Кратко ръководство за изучавяне

По примера на евреите (Неемия 8: 18 и 2 Ездра 8: 8), пър­вите християни, през време на богослужение, както свидетелства и св. Юстин философ, чели места от Новия завет. Християните вся­кога с особено благоговение са чели и четат св. Евангелие. От него те извличат, като бисер из морските дълбини, благодатната вест за Христа. От там те се научават, че Христос е приел кръстна смърт от обич към човека и заради неговото спасение.

Богослужебният апостол е свещена книга, която съдържа Дея­нията и посланията на св. апостоли и Откровението на св. Иоана Богослова.

Както в края на св. Евангелие, така и в края на Апостола, са поместени специални таблици, които упътват свещенослужителя· кога коя перикопа — зачало да чете през време на богослужението.

Богослужебният псалтир е хвалебна свещено-богослужебна книга, която съдържа 150-те Давидови псалми, поместени в Библията. За богослужебно употребление тази книга е разделена на 20 катизми, а всяка от тях — по на 3 слави, т. е. на 3 малки отдела, след които винаги се чете или пее 3 пъти „Аллилуиа, аллилуиа" в слава на Пресвета Троица. Това деление, по всяка вероятност, св. Отци са извършили, за да привлекат разсеяното внимание на присъстващите богомолци в храма. В края на Псалтира има указание за четенето на катизмите.

В православния храм всяка седмица се прочита по веднъж целия Псалтир, а през седмиците на св. Четиридесетница — по 2 пъти.

Към църковно-богослужебните книги спадат: Типик, Μиней, Октоих, Триодът

( Постен и Цветен) и др.

Църковният устав или Типик (τνπικόν, τύπος — начин) е си­стемен указател за реда на службите от денонощния, седмичния щ годишния кръг. Той се е оформил по това време, когато и службите от споменатите три кръга и самия църковен календар са получили завършен вид.

Типикът не придава нищо към съдържанието на службите, а само привежда в ред съществуващия от по-рано литургичен материал, съгласно условията на църковната година. С помощта на

Типика, днес лесно се отстраняват всички възникващи противоречия и затруднения при нареждането на службите по богослужебните книги (Минея, Октоиха, Триода и пр.). В древните поместни църкви, патриархати и по-големи манастири съществували кратки устави.

Общият вид на вседневното и празнично богослужение бил установен в източната Църква не по-късно от IV и V в., но църковно-богослужебните устави приели пълен вид едва през XI и XII в.

С течение на времето, самите служби в чест на Господа Иисуса Христа, Св. Богородица и светиите се значително много про­менили. Едни песнопения били заместени от други, възникнали нови празници по случай откриване или пренасяне на св. Мощи, про­славили се нови светци, а всичко това станало причина да се внесат изменения и в църковно-богослужебните устави.

Между многото древни църковни устави до нас са стигнали два от най-важните и най-известните, а именно: 1) Иерусалимският и 2) Студийският.

Според едни учени, автор на Иерусалимския устав е св. Сава Освещений (в 531 г.), а според други учени той е стъкмен от неиз­вестен автор и е стигнал до св. Сава. Симеон Солунски в съчине­нието си „За светата служба" потвърждава последното мнение с думите: „Това чинопоследование св. Сава приел от Евтимия и Теоктиста, а те пък от своите предшественици”.

Днес ние не притежаваме този устав в първоначалната му форма, понеже при нашествието на персите в Палестина той бил унищожен. След това, обаче, уставът бил възстановен от Иеру­салимския патриарх Софроний, а към VIII в. бил допълнен от св. Йоана Дамаскина и св. Козма Маюмски. В този вид уставът скоро влязъл в употреба на Изток в гръцките църкви и особено в Студийския манастир при Цариград. Тук той бил отново допълнен с песните на братята Теодор и Йосиф Студити, Теофан Начертаний, Йосиф Песнописец и от св. Григорий, митрополит Никомидийски. По-късно над него работили Никон Черногорец (XI в.) и Филотей, патриарх Цариградски (XIV в.).

Цариградският устав е стъкмен от св. Теодор Студит, починал през 826 г. След смъртта на последния, Уставът бил накратко записан от неизвестно лице между втората половина на IX в. и първата половина на X в., а чрез устава на св. Атанасий Атонски, + 980 г., той добил пълен и преработен вид. В половината на XI в. се явява най-пълната редакция на Студийския устав, съставена от цариград­ския патриарх Алексей. От Цариград той преминал в Атон, а оттам — в южна Италия и България.

