ПРИКРИВАНЕ СЛЕДИТЕ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО

Продължавах уроците си с Моцарт у дома и срещите на открито, с постоянен страх от подслушване. Често се питахме кой ли е предателят, донесъл на ръководителите на Ложата, и кой е прекият изпълнител на престъплението. Волфганг си даваше вид, че не се тревожи много и по-скоро се безпокоеше за мен — да не се издам, че зная, с което да бъда изложена на опасността от отмъщението на убиеца.

Все пак подозренията ми за отравянето на Моцарт падаха най-вече върху мъжа ми, който беше кротък човек, но започна да се държи нервно и изглеждаше неспокоен.

Те започнаха да се оправдават, когато Волфганг сподели, че някакъв непознат му е възложил написването на реквием. По описанието му разпознах един клиент на мъжа ми, който му бе задължен. Реквием за Моцарт! Собственият му реквием! Това беше жестоко психическо въздействие. Аз все още пазех мълча­ние, че знам за отровата, но отношенията с мъжа ми бяха напълно охладнели. А композиторът открито говореше, че работи върху собствения си реквием.

Спомням си последната ни среща. Виждам я съвсем ясно. Края на ноември. В дома на Моцарт. Двамата сме сами. Констанца е извън Виена и още не е пристигнала.

Волфганг е болен. Съвсем е отслабнал от болестта и кръ­вопускането, което са му направили. Настоявал е пред домашния си лекар, че е отровен. Онзи извикал за консулт свой колега — специалист по отравянията. И двамата си давали вид, че помагат, но Моцарт е убеден, че всъщност се стремят да ускорят края му.

Държа го с ръце. Хванала съм го почти като дете. Разби­раме, че единственият начин да му се помогне е да напусне Виена и да опита с други лекари — не масони. Осъзнаваме, че само аз бих могла да сторя това и трябва, дори с риск, да прибегнем до тази последна възможност. Убеден е, че съществува задгробен живот, той приема нещата каквито са и се е примирил със съдбата си, но още е млад и му се живее и ни е страшно да се разделим.

Виждам и следващата сцена. Същия ден, надвечер. Бях до­била отчаяна решителност и организирах тайно бягство с лодка по Дунава. Виждам как болният Моцарт, загърнат в одеало, се настанява в лодката. Поверявам го на моята дойка, която ме е отгледала, и оставям при нея и малкото си дете (за да не буди подозрение). Плащам на лодкаря. А аз (бях бременна) се качвам на карета, ще пътувам по брега и ще ги посрещна. Касае се за недълго пътуване. Виждам как лодката прави един завой и се връща на брега. Дойката се оказа подкупена...

Бягството ни бе разкрито и осуетено. Нямахме повече ни­каква надежда. Краят наближаваше неизбежен, безмилостен и ко­варен...

Последва между мен и мъжа ми грозна сцена. Виждам я ясно. Притисната от него, аз му признавам целта на организира­ното ни бягство, убеждението ми в участието му при отравянето на композитора и ненавистта ми към масоните. Мисля, че той ще посегне и ще ме убие, дори го предизвиквам, но той се въздържа, запазва спокойствие и казва само, че нямам доказателства.

След това бях поставена под домашен арест, без право да се срещам и да разговарям с когото и да било.

И ето спомена ми за злокобния ден. Моцарт бе издъхнал в пълно съзнание, работейки върху своя Реквием²¹.

На другия ден, ранен следобед. Стоя в катедралата за по­следно сбогуване с Волфганг. Мъжът ми е до мен, десетина души сме всичко. Опелото минава бързо. Лицето на покойника е под­пухнало и неузнаваемо²²

Съкрушена съм, отчаяна и безутешна. Страшно съм само­тна. Мъжът ми не изчаква края на службата. Прибирам се у дома сама. Влизам и Франц се нахвърля върху мен с бръснач в ръка и започва да ми нанася удар след удар... Опитва се да ме убие, като пререже гърлото ми... Ужас...

Когато се свестих, разбрах, че съседите ме бяха спасили, привлечени от писъците на едногодишното ми дете, а Франц бе прерязал своето гърло с още окървавения бръснач...

Аз заминах при баща си, за да избягам от обществения скандал, от интригите и клюките. Там родих второто си дете.

И за да успокоя и помиря душите на Волфганг и Франц, изпълних един езотеричен акт, известен на посветените — кръстих детето си с името Йохан Волфганг Амадеус Франц, т.е. на името и на двамата.

