Лекции държани в Мюнхен превод от руски: петранка георгиева

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

Днес ще по­го­во­рим още за прин­ци­па на посвещение, или езо­те­рич­но­то ученичество. При то­ва ще ста­не при нас за два ме­то­да на ученичеството, при ко­ито пре­ди всич­ко взе­мат под вни­ма­ние това, за ко­ето тук се го­во­ре­ше за раз­ви­ти­ето на човечеството, по­не­же е не­об­хо­ди­мо да разберем, че ис­ти­на­та по та­къв на­чин се по­лу­ча­ва по пъ­тя на пре­на­ся­не на чове- чеството.

Беше казано, че хо­ра­та в древ­на Атлантида мо­же­ха да чер­пят мъд­рост от всичко, ко­ето ги обкръжаваше. Колкото по­-да­ле­че оти­ва­ме в древ­но­то минало, тол­ко­ва по­ве­че от­к­ри­ва­ме та­ки­ва със­то­яния на съзнанието, бла­го­да­ре­ние на ко­ито бя­ха спо­соб­ни да въз­п­ри­емат тво­ря­щи­те си­ли про­низ­ва­щи света, и ду­хов­ни­те съ­щес­т­ва око­ло нас. Всичко, ко­ето ни об- кръжава, въз­ник­ва бла­го­да­ре­ние на те­зи тво­ря­щи същества, и да ги виж­да­ме - то­ва оз­на­ча­ва да ги познаваме.

Когато чо­ве­чес­т­во­то се раз­ви до на­ше­то се­гаш­но със­то­яние на съзнание- то, т.е., соб­с­т­ве­но казано, са­мо в на­ша­та пе­та сле­дат­лан­т­с­ка епоха, то по­чув­с­т­ва­ло в ду­ша­та си тъга, же­ла­ние от­но­во да се за­вър­не в ду­хов­ния свят. И аз ви казах, че древ­ни­ят на­род на Индия от са­мо­то на­ча­ло жи­ве­ела в дъл­бо­ка жаж­да да на­уча­ва за всичко, ко­ето ни об­к­ръ­жа­ва в то­зи свят, дейс­т­ви­тел­но духовно, и че в те­зи хо­ра въз­ник­на та­ка­ва представа: всичко, ко­ето ни об­к­ръ­жа­ва е сън, илюзия, а на­ша­та един­с­т­ве­на за­да­ча се със­тои в то­ва да се раз­ви­ва­ме до ви­со­та­та на древ­на­та мъдрост, ко­ято е съз­да­ва­ла и ра­бо­ти­ла в древ­ни­те времена. Учениците на древ­ни­те Риши же­ла­ели да стъ­пят на пътя, кой­то ги во­дил с по­мощ­та на Йогата към съ­зер­ца­ва­не на света, от кой­то те са­ми са слезли. Те се стре­мя­ха да бъ­дат из­вън Майа и по­-б­ли­зо до то­зи ду­хо­вен свят.

Това е пътя, по кой­то мо­же да вър­ви човек. Най-новия път на из­ди­га­не към мъд­рос­т­та то­ва е пъ­тя на розенкройцерите. Този път ни на­соч­ва не към миналото, а към бъдещето, към то­ва състояние, ко­ето чо­век ще из­жи­вее наново. Розенкройцерството е по­мощ­та на оп­ре­де­ле­ни методи,
учи да се раз­ви­ва от са­мия се­бе си та­зи мъдрост, ко­ято е за­ло­же­на в човека. То­зи път бе­ше по­со­чен от ос­но­во­по­лож­ни­ка на ро­зен­к­ройцер­с­ко­то езо­те­рич­но движение, на­ри­чан във външ­ния свят Християн Розен- кройц. Това не е нех­рис­ти­ян­с­ки път, то­ва е път на християнски, са­мо че прис­по­со­бен към съв­ре­мен­ни­те ус­ло­вия и на­ми­ращ се всъщ­ност меж­ду хрис­ти­ян­с­кия път и пъ­тя на йогата.

От час­ти той бе­ше под­гот­вен мно­го пре­ди хрис­ти­ян­с­т­во­то и при­ел осо­бе­на фор­ма бла­го­да­ре­ние на то­зи ве­лик посветен, кой­то под име­то Дионисий Аеропагит ос­но­вал в езо­те­рич­на­та шко­ла на Павел в Атина то­ва обучение, от ко­ето про­из­ле­зе ця­ла­та пос­лед­ва­ща мъд­рост и обу- чение.

Това са два­та на­й-­важ­ни пъ­тя на езо­те­рич­но­то уче­ни­чес­т­во на Запад. Всичко, ко­ето е свър­за­но с на­ша­та кул­ту­ра и животът, кой­то во­дим и тряб­ва да водим, всич­ко то­ва се из­ви­ся­ва и въз­кач­ва по прин­ци­па на пос­ве­ще­ние на хрис­ти­ян­с­ко­то и ро­зен­к­ройцер­с­ко ученичество. Чистото хрис­ти­ян­с­т­во е мал­ко теж­ко за се­гаш­ния човек, и по та­зи причина, чо­ве­ка е при­ну­ден да жи­вее в ус­ло­ви­ята на на­ше­то вре­ме бе­ше въ­ве­ден ро­зен­к­ройцер­с­кия път. Онзи, кой­то же­лае да вър­ви по стария, чис­то хрис­ти­ян­с­ки път през съв­ре­мен­ния живот, тряб­ва да има въз­мож­нос­т­та по ня­кое вре­ме да се от­де­ли от външ­ния живот, за да мо­же в пос­лед­с­т­вие по­-­ин­тен­зив­но да нав­ле­зе в то­зи живот. по ро­зен­к­ройцер­с­кия път мо­же да вър­ви всеки, как­ви­то и да би­ха би­ли не­го­ви­те за­ни­ма­ния и сфе­ра на живот.

Да оха­рак­те­ри­зи­ра­ме чис­то хрис­ти­ян­с­кия път. Неговия ме­тод е пред­пи­сан от на­й-­дъл­бо­ка­та хрис­ти­ян­с­ка книга, ко­ято на­й-­мал­ко раз­би­рат пред­с­та­ви­те­ли­те на хрис­ти­ян­с­ко­то богословие, - Евангелието на Йоан, а не­го­во­то съ­дър­жа­ние ще от­к­ри­ем в Апокалипсиса, или Тайното откро- вение.