Между двата разглеждани устава има близко родство. И двата са изградени на обща литургична основа, имат едно и също съдър­жание и едно и също схематизиране на службите. Различията засягат най-вече вътрешния живот на манастирите. Студийският устав е много по-кратък от Иерусалимския. Последният има много по-удължени служби.

Уставът на Българската църква през XIV в. е запазен в ня­колко стари ръкописи, между които особено бележит е един препис от Черепишкия манастир, запазен в Синодалния църковен музей.

Минеят (от гр. μήν — месец) съдържа чинопоследованията на службите от годишния кръг. Понеже годината се състои от 121 месеца, то и минеите са дванадесет на брой.

Древните богослужебни минеи се делят на празнични и всекидневни. Празничните имат по-ранен произход, защото в древната :j Църква се появили най-напред песнопения за великите празници и за особено чествани светии. Понеже пък дошлите до нас древни] канони и песнопения се отнасят до големи църковни празници датират от VII и VIII в., то и началото на празничните минеи: трябва да отнесем към тези векове. Самите минейни сборници не се наричали първоначално минеи, а тропологии, т. е. сборници от празнични тропари. От древните минеи днес е известен Сирийският той съдържа важни празнични служби за месеците декември, януари,; март и август. Този миней днес се намира във Ватиканската' библиотека. Пълните минейни богослужебни книги се оформяват през второто хилядолетие на християнската ера.

След появата на всекидневните минеи, Църквата престанала да употребява празничните минеи, понеже всички служби, за по-голямо удобство, били вече вписани в една книга.

Всекидневните минеи не са могли в никой случай да се. появят по-рано от IX в. Много естествено е, че минеите от IX и X в. се различавали по съдържание, Те имали разнороден състав. Щ края, обаче, на XI в. съвременникът на Никона Черногореца, митрополит Иоан Евхаитски, подредил и оточнил службите по различ­ните минеи. Всички гърцки и славянски минеи можем да разделим на 3 групи : 1) Минеи със служби, написани в духа на Иерусалимския устав; 2) Минеи със служби, съобразени със Студийския устав и 3) Минеи с особен състав, чиито служби не са написани нито по единия, нито по другия устав.

В 1607 год. за първи път са били напечатани Минеи в Москва.

Октоих (от гр. όκτω и ήχος — осмогласник). Той съдържа службите от седмичния кръг. Последните са разделени в осем гласа или напева и днес се извършват на всеки глас приемствено в продължение на цяла седмица. След изтичането на седмицата на осмия глас, седмичните служби се повтарят отново, като започват пак от първия глас. Така службите по Октоиха следват в непре­къснат ред, докато изтече църковната година.

Владеещия глас от Октоиха можем да намерим лесно с по­мощта на следната формула: от числото, което показва реда на неделята, която следва след Петдесетница, вадим 1. Получената разлика делим на 8. Ако делимото се радели без остатък на 8, то делителят 8 ни показва, кой глас ще владее през седмицата. Но ако делимото се дели на 8 с остатък, то в такъв случай остатъкът показва редовния за неделята глас. Например: 17-та седмица след Петдесетница. 17—1 =16; 16:8 = 2. Тази седмица, значи, ще владее осмият глас. Друг пример: 20-та седмица след Петдесетница. 20—1 =19; 19:8 = 2 и остава 3. В двадесетата седмица ще владее, следователно, третият глас. Неделният октоих, т. е. неделните служби на осемте гласа, е подреден и съставен от св. Иоана Дамаскина в VIII в. Останалите 48 седмици (ежедневни) служби на Октоиха се оформяват по-късно. Запазени са много старобългарски преписи на първоначалния (само неделен) състав на Октоиха.

Друга важна църковна богослужебна книга е Триодът. Ду­мата триод произлиза от гр. τρείσ

и ωδή, което значи трипесник. Тази богослужебна книга, както и Минеят, съдържа службите от годишния кръг, но не изцяло, а само от неделята на Митаря и Фарисея до Пасха. Триодите биват: постен и цветен. Последният обхваща службите от Великден до неделята на всички светии. Преводът от гръцки на славянски език на Цветния триод се при­писва на св. Климент Охридски.

Великият требник съдържа и реда за приемане на иудеи и мохамедани в лоното на православната Църква. В края на същия е прибавено кратко извлечение от Номоканона. Византийският велики требник се нарича εύχολόγιον το μέγα.