Спомените ми след това се губят. Като че ли живеех насън, чакайки да удари и моят час и да се преселя там, където съще­ствува само Светлина, Доброта и Любов...

И сега, щом чуя за тайни окултни общества от свръхчовеци, ме побиват ледени тръпки на смъртен ужас.

ВЪПРОСИ ОСТАВЕНИ БЕЗ ОТГОВОР

За Моцарт е писано много. Проучено е детайлно творчест­вото му. Изследвани са всичките му писма, бележки, записки.

Въпреки това, тайнствените обстоятелства около неговата преждевременна смърт карат изследователите да се връщат към документи и съобщения с надежда да се доберат до истината.

Повод за нови търсения е продаденото на търг през декем­ври 1970 г. писмо, написано от ръката на Моцарт на 2 април 1789 г. и адресирано до члена на Масонската ложа юриста Франц Хофдемел. В него се съдържа молба за парична помощ. Молбата била изпълнена.

В това направление са интересни изследванията на германския драматург Ролф Хохут, публикувани в сп. „Паралели" (1988/89 г.).

Берлински музикален седмичник, в броя си от 31 декември 1791 г., публикува, че тъй като след смъртта тялото му се подува, предполага се, че е бил отровен..Престъплението е очевидно.

Той задава следния въпрос:

1. Защо в твърде изчерпателната биография на Моцарт нищо не се съобщава за самоубийството на юриста Хофдемел, член на Масонската ложа, станало на 6 декември 1791 г., на следващия ден след смъртта на Моцарт?

През 1841 г. по инициатива на княз Пюклер-Мускау, кър­вавата семейна драма намира отражение в новелата на Леополд Шефер „Моцарт и неговата приятелка". На тази полузабравена новела се опира през 1932 г. писателят Волфганг Гьотц, когато работи върху разказа „Франц Хофдемел".

2. Най-новото специално изследване на събитията около съ­прузите Хофдемел е книгата на английския писател Франсис Кар.

Кар разглежда драмата, станала в дома на Хофдемел на ул. „Грюнангергасе" 10, на 6 декември 1791 г., и стига до извода, че вместо да изпита облекчение от смъртта на любов­ника на жена си, Хофдемел се опитва да я убие. Защо? Отго­ворът, който той дава, е, че Хофдемел се бои, че Магдалена може да съобщи, че е отровил Моцарт с бавнодействащата отрова Аква Тофана.

3. Един вестник от 21 декември 1791 г. пише, че лично Нейно Величество императрицата взима под свое покровителство вдовицата на самоубиеца, която отива в Брюн, за да роди второто си дете. Изводът на Кар е, че очевидно Магдалена напуска Виена, за да се спаси от натрапчивите репортери и защото самият им­ператор е разгневен от разигралата се трагедия. Монархът е убе­ден, че са виновни Моцарт и Магдалена, а не Хофдемел, иначе вдовицата никога не би получила разрешение да погребе самоу­биеца като „нормален" човек и да получи отделен гроб. Дали този извод е правилен?

От какво друго може да се е страхувала Магдалена? Защо?

4. Кар не може да си представи, като има предвид само­стоятелността на Магдалена и нейната творческа натура и красота, че никога не е позирала на някой художник, както е било прието по онова време. И тъй като нито един неин портрет не е бил открит, Кар допуска, че те (или той) са били унищожени по-късно. Защо?

5. Защо датчанинът Нисен, за когото се омъжва вдовицата на Моцарт Констанца и който е биограф на композитора, дори не споменава Хофдемел в своето животоописание на Моцарт?

6. Кар стига до факти, които не бива да се отхвърлят като сплетни и които са най-малкото косвени доказателства. Наистина твърде многозначително и напомнящо предварителен сговор изглежда упоритото мълчание на толкова много хора за факти, които обикновено не могат да се скрият. И той задава въпроса: защо смъртта на Моцарт — един толкова млад човек, най-знаменитият композитор в страната и в цяла Европа, е покрита с тайнственост и позор, вместо да бъде отбелязана тържествено като кончина на велик майстор-музикант и благородник?

7. И още две безспорни достоверни изказвания заслужават внимание: първо, Моцарт на два пъти казва на Констанца, че скоро ще умре, защото са му дали отрова. Констанца до самата си смърт на 6 март 1842 г. не проронва нито дума за смъртта и погребението на мъжа си. Същото правят и двамата знаменити лекари, които го лекуват. Не казва нищо и на втория си мъж, датчанина Нисен — биограф на Моцарт. Сведенията за опасенията на композитора съобщава през 1829 г. на двама англичани — музикален издател и съпругата му, пишещи биография на Моцарт, които й гостуват три дни. Защо?

