§ 51. Треби от частен характер

Християнският аскетизъм не води началото си от еврейския или езическия култ. Той е самобитен. Опит за монашески живот се прави още от самото начало на християнството. През пър­вите векове онези, които се стремели към съвършенство, не се отдалечавали от света, а продължавали да живеят в семействата си или в градовете си. Аскети и девственици са имали голям дял в живота на някои църкви и с примера си са доказали, че святост може да се достигне на всяко място и при всяка обстановка.

Към края на III и началото на IV в., било поради отвращение от лошите хорски нрави, било от любов да служат всецяло на Бога, аскети и девственици започнали да се отправят към пустините. Усамотените места на пустините приели новодошлите свои обита­тели. Напусналите света и заживели в отдалечени места християни били наименувани монаси.

Пръв аскет, отдалечил се в уединение, е Павел Тивейски. През време на Декиевото гонение, около 347 г., той живял в пещера близо до една палма, която му давала храна и облекло. Св. Антоний Велики е много пр-известен от Павел Тивейски, благодарение на разказите, оставени от съвременника му св. Атанасий Александрийский. Св. Теодосий Велики положил началото на общежителното монашество, а св.Антоний, Пахомий и Василий Велики, чрез особени правила, разкрили духовнонравствената страна на този живот.

Православната Църква, още от дълбока древност, разли­чава три степени на монашество: 1) Послушници или расофори ; 2) Мантияши или малосхимници и 3) Великосхимници.

Истинският послушник се готви да се отрече завинаги от гру­бата действителност и да преживее идеалната действителност, като нещо реално. Кандидатът за монашество не бива да се смущава от продължителността на времето, което ще прекара в послушание В периода на послушанието си той се намира в манастиря под непосредственото наблюдение и ръководство на утвърдените вече в монашеския подвиг братя и чрез тях се научава да не усяща непо­носимо болезнено тежестта на фрбата, която води със себе си. Двукратният събор, в 5-тото си правило, е определил времето за послушание да продължава цели три години.

Когато висшата църковна власт, или респективният игумен, се уверят в зрелостта на желанието, в беззаветната обич и във всеот­дайно преданата Богу служба на послушника, пристъпва се към пострижението му в монашество.

Обредът на расофорството е много кратък. След „Благословен Бог наш" и „Трисвятое", чете се тропаря „Помилуй нас, Господи, помилуй нас" и две молитви, в които се благодари на Бога, за­гдето е изпълнил душата на Своя раб в разцвета на живота му с желание да се отклони от пътя на ограничените и суетни човешки стремежи и да влезе в живо общение с Небето. Предстоятелят произнася думите: „Во имя Отца — Амин, и Сина — Амин, и Святаго Духа — Амин. Нине и присно и во веки веков" и кръсто­образно постригва косите на послушника. След това го облича в расо и камилавка.

По-късно, когато послушникът или расофорът вникне изцяло в живота на великите Божии угодници и започне да се стреми и да живее по посочения от тях начин, той бива постригван в мантияшество.

Обредът на малката схима или мантияшеството разделяме на две части: I) оглашение и II) постригване. В богослужебния ред на оглашението различаваме четири момента: 1) увещаване; 2) произ­насяне на обетите; 3) наставления, отправени към този, който дава обетите, и 4) наричане на името. Във втората пък част различаваме два момента ; 1) самият акт на пострижението и 2) обличането на новопостригания в монашеско одеяние.

Кандидатът за монашество, запалил вече в ума и сърдцето си искрена и твърда вяра в Бога, в навечерието на самото постриг­ване прави подробен изпит на съвестта си.

В самия пък ден на постригването той отива в притвора на храма, разделя се там завинаги със светските си дрехи, и събува дори и обущата си. След това, при пеенето на умилителния тропар: „Обятия Отча, отверсти ми почтися”, кандидатът бива отвеж­дан от духовния си отец към светия Олтар. Тук предстоятелят най-напред увещава постригвания да спазва винаги в живота си даде­ните обети, защото Небето гледа и защото те се дават в храма пред погледа на Христа, на Божията Майка и на всички св. Ангели.

