Кратко ръководство за изучавяне

Иисус Христос и св. апостоли прощавали греховете на каещите се. Сам Господ Иисус Христос простил греховете на парализирания (Мат. 9:2), на жената, изобличена в блудство (Йоан. 8:11) и др..

В Новия Завет има много свидетелства, че през апостолско време християните са изповядвали греховете си пред Бога, пред апостолите или един другиму (Деян. Апост. 19 : 18. Иаков. 5: 16 и др.). Не е посочен начина, по който се е извършвала изповедта: публично или тайно, единично или общо пред събранието на верните.

За тайнството Изповед се говори в Дидахи (14-та глава): на християните се заповядва да изповядват греховете си, преди да приемат Христовото тяло.

В началото на II в. св. Игнатий Антиохийски, в посланието си до филаделфийци, говори за значението на разкаянието за опро­щаване на греховете. Около средата на втория век Ерм проповядва в своя „Пастир", че тайнството Изповед е необходимо след кръще­нието. Тертулиян, Ориген и св. Киприян Картагенски, родени през втората половина на II в., свидетелстват, че изповедта е същест­вувала не като нещо ново, но като нещо вече отдавна известно на всички християни и утвърдено в Църквата Христова.

През II в. тайнството Изповед се е извършвало по сле­дния начин:

1. Съгрешилият изповядвал греховете си на епископа или све­щеника. От третия век насам, както на Изток, така и на Запад, има специални свещеници-изповедници, упълномощени от епископа, които се занимават изключително с изповядване на християните. Обикновено тези духовници били избирани измежду по-възрастните клирици, с богата духовна опитност. След частната изповед, духов­никът определял дали е необходима и публична изповед. Обикно­вено за публични грехове се е изисквала и публична изповед, а за тайните грехове достатъчна била тайната изповед. Днес в нашата Църква се практикува изключително частната изповед.

2. Яко е било необходимо, духовникът налагал епитимия (на­казание) на каещия се; тя имала частен или публичен характер... Изповедниците у нас са били предимно духовно издигнати пастири. Ако изповядалият се е слаб в вярата си християнин, те нама­лявали епитимията му и поемали върху себе си намалената част от нея. През първите три века частни епитимии почти не се налагали, освен в случаи, когато този, който се изповядвал, се намирал в смъртна опасност. При всяка църква съществували списъци на гре­ховете, за които се изисквало публично наказание. Епитимиите били различни, според тежестта на греховете.

В православната Църква епитимиите са изправително средство; налагат се с цел да се поправи грешника.

3. След изповедта епископът или свещеникът полагал ръцете си върху главата на каещия се в знак на примирение и той отново бил приеман в обществото на вярващите. При това поставяне на ръцете била произнасяна от свещенослужителите специална молитвена формула за опрощаване греховете на каещия се. Тя има следното съдържание: „Господ и Бог наш Иисус Христос, благодатию и щедротами Своето человеколюбия, да простит ти, чадо, вся согрешения твоя; и аз, недостойний иерей, властию Его мне данною, прощаю и разрешаю тя от веех грехов твоих во имя Отца и Сина и Святаго Духа. Амин". Без произнасянето на тази моли­твена формула, тайнството се е считало, а и днес се смята, за недей­ствително.

Изповедта се извършва пред иконата на Спасителя. Изповед­никът внушава на каещия се чрез молитви и увещания да разбере Божиите заповеди и се разкае за греховете си.

Прекрасното чинопоследование на тайнството изповед в бъл­гарската Църква по времето на първото ни царство е щастливо запазено в цялостния си вид в Синайския глаголически молитвослов. Там са дадени и „заповедите на светите отци" относно налагането на епитимии.

Още от първите дни на християнството, отслужването на Ев­харистията било най-важната част на богослужението и център на християнския живот въобще. Проповядването на Христовото учение, пазенето единството на Църквата и отслужването на Евхаристията са били трите най-главни задължения на йерархията. Апостолите и техните ученици, при отслужване на св. Евхаристия, повтарят това, което са видяли и чули от Иисуса Христа. „Преломяването на хляба", за което ни говорят Деянията на Апостолите (2 : 42; 20: 7), е именно Евхаристията, отслужвана в Йерусалим веднага след възнесението на Христа. Така е наименувана Евхаристията и в 9-та глава на Ди­дахи. В първото си послание до коринтяни (10: 16 и 11: 23-25), апостол Павел ясно говори, че Евхаристията е установена от Христа и че в нея действително присъства Христос: „Аз приех от Господа това, що ви и предадох..." „Христос заповяда: Това правете в Мое възпоменание" и за възспоменаване на Моята смърт.

