата е в интуитивното прозрение. Впоследствие се вслушва в интуицията си, открива и разкопава обекта. Тя се чуди:

Ако не си го бях представила, нямаше да съществува. Така беше през целия й живот. Беше си представяла, че се учи добре, и бе добра ученичка. Че се омъжва — и се бе омъжила. Че ражда деца — и ги бе родила. Че е богата — и бе забогатяла. Че е свободна — и бе получила свобода. Че е намерила истинската любов — и я бе намерила. Че я загубва — и я бе загубила. И какво трябва да си представя оттук нататък?

Чудовищната й сила я плаши. Тревожи се да не си представи нещо ужасно и то също да се сбъдне. И така, тя се изправя лице в лице с чувството си за отговорност за своя живот и за приноса си към света. Вярно е също, че докато прави равносметка на живота си, Франсис размишлява със съзнанието на Магьосника. Събитията не изглеждат така случайни и леки, както се случват. Все пак, ако не бе научила уроците на воина, нямаше така уверено да следва интуицията си, да организира експе-диция и да пристъпи към разкопки. Нямаше да има и самостоятелността на духа и смелостта да гради кариера във време, когато не се смяташе, че жените могат да съчетават кариера със съпруг и семейство.

Нейният живот е интересен пример за мисленето на Магьосника, и то доста човешки пример. Тя не е „съвършена". Пие много, склонна е и към други излишества, но това е част от същността на нещата: тя не е по-добра от другите хора, а е Магьосница. Представя си онова, което желае, и предприема действия, за да го постигне с проста, непринудена увереност, че то ще стане, без да стига до отричане или бягство от действителността. Например, на любовника, с когото се е разделила, изпраща пощенска картичка, в която пише, че иска пак да са заедно. Картичката се забавя, докато стигне до него, и като не получава отговор, тя се озадачава, защото той винаги е казвал, че ще се върне, ако го повика, и тя му вярва. Накрая картичката стига до него и той идва. Желанието й се сбъдва — истински задоволяваща интимна връзка.

Моя приятелка в последно време се запали по утвържденията. Като Сираци се научаваме — изправени пред безпомощността си — да се молим за намеса свише и/или да искаме помощ от хората. Като Магьосници помним този важен урок, но добавяме към него нещо — умението да твърдим, че доброто съществува в живота ни в този момент. Не трябва да се молим или дори да искаме нещата, които са ни нужни, да се подредят, трябва само да се отворим за тях. Всичко, което някога можем да изберем, е във вселената: болка, трудности, самота, радост, лекота, любов. Като твърдим, че имаме онова, което искаме, ние го викаме при себе си. Моята приятелка ми предложи афирмация (утвърждаване) за „съвършено щастие" (от книгата „Блага магия" — Positive Magic — на Марион Уейнстейн) и ми обясни, че има слова за утвърждаване на всичко — на благополучието, съвършения любовник или истинското призвание, — но никога не бива да изричам утвърждения за парите, радостта, съпруга или любовника на друг човек. С други думи, никога не бива да утвърждавам нещо за чужда сметка. За да ми помогне да запазя този начин на мислене, тя ми напомни за изобилието във вселената и че никога не се налага да отнемам от друг човек онова, което ми е нужно.

Опитах се да утвърждавам съвършеното щастие и отначало се чувствах смешна и самонадеяна. Първо на първо, да произнасям слова за утвърждаване — Каква глупост! Второ, коя съм аз, че да утвърждавам щастие? Мъдрост, може би. Сила. Състрадание. Но да утвърждаваш щастие изглежда толкова егоистично. После обмислих това и разбрах как действа ефектът на вълните. Ако съм нещастна, кисела, раздразнителна, със сигурност ще предам това настроение на децата, съпруга, приятелите, студентите и колегите си. Ако съм щастлива и им се усмихвам, хората около мен също ще ми се усмихват и ще запазят усмивката и в другите си взаимоотношения през деня. Щастието поражда щастие и също както благополучието и любовта може да се излъчва и да помага на другите.

