§ 39. Богослужебни особености на някои от Великите празници

В навечерието на празника се извършва Василиева литургия; ако то се случи в събота или неделя, тогава се отслужва Златоустова литургия. Царските часове в такъв случай се отслуж­ват в предшестващия петъчен ден. На Коледа, вместо Трисветата песен, се пее „Елици во Христа", защото в древност, в навечерието на Рождество Христово, кръщавали оглашените.

2. Богоявление. Особеностите на празника Богоявление са почти идентични с Коледните, само че в навечерието на тоя празник се извършва и велико водоосвещение.

Освещаването вода в навечерието на празника Богоявление е следствие от обичая да се кръщават през нощта на тоя празник оглашените и от т. н. „Вигилии", които се изършвали в навече­рието на големи празници. Вигилиите, спореди свидетелството на Северин Гевалски, са особени нощни бдения, при които народът, в навечерието на самия празник, стоял прав до късна нощ и пеел тържествени песнопения. Храмовете при това бдение били силно осветени.

Молитвата на Богоявленското водоосвещение е взета от обреда на Кръщението и е негова късна преработка. В древните литургични документи Богоявленското водоосвещение се извършва в навечерието на празника, а не на самия празник Богоявление. Пръв Антиохийският патриарх Петър Фулон, в V в., въвел задъл­жителното извършване на великото водоосвещение в навечерието на празника. Този обичай бил спазван до XII в., а след това, под влияние на Иерусалимския устав, било въведено двукратното водоосвещение, а именно: първият път то се извършва в навече­рието на празника, а вторият — на самия празник Богоявление. За двукратното водоосвещение се говори и в Севастияновия устав от XIII в.. Днес в Православната църква великото водоосве­щение се извършва двукратно.

3. Връбница. Към богослужебните особености на този празник се отнася освещаването и раздаването на върбови клонки. Това освещаване и раздаване на „вайя", т. е. на финикови или палмови клонки, а у нас на върбови, като най-рано развиващи се, става на утренята, след прочитането на Евангелието.

Стоенето на християните в храма със свещи и клонки в ръце напомня за тържественото влизане на Царя на славата в Иерусалим.

4. Пасха. Отпразнуването на Великдена или на Пасхата за­почва с кръстен ход около храма. Свещите, носени от християните, се запалят от великденската свещ на първия свещенослужител. Сам той запалва своята свещ от централното кандило на седмо-свещника. Това е символ на разпространението на Христовата светлина в света от единия извор на светлината — Бога.

Християните, със запалени свещи в ръце, а свещенослужителите взели кръст, Евангелие и иконата на Възкресението, отиват, по подобие на мироносиците и на св. апостоли, към Гроба Господен. През време на кръстния ход се пее от певците стихирата на шести глас: „Воскресение Твое, Христе Спасе...".

Когато^:процесията пристигне на определеното място,пред или около храма, предстоятелят произнася възгласа : „Слава святей и единосущней и неразделней Троице..”; с него започва пасхалната утреня. След това се пее по три пъти от свещениците и от певците тропаря на Възкресението. Предстоятелят произнася подир това стиховете от 67-я псалом, а певците след всеки един от тях пеят „Христос воскресе". По-нататък богомолците, при особен ри­туал, влизат в храма. Започва пеенето на пасхалния канон, съставен от св. Иоана Дамаскина в VIII в.. През време на утренята, верую­щите държат в ръцете си запалени свещи в знак на тържество и духовна радост, а свещенослужителят, с кръст и свещ в ръка,, излиза от св. олтар, кади и на всички известява радостната вест за победата, удържана от Спасителя, с думите: „Христос воскресе".

След изпяването на ексапостилария, Всякое дихание, воскресните и хвалитни стихири на глас първи и пасхалните такива на глас пети, вместо велико славословие се изпява три пъти „Хри­стос воскресе" и започва последованието на Литургията. В началото на пасхалната литургийна служба се пее „Христос воскресе" и се казват стиховете на 67-я псалом. След малкия вход се пее „В церквах благословите Бога Господа от източник израилевих", а вместо Трисвятое — „Елици во Христа…”

5. Петдесетница. Характерната особеност на този празник е свързването на литургийното и вечерно богослужение в едно, в края на което свещенослужителят, коленичил на царските двери, с лице обърнато към богомолците, чете специални молитви, с които изпросва изливането на обилни благодатни Божии дарове върху тях. Още от дълбока древност у нас тези молитви се наричат „Молитви на коленопреклонението".

