§ 14) Обреди, съпровождащи молитвите и песнопенията в

Към богослужебните обреди принадлежат:

1. Именословното благословение, при което пръстите на благославящата ръка се поставят така, че да могат да образуват първоначалните букви от името на Иисуса Христа: Ис. Хр. (Филип. 2: 10).

Свещеникът в православната Църква благославя само с едната си ръка—дясната, Архиереят с двете си ръце (Лук. 24:50).

2. Ръковъзлагането е особен вид благославяне, практикувано от Иисуса Христа (Марк. 10:16 5:23) и апостолите (Деян 6:6; 1З:3). В древната Църква ръковъзлагането било почти единстве­ният начин за преподаване на благодатните дарове: без него не се извършвало нито едно св. тайнство. В днешно време този вид благославяне се употребява само при тайнствата: св. Кръщение, Покаяние и Свещенство. При някой случаи свещенослужителят, освен ръцете си поставя и епатрихила си върху главите на хри­стияните. В Синайския молитвослов, например; се разказва, че когато се чете молитва над болник, свещенослужителят трябва да възложи върху него своя ораp. По това време в старобългарските богослужебни книги с думата орар са обозначавали епитрахила.

3; Осеняването със св. Кръст, св. Евангелие и със свещи. Архиерейското осеняване с дикири и трикири изобрязява явяването светлината на Св. Троица или на Спасителя Христа, Който ни откри пътя към първоизвора на Светлината — към Бога, Който е вечно излъчвана Светлина.

4. Умиване на ръцете е дошло в Христовата Църква от иудейската; то ни внушава да пазим чиста душата си напомня ни също тъй за умиване на нозете на апостолите от Иисуса. Христа и за умиването ръцете на Пилата, преди осъждането Спасителя на смърт.

5. Помазване със свещен елей — то е символ на примирението ни с Бога, на духовна радост и на изцеляваща благодат.

6. Подухването се употребява в Христовата Църква по при­мера на Иисуса Христа (Иоан. 20: 22).

7. Поръсване със светена вода. Дълбоката древност винаги е приписвала на водата творчески — божествен характер. Тайнствената дълбина на водата поезията е избирала за жилище на русалки, феи и др. Водата, като средство за постигане външна чистотата на тялото, е станала символ на вътрешното, душевното очистване. Свещените поръсвания и умивания са били предписани и от Зара-тустра, и от Мохамеда и от Мойсея. Християнството не само че, не пренебрегнало символическото значение на водата, но му. придало и по-голямо приложение.

8. Кръстно знамение. В най-древно време кръстът, е бия оръдие за позорна смърт, а от времето на Христа той е станал знаме на нашето изкупление. Христос, нашият Изкупител, преди около две хиляди години бил прикован на кръст и с целия Си живот, смърт и възкресение изкупил човешкия род.

Блажени Августин казва: „Външният белег на християнина е знакът на кръста.”

Кръстът е знак на християните, защото чрез него външно изявяваме най-важните тайни на християнската вяра. В християнското вероучение под думата тайна се разбира:, истина, която е недо­стъпна за разума на човека, и която, ако Бог не ни, я открие по някакъв начин, никога не бихме били в състояние да узнаем. Тайните на вярата ни се разкриват чрез Божественото откровение, а Божественото откровение в света не е нищо друго, освен самото отображение, обективиране на събитията, които са се извършили и които предстои да се извършат в духовния мир. Нашата религия крие в себе си две големи тайни: първата от тях е тайната на. божествената Троичност (Един Бог в три лица); а втората — тайната на човешкото изкупление, постигнато чрез въплащението, страданието смъртта и възкресението на Иисуса Христа.

Кръстният знак показва тези две тайни на вярата, понеже думите, произнасяни при кръстното знамение — „В името" — означават единството Божие, докато следующите — „на Отца и Сина и Св. Дух" —показват, че този един Бог е в три лица. Образът пък на св. Кръст ни напомня за човешкото изкупление, извършено от Иисуса Христа на кръста, т. е. — за втората тайна.

Всички св. отци говорят единодушно за всеобщата употреба на кръстния знак в Христовата Църква. Някои от тях като Тертулиян и св. Василий Велики, дори твърдят, че кръстният знак е установен още от апостолско време. Кръстното знамение в древната Църква е имало различни форми. Една от тях e напр., малкия кръстен знак, извършван върху челото, или върху устата, с помощта на палеца. Така, според, Иоан Мах през VI в. са се кръстили християните от Палестина. За кpъстен знак върху челото говори и през­витер Козма — български писател от 10 век.

