Книгата се издава със съдействието на ibc group и ibc travel

В България новият антикомунистически елит, групиран около Съюза на демократичните сили, след 10.11.1989 г., чрез обръщане на оценъчния знак реактивира лениновата теоретична парадигма. Причините след 10 ноември 1989 г. в България лениновата визия за същността на Октомврийската революция активно да се поддържа от нововъзникналата антикомунистическа опозиция, са многобройни. Едни от най-важните са следните:

По време на съветския държавен капитализъм хората, потомствено принадлежащи към победените елити или пък засегнати по един или друг начин от "мероприятията" на "народната власт", живеят с чувството на жертви на несправедливо насилие. След 10 ноември те искат възмездие. Ето защо те възприемат тезата, че Октомврийската, Деветосептемврийската и останалите революции от този тип са буржоазни революции, а нововъзникналото общество е държавен капитализъм, като опит на "хитрите комунисти" да се измъкнат от отговорност. Не, казват те, сега вече всички видяха, че "комунизмът" е нещо много лошо. Не ни излизайте с номера, че не е било "истински комунизъм" ЁC вие сте дробили супата, сърбайте си сега попарата.

Непосредствено след 10 ноември най-актуалният въпрос на политическата борба e изместването на Българската комунистическа партия от нейните властови позиции във всички сфери на социалния живот. Яростният антикомунизъм създава благоприятна атмосфера за изтласкването на комунистическата партия от командните ] позиции. Но автентичен антикомунизъм може да има само тогава, когато той има насреща си автентичен комунизъм. Така че и дума не може да става за отхвърляне на лениновата идеологема "социалистическа революция, социализъм, обществена собственост".

Основната причина обаче за плътното придържане на новия антикомунистически елит към лениновата теоретична парадигма са неговите икономически интереси. Синият политически елит влезе в нечистоплътна "игра" с червения политически елит. Двата елита се възползваха от предубежденията, стереотипите, симпатиите и омразите на "червения" и "синия" квазиетнос, насъскваха ги един срещу друг и ловко реализираха стратегията си на ценови шокове²⁷. Декапитализирайки предприятията и източвайки спестяванията на населението, те натрупаха своя "първоначален капитал" и в края на деветдесетте години, ускорявайки приватизацията, станаха собственици на значителни части от националното богатство. Стратегията на ценови шокове има своето морално оправдание в лениновата теоретична парадигма. Ако Ленин е прав, както упорито внушават червеният и синият елит, и действително Октомврийската и Деветосептемврийската революция са "социалистически", а средствата за производство в България са "обществена" собственост, то отговорността за икономическия банкрут в края на осемдесетте години носи собственикът на националния капитал ЁC българският народ. Следователно стратегията на ценовите шокове, при която българското гражданство е подложено на брутален грабеж, е напълно справедлива ЁC страда този, който е виновен ЁC собственикът на националния капитал ЁC българското гражданство.

Към лениновата теоретична парадигма през 90-те години плътно се придържа и социалдемократизиращият се български "комунистически" елит. Причините за липсата на ревизия на лениновата парадигма и евентуално връщане към методологията на класическия марксизъм от страна на червения елит са многообразни. Според нас двете най-важни са следните:

Неговите материални интереси. Ядро на червения елит са групираните около А. Луканов "перестройчици". Те са тясно обвързани с "червената" държавна, стопанска, полицейска и пр. номенклатура. Целта на "перестройчиците" и на бившата комунистическа номенклатура е в условията на социална промяна те да се превърнат от съвкупен капиталист в съвкупност от капиталисти. Това може да стане и стана чрез стратегията на ценовите шокове. А както отбелязахме по-горе, моралното оправдание на тази стратегия на брутален грабеж на българското гражданство се опира на лениновата теоретична парадигма.

Втората причина е психологическа. Червеният елит трябва да се съобразява с чувствата и самосъзнанието на червения квазиетнос, който през 90-те години е негова политическа опора. Самосъзнанието и самоуважението на червения квазиетнос винаги са се опирали и се опират на представата за Октомврийската, Деветосептемврийската и пр. революции като "социалистически" революции. Разговаряли сме с възрастни, рядко интелигентни комунисти, хора с изключителна лична почтеност. Тези хора, които в додеветосептемврийския период с огромно мъжество са залагали в буквалния смисъл главата си в борбата срещу официалната власт, след 10 ноември не можеха да намерят капчица мъжество, за да признаят, че, ето, ние ЁC комунистите, направихме буржоазна революция; в продължение на 40 години бяхме собственици на националния капитал; две десетилетия успешно изпълнявахме ролята си на предприемач и създадохме значимо богатство; от средата на седемдесетте години постепенно банкрутирахме като собственик на националния капитал; сега трябва да обявим фалит, да направим приватизация и от постъпленията да изплатим външния си дълг, да създадем пенсионни и здравноосигурителни фондове, да реституираме национализираната собственост и да изплатим пропуснатите ползи, да върнем земята и да изплатим рентата на селяните за това, че я владяхме близо 40 години, и пр. За съжаление никой "комунист" не може да приеме тези прости истини.

