§ 19. Празници и пости от IV—IX векове

Думата календар е латинска calendarium, от гр. глагол καλεώ — викам. В древния Рим специален човек, а по-късно pontifex maximus - ът, великият първосвещеник, в първия ден на месеца тържест­вено съобщавал за новолунието и оттук всяко първо число на ме­сеца се именувало Календи.

До наше време не. са дошли много древни месецослови от Източната Църква, а от западните календари са известни: Римският — Бухериански, от IV в., и Картагенския — от V или VI векове.

Най-древните източни молитвослови, дошли до нас, датират от VII и IX векове. По известни от тях са Коаленовия βτ Χ в. и Неаполитанския — от IX в.. Те свидетелстват, че към VII и VIII в. в Източната Църква са съществували около осемдесет празнични дни, между които се споменават: Рождество Богородично, Въздвижение Честнаго Кръста, Сретение Господне, Благовещение, Преоб­ражение, Успение Богородично, чествани на Св. Ангели и др.

Св. Иоан, епископ Евбейски (починал 744 г.) за велики праз­ници считал следните 11 : Зачатие Богородично, Рождество Бого­родично, Благовещение, Рождество Христово, Богоявление, Сре­тение, Преображение, Пасха, Възнесение, Съшествие на Св. Дух и Успение Богородично. Като извадим от това число празниците, които се появили до III в., понятни стават вече новите празници, явили се от IV—IX векове.

През този период благоговейното честване на св. Ангели е било силно подчертано в Църквата Христова. Някои християни премного почитали и в апостолско време Ангелите; ап. Павел пред­пазва вярващите от това увлечение (Колос. 2: 18—19).

От император Константин Велики били построени два храма в чест на Архангел Михаила в Цариград.

Според месецословите на Източната Църква, безплътните сили били чествани на 8 ноември. В древните пък западни календари: Римски — IV в. и Картагенски — V в., празник в чест на ангелите не съществува; едва през осмия век бива определен тоя празник на 29 септември.

От IV в. се озаконяват Коледния и Богородичния пости. За Коледния пост свидетелстват в древната църква Филастрий, Амвросий Медиолански, блажени Августин и др.
Празници, установени от Българската Православна Църква
Най-известни български църковни празници са следните:

1) Празникът на св. братя Кирил и Методий. Този празник с право се счита за всенароден български празник, особено от времето на църковните борби. Този ден, 11/24 май, е станал празник на бъл­гарската просвета и култура, създадени от двамата славянски равноапостоли.

2) Св. Климента Охридски честваме за това, за­щото е родил духовно българския народ. Бидейки красноречив проповедник, той обикалял градове и села и навсякъде разнасял духовната светлина на Евангелието. Неговата памят нашата Църква чества на 25 ноемврий.

3) Провидението дарило българския народ и с друг светия — св. княз Борис I, Той, със св. Климента Охридски, са творците, родителите на славянобългарската народност. Св Борис покръстил българския народ и с това започнала нова в нашия исторически живот. Него Църквата чества на 2 май.

4) На 19. октомврий празнуваме великия Рилски постник препо­добни Йоан — покровителя на българския народ.

Освен тези празници, българската Църква чества още ре­дица просияли сред нашия' народ мъже и жени. Например, св. Георги и Николай софийски, Онуфрий Габровски, Петър Куришки и др.

Православният храм е кораба на Църквата, чийто кормчия е сам Христос. Той е свещеното място на особеното Божие присъ­ствие. Храмът е имал следните названия в древност: Κυριακόν —. дом Господен ; έκκλησία — събрание ; ναός — кораб; βασιλική, — царски палат и др.

Наистина всеки човек може да се моли навсякъде, но въпреки това още от най-древни времена, както езичниците, така и хри­стияните, са определяли места, където се събирали, за да дадат израз на своята благоговейна почит към Бога.

Първоначално християнското богослужение се извършвало в частни къщи, поставени на разположение на верующите. Това при­способяване на частните къщи в култови е траело само през пър­вите три века. По време на гоненията, обаче, християните се съби­рали за обща молитва на гробищата.

На Изток и в Африка повечето от християнските гробища били построени на открито, докато на Запад, обикновено, се строяли под земята и се именували катакомби.

Едва след III в. почнали да се явяват храмови сгради, наречени базилики. Такива величествени храмове имало в Тир и Никомидия. Константин Велики построил храмови сгради в Константинопол, Антиохия и на други места, а св. Елена — на Голгота, Витлеем, Назарет и на планината Тавор.

