Раздел 2 Актовете на институциите

Нормите на ДЕС по Втория и Третия стълб бяха предназначени да уреждат отношенията между държавите-членки в области, за чиято уредба се приема, че остава в инструментариума на Международното право. За тях господстваше разбирането, че „по принцип“ не могат да имат директен ефект⁷³³. Жоел Ридо дори бе категоричен: „Очевидно е изключено разпоредбите на необщностните стълбове да могат да се разглеждат като годни да проявят директен ефект“, но и сам смекчаваше това разбиране: „Въпросът може да се постави за рамковите решения, обвързващи държавите по отношение на резултата, който трябва да се постигне, и за задължителните решения, споменати от чл. 34 на ДЕС, т. „b“ и „c“. Редакторите на Договора от Амстердам се погрижиха да уточнят, че тези текстове не могат „да пораждат директен ефект“.

1. 
   Общата политика по външните работи и сигурността (ОПВРС)⁷³⁴ обаче остана „своеобразна категория“, която не се споменава изрично сред видовете компетенции и техните области, изброени изчерпателно в чл. 3-6 на ДФЕС. Няма съмнение обаче, че занапред това също вече е компетентност на ЕС (изрично в чл. 24 на ДЕС след ДЛ). Тази компетентност обаче остава напълно специфична и упражняването и се осъществява чрез специфични актове.
   

1. 
   Уредбата от Маастрихт до Лисабон. Старият чл. 12 на ДЕС определяше, че Общата политика по външните работи и сигурността се осъществява чрез: общи стратегии, общи действия и общи позиции, както и чрез решения в изпълнение на определени от ЕСв общи насоки (особени, но ясно обособени видове актове). Така съответно ЕСв приемаше общите стратегии, а Съветът – общите действия и общите позиции, в рамките на приетите от ЕСв общи стратегии.
   
   1. 
      Съгласно стария чл. 13, § 2 на ДЕС в рамките на Втория стълб ЕСв можеше да приема „общи стратегии”, в които се определят цели, продължителност и средства на политиката на ЕС по определен въпрос на външната политика или сигурността. Обикновено общите стратегии бяха насочени към внасяне на кохерентност в политиката на Съюза и държавите-членки по отношение на една страна, географски район или даден проблем. От определящо значение бе ключовата роля в осъществяването на тези стратегии на държавите-членки. Мерките по тяхното осъществяване в рамките на ОПВРС можеха да се приемат с квалифицирано мнозинство. Според някои автори природата на общата стратегия не позволяваше този акт да бъде считан за същински правен акт и за източник на правото, а по-скоро за политически документ с общ характер, който се превръща в право чрез други актове.
      
   2. 
      Според стария чл. 15, § 1 на ДЕС Съветът приемаше „общи позиции“, с които се определя позицията на Съюза по специфичен проблем от географски или тематичен характер. Именно във формата на такива общи позиции Съветът най-често приемаше решения в материята на външната политика и сигурността. В рамките на действието на тази разпоредба до 2009 г. бяха приети няколкостотин общи позиции на Съвета. В тях обикновено се дефинира общата политика на Съюза по отношение на определена държава или регион, по отношение на дадена кризисна ситуация или важен проблем на международните отношения и сигурността. Общите позиции се публикуват в Официалния вестник на ЕС. Държавите-членки са обвързани да спазват определените в общите позиции елементи на обща политика на Съюза в политики и действия, които осъществяват на национално ниво. В сравнение с общите действия обаче следва да се приеме, че общите позиции оставят по-широка свобода на действие за държавите-членки, не ограничават възможността за извършване на едностранни действия и не налагат конкретни задължения за предоставяне на информация и съгласуване. Може да се приеме, че общите позиции са правни актове, които установяват общо задължение за държавите-членки да се придържат към определена обща линия по даден въпрос в рамките на външната политика и сигурността, но тяхното осъществяване предполага по-скоро различни мерки на национално ниво, отколкото тясно синхронизирани общи действия на нивото на ЕС. Чл. 19, § 1 на ДЕС изрично указваше, че държавите-членки са обвързани да следват приетите общи позиции в рамките на международните организации и международните конференции, в които участват, включително като координират своите действия (днес по същество в чл. 34 на ДЕС, но с принципно различна редакция).
      