Малкият требник е извлечение от великия требник за улеснение на свещениците при извършване на требите.

Требникът има древен, апостолски произход, защото християните винаги са имали нужда от освещаване. Много естествено е, че някои от молитвите, които се употребяват при тайнствата, са влезли в състава на Требника след апостолския период. Така, напри­мер, заклинателните молитви при тайнството Кръщение са въве­дени от св. Василия Велики едва през IV в. Канонът и някои погребални стихири са съставени от св. Rоана Дамаскина и Теофан Начертани през VIII и IX в., а канонът на тайнството Елеосвещение — от монах Арсений, също през IX в..

В Гръцката църква Требникът бил съединяван понякога със служебника и, в такъв случай, той се именувал место λειτονργιάριον εύχολόγιον — молитвослов. Един от най-бележитите паметници на старобългарската глаголическа писменост е така нареченият Синайски молитвослов, преписан в XI в..

ЧАСТНА ЛИТУРГИКА

След като описахме принадлежностите и съставните части на християнския култ, сега ни предстои да разгледаме по-подробно самото богослужение.

Християнското богослужение се дели на обществено и частно, според нуждите на отделните членове на Църквата: Общественото пък богослужение делим на служби от т. н. денонощен или всеки­дневен, седмичен и годишен кръг. Те имат отношение към свещените събития, които са станали през някои от часовете на деня, седми­цата и годината.
§ 31. Служби от денонощния кръг
Думите на св. ап. Павла: „Непрестанно се молете и за всичко благодарете" (1 Сол. 5:17—18), разкриват на християнина възмож­ното вътрешно родство, близост и общение между неговия дух и Божия Дух, между творението и Твореца. Те ни говорят в същото време за дълбината и висотата на духовния живот; те не предписват в буквален смисъл на думата непрестанно да извършваме обществени богослужения. За последните Църквата е определила специални часове на денонощието. Така постъпвали и израилтяните във Вехтия Завет. В скинията те принасяли утренни и вечерни жертви (Изх. 30:7—8). Св. пророк и цар Давид се молел сутрин, на обед, вечер и след полунощ. Прор. Даниил се молил през деветия час на деня. Иисус Христос се е молил в полунощ (Лук. 6:12. Деян. 1б:25) и т. н.

Най-древните християни, както споменахме вече, не се събирали на обществена молитва безразборно, а извършвали църковни служби в определени часове на денонощието. По-късно, когато езичниците и иудеите със стръв се нахвърлили върху Христовата църква и я залели с огън и кръв, християните започнали да се събират изклю­чително нощно време за молитва и тогава извършвали всички денонощни служби. След като престанали гоненията, постепенно в право­славната Църква се затвърдили следните служби на денонощието: 1) през вечерта —Девети час, Вечерня и Повечерие; и 2) сутринта — Полунощница, Утрення и 1 час и св. Литургия, предшествувана от трети и шести часове.

Подир прочитането на означените по-горе Давидови псалми, произнасяме „Слава и нине”, „Аллилуйа, аллилуйа, аллилуйа”, „Слава Тебе Боже" — 3 пъти и прочитаме тропаря, а след него „Трисвятое" и съответния кондак. Непосредствено след това четем „Господи помилуй" 40 пъти и кратката молитва „Иже на всякое време”. С нея ние молим Бога да освети душите ни, да очисти телата- ни и да ни избави от всяка скръб и болест.

Накрая деветият час завършва с молитвата „Владико, Господи Иисусе Христе, Боже наш...” Автор на последната е св. Василий Велики. С нея ние молим Върховния Повелител, Господар и Законо­дател на света — Бога, Който простил прегрешенията на благо­разумния разбойник, да ни помогне и ние да се докоснем до не-- тленните блага на вечния живот и да се спасим. В книга VIII на Апостолските постановления се казва: „Правете молитви в деветия час, в който, когато Христос бил разпънат, цялата природа се раз­търсила, защото не могла да понесе унижението на Господа”.

Вечернята и утринната служби произлизат в православната Църква от съкращението на каноническите часове, които останали след това да важат само за манастирите. Към края на IV в. от вечерния и утренния канонически час се оформява утренното и вечерното богослужение.

Главните характерни елементи на вечерното богослужение са : пеенето на 140-я псалом „Господи возвах" и на химна „Свете Тихий".

Вечернята в най-древната Църква имала почти същия състав, какъвто има и днешната вечерна служба. Съществува само тая раз­лика, че светилничните и други молитви, които днес свещенослу­жителят чете тайно и тихо, тогава се произнасяли гласно.