Преди това, по време пеенето на великия прокимен, свеще­нослужителят хвърля в храма клонки от орехово дърво. Те са символ на нетленните духовни цветя — на християнските добро­детели, с които Св. Дух украсява душите на вярващите.

6. Преображение. На този празник Църквата, следвайки стара традиция, установена още във Ветхия Завет, благославя първите лозови плодове и въобще узряващите . плодове на човешкия труд.

7. Въздвижение. В навечерието на празника, св. Кръст, сложен на дискус, се пренася от Предложението на св. Трапеза. В края на утренята, на самия празничен ден, той се изнася през северните олтарни врати в средната част на храма и се поставя на аналой за благоговейно поклонение от страна на християните (подробности вж. в Служебника, стр. 418).
§ 40. Великопостно богослужение
Празниците Коледа и Великден са централни за Църквата. Около тях се е развила цялата литургична година.

Отпразнуването, както на Коледата, така и на Великдена, е свързано с пости. Великият пост е бил определен от Църквата с цел да се придаде по-голяма тържественост на празника. За този пост ни говорят Ерм и Тертулиян. Първоначално той имал различна продължителност. През първите три века той бил спазван само през седмицата, която предшествувала Пасхата; затова го наричали Великденски пост. По-късно на различни места постепенно започ­нали да го удължават, докато стигнал до 40 дни. За това свидетелствува 5-то правило на I Вселенски събор. Блажени Иероним и папа Лъв I твърдят, че четиридесетдневният пост датира от апо­столско време. За това, обаче, няма достатъчно исторически данни. Св. Василий Велики и Григорий Нисски свидетелстват, че в тяхно време 40-дневният великденски пост се спазвал навсякъде. Подго­товката към Великия пост Църквата започва четири седмици преди настъпването му. Всяка от тях е наименувана: 1. Неделя на Митаря и Фарисея; 2. На Блудния син; 3. Месопустна (или на Страш­ния съд) и 4 Сиропустна.

Тези четири седмици имат за цел християните да се подготвят , към подвига на поста. Събитията, които се празнуват тогава, по­сочват какъв именно трябва да бъде идеала на подвизаващия се християнин и как той постепенно трябва да пристъпи към осъще­ствяването на този идеал в живота си. Така, в неделята на Митаря и Фарисея се посочват две форми на религиозен подвиг, от които едната води към нравствено съвършенство, а другата — към падение.

В неделята на Блудния син се изтъква готовността на Бога, като вселюбящ баща, да приеме разкаялия се грешник, колкото и тежки да са неговите прегрешения.

В неделя Месопустна, или на Страшния съд, се рисуват теж­ките последици от неразкаянието и сериозната отговорност, която има пред неподкупния Божи съд неразкаялият се.

През последната подготвителна неделя, Сиропустната, Църк­вата подготвя християнина за прехода към самия подвиг на поста. Този преход се състои в ограничение режима на храненето, както и във всеобщо опрощаване на християните помежду им.

Богослужението през тези недели има подготвително-покаен характер. То изобилствува с покайни химни, като, напр.: „Покаяние отверзи ми двери…”, „На спасение стези настави мя, Богородице” и „На реках Вавилонских, тамо седохом и плакахом.”

От понеделника, след Сирната неделя, започват дните на св. Четиридесетница. През Великия пост истинският християнин прави всичко възможно, за да обогати и просветли своя духовен живот. Чрез постенето християнинът закрепва волята си срещу плътските влечения, размишлява върху високите духовни задачи на живота си и се старае да извършва дела на благотворителност и милосър­дие. В много монастири, в древност, се е спазвало дълбоко мъл­чание и самовдълбочаване.

Богослужението в неделите през св. Четиридесетница също има за цел да подпомогне християнина в неговия постнически подвиг и да насочи вниманието му изключително към борба за овладя­ване на Божието Царство. Това богослужение се отличава със своята продължителност и изобилствува с покайни молитви, които припомнят на човека греховното му състояние и събуждат у него потребност към чист и свят духовен живот. Характерна е тук молитвата на св. Ефрема Сирина; „Господи и Владико живота моего...", която се произнася много често.

Първата неделя от Великия пост е посветена на възтържествуването на Православието. Богослужебният ред на тази неделя идва да покаже на християнина, че истинският духовен подвиг е свързан с правилно изповядване на християнската вяра и с отчуж­даване от еретическите заблуди и увлечения.