Евангелието на Йоан е уди­ви­тел­на книга. Тя тряб­ва не прос­то да се прочете, а да се изживее. И тя мо­же да се изживее, ако осъзнаем, че в нея се съ­дър­жат на­пътс­т­вия за вът­реш­ния живот, ко­ито тряб­ва да се из­пъл­ня­ват по съ­от­вет­ния начин. Християнския път изис­к­ва от своя уче­ник да виж­да в Евангелието на Йоан кни­га за медитация. Принципното условие, ко­ето в ед­на или дру­га сте­пен от­па­да в ро­зен­к­ройцер­с­ко­то ученичество, тук се явя­ва на­й-с­т­ро­га вя­ра в лич­нос­т­та на Христос Исус. Необходимо е да има в се­бе си в по­-мал­ка сте­пен въз­мож­ност да се вяр­ва в това, че та­зи вис­ша индивидуалност, то­зи пред­во­ди­тел на ог­не­ни­те ду­хо­ве от слън­че­ва­та епо­ха фи­зи­чес­ки се въп­лъ­тил в ли­це­то на Исус от Назарет, че то­ва бе­ше не "прос­то чо­век от Назарет", не ин­ди­ви­ду­ал­ност по­доб­на на Сократ, Платон или Питагор. Трябва да се раз­би­ра Неговото прин­цип­но раз­ли­чие от всич­ки останали. Онзи, кой­то же­лае да вър­ви по
чис­то хрис­ти­ян­с­кия път на ученичеството, тряб­ва да приз­на­ва в Него един­с­т­ве­ни­ят по своя при­ро­да Богочовек, в про­ти­вен слу­чай ня­ма да има вяр­но ос­но­ва­но чувство, ко­ето би про­бу­ди­ло душата. За то­ва тряб­ва дейс­т­ви­тел­но да се вяр­ва в пър­ви­те ду­ми в Евангелието на Йоан: "В на­ча­ло­то бе Словото, и Словото бе­ше у Бог, и Словото бе­ше Бог" - и т.н. до ду­ми­те "И сло­во­то ста­на плът и оби­та­ва­ше с нас". Т.е., то­зи дух, кой­то бе­ше по­ве­ли­тел на ог­не­ни­те духове, кой­то бе­ше свър­зан с пре­об­ра­зя­ва­не на Земята, Той дейс­т­ви­тел­но жи­вя с нас в плът­с­ка обвивка. Това тряб­ва да се признае. Този, кой­то не мо­же да нап­ра­ви това, по­-доб­ре да пред­по­че­те дру­гия път на ученичеството. Но този, кой­то съб­лю­да­ва то­ва прин­цип­но ус­ло­вие и седмици, месеци, вся­ка сут­рин ме­ди­тив­но из­вик­ва в сво­ята ду­ша ду­ми­те от Евангелието на Йоан до мястото, къ­де­то е ка­за­но "из­пъл­не­но с бла­го­дат и истина", при то­ва не тол­ко­ва раз­би­рай­ки ги, а и жи­ве­ей­ки в тях, за не­го те­зи ду­ми ста­ват си­ла про­буж­да­ща душата. Тъй ка­то то­ва не са обик­но­ве­ни думи, а про­буж­да­ща сила, ко­ито из­вик­ват от ду­ша­та дру­га сила. Само уче­ни­кът тряб­ва да има тър­пе­ние да из­вик­ва те­зи ду­ми в ду­ша­та си постоянно, все­ки ден. Тогава си­ли­те не­об­хо­ди­ми за хрис­ти­ян­с­ко­то ученичество, се раз­ви­ват чрез про­буж­да­не на съ­вър­шен­но оп­ре­де­ле­ни чувства. Християнският път е по­-с­ко­ро вът­ре­шен път, до ко­ито в ро­зен­к­ройцер­с­ко­то уче­ни­чес­т­во усе­ща­не­то се въз­п­ла­ме­ня­ва във външ­ния свят.

Християнският път е път на раз­ви­тие на чувствата. Седем сте­пе­ни на чув­с­т­ва­та се про­буж­дат за живот. Към то­ва се до­ба­вят лич­но и са пред­наз­на­че­ни за оп­ре­де­ле­ния характер. Обаче във все­ки слу­чай е не­об­хо­ди­мо да се пре­жи­вее 13-та гла­ва на Евангелието на Йоан, да се пре­жи­вее така, как­то аз се­га ще опиша. Учителят каз­ва на ученика: ти тряб­ва да раз­ви­еш в се­бе си оп­ре­де­ле­ни чувства. Представи си как рас­те­ни­ето из­рас­т­ва от почвата. То е над ми­не­рал­на­та почва, вър­ху ко­ято расте, но та­зи поч­ва му е необходима. То, висшето, не мо­же да се спра­ви без низ- шето. И ако би мог­ло рас­те­ни­ето да мисли, то би ка­за­ло на земята: ма­кар да съм по­-вис­ше от теб, аз не мо­га да съ­щес­т­ву­вам без теб,- и бла­го­дар­но би се на­ве­ло към нея. Точно по съ­щия на­чин би тряб­ва­ло да пос­тъ­пи жи­вот­но­то по от­но­ше­ние на растението, по­не­же без не­го не би мог­ло да съществува, и точ­но та­ка би тряб­ва­ло да се от­на­ся чо­ве­ка спря­мо живот- ното. И ко­га­то чо­ве­кът се из­ди­га нагоре, той тряб­ва да каже: ни­ко­га не бих се ока­зал на се­гаш­на­та степен, ако не би има­ло по-низша. И той тряб­ва с бла­го­дар­ност да и се поклони, по­не­же тя е нап­ра­ви­ла въз­мож­но това, че той се­га съществува. Ни ед­но съ­щес­т­во на све­та не би мог­ло да съ­щес­т­ву­ва без низшето, на ко­ето е длъж­но да бъ­де благодарно. Така и Христос не би мо­гъл да съ­щес­т­ву­ва без Дванадесетте, и три­на­де­се­та гла­ва от Евангелието на Йоан изоб­ра­зя­ва все­об­х­ва­ща­що­то чув­с­т­во на бла-­