Освен сегашните светилнични молитви, в древната Църква, на вечернята, се употребявали още и три особени молитви, пеени антифонно, а наред с тях и други три, за които се споменава в Апо­столските постановления. Към VI и VII в. съставът на вечерното богослужение бил вече съвсем близо до днешния.

Вечерното богослужение е установено с цел християните, след завършването на деня, да могат да благодарят на Бога — от една страна — дето Той е отдръпнал сълзите от сърцата им и им дару­вал мир, а — от друга страна — задето им се дава възможност да Го молят за прошка на греховете си.

Всяко отделно чинопоследование в православната Църква крие в себе си тайнствен смисъл. Отделните моменти на дадена църковна служба не са безразборно схематизирани от св. отци, а са свър­зани помежду си тъй, че да образуват цялостно и живо единство. Вечернята служба ни изяснява времената на Вехтия завет. Тя ни предлага картини на мировата история и в същото време оформява в душите на богомолците-християни постепенно образа на идващия Месия и на Неговото Царство. По-ясно казано, вечернята служба ни разкрива творението на света, безкрайната Божия любов, проявена към първите люде в рая, тяхното грехопадение и избавле­нието на света чрез идващия на земята Месия. Тук, във вечерното богослужение изобщо, е дълбоко подчертана мисълта за това, как целият древно-езически свят е надникнал дълбоко в тайната на изку­плението и как той, като предчувствал идването на Божествения Изкупител Христос, е подхранвал в сърцето си вярата в Него и чрез това получил спасение.

След псалома следва велика ектения катизма, малка ектения и пеенето на „Господи возвах".

Това значи, че след размислите за грехопадението, Църквата приканва своите верни чада да пренебрегнат земните си интереси, да угасят пламъка на . похотите си и да насочат мислите си към небесното отечество, към Бога. Непосредствено след това пеем стихирите на „Господи возвах", предшествувани от стиховете на 116 и 129 Давидови псалми. С тази комбинация Църквата подчер­тава връзката, която съществува между Ветхия и Новия Завети, като ги счита еднакво за извори на Божественото откровение, имащи еднакъв Божествен авторитет и съдържание.

Стихирите на „Господи возвах" възпяват даден светия или определено свещено събитие, като в същото време подчертават милостта на Бога и готовността Му да разтвори вратите на небето за възродените и обновени в Негово име сърца. На вечернята в делничните дни пеем шест стихири, а в празничните — от 8 до 10. Стихирите завършват с богородичен, а в сряда и петък — с кресто-богороджен.

През времепеенето на богородичния (на догматика), на възкресни и празнични дни, свещенослужителите извършват вход през царските двери. Вечерният вход означава идването на Христа на земята. При този вход дяконът е образ на Господния Предтеча. Кръстът, който свещенослужителят прави с кадилницата пред царските врата, означава, кръстната жертва, която Спасителят при­несъл за света. Откритите царски врати напомнят разтварянето на райските двери, които до идването на Спасителя били затворени за людете, поради престъплението на Адама.

Преди да преминат царските двери, през време на входа, духовниците произнасят думите: „Премудрост, прости". Премудрост значи премъдрост, а прости — прави или изправени със съсредоточено внимание. Буквално значи — стойте, прави, изправени, съсредоточени, защото минава Премъдростта. В широк смисъл, думата премъдрост показва високото значение на песента „Свете Тихий", която съдържа в себе си централната идея на християнското учение за въплощението на Бог-Слово. Втората дума „прости" извиква нашето внимание и истин­ската, проста и детска чистота на душата ни, за да можем да разберем същината на духовните блага.

След „Свете Тихий” пеем прокимена на деня и четем мо­литвата „Сподоби Господи". В нея молим Бога да ни запази от всякакви грехове през настъпващата нощ и в същото време про­славяме Св. Троица. В следващите подир това ектении ние усил­ваме своите молитви към Христа, понеже пътят към безсмъртието и вечния живот се разкрива само чрез Него.

Накрай св. Църква ни наставя, с молитвата на св. Симеон Богоприемец: „Нине отпущаеши", в края на всеки ден да си спомняме за края на нашия живот и да пожелаем, подобно на св. старец, да преминем с мир от този многострадален живот.

В древната Църква повечерието било свързано с вечерното богослужение, но от VI в., според устава на св. Бенедикта, започ­нали да го изпълняват отделно от вечернята.

