Лекции държани в Мюнхен превод от руски: петранка георгиева

ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

Вчера ние го­во­рих­ме за раз­лич­ни­те въп­лъ­ще­ния на на­ша­та пла­не­та - за са­тур­но­во­то и слън­че­во въплъщение. Да при­пом­ня накратко, на пла­не­та­та Слънце, пред­шес­т­ве­ни­ца­та на на­ша­та пла­не­та Земя, чо­век се е ор­га­ни­зи­рал на ниво, на ко­ето имал фи­зи­чес­ко и етер­но тяло, из­ди­гай­ки се по то­зи на­чин до ни­во­то на раз­ви­тие на растението. Аз съ­що ви разка- зах, до­кол­ко се раз­ли­ча­ва то­ва рас­ти­тел­но би­тие от това, ко­ето вие зна­ете за рас­ти­тел­ния свят, кой­то ви обкръжава. В пос­лед­с­т­вие видяхме, че растенията, ко­ито ни об­к­ръ­жа­ват тук, са въз­ник­на­ли ед­ва на на­ша­та пла­не­та Земя. Също научихме, че пред­ци­те на хората, на Слънцето, бла­го­-

Сега ние тряб­ва да си представим, че то­ва слън­че­во със­то­яние е ми­на­ло през ня­как­во със­то­яние на сън, пе­ри­од на затъмнение, на латентност. Но не тряб­ва да си мислим, че пре­ми­на­ва­не на пла­не­та­та през то­ва със­то­яние на сън оз­на­ча­ва пре­ми­на­ва­не през бездействие, на със­то­яние на небитие. То не се явя­ва такова, как­то и със­то­яни­ето Девакан при човека. Човешкия Девакан - то­ва не е със­то­яние на бездействие. Напротив, ние видяхме, как чо­ве­кът там се на­ми­ра в неп­рес­тан­на де­ятел­ност и взе­ма на­й-­съ­щес­т­ве­но учас­тие в раз­ви­ти­ето на на­ша­та Земя. Едва при съв­ре­мен­но­то съз­на­ние на чо­ве­ка то­ва със­то­яние пред­с­тав­ля­ва ня­ка­къв вид сън. Но за дру­го съз­на­ние то е мно­го дейно, мно­го ак­ту­ал­но състояние. Всички те­зи пре­хо­ди всъщ­ност са пъ­тя през небесните, вис­ши състоя- ния, на ко­ито се из­вър­ш­ва това, ко­ето е важ­но за планетата. На ези­ка на те­осо­фи­ята те са на­ре­че­ни с ду­ма­та "Пралая".

Сега да си представим, как Слънцето е пре­ми­на­ло през та­ко­ва със­то­яние и как от Слънце се е раз­ви­ло това, ко­ето окул­тиз­мът на­ри­ча тре­то­то със­то­яние на на­ша­та Земя - Луната. Ако ние бих­ме мог­ли да наб­лю­да­ва­ме зад те­зи процеси, то бих­ме ви­де­ли приб­ли­зи­тел­но следното. Ми­ли­они го­ди­ни слън­че­во­то въп­лъ­ще­ние се из­ме­ня­ло и из­чез­на­ло и след още ми­ли­он го­ди­ни то от­но­во по­яви­ло след сум­рач­но­то състояние. Това би­ло на­ча­ло­то на лун­ния цикъл.

В пър­ви­те времена, след ка­то от­но­во се по­яви­ло Слънцето, за раз­де­ля­не на Слънцето и Луна още не мо­же да се го­во­ри - те би­ли заедно, как­то през слън­че­ва­та епоха. След това, ста­на­ло така, ко­ето се на­ри­ча пов­то­ре­ние на пре­диш­но­то състояние. На ед­на по­-ви­со­ка сте­пен се пов­то­ри­ло това, ко­ето се слу­чи­ло на Сатурн и на Слънцето. След то­зи про­цес нас­тъ­пи­ло за­бе­ле­жи­тел­но из­ме­не­ние в със­то­яни­ето на то­ва от­но­во по­яви­ло се Слънце: от не­го се от­де­лил спътник. Две планети, и по-точно, не­под­виж­на звез­да и пла­не­та въз­ник­на­ли от пре­диш­на­та слън­че­ва система. Образувала се го­ля­ма и мал­ка ма­са - Слънце и Луна. Луната, за ко­ято го­во­рим сега, съ­дър­жа­ла в се­бе си не са­мо това, ко­ето съ­дър­жа се­гаш­на­та Луна, а и те­зи раз­лич­ни суб­с­тан­ции и същества, ко­ито се на­ми­рат на днеш­на­та Земя и Луна; ако ние бих­ме сме­си­ли всич­ко това, то би се по­лу­чи­ла та­зи Луна, за ко­ято ста­ва ду­ма се­га и ко­ято то­га­ва се от­де­ли­ла от Слънцето.

Слънцето ста­на­ло не­под­виж­на звез­да по­ра­ди това, че то из­тег­ли­ло на­й-доб­ра­та ма­те­рия за­ед­но с ду­хов­ни­те същества. Благодарение на то­ва то се из­ви­си­ло до ни­во на не­под­виж­на звезда. Когато Слънцето все още би­ло планета, всич­ко то­ва на­ли се е на­ми­ра­ло в него. Но, от­де­ляй­ки на са­мос­то­ятел­на пла­не­та това, ко­ето пре­че­ло на съ­щес­т­ва­та да се раз­ви­ват по-нататък, Слънцето ста­на­ло не­под­виж­на звезда. И ето пред нас зас­та­ва кос­ми­чес­ка­та картина: съ­щес­т­ву­ва по­-ви­со­ко раз­ви­то тяло, не­под­виж­на звезда, а око­ло нея в кос­мо­са се дви­жи планета, по­-мал­ко цен­на по сво­ето качество, Луната, т.е. днеш­на­та Луна и днеш­на­та Земя взе­ти заедно.

Движението на та­зи Луна око­ло Слънцето би­ло съ­вър­ше­но различно, от дви­же­ни­ето на на­ша­та Земя. Ако вие раз­г­ле­да­те то­ва последното, то ще раз­ли­чи­те два ви­да движение. Първо, Земята, се дви­жи око­ло Слънцето, второ, и око­ло сво­ята ос. Благодарение на първото, как­то ви е известно, въз­ник­ват че­ти­ри­те го­диш­ни времена, а бла­го­да­ре­ние на второто, ко­ето ста­ва при­мер­но 365 пъ­ти в годината, въз­ник­ва де­ня и нощта. Но с пре­диш­на­та Луна не­ща­та би­ли по друг начин. Тази Луна би­ла в оп­ре­де­лен сми­съл мно­го по­-веж­ли­ва пла­не­та по от­но­ше­ние на сво­ето Слънце, от­кол­ко­то на­ша­та Земя, тъй ка­то се дви­жи око­ло Слънцето, през ця­ло­то вре­ме об­ръ­щай­ки към не­го ед­на и съ­ща страна. Луната ни­ко­га не се вър­ти към Слънцето с об­рат­на­та страна. За пе­ри­ода на вър­те­не око­ло Слън- цето Луната се за­вър­та око­ло сво­ята ос са­мо веднъж. А то­ва движение, не при­ли­ча­що на дви­же­ни­ето на Земята, има го­ля­мо въз­дейс­т­вие вър­ху съществата, ко­ито се раз­ви­ват на планетата.

Сега аз ще ви опи­ша са­ма­та Луна. Тук аз съм длъжен, пре­ди всич­ко да ви кажа, че са­ми­ят чо­век от­но­во про­дъл­жи раз­ви­ти­ето си мал­ко по-надалече, от то­ва ко­ето е бил на Сатурн и на Слънцето. Сега той ве­че се е със­то­ял не са­мо от фи­зи­чес­ко и етер­но тя­ло - към тях би­ло до­ба­ве­но
ас­т­рал­но­то тяло. И така, чо­ве­кът се­га се със­то­ял от физическо, етер­но и ас­т­рал­но тяло, но в не­го все още е ня­ма­ло "Аз". в ре­зул­тат имен­но на това, лун­ни­ят чо­век дос­тиг­нал то­ва тре­то със­то­яние на съзнание, ко­ето ние описахме,- об­раз­но­то съзнание, чий­то пос­ле­ден ру­ди­мент се явя­ват съ­ни­ща­та на днеш­ния човек. От това, че ас­т­рал­но­то тя­ло се съ­еди­ни­ло с дру­ги­те тела, в ед­но от тях - във фи­зи­чес­ко­то тя­ло - нас­тъ­пи­ли измене- ния. Ние видяхме, че на Слънцето на­й-­вис­ше във фи­зи­чес­ко­то тя­ло би­ли жлезите, че оп­ре­де­ле­ни мес­та на тя­ло­то се про­низ­ва­ли от лъчи, ко­ито по­-къс­но се втвър­ди­ли и ста­на­ли днеш­ния слън­чев сплит. Благодарение ра­бо­та­та на ас­т­рал­но­то тя­ло над физическото, на Луната въз­ник­на­ли пър­ви­те за­ро­ди­ши на нер­в­на­та система. В тя­ло­то би­ли вклю­че­ни те­зи нерви, ко­ито и се­га по по­до­бен на­чин съ­щес­т­ву­ват под фор­ма­та на нер­ви на гръб­на­чен мозък.