Втората неделя е посветена на св. Григорий Палама, който затвърдил убеждението, че молитвеният и постнически подвиг водят към съвършенство и съзерцание на Бога.

В третата неделя се чествува св. Кръст, който е образ на изкупителния подвиг на Иисуса Христа. Този празник напомня на християнина, че същността и на неговия личен подвиг се състои в самоотричането и в носенето на отредения му кръст.

В четвъртата и петата неделя Църквата чества паметта на св. Иоан Лествичника и на Мария Египетска; тях тя, посочва като образци на християнски подвиг.

В шестата неделя се чества възресението на Лазаря и тър­жествения вход на Христа в Йерусалим. Това са два обединени праздника. Единият от тях ни разкрива славата на Христа, като всемогъщ Бог, Който възкресява мъртви, а другият ни представя Спасителя като Цар, Син на Давида, тържествено срещнат и приветстван от израилтяните. Лазаровата събота и празникът Връбница са преход към Страстната седмица.

В последната седмица на Великия пост, или тъй наречената Страстна седмица (нарича се така, защото през нея възпоменаваме страданията, смъртта и погребението на Христа), Църквата, чрез нарочни последования, възкресява в съзнанието на християнина преживените от Христа страдания. През тази седмица християнинът има възможност да види пропастта, която разделя грешния човек от Бога, и усилията на Богочовека Христа да преодолее тази про­паст на греха чрез изкупителния си подвиг.

Сведения за старохристиянското богослужение през Страстната седмица в Иерусалим, и изобщо през четиридесетницата, намираме в старинния документ Peregrinatio fleteriae, намерен в Арецо през 1884 г. Документът съдържа пътните бележки на поклонничката-монахиня Етерия, от испански или галски произход, която посетила Иерусалим около 394 г.; тогава поклонничествата били в разцвета си.

Монахиня Етерия, между другото, рисува богослужебния ред през Страстната седмица и отбелязва създадената вече традиция, всеки ден от тази седмица да е свързан с отделен епизод от страданията на Иисуса Христа, да се отива в църковно шествие на самото място, където е страдал Христос, и там да се прочете съответният Еван­гелски откъслек. Днешните обичаи: да се изнася кръстът на Велики

четвъртък, плащаницата — на Велики петък и др. са вмъкнати в богослужебната практика на православната Църква много по-късно. Изглежда, че те водят началото си от Византийско време, по-точно от IX в. насам.

През Великия вторник тя спомня притчата за десетте деви (Мат. 25: 1—13), която е легнала в основата на тропаря „Се жених".

Богослужението на Великата сряда ни спомня две събития: 1) разкаянието на разпътната жена и 2) намерението на Иуда да предаде Учителя си.

На Великия четвъртък Църквата напомня за няколко събития: омиване нозете на учениците от Сина Божи, Тайната вечеря, молитвата на Спасителя в Гетсиманската градина и предаването Учителя на любовта на тежки страдания и кръстна смърт. Вечерта на този ден се четат дванадесет Евангелия. След прочитането на петото Евангелие, свещенослужителите изнасят от олтаря в сред­ната част на храма св. Кръст. Християните падат на колене пред него благоговейно и смирено целуват раните на Спасителя, доброволно понесени от Него за спасение на човечеството. Дванадесетте евангелски зачала са подбрани От Църквата така, че да се очер­таят напълно страданията на Спасителя.

На Великия петък Църквата спомня страшната трагедия, която се е разиграла на Голгота. В този ден не се извършва св. Литургия, защото самата тя по същество е образ на Голготското жертвоприношение; вместо св. Литургия се четат т. н. царски часове. Предполага се, че автор на този богослужебен ред е св. Кирил Иерусалимски, живел в IV в.. През VII в. Иерусалимският патриарх Софроний преработил това чинопоследование. В началната си форма, обаче, то съществувало и много по-рано, още от II в. Апостолският мъж Ерм в своя „Пастир" определено говори за петъка като постен ден, посветен в чест на Христовата смърт.

На вечерното богослужение на Великия петък се извършва опело на пречистото Христово тяло.

Църквата учи, че Господ Иисус Христос е установил седем тайнства. Това число съответствува на седемте дара на Св. Дух (Ис. 11: 2—3), седемте хляба, чудно нахранили няколко хиляди люде (Мат. 15: 36—38), седемте златни светилника, седемте печати, седемте тръби (Откр. 1: 12—13, 16; 5: 1; 8: 1 и др.), а също така и на потребностите на нашия духовен живот. Така напр., в тайнството Кръщение се съобщава благодат, която очиства и въз­ражда духовно човека; в тайнството Миропомазване се дава благодат, която укрепва християнина в духовното му възлизане на горе към Бога, а в тайнството Елеосвещение се получава благодат, която изцелява човешки недъзи и т. н.