8. Констанца признава, че съпругът й е изневерявал. Не е изключено тя да е разказала това, за да се оправдае, тъй като самата тя няколко месеца живее в Баден с ученика и приятеля на Моцарт Зюсмайер, който, както се предполага, е баща на втория й син. Зюсмайер, който присъства на Моцартовата кончина също пази пълно мълчание относно причините за смъртта му. Защо?

9. На 31 декември 1791 г. „Берлински музикален седмичник" пише: „Тъй като след смъртта тялото му се подува, предполага се, че е бил отровен..." Нима и лекарите, които са бдели над смъртния му одър, са се уговорили да мълчат! Защо?

10. На следващия ден Хофдемел се опитва да убие Магда­лена. Не са ли се опитали посветените да предотвратят слуховете, които биха свързали кървавата драма с името на Моцарт?

11. Кар доказва, че за смъртта на Моцарт се съобщава едва след като тялото му е зарито в общия гроб? Защо?

И аз ще допълня въпросите:

12. Погребението на Моцарт е извършено според същест­вуващите разпоредби за санитарни изисквания, в общ гроб, без свидетели. Веднага след това гробарите са били отстранени, без да поставят какъвто и да е било знак за мястото на общия гроб. Когато след седмица близките му отиват на гробищата, те не са могли да намерят гроба и досега той остава неизвестен. Защо?

13. Заключението на лекуващия лекар д-р Клосет е, че смъртта е настъпила вследствие на ревматично заболяване. По­добен е и протоколът на неговия колега д-р Салаба — специалист по отровите, привлечен като консултант. Не се обръща внимание на факта, че за консултант е привлечен не специалист по ревма­тичните заболявания, а именно по отровите. Защо?

14. Известно е, че Моцарт променя сюжета на операта „Въ­лшебната флейта" и положителните лица от приказката на Виланд, която е в основата на сюжета, стават отрицателни и обратно. Също, че премиерният спектакъл се е състоял не в Императорския театър, а в Театъра на Шиканедер в предградията. Операта е посрещната много хладно. Защо? Знаело се е от масоните, че Царицата на нощта символизира Ложата, затова в приказката на Виланд тя е с положителна характеристика. След премиерата е пуснат слух, че операта е възхвала на масонството. Защо?

15. Тъй като обяснението на опита за убийство на съпругата, след смъртта на „любовника" е звучало неубедително, по-късно се пуска слух за отравянето на Моцарт от Салиери. Знае се, че на времето той се е ползвал с уважение и е бил поставен по-високо от Моцарт. Днес от дистанцията на времето разбираме, че геният на Моцарт значително е превишавал по-посредствения талант на Салиери, който умира през 1825 г. на 75-годишна възраст. Умира самотен, болен и наклеветен за убийството на своя колега. Днес е изяснено, че няма доказателства за извършено от него злодеяние, но версията продължава да се разпространява. Защо?

16. Гениалният руски поет Александър Пушкин написва дра­мата „Моцарт и Салиери". Известно е, че Пушкин е бил масон. Знае ли се дали по легендата е написана поемата, или по поръчка на масоните. Защо?

Тези въпроси са останали без отговор. Вече не спомените ми от онова време, а логичното мислене насочва към опит за прикриване на престъпление. Чие?

Моцарт знаеше своята мисия и краткия си път във физическо тяло. Той осмя несъвършените, но без укор, без упрек, без злоба. Всъщност той прости човешките им слабости с операта „Вълшеб­ната флейта" убеден, че, когато сърцето е изпълнено с любов, радост и доброта, ще намерим пътя към истинското сияние на мъдростта във Висшите духовни светове. А земният живот е мяс­то, където успяват само дребните души, търсещи своите обикно­вени, егоистични земни радости.

Прекрасната музика, която той написа, спусната от най-вис-шите сфери, остана вечна, както е вечен животът.

Може би личностният дух на Моцарт, превъплътен в друго тяло, е пак между нас — чувствителен, талантлив и непрактичен, непременно музикант, но ако не го придружава някогашният му Гений, ние не бихме могли да го познаем и да му благодарим.
ДОКОСВАНЕ ДО СВЕТЛИНАТА НА СЛОВОТО

Стремежът към духовни знания за същността на живота ме е съпътствал през редица мои превъплъщения. Като осъзнавам риска да бъда охулена, твърдя, че в едно мое превъплъщение съм имала великото щастие, тежката мъка и огромната отговорност да преживея съвместни дни с Учителя Иисус, да изпитам неспра­ведливостта към Него, да разбера възкресението и да стана раз­пространител на Неговото учение.

