Лекции държани в Мюнхен превод от руски: петранка георгиева

ДВАНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

Външния процес, кой­то аз ви опи­сах ка­то въз­ник­ва­не на два пола, се раз­вил по та­къв начин, че в то­зи лу­нен чо­век жи­вот­но би­ли за­ед­но два­та по­ла и по съ­щия на­чин би­ло и при пов­то­ре­ни­ето на лун­ния ста­дий на Земята. След то­ва ста­на­ло ис­тин­с­ко раз­цеп­ле­ние на чо­веш­ко­то тяло. То ста­на­ло в ре­зул­тат на един вид уплътняване. Само бла­го­да­ре­ние на от­де­ля­не­то от ми­не­рал­но­то цар­с­т­во във вида, в кой­то съ­щес­т­ву­ва сега, мо­же­ло да въз­ник­не чо­веш­ко­то тяло, при­те­жа­ва­що един вид пол. Земята и чо­веш­ко­то тя­ло тряб­ва­ло от­на­ча­ло да при­до­би­ят твър­дос­т­та на се­гаш­на­та ми­не­рал­на природа. В ме­ки­те чо­веш­ки те­ла на Луната и ран­на­та Земя хо­ра­та би­ли двуполови, мъж и жена, едновременно.

Сега тряб­ва да си при­пом­ним един факт, кой­то показва, че в ня­кои от­но­ше­ния чо­век и се­га е за­па­зил част от сво­ята ста­ра двуполовост: по­не­же в се­гаш­ния мъж фи­зи­чес­ко­то тя­ло е мъжко, а етер­но­то - женско, при же­на­та е обратното, фи­зи­чес­ко­то жен­с­ко тя­ло има мъж­ко етерно. Тези фак­ти ни раз­к­ри­ват ин­те­рес­ни ис­ти­ни за ду­шев­ния жи­вот на половете. Така например, спо­соб­нос­т­та на же­на­та за са­мо­жер­т­ва в лю­бов­та е свър­за­на с мъ­жес­т­ве­нос­т­та на ней­но­то етер­но тяло, а мъж­ко­то чес­то­лю­бие е обяс­ни­мо с жен­с­ка­та при­ро­да на етер­но­то тя­ло на мъжа.
Аз ве­че казах, че обо­со­бя­ва­не­то на по­ло­ве­те въз­ник­на­ло в хо­ра­та от смес­ва­не на си­ли­те из­п­ра­те­ни ни от Слънцето и Луната. Сега тряб­ва да си изясним, че при мъ­же­те по­-сил­но­то вли­яние на етер­но­то тя­ло ид­ва от Луната, а по­-сил­но вли­яние на фи­зи­чес­ко­то тя­ло - от Слънцето. При же­ни­те - обратно, фи­зи­чес­ко­то тя­ло е под­ло­же­но на въз­дейс­т­ви­ето на лун­ни­те сили, а етер­но­то тя­ло - на въз­дейс­т­ви­ето на слънчевите.

Постоянният об­мен на ми­не­рал­ни ве­щес­т­ва в се­гаш­но­то фи­зи­чес­ко тя­ло на чо­ве­ка е мо­жел да за­поч­не са­мо ко­га­то въз­ник­на­ли се­гаш­ни­те мине- рали. Дотогава съ­щес­т­ву­ва­ла съ­вър­шен­но раз­лич­на фор­ма на хра­не­не на организма. При Слънчевата епо­ха на Земята, всич­ки рас­те­ния би­ли про­ник­на­ти от млеч­ни сокове. И хра­не­не­то дейс­т­ви­тел­но ста­ва­ло по та­къв начин, че чо­ве­кът сму­чел те­зи млеч­ни со­ко­ве от растението, как­то се­га де­те­то бо­зае май­чи­но­то мляко. Растенията, ко­ито днес имат още мле­чен сок,- то­ва са пос­лед­ни­те ос­та­тъ­ци от то­ва време, ко­га­то всич­ки рас­те­ния в изо­би­лие да­ва­ли та­ки­ва сокове. И са­мо по­-къс­но нас­тъ­пи­ло време, ко­га­то хра­не­не­то на ор­га­низ­ма при­ело днеш­ния вид.

За да се раз­бе­ре сми­съ­ла на раз­де­ля­не на половете, ние тряб­ва да си из- ясним, че как­то на Луната, та­ка и по вре­ме на пов­то­ре­ние на Луната на Земята, всич­ки чо­веш­ки съ­щес­т­ва мно­го при­ли­ча­ли един на друг. Подо- бно на кравата, ко­ято има съ­щия вид, как­то и ней­ни­те по­том­ци и всич­ки ос­та­на­ли крави, до­кол­ко­то всич­ки те имат ед­на гру­по­ва­та душа, та­ка и хо­ра­та без раз­ли­ка при­ли­ча­щи на сво­ите предци, то­ва про­дъл­жи­ло дос­та дъл­го и в ат­лан­т­с­ка­та епоха.

