§ 8. Отношение на християнското богослужение към ветхозаветното

Още от времето на Мойсея, еврейският обредов закон е бил строго определен. По времето на Иисуса Христа, той се е изпъл­нявал в храма, в синагогата и в частните къщи.

В Иерусалимския храм, център на култа, свещениците и леви­тите принасяли кръвни и безкръвни жертви: всекидневни жертво­приношения — утреня и вечерня — придружени от пеенето на псалми и определени молитви; празнични жертвоприношения, принасяни на Пасха (Великден), Петдесетница и на празника Очищение, когато първосвещеникът влизал в Святая Святих.

В синагогата, където иудеите отивали на молитва, се реци­тирали установени молитви, чели са и тълкували Свещеното Писание и са завършвали богослужението с Мойсеевата молитва, т. е. благо­славяне на народа. Синагогите са били, освен това, место за събиране на милостиня; те са били и съдилище и училище за народа.

В частните къщи е ставало обрязването на новородените, Великденската (Пасхална) вечеря, годишното възпоменание за освобождението от египетското робство и пр.

Иисус Христос премахнал жертвите, защото чрез Евхаристичната жертва били отменени всички видове древни жертвоприношения. Той и учениците Му ходели в храма, за да бъдат между народа и да му проповядват Евангелието.

Иисус Христос и апостолите посещавали синагогата и вземали активно участие в службите, извършвани там — чели и тълкували Писанието. Християнското общество, макар че се отделило от иудейското и вместо в събота започнало да се събира на молитва в неделя, все пак не е пренебрегвало съботните събрания в синагогата.

Иисус Христос премахнал също така обрязването, еврейската пасхална вечеря и т. н.

На мястото на премахнатите обреди, Христос установил нови обреди, а на първо място — св. тайнства, чрез които ни се пре­подават благодатните дарове на св. Дух за угасяване на греховния огън и получаване на вечно спасение.

Всичко, което е получила Христовата църква от ветхозаветния култ, придобило нов смисъл и значение, съобразно духа на Църквата.

Развоят на християнското богослужение в разните поместни църкви протича по следните три друма: 1) Редактиране на литургични книги, за да бъдат установени обредите; (2), Прибавяне на формули и на действия към древните обреди; напр.; молитви над елементите, вода, елей, заклинание преди св. кръщение, разни четения, епископски послания, нови молитви и песнопения (Символа на вярата, св. Боже, Единородний Сине и др.); 3) Попълване на молитвените събрания с всекидневни канонически часове, процесии и др. обреди, които обикновено се извършват все през време на богослужението.

Християнското богослужение не е било напълно определено от Иисуса Христа. Апостолите и техните приемници — епископите са създали нови молитвени времена, места и обреди. Постепенно се е оформявало и обогатявало цялото богослужение.

През първите три века в богослужението е имало голямо разнообразие; още не са били съставени същински богослужебни устави. Давани са били само правила. Такива правила са посочени като апостолско предание от Иполит Римски в началото на III век,

Необходимостта, обаче, от строго определени форми и обреди се е чувствала в Църквата от ден на ден все по-силно. Поради това на някои от Африканските събори е било изказано мнение богослужебните форми да бъдат санкционирвани от съборите. Каноническите сборници или колекции, издадени в Сирия, Апо­столските постановления (от края на IV в.) ни дават вече по-развити формули. От литургичните катехези от IV и V векове на св. Кирила Иерусалимски, на св. Йоана Златоуста и на Теодора Мопсуетски е ясно, че в Христовата църква по онова време вече са.били приети и установени основните формули и обреди на бо­гослужението Св. Отци на Църквата полагали големи грижи за формата на Литургията. До V в. били приети и имали повсеместна употреба Преждеосвещената литургия, Литургията на св. Василия Велики и съкратената от нея Литургия на св. Иоана Златоуста; те са известни под името византийски. Византийските литургии на св. Василия Велики и на св. Йоана Златоуста се намирали под влиянието на Антиохийските (Сирийско-Палестинските) литургии, първичният тип на които е св. Иаковова Литургия, Антиохийската литургична тра­диция се е разпространила през Понт и Кападокия във Византия. Тази традиция е преминала във Византия от св. Григорий Назиянски и св. Иоан Златоуст. Споменатите по-горе литургии, разбира се, запазили духа и главните характерни белези на древните апо­столски молитвени събрания.

През средно византийско време започва нов период в исто­рията на Литургията. На църковно-богослужебните форми започ­нали да придават символично значение; на всеки обред придавали алегорически смисъл. В резултат на това била установена Проскомидията, като трета част на Литургията.