9. Обръщане на изток. Бог не може да се постигне рацио­нално, само по пътя на логически умозаключения. Всички рацио­нални понятия и категории за Бога и за Божествения живот са относителни и недостатъчно точни. Целият ни телесен живот е пригоден, за света за ориентировка на човека в света. Духовният пък, живот, може да бъде изявен чрез символи защото само по този път обръщането на древните християни към изток е ставало за това, защото изток се е смятал за символ на Христовата светлина (Иоан.8: 12; 9: 5). В Рождественския тропар, Иисус Христос се нарича „Слънце на правдата". Затова и християнските храмове се строят тъй, че олтарите им винаги да са на изток.

10. Поклони. Когато се правят — в отговор на осеняването със св. Кръст или св. Евангелие — поклони, те означават благодарност; а когато са придружени с молитва, то тогава означават просба —. молба. Поклоните, които правим през Великите пости, се именуват метани, защото чрез тях изразяваме чувства на покаяние

11. Коленопреклонение — то е символ на покаяние, смирение и подчинение на волята Божия.

12. Падане ничком до земята —то показва, че ние, през най-главните моменти на богослужението, сравняваме себе си с земната пръст.

13. Навеждане главата по време четенето на Евангелието означава внимание, а при пренасяне на св. Дарове — благоговение.

14. Откриване на главата. Основание за този християнски обред намираме в Свещеното Писание — в 1 Коринт. 11: 4·—5, се казва: „Всеки мъж. който се моли или пророкува с покрита глава, засрамя главата си; и всяка жена, която се моли или пророкува гологлава, засрамя главата си; защото се едно е, като да е обръс­ната.” Като имали предвид тези дума на апостола Павла, древните мъже-християни стояли в храма с непокрити глави, а жените-християнки — с покрити глави. Това нещо се спазва и днес през време на богослужението.
§ 15. Четене на Свещеното Писание
Когато човек молитвено чете Свещеното Писание, той идва до живата вяра в Христа Спасителя, която възражда за нов живот, пълен с радост, сила и свобода. Опитът на светиите и на хиляди други люде потвърждава това. Живият Христос Бог е бил всякога необходим за хората: като Светлина на живота, като Освободител от греха и като Извор на мира и радостта.

Записани в Свещеното Писание когато четем думите на про­роците и апостолите, ние чувстваме като че ли живеем с тях или че с тях беседваме, макар че свещените книги са писани преди много векове.

Обичаят да се чете Св. Писание при християнското богослу­жение е заимствуван от ветхозаветния култ. Древните християнски общества, при неделните си събрания, подобно на еврейските съботни събрания, чели закона и пророците, т. е. каноническите книги на Стария завет. Сам ап. Павел препоръчва посланията му да бъдат четени не само в църквите, за които били предназначени,също и в другите църкви. Очебийно е, че това четене е тряб­вало да бъде публично (Колос. 4: 16).

По подобие на Апостолските послания, в древната Църква са чели и посланията на епископите, както, напр., посланието на св. Климент Римски до Коринтската църква, а тъй също й общите послания, писани от църква до църква, каквото е посланието на Смирненската до Филимонската църква, в което се разказва за мъченичеството на св. Поликарпа.

През първите четири века е съществувала свобода при изби­рането на четения от Св. Писание и големината на избраните откъслеци. Епископът или предстоятелят посочвал какъв откъслек от Св. Писание да се чете. През четвъртия век се спазва определено правило при тоя избор; то е различно за отделните по-местни църкви.

При всички древни религии имало поне едно четене от Но­вия завет; понякога имало и две: едното от Апостолските познания, а другото — от деянията на св. апостоли.

При отслужването на Св. Литургия са чели откъслеци и от Стария завет. И тъй, в древната Църква е съществувала обща традиция за четения от Св. Писание; тя е била различна в отдел­ните църкви само по числото на откъслеците, взети от Новия или Стария завет.

В първата Апология на св. Юстиниана философа намираме указание, че в древно-християнско време при Св. Литургия са чели места и от Ветхия и от Новия завет. Той, между другото, казва, че в неделен ден християните чели, колкото времето им позволя­вало, места от „Ипомнимата”, от „Възпоменанията" (ύπομνήματα — разбира апостолските четива) и от „Писанията" (συγγράμματα — раз­бира Пророческите четива или просто Пророците).