Сега по­мис­ле­те ето за какво. Човекът още не при­те­жа­вал са­мос­то­яте­лен "Аз" той е имал са­мо три­те по­со­че­ни те­ла - то­зи чо­веш­ки "Аз" се на­ми­рал в атмосферата, об­к­ръ­жа­ва­ща­та Луната, точ­но така, как­то би­ло по­-ра­но с етер­но­то тя­ло на Сатурн, и с ас­т­рал­но­то тя­ло на Слънцето. От тук е ра­бо­тил то­зи "Аз" /вли­зай­ки в със­та­ва в бо­жес­т­ве­на­та ос­нов­на суб- станция/ над фи­зи­чес­ко­то тяло.

Ако ние си спомним, че "Азът" в то­ва вре­ме е ра­бо­тил за­ед­но с бо­жес­т­ве­ни­те същества, та­ка да се каже, все още не бил се отделил, не е бил пад­нал от то­ва бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­но естество, то ще ви­дим че "Азът" по пъ­тя си към зем­но­то би­тие в ня­как­ва сте­пен се е влошил, а в дру­га се е подобрил. Той се по­доб­рил в смисъл, че ста­нал самостоятелен, а се вло­шил за­що­то се­га той е под­ло­жен на вся­ка­къв вид съмнения, заблуж- дения, на всич­ко­то зло и глупаво.

"Азовете" ра­бо­ти­ли от бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­на­та субстанция. Ако днес ня­кой "Аз" ра­бо­ти от ас­т­рал­но на фи­зи­чес­ко ни­во - то­ва е гру­по­ва­та ду­ша на животните. Както днес те­зи гру­по­ви ду­ши ра­бо­тят на животните, то­га­ва чо­веш­кия "Аз" е ра­бо­тил от­вън вър­ху три­те тела. Разликата е са­мо в това, че то­га­ва той по­раж­дал те­ла от мно­го ви­со­ка степен, от­кол­ко­то при днеш­ни­те животни, тъй ка­то той /Азът/ из­вър­ш­вал ра­бо­та от вът­реш­нос­т­та на бо­жес­т­ве­на­та субстанция. На Луната има­ло същества, които, по своя вид и изоб­що по всичко, ко­ето са били, са сто­яли по­-го­ре от днеш­ни­те маймуни, но не тол­ко­ва високо, как­то днеш­ния човек. Между се­гаш­ния чо­век и жи­во­тин­с­кия свят съ­щес­т­ву­ва­ло меж­дин­но царство. След то­ва има­ло още две цар­с­т­ва - и две­те са изостанали. Ед- ното от тях не ус­пя­ло при пре­хо­да от Слънцето да по­лу­чи ас­т­рал­но тяло, т.е. изос­та­на­ло на то­ва ни­во на развитие, на ко­ето би­ли жле­зи­те на Слънцето. Второто царство, на Луната се на­ми­ра­ло меж­ду днеш­ни­те жи­вот­ни и днеш­ни­те растения, те би­ли един вид жи­вот­ни растения. На

Минералите, по ко­ито хо­дим днес, на Луната още не са съществували. Това, ко­ето на­ри­ча­ме скали, орен слой поч­ва и хумос, то­га­ва не е имало. На-нисшото цар­с­т­во се на­ми­ра­ло меж­ду ми­не­ра­ли­те и растенията. От то­ва цар­с­т­во се със­то­яла ця­ла­та суб­с­тан­ция на Луната. Повърхността на Луната би­ла по­доб­на при­мер­но на днеш­ни­те торфища, къ­де­то рас­те­ни­ята се на­ми­рат в та­ко­ва състояние, че ка­то че ли ей се­га ще се пре­вър­нат в ня­как­ва рас­ти­тел­на каша. Лунните съ­щес­т­ва бро­ди­ли по та­зи на­пом­ня­ща ка­ша ми­не­рал­но­-рас­ти­тел­на маса. За оп­ре­де­ле­но вре­ме от сво­ето раз­ви­тие Луната би­ла такава. Може съ­що да я срав­ним ней­но­то ве­щес­т­во с ва­ре­на салата. Скали в днеш­ния сми­съл не съществували. Най-големи, би­ли ня­как­ви включвания, ко­ито мо­гат да се срав­нят с ве­щес­т­во­то об­ра­зу­ва­що дър­ве­си­на­та или ко­ра­та на оп­ре­де­ле­ни дървета. Лунните го­ри се със­то­яли от та­ка­ва дър­вес­на маса, или вдър­ве­на рас­ти­тел­на каша. Това би­ло не­що от ро­да на из­съх­на­ла ста­ра растителност. По то­зи на­чин се съз­да­ва­ло ми­не­рал­но­то царство. На по­вър­х­нос­т­та на та­зи ма­са рас­те­ли животнорастения. Те не мо­же­ли са­мос­то­ятел­но да се придвижват, те би­ли при­ко­ва­ни към почвата, по­доб­но на днеш­ни­те корали.

В на­ши­те ми­то­ве и легенди, къ­де­то е за­ло­же­на дъл­бо­ка­та мъд­рост пре­да­де­на на посветените, се съх­ра­ни­ли спо­ме­ни­те за това. аз имам в пред­вид ми­та за смър­т­та на Балдур. Този гер­ман­с­ки бог на Слънцето и свет- лината, вед­нъж ви­дял сън, кой­то му пред­ве­ща­вал ско­рош­на смърт. Това мно­го на­тъ­жи­ло Боговете, ръководителите, ко­ито мно­го оби­ча­ли Бал- дур. Те за­поч­на­ли да мислят, как да от­к­ри­ят сред­с­т­во за да го спасят. Майката на бог Фриг по­лу­чи­ла твър­да клет­ва от всич­ки съ­щес­т­ва на Земята, че ни­кой от тях ня­ма да убие Балдур. Всичките се заклели, и за­то­ва им се сторило, че е не­въз­мож­но Балдур ня­ко­га да умре. Веднъж ко­га­то бо­го­ве­те играели, по вре­ме на иг­ри­те хвър­ля­ли на Балдур все­въз­мож­ни предмети, но не мо­же­ли да го наранят. Те знаели, че той е не- уязвим. Но Локи, про­тив­ник на ръководителите, бог на мрака, мис­лил как да убие Балдур. Чул той от Фриг, че тя по­лу­чи­ла клет­ва от всич­ки същества, че те ня­ма да уби­ят Балдур. Но ня­къ­де мно­го на­да­ле­че има­ло ед­но без­в­ред­но растение, имел, от ко­ето Фриг не взе­ла клет­ва и ка­за­ла за то­ва на Локи. Лукавият Локи взел име­ла и го за­не­съл на сле­пия бог Хед, кой­то не виждайки, как­во пра­ви убил Балдур с имела. Така с по­мощ­та на име­ла ло­ши­ят сън се сбъднал. В на­род­ни­те оби­чаи име­ла ви­на­ги е иг­ра­ел спе­ци­ал­на роля. Нещо зло­ве­що и приз­рач­но се из­ра­зя­ва­ло
с него. Това, ко­ето го­во­ри­ли за име­ла в древ­ни­те мис­те­рии на тро­ти­те и друидите, пре­ми­на­ло в на­ро­да под фор­ма­та на прит­чи и обичаи.

