§ 35. Литургия на верните

Първият и съществен момент от тази част на Литургията е пренасянето на приготвените Дарове от Предложението до светата Трапеза или в извършването на т. н. „Велик вход". Той симво­лизира великото шествие на Христа към Голгота. Това шествие именуваме велико, защото Царят на вселената и на безплътните небесни сили отива да се принесе в жертва за нашето спасение.

Великият вход се предхожда от твърде древната църковна песен „Иже херувими", съставена и въведена в Литургията от , император Юстин Младши в 573 г.

В древната Църква, веднага след молитвите на верните, както казахме, свещенослужителите пренасяли приготвените жертвени Дарове от Предложението на св. Трапеза. Това изисквало време ; налагало се да се прекъсне богослужението. За да се избегне това неудобство и да не се разсейва вниманието на богомолците в храма, установено било от VI в. да се пее херувимската песен. На български тя гласи:

— Ние, които сега тайнствено изобразяваме херувимите и пеем трисветата песен на животворящата Троица, нека сега отложим всяка житейска грижа. За да приемем Царя на всичко, Когото невидимо ангелските чинове тържествено носят. Аллилуия, Аллилуия, Аллилуия.

Тая песен получила наименованието си от началните й думи : „Иже херувими" и от цялото й съдържание изобщо. Дели се на две части. Особено ясно са подчертани думите на втората част на песента: „Яко да Царя веех подимем, ангелскими невидимо дориносима чпями". Думата дориносима е двусъставна (от гр. δόρυ — копие и φορονμενος — носен) и значи носен на копия. В древност царят-победител бил издиган и носен на копия и щит от войниците си в знак на тържество. Така и нашият Спасител Христос, като побе­дител в борбата срещу злото, херувимите пренасят тържествено от небесните селения в храма.

След изпяването на първата част на херувимската песен, свещеникът взема в лявата си ръка от Предложението дискуса с Агнеца, а в дясната си ръка св. чаша и, предхождан от светилник и кадилница, извършва великия вход.

Вярващите християни, като гледат Светлината на живота и Царя на вселената, носен в смирен вид на Агнец, лежащ на дискуса, като върху щит, смирено се покланят и Го молят за милост и спасение. Като застане на средата на храма, свещено­служителят поменава Блаженейшия Екзарх, Св. Синод, правителствуващия синклит, христолюбивото войнство и пр.

След като свещенослужителят влезе в.олгаря, поставя св. Дарове на св. Трапеза. В този момент св. Трапеза представлява гроба Христов; воздухът, който покрива св. Дарове, изобразява над­гробната плоча, а закритата завеса — поставената на гроба стража. Певците пеят втората част на херувимската песен — „Яко да Царя..."

От тук нататък, започва вторият момент или подготовката на християните към достойно принасяне на безкръвната жертва. Най-напред свещенослужителят произнася просителна ектения и след това моли тайно Бога да приеме принесената жертва, като изпрати благодатта Си върху него, върху драгоценните Дарове и върху християните.

Непосредствено след ектенията той възглася: „Возлюбим друг друга да единомислием изповеми", а в това време от певниците отговарят: „Отца и Сина и Светаго Духа, Троицу Единосущную..."

В древната Църква на това място от Литургията богомолците си разменяли целувката на мира, — мъжете помежду си и жените помежду си —, и се поздравявали с думите: „Христос е посред нас" и отговаряли: „Е и ще бъде". Днес този обичай се спазва само от участващите в богослужението духовници. По-нататък следват думите: „Двери, двери...", които в първите дни на Църквата се отнасяли до остиариите, т. е. до пазителите на храма и на църковните врата; те затваряли входните врата на храма и старателно следели да не би някой от езичниците да влезе в храма и да започне да се гаври или пък да смущава богослужението. Днес този възглас се отнася изключително до богомолците, като им напомня, че те трябва през време на Литургията да затварят незабавно дверите на своите сърца за земното, да слушат само Божия глас и да просят милост за душите си.