   3. 
      Съгласно стария чл. 13, § 1 на ДЕС Съветът можеше да приема общи действия, които се отнасят до определена конкретна ситуация или проблем, по отношение на която е преценено, че съществува необходимост от предприемане на конкретни мерки от страна на ЕС. Общото действие следва да дефинира целите, към които е насочено, неговия обхват, средствата, посредством които ще се осъществява, ангажиментите, които държавите-членки имат по осъществяването му, условията по неговото осъществяване. Възможно е също така да бъде определен времевият порядък, в който следва да се осъществява съответното общо действие. Общите действия са обвързващи за държавите-членки в техните позиции и действия. Държавите-членки са задължени да информират предварително Съюза за всяка своя позиция или действие на национално ниво, което спада в обхвата на определено общо действие по ОПВРС, като в случай на необходимост то може да бъде обсъдено в Съвета. Задължението за предварително съобщаване не се отнася за мерките, които са пряко следствие от приети решения по прилагане на общото действие от страна на Съвета. От разпоредбите на Договора е видно, че при наличието на общо действие по даден въпрос държавите-членки следва да се въздържат от едностранни действия в неговия обхват, като те следва да предприемат такива единствено след предварителното информиране на Съюза, освен в случаи на крайна необходимост, свързана с промяна в положението и при липса на решение на Съвета. В тази хипотеза държавите-членки могат по спешност да предприемат наложителните действия при отчитане на целите на общото действие и при условие, че незабавно информират Съвета за това. Именно общите действия са конкретната форма, чрез която се обезпечава материално-техническото и финансовото осъществяване на различни конкретни операции, осъществявани от Европейския съюз на територията на трети страни.
      

1. 
   След ревизията от ДЛ новата редакция на чл. 25 на ДЕС е наглед по-неясна и позволява на ЕС да:
   

• 
  определя общите насоки (видът на акта е конкретизиран като „решение” в чл. 26 на ДЕС);
  
• 
  приема решения (които определят действията, позициите и т.н. на ЕС) – т. е. във формата на „решения” се приемат всички актове на ЕС в материята (общи позиции, общи действия и т. н.).
  

1. 
   В чл. 24, § 1, ал. 2 на ДЕС категорично се отбелязва, че в тази материя ЕС не може да приема законодателни актове.
   
2. 
   Решенията по ОПВРС се приемат само от Европейския съвет или от Съвета (чл. 31, § 1 на ДЕС), при това с единодушие (освен когато в ДЕС изрично е предвидено друго – с редица възможности за това – виж чл. 31, § 2, 3 и 5 на ДЕС).
   

3. 
   В новия чл. 37 на ДЕС е запазена възможността ЕС да сключва международни договори („споразумения”), закрепена преди в стария чл. 24, но вече без придружаващите специфични разпоредби относно реда на подготвяне и сключване на тези договори.
   

Международните споразумения се сключват по решение на Съвета и обвързват институциите на Съюза и държавите-членки.

2. 
   Пространството на свобода, сигурност и правосъдие (обхващащо и всички въпроси, останали в обхвата на Третия стълб след ДА) след ДЛ вече е уредено изрично като компетентност на ЕС – област на „поделена компетентност“ по чл. 4, б. „й” на ДФЕС. Занапред в тази материя институциите могат на общо основание да приемат актовете, предвидени в чл. 288 на ДФЕС и в специфичните разпоредби относно материята.
   

1. 
   Уредбата от Маастрихт до Лисабон. Според стария чл. 34 на ДЕС полицейското и съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси се осъществяваше чрез: общи позиции, рамкови решения, други решения и конвенции.
   