В ос­но­ва­та на то­ва ле­жи ед­на истина. На Луната съ­щес­т­ву­ва­ла та­зи ми­не­рал­но­-рас­ти­тел­на "каша". Върху нея из­рас­на­ли лун­ни­те животнора- стения. Сред тях има­ло такива, ко­ито са про­дъл­жи­ли да се раз­ви­ват и дос­тиг­на­ли на Земята вис­ше състояние, дру­ги ос­та­на­ли на лун­на сте­пен на развитие, ко­га­то ве­че въз­ник­на­ла Земята, те ус­пе­ли да при­емат тук ед­на хи­ла­ва форма. Те тряб­ва­ло да за­па­зят характера, кой­то има­ли на Луната. Те мо­же­ли да жи­ве­ят са­мо вър­ху рас­ти­тел­на ос­но­ва - ка­то па­ра­зит­ни създания, ка­то па­ра­зи­ти на Земята. Така име­лът жи­вее вър­ху дру­ги дървета, по­не­же се явя­ва пре­не­сен от древ­ни­те лун­ни животнорасте- ния.

Балдур оли­цет­во­ря­вал това, ко­ето про­дъл­жа­ва да се развива, ко­ето но­си свет­ли­на на Земята. Локи, обратно, пред­с­та­вя тъм­ни­те сили, изостанало- то, той не­на­виж­да прогресивното, раз­ви­ва­що­то се по-нататък. За то­ва Локи - е про­тив­ник на Балдур. Нито ед­но зем­но съ­щес­т­во не би­ло в със­то­яние да нап­ра­ви не­що сре­щу Балдур, бога, дал на Земята свет­ли­на по­не­же те би­ли такива, ка­то него, съ­що из­ми­на­ли път на развитие. Само това, ко­ето ос­та­на­ло на лу­нен ста­дий на развитие, това, ко­ето се чув­с­т­ва­ло свър­за­но със ста­рия бог на тъмнината, би­ло спо­соб­но да убие бо­га на светлината. Имелът - то­ва е и спе­ци­ал­но ле­чеб­но средство, как­то са ле­чеб­ни изоб­що всич­ки отрови. Така в на­й-­дъл­бок сми­съл в на­род­ни­те ле­ген­ди и об­ре­ди ние от­к­ри­ва­ме кос­ми­чес­ка­та мъдрост.

Сега си спом­не­те за съществата, чи­ито външ­но тя­ло на пла­не­та­та Са- турн бил "Азът", и за това, че на Слънцето има­ло та­ки­ва същества, чи­ито край­но тя­ло би­ло ас­т­рал­но­то тяло. На Луната има­ло същества, ко­ито при­те­жа­ва­ли ка­то свое външ­но тя­ло етер­но­то тяло. Те се със­то­яли от етер­но тяло, ас­т­рал­но тяло, "Аз", Дух-Себе, Дух-Живот, Човек-Дух и ос­ми принцип, кой­то все още не се при­те­жа­ва от днеш­ния човек,- то­ва е Светия Дух. Ние бих­ме мог­ли да ги ви­дим са­мо в ете­рен облик, ка­то приз­рач­ни същества. Те то­га­ва се на­ми­ра­ли на та­къв ста­дий на раз­ви­ти­ето си, на кой­то се на­ми­ра чо­ве­ка днес. Християнската езо­те­ри­ка ги на­ри­ча Ангели. Това са съществата, ко­ито днес сто­ят не­пос­ред­с­т­ве­но над човека, тъй ка­то те са се раз­ви­ли до сте­пен Свети Дух. Те съ­що се на­ри­чат Духове на Мрака или лун­ни питри.

При ду­хо­ве­те на Аза на Сатурн пред­вож­да­що­то съ­щес­т­во се на­ри­ча­ло Бог-Отец. При Духовете на Огъня на Слънцето пред­вож­дащ бил Хри- стос, или Логоса в сми­съ­ла на Евангелието на Йоан. На Луната при Духовете на Мрака би­ло това, ко­ето се явя­ва в хрис­ти­ян­с­т­во­то Свети Дух. Съществата, ко­ито пре­ми­на­ли чо­веш­ки ста­дий на раз­ви­тие на

Луната, ня­ма­ли нуж­да да се въп­лъ­ща­ват тук на Земята, сли­зай­ки във фи­зи­чес­ки тела.

Планетните об­ра­зо­ва­ния ста­ва­ли все по­-п­лът­ни и по-плътни. Старият Сатурн в сво­ето на­й-п­лът­но със­то­яние при­те­жа­вал са­мо топлина. Най-плътното със­то­яние на Слънцето би­ло това, ко­ето ние днес въз­п­ри­ема­ме ка­то газ, въздух. Наистина, тряб­ва да си пред­с­та­вя­ме те­зи ве­щес­т­ва мал­ко по-плътни, от днеш­на­та топ­ли­на и газ. На Луната, га­зо­ва­та суб­с­тан­ция на Слънцето се уп­лът­ни­ла дотолкова, че се по­лу­чи­ла та­зи кашо- образна, гъстоводниста, на­бух­ва­ща маса, от ко­ято се със­то­яли всич­ки съ­щес­т­ва на Луната, в то­ва чис­ло и висшите, човекоживотни. Ако вие си пред­с­та­ви­те ве­щес­т­во­то мал­ко по­-п­лът­но от бел­тъ­ка на яйце, то ще по­лу­чи­те приб­ли­зи­тел­но та­зи суб­с­тан­ция и ето в та­къв със­тав в чо­ве­ка би­ла вклю­че­на нер­в­на­та система.

Тази Луна би­ла об­к­ръ­же­на от сво­е­об­раз­на атмосфера, съ­вър­шен­но раз­лич­на от ат­мос­фе­ра­та на Земята. Ще раз­г­ле­дам ха­рак­те­ра на та­зи суб- станция, ако си спом­ним един мо­мент от "Фауст" на Гьоте, там, къ­де­то Мефистофел ис­ка да се из­диг­не за­ед­но с Фауст във въз­ду­ха на на­ме­та­ло­то му. Мефистофел ис­ка да съз­да­де ог­нен въздух, та­къв въздух, в кой­то ка­то в мъг­ла са раз­т­во­ре­ни вод­ни субстанции. Такъв про­пит от вод­ни суб­с­тан­ции въз­дух - на­ри­чат го ог­нен въз­дух или ог­не­на мъг­ла - ди­ша­ли съ­щес­т­ва­та на Луната. Те ня­ма­ли бял дроб, до­ри при вис­ши­те същества, и те ди­ша­ли през не­що при­ли­ча­що на хриле, как­то се­га ди­шат рибите.

Този ог­нен въздух, на­ри­чан в ев­рейс­ка­та тра­ди­ция "руах", мо­же да бъ­де и на­ис­ти­на пре­съз­да­ден по оп­ре­де­лен начин. Този "руах" е из­гу­бен за се­гаш­ни­те хора, въп­ре­ки то­ва ал­хи­ми­ци­те от ста­ри­те вре­ме­на мо­же­ли да съз­да­ват ус­ло­вия за не­го­во­то възникване. С то­ва те под­чи­ня­ва­ли на се­бе си сти­хий­ни­те същества. Така, та­зи ог­не­на мъг­ла е би­ла на­пъл­но из­вес­т­на във вре­ме­то на алхимията, и кол­ко­то по­ве­че се за­дъл­бо­ча­ва­ме в ми- налото, тол­ко­ва по­ве­че виж­да­ме хо­ра спо­соб­ни да я създават. Тази ог­не­на мъг­ла ди­ша­ли на­ши­те пред­ци на Луната. Тя про­дъл­жа­ва­ла да се раз­ви­ва и се раз­де­ли­ла на се­гаш­ния въз­дух и това, ко­ето е въз­ник­на­ло на Земята под въз­дейс­т­ви­ето на огъня.