Ако пред­с­та­вим то­ва ка­то ос­нов­но чувство, про­буж­да­що се в чо­веш­ка­та душа, ако уче­ни­кът сед­ми­ци или ме­се­ци се на­ми­ра в раз­ми­съл съзерца- ние, ко­ито за­дъл­бо­ча­ват в не­го­ва­та ду­ша то­ва ос­нов­но чув­с­т­во - чув­с­т­во­то за това, с как­ва бла­го­дар­ност вис­ши­ят тряб­ва да гле­да на низшия, да­ващ му въз­мож­ност за живот,- то­га­ва се про­буж­да пър­во­то ос­нов­но чувство, ко­ето дос­та­тъч­но е из­пи­та­но от чо­ве­ка в он­зи момент, ко­га­то се по­явя­ват оп­ре­де­ле­ни­те сим­п­то­ми - един вън­шен приз­нак и ед­но вът­реш­но видение. Външният приз­нак се със­тои в то­ва че чо­век чувства, как кра­ка­та му се из­ми­ват с вода, във вът­реш­но­то виж­да­не той сам се явя­ва Христос, из­ми­ващ кра­ка­та на Дванадесетте. Това е пър­ва­та сте­пен сте­пен­та из­ми­ва­не на краката. Това не е са­мо ис­то­ри­чес­ко съ­би­тие - все­ки мо­же да из­жи­вее съ­би­ти­ята от 13-та гла­ва от Евангелието на Йоан. Това е вън­шен сим­п­то­ма­ти­чен из­раз на това, че чо­век се е из­диг­нал тол­ко­ва ви­со­ко в своя свят на чувствата, за да из­жи­вее това, и той не мо­же да се из­диг­не тол­ко­ва ви­со­ко в своя свят на чувствата, ако не се по­яви то­зи симптом.

Втората сте­пен - би­чу­ва­не­то - преминава, вглъ­бя­вай­ки се в това, ко­ето чув­с­т­ва човек, ко­га­то от всич­ки стра­ни вър­ху не­го се сто­вар­ват бол­ка и би­чу­ва­щи уда­ри на живота. Човек тряб­ва да устои, да съ­бе­ре си­ла пред ли­це­то на всич­ки жиз­не­ни стра­да­ния и да ги понесе. Това е вто­ро­то ос­нов­но чувство, ко­ето е нуж­но да се изпита. Външното чувство, ко­ето му съответства,- то безпокойство, пот­ръп­ва­не на всич­ки час­ти на външ­но­то тяло, а мно­го по­-вът­реш­ни­ят му из­раз е това, че чо­век виж­да как го би­чу­ват - от­на­ча­ло по вре­ме на сън, по­-къс­но ка­то видение.

След нея след­ва тре­та сте­пен - по­ла­га­не на тръ­не­ния венец. За да мо­же да се премине, са не­об­хо­ди­ми седмици, ме­се­ци в усе­ща­не на това, ко­ето чув­с­т­ва човек, ко­га­то е при­ну­ден не са­мо да тър­пи бол­ка­та и стра­да­ни­ето от живота, но и да вижда, как на­й-с­вя­то­то - не­го­ва­та ду­хов­на същ­ност - се об­сип­ва с нас­меш­ки и издевателство. Тук съ­що тряб­ва да се роптае, а уче­ни­кът е длъ­жен да раз­бе­ре това, че той тряб­ва да ус­тои на всичко. Необходимо е, за да мо­же раз­ви­ти­ето на не­го­ва­та вът­реш­на си­ла да поз­во­ли на то­зи чо­век без пот­ръп­ва­не да по­не­се по­диг­рав­ки­те и издевателствата. Каквото и да зап­лаш­ва да уни­що­жи не­го­ва­та душа, той дър­жи гла­ва­та си изправена! Тогава във вът­реш­но­то ас­т­рал­но виж­да­не му се явява, че той са­ми­ят е увен­чан с тръ­нен венец, и в съ­що­то вре­ме чув­с­т­ва външ­на­та болка. Това е признак, че той дос­та­тъч­но се е прид­ви­жил в раз­ви­ти­ето на своя свят на чувствата, за да при­до­бие та­къв опит.

Четвъртата сте­пен - разпятието. Тук уче­ни­кът от­но­во тряб­ва да раз­вие в се­бе си съ­вър­шен­но оп­ре­де­ле­но чувство. Сега чо­век отъж­дес­т­вя­ва тя­-­
лото си със своя "Аз". то­зи кой­то ис­ка да пре­ми­не през хрис­ти­ян­с­ко­то посвещение, тряб­ва да при­вик­не да но­си тя­ло­то си по све­та така, как­то но­сят стра­ни­чен предмет, нап­ри­мер маса. Тялото за та­къв чо­век тряб­ва да ста­не чуждо. Като не­що чуждо, стра­нич­но из­г­раж­да­не той го но­си към вра­та­та или го из­на­ся зад вратата. Ако чо­век дос­та­тъч­но се е из­рас­нал по от­но­ше­ние на то­ва ос­нов­но чувство, в не­го се по­явя­ва това, ко­ето се на­ри­ча /белези/ стигматами. По ко­жа­та се по­явя­ват чер­ве­ни бе­ле­зи на оп­ре­де­ле­ни места, та­ка че той мо­же да пре­съз­да­де ра­ни­те на Христос по дла­ни­те на ръ­це­те му, стъ­па­ла­та и дяс­на­та стра­на на гърдите. Ако чо­век с топ­ли­на­та на сво­ите чув­с­т­ва мо­же да из­ви­ка в се­бе си те­зи /белези/ стиг­ма­ти - вън­шен признак,- то нас­тъп­ва и вътрешен, ас­т­ра­лен факт - са­ми­ят чо­век се усе­ща ка­то разпънат.