Оказва се, че на комунизма като идеология липсва пластичност. Изпаднала в критична ситуация, комунистическата идеология не може да погледне на себе си "отвън", не може да отчете новите реалности и да създаде адекватна стратегия за политическо поведение. Елитът на БСП постепенно се "социалдемократизира", а така наречените "комунистически" партии са жалки апологети на едрия, централизиран държавно-монополистичен капитал. Но докато през 50-те, 60-те и първата половина на 70-те години съветският държавен капитализъм играе прогресивна роля в развитието на нашата страна, сега той няма никаква историческа перспектива и "комунистическите" партии са напълно маргинализирани.
1.2.2. Парадигмата "буржоазна революция, държавен капитализъм,
групова собственост"

В периода от 1929 до 1991 г. социалните науки плътно се придържат към лениновата парадигма при анализа на така наречения "социализъм". Но в рамките на тази парадигма има две концептуални полета ЁC на "предадената революция" и на модернизационните теории, където два от най-важните "стълбове" на лениновата парадигма са сериозно "подкопани". В по-висока степен това се отнася за теорията за "предадената революция". С термина "предадена революция" обозначаваме разбирането, че болшевиките са направили една прекрасна "социалистическа" революция. Но за зла беда по-късно "лошите" хора в техните редици завземат властта, извършват предателство към идеалите на комунизма, отклоняват партията от верния път в строителството на "социализма" и създават предпоставки за връщане към капитализма. Това концептуално поле е създадено от Троцки в неговата книга "Предадената революция"²⁸. Концептуалната схема ЁC "предадена революция", става основна за критично настроените към "социализма" учени и политически дейци с леви убеждения. С течение на времето тя търпи еволюция и е една от най-пло­до­творните по отношение на анализа на съветското общество. Оставайки в рамките на парадигмата "социалистическа революция, социализъм, обществена собственост", тя в най-висока степен ерозира тази теоретична парадигма, подрива нейните основи.

В еволюцията на концепцията за "предадената" революция се оформят две основни течения. Едното е на Тони Клиф за "държавния капитализъм" в Русия. Именно Тони Клиф още в средата на ХХ век прави най-задълбочения политикономически марксистки анализ на "социалистическата" държавна собственост, като доказва нейния експлоататорски характер и посочва субекта на собствеността ЁC болшевишкия партийно-държавен апарат²⁹. На практика от трите основни тези на лениновата парадигма той убедително опровергава две ЁC за същността на обществото и за характера на държавната собственост.

Другото течение е на Макс Шахман за "бюрократическия колективизъм". От политологична гледна точка то има някои теоретични постижения, но е прекомерно идеологизирано и политизирано. От политикономична гледна точка е теоретично импотентно.

В България преди 10.11.1989 г. Георги Найденов, придържайки се в рамките на официалната терминология, лансира нов подход в анализа на "социалистическата" държавна собственост³⁰. Този подход изисква собственическите отношения да се изследват като отношения на отчуждаване и присвояване на принаден продукт между социални субекти. От една страна, това е държавната организация в качеството ] на собственик на средствата за производство; от друга страна, това са трудещите се в качеството им на работна сила. В тези статии възможността държавната собственост да е отчуждена от трудещите се се разглежда не като въпрос на субективни грешки, а като обективен, стихиен процес. В тях се анализира необходимостта в периода след приключване на първоначалната индустриализация част от принадения продукт да не се присвоява от държавната организация, а да остава за разпореждане на трудовите колективи. Разглеждат се два основни аспекта на борбата между държавната организация и трудовите колективи: а) борба какви да бъдат пропорциите в деленето на новосъздадената стойност на необходима и принадена стойност; б) борба за установяване на едни или други политически и правно-нормативни отношения, които са в изгода на единия или другия социален субект при изпълнението на функциите им в общественото разделение на труда.