Малосхимникът дава следните три обета: целомъдрие, послушание и нестяжание Когато предстоятелят се увери напълно, че канди. датът пристъпва към монашеството с умиротворена, очистена и възвишено настроена душа, обръща се към него три пъти с ду­мите: „Возми ножици и подажд ми я." Постригваният взема благо­говейно ножиците, които в тйва време са поставени на св. Еван­гелие, и ги подава на свещенослужителя. След третото получаване на ножиците, предстоятелят постригва кръстообразно кандидата и произ­нася вече новото му име: „Брат наш (името) постригает власи глави своея, во имя Отца и Сина и Святаго Духа. Амин". След това новопостриганият бива облечен в подрасник, в знак на това, че е надделял временното и суетното в живота; параманд — малък четириъгълен плат, който се прикрепя към тялото му с малки пан­делки, — символ, че ще се бори смело с плътските си страсти, за да преобрази душата си; в горна дреха или расо — символ на умъртвената плът; в пояс — символ на тържеството на духа; в мантия, която означава благодатното утвърждение на монаха и на неговата вътрешна, духовно-нравствена природа; в камилавка (от гр. καμήλας — камила и αυχή—· врат = шапка, направена от кожата на камилски врат), която означава шлема на надеждата за спасение; и в було, което се счита за покривало от съблазните и мирската суета.
§ 52. Погребение на умряли
Погребалните обреди имат много древен произход. Те са много разнообразни у различните народи и се намират във връзка с вяр­ванията, преданията, условията на бита, характера на страната и пр.

Християнските обреди при погребение са твърде сходни с ев­рейските погребални обичаи. У семитските народи, а също тъй и у най-древните европейци и индогерманци, мъртвите били погребвани в земята, след като били оплакани от опечалените. Носели ги към мястото за погребване през града, често пъти придружени от запла­тени оплаквачи. Заможните, обаче, имали специално направени се­мейни гробници в собствените си градини. Мъртвецът бил обличан в дрехи, но не го поставяли в ковчег. При погребението горели благовония. Поставяли благовония и при трупа на покойника. Входът на гроба бил затварян с врата или тежка каменна плоча. Оставянето на умрелия непогребан се считало за голямо безчестие. Изгарянето на труповете във време на чума и епидемия се смятало за страшно наказание.

В изключителни случаи труповете били балсамирани. Балса­миран бил, напр. трупът на Иосифа, понеже бил върнат от Египет в родината му за погребение (Бит. 50:25—26).

В основата на християнското погребение лежи не само почитта към осветеното приживе, чрез благодатта, и определеното след смъртта за възкресение тело, но и стремежът чрез молитва и жертвоприношение (Евхаристия) да се помогне на душата на умрялия.

За свещенически молитви над покойниците споменават Тертулиян, в съчинението си „За душата" и Ориген — в тълкуванието си на книгата Иов. Апостолските постановления, книга VI, пред­писват на свещеника да съпроводи починалия до вечното му жи­лище. Тертулиян и Киприян Картагенски говорят, че погребението се извършва заедно със св. Литургия. Oт древност има запазени молитви за умрелите; напр. молитвата „Боже духов". Автор на погребалните песнопения е св. Йоан Дамаскин.

Всеки кръстен има право на християнско погребение. Лишават се от него само отпадналите от християнската вяра, принадлежа­щите към някаква еретическа или схизматическа секта и самоубий­ците, които съзнателно са прекратили живота си.

В крайна нужда — ако се случи инославни да нямат свой пастир — могат да поканят православен свещеник да извърши опело на техен покойник. В такъв случай свещеникът ограничава участието си в това погребение само с придружаване тялото на покойника от дома му до гробищата при пеене на Трисветата песен, без да пее литията и да възглася „Вечная памят".

Чинът на погребението се разделя на пет вида, а именно: 1) погребение на мирянин; 2) погребение на свещеник и на ар­хиерей; 3) погребение на монашествующ (в това число игумени и свещеноархимандрити); 4) погребение на малко дете и 5) погре­бение на мирянин през Пасхалната седмица.

В храма, подир началния възглас: „Благословен Бог наш", опелото започва с четенето на 90 псалом, а подир него следва пеенето стиховете на 118 псалом. Последният е разделен на три статии; след първата и втората свещенослужителят казва кратки

заупокойни ектении. Следват заупокойните тропари: „Святих лик обрете..." и пр. Непосредствено след това се прочита 50 псалом и започва пеенето на „Мертвения канон" с припева „Упокой, Господи, душу усопшаго раба Твоего..." Автор на този канон е св. Теофан Начертаний. Първото тропарче от всяка една песен на „Мертвения канон" възпява славата на мъчениците, като въоду­шевени служители на доброто и като наши молитвени застъпници пред Бога. След канона следват осем стихири; те се пеят на всички осем гласа; в тях живо се изтъква суетата на земните човешки грижи, които са — от гледище на вечността — пръст, пепел и сянка.

Апостолското и евангелското четива внедряват в душите на опечалените сродници и близки на покойника, че сърцето им не бива да се смущава, защото: „Ако вярваме, че Иисус умря и възкръсна (то ще трябва да вярваме, че) и починалите в Иисуса Бог ще приведе с Него" (1 Солун. 4:14); „Който слуша словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен" (Йоан. 5: 24). След това следва разрешителната молитва и пеенето на трогателните стихири: „Приидите, последнее целование дадим, братие, умершему...", по време на които става прощаването с покойника. Накрая свещенослужителят казва кратка заупокойна ектения, прави отпуст и пее „Вечная памят".