Как въз­ник­на­ло то­ва положение, че хо­ра­та прес­та­на­ли тол­ко­ва да си при­ли­чат един на друг? Това е в ре­зул­тат на въз­ник­ва­не на два пола. От пре­диш­на­та дву­по­ло­вост в жен­с­ки­те съ­щес­т­ва се съх­ра­ни­ла тен­ден­ци­ята да се про­из­веж­дат при­ли­ча­щи един на друг потомци. В мъж­ки­те съ­щес­т­ва дру­го влияние: те при­те­жа­ват тен­ден­ци­ята да пре­диз­вик­ват раз- личие, индивидуалност; мъж­ка­та сила, вли­вай­ки се, бла­го­да­ре­ние на мъж­ко­то влияние, въз­ник­ва въз­мож­нос­т­та за по­ява­та на индивидуално- стта.

Старата дву­по­ло­вост има още ед­на осо­бе­на черта. Ако вие бих­те по­пи­та­ли чо­ве­ка на Старата Луна за не­го­ви­те преживявания, то те би­ха се ука­за­ли за не­го те­зи същите, ко­ито са би­ли и в не­го­ви­те на­й-­да­леч­ни прадеди. Всичко, то­ва живеело, пре­да­вай­ки съзнанието, ко­ето се прос­ти­ра са­мо от раж­да­не­то до смъртта, бил под­гот­вен от ин­ди­ви­ду­али­за­ци­ята на чо­веш­кия род, и от тук се раз­ви­ла съ­що и въз­мож­нос­т­та за та­ко­ва раж­да­не и та­ка­ва смърт, как­ви­то са те сега. Понеже хо­ра­та от Старата Луна, ко­ито се пред­виж­ва­ли пла­вай­ки и ре­ей­ки се, ся­каш увис­ва­ли от об­к­ръ­жа­ва­ща­та среда, в ко­ито оти­ва­ли тех­ни­те кръ­во­нос­ни влакна. Ако та­ко­ва съ­щес­т­во умирало, то не би­ла смърт на душата, а са­мо един вид
ат­ро­фи­ра­не на един ор­ган - а съз­на­ни­ето се съх­ра­ня­ва­ло горе, ся­каш ед­на­та ръ­ка на тя­ло­то ви изсъхва, и дру­га­та из­рас­т­ва вмес­то нея. та­ка те­зи хо­ра с тях­но­то сум­рач­но съз­на­ние въз­п­ри­ема­ли уми­ра­не­то са­мо ка­то пос­те­пен­но из­съх­ва­не на сво­ето тяло. Те­ла­та изсъхвали, и през ця­ло­то вре­ме въз­ник­ва­ли но­ви - съз­на­ни­ето се за­паз­ва­ло бла­го­да­ре­ние съз­на­ни­ето на гру­по­ва­та душа, та­ка че в дейс­т­ви­тел­ност съ­щес­т­ву­ва­ло ня­как­во безсмъртие.

След то­ва въз­ник­на­ла се­гаш­на­та кръв, ко­ято се­га се про­из­веж­да в са­мо­то тя­ло на човека, и то­ва вър­вя­ло ръ­ка за ръ­ка с въз­ник­ва­не на два­та пола, ко­ето обус­ло­ви­ло не­об­хо­ди­мос­т­та от един за­бе­ле­жи­те­лен процес: кръв­та по­раж­да неп­ре­къс­на­та бор­ба меж­ду жи­во­та и смъртта, и същест- во, про­из­веж­да­що в се­бе си чер­ве­на кръв, са­мо се явя­ва аре­на на то­ва пос­то­ян­но сражение, по­не­же чер­ве­на­та кръв се из­пол­з­ва и се прев­ръ­ща в си­ня кръв, във ве­щес­т­во на смъртта. С въз­ник­ва­не на пре­об­ра­зу­ва­не­то на кръвта, вът­ре в чо­ве­ка се по­яви­ло и за­тъм­не­ние на съз­на­ни­ето из­вън раж­да­не­то и смъртта. Само сега, с прос­вет­ля­ва­не­то на се­гаш­но­то съз­на­ние чо­ве­кът за­губ­ва пре­диш­но­то сум­рач­но безсмъртие, тъй ка­то не­въз­мож­нос­т­та да се пог­лед­не из­вън гра­ни­ци­те на раж­да­не­то и смър­т­та е тяс­но свър­за­на със съ­щес­т­ву­ва­не­то на половете. С то­ва по мно­го ин­ти­мен на­чин е свър­за­но и още нещо.