В някои църкви съществувал обичай да се четат в храма, през време на богослужението, освен откъси от Св. Писание, и определенията на съборите. Блажений Августин съобщава, че в много африкански църкви е съществувал обичай ежегодно, в дните на Великия пост, да се четат определенията на Картагенския събор.

В древната Църква било строго забранено да се четат през време на богослужението апокрифни и неканонически книги. Така, напр., в 59-то правило на Лаодикийския събор се казва: „Не трябва да се четат в църква неканонически или съставени от чужди автори псалми, нито неканонически книги, но само кано­ническите такива от Стария и Новия завети".

До края на четвъртия век свещените книги са били написани в непрекъснато писмо (scriptio continua), не били разделени на зачала, и затова четенето на библейския текст е било трудно. Поради това, и на Изток и на Запад се създала служба на четци, в латинския свят наричана лектори (lektores — лектори), а в гръко-източната църква — анагности, които трябвало да се справят както с трудностите! така и с техническите изисквания на правилното четене. Лекторите — четци са се стремили да четат удължено, тържествено и мелодично.

Св. Иоан Дамаскин и Теодор Студит разделили за Източ­ната Църква апостолските и евангелските четива на перикопи — зачала за богослужебна употреба. Деленето на перикопи — непре­къснати, без всякакви пропуски, — четива, за пръв път се появило в третия век. То било направено от дякона на Александрийската църква Евталий.

Отделите, на които са разделени евангелските и апостолските четива за богослужебна употреба; се наричат зачала. Всяко зачало представлява нещо цяло и завършено. Отделните евангелия имат различен брой зачала: Евангелието от Матея се разделя на 116 зачала, от Марка на 71, от Лука на 114, и от Иоана на 67. Апо­столските послания имат постоянен брой от 355 зачала. Разпределението на зачалата не съвпада с делението на Св. Пасание на глави. Четенето, на зачалата при богослужението е наредено така, че „в продължение на една църковна година да бъдат прочетени във всеки храм четирите евангелия и всички апостолски послания.
§ 16. Поучения в Църквата
Православната Църква още, от най-дълбока древност е въ­вела проповедта като необходима част на същественото богослужение. Както за човека е мъчно, или въобще, невъзможно да усвои човешката мъдрост без помощта на школувани и опитни преподаватели, така и за християнина, е твърде мъчно да стигне до пълно съвършенство без предварителното и усърдно изучаване истините на вярата и на Божия закон, преподадени от опитни на­ставници. Благодатта Божия, не ще озари тайнствено онези люде, крито пренебрегват външните средства на богопознание, предлагани им постоянно от светата Христова Църква. Поради това всеки православен християнин е имал и има задължение да се стреми към познаване истините на вярата с помощта на всички възможни естествени средства.Към числото на последните принадлежи и проповедта. Истински проповедник в Христовата Църква е бил само този, който е познавал душите на людете и се е съобра­зявал с въпросите, които са ги вълнували. Абсолютната истина на Откровението, по различни пътища, се е пречупвала и е била възприемана от людете в зависимост от духовната им организация и от подготовката им. Богочовекът Иисус Христос, където и да е поучавал, винаги се е съобразявал със слушателите Си; Той про­никновено е познавал човешката душа: Напр., проповедта на пла­нината (Мат. 5:7); при Иаковия кладенец (Иоан. 4: 5—42); при митаря Матея (Лук. 5: 27—29); на лодката в езерото (Лук. 8: 22-25) и пр.

Светите апостоли разкривали и обяснявали словото Божие не само писмено; те преди всичко го преподавали лично, посредством жива устна проповед. Те преследвали със словото една цел, а именно — да възстановят нарушената хармония между Бога и чо­века, за да може последният да наследи Царството небесно. По-късно св. отци също добре знаели силата на проповедта и с го­ляма ревност разпространявали Словото чрез проповед. За св. Ва­силий Велики, Григорий Богослов, Иоан Златоуст и за редица прославени християни и Божии угодници словото-проповед е било творческо дихание, което пречиства и обновява сърцата на лю­дете и ги прави способни да сияят с блясък, който никога не гасне.

Първите проповедници са изяснявали преди всичко текста на Св. Писание. Освен това те са застъпвали в своите поучения дог­матични, нравствени и исторически предмети.