Свещенослужителите се погребват с тези одежди, с които те приживе са извършвали св. Литургия.

Панихида. Думата „панихида" произлиза от гр. πας — цяла νύξ — нощ и буквално означава всенощна служба. Именува се така, защото, по своя състав, това богослужение наподобява все­нощното бдение. Освен това в първите времена на християнството, по време на гоненията, то се е извършвало нощно време, по подобие на всенощното бдение. Панихида днес се извършва за непогребани още покойници и за погребани покойници на третия, деветия, двадесетия, четиридесетия ден и годишнината от смъртта им.
§ 53. Всенощно бдение
Всенощно бдение (на гр. παννϋχις, αγρνπνεία; лат. vigilia) нари­чаме тържествената нощна служба, която е съединение на вечер­ното и утренно богослужение с присъединяването към тях в повечето случаи и на първи час. В миналото, а и днес в някои манастири (напр. в Атонските), тази служба продължава цяла нощ. Поради това тя се и именува всенощно бдение.

Всенощното бдение започва с думите: „Бостаните Господеви! Владико, благослови!" В древност бдението започвало когато пареклисиархът или кандилопалителят произнасял думите: „κελεύσατε" — повелите. Κελεύσατε собствено е било обичайното обръщение към предстоятеля на храма, с което се изпросвало разрешение за започване на службата или пък, за да се открие някой официален акт. С думата „subete" се обръщали в древността разпоредителите към консулите при откриването на народните игри. Κελεύσατε било обичайното обръщение на препозита (дворцов служител) към импе­ратора преди началото на всяка придворна или религиозна цере­мония. В богослужебния език това обръщение се упротребява безразлично и към свещеника и към епископа. В днешния Славянски устав, вместо „повелите", стои „востаните". Това изменение е било допустнато още в най-ранните славянски списъци и има за свое основание манастирските обичаи, според които събралите се на всенощно бдение монаси, в очакване началото на службата, седяли на своите столове и, преди началото на службата, били прикан­вани да станат прави. Тъй като славянският превод не съответст­ва точно на гръцкия оригинал, то в повечето устави се среща следната уговорка: „Востаните, рекше по речи изкуству, повелите".

Обръщението „Господи, благослови" произнасял служащият духовник, като заставал пред царските врата, след свършването на каденето и след връщането му по обратния път в св. Олтар.

Всенощни бдения се извършват обикновено срещу Господски и Богородични празници и срещу празници на по-чествуеми светии, за които в Минея — пред песнопенията за „Великата вечерня" има и песнопения за „Мала вечерня". В Типика на св. Сава Освещений, известен у нас под името Иерусалимски типик, за много от праз­ниците, срещу които се извършва бдение, е казано: творим бде­ние. В същия Типик има и следното указание: аще предстоятел хощет творшпи бдение. Това послужило като достатъчно основа­ние в някои църкви и манастири да извършват всенощни бдения и срещу празници, за които в минеите няма песнопения за Малка вечерня, т. е. не се полага Малка вечерня. Следователно, всенощни бдения могат да се извършват и се извършват и срещу празници на по-малко чествуеми светии, особено срещу празници на светии, известни като целители и чудотворци, на които са посветени храмовете.

При службите на всенощните бдения има някои особености, в сравнение с вечерните и утренните за същите празници, когато в навечерието им не се извършва всенощно бдение. Тези особе­ности са следните: на вечернята предначинателният псалом се пее, а не се чете; пеят се избрани стихове или целият първи псалом от първа катизма; прави се тържествен вечерен вход; пеят се литийните стихири; извършва се петохлебие; иконата на празнуемия светия се изнася за целуване от богомолците; при пеене на полиелейното величание, богомолците се помазват с елей. Тези особе­ности удължават богослужението и му придават по-тържествен характер.
§ 54. Ред на всенощното бдение
Свещеникът и дяконът (ако има такъв) се обличат: свеще­никът — в епитрахил и фелон, а дяконът — в стихар с орар. Отварят се царските врата, свещеникът взема приготвената кадил­ница, сам влага тамян в нея и казва молитвата: „Кадило Тебе..." Свещеникът, предхождан от дякона с запалена свещ, прикадява св. Престол от четирите му страни. След това дяконът излиза пред царските врата и възгласява:

Востаните Господеви! Владико, благослови. Свещеникът (пред св. Престол): Слава святей. . . Певците: Амин. Свещеникът: Приидите поклонимся (3 пъти).

След това започва вечернята, (воскресна, празнична или воскресно-празнична), съгласно указанието на Типика.

Ако всенощното бдение се извършва срещу празник, който има литийни стихири, то след ектенията:... „Изполним вечернюю..." започва пеенето на литийните стихири. В това време свещеникът и дяконът излизат през царските двери и, предшествувани от светилник, отиват в притвора, дето се четат литиите, прикадяват него и св. икони и, ако има петохлебие, изчитат го, а ако няма, изчитат ли­тиите и се връщат в олтаря.