В книгата си „В очакване на Апокалипсиса" (изд. 1993 г.), както и в първата книга от поредицата „Тайната школа" — „Свръхсетивно познание", направих тълкуване на „Откровението на св. ап. Йоан Богослов — Апокалипсиса", Откровение, което, поради своята пълна алегоричност, дълго време не е било включ­вано в „Новия завет". Разсекретяването на „Откровението" можах да направя благодарение на духовния контакт (единение) с духа на самия св. Йоан, който просто ми показваше „на екран" какво е виждал във видението си на о-в Патмос и как го е записал. По време на контакта бях изпаднала в особено медитивно-трансово състояние на радостно очакване. При тези контакти с него се изясни, че аз съм го познавала като жив човек в плът, че съм сътрудничела в негови обществени дела и че всъщност той ми припомня сведения, скрити в моето подсъзнание, за да изплуват като спомен отпреди 2000 години.

В подсъзнанието ми е залегнало и нещо друго — нежелание и вътрешна съпротива към изясняване на истините, скрити в Светите писания. Затова, преди да публикувам книгата си с тълкуване на „Откровението на св. Йоан", изложих съкратения материал в „Цър­ковен вестник" (22 май, 1992 г.). Там той бе приет без коментар.

Много от читателите на книгата ми „В очакване на Апока­липсиса" я приеха възторжено, с пълно единомислие и убеденост и естествено я приложиха към Библията си. Това бе най-голямата отплата за труда и риска, които бях поела.

Разбира се, щом можах да си припомня св. Йоан и да получа от него алегоричния смисъл на „Откровението", се надявах да си спомня и живото слово на Учителя Иисус, защото в сърцето си съхранявах съвсем ярък спомен от Неговото присъствие. Имах смътното предчувствие, че познавам изложените в Евангелията събития и знам кои са напълно верни, кои са впоследствие завоа­лирани и кои — просто добавени.

В началото имах само неясна представа за новата си работа относно християнството, поднесена през погледа на съвременник на Учителя. Не се решавах да започна, а и не бих могла да направя нищо без Неговата помощ.

Нещата се изясниха по начин, за който си заслужава да се разкаже.

Всичко започна като една приказка. Бях на гости у един съмишленик, астролог и научен работник, инж. С.Д. Обсъждахме съвместна научно-изследователска работа. Той знаеше, че контак­тувам с Учители — Адепти от Йерархията във Висшите духовни светове и за да научим нещо повече, трябва само предварително да се помолим. След това да изпадна в особено състояние. Тогава, ако Те преценят, че заслужаваме, ще получим отговор на вълну­ващите ни въпроси.

И така, разговаряхме за новите разкрития върху християн­ството, изследвани от френския писател Филип д'Олан. Помолих-, ме за изясняване на въпросите, повдигнати от писателя.

Изпадам в познатото ми състояние на полусън, дрямка или унес и същевременно — радостно очакване. Включваме касето­фона. Явява ми се видение, което описвам. Равнинна местност. В дъното — невисоки песъчливи скали. Учителят Иисус — посред множество от хора — слушатели, последователи, ученици. Сякаш гледам исторически филм и сама участвам в него.

Тълпата избледнява, става някак прозрачна и се изтрива от кадъра и там застава самият Иисус. Той е в едър план, сякаш е пред мен. Казва ми, или ми припомня, че съм била близо до Него, както и инж. С.Д. Трябвало да си припомня много неща и да ги изясня и на другите. Щяла съм да получа доказателства, за да убедя хората, и тези доказателства ще бъдат безспорни.

Десетина дни по-късно. Участвам в курс за хармонизиране на енергията „Чи" (или „Ци"). Лято е. Времето — чудесно. Всеки ден правим обща медитация. Доволна съм, че съм сред природата.

Последен ден от курса. Всички медитираме. Аз съм седнала някак встрани от групата и до известна степен — отделена. Меди­тацията се състои във вглъбяване в себе си, при което всеки си представя, че се изпълваме със светлина. Приятно е и аз изпадам в радостен възторг — условие за духовно-телепатична връзка.