1. 
   Общите действия до влизане в сила на измененията, внесени в ДЕС с Договора от Амстердам, бяха използвани като основен инструмент за координиране политиката и действията на държавите-членки в областите, обхванати от Третия стълб. По същество в основния кръг от случаи те бяха използвани и за осъществяване на хармонизация, въпреки че Договорът не предвижда непосредственото им използване с такова предназначение. Общите действия определяха мерки, препоръчителни нормативни решения, които държавите-членки следва да осъществят във вътрешното си право. Без предвидени конкретни форми и задължения по тяхното прилагане обаче общите действия трудно могат да бъдат определени като същински акт с обвързващо действие или като източник на правото, който извежда определени конкретни правила, с които държавите-членки трябва да се съобразят. Предвид на това, както и на явната неефективност на официално предвидения от Договора от Маастрихт хармонизационен инструмент – конвенцията, в крайна сметка се налага с ревизията от Амстердам общите действия да бъдат заменени с нов инструмент – рамковите решения.
   
2. 
   Рамкови решения можеха да се приемат, съгласно стария чл. 34, § 2, б. „б“ на ДЕС, с оглед осъществяването на сближаване на законовите и подзаконовите разпоредби в държавите-членки в рамките на Третия стълб. Подобно на директивата рамковото решение е обвързващо за държавите-членки по отношение на резултата, който трябва да бъде постигнат. Същевременно държавите-членки остават свободни в избора на формата и начина за постигане на предписаните резултати. За разлика от директивите при уредбата на рамковите решения Договорът изрично изключва възможността разпоредби на рамковото решение да имат директен ефект. Рамковите решения се приемаха от Съвета с единодушие, по предложение на държава-членка или на Европейската комисия. Те подлежаха на обнародване в Официалния вестник на Европейския съюз и влизаха в сила в деня на тяхното публикуване. Рамковите решения се характеризираха с непосредствена приложимост и не подлежат на ратификация. В тях е определен срок, в който държавите-членки следва да транспонират съответните предвидени нормативни решения във вътрешното си законодателство.
   

Като най-знаково може да се посочи рамковото решение за въвеждане на европейската заповед за арест.

3. 
   Като „решения” се определяха актове по Третия стълб, които се приемат в предвидените от стария дял VI на ДЕС конкретни случаи, като например създаването на Европейската служба за съдебно сътрудничество Евроджъст, както и във всеки друг случай на приемане на мерки в Третия стълб, с изключение на сближаване на законовите и подзаконовите разпоредби на държавите-членки. Договорът изрично определяше, че те имат обвързващо действие, но съдържащи се в тях разпоредби не могат да имат директен ефект⁷⁴⁰. В основния кръг от случаи решенията се използват като форма за уреждане на различни въпроси от институционно или процедурно естество на европейско ниво.
   
4. 
   Международни споразумения по стария чл. 24, § 4 на ДЕС можеха да се сключват с трети държави и международни организации по въпроси в обхвата на Третия стълб. По своята същност тези споразумения са аналогични на споразуменията, които Договорът предвиждаше, че могат да бъдат сключвани в рамките на Втория стълб. Следва да се приеме, че те проявяват същото правно действие, като обвързват както Съюза, така и неговите държави-членки. Всяка държава-членка обаче можеше да постави обвързващото им действие по отношение на нея в зависимост от съобразяването на определени конституционни изисквания във вътрешното є законодателство.
   
5. 
   Подобно на практиката в Първия стълб използването на различни непредвидени от ДЕС актове се налагаше като често прилаган подход и в рамките на Третия стълб. Може да се заключи, че през годините лавино­образно нарасна броят на различните резолюции, заключения, планове, програми, бордови дневници и др. лишени от правна форма и обвързващо действие документи. Обща характеристика на всички тези ненаименовани актове бе, че те нямат същността на правни актове, а по-скоро на политически или информационни документи. Особената склонност да се приемат подобни лишени от правно действие форми според редица автори се дължи преди всичко на едно основно предимство, което те предоставят на държавите-членки – избягване на конкретните актове и процедури, които Договорите предвиждат, и запазване на отношенията в Третия стълб в полето на междуправителствените и дипломатическите отношения⁷⁴¹.
   