Св. Евхаристия е безкръвно жертвоприношение. Това е ясно от Христовите думи: „Това е Моята кръв на Новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове" (Мат. 26: 28).

При извършването й са били произнасяни молитви. В Дидахи са запазени такива молитви.

В началото на II в. св. Игнатий Антиохийски казва, че Евхаристията е истинско средство за безсмъртие и знак за съединение с Христа. През средата на II в. св. Юстин Философ описва същ­ността на Евхаристията и обреда на нейното отслужване. За Евхаристията свидетелстват св. Ириней и Климент Александрийски. В Деянията на св. апостоли (20: 7) се говори: 1) За деня, в който се отслужвала Евхаристията; 2) За произнасянето на беседа, I и 3) За самото преломяване на хляба.

За първи път думата евхаристия се среща около 80-та год. след Христа. Юстин Философ употребява тая дума в първата си апология. Св. Климент Римски нарича Евхаристията „Приношение" в 40-та глава на първата си книга до коринтяни— τάς τε προσφοράς και λειτουργίας επιμελώς εηετελείσθαι.

Β първите векове християните приемали Христовото тяло и кръв след всяко отслужване на св. Евхаристия. Св. Киприян, в омилията за неделната молитва, и Ориген, в омилията върху 10-та глава на книга Битие, говорят, че християните всекидневно се причаставят. Св. Василий Велики също препоръчва всекидневното причастяване.

В 9-то апостолско правило се осъждат онези християни, които без уважителни причини се отклоняват от приемането на св. Тайни. Св. Църква, снизхождайки към физическата немощ на бол­ните, им е разрешавала да се приобщават със св. Дарове когато пожелаят. Обикновено те били причастявани по домовете им. Това се практикува и днес от православната Църква. Св. Дарове за причастяване на болни се приготовляват на св. Василиева литургия, която се отслужва на Великия четвъртък. За целта духовникът, в края на св. служба, раздробява на малки частици осветения вече Св. Агнец, поставя ги на специално триножниче върху олтарното мангалче, за да се изсушат, и след това ги прибира внимателно в дарохранителницата. Така приготвеното Причастие се именува „Сухо причастие".

За това тайнство ни говори св. апостол Иаков в посланието си — гл. 5, ст. 14—15. В творбите на св. Отци от първите три века няма коментар върху това библейско място. В трактата си „За свещенството", св. Иоан Златоуст само цитира споменатото място от посланието на св. апостол Иакова. Има, обаче, не малко свидетелства, че помазване с осветен елей е било извършвано от първите дни на Христовата Църква. За това тайнство говори Ори­ген, във втората си омилия. В четвъртия век епископ Серапион, автор на евхаристичната Анафора (на евхаристичния канон), съставил молитви за четене при помазването със осветен елей, а в IX в. Арсений, епископ на Корфу, написал канона на тайнството Еле­освещение.

Съгласно с думите на св. ап. Иакова: „Да призовет презви­тери церковния", Църквата установила тайнството Елеосвещение да се извършва от няколко свещеници. Богослужебният ред на това тайнство по Требника е пригоден тъй, че да може да се изпълни от седем свещеника: четат се седем апостолски зачала, седем евангелски такива, седем пъти се помазва болния с осветен елей при произнасяне на тайноизвършителната молитвена фор­мула и т. н. По липса, обаче, на свещенослужители и при крайна нужда, тайнството Елеосвещение може да се отслужи и само от един свещеник.

Необходими условия за приемане на тайнството Елеосвещение са главно две: 1) болният да изповяда греховете си пред свеще­ника ; ако болестта му не позволява това, то поне да прояви чув­ство на дълбоко разкаяние и 2) да повярва в силата на Христа, като Спасител на душите и Лекар на телата.

Тайноизвършителната молитва на тайнството Елеосвещение гласи: „Отче святий, врачу душ и телес, пославий единороднаго Твоего Сина, Господа нашего Иисуса Христа, всякия недуг изцеляющаго и от смерти избавляющаго, изцели и раба Твоего (името) от обдержащия его телесния немощи и оживотвори благодатию Христа Твоего..."