Отново се появява Учителят Иисус — целият в светлина, сияещ като слънце. В ръцете си държи книга, като Библията, която имам вкъщи. Гласът Му прониква в мен: „Спомни си Моето слово. Аз ви изяснявах духовния смисъл на Светите писания. Ти знаеш тайния смисъл на притчите Ми. Ти знаеш безпогрешно цялото слово. Спомни си... Как ще разберат хората, че съм дошъл отново?"

А аз стоя, напрягам мозъка си, а той сякаш е запечатан. Не мога да си припомня. Не зная как да чета между редовете. Имам и вътрешна съпротива към конфликти с официалната църква и това ме притеснява. Как ще реагира, ако изложа истини, които нейните служители не са прозрели досега?

И тогава се случва нещо, което ме преобразява. Той протяга ръката си към мен — една светеща ръка, докосва ме и в същия миг в главата ми зазвучава Неговият глас, живото Му слово. Сякаш цялата Библия влиза в гтметта ми. Осъзнавам, че момен­тът е исторически — аз зная тайния духовен смисъл на алего­риите, остава само да ги обясня.

Груповата медитация бе свършила. Единствено аз продъл­жавах да стоя в унес. Приятелките ми В.П. и М.П., които бяха до мен, ме наблюдавали и видели как една светлина паднала върху мен и озарила лицето ми. Бях превъзбудена и споделих всичко с тях.

И трета среща, скоро след втората. Рилският манастир. Още с лягането си в леглото, затварям очи и стената става екран. Явява се Иисус и ми изяснява „Битие" от първа книга Моисеева на Библията. Говори ми, как абстрактни понятия са облечени в кон­кретни образи и трябва някой да ги разтълкува. Стоя в еуфория, като разбирам, че досегашните тълкувания за „райската градина", „грехопадението", „родословието на Адам" нямат нищо общо с духовния смисъл. Това е висше Откровение, адресирано до цялото човечество, изясняващо същността на човека и пътя на неговата еволюция.

Скоро след това публикувах статията „Аз си спомням жи­вото слово Иисусово" („Психокалендар", 11-17.Х.1993 г.),която бе приета радушно. Подробното тълкуване на „Битие" намира място в следващия разказ²³.

Бях насочвана да се запозная подробно с Новия завет, ли­тературните източници, изясняващи ранното християнство, изку­ството, символите и алегориите в началото на Новата ера. Знаех, като спомен, че всяко духовно учение задължително се предава на различни нива — за народа и за посветените, и най-важното -— че мога да събера сведения, че и преди Христос, а и в Неговото учение се съдържат указания за прераждането и възмездието. Знаех, че Той дойде, за да даде вярната посока за ускоряване на духовната ни еволюция, за приключване на личната ни карма и освобождаване от кармичните взаимоотношения. Всичко това трябваше да намеря в Писанията и да го обясня.

И така, навлизам в спомени, подкрепени от писмени дока­зателства, за да мога със смирение, търпение и постоянство да възстановя Живото слово на истината, като остана анонимна...

„И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с бла­годат и Истина." (Йоан, гл. 1:14)

РАЗКРИВАНЕ НА ТАЙНИТЕ ИСТИНИ

Векове наред Евангелието (Новият завет) е настолна книга на вярващите християни. Благият Учител Иисус Христос, пропо­вядващ милосърдие, опрощение и любов, е пример за подражание. Неговото учение за нравствени добродетели: човеколюбив, скром­ност и кротост, като път към Небесното царство, вдъхва надежди за справедливост.

Има обаче нещо, което ни насочва към размисъл. Един Духовен Учител от високо посвещение, един Син Божи, какъвто е Иисус, би трябвало да предаде езотерични знания и закони, върху които е изграден Духовният свят. Нима само за нравстве­ност е говорил Той и е показвал чудеса и изцеления?

Известно е, че първите християни са били подлагани на непрекъснати гонения, тежки изтезания и смъртни наказания. Те, обаче, понасяли кротко и безропотно жестокостта и насилието и прощавали на враговете си. Коя е била тази вътрешна сила, която ги е карала да не се противят на злото?

Аз зная причината — те са познавали закона за преражда­нето и закона за възмездието (карма). Законът за прераждането осигурява непрекъснато преминаване през раждане в живот и смърт, и отново раждане, живот и смърт. Законът за възмездието изяснява, че всяка нереализирана мисъл създава възможност за осъществяването й в следващите животи, а ако се противопоста­вяме на насилието, ние се обвързваме в кармична зависимост с насилника.

Единственият начин да станем господари на собствената си съдба е да излезем извън колелото на задължителното прераждане, да се освободим от негативните кармични взаимоотношения и да не създаваме нови.