Тези по­доб­но на дим или па­ра лун­на атмосфера, дос­та гореща, би­ла про­ни­за­на - в раз­лич­но вре­ме ту в по-голяма, ту в по­-мал­ка сте­пен - от те­че­ния които, та­ка да се каже, увис­ва­ли във въздуха, ка­то тежест, по­та­пя­ли се в чо­веш­ки­те те­ла и ги пронизвали. По по­до­бен на­чин чо­веш­ко­то тя­ло ви­ся­ло на Луната в то­ва състояние, кой­то оти­вал в атмосферата, как­то днес де­те­то в тя­ло­то на май­ка­та ви­си на пъп­на­та връв. От то­зи ог­нен въздух, ка­то по кос­ми­чес­ка пъп­на връв, в те­ла­та пос­тъп­ва­ли вещества, ко­ито мо­гат да бъ­дат срав­не­ни с това, ко­ето се­га са­ми­ят чо­век из­ра­бот­ва - с кръвта. Но "Азът" се на­ми­рал из­вън чо­ве­ка и из­п­ра­щал по та­зи

Тези на­пъл­но но­ви ус­ло­вия има­ли и на­пъл­но но­ви последствия. На Луната се за­ро­ди­ло не­що от ро­да на кръ­во­нос­на­та система. От кос­мо­са нав­ли­за­ли и се връ­ща­ли об­рат­но осо­бе­на кръв­на субстанция, как­то се­га то­ва ста­ва с въздуха, и при лун­ни­те чо­ве­ко­жи­вот­ни се по­яви­ла способ- ност, ко­ято въз­ник­на­ла ед­ва с по­ява­та на кръвта. Това би­ли пър­ви­те звуци, ко­ито ид­ва­ли отвътре, из­ра­зя­ва­щи ду­шев­ни­те изживявания. Еди- нствено същество, при­те­жа­ва­що ас­т­рал­но тя­ло е спо­соб­но да чувства, и те­зи усе­ща­ния то мо­же­ло да из­ра­зя­ва в звуци, и то по мно­го за­бе­ле­жи­те­лен начин. Това не би­ли про­из­вол­ни звуци, и те­зи съ­щес­т­ва не мо­же­ли да ви­кат от болка, те не при­те­жа­ва­ли спо­соб­нос­т­та са­мос­то­ятел­но да ви­кат и изоб­що да из­да­ват звуци, а те­зи зву­ци съв­па­да­ли с оп­ре­де­ле­ни из- живявания. Така, в оп­ре­де­ле­но вре­ме от го­ди­на­та на Луната ста­ва­ло това, ко­ето мо­же да на­ре­чем стре­меж към про­дъл­жа­ва­не на рода, и точ­но те­зи вът­реш­ни изживявания, ко­ито има­ли те­зи същества, мо­же­ли да из­ра­зя­ват в зву­ци - през ос­та­на­ло­то вре­ме те мълчали. При оп­ре­де­ле­но по­ло­же­ние на Луната спря­мо Слънцето, в ус­та­но­ве­но вре­ме на го­ди­на­та Старата Луна из­пус­ка­ла зву­ци в кос­ми­чес­ко­то пространство. Лунните съ­щес­т­ва ог­ла­ся­ва­ли в све­та сво­ето влечение. Отживелица от то­ва се е съх­ра­ни­ла в нас във ви­ко­ве­те на ня­кои животни, нап­ри­мер елените. Та- къв вик бил из­раз по­-с­ко­ро на все­об­щи­те процеси, а не на ин­ди­ви­ду­ал­но­то изживяване, ко­ето мо­же да бъ­де из­ра­зе­но произволно. Тук на­ме­ри­ли своя из­раз кос­ми­чес­ки­те събития.

Налага ни се да опис­ва­ме всич­ко то­ва са­мо приблизително, тъй ка­то сме от­г­ра­ни­че­ни от думите, ко­ито са съз­да­де­ни за не­ща­та съ­щес­т­ву­ва­щи в на­ше­то зем­но време. За да се из­ра­зи това, ко­ето е дос­тъп­но за пог­ле­да на ясновиждащия, ще ни е не­об­хо­ди­мо да изоб­ре­тим нов език. Но въп­ре­ки то­ва те­зи опи­са­ния са важни, по­не­же те - за пър­ви път, во­дят към ис- тината. Само чрез образа, чрез има­ги­на­ци­ята ние от­к­ри­ва­ме пъ­тя към съзерцанието. Ние не тряб­ва да съз­да­ва­ме аб­с­т­рак­т­ни по­ня­тия и схеми, да не ри­су­ва­ме вибрации, а да раз­ви­ва­ме об­ра­зи­те вът­ре в нас самите. Това е пра­вия път, пър­ва­та сте­пен към познанието. понеже, кол­ко­то е вяр­но това, че чо­ве­кът още то­га­ва е при­със­т­вал с при­съ­щи­те му способ- ности, тол­ко­ва е вяр­но и това, че ако той днес пред­с­та­вя се­бе си ка­то не­що съществувало, то то­ва го връ­ща назад, към състоянията, в ко­ито е пребивавал.
След ка­то всич­ки съ­щес­т­ва на Луната из­ми­на­ли пъ­тя на сво­ето раз­ви­тие и ус­пе­ли да се из­диг­нат на по­-ви­со­ка степен, дош­ло е време, ко­га­то Луната и Слънцето от­но­во се съединили, ста­на­ли ед­но тя­ло и в то­ва със­то­яние пре­ми­на­ли в Пралая. Когато та­ка съв­мес­т­но пре­ми­на­ли през ла­тент­но­то състояние, за­ро­ди­ло се но­во би­тие - пър­во­то пре­диз­вес­тие на на­ше­то зем­но битие. Тук в сък­ра­те­на фор­ма се пов­то­ри­ли на по­-ви­со­ка сте­пен пър­ви­те три със­то­яния - от­на­ча­ло сатурновото, след то­ва слън- чевото, а пос­ле Луната от­но­во се от­де­ли­ла и за­поч­на­ла да се вър­ти око­ло ос­та­на­ло­то тяло. но вът­ре в та­зи Луна все още се на­ми­ра­ла Земята.

Сега ста­ва още ед­но мно­го важ­но изменение. Всичко, ко­ето е Земята, из­х­вър­ля от се­бе си днеш­на­та Луна. Това е на­й-­ло­ша­та ма­те­рия и същест- ва, неп­ри­год­ни еле­мен­ти - те се съ­дър­жат в се­гаш­на­та Луна. Всичко, ко­ето би­ло на­ди­га­ща вод­на субстанция, на Старата Луна зам­ръз­на­ло - то­ва мо­же да се до­ка­же физически,- а това, ко­ето би­ло спо­соб­но за по­-на­та­тъш­но развитие, ос­та­на­ло на Земята. Развитието ста­ва на Земята по пъ­тя на раз­де­ля­не на Старото Слънце и на три те­ла - Слънце, Луна и Земя. То­ва раз­де­ля­не ста­на­ло ми­ли­они го­ди­ни назад, в ста­ра­та ле­му­рийс­ка епоха. Тогава от пре­диш­ни­те лун­ни същества, ко­ито бя­ха опи­са­ни по­-го­ре ка­то минералорастения, жи­вот­но­рас­те­ния и човекоживотно, въз­ник­на­ли днеш­ни­те минерали, растения, жи­вот­но и човек, спо­со­бен да при­еме в се­бе си своя "Аз", кой­то по­-ра­но плу­вал над не­го и би­ло съ­еди­не­но с Бог. Съединяването на "Аза" с чо­ве­ка ста­на­ло след раз­де­ля­не­то на Слънце, Луна и Земя, и от то­зи мо­мент чо­век при­до­бил спо­соб­нос­т­та да съз­да­ва в се­бе си ис­тин­с­ка чер­ве­на кръв и да се из­диг­не на се­гаш­на­та степен.

Мюнхен, 4. 6. 1907 г.

Достигнахме в на­ше­то раз­г­леж­да­не до то­зи момент, ко­га­то Земята пре­ми­на­ла та­ка на­ре­че­но­то лун­но състояние. Ние ви­дях­ме също, че след то­ва лун­но със­то­яние на Земята пос­лед­ва­ло със­то­яние на сън на ця­ла­та система. Това тряб­ва да си го представите, раз­би­ра се, така, че всич­ки същества, ко­ито жи­ве­ели на та­зи планета, съ­що ми­на­ли през те­зи пре­ход­ни и меж­дин­ни със­то­яния и изживели, на­ми­рай­ки се в тях, то­ва по-различно, от пе­ри­од на външ­но развитие. Трябва да раз­г­ле­да­ме те­зи раз­лич­но неща, ко­ито пре­жи­вя­ва­ли те­зи съ­щес­т­ва и про­меж­ду­тъ­ка меж­ду лун­но­то раз­ви­тие на Земята и ней­но­то соб­с­т­ве­но зем­но развитие.