Петата сте­пен - е мис­тич­на­та смърт. Човекът лит­ва нагоре, приб­ли­жа­вай­ки се до чув­с­т­во­то на соб­с­т­ве­на­та си съп­ри­час­т­ност към це­лия свят, от­кол­ко­то пръс­ти­те на ръката. Човек усе­ща се­бе си внед­рен в це­лия ос­та­нал свят, при­над­ле­жащ към него. След то­ва то из­жи­вя­ва чувство, ка­то че ли всич­ко око­ло не­го тъмнее, ся­каш го об­г­ръ­ща че­рен мрак, ся­каш се спус­ка ня­как­ва завеса. През то­ва вре­ме стре­мя­щи­ят се към хрис­ти­ян­с­т­во­то посвещение, поз­на­ва всич­ки стра­да­ния и мъка,, всич­ко­то зло и всич­ки нещастия, ко­ито са при­съ­щи на зем­ни­те твари. Това е сли­за­не в ада, ко­ето тряб­ва да из­жи­вее всеки. После нас­тъп­ва не­що такова, ка­то че­ли се раз­къс­ва та­зи завеса, и чо­век мо­же да пог­лед­не то­га­ва в ду­хов­ни­те светове. Това се на­ри­ча раз­къс­ва­не на завесата.

Шестата сте­пен - по­ла­га­не в гро­ба и възкресение. Ако чо­век я достигне, той мо­же да каже: аз при­вик­нах да виж­дам тя­ло­то си ка­то стра­ни­чен предмет, но се­га виж­дам и това, че всич­ко в то­зи свят е тол­ко­ва близ­ко до мен, как­то и мо­ето тяло, ко­ето се със­тои на­ли от съ­щи­те те­зи веще- ства. Всяко цвете, все­ки ка­мък са ми близ­ки съ­що така, как­то мо­ето тя- ло. Тогава чо­ве­кът се оказ­ва пог­ре­бан в пла­не­та Земя. Тази сте­пен за­дъл­жи­тел­но е свър­за­на с един нов живот, в чув­с­т­во­то на еди­не­ние с дъл­бо­чи­на­та на ду­ша­та на планетата, с Душата на Христос, казваща: тези, ко­ито ядат Моя хляб, тъп­чат Ме, га­зят Ме с кра­ка­та си.

Седмата сте­пен - въз­не­се­ние - не мо­же да се описва. Трябва да се при­те­жа­ва душа, ко­ято мис­ли ве­че не са­мо с по­мощ­та на мозъка. За да се усе­ти това, ко­ето пре­тър­пя­ва чо­век при възнесението, тряб­ва да има та­ка­ва душа, ко­ято мо­же да из­пи­та то­ва чувство.

Преминаване през състоянието, из­пъл­не­но със сми­ре­на саможертва, със­та­вя същ­нос­т­та на хрис­ти­ян­с­ко­то посвещение. Онзи, кой­то се­ри­оз­но пре­ми­на­ва през тях, въз­к­ръс­ва в ду­хов­ни­те светове. Не на все­ки е да­де­но то­ва в на­ше време. За то­ва е не­об­хо­дим друг метод, во­дещ към вис­ши­те светове. Това е ме­то­да на розенкройцерството.
Аз ис­кам да по­со­ча се­дем члена, със­тав­ля­ва­щи кар­ти­на­та на това, ко­ето се на­ми­ра в пре­де­ли­те на то­ва ученичество. Нещо от то­ва ве­че е опи­са­но в спи­са­ни­ето "Носещият свет­ли­на и Гнозис", не­що мо­же да бъ­де пре­да­де­но са­мо в про­це­са на обучение, от чо­век на човек, но все пак е нуж­но да си със­та­вим пред­с­та­ва за това, как­во да­ва то­ва уче­ни­чес­т­во на човек. В не­го съ­що съ­щес­т­ву­ват се­дем степени, но те не след­ват ед­на след дру­га - мно­го за­ви­си от ин­ди­ви­ду­ал­нос­т­та на ученика: учи­те­лят съ­об­ща­ва на уче­ни­ка това, ко­ето е не­об­хо­ди­мо на то­зи ученик; към то­ва се до­ба­вя и друго, не­под­да­ва­що се на външ­но разглеждане.

Седемте сте­пе­ни тук са следните:

1. Изучаване

2. Имагинативно поз­на­ние

3. Инспиративно познание, или че­те­не на окул­т­ни пис­ма

4. Изготвя ка­мъ­ка на мъд­ри­те

5. Съответствие меж­ду мак­ро­кос­мос и мик­ро­кос­мос

6. Вживяване в мак­ро­кос­мо­са

7. Блаженство в Бога

Изучаване в ро­зен­к­ройцер­с­ки сми­съл - то­ва е уме­ни­ето да се вглъ­бя­ваш в та­ко­ва идей­но съдържание, ко­ето е взе­то не от фи­зи­чес­ка­та реалност, а от ре­ал­нос­т­та на вис­ши­те светове; то­ва е, ко­ето се на­ри­ча жи­вот в чис­то мислене. По-голямата част от фи­ло­со­фи­те днес от­ри­чат това, те казват, че във вся­ка идея тряб­ва все пак не­що да ос­та­не от чув­с­т­ве­но­то възприя- тие. Но то­ва не е вярно, по­не­же чо­ве­кът не може, например, да ви­ди ис­тин­с­ки кръг. Кръгът тряб­ва да се виж­да духовно, на дъс­ка­та то­ва е са­мо струп­ва­не на мал­ки чер­тич­ки тебешир. Истинския кръг мо­же да се ви­ди са­мо в те­зи случаи, ако се от­ка­жем от вся­как­ви примери, от външ­на­та реалност. Така, в ма­те­ма­ти­ка­та мис­ле­не­то се явя­ва свръхсетивно. Но и в дру­ги­те не­ща от то­зи свят тряб­ва да се учим да мис­лим свръхсетивно, и та­къв на­чин на мис­ле­не пос­ве­те­ни­те ви­на­ги са има­ли по от­но­ше­ние със­та­ва на човека. Теософията на ро­зен­к­рой­це­ри­те е та­ко­ва свръх­се­тив­но познание, и ней­но­то изучаване, с ко­ето с вас се­га се занимаваме, е пър­ва­та сте­пен на ис­тин­с­ко­то ро­зен­к­ройцер­с­ко ученичество. Аз че­та те­осо­фи­ята на ро­зен­к­рой­це­ри­те не по ня­как­ва външ­на причина, а за това, че тя е пър­ва­та сте­пен от ро­зен­к­ройцер­с­ко­то посвещение.