Св. Кръщение е първото и най-необходимо тайнство в Църк­вата. Не приелите св. Кръщение не могат да приемат другите тайнства.

Господ Иисус Христос е установил това тайнство след въз­кресението Си и малко преди възнесението Си, когато казал на апостолите Си знаменателните думи, записани от евангелиста Матея (Мат. 28: 18—20).

В апостолско време бил кръщаван всеки, който изповяда вярата си в Христа и изяви желание да бъде кръстен. Методична подготовка на кандидатите за кръщение не е имало. Още от края на I в., обаче, Църквата установила специална подготовка за же­лаещите да бъдат кръстени. За тази подготовка се говори в „Дидахи — Учение на дванадесетте апостоли". Християнската катехеза била „учение за двата пътя", т. е. учение за пътя на живота и за пътя на смъртта. Така учил и св. апостол Павел своите последователи. Св. Юстин Философ също говори в първата си апология, от средата на П-я в., за такава подготовка, като необхо­дима за желаещия да бъде кръстен. Ориген свидетелствува за същото в третата глава на съчинението си „Против Целса".

Кандидатите за катехумената били препоръчвани от добри християни. Приетите оглашени трябвало да се откажат от всичко, което не е в съгласие с християнската вяра. Катехуменатът продъл­жавал две или три години. Оглашените изучавали християнската наука под ръководството на дякони и дякониси. Същината на хри­стиянското учение се предавала устно в къси формули; оглаше­ните трябвало да ги запаметят точно.

Учението на Църквата не се съобщавало на оглашените, особено в началото на тяхното обучение, напълно. Някои обреди и истини, напр. като тези за св. Причастие, не им се съобщавали до деня на кръщението им. Това налагала т. н. тайна. дисциплина, Distiplina arcani, която била спазвана до VI в..

Децата на родители християни били кръщавани още на втория или третия ден след раждането им. Някои християни оставяли децата си некръстени до осмия ден, съобразявайки се с ветхозаветната практика — обрязването да се извършва на осмия ден от раждането. Св. Киприян, от името на седемдесет и трима африкан­ски епископи на Картагенския събор, станал в 252 г., осъдил това отлагане на тайнството Кръщение.

Към края на III в. кръщението на децата непосредствено след раждането им било вече напълно затвърдена практика.

Първоначално кръщаването се извършвало почти навсякъде; не било свързвано с определено място. За това свидетелстват Дидахи, първата Юстинова Апология и Тертулиян, в съчинението си „За кръщението". През III в., обаче, то се извършва в специални баптистерии, т. е. кръщални, в навечерието на големите празници Богоявление, Великден и Петдесетница.

В последните седмици преди кръщението си, оглашените пола­гали специален изпит; след него били допускани в групата на знаещите и започвала усилената им подготовка за самото тайнство Кръщение: пост, молитва, заклинание и пр..

В навечерието на кръщението си, оглашените се молили, чели свещени книги и публично изповядвали вярата си. В неделя су­тринта, на разсъмване, когато започвали да пеят петлите, епископът благославял кръщелната вода, в която ще бъдат потопявани оглашените.

Катехумените, щом приближавали до баптистериите, се обръ­щали на запад, „страната на тъмнината", и се отказвали от сатаната и от неговите прелести. След това снемали дрехите си и влизали в басейна. Там те се обръщали на изток, към изгрева на слънцето, защото Христос е светлина от изток, и, на трикратното запитване от епископа, всеки един от тях трикратно отговарял с изповядване на вярата си и се потапял три пъти в кръщалната вода, поне до кръста; в това време предстоятелят про­изнасял формулата на кръщението. Кръстеният излизал от басейна, приемал помазване и се обличал в бяла риза, в знак на невинност; тази риза той носел цялата седмица след приемането на св. тайн­ство Кръщение. От тук произлязло и името на седмицата, която следва непосредствено след Великдена — Светла седмица.

В древната Църква, веднага след тържественото кръщение се извършвало миропомазването. Новопокръстените били отвеждани в стая, съседна на баптистерия, там епископът призовавал над тях благодатните Дарове на Св. Дух и ги помазал със св. миро. С този акт неофитите — новопросветените напълно се причислявали към християнското общество и могли да присъстват на цялата св. Литургия.