Ние видяхме, че на Луната жи­ве­ели три ви­да същества, ко­ито би­ли по един сво­е­об­ра­зен на­чин фи­зи­чес­ки пред­ци на на­ши­те се­гаш­ни при­род­ни царства. Там жи­ве­ли ня­как­ви минералорастения, жи­вот­но­рас­те­ния и човекоживотни. Самият чо­век пре­би­ва­вал на Старата Луна в със­то­яние

Ако ние пра­вил­но си пред­с­та­вим ста­ра­та пла­не­та Луна, то бих­ме мог­ли да я на­ре­чем в оп­ре­де­лен сми­съл та­ко­ва същество, ко­ето са­мо при­те­жа­ва ня­ка­къв живот, по­доб­но на дървото, вър­ху ко­ето жи­ве­ят раз­лич­ни същества. Нали са­ма­та Луна би­ла един вид един­но минералорастение. Нали ней­ни­те ска­ли би­ли са­мо уп­лът­не­ние на ми­не­ра­ло­-рас­ти­тел­на­та маса, ней­ни­те жи­вот­но­рас­те­ния из­рас­т­ва­ли от та­зи маса, а това, ко­ето ние мо­жем да на­ре­чем човекоживотни, кръ­жа­ло над Луната. Едновре- менно с то­ва тряб­ва да си изясним: това, ко­ето би­ло съз­на­ние на "Аза", още се на­ми­ра­ло по­ве­че или по­-мал­ко в ат­мос­фе­ра­та на Луната, в та­зи ог­не­на мъгла, т.е. би­ло още част, член на вис­ше­то съ­щес­т­во в ко­ето пре­би­ва­ва­ли всич­ки те­зи "Азове", ко­ито се­га жи­ве­ят в телата, от­де­ле­ни един от друг от кожата. И така, хора, ко­ито би­ха миг­ли да се дви­жат по планетата, при­те­жа­ва­щи съз­на­ние за соб­с­т­вен "Аз", ка­то днеш­ни­те хора, то­га­ва още не е имало. По-късно не­що дру­го се раз­ви­ло мно­го по­-сил­но от­кол­ко­то на Земята.

Вие знаете, че се­га на Земята се явя­ва дос­та аб­с­т­рак­т­но по­ня­тие това, ко­ето се на­ри­ча ду­ша на народа, ду­ша на расата. Днес мно­го предпола- гат, че дейс­т­ви­тел­на е са­мо чо­веш­ка­та душа, ко­ято жи­вее в сво­ето тяло, а ако се го­во­ри за немска, френска, рус­ка ро­до­ва душа, хо­ра­та гле­дат на то­ва ка­то на не­що по­ве­че или по­-мал­ко абстрактно, ка­то на обоб­ща­ва­щи понятия, ка­то на качества, ко­ито при­те­жа­ват от­дел­ни­те чле­но­ве на те­зи народи. За окул­тис­тът то­ва изоб­що не е така. За него, това, ко­ето се на­ри­ча на­род­на ду­ша - немска, рус­ка душа,- е не­що ко­ето съ­щес­т­ву­ва на­пъл­но самостоятелно. Само че та­зи на­род­на ду­ша в на­шия се­га­шен зе­мен свят при­със­т­ва са­мо духовно, та­ка че тя мо­же да се въз­п­ри­ема от този, кой­то мо­же да се из­диг­не до ас­т­рал­но ниво. Там ни­кой ня­ма да я отрече, по­не­же при­със­т­ва ка­то ре­ал­но жи­во същество. Там вие бих­те срещ­на­ли на­род­на­та душа, как­то сре­ща­те тук във фи­зи­чес­кия свят сво­ите прия- тели.

На Луната не би ви дош­ло на ум да от­ри­ча­те та­зи гру­по­ва­та душа, по­не­же то­га­ва тя съ­щес­т­ву­ва­ла още по-реално. Народната или ра­со­ва­та ду­ша е би­ла това, ко­ето на­соч­ва­ла кръв­та в те­ла­та от те­зи същества, ко­ито ле­те­ли око­ло Луната. Това е съд­ба­та на на­ша­та епо­ха - да се от­ри­чат та­ки­ва същества, ко­ито жи­ве­ят ре­ален жи­вот на ас­т­рал­но ниво, но не мо­гат да се въз­п­ри­емат тук във фи­зи­чес­кия свят. И ние се на­ми­ра­ме точ­но на вър­ха на то­ва ма­те­ри­ал­но развитие, стре­мя­що се да от­ри­ча би­ти­ето на та­ки­ва същества, ка­то на­род­ни­те и ра­со­ви­те души.

Вие тряб­ва да разберете, че на та­зи Стара Луна дейс­т­ви­тел­но е съ­щес­т­ву­ва­ла на­й-­го­ля­мо­то об­щ­нос­т­но съзнание, в срав­не­ние с то­ва на Земята. На Земята все­ки чо­век чув­с­т­ва се­бе си от­дел­но - на Луната не е би­ло така. на Луната в пъл­на си­ла съ­щес­т­ву­ва­ла гру­по­ва душа, ко­ято се по­явя­ва на Земята в ка­чес­т­во­то на на­род­на ду­ша в то­зи фин вид, и ця­ла­та пла­не­та Луна в го­ля­ма сте­пен при­те­жа­ва­ла об­що съзнание. И вие зна­ете сега, че та­зи Луна се ос­ве­тя­ва­ла от Слънцето. Слънцето се чув­с­т­ва­ло ка­то мъжко. Това се съх­ра­ни­ло в древ­ни­те еги­пет­с­ки митове: например, Луна - Изида - жена, Слънце - Озирис - мъж. Напълно от­със­т­ва­ло са­мо зат­во­ре­но­то в тя­ло­то съз­на­ние за сво­ето "Аз". То се съ­дър­жа­ло в ат­мос­фе­ра­та на Луната.

В пе­ри­ода на пре­ход от Луната към Земята раз­лич­ни съ­щес­т­ва от ат­мос­фе­ра­та на Луната ра­бо­ти­ли над това, чо­веш­ко­то етер­но тя­ло и чо­веш­ко­то ас­т­рал­но тя­ло да мо­гат да при­емат в се­бе си самосъзнанието. Какво е има­ло налице, ко­га­то от­но­во за­си­яло оно­ва Слънце, вът­ре в ко­ето все още се на­ми­ра­ли Луната и Земята? В об­к­ръ­же­ни­ето на то­ва от­но­во въз­к­ръс­на­ло Слънце се на­ми­ра­ли същества, ко­ито се­га със­та­вят ва­ши­те души. Те се на­ми­ра­ли там, дейс­т­вай­ки по та­къв начин, че в меж­дин­ния пе­ри­од вклю­чи­ли в етер­но­то и ас­т­рал­но­то тя­ло съз­на­ни­ето за "Аза". Във фи­зи­чес­ко­то тя­ло та­ко­ва съз­на­ние в ми­на­ло­то не съществувало, то про­дъл­жи­ло за се­га да бъ­де та­ко­ва човекоживотно, как­во­то би­ло на Луната. По то­зи начин, се за­гу­би­ло съответствието, ко­ето има­ло мяс­то на Луна- та. Това, ко­ето се по­то­пи­ло в ас­т­рал­но­то и етер­но тяло, по­ве­че не под­хож­да­ло на физическото, ко­ето се на­ми­ра­ло долу. В след­с­т­вие на то­ва би­ло необходимо, пре­диш­ни­те със­то­яние Сатурн, Слънце и Луна да се

повторят, за да се въз­с­та­но­ви та­ко­ва съответствие. Така про­из­лез­ли три­те повторения, и ед­ва след тях се по­яви­ла всъщ­ност на­ша­та Земя.

В на­ча­ло­то се по­яви­ло са­тур­но­во­то въп­лъ­ще­ние с фи­зи­чес­ки те­ла човекоживотни, но в ня­кои от­но­ше­ния те би­ли ве­че не та­ка прости, как­то на Сатурн. Тогава се­тив­ни­те ор­га­ни би­ли в за­ро­диш­но състояние, се­га към тях би­ли до­ба­ве­ни жле­зи­те и нервите, но и в та­къв вид те би­ли нес­по­соб­ни да при­емат това, ко­ето би­ло горе. Било не­об­хо­ди­мо да ста­не крат­ко пов­то­ре­ние на са­тур­но­во­то състояние. Над фи­зи­чес­ки­те те­ла тря- б­ва­ло да ра­бо­тят ду­хо­ве­те на Аза и Самостоятелността, за да внед­рят в те­зи те­ла спо­соб­нос­т­та да въз­п­ри­емат "Аза". по съ­щи­ят на­чин би­ло не­об­хо­ди­мо да се ми­не през слън­че­во­то състояние, за да ста­нат те­зи фи­зи­чес­ки те­ла спо­соб­ни да по­мес­тят "Аза" в те­зи органи, ко­ито се сфор­ми­ра­ли на Слънцето, а след то­ва тряб­ва­ло да пос­лед­ва и лун­но състояние, за да ста­не съ­що­то и с нер­в­на­та система.