Афирмациите са само една от многото стратегии, за да отворим себе си и да изберем добротата, красотата и верността. С този избор ние ставаме повелители на дъжда, допускаме онова, което би трябвало да ни се случи, и помагаме да се случи и на хората около нас. Ако за да се развиваме, трябва да усвоим умения на воин, ще привлечем към себе си голямо предизвикателство. Ако не сме усвоили докрай уроците на мъченичеството, може да призовем възможността да подарим голям подарък или да се научим да приемаме голяма загуба. Съвършено щастие означава винаги да получаваме онова, което е нужно за развитието ни. Онова, което ни е нужно обаче, винаги включва висок процент радост, изобилие и благополучие, ако престанем да се борим с живота и се отворим за пълната гама на човешките преживявания.

Важно е да се помни, че винаги имаме възможност да избираме. Да кажеш „да" на живота има значение само когато знаеш, че можеш да кажеш „не". Понякога искаме да кажем „не" на нещо, което някой друг замисля като подарък за нас. Понякога хората ни дават подаръци, за да ни манипулират, или ни даряват от чувство за дълг, когато изобщо не е уместно да го правят. Или за тях може да е уместно да ни дадат, но за нас може да не е уместно да приемем подаръка.

Приемането на такива подаръци може да навреди и на двете страни. В добре известната приказка „Принцът жабок" млада принцеса изпуска златната си топка в езерото и това силно я натъжава. От водата излиза жабок и казва, че ще намери топката й, ако обещае, че ще му позволи да яде от нейната купичка и да спи върху възглавницата й. Тя се съгласява и той донася топката. След това, за неин ужас, баща й настоява да изпълни обещанието си. Във варианта, който ми разказваха, когато бях малка, жабокът се превръща в принц, когато принцесата го целува. Има безброй вицове за това колко много жабоци целуват жените с надежда някой да се превърне в принц, но почти никой не се занимава с това как принцесата потиска отвращението си. Тя изпитва погнуса към жабока и поуката, скрита в приказката, е, че приличната млада принцеса би трябвало да потиска тези чувства.

Тук ще бъде полезна съпоставката с подобен разказ. „Красавицата и звярът" е прототип на приказка за Магьосник. И тук принцесата превръща звяра в принц с целувка, но обстоятелствата са по-различни от тези в „Принцът жабок". Звярът се държи към красавицата по много благороден начин: винаги е любезен и великодушен към нея. Всяка вечер я моли да му стане жена, но тя запазва чувствата си и винаги отказва. Той уважава правото й на отказ, макар и да знае, че за него това може да означава завинаги да остане чудовище, тъй като само любов може да развали магията и да върне човешкия му образ. И накрая, когато се съгласява да се омъжи за него, красавицата наистина смята да го направи. Тя наистина го обича. Едва тогава той се превръща отново в принц. „Красавицата и звярът" показва, че можем да преобразим не само себе си, но и другите, ако ги обичаме такива, каквито са — особено ако и те допуснат тази любов. „Принцът жабок" обаче е различна приказка. Жабокът използва принцесата, а тя е емоционално по-незряла, не е толкова мъдра като Красавицата и не може да обича жабока като жабок. В „Целуни за сбогом Спящата красавица" обаче, Мадона Колбеншлаг ми доставя голямо удоволствие, като обяснява, че в оригиналния вариант на приказката за принца жабок жабата се преобразява не от целувката, а чак след като принцесата проявява погнусата си, хваща жабока и го хвърля в огъня. (Все ми се струва, че е извикала „Уф, каква гадост", когато го е хвърляла.)