Когато чо­ве­кът имал гру­по­ва душа, би­ти­ето се прос­ти­ра­ло от по­ко­ле­ние в по­ко­ле­ние без да се пре­къс­ва от раж­да­не и смърт. Сега въз­ник­ва та­ко­ва пре­къс­ва­не и точ­но с то­ва - въз­мож­ност за реинкарнация, за но­ви въплъщения. Преди си­нът бил са­мо не­пос­ред­с­т­ве­но про­дъл­же­ние на бащата, ба­ща­та - не­пос­ред­с­т­ве­но про­дъл­же­ние на дядото; съз­на­ни­ето не се прекъсвало. Сега нас­тъ­пи­ло време, ко­га­то съз­на­ни­ето за­поч­ва­ло да се за­тъм­ня­ва зад пре­де­ли­те на раж­да­не и смърт, и са­мо то­ва съз­да­ло въз­мож­нос­т­та за пре­би­ва­ва­не в Камалока и Девакан. Това изменение, то­ва пре­би­ва­ва­не във вис­ши­те све­то­ве ста­на­ло изоб­що въз­мож­но са­мо след от­де­ля­не на Слънцето и Луната. Само в то­ва вре­ме се по­яви­ло това, ко­ето ние днес на­ри­ча­ме въплъщение, и ед­нов­ре­мен­но с то­ва - то­ва се­гаш­но меж­дин­но състояние, ко­ето съ­що ня­ко­га ще се прекрати.

Ние стиг­нах­ме се­га до епохата, ко­га­то ста­рия дву­по­лов организъм, пред­с­тав­ля­ващ със се­бе си един вид гру­по­ва душа, се раз­де­ля на мъж­ко и жен­с­ко същество, при ко­ето еднаквото, по­доб­но­то се про­дъл­жа­ва бла­го­да­ре­ние на женското, а раз­лич­но­то - от мъжкото. В на­шия чо­веш­ки род ние дейс­т­ви­тел­но виж­да­ме в жен­с­ко­то то­зи принцип, кой­то съх­ра­ня­ва ста­ри­те родови, ра­со­ви и на­род­ни връзки, а в мъж­ко­то - пос­то­ян­но­то раз­къс­ва­не на те­зи връзки; во­де­що­то към ин­ди­ви­ду­али­зи­ра­не на човече- ството. В чо­ве­ка се съ­че­та­ва дейс­т­ви­ето на старото, жен­с­ко­то на­ча­ло - гру­по­ва­та ду­ша - и новото, мъж­ко­то - ин­ди­ви­ду­али­зи­ра­щия елемент.

При пър­ви­те ат­лан­т­с­ки ра­си съ­щес­т­ву­ва­ли дъл­бо­ки обе­ди­ня­ва­щи връзки, тъй ка­то че те­зи пър­ви под­ра­си се раз­ли­ча­ва­ли до­ри по цвят, и то­зи еле­мент на гру­по­ва душевност, ние виж­да­ме и до се­га в това, че хо­ра­та имат раз­ли­чен цвят на кожата. Тези раз­ли­чия ще за­поч­нат пос­те­пен­но да из­чез­ват спо­ред това, как ще тър­жес­т­ву­ва еле­мен­та на инди- видуалността. Ще дой­де време, ко­га­то ня­ма да има по­ве­че ра­си с раз­ли­чен цвят. Расовото раз­ли­чие ще изчезне, но за­то­ва пък ин­ди­ви­ду­ал­ни­те раз­ли­чия ще ста­нат огромни. Колкото по­-на­та­тък се за­дъл­бо­ча­ва­ме в древността, тол­ко­ва по­ве­че се сре­ща­ме с тър­жес­т­во­то на ра­со­вия еле- мент. Истинският прин­цип на ин­ди­ви­ду­али­за­ция за­поч­ва въ­об­ще в по­-къс­на­та ат­лан­т­с­ка епоха. Древните ат­лан­т­с­ки хора, при­над­ле­жа­щи към ед­на ра­са на­ис­ти­на из­пит­ва­ли дъл­бо­ка ан­ти­па­тия към пред­с­та­ви­те­ли­те на дру­ги­те раси. Общността на кръв­та обус­ла­вя единението, любовта. Браковете меж­ду чле­но­ве­те на раз­лич­ни ро­до­ве се счи­та­ли за аморални.