Когато дяконът произнася думите „Двери, двери", завесата на царските врата се отваря, а пред св. Престол свещеникът тайнст­вено с голeмия покровец раздвижва въздуха над драгоценните Дарове и чете тихо символа на вярата. Същият се чете гласно и от певеца или се изпява от певците. Символът на вярата бил въ­веден в Литургията в началото на VI в., но християните от древната Църква добре знаели Апостолския символ; той бил наизустяван. Съдържал се у църковните автори на втория и третия векове, в апологиите на св. Юстина философа, в съчинението „Против ересите" на св. Иринея Лионски, и в книгата „За предписанията" от Тертулияна.

Раздвижването на воздуха над св. Дарове има двояко симво­лично значение: изобразява земетресението, станало при възкресението на Спасителя, и напомня носящият се Дух Свети над творението.

След символа на вярата следва възгласа : „Станем добре…” Това значи, че богомолците трябва да стоят прави и благоговейно в храма, защото аксиологичното, т. е. духовно ценното у човека винаги се проявява тихо, смирено и благоприлично.

Подир това свещенослужителят взема сгънатия вече воздух, целува го и с него осенява народа, като възглася: „Благодать Господа нашего Иисуса Христа… буди со всеми вами". В древност народът вкупом отговарял: „И со духом твоим". Свещеникът по-нататък от св. Олтар възглася: „Горе имеим сердца" — т. е. да издигнем сърцата си нагоре към небето, към Висшето, Святото,

Съвършеното и мислите, чувствата и делата си, т. е. целия си живот да предадем на Христа Бога. В древност народът, а днес певците от името на народа, отговарят: „Имами ко Господу", т. е. възнасяме сърцата си към Господа.

След като християните са подготвени да присъстват при извършването на тайнството Евхаристия, започва третият и най-съществен момент на Литургията на верните, именуван евхаристичен канон, или анафора приношение.

Анафората започва от възгласа: „Благодарим Господа" и завършва с думите: „И дажд нам единеми усти". В тази част на Литургията честните Дарове се пресъществяват в тяло и кръв Христови. Тая част се счита за най-древна част на Литургията. Съществувала е дори в коптската литургия, която датира от III в.

На възгласа на свещенослужителя: „Благодарим Господа" певците отговарят с думите: „Достойно и праведно ест покланятися Отцу...". В това време духовникът тайно благодари на Триединнаго Бога за всичките Му тайни и явни към нас благодеяния. След това той докосва до дискуса четирите краища на звездицата и я снема, като че ли снема печатите от гроба Господен. Произ­насяните в този момент думи : „Победную песнь поюще, вопиюще.,." напомнят четирите животни: орел, лъв, теле и глава на човек, упоменати в откровението на пр. Исаия (Ис. 4: 1 —3. Иезек. 10) и от св. Иоана Богослова (Откр. 4: 6—8). Певците изпяват песента на херувимите: „Свят, свят, свят...".

Следват думите, произнесени от Христа на Тайната вечеря: „Приимите, ядите" и „Пийте от нея вси". С тях свещенослужи­телят възпроизвежда историческата обстановка, при която Спаси­телят извършил великата тайна на пресъществяването. Свещенослужителят, по пълномощие, повтаря Христовите думи. Пресъществлението става в момента на епиклезата т. е. на молитвата за призоваването на Св. Дух. Свещенослужителят взема с кръстообразно сложени ръце (лявата отдолу, а дясната отгоре) свещените съсъди, издига ги над св. Трапеза и възглася: „Твоя от Твоих Тебе приносим ο веех и за вся". По това време певците пеят песента „Тебе поем", а народът отвън благоговейно коленичи. Свещенослужителят, с издигнати нагоре ръце, три пъти произнася тихо молитвата: „Господи, иже Пресвятаго Твоего Духа", а подир нея чете кратката молитвичка: „Еще приносим Ти ..." и веднага произнася молитвата за пресъществяването на Даровете или т. н. епиклеза, която гласи: „И сотвори убо хлеб сей честное тело Христа Твоего. Амин", „А еже в чаши сей — честную кров Христа Твоего. Амин", „Преложив Духом Твоим Святим. Амин (3),

Тази молитва се е появила в края на втория век, а в четвъртия век окончателно се е утвърдила в Източната църква, а на Запад изчезнала. Затова свидетелстват св. Кирил Иерусалимски и св. Ефрем Сирин.