Развитието на християнското богослужение помогнало да се увеличат обредите да се умножат християнските празници и да се застроят великолепни храмове, като паметници на вярата и свидетели на вътрешното огнено движение на християните.
§10. Главни съставни части на православно-християнското богослужение! Историческото им развитие. Молитва
Главни съставни части на православно-християнското богослужение са: молитвата, песнопенията; четенето на Свещеното Пи­сание, поученията и св. Тайнства.
Молитва
Молитвата е най-възвишения порив на човешката душа за общуване с Бога. Тя е небесна стълбица, по която човешката душа се възкачва нагоре, минава небесните простори и стига до престола на Бога. Християнинът чрез молитвата очиства сърцето си от съмнения и от колеблива мисъл, влиза в живо общение с Бога и осезателно чувствува Неговата сила. Кратко казано: мо­литвата е интимен разговор на човека с Бога.

Различаваме два вида молитва: умствена, когато с разума и сър­цето си говорим на Бога и размишляваме за вечните истини, и устна, когато изразяваме с думи сърдечните си вълнения. Устната молитва бива частна и обща. Частна е онази, която се извършва от частно лице или семейство, без участието на църковен свеще­нослужител, а обща е молитвата, когато се извършва от клира и в името на Църквата. Тази молитва се нарича още и литургична молитва.

Сам Христос, нашият Божествен Учител, преди да излезе на обществено служение, се отдалечил в пустинята и в продължени« на четиридесет дни постил и се молил (Мат. 4: 1—11. Лука 4: 1—13). След Тайната вечеря Той произнесъл тъй наречената Първосвещеническа молитва, в която се молил за Себе Си, за учениците Си и за цялата Църква (Йоан. 17: 1—26). По-късно, преди да отиде на кръстна смърт, в Гетсиманската градина, излял цялата Си душа в усърдна и гореща молитва към Бога (Мат. 25: 39).

Иисус Христос ни е завеща най-съвършения образец на хри­стиянска молитва. Тази молитва е известна под името „Господня молитва" (Отче наш) — (Мат. 6: 9—13).

Друг образец на молитва, който се среща в Евангелието, тази на Митаря: „Боже, бъди милостив към мене грешника” (Лук 18: 13). Тя ни е дадена от Иисуса Христа в притчата за кающия се грешник.

В примерите и поученията Си Богочовекът Христос постоянно подчертавал спасителното значение на молитвата: „Внимавайте, бъдете будни и се молете, понеже не знаете кога ще настане времето (Марк.13: 33). „Бъдете будни във всяко време и се молете" (Лук. 21:36) В книгата Деяния Апостолски (2: 42) е описана славна страница от живота на, първите християни: „Постоянствуваха, казва дееписателят, в учението на апостолите, в общуването, в преломяването на хляба и в молитвите".

Църковните молитви, според съдържанието си, се разделят на славословия, благодарения и прошения (просби). Най-възвишените между тези молитви са славословните.

На основание учението на Иисуса Христа и апостолите, древ­ната Църква постепенно изработила правила, в които се определя реда за извършването на молитвите.

Първо указание за християнски молитви намираме в Учението на 12-те апостоли (Дидахи): молитвите били произнасяни на Агапиите. Първо описание на богослужебни молитви дава св. Юстин мъченик: литургичните молитви били предоставяни, по съдържание, на творчеството на свещенослужителя. Последният, значи, импро­визирал молитвите в момента на извършване на св. Литургия. Тази импровизация е била, обаче, възможна само при наличността на харизми, на благодатни дарове. След прекратяването на тези дарове започнали да пишат евхаристичните молитви и те получили по­стоянна форма. За това ни свидетелства Църковният устав на Иполит Римски и изобщо исторически появилите се и запазени до днес стари богослужебни книги.
Молитви от древната Църква, запазени до днес
От апостолско време са дошли до нас следните молитвени фор­мули: 1) Молитвата Господня. Тази молитва била необходима при­надлежност на всяко богослужение и се произнасяла така, както била установени от Спасителя. 2) Формулите на св. Тайнства, осо­бено тези на тайнствата св. Кръщение и св. Евхаристия, които се употребявали винаги в Църквата почти без изменение. 3) Формулата за благославяне на народа: „Благодать Господа нашего Иисуса Христа, и люби Бога и Отца и причастие Святаго Духа будет со всеми вами" (2 Корист. 13: 13). Древен произход има и кратката молитва „Господи, помилуй". Тя била известна и извън християн­ския култ. За това свидетелства Епиктет. Молитвеният възглас „Господи, помилуй” се появил най-напред в Литургията, извърш­вана в Антиохийския диоцез. За нея се говори в Апостолските по­становления, в творенията на св. Иоана Златоуста и в „Описанията на св. Земя" от монахиня Етерия. През V век поменатият молитвен възглас, в неговия гръцки гласеж, се появил в Рим и в цяла Италия, в VI в. — в Галия, а по-късно, под влиянието на Бенедиктинците, се е разпространил в цяла западна Европа. Древен характер носят и литургийните молитви: „Горе имеим серца", на който народът отговаря: „Имами ко Господу" и „Достойно и праведно есть”. Когато пък епископът или свещенослужителят приветствали с „мир всем”, народът в древната Църква отговарял със същото благопожелание: „И духови твоему". От току що казаното е ясно, че народът в древност вземал активно участие при извършване на богослужението.