Познавам много хора, които са се преобразили, защото някой ги е обикнал такива, каквито са — с брадавици и всичко друго. Знам също, че в нашата култура любовта често означава да глезиш хората, да им позволяваш да злоупотребяват с теб. Виждала съм повече мъже да се променят, мисля, когато жените им престанат да търпят мъжкия им шовинизъм, отколкото когато го приемат. Виждала съм деца да се променят, когато родителите сметнат, че е достатъчно да им кажат да се държат, както повелява благоразумието им или поне простият разум. Всъщност не смятам, че това е двойственост. Мисля, че обичта, мъдрата обич понякога изисква преобразяващо хвърляне в огъня, вместо подкрепата на чудовищното или жабешкото у хората: Хвърлянето на жабока в огъня е и проява на самоуважение от страна на принцесата. Тя изпитва достатъчно уважение към себе си, за да се насилва да целува жаба — независимо какво е казал баща й! Независимо какво е обещала!

Звярът се преобразява чрез любовта на красавицата, а жабокът — след като е хвърлен в огъня. Това означава, че и двете жени са Магьосници, защото изцяло вярват в почтеността си и я отстояват. Това не е разбирането на воина за почтеност — което изисква дадената дума да се удържи на каквато и да е цена, а почтеност, която означава да живееш пълноценно в съзвучие с най-дълбоката си същност. (Въпреки че да удържат на дадената дума е важно и за Магьосниците. Те нямаше да се доверяват на способността си да кръщават и да творят заедно с Бога, ако не внимаваха какво говорят.) Младата принцеса в „Красавицата и звярът" отблъсква Звяра нощ след нощ дотогава, докато не решава да стане негова съпруга. Не се насилва да се прави на светица, която го спасява. Спасява го искреността на любовта й, тъй както жабокът се чувства много по-добре, след като узнава искреното отвращение на принцесата.

Винаги съм се чудила на хората, които смятат, че мразя мъжете, защото съм за независимостта на жените. На тези хора ще кажа, че ако там стои жена и някой мъж я настъпи, редно е жената да каже: „Настъпили сте ме." Ако той не се отмести, трябва да му се каже: „Престанете да правите това!" След като той си махне крака и вече не й причинява болка, двамата могат да си поприказват приятелски. Ако обаче (жените биват насърчавани да правят това) тя продължи да разговаря приятелски или дори да флиртува, докато той е стъпил върху крака й, много скоро ще изпита силна болка. Тогава ще започне да мрази и себе си, и него. А тази омраза блокира любовта. Гневът е дар, както и страхът. Учи ни какво трябва да променим, за да се освободим, какво трябва да променим, за да обикнем по-силно.

Ако проявяваме благородство и потискаме гнева си, подсъзнателно подкопаваме връзката. Проявяването на гнева има трансформираща сила, защото допуска истински, открити и честни взаимоотношения. Следователно, допуска любов. В „Ясновидката" Маргарет Атууд пише за героиня, която изживява няколко живота, като всички са варианти на ролите, които е била научена да играе. Истински взаимоотношения са възможни едва в края на романа, когато тя дава изблик на гнева си и удря един репортер по главата с бутилка от вино (като го сбърква с мъжа си). Посещава го в болницата и постепенно стават големи приятели. В крайна сметка той единствен знае нещо за нея.

Една от най-ценните услуги, които мъжете и жените могат да си направят днес, е освобождаващото (метафорично казано) удряне по главата, което ги кара да спрат да играят изтощените, овехтели, стари сексуални роли и им позволява да открият какво значи да си мъж или жена — или човек. Ако се опитаме да възприемем светогледа на Магьосника, без да сме научили уроците на воина, неизбежно ще сметнем, че преобразяването от „Красавицата и звярът" може да стане с безразборна преценка, която не сочи голямо самоуважение. Звярът не би се преобразил, ако красавицата го приеме, защото е убедена, че не иска нещо повече от звяр. Нямаше да се преобрази и ако тя смяташе, че всичко в живота е прекрасно и ако обичаше всичко еднакво. Да си отворен за живота и за любовта, не означава отказ от способността да избираш с кого искаш да прекараш времето си и какво искаш да правиш. Магьосникът не е нито сантиментален, нито романтичен. Целта е да откриете кое е истинско за вас и за другите. При корена всички сме едно цяло в любовта, докато над тази реалност има много пластове, които не е редно да прескачаме.