След прочитането на горната молитвена формула от свещено­служителя, виното и хлябът престават да бъдат символи и се превръщат в истинско тяло и кръв Христови.

След извършването на тайнството Евхаристия, чредният свещеник, според най-новия Синодален служебник, освещава нафората, която в края на службата предстои да бъде раздадена на богомолците. Антидора или хляба, който се раздава вместо тялото Христово, първоначално се именувал ευλογία — благословение, бла­гословен хляб. Той води началото си от вечерите на любовта или агапите. По-късно, обаче, започнали да го наричат анафора или просто нафора, защото се освещавал през време на издигането и ознаменуването му с кръстен знак в чина на проскомидията.

Преди да приключи Анафората (Евхаристичния канон), све­щенослужителят възглася: „Изрядно (особено) ο пресвятей, пречистей, преблагословенней, славней Владичице нашей Богородице и приснодеве Марии" и чете тайна молитва, в която споменава имената на мъртви и живи членове на Църквата. Певците отго­варят с песента: „Достойно ест яко во истину". При думите „И дажд нам", които следват малко след това, Евхаристичният канон завършва.

Четвъртият момент от Литургията на верните се състои в подготовката на християните достойно да приемат св. Тайни. За тази цел свещенослужителят — по средата на просителната ектения — чете тихо специална молитва. Просителната ектения завършва с молитвата „Отче наш". Когато завесата на царските двери бъде закрита, свещенослужителят повдига св. Агнец с особено благо-говене и казва: „Вонмем! Святая Святим", т. е. светините, осве­тените на св. Литургия Дарове са предназначени само за светиите, за посветените на Бога християни. В този момент от певницата отговарят: „Един свят, един Господ, Иисус Христос, во славу Бога Отца. Амин".

Докато певците пеят причастен, свещенослужителят в светия олтар раздробява св. Агнец на четири части: частицата Иисус по­ставя в горната страна.на дискуса; частицата Христос — в долната част; НИ — в оная част на дискуса, която остава в ляво от него, а КА — в дясната страна.

С частицата Иисус той прави кръстен знак върху светия По­тир и я спуска в него, като казва: „Изполнение чаши вери Духа Святаго. Амин". Той поставя споменатата частица в евхаристичната чаша, където се намира кръвта, защото чрез благодатното наитие на Св. Дух главните елементи на Христовото тяло: плътта и кръвта се съединяват в едно цяло.

В св. чаша свещенослужителят налива кръстообразно още и теплота, т. е. топла вода, за да изобрази по-ясно топлата Христова кръв и за да разкрие пламенната вяра на светиите, у които винаги изобилно е цъфтяла правдата Христова. От тялото на Христа и след смъртта Му, според тълкуванията на св. отци, изтекла топла кръв и вода,—нещо невъзможно за обикновеното мъртво тяло — защото въпросните елементи били по начало оживотворени от Победителя на смъртта.
Как постъпва свещеникът с останалите частици от св. Агнец
Частицата Иисус свещеникът поставя в евхаристичната чаша, а с частицата Христос той причастява себе си и дякона. Останалите две частици НИ и КА той раздробява с копието и ги поставя в св. потир за причастяване на миряните. Тези раздробени частици, ведно с частиците за живите и мъртвите членове на Църквата, се поставят в св. чаша при четенето на пасхалните възкресени стихири: „Воскресение Христово…", „Святися, святися" и „О, Пасха велия" само тогава, когато няма причастници. Когато има такива, частиците за живите и мъртви членове на Църквата се поставят в св. чаша след причастяването на християните.

В древната Църква миряните приемали св. Тайни под двата вида поотделно, т. е. тъй, както днес се приемат от свещенослужи­телите. Най- напред те приемали от духовника пред царските двери тялото Христово, а след това — Христовата кръв. Това е засвидетелствано от Тертулияна и от св. Иоан Златоуста. Но, за да се избегнат злоупотребите, които евентуално биха могли да се явят от приемането на Христовото тяло в ръка, и за да се запази св. кръв Христова от разливане, по-късно била отменена от Църквата тази древна практика.