Тайнството Елеосвещение се извършва или в храма или — в зависимост от здравословното състояние на болния — в неговия дом.

Последованието на тайнството, за по-голяма прегледност, делиме на три части: 1) Молебно пеене; 2) Освещаване на елея и 3) Помазване болния с осветения елей.

1. При започване на молебното пеене свещенослужителите, облечени в епитрахили и фелони, се нареждат в полукръг около масичката, върху която е поставен съд с брашно или пшеница (символ на смъртта и възкресението); в средата на брашното или пшеницата се поставя кандило; около него се забождат седем пръчици, чиито краища са обвити в памук. Молебното пение има за цел да извика в душата на болния чувство на разкаяние за своите грехове.

2. Втората част е освещаването на елея, за да стане той про­водник на Божията благодат.

3. Третата част е самото помазване на болния с осветения елей; то се предхожда от прочитане на седем апостолски, седем евангелски четива и седем молитви. Те имат за цел да възпроиз­ведат в съзнанието на болния онези събития от живота на Иисуса Христа и Неговите апостоли, в които се е проявила лечебната сила Божия. Самото помазване се извършва седем пъти — на челото, ноздрите, ушите, устата, пръстите на ръката и др.

В първите времена на християнството, бракосъчетанието се е извършвало със съгласието на епископа (според св. Игнатий Антиохийски, в посланието му до св. Поликарпа Смирненски) пу­блично (според свидетелството на Тертулияна) в храма по време или след отслужването на св. Литургия (според Тертулияна — Трактат „за брака").

Римското законодателство първоначално не разрешавало сключването на брак между свободни римски граждани и роби. Църквата, около началото на III в., определила такъв брак да се счита за валиден. Светите отци са препоръчвали християните да избягват брак с неверници, защото може да бъде опасен за вярата им.

Тайнството брак се състои от две части: 1) Обручение и 2) Венчание.

В древност Църквата извършвала, преди венчанието, вместо днешното обручение, особен вид обручение, известно под името „църковен годеж". Такъв годеж се извършва и днес у нас на много места. Понеже църковно извършеното обручение не може да се разторгне или обезсили по друг начин, освен по същия, по който се разторгва и бракът, то в по-ново време е прието в Църквата обручението да се извършва малко преди венчанието в притвора на храма.

Обручение. В притвора на храма, годеникът застава от дяс­ната страна, а годеницата — от лявата на свещенослужителя. Той ги благославя три пъти поотделно и им подава запалени свещи; с това напомня на младоженците, че в техните сърца ще трябва обилно да цъфтят чистота и невинност. След това, в знак на неразторжимия съюз, който ще трябва да съществува между тях, свещенослужителят взема поставените по-рано на олтарната св. трапеза пръстени за освещаване и ги надява на пръстите на мла­доженците по следния начин: взема пръстена на младоженеца и казва: „Обручается раб Божий (споменава името на мъжа и до­пира пръстена до челото му) рабе Божией (споменава името на невестата и допира същия пръстен до нейното чело) во имя Отца и Сина и Святаго Духа. Амин." Това действие той повтаря три пъти и след това надява пръстена на ръката на мъжа. Същите действия свещенослужителят повтаря и при извършване обруче­нието на невестата. Накрая кумът разменя пръстените три пъти.

Употребата на пръстени при тайнството брак е засвидетел­ствувано от Тертулияна.

След прочитането на Апостола и Евангелието, свещенослужи­телят благославя чаша с вино и я поднася на младоженците, за да отпият по три пъти от нея. Тя им напомня, че те ще трябва с еднакви крачки да се движат по пътеката на живота и винаги да понасят задружно бъдещите отговорности пред живота.

Накрай младоженците, ведно със свещенослужителя, обикалят три пъти около аналоя. През време на този обред се пеят тропарите: „Исайе, ликуй", „Святии мученици" и „Слава Тебе, Христе Боже". Те говорят на младоженците, че ще трябва да развият у себе си благородно сърце и непоколебим нравствен характер, т. е. такива качества, каквито притежавали в древната Църква апосто­лите и мъчениците.