Ако яс­но­виж­дащ би по­ис­кал да из­с­лед­ва връзката, ко­ято съ­щес­т­ву­ва­ла при древ­ни­ят ат­лант меж­ду етер­но­то и фи­зи­чес­ко­то тяло, той би нап­ра­вил ин­те­рес­но наблюдение. Докато в се­гаш­ния чо­век етер­на­та гла­ва приб­ли­зи­тел­но съ­от­ветс­т­ва на фи­зи­чес­ка­та глава, са­мо мал­ко из­ли­за из­вън нея, при древ­ния ат­лант етер­на­та гла­ва сил­но из­ли­за из­вън гра­ни­ци­те на физическата. Главно то­ва се про­явя­ва в об­лас­т­та на челото. Да си пред­с­та­вим точ­ка­та във фи­зи­чес­кия мо­зък - меж­ду веждите, са­мо че на сан­ти­ме­тър по-дълбоко, и дру­га точка, в етер­на­та глава, ко­ято би съ­от­ветс­т­ва­ла на първата. В ат­лан­та те­зи точ­ки се на­ми­рат още на зна­чи­тел­но раз­с­то­яние ед­на от друга, и раз­ви­ти­ето се със­тои имен­но в това, че те все по­ве­че се сближават. В пе­та­та ат­лан­т­с­ка епо­ха точ­ка­та на етер­на­та гла­ва нав­ли­за във фи­зи­чес­кия мо­зък и бла­го­да­ре­ние на това, че те­зи две точ­ки съвпадали, се раз­ви­ва това, ко­ето е свойс­т­ве­но за нас сега: спо­соб­нос­т­та да се смята, да пра­ви съждения, въ­об­ще да мис­ли с понятия, с интелект. По-рано в ат­лан­та има­ше са­мо доб­ре раз­ви­та памет, но ня­ма­ше разум, съобразяване. Тук се на­ми­ра от­п­рав­на­та точ­ка за осъз­на­ва­не на соб­с­т­ве­ния "Аз". До мо­мен­та ко­га­то те­зи точ­ки съвпадат, в ат­лан­та ня­ма­ше са­мос­то­ятел­ност на не­го­ва­та същност; за то­ва пък той мо­же­ше да жи­вее в по­-го­лям те­сен кон­такт с природата. Той из­ме­нял фор­ма­та на ка­мъ­ни­те и ги съ­еди­ня­вал с рас­тя­щи­те дървета. Неговото жи­ли­ще се фор­ми­ра от на­ми­ра­ща­та се в про­цес на фор­ми­ра­не природа, то било, соб­с­т­ве­но казано, ви­до­из­ме­не­ние на при­ро­да­та на предмета. Така чо­ве­-
кът жи­ве­еше в мал­ки общини, още за­па­зи­ли кръв­но­то родство, и в тях гос­под­с­т­ва си­лен авторитет, и ка­то не­гов но­си­тел се явя­ва най-силния, вожда. Всичко би­ло под влас­т­та на вли­яни­ето - на авторитета, който, впро­чем се въп­лъ­ща­ва­ше по друг начин.

Когато чо­ве­кът нав­ли­за в ат­лан­т­с­ка­та епоха, той не мо­жел да говори, яс­но да ар­ти­ку­ли­ра със звука,- реч­та въз­ник­ва ед­ва в та­зи епоха. вож­дът не мо­же­ше да по­ве­ля­ва със слова. Тези хо­ра при­те­жа­ва­ха спо­соб­нос­т­та да раз­би­рат ези­ка на природата. Сегашния чо­век ня­ма ни­как­ва пред­с­та­ва за това, той тряб­ва да се учи на то­ва отново. Представете си, например, ручей, в кой­то се от­ра­зя­ва ва­шия образ. В ду­ша­та на окултиста, виж­дащ това, въз­ник­ва осо­бе­но чувство. Чувствувайки така, той казва: мо­ят об­раз се по­явя­ва сре­щу мен от то­зи ручей; то­ва е знак за мен, че на Стария Сатурн всич­ко се от­ра­зя­ва­ло в кос­ми­чес­ко­то пространство. Ако окул­тис­тът ви­ди в ру­чея своя образ, в не­го из­п­лу­ва спо­ме­на за Сатурн. Така е и в ехото, връ­ща­що про­из­не­се­ния звук, се таи спо­ме­на за това, как на Сатурн всичко, ко­ето се ог­ла­ся­ло в ми­ро­во­то пространство, се връ­ща­ло об­рат­но ка­то ехо. Или пък виж­да­те ми­раж - от­ра­же­ние във въздуха, при ко­ето въз­ду­хът ся­каш при­ема в се­бе си ня­как­ви картини, а след то­ва ги пре­да­ва на вас. Бидейки окултисти, вие ще ви­ди­те в то­ва спо­ме­на на слън­че­ва­та епоха, ко­га­то га­зо­об­раз­но­то Слънце е при­ема­ло всичко, ко­ето ид­ва­ло към не­го от Космоса, пре­ра­бот­ва­ло го в се­бе си, след то­ва го отразявало, при­да­вай­ки на от­ра­зе­но­то сво­ята соб­с­т­ве­на природа. На пла­не­та­та Слънце вие бих­те видели, че не­ща­та там се под­гот­вят във вид на мираж, във вид на ня­как­ва въз­душ­на кар­ти­на в га­зо­ва­та сре­да на слън­че­во­то въплъщение. Така чо­ве­кът се учи без вся­как­ва фан­тас­ти­ка за опоз­на­ва­не на све­та в не­го­во­то многообразие, и то­ва е важ­но сред­с­т­во за развитие, за пред­виж­ва­не във вис­ши­те светове.