Думата базилика произлиза от гр. Βασιλική (вτοά — покрита галерия, колонада) и значи царски палат, място за събиране или разглеждане на съдебни дела. Базиликата обикновено представлява голяма правоъгълна сграда, в средата празна, а от страни-

Из Каликстовата катакомба

Гробницата на св. Цицилия в натакомбата на Каликста

От IV в. базиликата станала общоприета архитектурна форма за християнските храмове. Древната римска базилика била изменена от християните в продължение на първите 4 века. Не е известно, поради чисто литургични или други причини е сторено това. Същин­ската базилична архитектурна форма се развила по-късно, от III в.

Базиличната храмова форма съответствала най-много на изискванията на християнското богослужение; тя давала възмож­ност на всички богомолци, обърнати към олтаря, да участвуват в богослужението.

Външен вид на християнските храмове

Според външния си вид християнските храмове биват: 1) базилични 2) центрични или ротондни и 3) смесени постройки. Базиличната храмова постройка има форма на продълговат четириъгъл­ник, разделен в дължина на няколко кораби. В Апостолските постановления се казва: „Църквите да бъдат продълговати, в подобие на кораб." Тази форма на храма ни напомня за Ноевия ковчег. Както той всред смъртния ужас на мировата катастрофа спасил живите същества, които се намирали в него, така и Цър­квата Христова, бидейки кораб на спасението, ще изведе своите верни чеда на спасителния бряг. Ротондата или кръглата храмова постройка означава, че Църквата Христова ще съществува вечно; кръгът е символ на вечност. Кръстообразната пък храмова форма напомня за св. Кръст, знамето на нашето спасение.

От IV в. християнските храмове били украсявани отгоре с куполи, които наподобявали небесния свод. Единият купол озна­чава Иисуса Христа, главата на Църквата, двата купола означават Двусъставната природа на Богочовека Христа. Трите купола пък се издигат в слава на Троичния Бог, на Св. Троица.

Древният християнски храм имал три части: 1) νάσθηξ —-прит­вор. В храма не се е влизало направо, но или посредством квадратен двор (atrium), в средата на който имало басейн с вода, гдето хри­стияните, според еврейския обичай, си миели ръцете и след това влизали в храма, или пък през антренце, издигнато при входа в храма — наречен притвор или νάσφθξ.

2) Кораб или уредна част, която представлява голяма пра­воъгълна зала, където стояли верните, за да следят богослужението. По-големите храмови сгради обикновено имали по три кораба, а някои и по пет, отделени един от друг с колони, според големината на сградите. Тук се намирали архиерейският трон, амвонът и солеят.

Думата амвон (произлиза от гр. άναβαίνειν — изкачвам се) значи издигнато място. Амвоните са играли важна роля при укра­сата на християнските храмове. Първоначално те са били изработ­вани мозаично, а впоследствие — били украсявани с фина резба. Амвонът символизира камък, от където ангелът възвестил на жените-мироносци за възкресението на Христа, а също така и планината, на която Христос произнесъл блаженствата.

Ротондата св. Стефан в Рим

Един от най-старите амвони, запазени днес, издялан от камък, се намира в Солун и датира от V в. В новооткритата кръгла Симео­нова църква в Преслав е запазена само подложката на амвона. Той бил продълговат, с кръгло средище и се намирал посред храма.

Солеят —σωλέα е тясно издигнато място пред иконостаса. Тактически той е продължение на олтаря. На него се намирали клиросите — певниците.

3. Св. Олтар е място, предназначено за свещенослужителите. Християните имали и други свети домове, които имали спе­циално предназначение. Такива са т. н. баптистерии — кръщални,

Ротондна църква „Св. Георги” в град Солун

където тържествено били кръщавани оглашените след което ставали действителни членове на Христовата Църква. Първоначал­но те представлявали самостойни кръгли сгради, но с течение на времето били преместени в самите храмови постройки.

В православно-християнския храм притворът изобразява земното царство; средната част изобразява царството на благодатта, а светият олтар е символ на царството на славата.

Типична базилика с колонади, с женски отделения — гинека (горе) и касетиран плафон (таван).