В древност Църквата забранявала втория брак. В една от своите книги, Атинагор, християнски апологет от II в., нарича вто­рия брак „украшение на блудството". Ерм във своя „Пастир" пък казва, че мъж, който напусне жена си, поради блудство, и вземе друга, сам върши блудство. Изобщо, в началото на своето съще­ствувание, Църквата смятала брака за неразторжим (Мат. 19: 6). В по-ново време Църквата, като имала предвид немощното човешко същество (1 Коринт. 7: 39—40 и др.), допуснала и втори и трети бракове. Богослужебният ред на различните бракове сведочи, че Църквата, и в миналото и сега, няма еднакво отношение към тях. Последованието и на втория и на третия брак е по-кратко; в него няма прекрасната възвишеност при последованието на първия брак. В днешно време бракът е не само църковно тайнство, но е и граждански договор. Последният се изгражда върху отговорността на човека пред гражданските закони, а църковният брак почива върху отговорността на вярващия пред Живия Бог.

Свещенството е съвършен небесен дар, защото чрез него ръ­коположеният става служител на Христа, разпоредител на Божиите тайни, посредник между Бога и людете и обладател на власт в Църквата, която е тяло Христово.

Иисус Христос избрал и упълномощил дванадесетте апостоли да Му бъдат свидетели — да благовестят по цялата земя за Него­вото учение, дела и възкресение (Деян. 1 :8). Апостолите избирали и възлагали ръце над подготвени християни, за да им помагат в делото на благовестието (Деян. 6:6; 14:23). Пълнотата на апостол­ската власт преминала върху апостолските заместници, епископите. Епископите ръкополагали свещеници и дякони.

В православната Църква има три йерархически степени: дякон, свещеник и епископ.

Дяконът не е тайноизвършител, а само помощник на свеще­ника при извършването на св. Евхаристия. Поради това той се ръ­кополага от епископа след освещаването на св. Дарове или, по­точно казано, след произнасяне на думите: „И да будут милости великаго Бога и Спаса нашего Иисуса Христа со всеми вами".

Свещеникът бива ръкополаган след Великия вход, т. е. преди освещаването на св. Дарове, защото той е извършител на вели­ките Божии Тайни и достоен проводник на низвежданата върху вярващите небесна благодат.

Епископът, като носител на сугуба Божия благодат, и като обладател на особени права, бива ръкополаган от архиерейския събор преди прочитането на Апостола.

Ръкополагане на дякон. Кандидатът, който ще бъде ръкопо­ложен в първата йерархическа, степен, бива отвеждан от двама no-старши дякони от средната част на храма в св. Олтар. Преди да дойде до царските двери, той прави три поклона пред архиерея. По време на първия поклон старшият по ръкоположение дякон казва: „Повели", при втория — по-младшият казва: „Повелите", а при третия поклон — пак първият дякон казва: „Повели, преосвещенейший Владико, нине приводимаго к тебе". Тези възгласи напомнят за най-древния обичай, когато клирът от дадена църковна област представял своя кандидат на местния епископ, с молба той снизходително да го прецени и благодатно да го посвети в свеще­ническо служение. Кандидатът влиза в св. Олтар, обикаля три пъти, ведно с придружаващите го, около св. Престол и целува ъглите му. В това време певците, или обикновено свещенослужителите, пеят : „Святии мученици", „Слава Тебе" и „Исайе ликуй". Тези песни напомнят на кандидата, че в новото си служение той ще срещне много трудности и изпитания. Последните, обаче, не бива да го хвърлят в униние, а, напротив, трябва да извикат у него по-голяма смелост, за да отстоява по примера на мъчениците вярата.

След това кандидатът прави нови три поклони пред св. Пре­стол, коленичи на дясното си коляно и опира челото на дланите си, които в този момент са кръстовидно поставени на св. Престол. Архиереят поставя края на омофора си върху главата на новоръкополагания, благославя го и чете над него тайноизвършителната мо­литва, която гласи: „Божественная благодат, всегда немощная врачущи и оскудевающая восполняющи, проручествует (προχειρίσεται — обявява, назначава, избира) благоговейнейшаго иподякона (името) в дякона; помолимся убо ο нем да приидет на него благодат Всесвятаго Духа". Тази е най-съществената молитва при тайнството свещенство. Без нея то се счита недействително.

Накрай архиереят дава на новоръкоположения дякон следните одежди: орар, наръкавници и служебник. До завършека на служ­бата, новоръкоположеният заема централно, място сред останалите дякони.