За да се изживее всеки момент истински пълноценно, е необходима такава смелост и дисциплинираност, че човек не може да го постигне, ако не е преминал през етапа воин. Всички сме усвоили уроците да се правим на добри или да манипулираме и можем да владеем положението. Ако в този момент човек е честен и открит, той е ужасно уязвим. Това не допринася за манипулирането и владеенето на ситуацията, но създава близост, любов и понякога вълшебни моменти на трансцендентност.

Това Ан Уилсън Шийф нарича „Живот в развитие", да си абсолютно верен на същността си в момента. Този вид героизъм не е достъпен за хора, които са на етапа на доказване на ценността си, защото те винаги ще се стараят да бъдат по-добри, отколкото са, и следователно, ще са мъничко непочтени. За да може да се „Живее в развитие", е нужен поглед към света, в който всеки и всичко е равностойно, тъй като всеки отделен човек е важен за човешката еволюция.

Тъй като жените високо ценят създаването на дружески връзки и близостта и защото обикновено са възпитавани да бъдат открити, да утвърждават и да възприемат, те навлизат съвсем лесно в етапа Магъосник (но само ако първо са се осмелили да изявят самоличността си като воини).

За мъжете положението е по-сложно и по-неясно: ужасени от близостта и вярващи в превъзходството си, те чувстват, че могат много да изгубят, ако са просто равни с другите. Те може неохотно да напускат етапа на воин, защото го свързват с мъжествеността си.

Какво съм, може да се запита някой мъж, ако не мъжът ловец? Често в прехода от воин към Магьосник мъжът може временно да се отдалечи (поне според общоприетите схващания) от мъжествеността и да се съсредоточи върху развитието на тази страна от себе си, която е по-грижовна, по-склонна към създаване на близки връзки, по-чувствителна. В същото време може да изпитва чувство на дълбока загуба и да се чуди какво, е да си мъж. В този случай от голямо значение са пионерите от типа на Том Браун (в „Търсенето" — The Search). Те дават ново определение на това какво означава да си ловец, като ни връщат към някогашната привързаност към земята, към гордостта от себе си, без да пропускат мисълта, че да си ловец, не означава превъзходство, защото ловците са и жертва.

Някои мъже разбират, че ако в природата им е заложено желанието да ловуват, трябва да ловуват. Ако природата им е да защитават, трябва да защитават. Но това не изключва възможността да бъдат също грижовни, чувствителни и склонни към силни емоции. Казано на езика на Юнг, след като интегрират анимата, те трябва да направят кръг и да се върнат, за да интегрират анимуса, по-дълбокото усещане за принадлежност към мъжкия пол. В резултантното двуполово състояние обаче да си мъж не означава да си „мачо": човек може да е мъж и дълбоко да уважава жените, като смени илюзията за превъзходството си с реалността на човешкото общество. Повечето мъже, направили това, смятат, че не е толкова страшно.

Някои жени също отместват или потискат главния си център, който е грижовност и създаване на близки връзки, за да придобият независимост и борбеност. По-късно, когато са изявили властта и независимостта си, може да почувстват, че нещо липсва и тогава отново да пуснат в себе си качествата, свързвани с женствеността, които истински им подхождат. В този момент принадлежността към женския пол неизбежно получава много по-силен и по-вълнуващ смисъл от обичайната женственост.

Всеки пол отначало определя своята сексуална роля, като я противопоставя на другата, подценявайки качествата, които свързва с противоположния пол. В развитието на подценяваните качества и в интегрирането на анимата и анимуса съответно има временно колебание, в което старата сексуална роля се отхвърля в полза на ново развитие. Когато постепенно индивидът става във все по-голяма степен двуполов и приема и двете страни, мъжкият и женският пол получават нови определения. Когато героите започнат да подценяват все по-малко качества, стават по-прозорливи и по-уравновесени и затова по-способни да преобразяват свето-вете си.