В ста­ри­те вре­ме­на чо­ве­кът в го­ля­ма сте­пен е раз­б­рал природата. Има го­ля­ма раз­ли­ка да се жи­вее в та­къв въз­дух ка­то се­гаш­ния и в такъв, ка­къв­то е бил в ат­лан­т­с­ка­та епоха. Тогава във въз­ду­ха има­ше теж­ка мъгла, Слънцето и Луната би­ли об­к­ръ­же­ни от ги­ган­т­с­ки оре­оли от цвет­на дъга. Било е време, ко­га­то ма­си­те мъг­ла би­ли тол­ко­ва гъсти, че не се виж­да­ли звездите, а Слънцето и Луната все още би­ли забулени. Те пос­те­пен­но се от­к­ри­ва­ли за пог­ле­да на хората. Това от­к­ри­ва­не за пог­ле­да на Слънцето, Луната и звез­ди­те е опи­са­но ве­ли­чес­т­ве­но в ис­то­ри­ята за сът­во­ре­ни­ето на света. Това, ко­ето там е описано, дейс­т­ви­тел­но е ставало, и мно­го дру­го е ставало.

В атланта, по то­зи начин, все още би­ло мно­го сил­но раз­ви­то чув­с­т­во­то за об­к­ръ­жа­ва­ща­та природа. Смисълът, ог­ла­сящ се от ро­мо­на на ру­чея и шу­ма на вятъра, ко­ито днес за вас са неч­ле­но­раз­дел­ни звуци, ат­лан­та въз­п­ри­емал ка­то раз­би­ра­ем език. Тогава още не поз­на­ва­ли повелята, но

След то­ва дош­ло време, ко­га­то осо­бе­но раз­ви­та­та част на чо­веш­кия род, жи­ве­еща в местности, съ­що та­ка ле­жа­щи се­га на дъ­но­то на мо­ре­то в бли­зост до днеш­на­та Ирландия, по­чув­с­т­ва­ла сил­но­то нав­ли­за­не на етер­но­то тя­ло и придобила, бла­го­да­ре­ние на това, раз­ши­ря­ва­не на ума. Тази част от хо­ра­та се прид­ви­жи­ла на из­ток под ръ­ко­вод­с­т­во­то на на­й-­раз­ви­ти­те от тях, а Атлантическия ма­те­рик през то­ва вре­ме пос­те­пен­но го пог­лъ­ща­ла вод­на­та стихия. Най-първата част от да­де­ни­те на­род­нос­ти дош­ла до Азия и ос­но­ва­ла там цен­тър на културите, ко­ито ние са­га на­ри­ча­ме следатлантски. От тук за­поч­на­ло след то­ва раз­п­рос­т­ра­не­ни­ето на културите. Тя из­ляз­ла от то­зи по­ток хора, ко­ито по­-къс­но се прид­ви­жи­ли по­-на­та­тък на из­ток и, сти­гай­ки до Централна Азия, ос­но­ва­ли по­-къс­но в Индия пър­ва­та култура, в ко­ято още бил си­лен от­з­ву­ка от ат­лан­т­с­ка­та култура. Древният ин­дус още не при­те­жа­вал та­ко­ва съзнание, как­во­то има­ме ние, а въз­мож­нос­т­та за не­го­ва­та по­ява въз­ник­на­ла тогава, ко­га­то съв­пад­на­ли две­те точ­ки в мозъка, за ко­ито аз говорих. До не­го­ва­та поява, в ат­лан­та още би­ло жи­во об­раз­но­то съзнание, той още виж­дал тях­на­та ду­хов­на същност. Той не са­мо раз­би­рал яс­на реч в ро­мо­на на ручея, но за него, от то­зи ру­чей из­ли­зал ундина, въп­лъ­тен във водата. Във въз­душ­ния по­ток то­зи чо­век виж­дал елфи, а в тан­цу­ва­щия огън - саламандри. Той виж­дал всич­ко то­ва и от тук въз­ник­ва­ли ми­то­ве и ле- генди, ко­ито се съх­ра­ня­ва­ли в Европа в на­й-­чис­та фор­ма там, къ­де­то ос­та­на­ли все още атланти, не дос­тиг­на­ли до Индия. Немските са­ги и ми­то­ве - са ос­та­тък от това, ко­ето древ­ни­те ат­лан­ти още виж­да­ли в мъглата. Реките, например, Рейн, жи­ве­ели в съз­на­ни­ето на то­зи дре­вен ат­лант така, ка­то че ли в тях се въп­лъ­ти­ла мъдростта, на­ми­ра­ща се в мъг­ла­та на древ­ния Нифлхайма. Струвало им се, че та­зи мъд­рост ос­та­на­ла в ре­ки­те - че тя жи­ве­ела в тях под фор­ма­та на рейн­с­ки ру­сал­ки и по­доб­ни на тях същества.