Хората, как­то изглежда, чес­то мислят, че е из­лиш­но да се го­во­ри за прин­ци­пи­те на чо­веш­ка­та при­ро­да или за ево­лю­ци­ята на човечеството, или за раз­лич­но­то раз­ви­тие на планетите. Тези хо­ра би­ха пред­по­че­ли да ус­во­ят кра­си­ви­те чувства, а да се учат се­ри­оз­но те не искат. Но кол­ко­то и прек­рас­ни чув­с­т­ва да е ус­во­ила душата, не е въз­мож­но са­мо чрез тях да се из­диг­неш във вис­ши­те светове. Теософията на ро­зен­к­рой­це­ри­те же­лае да не въз­буж­да чувствата, а да пра­ви така, че чув­с­т­ва­та са­ми да
заз­ву­чат под въз­дейс­т­ви­ето на ве­ли­ки­те факти, по­чер­пе­ни от ду­хов­ния свят, ко­га­то ро­зен­к­рой­це­рът връх­ли­та вър­ху хо­ра­та със сво­ите чувства, той усе­ща ня­как­во безсрамие. Розенкройцерът во­ди хо­ра­та в про­це­са на съз­да­ва­не на чо­ве­чес­т­во­то и очаква, че чув­с­т­ва­та след то­ва ще въз­ник­нат от са­мо се­бе си. Той из­веж­да пред хо­ра­та пла­не­та­та блуж­да­еща в кос­мо­са и ко­га­то ду­ша­та про­чув­с­т­ва та­ки­ва факти, ней­ни­те усе­ща­ния ще бъ­дат дъл­бо­ко об­х­ва­на­ти от това. Празни раз­го­во­ри са, ко­га­то заявя- ват, че е не­об­хо­ди­мо да се об­ръ­ща­ме не­пос­ред­с­т­ве­но към чувството. То- ва е са­мо от леност. Розенкройцерската те­осо­фия го­во­ри с ези­ка на фак- тите, и ко­га­то след то­ва та­ки­ва идеи се вли­ват в чув­с­т­ва­та и ги покоря- ват, то то­ва е вер­ния път. Само това, ко­ето чо­век усеща, из­хож­дай­ки от са­мия се­бе си, мо­же да му до­не­се блаженство. Розенкройцерът при­бяг­ва към бе­се­ди за кос­ми­чес­ки­те явления, по­не­же то­ва е на­й-­без­лич­ния на­чин на обучение. Изобщо е важно, кой стои пред вас, за­що­то вас тряб­ва да ви въл­ну­ва не са­мо личността, а това, ко­ето ви пре­да­ва та­зи лич­ност от фак­ти­те за сът­во­ре­ни­ето на света. За то­ва ро­зен­к­ройцер­с­ко­то уче­ни­чес­т­во из­к­люч­ва не­пос­ред­с­т­ве­но­то по­чи­та­не на учителя. Учителят не пре­тен­ди­ра за това, на не­го то­ва не му е нужно. Той го­во­ри на уче­ни­ка за това, ко­ето съ­щес­т­ву­ва и без него, без учителя.

Онзи, кой­то же­лае по­-на­та­тък да про­ник­ва във вис­ши­те светове, тряб­ва да при­учи се­бе си към то­ва мислене, ко­ето из­веж­да ед­на ми­съл от друга. Такова мис­ле­не е раз­ви­то в мо­ята "Философия на свободата" и в "Исти- на и наука". Тези кни­ги са на­пи­са­ни не така, че мо­же да взе­ме ня­как­ва ми­съл и да се пос­та­ви на дру­го място,- те са съз­да­де­ни по­доб­но жи­вия организъм, ед­на ми­съл в тях про­из­ти­ча от друга. Тези кни­ги ня­мат от­но­ше­ние към този, кой­то ги е написал. Авторът се от­да­ва на во­ля­та на мислите, ко­ито се из­ра­бот­ват в него, в он­зи то­чен вид, в кой­то те са­ми се разчленяват.

По то­зи начин, изу­ча­ва­не­то е за този, кой­то же­лае еле­мен­тар­но да пре­ми­не то­зи курс, за­поз­на­вай­ки се с еле­мен­тар­ни­те фак­ти на ду­хов­на­та наука. Но за този, кой­то же­лае да се из­диг­не по-нагоре, е то­ва за­дъл­бо­ча­ва­не в из­г­раж­да­не на мисли, къ­де­то ед­на ми­съл из­рас­т­ва от другата.

Втората сте­пен - има­ги­на­тив­но­то познание, т.е. познание, ко­ето се при­съ­еди­ня­ва към това, ко­ето е пре­да­де­но на чо­век в про­це­са на изу­ча­ва­не чрез мислене. Това е основата, ко­ято тряб­ва да бъ­де раз­ви­та с по­мощ­та на лич­но­то има­ги­на­тив­но познание. Ако вие си изяс­ни­те това, за ко­ето аз ви го­во­рих в пос­лед­на­та лекция, то в ехо­то вие ще по­чув­с­т­ву­ва­те от­з­ву­ка на процесите, ко­ито са би­ли на­й-­обик­но­ве­ни за Сатурн. Има въз­мож­ност да се виж­да всичко, ко­ето се на­ми­ра око­ло нас, об­раз на външ­на­та душевност. Хората вър­вят по Земята, и Земята за тях - е кон­г­ло­ме­рат от ска­ли и камъни. Но чо­ве­кът тряб­ва да се на­учи да разбира, че