В долната част на иконостаса се намират три врати, през които се влиза в св. олтар. Средните олтарни врати се именуват царски, понеже през тях невидимо минава Царят на славата, Христос. Св. Отци и богослужебни книги на Православната църква ги наричат Свети двери. В древност вратите между притвора и кораба на храма се наричали царски врати, защото там при богослужение патриархът и духовенството посрещали царя при започване на литургията и оттам се започвала процесията на т. н. малък литургиен вход. Тези врати биват двукрили, по подобие вратата на Святая Святих в Иерусалимския храм (3 Цар. 6:32); с това се напомня и за раздирането на храмовата завеса в момента на Христовата см (Мат. 28:51). Днес царските врата са покрити със завеса за указа на непостижимите Божии тайни. Завесата се приготовлява от хубава, предимно копринена материя в червен или ясно син цвят. На нея обикновено се изписват чашата Христова, Благовещението или пък четиримата евангелисти, които са разкрили на света тайната на спасението. Откриването на завесата означава откриване на небесното Царство за погледа на молещите се.

Другите две врати, които водят в олтара, се наричат северна и южна; през тях свещенослужителите свободно могат да минават. Южните врати в древност се наричали още и дяконски, защото през тях дяконите следели за поведението на богомолците през време на св. служба и оттам давали на верните богоявленска вода или благословен хляб.

В средата на царските двери винаги се изписва Благовещението на Св. Богородица, защото чрез въплощението на Бог Слово се отворили небесните врати за спасението на людете; по страните на същите врати се изобразяват четиримата евангелисти, които, подобно на архангела Гавриила, благовестили на света спасение чрез въплащението на Божия син. В първия ред на иконостаса, в дясно от царските врати, се поставя винаги образът на Спасителя, а от лявата — образа на Божията Майка с Богомладенеца на ръце. След това, на дясната страна, към южните врата, се поставя ико­ната на св. Иоана Кръстителя, а в ляво — до образа на Св. Бого­родица— се поставя обичайно иконата, изобразяваща оногова, комуто е посветен храмът. На втория ред се поставят изображенията на дванадесетте велики църковни празници; след тях, над царските врата, се изписва Тайната вечеря, като образ на тайнственото дей­ствие, което се извършва в св. Олтар по време на Божествената литургия. На третия ред се изписват ликовете на св. апостоли, като по средата им винаги се поставя иконата Дейсис (по точно δέησις — моление). Тя е триобразна икона със следния състав: в средата е изобразен Спасителят, а от дясно и ляво — Св. Богородица и Св. Иоан Предтеча в молитвени пози. Думата Дейсис е несъмнено изопачена от гр. δέησις — моление, прошение. Нарича се така, защото св. Богородица и св. Иоан Предчета са посредници между небето и земята и се молят пред Спасителя за целия християнски свят. Към IX в. започват да изобразяват и петел на иконостаса. Той е символ на християнска бодрост.

Св. Олтар в древност е имал следните названия: βήμα — въз­вишено място, άγιον — свято място, πρεσβυτήριον — място за свеще­ниците, altar и др.

Според православното и римокатолическото учение, св. Олтар е мястото, където се принася Евхаристичната жертва. Олтари са имали християните още от началните дни на Църквата. Най-важ­ната принадлежност на св. Олтар е светата трапеза, наричана още св. Престол или жертвеник свят и непорочен, св. жертвеник. Християнският престол се отличава от иудейския и езическия олтари; той не е жертвено огнище, а е само жертвено място, на което се принася Евхаристичната жертва.

Още от най-древно време св. Престол е имал и символично значение. Той е бил символ на Спасителя, на Кръста, на Гроба Христов, на масата на тайната вечеря, на Витлеемските ясли и Църквата изобщо. Пред св. престол християните-монаси принасят жертвата на отречението си от светския суетен живот, жертва на смирението, на аскетизъма и на девството, за да се отдадат всецяло в служба на св. Църква и на народа.

Постоянният, неподвижният храм става обичаен след едикта на Константина Велики в 313 год. От тогава във всеки храм им неподвижна, трапеза, поставена в източната му част, в Олтара. Към шестия век обаче на Запад, заедно с главната св. трапеза, се появяват и други-второстепенни. Днес много храмове имат и повече от една св. трапеза.

Първоначалните олтарни св. трапези или престоли били приготовлявани от дърво и метал, а от камък само там, където особените обстоятелства позволявали това. По-късно, обаче, навсякъде били приготовлявани от камък. На някои места били изработвани от сребро и украсявани със скъпоценни камъни. .