Ектении са молитвени възгласи, запазени до днес от първите векове на християнството. Те (от гръц. Εκτείνω - разтягам) са кратки молитви, съединени в едно цяло. Те биват: 1) Велика, състояща се от 12 молитвени прошения. 2) Малка, която има 3 прошения. 3) Cугуба — с различно, число прошения; при тази ектения възгласът „Господи, помилуй" се повтаря три пъти. 4) Просителна ектения, която също се състои от различно число прошения, някои от които биват съпроводени c „Господи, помилуй", а другите, окончаващи, на думите ,,у Господа просим”, се съпровождат с възгласа „Подай, Гос­поди". За употребяването на ектении в древната Църкви ни свиде­телстват първата Апология на Юстин философ и Апостолските постановления.

Бележити автори на християнски молитви от по-древно време са следните:

1) св. Иаков малки — известен като съставител на Иерусалимската Литургия. Тази Литургия била свързана, според мнението на учените литургисти, с Антиохийската, която е и най-древната източна евхаристична Литургия записана е в осмата книга на Апостолските постановления.

2) Св. Марко — пръв епископ на Александрия.,— е автор на Александрийската Литургия, употребявана в Египет и Етиопия. Към тази Александрийска Литургия се .отнася и литургичната Анафора (αναφορά) — Евхаристичния канон (литургичното возношение) — най-важната част на Литургията. Най-старият оцелял до днес записан текст на тази част на Литургията е свър­зан с името на Серапион, епископ на гр.Тмуис в Египет, живял към средата на IV век.

3) Св. Василий Велики, починал в 379 год. бил автор на Литургия, появила се, както споменахме по-рано от съкращението на Иерусалимско-Иаковия тип Литургия. Той написал и молитвата „Возсияй в серцах наших", която днес тайно свещенослужителят чете през време на шестопсалмието.

4) Св. Иоан Златоуст, починал в 407 год., освен създаването на по-кратък литургичен чин, написал и молитвите: преди Св Причастие „Верую, Господу, и изповедую" и при св. тайнство Еелеосвещение „Господи, Боже наш"

5) Св. Ефрем Сирин, починал в .378, год., стъкмил, молитвата „Господи и Владико живота моего”.

6) Св. Макарий Велики, починал в 390 г., е автор на първите пет утринни молитви и на молитвите „На сон грядущий".

7) Св. Иоан Дама­скин, поч. 749 г. написал молитвите: „Преславная приснодево, Мати Христа Бога", „Помилуй нас Господи”, „Господи помилуй нас", „Милосердия двери" и др.

8) Филотей, патриарх Цариградски, поч. 1376 г., съставил чина. на утренното и вечерното богослу­жение и написал, молитвата. „Согрешихом, беззаконновахом" която се чете след Акатиста. Същият създава и чина на дяконската служба при Литургията, който преминава в България през вре­мето на Патриарха Евтимия. Патриарх Евтимий е автор на редица молитви, между които и една, която се е чела при обществени бедствия.

Цялото това молитвено богатство на старохристиянската и византийската древност е минало в нашето богослужение чрез преводите на св. братя Кирил и Методий и на техните сътрудници.

Най-древни песни на християнския култ са псалмите. Пеенето на псалмите е било организирано в Иерусалимския храм; той се е смятал за център на еврейския култ. Главен организатор на пеенето на псалми при еврейския обряд е бил пророк и цар Давид и то преди още да е бил изграден Соломоновия храм (1 Паралип. 25: 7). Соломон е заповядал да бъде продължена традицията на баща му (вж. 2 Паралип. 8:12 сл.). Малко по-късно пеенето на псалми се изпълнявало през време на Пасхалната вечеря, а тъй също и при съботните събрания в синагогата.