Така тряб­ва да се чув­с­т­ва тър­се­щи­ят Граала и розенкройцерът. Казват му: Погледни на чаш­ка­та на цветето, ко­ято при­ема в се­бе си слън­че­вия лъч. Той про­буж­да чис­ти пло­до­нос­ни сили, ко­ито дре­мят в то­ва расте- ние. За то­ва слън­че­ви­ят лъч се на­ри­ча "све­ще­но ко­пие на Любовта": Погледни се­га човека. той е по­-висш от растението. Вътре в не­го - съ­що има органи, но това, ко­ето в рас­те­ни­ето е съ­вър­шен­но чис­то и целомъд- рено, в чо­ве­ка е про­ник­на­то от не­це­ло­мъд­ре­ни же­ла­ния и похот. Бъде- щето чо­веш­ко раз­ви­тие се със­тои в това, че чо­ве­кът от­но­во чис­то и це­ло­мъд­ре­но ще съз­да­ва в све­та се­бе­по­доб­ни с по­мощ­та на словото, с по­мощ­та на раз­ли­чен орган, кой­то ще ста­не не­гов пре­об­ра­зен ор­ган на раз- множение. Девствено и не­по­роч­но - ка­то цветето, без вле­че­ние и стра- сти, ще се из­ди­га сре­щу да пос­рещ­не све­ще­но­то ко­пие на Любовта ще се из­пол­з­ва нов ор­ган - ду­хов­ния орган на мъдростта, и той ще оп­ло­дя­ва чо­ве­ка за съз­да­ва­не на се­бе­по­доб­но същество. Този ор­ган ще бъ­де ларинксът. Ученикът, тър­са­чът на Граала посочват: рас­те­ни­ето на сво­ята нис­ша сте­пен на раз­ви­тие при­те­жа­ва та­зи це­ло­мъд­ре­на чашка, ко­ято из­гу­бил чове- ка. Човекът в сво­ето раз­ви­тие се е впус­нал в не­це­ло­мъд­ре­на похот. От оду­хот­во­ре­ния слън­чев лъч той ще мо­же да въз­с­та­но­ви от­но­во та­зи чаша. В це­ло­мъд­рие той тряб­ва да раз­вие в се­бе си това, че да съз­да­де Светия Граал на бъдещето.

Така уче­ни­кът об­ръ­ща своя пог­лед към ве­ли­кия идеал. Това, ко­ето се случ­ва бавно, с раз­ви­тие на човечеството, пос­ве­те­ни­ят из­жи­вя­ва по-рано. Той ни по­каз­ва ево­лю­ци­ята на чо­ве­чес­т­во­то в образи, и те­зи об­ра­зи въз­дейс­т­ват не така, ка­то аб­с­т­рак­т­ни понятия, ко­ито съз­да­ва се­гаш­на­та епо­ха на материализма. Ако вие си пред­с­та­ви­те то­ва раз­ви­тие в та-­
кива въз­ви­се­ни и мо­гъ­щи образи, ка­то Граала, то въз­дейс­т­ви­ето ще бъ­де на­пъл­но различно, от обик­но­ве­но­то познание, нес­по­соб­но да оказ­ва дъл­бо­ко вли­яние вър­ху ва­шия организъм. Въздействието на има­ги­на­тив­но­то поз­на­ние се спус­ка до етер­но­то тя­ло и чрез не­го вли­яе вър­ху кръвта, ко­ято ста­ва посредник, пре­об­ра­зя­ва­ща организма. Човекът все по­ве­че при­до­би­ва спо­соб­нос­т­та пос­ред­с­т­вом етер­но­то си тя­ло да ра­бо­ти над своя организъм. Всяко има­ги­на­тив­но познание, из­хож­да­що от истината, ед­нов­ре­мен­но се явя­ва из­це­ля­ва­що и укрепващо, то оз­д­ра­вя­ва кръв­та в нейния кръговрат. Имагинативното поз­на­ние е на­й-­доб­ри­ят възпитател, са­мо ако чо­ве­кът при­те­жа­ва дос­та­тъч­на­та си­ла и самоотверженост, за да мо­же то да вли­яе вър­ху него.

Трета сте­пан - че­те­не на окул­т­но­то писмо. Това оз­на­ча­ва да се виж­дат не прос­то от­дел­ни­те образи, за да под­ло­жиш се­бе си на въз­дейс­т­ви­ето на те­зи раз­но­об­раз­ни образи. В ре­зул­тат въз­ник­ва това, ко­ето се на­ри­ча окул­т­но писмо. Човек се учи с по­мощ­та на има­ги­на­ция да под­реж­да си­ло­ви­те ли­нии ко­ито твор­чес­ки про­ник­ват све­та съз­да­вай­ки от тях оп­ре­де­ле­ни фи­гу­ри и цвет­ни форми. Човекът се учи да усе­ща та­зи вът­реш­на връзка, ко­ято е из­ра­зе­на в те­зи фигури. Това въз­дейс­т­ва ка­то звук, ка­то хар­мо­ния на сферите, по­не­же те­зи фи­гу­ри са съз­да­де­ни по об­ра­за на дейс­т­ви­тел­ни отношения, съ­щес­т­ву­ва­щи в света. Нашето пис­мо е пос­лед­на­та упа­дъч­на ре­лик­ва на то­ва древ­но окул­т­но пис­мо и е съз­да­де­но по не­го­во подобие.

Към чет­вър­та­та сте­пен - "из­ра­бот­ва­не ка­мък от мъдрите" -, чо­век дости- га, уп­раж­ня­вай­ки се в ди­ха­тел­ния процес. Ако чо­век диша, как­то му пред­пис­ва то­зи ес­тес­т­вен процес, то за да мо­же да диша, на не­го е не­об­хо­ди­мо растение. Ако не би има­ло растение, чо­век не би мо­гъл да живее, по­не­же рас­те­ни­ето му да­ва кис­ло­род и ус­во­ява въглерода, кой­то чо­ве­кът издишва. От то­зи въг­ле­род рас­те­ни­ето из­г­раж­да своя ор­га­ни­зъм и от­де­ля кислород, та­ка че бла­го­да­ре­ние на рас­ти­тел­ния свят кис­ло­ро­дът неп­ре­къс­на­то се въз­раж­да за хората. Човечеството не би ус­пя­ло да съ­щес­т­ву­ва са­мо по се­бе си - из­к­лю­че­те рас­ти­тел­ния свят и хо­ра­та ско­ро ще умрат. Вие виж­да­те ка­къв кръ­гов­рат има тук: вие ди­ша­те кислорода, кой­то из­диш­ват растенията. Вие из­диш­ва­те въглерод, кой­то се вдиш­ва от рас­те­ни­ето и от кой­то то из­г­раж­да сво­ето тяло. Та­ка рас­те­ни­ето е при­об­ще­но към мен, то е ин­с­т­ру­мент за съх­ра­не­ние на моя живот. Това, че рас­те­ни­ето из­г­раж­да сво­ето тя­ло от въглерода, вие мо­же­те да ви­ди­те в ка­мен­ни­те въглища, по­не­же не са не­що дру­го от тру­по­ве на растения.