Именно това тайно знание за вечния живот в Небесното царство, без задължителното раждане, живот и смърт на Земята, дава силата на християнина, неразбрана от римските управители.

А и не им се искало властващите, смятащи се за наместници на божествата, да се съгласят, че ако днес — в този живот, са гос­подари, то утре — в следващия, могат да бъдат слуги.

Това обяснява гоненията на кротките, смирени и беззащитни последователи на Христовото учение.

След 300 години преследване, християнството е било при­знато за официална религия. Свикват се вселенски църковни събори, за приемане на догмите, необходими за новата религия. Първият и вторият Вселенски събори (Никейският — 325 г. и Цариградският — 382 г.) слагат началото на Символа на вярата. Третият, Четвъртия и Петият (Ефеският — 431 г., Халкедон-ският — 451 г. и Цариградският — 533 г.) наред с решаване на въпроси в канона, най-напред премахват (431 г.), след това заклеймяват и накрая анатемосват текстовете за прераждането, залегнали в Христовото учение, като биват заличени почти всич­ки пасажи, които биха напомняли за него. (Историческите све­дения са взети от „История на религиите", Ваклуш Толев, изд. 1992 г.)

А аз зная, че думата „прераждане" е била заменена почти навсякъде с „възкресение".

Участниците в създаването на каноните и догмите, за щас­тие, не са били истински посветени ученици на Христос, не са могли да четат между редовете и така са останали пасажи, сви­детелстващи за истинското учение.

Защо е била отнета на Христовото учение най-главната му сила, която е правила хората свободни, мъдри и отговорни за постъпките си? Сякаш действащи лица в тази операция са били нехристияни и са целяли, с отнемането силата на учението, да отслабят християнството.

И не само това. След църковната забрана да се споменава за прераждането и връзките с Невидимия свят, и особено след ужасите на инквизицията, учението за прераждането минава в за­брава, оставяйки само слаби отгласи. По такъв начин е извършено убийството на надеждата за справедливост по пътя на множество прераждания, оправдано може би от идеята за ускоряване на ду­ховната еволюция в рамките само на един живот.

Приемат се четири Евангелия, изчистени от неудобните тек­стове, а останалите (намерени са общо 12) са обявени за апок-рифни. Между тях са Евангелията на Петър, Андрей, Вартоломей, Яков, Юда, Тома (две Евангелия има от Тома, но може би Юда е Тома), Филип и „Евангелие на истината" (предполага се, че е от някой от най-близките ученици на Христос, и по-точно — Мария Магдалина, за която отделям по-нататък повече място)²⁴.

Допускам, че по времето, когато биват заличени неудобните текстове, са вмъкнати нови и думите „прераждане", „възраждане" и „оживяване" са заменени с „възкресение".

Аз не съм атеист, а дълбоко религиозна. Но всеки непредубеден и задълбочен прочит на отделните Евангелия ще конста­тира противоречия. Сякаш някой, стоящ зад кулисите, е бил за­интересован да подкопае устоите на християнството.

Но истината е светлина, която не може дълго време да остане скрита. Учителят Иисус сигурно е знаел, че учението Му няма да достигне до нас в чистия му вид, и затова е казал, че при Второто Пришествие ще бъдат наказани лъжепророците, т.е. църковните служители, облечени във власт, чиято задача е да тълкуват пророчествата и да приемат Откровенията от Висшите светове, а не да внасят заблуждение.

Християнската църква, в споровете си за второстепенни неща, като например за почивния ден, непорочното зачатие, иконопоклонството и др., се разделя на три главни клона: Пра­вославна, Католическа и Протестантска, но всички остават къ­согледи за същността на учението. Многобройните секти, които възникват с претенции, че търсят истината, не могат да изчистят вековната заблуда, но вършат своето пагубно дело за раздро­бяване на християнството. Всички духовни учения, възникнали на базата на християнството, но едновременно с това стремящи се да възстановят чистия му вид с прераждането, възмездието и вечния живот на духа, биват обявени за ерес и последовате­лите им подложени на гонения. (Така е било с Богомилството — най-значимото явление в Християнския свят.) Навярно някой е заинтересован от това и провежда последователно своята по­литика за религиозна вражда между самите християни. И този „някой" не е християнин.

А ето сега изплуват спомените ми и аз потъвам в тях...