И така, от­на­ча­ло ста­на­ло из­вес­т­но пов­то­ре­ние на са­тур­но­во­то състоя- ние. При него, съществата, ко­ито по­-ра­но би­ли човекоживотни, за­поч­на­ли да бро­дят по Земята по­доб­но на ав­то­ма­ти или машини. След то­ва нас­тъ­пи­ло времето, ко­га­то то­ва пов­то­ре­ние на са­тур­но­во­то със­то­яние пре­ми­на­ло в слън­че­во състояние. Тогава чо­веш­ки­те те­ла ста­на­ли по­доб­ни на спя­щи растения. После, ко­га­то Слънцето ве­че се отделило, нас­тъ­пи­ло пов­то­ре­ние на лун­но­то състояние. Останало всич­ко това, ко­ето по­-ра­но се от­де­ли­ло ка­то Луна. Така се пов­то­рил от­но­во це­лия ци­къл на лун­но­то развитие, с та­зи разлика, че съ­щес­т­ва­та при­до­би­ли спо­соб­ност да при­емат в се­бе си "Аза".

Това пов­то­ре­ние на лун­ния кръ­гов­рат би­ло за Земята, ако мо­же та­ка да се изразя, ло­шо време, по­не­же от ду­хов­на глед­на точ­ка в чо­веш­ко­то тя- ло, ко­ето се със­то­яло са­мо от физическо, етер­но и ас­т­рал­но те­ла бил вне­сен "Аза" без из­чис­т­ва­не на мисленето. В епохата, ко­га­то Слънцето ве­че се отделило, а Земята още не би­ла из­х­вър­ли­ла Луната, чо­ве­кът се на­ми­рал в та­ко­ва състояние, че не­го­во­то ас­т­рал­но тя­ло би­ло но­си­тел на на­й-­ди­ви­те желания, по­не­же всич­ки ло­ши си­ли влез­ли в него, а не съ­щес­т­ву­ва­ла тях­на противоположност. След от­де­ля­не на Слънцето се по- лучила, ако из­ра­зим то­ва със се­гаш­ния език, та­ка­ва маса, в ко­ято хо­ра­та все още на­пъл­но би­ли гру­по­ва душа, и при то­ва край­но сла­дос­т­рас­т­на и с на­й-­ло­ши влечения.

И в то­зи пре­хо­ден период, в то­зи ис­тин­с­ки ад, под вли­яни­ето на от­де­ле­но­то из­чис­те­но Слънце - не са­мо фи­зи­чес­ко­то Слънце, а и слън­че­ви­те съ­щес­т­ва се от­де­ли­ли със Слънцето,- та­зи пов­та­ря­ща се пла­не­та Луна пос­те­пен­но уз­ря­ла дотолкова, че ус­пя­ла да из­х­вър­ли от се­бе си ужас­ни­те вле­че­ния и си­ли и да за­па­зи на Земята това, ко­ето би­ло спо­соб­но за развитие. С от­де­ля­не на днеш­на­та Луна са се от­де­ли­ли и всич­ки те­зи ­

Сега да раз­г­ле­да­ме са­ми­те човекоживотни. Те пос­те­пен­но съз­ре­ли до- толкова, че в тях мо­же­ло да се вло­жи "Аза". И така, се­га пред нас има­ме човек, със­то­ящ се от че­ти­ри­те принципа: физическо, етерно, ас­т­рал­но тя­ло и "Аз", и пре­би­ва­ващ на Земята. Първо се из­ме­ня пре­диш­но­то пла- ващо, ви­та­ещо по­ло­же­ние на човека, и той за­поч­ва пос­те­пен­но да зас­та­ва във вер­ти­кал­но положение. Неговият гръб­на­чен стълб, не­го­вия гръб­на­чен нер­вен ствол се из­п­ра­вил в про­ти­во­по­лож­ност на хо­ри­зон­тал­но­то положение, ко­ето за­емал през лун­на­та епоха. Па­ра­лел­но с то­ва из­п­ра­вя­не вър­вя­ло и офор­мя­не­то на глав­ния мо­зък от раз­ши­ри­ла­та се ма­са на гръб­нач­ния мозък, е ос­вен това, и още един про­цес на развитие. За плу- ващото, ви­та­ещо­то пред­виж­ва­не и в лун­на­та епоха, и при ней­но­то пов- торение, ко­га­то на­око­ло още при­със­т­ва­ли си­ли на ог­не­на­та мъгла, на чо­ве­ка му би­ло не­об­хо­ди­мо не­що от ро­да на пла­ва­те­лен ме­хур и та­къв ме­хур дейс­т­ви­тел­но съ­щес­т­ву­вал в чо­веш­ка­та природа, как­то се­га съ­щес­т­ву­ва при рибите. Сега ог­не­на­та мъгла, ко­ято на­ре­кох­ме "руах", за­поч­на­ла да се утаява. Това ста­ва­ло бав­но и постепенно. Въздухът все още бил из­пъл­нен с гъс­ти вод­ни пари, а на­й-­ло­шо­то се утаявало, и с то­ва за­поч­на­ла епохата, ко­га­то чо­ве­кът прес­та­нал да ди­ша с хри­ле и за­поч­нал да ди­ша с бе­ли­те дробове. Плавателният ме­хур се пре­вър­нал в бе­ли дробо- ве. Благодарение на то­ва чо­ве­кът по­лу­чил спо­соб­нос­т­та да при­ема в се­бе си ви­со­ки ду­хов­ни съ­щес­т­ва - пър­ви­те за­ро­ди­ши на това, ко­ето стои над "Аза", - Дух-Себе или Манас.

Превръщането на пла­ва­тел­ния ме­хур в бял дроб, Библията из­ра­зя­ва с удивителните, мо­ну­мен­тал­ни думи: "И Бог вдъх­на в не­го­во­то ли­це /чо- века/ ди­ха­ние на живота, и ста­нал чо­век жи­ва душа". В те­зи ду­ми е из­ра­зе­но това, ко­ето ста­на­ло с чо­ве­ка в те­че­ние на ми­ли­они години. Всички те­зи същества, с ко­ито се запознахме, би­ло те жи­вот­но­рас­те­ния или чо­ве­ко­жи­вот­ни на Луната, а съ­що и тех­ни­те по­том­ци от лун­на­та епо­ха на Земята,- всич­ки те още не са има­ли чер­ве­на кръв. Това, ко­ето са има­ли те в се­бе си, по­доб­но кръв­та на се­гаш­ни­те нис­ши животни, не би­ло оц­ве­те­но в чер­вен цвят. Напомнящата на кръв суб­с­тан­ция се вти­ча­ла от­вън и из­ти­ча­ла обратно. За да скрие в се­бе си при­ема на чер­ве­на кръв, би­ло не­об­хо­ди­мо още нещо. Ние ще раз­бе­рем това, ако научим, че до от­де­ля­не­то на Луната, в раз­ви­ти­ето на на­ша­та пла­не­та же­ля­зо­то не из­пъл­ня­ва­ло ни­как­ва роля. До то­ва вре­ме на пла­не­та­та ни не е има­ло желязо. Тя го
е по­лу­чи­ла бла­го­да­ре­ние на това, че пла­не­та­та Марс пре­ми­на­ла през Земята и, та­ка да се каже, ос­та­ви­ла на нея желязо. За то­ва вли­яни­ето на же­ля­зо­то в чер­ве­на­та кръв - има мар­си­ан­с­ки произход.