2. 
   След като с ревизията от Лисабон материята на стария „Трети стълб на ЕС” изцяло бе включена в обхвата на компетентността относно „пространството на свобода, сигурност и правосъдие” – при това вече област на поделена компетентност – детайлната уредба на материята се оказа разпръсната в множество разпоредби на ДФЕС в различни дялове.
   

1. 
   Новият чл. 68 на ДФЕС овластява ЕСв да „определя стратегическите насоки на законодателното и оперативното планиране” в пространството на свобода, сигурност и правосъдие, а в следващи разпоредби са предвидени възможности Съветът, по предложение на ЕК (чл. 70) или и по инициатива на ДЧ (чл. 76 във вр. с чл. 74), да приема необходимите мерки. В отделни случаи (във връзка с тероризма) ЕП и Съветът могат да приемат и регламенти.
   
2. 
   Материята на визовата и имиграционната политика (още с ДА комюнотаризирана, т. е. включена в обхвата на общностния Първи стълб на ЕС) днес е уредена в чл. 77 и сл. на ДФЕС (дори още по-широко: „Политики относно контрола по границите, убежището и имиграцията”). Те позволяват ЕП и Съвета да приемат законодателни актове (по обикновената – § 2 или по специална – § 3 законодателна процедура, респ. чл. 78.
   
3. 
   За сътрудничеството по гражданскоправни въпроси (уредено днес в чл. 81 на ДФЕС), съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси (днес в чл. 82 и сл. на ДФЕС) и полицейското сътрудничество (днес в чл. 87 и сл. на ДФЕС) също се предвижда възможност за приемане на законодателни актове и други правни актове.
   

1. 
   Общо представяне.
   

• 
  Общностните конвенции, сключени съгласно чл. 293 на ДЕО. Тази разпоредба на ДЕО позволяваше сключването между ДЧ на договори за реализация на определени права на гражданите, премахване на двойното данъчно облагане, взаимното признаване на търговските дружества, изпълнението на съдебни решения др. Днес тази разпоредба е отменена с ДЛ като остаряла, тъй като по същество материята вече е уредена на национално или съюзно равнище;
  

– Решенията на представителите на правителствата в рамките на Съвета и общите декларации на ДЧ;

– Конвенциите на ДЧ по ІІІ стълб (по стария чл. 34, § 2 на ДЕС, днес също отменен, като остарял).

Това са все актовете във формата на договори между държавите-членки, сключени в рамките на ДЕО и ДЕС, за които са характерни многообразие, липса на разгърната уредба в УД и още повече на доктринално единство относно наименованието, природата и действието им. Правното значение на тези източници обаче е безспорно – те обвързват Общността (Съюза) и ДЧ, а са годни да пораждат правни последици и за частните лица – най-малкото в отношенията им с ЕО/ЕС.

Всички тези актове съдържат в по-голяма или в по-малка степен формалните реквизити на договор, сключен от държавите-членки в приложение на Учредителните договори. Чл. 293 ДЕО изрично предвиждаше възможност ДЧ да сключват помежду си договори за постигане на защита на правата на гражданите си (по-специално еднаквото третиране, премахването на двойното данъчно облагане, изпълнението на съдебни и арбитражни решения, взаимното признаване на търговските дружества и др.). Извън тези случаи ДЧ са свободни по своя инициатива да сключват допълнителни договори, които да „улесняват“ приложението на Учредителните договори. Съществена особеност обаче е, че и в двата случая в подготвянето на тези актове активно участват съюзните институции, а ратификационните документи се депозират при Секретариата на Съвета. За да бъдат действително съюзно право, те трябва да бъдат сключени и ратифицирани от всички ДЧ. Съдът на ЕС е компетентен да се произнася по тълкувателни въпроси.