По това време Той беше станал известен като Учител, про­поведник, с необикновени дарби за изцеление. Някои го призна­ваха, други — не. Тогава (както и сега) хората с духовно виждане се търсехме и събирахме, привлечени от общи интереси и каче­ства. Тези, които бяха лишени от всякакви духовни способности и не виждаха нищо, освен материалното, често ни се подиграваха, смятаха ни за луди или обсебени от зли духове. Дори и Него. И това беше естествено за онези, които гледаха, а не виждаха, слу­шаха, а не чуваха.

„На всекиму се дава да се прояви у него Духът за обща полза, защото едному се дава чрез Духа слово на мъдрост, дру­гиму — слово на знание, чрез същия Дух; едному — вяра, чрез същия Дух; другиму — дарби за лекуване, чрез същия Дух; едному — чудодействия, другиму — пророчество, едному — да различава духовете, другиму — разни езици, а другиму — да тълкува езици. Всичко това го произвежда един и същи Дух, като разпределя всекиму поотделно, както си иска." (Първо послание на св. ап. Павел до коринтяни, гл. 12:7-11).

Тук е важно да се отбележи степенуването на дарбите: мъд­рост, знание, вяра, лечителски способности, чудо действие, проро­чество, различаване на духовете, говорене на разни езици и тъл­куване.

„Желая всички да говорите езици, а още повече да проро-чествувате, защото който пророчества, по-горен е от оногова, който говори езици — освен ако ги тълкува, та църквата да получи поука." (Първо послание на св. ап. Павел до коринтяни, гл. 14:5).

Учителят Иисус сам избираше учениците си и разпознаваше тези, които са осенени с някаква духовна дарба. С тях установя­ваше телепатичната връзка. На тези, които можеха да приемат мислите Му, без да разговарят с Него, на тях Той даваше ново име или ги наричаше по новому, за да се знае, че те имат дарба, рядко срещана, че са посветени и стоят най-близо до Него. Той ги наричаше „солта на Земята ", с което ги задължаваше да пазят ревниво своите качества и способности.

„Вие сте солта на Земята. Но ако солта изгуби сила с какво ще се направи солена?" (Матея, гл. 5:13).

Не всички ученици получаваха второ име, а само тези, които го бяха заслужили поради дарбата си, която използваха за общи нужди. Това бяха: Симеон Петър, Иаков Воанаргес, Йоан Воа-наргес, Левий Тадей, Симеон Зилот, Иуда Искариот и Мария Маг­далина.

„А имената на дванайсетте апостоли са тия: първият Симон, наричан Петър (или на когото даде име Петър), и Андрей, негов брат, Иаков Заведеев и Йоан, негов брат (на­речени Воанергес, сиреч, синове на гърма), Филип и Вартоло-мей, Тома и Матей митар, Иаков Алфеев и Левей, наречен Тадей, Симеон Кананит (наречен Зилот) и Иуда Искариот, който Го и предаде." (общо Матея, гл. 10:2-4, а поставеното в скобите е от Евангелието на Марко и на Лука).

Към Него се стичаха мъже и жени и Той поставяше жената наравно с мъжа. (Тогава не се говореше за ,^ебро Адамово", а за едновременно създаване на мъжа и жената. В този смисъл е и моето тълкуване на „Битие", в края на книгата.). „Но в началото на създанието Бог ги сътвори мъж и жена." (Марко, гл. 10:6)

Към учениците Му принадлежеше и Мария, наречена Маг­далина. Второто й име бе дадено не затова, че уж произлизала от Магдала, а за ясновидските й, пророчески дарби. ,,Мария, на­ричана Магдалина... " (Лука, гл. 8:2)

Учителят Иисус говореше винаги в притчи. Във всяка при­тча обикновено се съдържаше смисъл на три нива: буквален — като приказка; нравствен — като поука; и скрит — духовен — за посветените, изясняващ принципите в Невидимия свят. Той не ни обясняваше веднага скрития духовен смисъл, а ни оставяше да мислим, за да ни провери кой доколко е в контакт с Духа. После насаме в малка група беседваше с нас върху казаната притча.

Не всички притчи съдържаха скрит духовен смисъл. Когато щеше да последва обяснение, Той завършваше словото си с ду­мите: ,^ойто има уши да слуша, нека слуша... "

„Затова им говоря в притчи, понеже те гледат, а не виждат; и слушат, а не чуват, нито разбират... Вашите пък очи са блажени, задето виждат, и ушите ви — задето чуват. " (Матея, гл. 13:13, 16).