В „Пурпурен цвят" на Алис Уокър Шъг е убедителен пример на двуполова Магьосница, която живее с почти абсолютна вяра в това, което е. Резултатът е, че от патриархалната, властваща среда, в която почти няма любов или щастие, тя прави истинска общност. Тя не си поставя за цел да променя нещата. Нещата се променят, защото тя е това, което е — което включва качествата независимост, борбеност, любезност и грижовност. Главната героиня Сили в началото е сексуално тормозено и изтерзано дете. Омъжена е за мъж, който не я обича, а просто има нужда някой да се грижи за децата му. Той я бие от яд, че тя не е Шъг. Обичал е Шъг, но не е имал смелостта да се ожени за нея. Сили знае за Шъг, знае колко независима и честна е и вместо да се чувства застрашена от нея, добива смелост, когато гледа снимката й.

Сили получава известно самоуважение още когато като девойка избира мъченичеството и се облича елегантно, за да привлече вниманието на баща си, така че той да не закача по-малката й сестричка. Избира да принесе в жертва собственото си тяло заради любимата си сестра. По-късно научава от Шъг, че трябва да отстоява правата си. Първоначално Шъг е враждебна към нея, защото е омъжена за Албърт, но след като се разболява и Сили се грижи за нея, Шъг я обиква. В тази ситуация, сходна със ситуацията в „Красавицата и звярът", Сили започва да се цени, защото Шъг държи на нея и в края на краищата двете стават любовници. Шъг научава Сили да обича и да цени принадлежността си към женския пол и да открие дарбите си: тя шие по поръчка чудесни, удобни панталони. Накрая Сили се научава да обича, без да изпада в зависимост, когато открива, че може да оцелее и да бъде щастлива дори след като Шъг я напуска.

Съдбата на Албърт прилича повече на съдбата на жабока. Първо Шъг го обвинява и отхвърля, когато разбира, че бие Сили. После Сили го обвинява и отхвърля, като през цялото време го проклина за всичко, каквото й е причинил, да му се върне по кармичен път. Спасяват го обаче любовта и грижите на сина му.

В края на разказа и тримата — Сили, Шъг и Албърт — се обикват взаимно. Албърт се е отказал от претенциите си на патриарх, а Шъг се е върнала при Сили. Когато жените отстояват живота си, заедно създават грижовна и силна общност. Мъжете остават да се утешават взаимно. В резултат мъжете също решават да изоставят илюзиите си за власт, отварят се и се грижат един за друг. Наградата им е, че биват допуснати в общност, изпълнена с любов.

Накрая Магьосницата Шъг определя по нов начин не само човешката общност, но и духовната реалност. Патриархалните религии твърдят, че Богът Отец е „там горе", а хората са стълба, на върха на която се намира бял бог — мъж. Шъг обяснява на Сили, че Бог не е мъж и не е бял. Бог, казва тя, е Нещо и не е нужно да омилостивяваш и да радваш това Нещо. Действително Бог е във всичко, включително в Сили и в самата нея. Като масажира бедрото на Сили, тя обяснява:

... Бог обича всичките тез чувства. Т'ва е една от най-хуба'ите му работи. А кат' знаеш, че Бог ги обича, радваш им се мно'о повече. Хич да не ти дреме, пра'и онуй, дет' се пра'и, хвали Бога, като харесваш квото харесваш. Бог да не мисли тия работи за мръсни? Питам аз. Не-е, казва тя, Бог ги напра'и. Чувай. Бог обича каквото обичаш и всякакви там глупости, дет' не ги обичаш. Ама от всичко Бог най обича възхищението. Ша ка`еш, че Бог е суетен, питам аз. Не-е, каз-ва тя. Не е той суетен, само иска да сподели хубавото нещо. Мисля, че Бог се впряга, ако минеш през полето покрай пурпурния цвет и го не видиш. И к'во прави, кат се впрегне? Питам аз. Ами прави нещо друго. Хората мислят, че Бог иска само да го кефят. Всеки тъпанар на света обаче вижда как и Бог иска винаги да ни изкефи... Да, Сили, казва тя. Всяко нещо иска да го обичат. Ний пейм и танцим, пра'им муцуни и раздаваме китки, щото искаме да ни обичат. Забелязваш ли, че и дърветата правят всичко, дето правим ний, за да им обърнат внимание, само дето не вървят?