Тази борба, този сблъсък на противоречиви интереси между двете големи социални групи се разглеждат на микро-, мезо- и макроравнище на социалната система и през трите етапа, през които преминава общественият труд ЁC етапи на планиране, на нормиране и на оценка на труда. Разглеждат се, от една страна, борбата между държавната организация и наемния труд като цяло; от друга страна, борбата между централните органи и стопанското ръководство на предприятията, от трета страна ЁC между стопанското ръководство и работниците в самите предприятия.

След 10.11.1989 г. Г. Найденов разработва и публикува през 1991 г. монографията "Какво става?"³¹, в която лансира в научното пространство алтернативна на лениновата парадигма. А именно, че Октомврийската, Деветосептемврийската и другите революции от този тип са буржоазни революции, дали силен тласък на утвърждаването на капиталистическия начин на производство в Русия, България и пр.; че възникналото общество е нова форма на държавен капитализъм, която е типична и естествена за развиващите се страни през ХХ век и че средствата за производство в този нов тип държавен капитализъм са собственост на номенклатурата на управляващите комунистически партии.

През изминалите две десетилетия от публикуването на неговата монография в Украйна и Русия се появяват подобни концепции, разработени самостоятелно от:

1. Здоров, Андрей Анатольевич. "Государственный капитализм и модернизация Советского Союза", http://www.skunksworks.net/doc/politik/zdorov-goscapsu.php? gl=01;

2. Войеков, Михаил Илларионович, "Трансформационная Россия: Поиск адекватной теории", http://www.alternativy.ru/old/magazine/htm/00_1/teoria.htm;

3. Межуев, Вадим Михайлович, "Маркс против Марксизма: Статьи на непопулярную тему", http://caute.net.ru/files/vmm.pdf.

Тази нова парадигма в анализа на така наречения "социализъм" е ново перспективно поле на съвременната наука.

Лансираната в България парадигма "буржоазна революция, държавен капитализъм, групова собственост" има не само научно, но и практическо значение. Защото засяга идеологически значими въпроси на започналата трансформация на българското общество. Съответно в рамките на тази парадигма се повдигат въпроси за стратегията на социална трансформация, които засягат отрицателно интересите на управляващата класа.

Например в книгата "Какво става" се доказва, че през целия период на "социализма" българският народ е обикновена наемна работна сила. Българският работник продава на номенклатурата на БКП своята работоспособност и предоставя на нея правото и задължението да употреби неговата работоспособност по най-добрия начин. За това, че през седемдесетте и осемдесетте години комунистическата номенклатура не изпълнява ефективно ролята си на организатор на производствения процес, ролята си на предприемач, българският работник не носи никаква отговорност. В края на осемдесетте години банкрутира не българското гражданство, а номенклатурата на БКП. Развива се теза и се предлага стратегия на социална трансформация, която се възприема като враждебна от управляващата класа. Тезата е, че комунистическата номенклатура трябва да обяви фалит, че трябва чрез бърза приватизация да се продаде нейната собственост ЁC заводи, фабрики, хотели, почивни станции, инфраструктура и т.н. и да се покрие огромният ] външен дълг, да се създадат пенсионни и осигурителни фондове, да се изплати рентата от земята и пропуснатите ползи от национализираната собственост и т.н. Тази стратегия на икономическа трансформация ще доведе до възникване на "пазарна икономика" в страната и до реинтегриране на нашата икономика в световния икономически процес.

Естествено е, че през 90-те години тази теза остава "глас в пустиня" ³². Червеният и синият елит искат да използват държавните предприятия като помпа за източване спестяванията на населението и да натрупат "първоначалния си капитал". Затова те реактивират лениновата парадигма и насъскват своите електорати по координатната ос "комунизъм-антикомунизъм", като заедно източват спестяванията на населението, декапитализират предприятията, натрупват първоначалните си капитали и впоследствие заграбват националното богатство.