Проповедничеството в най-древната Църква е било право само на епископите. То им било завещано от Иисуса Христа и св. Апо­столи, а в последствие затвърдено и от вселенските събори. Хри­стос изпратил св. Апостоли, а в тяхно лице и приемниците им, т. е. епископите, с думите: „Идете и научете всички народи...” (Мат. 28:19), а ап. Павел с клетва завещава проповедническата дейност, като казва: „Заклевам те пред Бога и Господа нашего Иисуса Христа, Който ще съди и живи и мъртви, кога се яви Той и настъпи Царството Му: проповядвай словото, настоявай навреме и не навреме, изобличавай, запретявай, увещавай с голямо дълготьрпение и поука” (2 Тим. 4:1—2).

58-то апостолско правило пък изисква: „Епископът или свещеникът, който се грижи за църковните служители и народа и не поучава в благочестие, да бъде отлъчен”. Шестият Вселенски събор задължавал пастирите да поучават народа във всички дни, особено в неделните (правило 19-то).

Св. Иоан Златоуст казва: „Който ходи постоянно в църква и слуша проповедта, той ще знае Св. Писание”. Проповедта на Изток имала голямо значение. Преди проповедта казвали възгласа: „Вонмем” и приветствието: „Мир вам”, „И со духом твоим”.

Свещениците, като помощници на епископите, впоследствие също добили право да се явяват на църковния амвон. Св. Иоан Златоуст, напр. като презвитер на Антиохийската църква, изнасял блестящи беседи и поучения. Дяконите в древност нямали право да проповядват словото Божие. Щастливо изключение, обаче, е правел дяконът на Ефеската църква — св. Ефрем Сирин. Църков­ният амвон първоначално бил недостъпен за миряните, но по-късно епископите облекли и тях в проповеднически права. Така, например, Ориген, със знанието и благословението на Александрийския епископ Александър, поучавал александрийските оглашени. На жените, въз основа думите на ап. Павел ( 1Коринт. 14:34—35), не се е позволявало да проповядват публично. Тертулиян потвърждава, че препоръката на св. ап. Павел се спазвала: „На жените, дори учени и святи, не се разрешава да говорят и поучават в църква”.

Проповедите в древната Църква били произнасяни или непо­средствено след прочитането на Св. Евангелие или към края на Литургията, както постъпваме и днес. Едни от проповедниците изнасяли своите беседи от амвона, а други — от солея, пред цар­ските двери.

В първите векове на християнството всички седмични дни се. считали за богослужебни. Св. евангелист Лука потвърждава това със следните думи: „И всеки ден единодушно престояваха в храма и, преломявайки по къщите хляб, хранеха се с весело и чисто сърце" (Деян. 2:46); а в V гл., 42 ст. на същата книга се говори: „И всеки ден в храма и по къщи не преставаха да поучават и благовествуват за Иисуса Христа”.

За общественото богослужение през всички дни на седмицата свидетелстват Тертулиян, Ориген, св. Иоан Златоуст и блажений Августин.

Църквата посветила седмичните дни на Спасителя Христа, ангелите, светите Божии угодници и завършила седмицата с деня за почивка, за да подчертае тайната на изкуплението, което има за свой плод неизброимите подвизи на светиите.

Празнуването на възкресния ден не е ново явление в нашата Църква. Елементите, които са определили празнуването на възкресния ден, съществували много отдавна. За да разберем основата и същността на този празник, нека се спрем накратко на про­изхода и празнуването на ветхозаветната събота. Древният свят е отделял един от седмичните дни за почивка и молитва към Бога. Израилският народ, съгласно Мойсеевия закон, почитал съботата — 7 ден в седмицата. Христовата Църква почитала по същия начин деня на Христовото възкресение — първият ден от седмицата.

Как е произлязло празнуването на съботата и как са започ­нали людете да броят дните в седмодневни периоди?

Вярно е, че числото седем се е считало за свещено от всички древни народи. Така, например, у индусите числото 7 е било символ на космичната хармония. Древните китайци делели своето царство на 7 провинции. Важна роля е играло числото 7 също и в култа на древните народи, които населявали най-вече Месопотамия. Някои учени считат, че вавилонците, като наблюдавали различните фази на луната, първи открили седмицата; след това тя била възприета от евреите.