Поставянето на св. Мощи в св. престоли датира от IV в. То е отклик на тайнственото видение на ап. Иоана Богослова (Отк| б: 9), а същевременно указва и на това, че подвизите на светиите подпомагат утвърждаването на Църквата Христова.

Формата на св. Престол винаги е била четириъгълна. С това се подчертава мисълта, че вярващите от всичките четири страни на света са признавани да участвуват в богатата сватбена трапеза на жениха Христа и да се приобщят с Него чрез св. тайнство Евхаристия.

Още от най-древно време св. Престол е бил покриван със специално облачение. Пръв за покривките на св. Престол говори Оптат Милевийски. Блажени Теодорит пък, от V в., ни разказва че император Константин Велики подарил за Иерусалимския храм царско покривало. Малко по-късно в Барберинския евхологий молитвослов от VIII или IX в. в., се дава и текста на молитвата за полагане на индития.

Напрестолните покривки са три. Първата от тях се именува срачица (от гр. κατασάρκα — приплътие, риза), което значи долна дреха. Тя се приготовлява обикновено от ленено платно (защото ленът е чист земен продукт и не е от животински произход) и означава плата, с който било обвито пречистото тяло на нашия Спасител при полагането Му в гроба. Втората покривка се нарича индитий (от гр. ένδύω — induo = обличам). Тя е връхна напрестолна дреха, приготвена от по-фина цветна материя, и означава славата на небесния Цар. Трета подвижна покривка е илитонът (от ги είλητόν — плат, който се сгъва). Илитон значи обвивка — в него загръща св. Антиминс. Той означава платното, с което е била покрита пречистата глава на Христа при полагането Му в гроба.

Друга важна и необходима принадлежност на св. трапеза е св. Антиминс.

Думата Антиминс произлиза от гр. άντι и гръцизираното μίνσος mensa), което значи вместотрапеза, вместопрестолие. Св. Антиминс представлява четириъгълно ленено или копринено парче, на което са извезани или напечатани погребението на Христа и четиримата евангелисти; в него има пришити св. Мощи. Различаваме два вида св. Антиминси: Антиминси със св. мощи и Антиминси без св. Мощи.

Св. Антиминс води началото си от старохистиянските св. тра­пези, представляващи каменна или дървена плочка, или парче ленено платно; тези св. трапези били подвижни, т. е. могли да бъдат прена­сяни от едно място на друго и да бъдат употребявани там, където стане нужда. След появата на великолепните храмове с неподвижни каменни или дървени св. трапези, подвижните древни св. трапези не загубили своето значение. Те продължавали да се употребяват; към 700 год. за пръв път в Византия те били наречени Антиминси.

Св. Антиминси напълно заместят св. Престоли. В древност св. Престоли винаги били освещавани от епископ (Апост. пр. 31 ; Трулски събор 31 прав. и т. н.). Тъй като често причини от най-разли­чен характер са възпирали епископите да се явят и на време осве­тят даден храм, то започнали да освещават храмове и чрез пола­гане на св. антиминс от избрани духовници по изрична поръка на съответния митрополит. Св. Антиминси били освещавани тъй, както били освещавани и св. Престоли.

Антиминсът извършва и службата на преносен олтар — altare portatile. Алтаре портатиле значи подвижен олтар; той се употребявал при пътуване. Неговото съществуване е засвидетелствано през VI в. Въвеждането му е станало необходимо на Запад от момента, когато започнали да освещават св. олтари.

Днес антиминсът стои на всяка св. трапеза сгънат и обшит в копринена кърпа. Тази кърпа се нарича илитон.

Св. Антиминси имали богослужебна употреба у християните още от най-дълбока древност. Към IV и следващите векове те са били особено необходими при мисионерски пътешествия. Към VI в., по всяка вероятност, Църквата е узаконила окончателно употребата им. Първи по-подробни исторически сведения за антиминсите намираме в хронологията на Теофана изповедника от VIII в. и у Никифора Изповедник.

Върху древните антиминси са изобразявали Христовия кръст в различни форми или пък са изписвали Спасителя прав в гроба: или в евхаристична чаша. Изображенията, които днес намираме по : светите антиминси, датират от XVII в. Преди това тези изображения (надгробен плач) намираме по т. н. древни

въздуси-плащаници, от които впоследствие се оформили днешният въздух — голям покровец и днешната плащаница.