Приели св. Тайни, духовниците благодарят на колене Богу пред св. Трапеза, задето Божественият евхаристичен огън е запа­лил, възпламенил и съединил сърцата им с Христа. Те се радват, ведно с християните, че са се приобщили с Христа — Бога и че са причастници на истинската Светлина и Слава. Накрай, след като са прочетени благодарствените молитви, дяконът открива завесата, отваря царските врата, показва евхаристичната чаша на богомолците, и произнася думите: „Co страхом Божиим, верою и любовю приступите". Това показване на св. чаша символизира възкресението на Христа. Подир това свещеникът, след като благослови народа със св. Кръст, още веднъж изнася пред царските врата на показ св. чаша и произнася думите: „Всегда, нине и присно и ро веки веков". Това второ и последно показване на евхаристичната чаша на народа означава възнесението на Христа; Предложението пък, където в този момент се поставят св. Дарове, напомня небето, на което Христос се е възнесъл.

Преди да завърши службата, свещенослужителят произнася кратка благодарствена ектения, сгъва разгънатия още по време на херувимската песен св. Антиминс, чете пред иконата на Спасителя т. н. заамвонна молитва, която се счита за заключителна, и прави отпуст.

Василиевата литургия има следните особености:

1. При изваждането на деветата триъгълна частица от третата просфора и при отпустите на Проскомидията и Литургията свеще­нослужителят споменава името на св. Василия Велики, вместо на св. Йоана Златоуста;

2. Анафората или молитвите от Евхаристичния канон при тая св. Литургия са по-обширни от тези на Златоустовата, а и песнопенията са по-удължени.

3. Пред думите: „Приимите, ядите" и „Пийте от нея вси…" свещеникът казва: „Даде святим Своим учеником и апостолом рек".

4. Пресъществителните думи или т. н. епиклеза се различава от тази на Златоустовата литургия. Тя гласи: „Хлеб убо сей самое честное тело Господа и Бога и Спаса нашего Иисуса Христа. Амин"; „Чашу же сию, самую честную кров Господа и Бога и Спаса нашего Иисуса Христа, излеяную за живот и спасение мира. Амин".

5. Вместо „Достойно ест ..." пее се песента: „О Тебе радуется" (изключение се прави само на Рождество Христово, Богоявление, Велики четвъртък и Велика събота).
§ 37. Литургия на преждеосветените Дарове
Литургиите в православната Църква, както споменахме, са резултат на колективно творчество и на взаимно-проникващото се влияние на отделните поместни църкви, но се свързват с име­ната на св. отци, които са им придали завършен вид. Литургията на преждеосветените Дарове преданието свързва с името на римския папа Григорий Велики Двоеслов. Тя се е появила към началото на VII в. За причастяване, обаче, с преждеосветените Дарове, както през Великите пости така и въобще, се споменава и преди IV в.

Когато Григорий бил папски апокрисиарий (дипломатически представител) в Цариград, забелязал, за свое голямо очудване, че там, през време на Великия пост, не се извършва от свещениците ежедневната св. Литургия. Той дал съвет на цариградското духо­венство да извършва кратка Литургия с Дарове, осветени на предшествуващия църковен праздник. Известно е, че на самата преждеосветена Литургия не са били освещавани и не се осве­щават и днес св. Дарове.

Преждеосветената литургия винаги се отслужва след часовете и се свързва с вечерното чинопоследование. Тя се извършва в сряда и петък през св. Четиридесетница, и понеделник, вторник и сряда през Великата седмица; извършва се още и в дните поне­делник, вторник и четвъртък от първа до пета седмици на Великия пост, когато в тези дни се случи празник на велик светия. В такива случаи, според типика, сутринта се четат, вместо велико-постните часове, тъй наречените проста часове. Това означава, че през време на богослужението ще трябва -да се съкратят онези молитвословия от часовете, които са определени да се четат и пеят специално през св. Четиридесетница.