В края на миналия век, но най-вече ЁC през първото десетилетие на новия ЁC XXI век, нещата се изменят. В обществените нагласи настъпват сериозни промени. Разочарованието от високата обществена цена на прехода, която се плаща през 90-те години, довежда до своеобразна "носталгия" и "реабилитация" на "социализма". Постиженията на българската поезия, литература, кино, музика и т.н. в периода на така наречения "социализъм", вече не се отричат агресивно и голословно, както непосредствено след 10.11.1989 г. Драматичен момент на тази "реабилитация" е предсмъртното писмо на Дончо Цончев към следващото поколение литератори с апел: "Момчета, не зачерквайте предходната страница!" А комичен момент е спонтанното възклицание на министъра на земеделието Мирослав Найденов от антикомунистическото правителство на Б. Борисов ЁC "Какви салами от истинско месо ядяхме по времето на "социализма", и какви сега ЁC моето куче не иска да ги яде!"³³ Във в. "Труд" се провежда дискусия, която показва, че в българското изкуство и култура има историческа приемственост. Причините за тази своеобразна "реабилитация" на "социализма" са много. Основната причина е, че през този период ЁC втората половина на управлението на И. Костов приватизацията вече в основни линии е на привършване. Стратегията на ценовите шокове като радикален, но и твърде драматичен механизъм за концентрация и централизация на капитала, става излишна. Отпада необходимостта от идеологическа и политическа конфронтация, като условие за реализация на стратегията на ценовите шокове. Значителна част от икономическия, политическия, журналистическия, интелектуалния и т.н. елит, който е свързан поколенчески, кариерно, сантиментално и т.н. със "социализма", иска да възстанови своята доблест и чест. През деветдесетте години елитът дава публичност на антикомунизма, защото цената си заслужава ЁC 28 млрд. долара държавни материални активи и 7-8 млрд. долара спестявания на населението. Комунистическият елит унижава себе си, отказвайки се от своята история. След приключването на приватизацията обаче това става излишно. И затова елитът започва да дава публичност на "носталгията" по "социализма". Това топли чувството му, впрочем напълно справедливо, за смисленост на вложени усилия и вяра в "строителството на социализма", чувството му, че "И ние сме дали нещо на света!".

През първото десетилетие на XXI век досега, макар и малобройни, вече има сериозни социологически и политологически изследвания извън рамките на официалната идеология. В България през 2003 г. излизат три книги ЁC новата монография на Георги Найденов "Стогодишната парадигма"³⁴, изследванията на Петя Пачкова в монография ] за елита на прехода³⁵ и монографията на Минчо Христов³⁶. В тези изследвания се прилага класическият марксов метод на анализ и така нареченият "социализъм" се разглежда като естествена фаза в утвърждаването на капиталистическия начин на производство у нас. Все по-често методологията на класическия марксизъм се прилага в анализа на социалните процеси³⁷.

В България има и едно друго интересно научно явление. Има автори, които формално, придържайки се към официалната парадигма и използвайки терминологията на теориите за модернизация (тоест, спазвайки "добрия тон"), в конкретните си изследвания практически също излизат извън лениновата парадигма и реално прилагат, макар и частично, материалистическото разбиране на историческия процес. Можем да ги определим като "срамежливи материалисти". Това са социолозите Духомир Минев ЁC в изследванията на същността на прехода³⁸, Иван Чалъков ЁC в изследванията върху предприемачеството³⁹, Иво Христов ЁC в изследването на правосъдната система⁴⁰, и философа Димитър Цацов ЁC в изследванията на континуитета на българската философия⁴¹. Има и един друг много интересен случай ЁC на икономистта Румен Аврамов. При него много ясно е изразено противоречие между идеология и съдържание на конкретните му изследвания. Придържайки се към фразеологията на официалната идеология (разбира се, оценявайки отрицателно "социализма", защото той е либерал), в конкретните си изследвания по стопанска история на България той показва историческия континуитет на стопанското развитие на страната и приемствеността в държавната икономическа политика⁴². Има и няколко автори, които откъслечно споменават, че обществото в България не е било "истински социализъм", а държавен капитализъм, но те са изцяло в рамките на концепцията за "предадената революция" и писаното от тях има изцяло идеологически, а не научен характер⁴³.

Като цяло през първото десетилетие на XXI век в България постепенно и в науката, и в общественото съзнание, а дори и в политиката се създават предпоставки за материалистично схващане на историческия процес и за континуитета на българската история⁴⁴. Считаме, че лансираната в началото на 90-те години парадигма "буржоазна революция, държавен капитализъм, обществена собственост", е много добра теоретична основа за научно осмисляне на "социализма". Защото тази парадигма, разработена с методологията на класическия марксизъм, разкрива континуитета на съвременната българска история. В нея се разглежда закономерността на подема, а след това и на спада на икономиката през периода на така наречения "социализъм", като резултат от разгръщането на присъщите на съветския тип държавен капитализъм противоречия и необходимостта от преход към следващата фаза в развитието на държавния капитализъм; тя показва прекъснатостта, но и приемствеността на икономическия, политическия, социалния и пр. живот при трите последователни фази на развитие на капиталистическия начин на производство в България: а) фаза на комуналния държавен капитализъм ЁC от Освобождението до 9.09.1944 г.; б) фаза на съветския държавен капитализъм ЁC от 1944 г. до 10.11.1989 г.; в) фаза на корпоративния държавен капитализъм ЁC от 1989 г. до сега. Тази парадигма позволява да се разкрие континуитета на политическия живот. Утвърждаването на капиталистическия начин на производство, свързано с експроприация на дребната собственост, превръщането на бившия самостоятелен стопанин в наемен работник и приучването му към правилата на фабричната дисциплина са ставали, а стават и сега, с много, много бой. Оптималната форма на политически отношения в този период са авторитарните политически режими. Еднопартийната политическа система в България след 9 септември 1944 г. е естествено продължение на авторитарните политически режими преди това⁴⁵.