Изминавайки пъ­тя на ро­зен­к­ройцер­с­ко­то ученичество, чо­ве­кът се учи по оп­ре­де­лен на­чин да хар­мо­ни­зи­ра своя ди­ха­те­лен про­цес и пос­ред­с­т­вом то­ва да се съз­да­де орган, спо­со­бен да прев­ръ­ща въг­ле­ро­да в кис­ло­род вът­ре в са­мия човек. Това, ко­ето се­га из­вър­ш­ва рас­те­ни­ето из­вън човека,

Петата сте­пен - съ­от­ветс­т­вие меж­ду мак­ро­кос­мо­са и микрокосмоса. Ако ние прос­ле­дим съз­да­ва­не­то на човечеството, то ще видим: това, ко­ето се на­ми­ра вът­ре в човека, пос­те­пен­но се вграж­да­ло отвън, как­то се­га рас­тат гъбите. Всичко, ко­ето днес е зак­лю­че­но в гра­ни­ци­те на чо­веш­ка­та ко­жа ня­ко­га се на­ми­ра­ло отвън. Човешкото тяло, ся­каш от късчета, е със­та­ве­но с това, ко­ето се прос­ти­ра­ло навън. Всеки член на ва­ше­то физическо, етер­но и ас­т­рал­но тя­ло се е на­ми­рал ня­къ­де във външ­ния свят. Това е мак­ро­кос­мос в микрокосмос. Нали и са­ма­та ду­ша е би­ла из­вън нас, в Бо- жественото. Това, ко­ето е в нас, съ­от­ветс­т­ва на оп­ре­де­ле­ни не­ща отвън, и ние тряб­ва да узнаем, как­во е ис­тин­с­ко­то съ­от­ветс­т­вие на това, ко­ето се на­ми­ра в нас.

Вие ве­че зна­ете за мяс­то­то на челото, над гор­на­та част на носа; то се явя­ва из­раз на не­що определено, ко­ето ня­ко­га е би­ло из­вън човека, а по- с­ле е вляз­ло вът­ре в него. Ако вие ме­ди­тив­но вник­не­те в то­зи орган, ако се по­то­пи­те в него, то ня­ма да бъ­де прос­то раз­ми­съл вър­ху та­зи точ­ка от ва­ше­то тяло; вие ще уз­на­ете по то­зи на­чин съ­от­ветс­т­ва­ща­та и част във външ­ния свят. Също и ларинкса, и силите, ко­ито са го изградили, вие ще поз­на­ете по та­къв път. Вие ще поз­на­ете мак­ро­кос­мо­са "по­то­пя­вай­ки се" в сво­ето соб­с­т­ве­но тяло.
Това не е са­мо­ко­па­ние /самовглъбяване/- ня­мам речник. Вие не тряб­ва да казвате: вът­ре е Бог и аз Го търся! Вие ще на­ме­ри­те то­га­ва са­мо мал­кия човек, кой­то вие сте пре­ко­мер­но сте уве­ли­чи­ли в Бог. Този, кой­то го­во­ри са­мо за та­ко­ва са­мо­ко­па­ние /самовглъбяване/, ни­ко­га ня­ма да дос­тиг­не до ис­тин­с­ко­то познание. Да се стиг­не до не­го по пъ­тя на ро­зен­к­ройцер­с­ка­та те­осо­фия не е тол­ко­ва лес­но и изис­к­ва кон­к­рет­на работа. Светът е в плен на кра­со­та­та и величието. Необходимо е да се вглъ­биш в него, тряб­ва да поз­на­еш Бога и в са­мия се­бе си, а пос­ле Бог ще се поз­нае и в не­го­ва­та цялост. Светът е по­до­бен на книга. В тво­ре­ни­ята ние виж­да­ме от на­ча­ло до край; то­га­ва ние ще ус­пе­ем да про­че­тем от на­ча­ло­то до края кни­га­та на мак­ро­кос­мо­са и кни­га­та на микрокосмоса. И в то­ва веч не е прос­то разбиране, то­ва се из­ра­зя­ва в чувствата, то­ва съ­еди­ня­ва и спо­ява чо­ве­ка с це­лия свят, и той за­поч­ва да въз­п­ри­ема всич­ки не­ща ка­то из­раз на бо­жес­т­ве­ния дух на Земята. Ако чо­век се из­диг­не до тук, той дейс­т­ва самостоятелно, из­хож­дай­ки от во­ля­та на це­лия космос. Това е бла­жен­с­т­во в Бога.

Ако ние сме спо­соб­ни да мис­лим по то­зи начин, то ние вър­вим по пъ­тя на розенкройцерството. Християнското уче­ни­чес­т­во по ско­ро е из­г­ра­де­но вър­ху чувствата, об­ра­зу­ва­що се вътре, ро­зен­к­ройцер­с­ко­то - ни под­ла­га на въз­дейс­т­ви­ето на това, ко­ето се прос­ти­ра във фи­зи­чес­ка­та ре­ал­ност ка­то Божественост на Земята, така, че то­ва да на­ме­ри от­з­вук в на­ше­то усещане. Това са два­та пътя, по кой­то все­ки мо­же да върви. Ако вие ми- с­ли­те ка­то съв­ре­ме­нен човек, то мо­же­те да вър­ви­те по пъ­тя на розен- кройцерството, кол­ко­то и на­уч­ни да бъ­дат ва­ши­те възгледи. Съвремен- ната на­ука до­ри ще ви помогне, ако съз­да­ва­не­то на све­то­ве­те вие ще прос­ле­дя­ва­те не са­мо по букви, но и ще за­поч­не­те да ги тър­си­те в това, ко­ето се на­ми­ра зад те­зи букви; точ­но така, как­то в кни­га­та не прос­то виж­да­те буквите, но и про­чи­та­те от тях смисъл. Вие тряб­ва да тър­си­те зад на­ука­та духът, и то­га­ва на­ука­та ще ста­не за вас са­мо бук­ви за духа.