Това е нова духовна парадигма, обяснена елегантно от Шъг. Магьосниците не се опитват да омилостивяват Бога, когото смятат високо над себе си, нито полагат усилия, за да бъдат като Бога. Това не е нужно, защото те не възприемат Бог като нещо по-добро. Ако там горе няма Бог и долу няма дявол, няма нищо за доказване и няма вина за изкупване. Хората трябва да са просто хора, както цветята са цветя — и нищо повече. Задачата ни е да живеем, да бъдем изцяло верни на себе си и да обичаме всички хора, Земята и Бога.

Много жени и някои мъже по-лесно могат да възприемат описаната от Шъг религиозна парадигма, ако си представят не Бог, а Богиня. Понеже не очакваме жените да ни превъзхождат или да властват над нас, затова образът на богинята не извиква такива оценъчни асоциации както Бога Отец. Тъй като образът на божеството мъж се използва и като извинение за мъжкото господство и някои жени преживяват едно божество като Друг — не като жена, — жените често ще се чувстват окрилени, ако си представят Богиня. Богинята е като нас. Образът също ни помага да разберем и да почетем божественото у себе си. Други жени може да не извиват в представата си образа на Богиня, а да подчертаят женските атрибути у Бога.

Същото важи и за някои мъже, които определят нейерархичния, сърдечен светоглед като женски. Богинята или двуполовите представи за Бога следователно могат да им помогнат да утвърдят тези части от себе си, които предпочитат да обичат, вместо да завладяват. Затова Богинята често контролира прехода от воин към Магьосник и придружаващото го интегриране на „женската" любов и грижа с „мъжката" смелост и дисциплинираност. От значение е да се признае обаче, че макар мъжете да предпочитат да се бият, а жените — да любят, Магьосникът е двуполово същество, обединило и двете.

Движение в Новия свят

Както Мъченикът, Скитникът и воинът преминават през различни нива на истината, така и фазата Магьосник има различни стадии. Всъщност пътуването на Магьосника започва с архетипа на Невинния в магическото мислене, типично за децата. В западната култура подценяваме това мислене и насърчаваме по-рационалистичните виждания за света. В началото на пътуванията си действително имаме нужда да се научим да различаваме факта от измислената история и измисленото от реално преживяното, както и да не очакваме магически решения. Макар от ранна възраст да сме научени да не вярваме на този начин на мислене, повечето хора са имали преживявания, които изглеждат магически — свръхсетивни възприятия, момент на божия милост, или мига, когато са се спасили като по чудо. Мнозинството от хората обаче подреждат тези мигове отделно, сякаш не влизат в категорията на реалното и са нещо отделно от останалия живот. В действителност нито едно от тези събития — включително синхронността и огледалното отразяване — не е магия. Те действат според закони, толкова доказуеми, колкото и законът за причината и следствието и за земното притегляне. Магьосникът просто научава тези закони плюс законите за причината и следствието и започва да вижда света по нов начин, различен от приетата по взаимно съгласие реалност на западната култура.

От историческа гледна точка малък брой хора в културата са се придвижили до този етап. Сега обаче по този начин мислят много хора, участващи в движението „Нова епоха", във феминисткото движение и в движението за социални права в рамките на християнската и юдейската религия. Мнозина други просто живеят така, сякаш тези идеи са верни. За мнозина преходът към този етап зависи от това хората да знаят, че това е така, както Мъченицата не може да си представи какво е да си воин, освен ако не познава хора, които са се стремели към някаква цел, борили са се за нея и са я постигнали.