Преждеосветената литургия е кратка служба. В нея липсват; 1) цялата първа или проскомидийна част от литургиите на св.Василия и на св. Иоана Златоуста и 2) от третата част на същите литургии (т. е. от Литургията на верните) липсва подготовката за освещаването на св. Дарове, анафората — целият евхаристичен канон, ведно с епиклезата, а също тъй и молитвите за споменаване членовете на воинствуващата и тържествуваща Църква. Споменатите тайнодействия липсват в Преждеосветената литургия, защото те са били вече изършени на пълната литургия в пред­шествуващия неделен или празничен ден. Преждеосветената литургия има тъжен характер и подтиква към покаяние и смирение.

Св. Агнец, за тая служба, се приготвя и освещава от по-рано и то по същия начин, както и Агнецът на литургиите Златоустова и Василиева. При ваденето от просфорите на отделните Ягнеци, предназначени за извършване на Преждеосветената литургия, свещенослужителят произнася същите думи и извършва същите действия. Всички Агнеци се освещават едновременно при епиклезата на евхаристичния канон. Постъпва се така, защото през време на литургийното богослужение свещенослужителите принасят съ­щата очистителна жертва, каквато някога принесъл на Голгота Христос — Великият Първосвещеник за наше спасение.

Когато свещенослужителят произнася думите: „Вонмен! Святая святим", издига едновременно всички св. Агнеци, поставени, на дискуса. След това внимателно, с помощта на лъжичката, той напоява с пречистата Христова кръв кръстобразния мек нарез на, всеки св. Агнец поотделно и го поставя в дарохранителницата.

Богомолците стават, а четецът доизчита втората паримия. Изпява се „Да изправится" шест пъти. . .

От тук нататък чинът на Преждеосветената литургия, като се имат предвид съкращенията, за които споменахме по-рано, се изпълнява точно според приетия в официалния Синодален служебник ред, само че вместо „Иже херувими” се пее „Нине сили небесния” и вместо редовния причастен — „Вкусите и видите, яко благ Господ".

Великият вход свещенослужителят извършва мълком, като, Вместо с лявата си ръка, понеже на Преждеосветената литургия Даровете са вече осветени, носи с дясната си ръка св. дискус, а с лявата — св. чаша. Дяконът кади по дължината на солея, през което място минава и свещеникът, за да пренесе св. Дарове от Предложението на св. Трапеза. През време на това тайнствено шествие всички богомолци в храма падат на колене, защото в този момент минава Вечният Христос, Царят на Славата.

Трябва да отбележим още, че задамвонната молитва на Преж­деосветената литургия се коренно различава от тази на други литургии. Чрез нея свещенослужителят моли Бога да даде сила, жива вяра на християните, за да могат да се отърсят от греховните си склонности, да поддържат през цялата св. Четиридесетница светло настроение в душите си и да могат радостно да посрещнат всепобедното Христово възкресение.
§ 38 Служби на годишния кръг
Празнично богослужение
Службите от годишния кръг се делят на празнични и великопостни.

Христовата Църква още от първите дни на своето същест­вуване определила дни през годината, в които, чрез специални, богослужения, извиквала в съзнанието на вярващите спомен за живота и делото на Иисуса Христа и на проявилите се Негови последователи.

Така, напр., Христовата Църква веднага започнала да прави разлика между неделята и останалите дни на седмицата. По особен начин и със специално име се означава тя и в старинни документи (вж. Деян. Ап. 20: 7. 1 Каринт. 16: 2. Откр. 1 : 10. 14 гл. на Дидахи. Писма на Ппиния до Траяна и др.). Разликата с останалите дни станала още по-очебийна, когато християните престанали да ра­ботят в неделен ден; той им напомнял за възкресението на Христа. Тертулиян, в книгата си „De corona", споменава, че вярващите в неделен ден почивали и се молели в знак на радост. В същата книга той казва, че е престъпление в този ден да се пости.

Между неделите през годината Църквата особено тържест­вено празнувала Великдена (Пасха) и Петдесетница; около тях се е създал и годишният (християнски) литургичен кръг. Относно датата за отпразнуване на Пасхата, разногласието между Изток и Запад окончателно било премахнато на първия вселенски (Никейски) събор в 325 г.; постановено било Великденът да бъде първата неделя след четиринадесетия ден на мартенската луна (т. е. месец Нисан). Тая неделя-Великден определя подвижните празници.