Това е съх­ра­не­но в ле­ген­ди­те в смисъл, че те при­пис­ват на Марс свой- ството, ко­ето же­ля­зо­то да­ва на кръвта,- мощ­на сила, войнственост. Така влиянието, ид­ва­що от ди­ха­тел­ния процес, би­ло под­си­ле­но от въ­веж­да­не­то на же­ля­зо в на­шия организъм. Това би­ло из­вън­ред­но важ­но за на­ше­то зем­но развитие. Под те­зи вли­яния чо­веш­кия ор­га­ни­зъм тол­ко­ва се усъ- вършенствал, че ста­на­ло въз­мож­но да се каже: чо­ве­кът за­поч­нал със своя "Аз" да ос­ве­тя­ва и из­чис­т­ва ком­по­нен­ти­те на сво­ята същност, ко­ито е по­лу­чил по-рано, на Сатурн, Слънцето и Луната. Тази ра­бо­та запо- чнала, раз­би­ра се, с то­зи компонент, кой­то бил по­лу­чен последен,- с ас­т­рал­но­то тяло. И то­ва из­чис­т­ва­не на на­ше­то ас­т­рал­но тя­ло е на­ша­та кул- тура.

Ако вие бих­те мог­ли да наб­лю­да­ва­те човека, кой­то е бил още в про­це­са на пре­ход от хри­ле към бе­ли дробове, кой­то пра­вил пър­ви­те си крач­ки за при­до­би­ва­не на чер­ве­на кръв, вие бих­те открили, че той съв­сем не при­ли­ча на на­шия се­га­шен облик. Той бил тол­ко­ва различен, че в край­на смет­ка е срам­но да се зах­ва­ща­ме с не­го­во­то описание, по­не­же на се­гаш­ния ма­те­ри­алис­тич­но мис­лещ то­ва би му се сто­ри­ло уродство. Този чо­век се на­ми­рал при­мер­но на ста­дий на раз­ви­тие на амфибия, влечуго, ко­ито за­поч­ва­ли да ди­шат с дробове. Той пос­те­пен­но се учил да се опи­ра на земята, пре­ми­на­вай­ки към то­ва реещи, плу­ва­щи движения. Когато казват, че през ле­му­рийс­ка­та епо­ха чо­ве­кът при­те­жа­вал та­къв на­чин на предвижване, че под­с­ка­чал ту на еди­ния крак, ту на другия, ед­ва мо­жещ да ходи, и от­но­во се из­ди­гал във въздуха, то не­що по­доб­но мо­жем да от­к­ри­ем са­мо при древ­ни­те гущери. От то­зи човек, не са ос­та­на­ли ни­как­ви вкаменелости, ко­ито би­ха миг­ли да от­к­ри­ят геолозите, по­не­же чо­веш­ко­то тя­ло би­ло съв­сем меко, в не­го още не са би­ли вклю­че­ни костите.

Как за­поч­на­ла да из­г­леж­да Земята, след ка­то се ос­во­бо­ди­ла от Луната. Преди тя би­ла об­к­ръ­же­на от ог­не­на мъгла, все ед­но из­ди­га­ща се па­ра от ки­пящ котел, пос­ле гъс­ти­те вод­ни па­ри изчезнали. Сега Земята ста­на­ла такава, че тя има­ла са­мо тън­ко втвър­де­но покритие, под ко­ето се на­ми­ра­ло то­ва кипящо, кло­ко­че­що ог­не­но море, ко­ето би­ло ос­та­тък от ог­не­на­та мъг­ла на ста­ра­та атмосфера. После се по­яви­ли пос­те­пен­но мал­ки ос­т­ров­че­та - пър­ви­те об­ра­зо­ва­ния на на­ше­то се­гаш­но ми­не­рал­но царст- во. На Луната все още би­ло цар­с­т­во на минералорастения; пър­ви­те за­ча­тъ­ци на на­ши­те ка­мъ­ни и ска­ли се­га се фор­ми­рат по пъ­тя на уплътнява- не, на ми­не­ра­ли­зи­ра­не ог­не­на­та ма­са на Земята. Още пре­ди то­ва цар­с­т­во жи­вот­но­рас­те­ни­ята се раз­ви­ли до със­то­яни­ето на днеш­но­то рас­ти­тел­но царство. Тези съ­щи­те лун­ни същества, ко­ито би­ли чо­ве­ко­жи­вот­ни се

И така, в да­леч­но­то ле­му­рийс­ко вре­ме Земята би­ла ед­на ог­не­на маса, в ко­ято се­гаш­ни­те ми­не­ра­ли би­ли в по­-го­ля­ма­та си част разтворени, на­ми­ра­ли се в теч­но състояние, как­то же­ля­зо­то в то­пил­на пещ. От то­ва със­то­яние за­поч­на­ли да се раз­ви­ват пър­ви­те ос­т­ро­ви от ми­не­рал­на маса. по нея бродили, от­час­ти подскачайки, от­час­ти ре­ей­ки се, пред­ци­те на хората. Духът-Себе се ста­ра­ел пос­те­пен­но да ов­ла­дее човека.

По то­зи начин, ние тряб­ва да си пред­с­та­вя­ме древ­на­та ог­не­на епо­ха на Земята ка­то време, в ко­ето в из­вес­т­но от­но­ше­ние още при­със­т­ва­ли пос­лед­ни­те от­з­ву­ци на лун­ни сили, ко­ито след то­ва пос­те­пен­но изчезнали. Тяхната про­ява се изя­вя­ва в това, че чо­веш­ка­та во­ля гос­под­с­т­ва над суб­с­тан­ци­ите и при­род­ни­те сили. Известно е, че на Луната чо­век все още е бил мно­го тяс­но свър­зан с природата; то­га­ва гру­по­ва­та ду­ша ръ­ко­во­де­ла жи­во­та на човека. след то­ва ве­че не би­ло така, но все още съ­щес­т­ву­ва­ла ма­ги­чес­ка връз­ка меж­ду чо­веш­ка­та во­ля и ог­не­ни­те сили. Ако ко­га­то чо­ве­кът имал мек характер, то­га­ва чрез сво­ята во­ля дейс­т­вал по та­къв начин, че при­род­на­та сти­хия на огъ­ня се успокоявала. Страстният чо­век по ма­ги­чес­ки на­чин дейс­т­вал със сво­ята во­ля така, че ог­не­на­та ма­са ярос­т­но кло­ко­чи­ла и раз­къс­ва­ла тън­кия пок­ров на Земята. И та­ка вся­ка ди­ва страс­т­на мощ, ко­ято би­ла при­съ­ща на чо­ве­ка на Луната и през пе­ри­ода на пов­та­ря­не на лун­на­та епо­ха на Земята, още вед­нъж се про­мък­на­ла във въз­ник­ва­щи­те от то­зи мо­мент ин­ди­ви­ду­ал­ни чо­веш­ки души. Страстите вли­я­ели на ог­не­ни­те ма­си та­ка революционно, че го­ля­ма част от сушата, на ко­ято жи­ве­ели лемурийците, загинала. Само мал­ка част от жи­те­ли­те на Лемурия оце­ля­ла и про­дъл­жи­ла чо­веш­кия род.

Всички вие сте жи­ве­ли то­га­ва - на­ис­ти­на ва­ши­те ду­ши се спа­си­ли от бур­на­та ог­не­на ма­са на Лемурия. Та част от човечеството, ко­ято се

Какви си­ли вли­я­ели от­вън на ста­ва­що­то до ле­му­рийс­ка­та епоха? пре­ди всичко, по вре­ме­то на Сатурн то­ва би­ли съществата, ко­ито ние на­ри­ча­ме ду­хо­ве на Егоизма, т.е. Самостоятелността. В слън­че­ва­та епо­ха то­ва са Архангелите, Духовете на Огъня, а в лун­на­та - съществата, ко­ито били, та­ка да се каже, доб­ри­те ду­хо­ве на лун­но­то време. Тяхното хрис­ти­ян­с­ко име - е Ангели, те­осо­фи­ята ги на­ри­ча съ­що "Духове на Мрака". Техният на­й-­ви­ден вожд ние на­ре­кох­ме Свети Дух, уп­ра­ви­те­ля на ог­не­ни­те ду­хо­ве - Христос, а на са­тур­но­ви­те - Дух-Отец. И така, последният, кой­то тво­рил тук със сво­ето войнство, бил духът, кой­то хрис­ти­яни­те на­ри­чат Свети Дух, уп­ра­ви­те­ля на лун­ния ста­дий на развитие, духът, кой­то при­със­т­вал още през вре­ме­то на пов­то­ре­ние на лун­но­то вре­ме на Земята. Това бил съ­щия то­зи дух, кой­то ръ­ко­во­дил то­га­ва стро­ител­с­т­во­то отвън, и се­га изпратил, та­ка да се каже, лъч от сво­ето съ­щес­т­во в човека. В на­ча­ло­то на ле­му­рийс­ка­та епо­ха ние тряб­ва да раз­ли­ча­ва­ме два ви­да духове: тези, ко­ито под­гот­вя­ли нис­ша­та телесност, вну­ша­ва­ли на хо­ра­та съз­на­ние за тех­ния соб­с­т­вен "Аз", фор­ми­ра­ли об­вив­ка­та на хората, и то­зи дух, кой­то сам вля­зъл в чо­ве­ка в момента, в кой­то той за­поч­вал да се учи да диша.