Така е било поне на първо време след разрушаването на храма.

В новооснованата Христова Църква, както свидетелства св. апостол Павел (Ефес. 5: 18—19. Колос. 3: 16), също пеели псалми, както при частните, така и при публичните събрания. Тертулиян ясно говори за псалмите като първи елементи на св. Литургия. Древното литургично предание ни ги посочва вмъкнати между четенията, с които те образували едно цяло; трябва да забележим, обаче, че това се отнася само до някои псалми. Псалмите били извличани от книгата на св. пророк и цар Давида, Псалтир. Има указания, че в някои църкви християните са пеели и неканонически псалми, стъмкени от християни; през първите векове те често били употребявани от еретиците. Този факт е заставил Лаодикийския събор, към средата на IV в., с 59-то си правило да за­брани употребата на недавидовите псалми.

Пеенето на псалмите ставало във вид на диалог: певецът — солист се изкачвал на амвона, и пеел стиховете на съответния псалом, а народът, след всеки стих, отговарял с припев. Това пеене се наричало резпонзорно (то наподобява нашето жетварско пеене).

В някои църкви дори личи, че солистът и народът са пеели последователно, стих по стих, т. е. те са се редували, или пък пеели две групи едновременно. Тоя начин на пеене се наричал антифонен.

Предполага се, че християните са заимствували псалмовата мелодия от евреите. По-късно, към IV в., се създават вече спе­циалисти — псалмисти или певци, нарочно подготвени за тази цел. Това ясно проличава от 15 правило на Лавдийския събор.

При избора на псалми за пеене до края на IV в. е имало свобода. Имало е обаче някъде местни традиции, които строго определяли избора на псалмите, особено за празнични дни. Обик­новено се следяло, щото редът на псалмите да се схожда с чете­нията от Свещеното Писание.

Между IV и V векове се появяват и нови църковни песни те имали частен характер, но били приспособени към св. Литургия и към християнското богослужение.

Този подем на химнографията се дължи предимно на бързия развой на обредите в Християнската Църква; тя се е увеличила най-вече след Константиновия мир. Постепенно, да се появяват песни, които придружават обредите и церемониите и будят вни­манието на християните. Практически, развоят на псалмите е плод най-вече на образуването на църковни хорове или на групи от специалисти-певци, формирани при съответните църкви.

До днес са запазени малко песни от древната Църква. Това се дължи преди всичко на т. н. Дисциплина Аркана (тайно учение), която налагала на древните християни да скриват тайните на своята вяра не само от езичниците, но дори и от оглашените.

Най-древни църковни песни са: песента на Симеон Богоприемец—„Нине отпущаеши”, на Захария, на Елисавета и на Св. Бого­родица — „Велича, дуеш моя, Господа" ; всички са съставени в духа и формата на еврейската свещена поезия; запазени са до днес.

Части от църковни песнопения са запазени и в Свещеното Писание (Ерес. 5: 14; 2 Тим. 2: 11; 1 Тим. 3: 16 и Отще. 5: 9). Някои от песните, в това число „Свете Тихий", „Хвалете, отроци, Господа" и „Благословен еси, Господи" и др. се намират в апостол­ските постановления.

Песента „Св. Тихий", която днес пеем на вечерното богослужение, е написана в III в. от мъченик Анастасий Антиноген Севастийски, починал през 311 г.

Към III и началото на IV в. се появило „Великото славословие". То се съдържа в VII книга на Апостолските постановления.

Числото на църковните песнопения се увеличава значително едва през IV век. Бележит песнописец през тази епоха е св. Ефрем Сирин. Той е съставил около 50 песни, посветени на Св. Богородица; през XI и XII векове те били преработени от Павел Аморейски и влезли в състава на църковно-богослужебната книга, име­нувана Октоих.

В V век св. Кирил Александрийски, (+ 444 г.), съставил песента „Богородице Дево". През същия век Анатолий I, патриарх Цари­градски, написал възкресените стихии на „Господи возвах" и на „Хвалитех". Тези стихири неправилно са именувани в Октоиха „Во-сточни". Трябва да се именуват „Анатолиеви". Грешката, по всяка вероятност, е била допусната от преводачите, понеже в гръцкия текст стои άνάτυληκόν от гр. άνατολή — изток или изгрев.