Полунощниците биват всекидневни, възкресни, съботни, праз­нични и пасхални.

Възкресната полунощница се различава от всекидневната главно по това, че на нея пеем троичен канон на владеещия глас, а след това троичните тропари „Достойно ест, яко во истину”.

Пасхалната пък полунощница в повечето случаи започва в 11.30 ч вечерта, като след 50-я псалом пеем канона на велика събота „Волною морскою". На тая полунощница по-тържествено звучат величавите и хвалебни песнопения на канона. Деветата песен на този канон започва с думите: „Не ридай Мене Мати", защото наистина няма място за сълзи и ридания след възкресението на Христа, а настъпва време за чиста радост.

Вечернята и утреннята служби, както споменахме и по-рано, произлязли от съкращението на древните канонически часове: първи, трети, шести и девети часове. За иудеите утрото и вечерта били главните задължителни времена за молитва, а останалите часове се считали за свободни, т. е. били дело на личната набож­ност у отделния израилтянин.

От иудеите тези канонически часове преминали у християните и получили литургична обработка под влияние на монашеските обичаи.

В Апостолските постановления, в писмото на св. Василий Велики до неокесарийците и др. намираме указания, че утрення е съществувала, като отделна самостоятелна служба, още от най-древно време.

Древната утрення, според тези източници, съдържала псалми, молитви, четения и песнопения, но числото, редът и последованието на молитвите нямали още окончателна форма. Главният център, около който се е развивала тази служба, бил утренният псалом. Последният бил пренесен в утренното богослужение от ветхозаветния иудейски обичай. Сведения за това намираме в Апостол­ските постановления. Централният утренен псалом се придружавал в богослужението и от други псалми, които, според древните сви­детелства, стигали понякога до двадесет. В повечето, обаче, от древните църкви се употребявали до дванадесет псалми. Тези два­надесет псалми са послужили като основа за развитието на утрен­нята в сегашната й форма. Първите шест псалми образували особена част на утренното богослужение, известна под името „шестопсалмие", а пък вторите шест псалми минали към вечерното богослужение.

Думата Шестопсалмие отговаря на гръцкото έx — шест и ψαλμός — псалом == шест псалми. Те са следните: 3, 37, 62, 87, 102 и 142. Посочените псалми изразяват покайно настроение и упование на милостта Божия.

Шестопсалмието представлява истинска беседа на човека с Бога, затова то трябва да бъде изслушвано от християните с го­лямо внимание.

След първите три псалми от шестопсалмието, свещенослужи­телят излиза през северните врата на иконостаса и, докато следват вторите три псалми, чете тихо пред царските двери дванадесет спе­циални молитви. В тях свещеникът благодари на Бога задето ни е подкрепил със светата Си десница и ни е помогнал да станем невредими от леглата си, моли Го да преобрази сърцата ни с твор­ческото Си дихание и да ги води към вечната светлина. Накрая Го моли да даде мир на църквите, свещениците, управниците и на всички християни.

Непосредствено след шестопсалмието следва велика ектения, „Бог Господ" — четири пъти, тропарят на деня, две катизми със седалните, 50 псалом, молитвата „Спаси, Боже, люди Твоя" и ка­нонът с малките ектении на третата, шестата и деветата песни.

В светилните песнопения, които следват след това, ние при­стъпваме към Бога с дълбока вяра, че Той ще ни дари духовно зрение и ще ни направи съобщници на Своя Дух.

Тъй като утренната служба в древната Църква се извършвала на разсъмване и в края на тая служба започвала да се явява и дневната светлина, която помага на людете да разпознават предме­тите в природата, св. отци на Църквата наредили след светилните песнопения да се четат на обикновената утрення хвалебните 148, 149 и 150 Давидови псалми, в които прославяме Бога чрез творението.

Следва просителната ектения. При нея молящите се, като се присъединяват към певците, произнасят от сърце думите „Подай, Господи".

След просителната ектения, на утреннята пеем стиховните стихири. В тях прославяме починалите Божии угодници или възпоменаваме отделни свещени събития в Христовата Църква. Накрая следват „Трисвятое", дневният тропар, Аостол и Евангелие, сугуба ектения и отпуст.

Часовете са кратки църковни чинопоследования. Те биват че­тири, а именно: първи, трети, шести и девети. Девети час четем преди вечернята; първи — непосредствено след утреннята служба, а трети и шести часове — преди започване Литургията на оглашените, т. е. по време на проскомидията. Те подготвят богомолците за св. Литургия.