Тази парадигма насочва и към изследване на цикличността на социално-икономическото развитие на "социалистическите" страни. Защото, ако така нареченият "социализъм" е вид държавен капитализъм, то може да се очаква, че присъщата на капиталистическия начин на производство цикличност ще се проявява и в тези страни. Така че именно използването на методологията на класическия марксизъм ни насочи към изследване на цикличността на "социализма". Евристичността на парадигмата "буржоазна революция, държавен капитализъм, групова собственост за нас е несъмнена⁴⁶.

2. Метод

Предизвикателството, мотивирало това изследване, е следното: след Октомврийската революция 1917 г. в Русия възниква нова ЁC уникална форма на трансформация на традиционното патриархално общество в капиталистическо ЁC съветския тип държавен капитализъм (в официалната идеология на болшевизма, наречен "социализъм"). След Втората световна война и особено след разпадането на колониалната система тази уникална форма на държавен капитализъм става универсална. По редица причини тя става предпочитана форма за утвърждаване на капиталистическия начин на производство от елитите на страните от третия ешелон на капитализма. Научното осмисляне на тази форма на генезис на капитализма обаче страда от сериозни дефекти. Причината е, както вече показахме в първата част на монографията, че от 1929 г. изследването на съветския държавен капитализъм се извършва в рамките на лениновата парадигма "социалистическа революция, социализъм, обществена собственост". Дори след "нежните" революции в Централна и Източна Европа през 1989 г. световната наука остава в "плен" на лениновата парадигма. За нас тази доминация на лениновата парадигма в световната наука е неприемлива. Ние считаме, че тя е сериозна пречка за осмисляне на социалните трансформации през ХХ век.

Мотивът на нашето изследване на цикличността на бившите "социалистически" страни е да ерозираме доминацията в световната наука на лениновата парадигма. Защото ако се окаже, че цикличността на икономическото развитие на "социалистическите" страни не се различава съществено от цикличността на "традиционния" капитализъм, това е допълнителен сериозен аргумент, че лениновата парадигма не е вярна⁴⁷. Още един мотив е нашето любопитството ЁC всъщност така нареченият "социализъм" не е ли една дълга вълна на Кондратиев?

Обект на изследването са бившите европейски "социалистически" страни България, Русия, Чехословакия, Унгария, Полша, Китай, Виетнам, Англия, Франция и САЩ. Включени са тези европейски "социалистически" страни, за които намерихме сравнително добра статистическа база и най-дълги динамични редове по натурални и ценностни показатели. От азиатските "социалистически" страни намерихме данни за Китай и Виетнам. Включваме в изследването Англия, Франция и САЩ, като представители на страните от първия ешелон на капитализма, за да проверим ефективността на използвания метод. По-точно ЁC искаме да установим доколко той "хваща" късите вълни на Китчин, тъй като такива вълни липсват при "социалистическите" страни и трябва да се разбере дали това е специфика на съветския държавен капитализъм, или методът не ги "хваща".

Предмет на изследването е цикличността на социално-икономическото развитие на бившите "социалистически" страни за възможно най-дълъг период. В повечето случаи намерихме данни и за трите етапа на генезиса и развитието на капиталистическия начин на производство: а) период на комуналния държавен капитализъм; б) период на съветския държавен капитализъм; в) период на корпоративния държавен капитализъм.

Акцент на изследването са дългите вълни на Кондратиев. Защото основна цел на изследването е да се установи има или няма дълги вълни в динамиката на социално-икономическото развитие на "социалистическите" страни. Резултатът ще покаже доколко така нареченият "социализъм" е една дълга вълна на Кондратиев; ще потвърди или отхвърли еднотипността на социалните трансформации в тях и страните от първия ешелон на капитализма.

Работната ни хипотеза е, че можем да очакваме наличие на дълги вълни, тъй като начинът на производство в така наречените "социалистически" страни е капиталистически и би трябвало дългите вълни, като една от основните характеристики на капиталистическия начин на производство, да се проявяват и при съветския тип държавен капитализъм.