За първата Петдесетница се говори в Деяния на св. Апостоли, гл. 2-ра. За нея свидетелствува и апостол Павел в посланието си до коринтяни, гл. 5, ст. 8. За почитането на св. Дух ни говорят и св. отци и църковни писатели. (Напр. Ориген в съчинението си „Против Целза".

Във Великденския цикъл празници се е включвал, още от апостолско време, и празникът Възнесение.

Първоначално християните не празнували други празници, освен неделите. На Изток, в спомен на поклонението на вълхвите, още от II в. започнали да празнуват празника Богоявление. В Антиохия, в 375 г., бил установен от св. Иоан Златоуста празника Рождество Христово.

Християните почитали и св. Кръст. Днешният празник Кръстовден (14/27. IX.) е годишнина от освещаването на мартириума, т. е. на Константиновата базилика на светия гроб, извършено на 14 септември 335 г.

Празнуването на празника Връбница започва почти едновре­менно с празнуването на Великдена. Поклонничката монахиня Етерия, от галски или испански произход, посетила Иерусалим около 394 г., описва в Peregrinatio Aeteriae процесията, която била извършена в Иерусалим с маслинени и палмови клонки в неделята, предшестваща Пасхата, т. е. Връбница.

Празникът Малка Богородица, в чест на Пресветата Майка, се е празнувал в Антиохия още от IV в.. Автентични документи ни говорят със сигурност и за празника Голяма Богородица, който се празнувал около 500-та години, като празник на Успението на св. Дева. Култър към св. Богородица, както доказват издигнатите в нейна чест храмове, е много, по-древен, от преди V-я век. В гр. Ефес, преди 431 год., е съществувал храм в чест на св. Бого­родица, в него е бил свикан ефеският събор. В гр.Тир и в Рим също е имало храмове в нейна чест.

След като били опровергани еретическите заблуди, празни­ците в чест на Иисуса Христа и на св. Дева Мария се умножили. Християните подчертали и в църковния култ важността на догма­тическите решения, изработени от първите шест вселенски събори; чрез култа те популяризирали християнската догматика. Към края на VI в. се появили празниците Сретение Господне, Благовещение и Преображение. Последният празник от самото си начало е бил празник на Царя Христос, понеже, според св. отци, него ден Господ Бог извършил най-великото чудо, чрез което засвидетелствувал божественото достойнство на Своя Син.

Към VII в. се появили също и празниците в чест на св. Архангел Михаила и на св. Йоана Кръстителя.

Православната църква празнува днес дванадесет велики Господски и Богородични празници. Те са: Рождество Христово (25.XII = 7.I ), Богоявление (6/19. I), Сретение Господне (25.III =7. IV), Възнесение Господне (четиридесетия ден след Великден), Петдесетница (петдесетия ден след Великден), Преображение Господне (6/19. VIII), Успение Богородично (15/28. VIII), Рождество Богоро­дично (8/21. IX), Въведение Богородично (21. Х1= 4. XII), Въздвижение Честнаго Креста (14/27. IX).

По-голямата част от тези празници са свързани със строго определена дата и се чествуват всяка година в едно и също време, а другата малка част от тях — Връбница, Възнесение Го­сподне и Петдесетница — нямат установена дата и се намират в зависимост от Великдена. Първите от тях се именуват неподвижни, а вторите подвижни. Всички поменати празници имат предпраз­нични и следпразнични дни. В предпразничните дни св. Църква подготвя вярващите достойно да посрещнат празника, а в после-празничните тя продължава честването му. Почти всички изброени празници имат по един предпразничен ден, а праз­ниците Рождество Христово и Богоявление имат — първият пет, а вторият — четири предпразнични дни. Последният следпразничен ден се именува ден за отдаване на празника (отдание). Богослужението в деня на отданието е същото, каквото е и на празника; на него се повтарят молитвите и песнопенията, които се изпълняват на самия празничен ден.