Ако вие се­га си спом­ни­те за това, че всичко, на Сатурн би­ло ог­не­на маса, об­к­ръ­же­на от мно­го тън­ка атмосфера, след то­ва на Слънцето би­ло га­зо­об­раз­но състояние, а на Луната - об­к­ръ­же­но от из­вес­т­ни ма­си ог­не­на мъгла,- вие ще тряб­ва да при­еме­те про­це­са на раз­ви­тие на Земята ка­то изчистване, как­то раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то се явя­ва изчистване. Това, днес на­ри­ча­ме въздух, са­мо пос­те­пен­но се из­чис­т­ва­ло от всичко, ко­ето се из­пъл­ва­ло под фор­ма­та на па­ра и дим. Ние тряб­ва да изясним, че от­де­ли­ло­то се то­га­ва от ат­мос­фе­ра­та е субстанцията, от ко­ято се из­г­ра­ди­ла вся­ка телесност. Въздухът - е на­й-­чис­то­то от това, ко­ето оста- нало. Той е на­й-­доб­ра­та те­лес­ност за пред­вож­да­щи­ят ду­хо­ве­те на Луна- та, ко­ито хрис­ти­ян­с­т­во­то на­ри­ча Ангели. За то­ва чо­ве­кът въз­п­ри­емал във въздуха, из­чис­те­ни­ят и отделеният, те­лес­нос­т­та на но­вия пред­вож­дащ ду­хо­ве­те на Земята, се­гаш­ни­ят водач, Духът на Йехова. В по­вея на вя­тъ­ра се усе­ща­ло това, ко­ето ръ­ко­во­ди­ло и уп­рав­ля­ва­ло Земята. Така, чув­с­т­вай­ки във въз­ду­ха Божествената телесност, хо­ра­та пре­ми­на­ва­ли

към епо­ха­та на Атлантида, чи­ято су­ша се­га об­ра­зу­ва дъ­но­то на Атлан- тическия океан.

Магическото влияние, ко­ето има­ха хо­ра­та вър­ху ог­не­но­то море, при зем­ни­те процеси, пос­те­пен­но изчезнаха. За то­ва пък в на­ча­ло­то на ат­лан­т­с­ка­та епо­ха се съх­ра­ни­ла дру­га връзка. Човекът още при­те­жа­вал то­га­ва из­вес­т­на ма­ги­чес­ка власт над рас­те­жа на растението, то мо­жел с во­ле­во въз­дейс­т­вие да го на­ка­ра да рас­те по-бързо. Човекът бил още тяс­но свър­зан с при­род­ни­те същества. Целият жи­вот на ат­лан­та бил свър­зан с природата.

Това, ко­ето днес се на­ри­ча уме­ние да се комбинира, интелект, ло­ги­чес­ко мис­ле­не - то­га­ва та­ва не съществуваше. Затова пък в чо­ве­ка до го­ля­ма сте­пен бе­ше раз­ви­то дру­го - например, паметта, бас­нос­лов­но­то раз­ви­тие на ко­ято ние се­га до­ри не мо­жем да си представим.

Човекът не мо­же­ше да смята, не мо­же­ше до­ри да сметне, че две по две е четири, но бла­го­да­ре­ние на сво­ята па­мет той зна­еше това. Той ви­на­ги си спом­ня­ше съ­би­ти­ята ста­на­ли по-рано. През ат­лан­т­с­ка­та епо­ха се за­па­зи­ли вли­яни­ето на на­род­на­та и ра­со­ва душа, въп­ре­ки че на­род­на­та ду­ша не се усе­ща­ла от чо­ве­ка не­пос­ред­с­т­ве­но вът­ре в се­бе си, как­то би­ло на Луната. Това вли­яние бе­ше до тол­ко­ва силно, че то­га­ва би­ло невъзмож- но, ня­кой кой­то при­над­ле­жал към ед­на ра­со­ва или на­род­на ду­ша да вле­зе в ня­как­ва връз­ка с друг, при­над­ле­жащ към дру­га раса. Между хо­ра­та от раз­лич­ни­те на­род­ни ду­ши има­ло го­ля­ма антипатия. Любов мо­же­ла да съ­щес­т­ву­ва са­мо в гра­ни­ци­те на ед­на на­род­на душа. Може да се каже, че об­ща­та кръв, ко­ято по-рано, през лун­на­та епоха, се спус­ка­ла на­до­лу от на­род­на­та душа, би­ла при­чи­на за общността, и за из­жи­вя­ва­но­то от пред­ци­те да се пом­ни не та­ка смътно, а на­пъл­но отчетливо. Хората се чув­с­т­ва­ли част от ве­ри­га­та на предците, с ко­ято ги свър­з­ва­ла об­ща­та кръв, по­доб­но на това, как­то вие чув­с­т­ва­те ръ­ка­та ка­то част от своя организъм. Това чув­с­т­во за об­щ­ност би­ло свър­за­но с раз­ви­ти­ето до толкова, до­кол­ко­то при прехода, кой­то раз­г­ле­дах­ме и кой­то ста­нал по вре­ме на от­де­ля­не на Слънцето и от­де­ля­не на Луната, вър­вял друг ва­жен процес. Този про­цес е свър­зан с про­це­са на втвърдяване, кой­то ста­вал на Земята. Въз- никнало ми­не­рал­но­то цар­с­т­во и ед­нов­ре­мен­но с то­ва съ­що та­къв про­цес на втвър­дя­ва­не за­поч­нал да ста­ва в нед­ра­та на чо­веш­ка­та природа. От ме­ка­та ма­са за­поч­на­ла пос­те­пен­но да се об­ра­зу­ва по-твърда, ко­ято в на­ча­ло­то об­ра­зу­ва­ла хрущял, а след то­ва кости, и ед­ва с по­ява­та на кос­т­на­та тъ­кан за­поч­на­ло пред­виж­ва­не­то на чо­ве­ка с крака, с ходене.

Паралелно с про­це­са на фор­ми­ра­не на кос­ти­те вър­вял друг процес. Чо- векът се раз­ви­вал по­-на­та­тък бла­го­да­ре­ние на това, че лун­на­та ма­са се от­де­ли­ла от Земята и ос­та­на­ло само, ко­ето е спо­соб­но да се развива. В резултат, в съществата, ко­ито на­се­ля­ва­ли Земята, се об­ра­зу­ва­ли два ви­да

Всичко, ко­ето в те­зи да­леч­ни времена, ко­га­то Слънцето, Луната и Земя- та би­ли още заедно, дейс­т­ва­ло по та­къв начин, че мо­же да се на­ре­че жен­с­ко начало,- то­ва се оп­ло­дот­во­ря­ва­ло от си­ли­те на са­мо­то Слънце. Слънцето усе­ща­ло се­бе си ка­то мъж­ки принцип, а Луната - женски. Сега Луната по­лу­чи­ла самостоятелност, и си­ли­те на две­те те­ла се смесили. Ние изоб­що мо­жем да на­ре­чем съществата, ко­ито въз­ник­на­ли до из­х­вър­ля­не­то на Луната, един вид жен­с­ки същества, по­не­же всич­ки оп­ло­дя­ва­щи си­ли ид­ват от вън, от Слънчевите сили. Едва на Земята, из­т­ръг­вай­ки от се­бе си Луната, та­ка че от то­га­ва Слънцето ос­ве­тя­ва­ло се­га съ­вър­шен­но раз­лич­но тяло,- ед­ва тук ста­ро­то и не­ди­фе­рен­ци­ра­но жен­с­ко на­ча­ло мо­же­ло да се раз­де­ли на мъж­ко и жен­с­ко естество, тъй ка­то с про­це­са на втвър­дя­ва­не и об­ра­зу­ва­не на кос­ти­те ста­нал и пре­ход към би­тие от по­лов ред. По то­зи на­чин би­ла да­де­на и въз­мож­ност пра­вил­но да се из­г­ра­ди "Аза".