В те­зи об­лас­ти на Европа жи­ве­ели от­з­ву­ци­те от ат­лан­т­с­ка­та култура. В Индия ве­че въз­ник­на­ла но­ва култура, в ко­ято са вид­ни още от­з­ву­ци­те на то­зи об­ра­зен свят. Самият то­зи свят загинал, но тъ­га­та по това, ко­ето в не­го се изразявало, ос­та­на­ла в индийците. Ако ат­лан­тът мо­жел да чува, как го­во­ри мъд­рос­т­та на природата, то в ин­ду­са ос­та­на­ла тъ­га­та по то­ва един­с­т­во с природата, и ха­рак­те­ра на древ­но­ин­дийс­ка­та кул­ту­ра се про­явя­ва в това, че тя ис­ка да се вър­не във времето, ко­ето пре­ди е би­ло ес­тес­т­ве­но за човека. древ­ни­ят ин­дус бил мечтател. Пред не­го се прос­ти-­
ра­ла това, ко­ето на­ри­ча­ме действителност, на се­тив­ни­ят свят в не­го­ви­те очи бил "Майя". Което древ­ни­ят ат­лант още виж­дал в ка­чес­т­во­то на ре­ещи се духове, то­ва древ­ни­ят ин­дус тър­сел в сво­ята тъ­га по ду­хов­но­то съ­дър­жа­ние на све­та по Брахман. И то­ва връ­ща­не към ста­ро­то ат­лан­т­с­ко сън­но със­то­яние се за­па­зи­ло в из­точ­но­то обучение, как да се вър­не то­ва пре­диш­но съзнание.

По-нататък на се­вер ние от­к­ри­ва­ме ме­ди­те и персите, про­то­пер­сийс­ка­та култура. Докато ин­дийс­ка­та кул­ту­ра оти­ва да­ле­че от действителността, пер­си­ецът осъзнава, че му се на­ла­га да се съ­об­ра­зя­ва с нея. Човекът тук ста­ва работник, разбиращ, че със сво­ите ду­хов­ни си­ли той тряб­ва да се стре­ми не прос­то към познание, но и че с тях­на по­мощ той тряб­ва да пре­об­ра­зу­ва зем­ния свят. Земята за не­го по на­ча­ло пред­с­тав­ля­ва враж­деб­но начало. Той тряб­ва­ло да ов­ла­дее земята, и та­зи ан­ти­те­за е из­ра­зе­на в про­ти­во­пос­та­вя­не­то на Ормузд и Ариман, доб­ро­то и зло­то божест- во, и в бор­ба­та меж­ду тях. Човекът ис­кал ду­хов­ни­ят свят все по­ве­че и по­ве­че да нав­ли­за в зем­ния свят, но той все още не мо­жел да осъз­нае закономерността, ес­тес­т­ве­на­та за­ко­но­мер­ност на то­зи вън­шен свят. Дре- вната ин­дийс­ка кул­ту­ра всъщ­ност при­те­жа­ва­ла зна­ни­ето за вис­ши­те светове, но до­би­то не на ос­но­ва­та на естествознанието, по­не­же всич­ко зем­но би­ло "Майя", пер­си­ецът виж­дал в при­ро­да­та са­мо работилница.

След то­ва пре­ми­на­ва­ме към халдеите, ва­ви­лон­ци­те и еги­пет­с­ки­те наро- дности. Тук чо­век се на­учил да поз­на­ва за­ко­ни­те на природата. Когато се взи­рал в звездите, той не прос­то тър­сил за тях боговете, а изу­ча­вал звез­д­ни­те закони, а та­ка въз­ник­на­ла та­зи уди­ви­тел­на наука, ко­ято от­к­ри­ва­ме при халдейците. Египетският жрец ве­че гле­дал на фи­зи­чес­ко­то не ка­то на не­що враж­деб­но - той включ­вал духовното, ко­ето от­к­ри­вал в геометрията, в са­ма­та почва, в зе­мя­та на сво­ята страна. Външната при­ро­да се опоз­на­ва­ла в сво­ята закономерност. В хал­де­о­-ва­ви­ло­но­-­еги­пет­с­ка­та мъд­рост външ­на­та на­ука за звез­ди­те би­ла тяс­но свър­за­на с поз­на­ни­ето за боговете, оду­ше­вя­ва­щи звездите. Това е тре­та­та сте­пен на кул­тур­но­то развитие.