Мощта на Магьосника обаче не би трябвало да се използва, преди да са научени уроците на Мъченика, Скитника и воина. Ако няма желание да използва силата си както за другите, така и за себе си, ако не се чувства задължен от собственото си благородство и ако не притежава смелостта и дисциплинираността, нужни, за да отстоява своята истина в света, мощта на Магьосника неизбежно ще служи на погрешни цели. Той може да я използва, за да се освобождава от болката, да помага на другите, като помощта всъщност ще означава набъркване в чужди работи, и най-често — за да постига егоцентричните си цели. Затова може би е по-добре, че мнозинството от хората не вярват в тази сила. И затова може би мнозина отказват да повярват в нея дори когато са я изпитали. Те знаят, че ще злоупотребят с нея и тази мисъл ги плаши.

Следователно за по-голямата част от хората първият стадий на магьосническия подход ще е отделен от останалите им преживявания и известно време ще влияе слабо или почти няма да влияе върху светогледа им. Също както влиянието, което Шъг има върху Сили и Албърт, така и подходът на Магьосника към света може да въздейства върху живота на човек, който опознае някой Магьосник или чете книги, правещи достъпно това виждане за света. В следващия етап ще започнете да забелязвате синхронни събития или да преразглеждате събитията в живота си, като се питате: „Ами ако избирах (дълбоко в душата си) всичко, което ми се е случило? Ами ако вярвам, че изборът ми е бил правилен?" В резултат ще разберете, че без да подозирате, през цялото време сте участвали в творенето. Крайният етап е да направите този процес в по-висока степен съзнателен, да поемете отговорност за творенето и като съзнателен, и като несъзнателен процес. За това са нужни дързостта и решителността на воина да назовава драконите и да се изправя срещу тях. За да се извърши това с чувство за отговорност и добре, е нужна способността на Мъченика да оставя нещата да следват своя ход и да обича вселената, утвърждавайки драконите като Сенки. Парадоксалното е, че когато едновременно поемат контрола и оставят нещата да следват своя ход, Магьосниците се отварят за приключението да отидат където трябва и където искат, изпълнени с вяра и радост.

На практика това означава да вярват, че когато са готови за нова любов, тя ще се появи. Когато са готови за нова работа, тя ще се появи. Ще живеят в кралство, което е преобразено толкова, колкото са пожелали те. Когато са готови за нещо ново, трябва да си представят какво искат, да го поискат от вселената, като същевременно знаят, че ако не го получат, по-дълбокото и по-мъдрото им Аз може би ще наложи различен ред. Ако не получават желаното, като си го представят, това най-често означава, че трябва да развиват умения, свързани с някои от другите архетипове. Може би с по-голяма настоятелност трябва да защитават правата си в света. Може би трябва да вземат допълнителни уроци, за да се научат да дават или да изследват.

Понякога трябва да си спомнят и за взаимната зависимост. Способността им да получават онова, от което имат нужда, зависи не само от собственото им развитие, но и от това на другите хора."

Запитан дали е вярно, че хората избират родителите си, Стархок (автор на „Да сънуваш мрака" — Dreaming the Dark) отвръща: „Да, но това е все едно, че си поръчвате японска кола. Запасите са ограничени. Може да не получите модела и цвета, който предпочитате." С други думи, светът там, вън, не е илюзорен. Не можете да получите това, което искате, ако не съществува — или ако не решите да го изобретите или да го създадете.

Ако това, което искате, още не съществува или запасите от него са крайно ограничени, ще трябва да го изобретите или просто да изчакате. Понякога необходимият ви партньор (партньорка) е налице, но по време на пътуването си още не е стигнал (стигнала) мястото за среща с вас. В културата, в която живеете, може да няма стандартна форма на служба, съответстваща на призванието ви. Една позната чувстваше, че животът й няма смисъл. Психиатърът, с когото се посъветва, й каза, че проблемът й е, че по природа е пазач на храмове в свят, лишен от храмове. Във вестника няма обяви, че търсят пазачи на храмове. Очевидно за нея решението на проблема е било да строи храмове или да преосмисли какво значи да си пазач на храм в днешния свят. Тук е от полза да не се забравя за синхронността. Рядкост са хората, които толкова са изпреварили културата в своя свят, че да не са поне в някои отношения неин микрокосмос. Пазачите на храмове първо трябва да открият какво почитат като свято и след това да започнат да го пазят.