Скритият смисъл на причтите се състоеше в това, че Учи­телят излагаше сведения за Бога и законите в Божествения свят, които старейте, книжниците, първосвещениците и фарисеите не можеха да знаят, защото не умееха да тълкуват Светите писания. Самите те мислеха, че като изпълняват стриктно и буквално за­коните, дадени от Мойсей, с това се изчерпва тяхната работа. Те не можеха да обяснят на народа какво се крие зад буквалното изложение. От това всъщност възникна спорът им с Иисус.

Учителят учеше, че от първостепенно значение за контакта ни с Бога (Словото) е да отправим към Него не молитви за помощ при болест или страдание, а светли мисли с обич. Само тогава ще получим просветление и така ще решим сами проблема си. Той обръщаше изключително внимание на мислите и думите, които отправяме, а не какво ядем или какво вършим, което е видно за всички.

„Не това, що влиза в устата, осквернява човека, а онова, що излиза от устата, то осквернява човека. Онова, що излиза от устата и не иде от сърцето; то именно осквернява човека. "

(Матея, гл. 15:11, 18) Става дума за мисълта, изразена със слова.

Мисълта предхожда всяко дело, и всяко дело е плод на мисълта, ако тя е добра — делото ще бъде добро и обратно.

„Тъй всяко добро дърво дава добри плодове, а лошо дърво дава лоши плодове: не момее добро дърво да дава лоши плодове, нито лошо дърво да дава добри плодове." (Матея, гл. 7:17,18). Дървото е мисълта, а плодът — действието.

Учителят Иисус ни изясняваше духовното тълкуване на жер­твоприношението за вина (за изчистване на съвестта) или за слава Божия. Жертвата Той съпоставяше с милосърдието, а очистването чрез жертвоприношението — с покаянието.

„И ако знаехте, що значи: „Милост искам, а не жертва", не бихте осъдили невиновните. " (Матея, гл. 12:7). Става дума за убиване на жертвеното животно и изгарянето му.

Пред учениците Той обясни, че истинският смисъл на жер­твоприношението е изчистване чрез унищожаване на негативните помисли за лично удоволствие, както и отправяне на молитви към Бога, пълни с благодарност, упование и любов.

Това, че Йехова е бил недоволен от жертвоприношенията с болни, недъгави животни, означава, че е недоволен от човешките молби за излекуване от болести, с оплаквания, недоволства. Той иска да му изпращаме здрави мисли на възторг и благодарност, за да се свържем с Него и получим просветление.

Учителят ни обясняваше, че всички Откровения, спуснати свише, се отнасят за абстрактни понятия, облечени в конкретни образи, поради което не трябва да се разбират буквално, а да се тълкуват.

Тайният смисъл на Жертвоприношението на Авраам" е в същата насока. Авраам приел думите на Господа буквално и помислил, че те се отнасят до изпращане към Бога на най-скъпото — неговия син, а не истинския духовен смисъл — да изпрати най-скъпите на сърцето му мисли. И слава Богу, че слязъл на­време Ангел, за да спре ръката на бащата, преди да бъде извъ­ршено детеубийството.

По онова време в синагогите всеки можеше да направи жертвоприношение с едър и дребен добитък или с птици. Мириз­мата на печено месо се носеше наоколо, а вътре тракаха ножовете на заколението. Пред синагогите се продаваха съдове за жертвоп­риношение, а вътре — животни и птици за същата цел.

Като естествена последица от различието в разбирането на истинския смисъл на жертвоприношението, между Иисус и све­щенослужителите, дойде и спорът Му с тях в синагогата.

„И намери в храма продавачи на волове, овци и гълъби и менячи на пари седнали. И като направи бич от върви, изпъди ги из храма всички, също овцете, воловете; и парите на меня-чите разсипа, а масите им прекатури; и на гълъбопродавците рече: вземете това оттук и дома на Отца Ми не правете дом за търговия, " (Йоан, гл. 2:14-16.) А според Матея Иисус сравнява дома с разбойнически вертеп.

Но не решителното действие на Иисус за изчистване на храма е главната причина за конфликта Му със свещенослужите­лите, а това, че Той ги порицава публично в некадърност.

„Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето за­тваряте Царството небесно пред човеците, защото нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат." (Матея, гл. 23:13).

Изглежда, че в човешката история, некадърниците, окопали се във властта, реагират винаги с озлобление към този, който далеч ги превъзхожда. Ако пък бъдат публично изложени от него и застрашени от изгубване на недостойно заемания пост, се обе­диняват и са готови да го пратят на смърт.

Така е било някога. А сега?