Едва в чет­вър­та­та сте­пен от сле­дат­лан­т­с­ко­то раз­ви­тие чо­ве­кът дос­ти­га то­ва ниво, ко­ето включ­ва в кул­ту­ра­та всич­ко духовно, ко­ето пре­жи­вя­ва вът­ре в са­мия се­бе си. Това ста­ва в гръ­ко­-ла­тин­с­ка­та епоха. Тук чо­ве­кът от­пе­чат­ва в про­из­ве­де­ни­ята на изкуството, в офор­мя­не­то на ма­те­ри­ята сво­ята соб­с­т­ве­на ду­хов­ност - как­то в пластиката, та­ка и в драмата. Тук от­к­ри­ва­ме и пър­ви­те крач­ки на чо­ве­чес­т­во­то в сградостроенето. То има­ло дру­га природа, от­кол­ко­то във вре­ме­то до еле­ни­те - в Египет и Вави- лон. Там жре­ци­те се взи­ра­ли в звез­ди­те и тър­се­ли звез­д­ни­те закони, а това, ко­ето ста­ва­ло в не­бе­са­та се изоб­ра­зя­ва­ло в това, ко­ето строели. Та- ка в тех­ни­те ку­ли ние виж­да­ме се­дем­с­те­пен­но­то развитие, ко­ето чо­век в

Прехода от жре­чес­ка­та мъд­рост към соб­с­т­ве­но чо­веш­ка­та мъд­рост ние го от­к­ри­ва­ме чу­дес­но из­ра­зен в ран­на­та рим­с­ка история, в ис­то­ри­ята на се­дем­те рим­с­ки царе. Какви са те­зи се­дем царе? Ние помним, че пре­дис­то­ри­ята на Рим во­ди към древ­на Троя. Троя пред­с­тав­ля­ва раз­би­ра се, ре­зул­тат от древ­ни­те жре­чес­ки общества, ко­ито съз­да­ва­ли дър­жа­ви по за­ко­на на звездите. След то­ва след­ва пре­ход към чет­вър­та­та кул­тур­на степен. Древната жре­чес­ка мъд­рост е по­бе­де­на от чо­веш­кия ум, кой­то е оли­цет­во­рен от хит­рия Одисей. Още по­-наг­лед­но виж­да­ме то­ва в един образ, кой­то мо­же да се раз­бе­ре вяр­но са­мо та­ка и кой­то пред­с­тав­ля­ва по­бе­да­та на чо­веш­ка­та спо­соб­ност на мис­ле­не над мъд­рос­т­та на духо- венството. Символ на чо­веш­ка­та мъд­рост ви­на­ги е би­ла Земята. Група Лаокоон показва, как жре­чес­ка­та мъд­рост на древ­на Троя по­беж­да­ва чо­веш­кия ум и чо­веш­ка­та мъдрост, из­ра­зе­на в об­ра­за на Змея.

След то­ва ръ­ко­во­де­щи­те авторитети, ко­ито дейс­т­ват от хилядолетия, на­бе­ля­за­ли процесите, ко­ито пред­с­то­ят в бъдеще, и в съ­от­ветс­т­вие с то­ва тряб­ва­ло да се раз­ви­ва историята. Тези, ко­ито се на­ми­ра­ли на из­ток в Рим, ве­че пре­доп­ре­де­ля­ли си­мет­рич­нос­т­та на рим­с­ка­та култура, как­то е за­пи­са­но в Сивилната книга. Помислете за та­зи култура: вие ще от­к­ри­ете в име­на­та на се­дем­те ца­ре от­з­ву­кът на се­дем­те прин­ци­па на човека. още повече, че пе­ти­ят рим­с­ки цар - етруск, е при­шъ­лец от вън. Той оли­цет­во­ря­ва та­зи част на Манас, Духът-Себе, ко­ято съ­еди­ня­ва три­те нис­ши прин­ци­па с три­те висши. Седемте рим­с­ки ца­ре оли­цет­во­ря­ват се­дем­те прин­ци­па на чо­веш­ка­та природа. С тях са оз­на­че­ни ду­хов­ни връзки. Републиканския Рим е не не­що по­-раз­лич­но друго, от чо­веш­ка­та мъд- рост, ид­ва­ща да сме­ни ста­ра­та жре­чес­ка мъдрост. Така чет­вър­та­та епо­ха из­рас­на­ла от третата. Това, ко­ето се на­ми­ра­ло в ду­ша­та на човека, той из­вел вът­ре от се­бе си във ве­ли­ки­те про­из­ве­де­ния на изкуството, в дра­ма­та и в правото. По-рано вся­ко пра­во се взе­ма­ло от звездите. Римляни- те ста­на­ли на­род на правата, по­не­же тук чо­ве­кът съз­дал то­ва пра­во - jus -, ко­ето от­го­ва­ря на не­го­ва­та потребност, и ко­ето е би­ло нуж­но на не­го самия.

Ние с вас жи­ве­ем в пе­та­та епоха. Как е из­ра­зен в нея сми­съ­лът на ця­ло­то развитие? Старият авторитет, ста­ро­то вли­яние изчезва; чо­ве­кът ста­ва съ­щес­т­во все по­ве­че вътрешен, не­го­ви­те вът­реш­ни дейс­т­вия все по­ве­че но­сят бе­ле­га на не­го­вия вът­ре­шен живот. Родовете връз­ки се разпадат, чо­век все по­ве­че се индивидуализира. За то­ва тук се за­раж­да религия, каз­ва­ща така: "Който не ос­та­ви ба­ща и майка, брат и сестра, той не мо­же да бъ­де Мой ученик". Трябва да из­чез­не вся­ка любов, ос­но­ва­на вър­ху

при­род­ни­те връзки; чо­ве­кът тряб­ва да зас­та­не през човека, ду­ша­та тряб­ва да на­ме­ри пъ­тя към душата.