На края на вечернята, след „Нине отпущаеши", певецът изпява три пъти „Богородице Дево".

При изгасени полиелеи и лампади, свещеникът от солея благо­славя народа с думите: „Благословение Господне того благодатию и человеколюбием, всегда нине и присно и во веки веков".

Певецът чете Шестопсалмието.

Дяконът произнася Великата ектения пред царските двери.

Яко всенощното бдение се извършва срещу празник, който има полиелеи, то при последованието на утренята се постъпва така:

Певците пеят полиелеи; иконата на празника се поставя посред храма, на аналой. Свещеникът или свещениците (или свещеникът с дякон), облечени с фелони, излизат от олтаря, застават около иконата и сами започват да пеят полиелейното величание на празника. След изпяване на няколко стиха от величанието, певците про­дължават да пеят останалите стихове, а свещеникът (или дяконът) прикадява иконата, прикадява и иконите на иконостаса, както и храма и народа, и се завръща отново при иконата до аналоя, за да елеопомазва богомолците, които пристъпват да целуват св. икона.

След това следва утренята по реда си.

Накрая на утренята, след великото славословие и съответния тропар, свещеникът казва ектенията : „Изполним утреннюю..." След отпуста се прибавя четенето на първия час, според указанието на Часослова.

СЪДЪРЖЯНИЕ

Предговор.............................................................................................................. стр. 3

§ 2. Определение, предмет и задачи на науката.............................................. 5

§ 3. Извори и научна разработка на Литургиката......................................................6

Критично издание на веществените литургични паметници…………………6

Критично издание на литургичните текстове.....................................................8

Научна литература.................................................................................................9

§ 4. Определение на култа въобще и на православния в частност.

Цел на православния култ...............9

§ 5. Необходимост от обряди или церемонии и символи в култа „ 10

§ 6. Дух и същина на православно-християнския култ......„12

§ 7. Установяване на православното богослужение от Иисуса

Христа и апостолите................,13

§ 8. Отношение на християнското богослужение към ветхозаветното.

Прилики и отлики.............. „ 15

§ 9. Характер на по-късното развитие на богослужението в Право­славната

църква................„16

§ 10. Главни съставни части на православно-християнското богослу­жение.

Историческото им развитие. Молитва. ........17

§ 11. Църковни песнопения................,21

§ 12. Нотопис на древните църковни мелодии..........24

§ 13. Наименование на църковните песни............25

§ 14. Обреди, съпровождащи молитвите и песнопенията в Православ­ната

църква............„27

§ 15. Четене на Свещеното Писание.............30

§ 16. Поучения в Църквата..............„32

§ 17. Времена на православното богослужение.........,34

§ 18. Празници и пости в най-древната Църква........ „ 37

§ 19. Празници и пости от IV — IX вв...........„39

§ 20. Места за православно богослужение......... „ 41

§ 21. Иконостас......................50

§ 22. Св. Олтар и неговите принадлежности.........51

§ 23. Предложение................. 56

§ 24. Християнска живопис...............57

§ 25. Иконописни школи — византийска и италиянска.......66

§ 26. Камбани.................. 69

§ 27. Свещи и осветление...............„70

§ 28. Кадене с тамян. Кадилница..............70

§ 29. Богослужебни одежди................72

§ 30. Богослужебни книги.................79

§ 31. Служби от денонощия кръг..............84

Вечерня..................„87

§ 32. Утренно богослужение................89

§ 33. Литургия...................„ 92

§ 34. Литургия на св. Йоан Златоуста...........„94

Литургия на оглашените.............. 101

§ 35. Литургия на верните...............„ 104

§ 36. Св. Василиева литургия.............110

§ 37. Литургия на преждеосветените Дарове........„ 111

§ 38. Служби на годишния кръг. Празнично богослужение . . . . „114

§ 39. Богослужебни особености на някои велики празници117

§ 40. Великопостно богослужение..............119

§ 41. Богослужебни действия при тайнствата и требите......123

§ 42. Тайнство Кръщение.............123

§ 43. Тайнство Миропомазване...............126

§ 44. Тайнство Изповед................ 127

§ 45. Тайнство Евхаристия.................129

§ 46. Тайнство Елеосвещение..............130

§ 47. Тайнство Брак...................132

§ 48. Тайнство Свещенство..............134

§ 49. Богослужения, извършвани при особени случаи. Треби от

обществен характер..........137

§ 50. Освещаване на храм................137

§ 51. Треби от частен характер. Постригване в монашество……….139

§ 52. Погребение на умрели................141

§ 53. Всенощно бдение..................143

§ 54. Ред на всенощното богослужение.........145