Това са правни актове, създадени не от институциите, а в резултат на съгласие между ДЧ, но във връзка с прилагането на УД. Може аргументирано да се оспори доколко тези актове са „производни“ източници, поради което най-често те се разглеждат просто като „допълнителните източници“. В някои случаи може да се приеме, че става дума за междудържавни споразумения в рамките на ЕО/ЕС, които са договори между държавите-членки в материи, в които ДЧ са запазили своите компетенции, но целта на които е близка или съвпада с целите на Общностите/Съюза.

2. 
   В тази категория могат да бъдат поставени поне четири вида договори между ДЧ, които ще проследя съвсем накратко поради практическото им значение през годините.
   
   1. 
      Общностни конвенции по чл. 293 на ДЕО: в изпълнение на разпоредбата на чл. 293 на ДЕО са сключени редица договори, сред които по-съществено значение имат:
      

• 
  Брюкселската конвенция от 27 септември 1968 г. относно съдебната компетентност и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела – днес заменена от Регламент 44 44/2001 от 22 декември 2000 г. ⁷⁴³, приет на основата на въведените с ДА нови компетенции по Дял ІV (Визова и имиграционна политика);
  
• 
  Конвенцията от 29 февруари 1968 г. относно признаването на юридическите лица;
  
• 
  Конвенцията от 23 юли 1990 г. относно премахването на двойното облагане;
  
• 
  Европейската конвенция от 23 ноември 1995 г. относно процедурите по неплатежоспособност;
  
• 
  Римската конвенция от 19 юни 1980 г. относно приложимото право по договорни задължения и др.
  

1. 
   Общностни конвенции, непредвидени в УД: като отделен вид могат да бъдат посочени актове, които по характер са междуправителствени споразумения, приети в изпълнение на някоя от целите на УД, но които се поставят извън приложното поле на УД, като например:
   

• 
  Шенгенското споразумение от 14 юни 1985 г. и споразумението по прилагането му от 19 юни 1990 г. относно премахването на контрола по вътрешните граници, които със съответния протокол към ДА станаха вътрешно Право на ЕС;
  
• 
  Конвенцията от 15 декември 1975 г. относно европейските патенти;
  
• 
  Устава на Европейското училище от 12 април 1957 г. (който трябва да бъде заменен от смесена конвенция за устава на европейските училища, за присъединяването към която СМ взе решение на 17 юни 1994 г.).
  

3. 
   Решения и споразумения, сключени от представителите на ДЧ, заседаващи в рамките на Съвета – в някои случаи самите УД препращат към „общо съгласие на правителствата на ДЧ“ (като за номинирането и по-късно назначаването на членовете на ЕК – редакцията на чл. 214 на ДЕО преди ДН, назначаването на състава на СЕО – чл. 223 на ДЕО, днес чл. 253 на ДФЕС, и др.). В други случаи представителите на ДЧ по своя инициатива вземат решения, които считат за необходими за функционирането на ЕС, но за които УД не са предвидили овластяване (нито изрично, нито въз основа на резервните механизми по чл. 308 на ДЕО, днес чл. 352 на ДФЕС) на съюзните органи. Най-често те се приемат по подобие на съюзните актове – по предложение на ЕК, след консултиране с ЕП, в рамките (по повод) на заседание на СМ, публикуват се в Официалния вестник на ЕС и нерядко възлагат мерките по изпълнението им на съюзните институции.
   

Типичен пример за такова решение с голямо практическо значение е решението от 12 май 1960 г. за ускоряването на въвеждането на Митническия съюз⁷⁴⁵.

Правният режим на тези актове е спорен. От една страна, доколкото става дума за актове на представители на правителствата на ДЧ, те следва да имат правна сила, съпоставима с тази на УД. Точно тук следва да намери приложение например въпросът за йерархията между отделните първични източници (виж по-горе...). Въпреки това се приема, че тези актове не могат да бъдат предмет нито на производство за отмяна, нито на преюдициално запитване за валидност – те са израз на съгласуваната воля на ДЧ (по-скоро като субекти на МП). Не е невъзможно обаче тяхната несъвместимост с УД да бъде прогласена – например по повод производство за отмяна на акт на институциите, приет в изпълнение на едно такова решение.