На много места, непосредствено след кръщението и миропома­зването, се отслужвала св. Литургия. На някои места, като Алексан­дрия, Картаген и Рим, на неофитите поднасяли питие, смесено с мляко и мед, за да обозначат с това тяхното духовно детство.

Тайнството Кръщение в най-древната Църква първоначално било извършвано само от епископа; когато, обаче, катехумените се увеличили, то се извършвало и от свещениците и дяконите, а в извънредни случаи — дори от мирски лица.
Последование на тайнството Кръщение
Тайнството св. Кръщение се предхожда от оглашение. Подго­товката към кръщаването на иноверците обикновено се извършва в предверието на храма, за да се изрази мисълта, че лицето, което не е приело св. Кръщение, не е член на Църквата Христова. Подго­товката пък към кръщението на малки деца се извършва в сред­ната част на храма.

Блаж. Августин казва, че още от най-древни времена в Цър­квата Христова били кръщавани и децата. Такава била практиката на отците и тя щяла да пребъде до свършека на света.

Тъй като малките деца не знаят вярата Христова, Църквата наредила всяко от тях да има свой кръстник, духовен баща, който да бди над него, да го ръководи в духовния му живот и да го подпомага да изпълни дадените при кръщението обещания. По стар християнски обичай в много църкви, кръстниците постили преди кръщението на детето, което те възприемали от св. купел. За това се говори и в „Дидахи" — Униние на дванадесетте апостоли.

Свещенослужителят изрича християнското име на кръщаемото дете. Прието е да се дава на кръщаемия име на някой светия, който да бъде негов духовен покровител и да му служи винаги като образец за подражание. След това той обръща детето на изток, духа три пъти в лицето му, за да прогони духовете, подвластни на злоначалника в света и осенява челото и гърдите му за пръв път със знака на кръста. Свещенослужителят по-късно пита кръщавания отрича ли се от сатаната, врага на човешката душа. Кръстникът дава положителен отговор и прочита символа на вярата.

Самото кръщение свещеникът извършва облечен в епитрахил, наръкавници и фелон. След възгласа „Благословено Царство...", той произнася ектения и специални молитви, с които освещава во­дата и елея, налива няколко капки от последния във водата и, в знак на примирение с Бога, помазва кръстообразно с елей кръща­вания по челото, гърдите, между плещите, ушите, ръцете и нозете. При всяко помазване той изрича слова, които разкриват смисъла на това помазване.

Когато привърши помазването, той пристъпва към самото кръщение: взема внимателно съблеченото дете, обръща го с лице на изток и го потапя три пъти във водата, като при първото по­тапяне казва: „Кръщава се Божия раб (или рабиня)... (името) в името на Отца. Амин; при второто: „и Сина. Амин" и при третото потапяне: „и Святаго Духа. Амин". Този начин на кръщение е засвидетелстван от 50-то апостолско правило. Детето се потапя три пъти в купела в спомен на тридневното престояване на Спа­сителя в гроба. Във веднъж осветената вода свещенослужителят може да кръсти постепенно няколко деца от един и същи пол.

За това намираме указания в Св. Писание (Деян. 10:44; 19:6! 8:15—17. Евр. 1:9). От посочените места между другото, узнаваме и това, че в древната Църква тайнството Миропомазване се е извършвало непосредствено след тайнството Кръщение. И днес свещенослужителят, веднага след св. тайнство Кръщение, пристъпва към извършване на тайнството Миропомазване. За целта той взема специална четчица, потапя я в св. Миро и прави кръстни знаци (помазване) на челото, очите, ноздрите, устата, ушите, ръцете и ходилата на нозете, като при всяко помазване произнася тайноизвър­шителните думи: „Печат дара Духа Святаго. Амин." След това све­щенослужителят и възприемникът обикалят с детето около купела три пъти; през това време се пее.песента: „Елици во Христа крестистеся...". Чете се Апостол и Евангелие. Свещеникът постригва на кръст косите на детето; това означава, че кръстеният е член на Църквата и се посвещава на Бога.

Св. Миро се приготовлява от около 25 до 57 вещества (бяло вино, розов цвят, карамфилово масло и др.), които се варят през първите три дни на Страстната седмица. През цялото време на мироваренето свещенослужителите непрекъснато четат св. Евангелие. Получената по този начин смес тържествено се освещава от предстоятеля на Църквата на Великия четвъртък, след освещаване на св. Дарове.