Библията ни дава най-ясен отговор на въпроса за произхода на седмицата и за празнуването на седмия ден: седмицата е уста­новена от Бога в спомен на 6-дневното творение на света и Неговата почивка в седмия ден (Изх. 20: 2—11. Лев. 23: 2—3). Бог е определил съботния ден¹ като празник за евреите, за да помнят, че са били роби в Египет и Бог ги е извел от там (Второз. 5: 15; 16: 12). Още от Мойсеево време били уста­новени и съботните свещени събрания в Скинията.

От времето на Иисуса Христа, вместо съботата, християните започнали да празнуват първия ден на седмицата, неделя, понеже в тоя ден Христос възкръснал от мъртвите (Марк. 16: 1—6). Св. Писание нарича първия седмичен ден още „ден на Господа” или Ден Господен" (Йоан. 20: 1. Откр. 1. 10).

За празнуването на възкресния ден в древната Църква има много свидетелства: Климент Римски в първото си послание до коринтяни казва; че Господ заповядал на християните да извършват προσφοράς καί λντονργίας — приношения и литургии в определени времена. Св. Варнава казва: „Ние живеем в радост деня, в който Иисус Христос възкръсна от мъртвите”. Св. Игнатий Антиохийски нарича възкресния ден „Кириаки" — ден Господен. За празнуването на възкресния ден в древната Църква се говори и в Апостолските постановления.

Наред с възкресния ден, както споменахме, за богослужебни дни древната Църква е считала и всички останали седмични дни, а именно: понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък и събота.

Първия ден след Възкресението, или понеделника, св. Църква е посветила на безплътните сили, на светите Ангели, защото те са постоянните служители на Христа. Ангелите са Му служили още от момента на раждането Му, били са при Него още при началото на изкупителния Му подвиг (Мат. 4:11. Марк. 1 :13), та дори и до страшната смъртна борба (Лук. 22:43), съпътствали са Сина Човечески през целия Му земен живот (Йоан. 1 : 51—51) и безчислени техни легиони били в Негово разпореждане (Мат. 26:53); славословили са спасителната Витлеемска пещера (Лук. 2:13); обкръжа­вали са живоносния гроб в Гетсимания и, накрай, възвестили за радостта на възкресението (Мат. 28:2. Йоан 20:12—13. Марк. 16: 5.: Лук. 24:2).

Втория ден след Възкресението — вторника, Църквата посветила на пророците, респ. на св. Иоана Предтеча, който, след Св. Богородица и св. Ангели, съгласно свидетелството на Бога (Мат.; 11:11), е пръв между всички св. угодници. Понеделника, значи, св. Църква посветила на Ангелите, постоянните служители на Христа, а вторника на пророците — древните служители на Христовото Царство.

В третия ден след Възкресението — сряда, Христос бил предаден от Иуда на безчовечни страдания и смърт (Мат. 26:2, 14—16, 26). Св. Църква още от апостолско време с 69-то апостолско правило посветила този ден за благоговейно възпоменание на страданието и смъртта Христови.

Четвъртият ден след възкресението — четвъртъка, е посветен на св. Апостоли и на св. Николая Мирликийски. Църквата смята пророците за древни Божи служители, а апостолите — избрани от Господа служители на Христовата нива (Мат. 21 : 33—42). На този ден Спасителят извършил в Сионската горница за учениците Си тайната вечеря, а след това, също пак в четвъртък, на Елеон, Той ги направил всемирни проповедници и учители на Божията истина (Деян. Ап. 1 : 8). Св. Николая Църквата чества на този ден, защото той с твърда вяра, която се проявява в добри дела, и неу­морно, подобно на св. апостоли, работил до края на живота си за слава на Бога.

В петия ден след Възкресението — петък Църквата чества кръстните страдания и смъртна Иисуса Христа (Йоан. 19: 14). След намиране в IV в. на честния и животворящ Кръст Христов и след освещаването на мартириума, т. е. на Константиновата базилика над св. Гроб на 14 септемврий 335 г., св. Църква присъединила към възпоменанието на Господните страдания и смърт и поклонението на св. Кръст, на който Христос е бил разпнат. От тогава насам споменът за страданията Господни и този за св. Кръст са нераз­делно свързани.

В древност Църквата извършвала богослужение и в някои строго определени, т. н. канонически часове на денонощието: пър­вия, третия, шестия и деветия часове.

Евреите са имали до това време свой празник — Пасха, уста­новен от пророк Мойсея, по Божия заповед, в спомен на осво­бождението им от египетското робство. Той им напомнял първото ядене на пасхалното агне, последвано от чудесното преминаване Червеното море. В знак на тези велики събития, израилтяните всяка година на същия ден трябвало във всяко семейство да за­болят и изядат по едно агне; но всичко това било само предобраз а друго, по-съвършено освобождение и на една несравнимо по-спасителна Пасха.