Всички ДЧ са длъжни да изпълняват тези решения като първичен източник и на общо основание са обвързани от задълженията си по чл. 10 на ДЕО (днес чл. 4, § 3 на ДФЕС).

С основание се поставя въпросът за правната уместност на приемането на такива актове. Ако те се приемат за изпълнение на някоя от целите, определени от УД, то или следва да има предвидена компетентност на институциите в тази насока (и тогава трябва да се приеме акт на институциите, а не на правителствата, представени в една от тях...), или ако не е предвидено изрично овластяване, може да се приложи на общо основание разпоредбата на чл. 308 на ДЕО (днес чл. 352 на ДФЕС), предназначена да предоставя валидна правна основа за приемане на актове от институциите именно в случаи, когато постигането на целите изисква приемането на определени мерки, за което институциите не са овластени.⁷⁴⁶

На практика в последните две десетилетия ролята на този тип актове значително намаля и те се срещат твърде рядко.

Тук могат да бъдат поставени и една особена природа актове с програмен характер: т.нар. „вътрешни смесени актове“, приети едновременно от Съвета и от ДЧ – декларации, резолюции и становища (отнасящи се до Общностите и приети по общо съгласие на ДЧ).

Като особен вид актове могат да се разглеждат декларациите на ДЧ, заседаващи в рамките на Съвета – доколкото, от една страна, не представляват „решения“, а от друга – не са напълно лишени от косвени правни последици.

Според първоначалната редакция на Договора от Маастрихт конвенциите бяха предвидени като основен и единствен нормативен инструмент, който ЕС следва да използва при необходимостта от сближаване на правната уредба на държавите-членки по въпроси, спадащи в обхвата на Третия стълб. Началната уредба на конвенциите на Третия стълб не се отличаваше от общия международноправен режим. Определеният ред на тяхното приемане и прилагане до Договора от Амстердам ги характеризира като класически международноправни договори, сключвани между държавите-членки на ЕС. Тази им особеност съответно ги прави практически непълноценни като нормативен инструмент на Третия стълб в сравнение с правните актове, използвани в общия режим на европейска интеграция. Това се дължи, от една страна, на необходимото съгласие на всички държави-членки за тяхното приемане, което свежда до минимум възможността да се постигат ефективни нормативни решения. От друга, тежкият ред на тяхното прилагане в крайна сметка води до това, че те влизат в сила дълго след приемането им и след определения срок за тяхната ратификация, а в редица случаи дори не биват ратифицирани от всички държави-членки.

С Договора от Амстердам беше предвидена възможност сключените в рамките на Третия стълб конвенции да влизат в сила между държавите-членки, които са ги ратифицирали, когато броят на ратификациите надмине половината държави от Съюза. Въпреки това и предвид въвеждането на един значително по-ефективен нормативен инструмент – рамковото решение, конвенциите по Третия стълб останаха изключително рядко използвани.

Договорът от Лисабон премахна окончателно тази разпоредба (стария чл. 34 на ДЕС).

3. 
   Правни последици
   

Това са актове, годни да пораждат правни последици – на първо място за страните по тях, а предвид съдържанието им – и за частните лица. Възможността такива актове да проявяват директен ефект е несъмнена – но тя зависи изцяло от волята на авторите на акта и проявлението є в конкретни форми, отговарящи на изискванията за директен ефект. Така например общностните конвенции несъмнено са годни да проявят директен ефект, докато декларациите на ДЧ например – очевидно не.

Правото на ЕС не е международно право и принципно се различава от него. То е самостоятелен правопорядък. Не е и част от вътрешното право на държавите-членки, а се прилага на територията им като отделен правен ред, със свои източници, които не са източници на международното право, а са съществен атрибут на самостоятелния интеграционен правен ред.