През VI в. се проявил големият песнописец Роман Сладкопевец, (+ 565 г.). Произведенията на Романа са известни под името кондаци и принадлежат към групата на т. н. ипофонични или ипакоини песнопения, т. е. определени да се изпълняват от две групи: едната — певецът, произнася съответната строфа, а хорът я до­вършва с припев, който се повтаря при всяка „строфа" поотделно, До свършване на песнопението. Припевите в тези песнопения на Романа Сладкопевеца заемат същото място и имат същото значение, както резпонзориите на св. Ефрема Сирина. За припев, напр., на 25-строфния Рождественски кондак служат заключителните думи на първия кондак „Отроча младо превечний Бог”, за другите — друг; но всеки кондак задължително има свой собствен припев.

Роман Сладкопевец е възпял, чрез кондаците си, почти всички църковни светии и празници. Той е написал около хиляда кондаци.

През същия век е била съставена от император Юстиниян Велики песента „Единородний Сине”, която днес пеем в началото на "Литургията”. Пак по това време била въведена в Литургията и песента „Иже Херувими”.

През VII Цариградският патриарх Сергей (610—638 г.) на­писал Богородичния Акатист. Той брой 13 кондаци и I2 икоса. Всеки един от тях в оригинала започва с една от поредните букви на гръцката азбука, така че първият икос почва с А, а последният кондак завършва с буквата W Икосите завършват с думите χαίρε Νύμφη ανύμφευτε — „Радуйся Невесто Неневестная", а кондаците — с „Алилуйя".

От VIII в. бележити песнописци са св. Андрей Критски и св. Иоан Дамаскин. Първият е автор на „Великия "канон", който се състои от 308 строфи и се пее през св. Четиридесятница, а вторият е написал воскресните канони, стихири и догматици в Октоиха.

В IX век са се проявили като големи църковни химнографи братята Теодор и Йосиф Студит, живяли и работили в Цариград­ския Студийски манастир. Плод на тяхната усърдна работа е Великопостния Триод. Споменатите до тук химнографи са едни от най-известните в християнския свят!

В X век император Лъв VI Мъдрий написал стихирата „Приидите людие, Триипостастному Божеству поклонимся”. Тази стихира cе пее на вечерното богослужение на Петдесятница. Същият песнописец е автор на осемте Евангелски стихири т. е. на воскресните самогласни утренни стихири. Неговият пък син Константин VII Багрянородни написал воскресните Евангелски ексапостиларии.

През същия век се появява и песента „Достойно есть. Пре­данието разказва, че тя била съставена по чудесен начин и запи­сана на каменна плоча.
§ 12. Нотопис на древните църковни мелодии
Древните източни църкви: Арменска, Византийска и Романска са си служили със специални нотни знаци при записване църков­ните мелодии, именувани „невми". Невмите са се състояли от раз­лични чертици, точки и кукички, наподобяващи гръцките предихания ( ' — , — ; ,; — _с ).

Началото на невматичния нотен шрифт е обвит в тъмнина, но без всяко колебание и съмнение, трябва да го търсим на Изток, може би в Иран, откъдето през Армения проникнал на запад. Че в IV в. невмите са били използувани за музикално означаване на християнско-литургични текстове, се вижда от едно място в тво­ренията на Проспер Аквитански, от V век. Арменските и произведените от тях Грузински невми постепенно са преминали във Византия, а по-късно и в българската, руска и др. православни църкви. Първите византийски невмени паметници датират от IX и Х векове. Във Византия различаваме три невмени периода:

1./ Ранновизантийски —през Х век, през който нотната система била ли­нейна, чертица с точка (— . );

2./ Средновизантийския ( XI—XV векове, където нотописът станал вече кръгъл.

3./ Късновизантийски — в който период се дооформяват източните нотни знаци. Те водят началото си от 18 в., когато станала рязка реформа на Средновизантийския кръгъл нотопис.

Източната нотировка се наричала още Кукузеловско-агиополитанска псалтикийна нотация.

По съдържание, обем, начин на пеене и пр. църковните песни биват възкресни, крестовъзкресни, богородични, светилни, ексапо­стиларии, кондаци, икоси и т. н.

Всяка песен се състои от един ирмос и няколко тропари. Максималното и нормалното число на песните в канона е девет, но има канони от по четири, три и две песни. Те така се и име­нуват: четирипесници, трипесници и двупесници. Обикновено ирмосът се пее, а тропарите се четат. Понякога тропарите на канона се наричат и стихири.