Ръкополагане на свещеник. Той бива ръкополаган приблизи­телно по същия начин, както и дяконът. По-характерни особености:

1. По време на Великия вход кандидатът, с покрита от Въз­духа глава, предвожда процесията. Това напомня на ръкополагания, че той трябва да предаде всецяло себе си, всички свои мисли, чувства и желания на Христа Бога.

2. Когато обикаля св. Престол, той бива воден от двама старши свещеници или свещеноархимандрити.

3. При самото ръкополагане, кандидатът коленичи, вместо на едното, на двете си колена, в знак на получавана по-висша духовна сила от дякона.

4. След освещаването на св. Дарове, новоръкоположеният свещеник, изправен зад св. Престол, държи на дискусче св. Агнец до думите: „Вонмем! Святая святим" ! Той пръв приема от архиерея частица от тялото Христово и след него се редят останалите све­щенослужители.

5. След ръкополагането си, свещеникът получава епитрахил, пояс, наръкавници, фелон и служебник.

В самия ден на ръкоположението, след изпяването на Славословието, нареченият бива изведен в средата на храма пред архиерейския събор и там, стъпил върху орлец, чете символа на вярата и изложението архиерейски обет, което започва с думите: „(казва името си) милостию Божиею избранний святейшия древле просиявшия епископии… своею рукою предложих". След това излага православното учение за въплощението на Бог Слово, дава обет, че ще пази определенията на съборите и пр.. Цялото това изложение се намира в архиерейската кондика на Св. Синод.

сгради, благославянето на върба, приготвянето на св. Миро, осве­щаването на гробища и др.. Чрез тях се посветяват на Бога взети от обикновения живот предмети, за да бъде спасително за христи­яните тяхно употребление. Чрез тези треби Църквата, в името на Христа, става осветителка на предмети, нужни на християните през живота им.

Освещаването на храм се считало за голям празник в древно-християнско време и се чествувало като Великден и Богоявление. Евсевий Кесарийски, 340 год., свидетелства, че в негово време християнските храмови сгради били освещавани от епископа.

Първият осветен християнски храм се именувал „Св. Спас". Той бил осветен от папа Силвестър I, в Латеранския дворец, подарен нему от Константина Велики.
Днешната практика за освещаване на храм
Под освещаване на храм в същност се разбират две неща: 1) пренасянето на св. Мощи от митрополитския дом или пък от проскомидийната ниша в близкосъседния храм, където те временно се пазят и 2) вгражданато им под престолната плоча на ново­построения храм.

В самия ден на освещаването, след утренното богослужение и след прочитането на ветхозаветните паримии, архиереят и съслуживците му пренасят по тържествен начин (с лития) св. Мощи, като обикалят храма, който предстои да бъде осветен. В това време певците пеят: „Иже на камени вери создавий церков, Блаже", „Св. Мученици" и „Слава Тебе, Христе Боже". Когато привърши литията, архиереят влиза в св. Олтар, облича бяла връхна дреха и пристъпва към обновлението и освещението на храма. Най-напред той поръсва с осветена вода напрестолните стъл­бове, поставя във вдлъбнатината на средния напрестолен стълб специалната трезорничка (кутийка) със св. Мощи и я залива с восхомастиха. Тази смес е съставена от мраморна прах, восък, бяла дъвка, смирна, тамян, борова смола и др. След това започва омиването, миропомазването и обличането на св. Трапеза. Архие­реят грижливо измива трапезната плоча със сапун и благословена топла вода, облива я със смес от розова вода и червено вино и я изтрива със специални бели кърпи, именувани обруси или ниптри. Непосредствено след това архиереят помазва кръстообразно със св. Миро онези места на олтарната трапезна плоча, където ще бъдат поставени св. Евангелие, Евхаристичната чаша, дискуса и св. Кръст.

Св. Трапеза и Предложението се обличат със специални по­кривки, които, преди да бъдат поставени на местата им, се поръс­ват с осветена вода. Понеже св. Престол е символ на Кръста и на Христовия гроб и е образ на небесния олтар или Божия трон, то затова и престолните покривки са две. Първата покривка, наречена срачица, или риза, обикновено се привързва с помощта на малки тънки лентички за трапезната колона. В това време се чете 131-я псалом. Когато пък архиеят поставя втората връхна покривка, име­нувана индитий, тогава се чете 92-я псалом.

Покривките на жертвеника се нареждат от старшия свещеник.

Най-после целият храм бива прикаден и поръсен със светена вода, а стените му — помазани със св. Миро.