Християнският празник Пасха непосредствено заменил еврейската, затова и деня на Възкресението, т. е. първата неделя (Мат. 20:1; Йоан. 20: 1), която от неверниците се наричала ден на слънцето, от християните била наречена неделен ден, ден на Господа, κύριακή. Последното название се среща в Откровението (1: 10). Намира се също в Дидахи, в посланието на Варнава, в посланието на св. Игнатия до магнезийците и в първата Апология на св. Юстина философа.

Отпразнуването на Пасхата в древната Църква се подготвяло с покаяние и пост и продължавало с радост до Петдесятница. От начало подготвителният пост продължавал четиридесет часа, в спомен на 40-часовото престояване на Христа в гроба, после — няколко дни; но твърде скоро стигнал до 40-дни за означаване четиридесетдневния пост на Христа в пустинята. На първия Никейски събор, в 5-то правило, се поменава вече за това, че Ве­ликденските 40 дневни пости съществували повсеместно.

Блажени Августин и Апостолските постановления свидетел­стват, че от апостолско време съществували и празниците Петдесятница и Възнесение Господне.

Първоначално на Изток, а след това и на Запад, бил въ­веден обичая, вероятно в началото на втория век, да се чества, малко след зимното слънцеобръщане (зимния слънчев кръговрат), в първите дни на месец януари т. н. „Теофания" — Богоявления (Θεοφάνια). Под Богоявление се разбирало празнуването на няколко събития: явяването на Христа, рождението и кръщението Му, по­клонението на вълхвите и чудото в Кана Галилейски. Този празник е бил приспособен да замести чисто езически празници. Напр.:

1) В Египет се уреждало празненство в чест на богинята Коре; изнасяли статуята й от подземното светилище и уреждали тържествена процесия с музика, песни и факли. Вярвало се, че тази нощ богинята ражда Еонът или вечността. Християните за­менили този езически празник с честване раждането на Христа от св. Богородица.

2) Същата нощ, според поверието на египтяните, водата на Нил ставала свещена и всички бързали със съдове да си налеят от нея; вярвали, че тя е предпазно средство от различни болести. Християните заменили това събитие с освещаване водите на реката Йордан чрез кръщението на Иисуса Христа.

3) В същата нощ, според поверието, Дионисий превръщал в някои обичани от него места водата във вино. Християните или Църквата, заменили това поверие със чудото на сватбата в Кана Галилейска.

Така изникнал празникът Богоявление, като християнски за­местител на тези три споменати езически празненства.

Няколко века под ред, понеже не се знаело точното време на раждането на Спасителя, древните християни смесвали в едно също тържество, наречено Теофаниа = Богоявление, два празника - Рождество Христово и поклонение на вълхвите. По-късно обаче на Запад този празник се оформил като празник на поклонението на вълхвите, а на Изток останал да се празнува като Кръщение на Иисуса Христа.

Към края на IV век се явява и празнуването на Коледа. Този празник, за разлика от Богоявление, бил. установен най-напред на Запад. В Рим празнували зимния слънчев кръговрат под името „Дните на календите” — 25 декември. По-късно, на същия ден, когато култът към слънцето се засилил, бил честван и непобе­димия слънчев бог, под чието покровителство се намирала Рим­ската империя. Църквата, за да не позволи на неопитните хри­стияни да празнуват празника на Митра, установила на същия ден да се чества раждането на истинското Слънце на Правдата — на Христа, на 25 декември, в който ден започва и зимното слънце­обръщане.

Празнуването на Рождество Христово на 25 декември в раз­личните църкви е узаконено на неедновременни дати. Св. Иоан Златоуст го е въвел в. Антиохия около 375 г., а в първата половина на V век било установено в Йерусалим и Александрия.

Трябва да отбележим, че в древната източна Църква са при­давали по-голяма тържественост на празника Богоявление, откол­кото на Коледата. Освен тези празници, християните в древната Църква с особено въодушевление чествали паметта на светите мъченици. Това празнуване ставало на гробищата. На гробищата първоначално не се извършвали никакви служби. Но скоро, поради това, че в гробищата лежали телата на мъчениците, християните започнали да се събират там, за да извършват помени, молитви и религиозни обреди.