Освен антиминсите, на престола се намират още св. кръст, св. Евангелие и дарохранителница.
Св. Кръст се поставя обикновено на дясната страна на св. трапеза. С него свещенослужителите благославят народа. Кръстът, който лежи на престола, се именува още и напрестолен, за разлика от другия такъв, който се нарича задпрестолен и се употребява при кръстни шествия. Св. Кръст е бил почитан още от най-дълбока древност, но след намирането на Животворящия Христов Кръст в Йерусалим, култът към него се разрастнал и затвърдил в цялата Христова Църква. По-късно дори някои богослови, като напр. Тома Аквински, искали св. Кръст да се почита тъй, както се почита и Бог. Белармин пък казвал, че почитането на св. Кръст трябва да бъде значително по-малко от това, което указваме на Бога.

Български Св. Антиминс от ново време

Св. Евангелие се поставя върху св. трапеза. То ни предлага учението на Богочовека Христа, разкрива ни истинската святост и ни сочи пътя, по който се достига хармония между духа и тялото. Напрестолното Евангелие изобразява Христа Спасителя и затова то още от най-древно време е било поставено на олтарните св. трапези. От 9 в. насам, след като св. братя Кирил и Методий превели св. Евангелие на старобългарски език, в нашата земя по храмове и манастири върху св. трапези били полагани скъпоценни пергаментни евангелски кодекси, написани с глаголическо или кирилско писмо, .украсени с златобагрени инициали и заставки и обковани в скъпи металически обкови, често пъти и със скъпо­ценни емайлни изображения по тях. И до днес има запазени такива стари евангелски кодекси, някои от които датират от края на 10 век.

Дарохранителницата е свещен съсъд, в който се пазят запас­ните и преждеосветени св. Дарове. Тя трябва да бъде приготвена от злато и сребро и, само в краен случай, от олово ; под св. Дарове обикновено се поставя чиста копринена или хартиена подплата.

Дарохранителниците обикновено имат форма на храм с пет кубета, или на гълъб. Освен свещенослужителите, никой няма право да; се докосне до този съсъд.

1. Потир (потир от гр. ποτήριον — чаша); в него се влива вино, което, през време на св. литургия, се претваря в кръв Христова.

Първоначално дълго време потирите били приготовлявани от дърво и стъкло. Чак през IX в. се издават специални определения, които забраняват направата им от дърво, стъкло, мед и бронз. До XIII столетие имало св. чаши с дръжки и без дръжки. Някои, от потирите имали дръжки, защото така били по-практични при причастяването на миряните. След XIII столетие всички чаши били изработвани задължително без дръжки.

2. Дискус — от гр. δίσκος — е кръгло блюдце, на което се поставя св. Агнец. Той напомня яслите, в които бил положен ро­дилият се Предвечен Бог, и гроба, в който лежало пречистото тяло на Христа, след снемането му от кръста.

3. Звездица. Тя представлява две металически дъги, съединени по средата. Поставя се над св. Агнец. Означава величествената звезда, която някога сочила пътя на източните мъдреци към Вит­леем. Звездицата днес се употребява с цел да не позволява на покровеца да размества положените на дискуса частици, които са наредени в строго определен порядък. За богослужебната употреба на звездицата свидетелстват Николай Кавасила и св. Симеон. Солунски.

4. Копието (λογχή) е литургична принадлежност, употребявана само в православната Църква. С него се изваждат частиците и

средната квадратна част на просфората, именувана Агнец. Тя се отделя за освещаване на св. Литургия. Обичаят да се вади св. Агнец с копие е засвидетелстван в VIII в. от патриарха Герман. .

5. Лъжичка — от гр. λαβίς ,· тя служи за причаставане на ми­ряните. В древната църква тя не е била употребявана, защото християните тогава са приемали св. кръв направо от светата чаша, т. е. тъй, както тя днес се приема от клириците. Тя напомня клещите, с които един от серафимите, при помощта на свещен огън, очистил по чуден начин устата на пророк Исайя (Ис. 6: 7).

6. Покровците (καλύμματα) са два и служат за покриване на дискоса и св. чаша. В древната Църква служили като предпазно средство от насекомите, които особено много изобилствали на Изток. Покровците означават пелените, с които бил покрит Богомладенеца Христос.

7. Въздухът (άήρ) е по-голям покровец, с който се покриват дискоса и св. чаша; той напомня камъка, поставен върху гроба на Спасителя. Въведен бил в употребление от св. Сава Освещенний.

8. Гъбата или Мусата се употребява за почистване на св. чаша. Напомня поднесената от войниците на Христа гъба, на­поена с жлъчка и оцет.