Осъзнаването на взаимната ни зависимост може да изглежда ограничаващо, защото е единственото, до което можем да стигнем сами в нов свят или нова епоха. Най-напред е важно обаче да осъзнаем колко дълбоко животът ни може да се промени дори в днешното общество. Наблюдавал съм хора в една и съща държава, които сякаш живеят в съвсем различни вселени. Животът на някои хора е белязан от усещане за оскъдица, липса, самота, страх, бедност (на духа, която кара дори богаташите да се чувстват бедни) и грозота. А има и такива, които са оградени от любов, красота и изобилие и се чувстват пълни с приятели, преуспяващи и щастливи. По същия начин едни живеят в деветнадесети век, а други — в двадесет и първи. В редица отношения наистина населяваме различни светове.

Воинът вярва, че трябва да принуждаваме хората да влизат в новия свят, но Магьосникът знае, че трябва само да ни се даде възможност да изберем. Щедрият живот привлича хората. Оставени сами да избират, те ще клонят към него. А сега изобилието в този свят е толкова голямо, че мнозинството от нас никога не ще може да го изчерпи докрай. Сега има повече, отколкото е необходимо, и оттук нататък ще има все повече, тъй като все повече хора ще се освобождават, за да могат по-пълноценно да творят.

В класическия си научнофантастичен роман „От легендата за Бийл" Мери Стейтън описва цивилизация, която се развива бавно и пресъединява по-голямата част от вселената, без да води и една-единствена битка. Цивилизацията е миролюбива, равноправна и сложна. Към нея се присъединяват други групи, но не защото са принудени, а защото са любознателни. Когато пристигат, озовават се в Замъка с хилядата стаи, където преживяват много приключения. Приключенията им дават възможност да се развиват и да откриват на по-дълбоко ниво кои са. От примитивно, линейно, дуалистично, йерархично, партриархално съзнание се издигат към по-сложно, многоизмерно и егалитарно схвщане за света. Веднъж достигнали това ниво, те не могат да си представят да правят нещата по предишния начин. Все едно да пълзят, след като са се научили да ходят — или да летят.

Магьосниците не се опитват да предизвикват насила социална промяна, защото съзнават, че хората имат нужда да предприемат пътуванията си, за да могат да живеят в хуманен и мирен свят. От друга страна, разбират, че много неща в културата изкуствено забавят хората и ненужно ги ограничават. Магьосниците изпълняват ролята на магнити, които привличат и възбуждат положителна енергия за промяна. Правят го, като откриват местата, където може да протече развитието на индивиди, институции или социални групи, и след това подпомагат това развитие. Може да са или да не са водачи на определено политическо, религиозно или интелектуално движение, но действат като повелите-ли на дъжда. Когато са наоколо, има развитие.

Тъй като много от това, което мислим за света, в действителност е проекция, Магьосниците могат да вдъхват надежда у другите, защото знаят, че е възможно да има миролюбив, хуманен, справедлив и грижовен свят: те са се научили да бъдат миролюбиви, внимателни и почтителни към другите и към себе си! Също така привличат онова, което е подобно на тях, и затова в редица сфери от живота си изживяват свят, сходен с тяхната реалност.

Знаят, че когато отворим сърцата си, винаги имаме достатъчно обич. Спрем ли да трупаме — таланти, идеи, материални ценности — Винаги напредваме. Знаят, че творим оскъдицата чрез страховете си, но когато раздаваме без остатък на вселената и помежду си подаръците на живота си, ние намираме истинската си работа или истинската си любов и изживяваме пълноценно истинската си същност, което винаги е полезно.

И така, въз основа на конкретния си житейски опит Магьосниците започват да вярват, че животът може да бъде весел и пълноценен. В „Освободеният" на Урсула Ле Гуин Шебек изразява нагласата на Магьосник, когато казва: „Вие не можете да направите революцията. Вие само можете да бъдете революцията." Магьосникът знае, че като правите това, светът ви сякаш по чудо се променя.