Нашата за­да­ча е в това, да сва­лим още по­ве­че от фи­зи­чес­ки план това, ко­ето се из­ля­ло от ду­ша­та в гръ­ко­-ла­тин­с­ка­та епоха. Това пра­ви чо­ве­ка същество, все по­-сил­но по­та­пя­що се в материалното. Ако гър­кът съз­да­вал в сво­ите про­из­ве­де­ния на из­кус­т­во­то иде­алис­тич­ния об­раз на своя ду­ше­вен жи­вот и го от­лял в чо­веш­ка­та форма, ако рим­ля­ни­нът съз­дал със сво­ите за­ко­ни не­що такова, ко­ето по­-с­ко­ро пред­с­тав­ля­ва ве­че лич­ни­те потребности, то вър­хът на на­ша­та епо­ха - то­ва са машините, ко­ито се явя­ват са­мо ма­те­ри­ален из­раз на съ­вър­шен­но лич­ни­те пот­реб­нос­ти на хората. Все по­ве­че и по­ве­че сли­за­ло чо­ве­чес­т­во­то от небесата, и та­зи пе­та епо­ха се спус­на­ла на­й-­нис­ко от всич­ки и се ока­за­ла на­й-­сил­но свър­за­на с материята. Ако гър­кът в сво­ите тво­ре­ния из­диг­нал чо­век над чо­ве­ка /по­не­же Зевс - е човек, из­диг­нат над са­мия се­бе си/, ако в рим­с­ки­те за­ко­ни вие от­к­ри­ва­те още не­що от човека, пре­въз­хож­да­що пре­де­ли­те на личното, до­кол­ко­то рим­ля­ни­нът по­ве­че це­нял в се­бе си рим­с­кия граж- данин, от­кол­ко­то час­т­но­то лице, то в на­ша­та епо­ха вие ще от­к­ри­ете човек, на прак­ти­ка при­ла­гащ ду­ха за удов­лет­во­ре­ние на сво­ите ма­те­ри­ал­ни потребности. Понеже всич­ки машини, же­лез­ни пътища, всич­ки слож­ни изоб­ре­те­ния - за как­ва цел служат? По-рано древ­ни­ят хал­де­ец удов­лет­во­ря­вал сво­ята пот­реб­ност ка­то се пре­пи­та­вал по­-п­рост начин; днес за то­ва се при­ла­гат ог­ром­ни­те за­па­си на мъдростта. За да уто­ли гла­да и жаждата, из­пол­з­ват из­к­рис­та­ли­зи­ра­на­та чо­веш­ка мъдрост. Ние не тряб­ва да се залъгваме: мъдростта, ко­ято се из­пол­з­ва по то­зи начин, се е спус­на­ла по­-до­лу от са­ма­та се­бе си - в минералното.

Всичко, ко­ето чо­ве­кът при­до­бил пре­ди от ду­хов­на­та сфера, всич­ко то­ва тряб­ва­ло да се спус­не по­-нис­ко от са­мо­то се­бе си, за да се из­диг­не след то­ва отново. И в то­ва е за­да­ча­та на на­ше­то време. В ста­рия чо­век те­ча­ла кръв, ко­ято го свър­з­ва­ла с рода,- днес любовта, ко­ято те­ча­ла в ста­ра­та кръв, все по­ве­че е под­ло­же­на на разпад. Една ду­хов­на лю­бов тряб­ва да дой­де на ней­но мяс­то - то­га­ва ние ще мо­жем да се вър­нем към духов- ното. Това, че ние се спуснахме, че се от­к­ло­них­ме от ду­хов­но­то е оправ- дано, по­не­же хо­ра­та тряб­ва­ше да из­вър­вят то­зи път надолу, за да мо­гат със свои си­ли да на­ме­рят въз­мож­нос­т­та да се вър­нат към духовността, и ми­си­ята на те­ософ­с­ко­то те­че­ние се със­тои до това, да по­каз­ва на чо­ве­ка пъ­тя за из­кач­ва­не нагоре.

Ние прос­ле­дих­ме пъ­тя на чо­веш­кия род до вре­ме­то в ко­ето жи­ве­ем ние самите. Сега тряб­ва да покажем, как­во ще бъ­де не­го­во­то по­-на­та­тъш­но раз­ви­тие и как човекът, пре­ми­нал посвещение, още днес мо­же по своя път на поз­на­ние и мъд­рост да из­п­ре­ва­ри оп­ре­де­ле­на сте­пен на раз­ви­тие на човечеството.