Всичко то­ва не об­х­ва­ща из­ця­ло розенкройцерството, то­ва са са­мо ука- зания, да­ва­щи ня­как­ва пред­с­та­ва за това, как­во мо­же да се на­ме­ри в та­зи система. Това е път за съв­ре­мен­ния човек, той го пра­ви спо­со­бен да вли­яе на бъдещето. Това са са­мо еле­мен­тар­ни стъпки, ха­рак­те­ри­зи­ра­щи пътя. Ние по­лу­ча­ва­ме пред­с­та­ва за това, как с по­мощ­та на ро­зен­крой- цер­с­кия ме­тод мо­же лич­но да се про­ник­не във вис­ши­те тайни. Духовна- та на­ука е не­об­хо­ди­ма на чо­ве­ка за не­го­вия по­-на­та­тъ­шен прогрес. Това, ко­ето тряб­ва да се слу­чи за пре­об­ра­зя­ва­не на човечеството, тряб­ва да бъ­де обус­ло­ве­но от са­ми­те хора. Който в се­гаш­но­то си въп­лъ­ще­ние въз­п­ри­ема истината, в след­ва­що­то сам ще си съз­да­де външ­на фор­ма за по­-дъл­бо­ки истини.

Така това, за ко­ето го­во­рих­ме в то­зи курс, се съ­еди­ня­ва в ед­но цяло. Това е ин­с­т­ру­мент за съз­да­ва­не на кул­ту­ра­та на бъдещето. Казано точ­но е не­об­хо­ди­мо да се учи днес, по­не­же чо­ве­кът на бъ­де­ще­то се нуж­дае от те­зи учения, те тряб­ва да бъ­дат вклю­че­ни в хо­да на раз­ви­тие на чове- чеството. Всеки, кой­то не же­лае да въз­п­ри­ема та­зи ис­ти­на за бъдещето, жи­вее за чуж­да сметка. Но този, кой­то я възприема, жи­вее за другите, до­ри ако пър­во­на­чал­но не­го го вле­че към та­зи ис­ти­на его­ис­тич­на­та тъ­га по вис­ши­те светове. Само Ако пъ­тя е верен, то са­ми­ят път ще бъ­де уни­що­жи­те­лят на та­зи тъ­га и на­й-­доб­рия съз­да­тел на саможертвеността.

Човечеството се нуж­дае се­га от окул­т­но­то развитие, и та­ко­ва раз­ви­тие тряб­ва да му бъ­де внедрено. Сериозно, истинско, вър­вя­що от пред­мет към пред­мет стре­меж към ис­ти­на­та - са­мо той во­ди към ис­тин­с­ко­то братство, то­ва е ве­лик вълшебник, обе­ди­ня­ващ човечеството. Този стре­меж тряб­ва да слу­жи ка­то сред­с­т­во за дос­ти­га­не на ве­ли­ка­та край­на цел на чо­ве­чес­т­во­то - не­го­во­то единство, и та­зи цел ние ще достигнем, ако об­ра­зу­ва­ме в са­ми­те се­бе си на­й-б­ла­го­да­рен и прек­ра­сен образ, по­не­же от то­ва сред­с­т­во за­ви­си из­це­ле­ни­ето на човечеството.

И така, Духовната на­ука за нас не е са­мо ве­лик идеал, а сила, с ко­ято ние се изпълваме, и от та­зи си­ла към нас ид­ва познанието. Духовната на­ука ще при­до­би­ва все по­-го­ля­ма популярност, тя ще про­ник­ва всич­ки ре­ли­ги­оз­ни и прак­ти­чес­ки сфе­ри на жи­во­та как­то ве­ли­кия за­кон на би­ти­ето про­низ­ва всич­ки същества. Тя е фак­тор за раз­ви­тие на човечеството.

То то­зи сми­съл ние по­ка­зах­ме тук те­осо­фи­ята на розенкройцерите. Ако тя бъ­де раз­б­ра­на - не са­мо абстрактно, а така, че бла­го­да­ре­ние на нея чрез чув­с­т­во­то към хо­ра­та да дой­де знание,- то­га­ва тя мо­же да оказ­ва пря­ко вли­яние вър­ху живота. Ако те­зи зна­ния се пре­да­ват на всич­ки на­ши чувства: от гла­ва­та към сърцето, а от там - в ръцете, във всич­ки на­ши дейс­т­вия и ця­ло­то творчество,- ни сме раз­б­ра­ли ос­но­ва­та на Духовната наука. Тогава ние сме осъз­на­ли ве­ли­ка­та кул­тур­на задача, из­пъл­не­ни­ето на ко­ято е ос­та­ве­но в на­ши­те ръце, и то­га­ва от те­зи зна­ния ще се раз­ви­ят и чувства, ко­ито на ле­ни­ви­ят му се ис­ка да би ги развил, раз­би­ра се, без вся­как­ви пре­ход­ни стадии.

Теософията на ро­зен­к­рой­це­ри­те не же­лае да се об­ли­ва с чувства, тя ис­ка да ви раз­к­рие ду­хов­ни­те факти. Човек тряб­ва да учас­т­ва в та­зи работа, въз­п­ри­ема­не на фак­ти­те в тях­но­то описание, тряб­ва да го про­буж­да към действие, с тях­на по­мощ той тряб­ва да от­к­рие в се­бе си из­точ­ни­ка на усещанията. В то­зи сми­съл ро­зен­к­ройцер­с­ка­та те­осо­фия тряб­ва да ста­не мо­гъщ им­пулс за све­та на чувствата, но ед­нов­ре­мен­но да бъ­де и такава, че не­пос­ред­с­т­ве­но да ни въ­веж­да в кръ­га на фак­ти­те на свръх­се­тив­ни­те възприятия, в на­ча­ло­то раз­ви­вай­ки ги, осмислящо, във фор­ма­та на

разум, а след то­ва из­веж­дай­ки тър­се­щия във вис­ши­те светове. Такъв сми­съл бе­ше вло­жен в те­зи лекции.