ЕС е една от най-големите организирани икономически сили в света – и най-големият пазар! – и естествено влиза в разгърнати отношения с останалия свят. Редом с това ДЧ са му предоставили редица изключително съществени компетенции, които да упражнява вместо тях – не на последно място и чрез инструментариума на международния договор: митническа политика, търговска политика, транспортна политика, селскостопанска политика и ред други.

Международноправната компетентност – и активност! – на ЕС е една от неговите най-съществени отлики от международните организации. Той е не просто способен, а натоварен, предназначен, „призван“ да влиза в международни правоотношения – и да сключва съответни договори. И това се отнася не просто и далеч не само до типичните за международните организации „административни“ договори с отделни държави (относно режима на седалището например) или със свои държави-членки (договори за техническа помощ например). При ЕС става дума за сключване на договори за постигане на собствените му цели и в условията на упражняване на предоставени от ДЧ властнически правомощия!

Нещо повече: кодифицирайки устойчивата практика на СЕО, ДЛ изрично закрепи „външната компетентност на ЕС” – при това като изключителна компетентност на ЕС правото да сключва международни договори с оглед упражняването на всяка друга предоставена компетентност („вътрешна компетентност”).

Няма съмнение – овластяването на ЕС да действа вместо своите ДЧ в толкова много сфери, включително и като действа вместо тях в отношенията с трети държави или международни организации, е без прецедент и без аналог в международните отношения. То очертава на ЕС роля не просто на действителен, а на изключително важен субект на Международното право, при това субект със съществени специфики – като интеграционна, а не международна организация!

В продължение на 16 години след създаването си ЕС, макар да няма правен персоналитет, се държеше като субект на международното право⁷⁴⁸, годен сам да сключва международни договори⁷⁴⁹. ДЛ изрично определи ЕС за юридическо лице (чл. 47 на ДЕС) и за правоприемник на Европейската общност (чл. 1, ал. 1 на ДЕС), не на последно място и по отношение на сключените от ЕО международни договори.
Поради това ЕО и след 1 декември 2009 г. ЕС са субекти на международното право и спрямо тях са приложими принципите и нормите на международното право (МП). В отношенията на ЕС с трети страни тези принципи и норми намират пълно приложение, доколкото това са отношения, уредени от и осъществяващи се в обхвата на международното право. Колкото до действието на МП във „вътрешното право“ на ЕС, т.е. по отношение на субектите на Правото на ЕС, то се прилага ограничено и само доколкото СЕО/СЕС не е приел, че противоречи на УД.

Иначе казано, МП намира четворно приложение по отношение на ЕО и ЕС.

То се прилага веднъж по отношение на сключването на УД – те се сключват като международни договори. В отношенията си с трети страни ЕО и ЕС се подчиняват на общо основание на международното право – така, както правят това отделните държави.

Прилага се и по отношение на договорите, сключени от ЕО/ЕС с трети страни. Това е международното право на ЕС, което става част от вътрешното му право и заема в йерархията на правните му норми място след конституционния корпус (УД и останалите първични източници – виж по-горе) и преди актовете на институциите (производните източници). Чл. 300 на ДЕО (днес по същество в чл. 216, § 2 на ДФЕС) очертава монистичен подход спрямо международното право – то става част от „вътрешното право“ на ЕС, т. е. от интеграционния (съюзния) правопорядък.

Прилага се и по отношение на договорите, сключени от ДЧ – помежду им или с трети страни.

Най-сетне някои принципи и обичаи на международното право се прилагат като общи принципи на правото – само доколкото СЕО/СЕС ги признае за такива и само субсидиарно, по изключение.

Изложеното очертава несъмненото значение на въпроса за ЕС и международното право – както в исторически, така и в съвременен план, чиято взаимосвързаност налага проследяване чрез компаративен подход. Позволявам си да смятам, че е от голямо практическо значение – включително поради наличието на множество действащи и днес международни договори, сключени от ЕО, по които ЕС е правоприемник и които са важна част от неговия правен ред (респ. приложими от и в ДЧ!) – познаването на материята да се основава на сравнението на уредбата преди и след ЛД.

Поради това в