Днешната редакция на чл. 218 на ДФЕС

1. 
   Започване на преговори за сключване на МД е възможно само след разрешение на Съвета (с решение) – § 2.
   
2. 
   Преговорите за сключване на МД се водят от преговорен екип (или преговарящ), който се определя („назначава”) от Съвета с решение (§ 3) и се ръководи:
   

• 
  или от Върховния представител на ЕС по ОПВРС (съответно арг. от чл. 22, ал. 4 и чл. 27, § 2 на ДЕС).
  

1. 
   Съветът може да дава указания и дори да определи специален комитет, с който преговорния екип (преговарящият) да се консултират (§ 4).
   
2. 
   След като преговорите приключат с проект за договор, Съветът, по предложение на преговарящия, приема решение за подписване на договора, като може да допусне и предварително прилагане, преди влизането на договора в сила (§ 5).
   
3. 
   С отделно решение Съветът сключва международния договор. Решението подлежи на одобрение на ЕП или в ограничени случаи (търговските споразумения) се сключва само след консултиране с него (§ 6).
   
4. 
   Съветът приема своите решения:
   

• 
  с квалифицирано мнозинство – по общо правило (§ 8, ал. 1);
  
• 
  или с единодушие – когато МД се отнася до материя, за която се изисква единодушие за приемане на другите актове на Съвета (напр. данъчна политика); за споразуменията за асоцииране или за сътрудничество с трети страни (предвидените в чл. 212 на ДФЕС) и за присъединяване на нови ДЧ; както и за присъединяването на ЕС към ЕКПЧ.
  

7. 
   Някои от международните договори на ЕС, сключени по реда на чл. 218 на ДФЕС, изискват отделно одобряване от всички ДЧ по реда, предвиден във вътрешното им право (в повечето случаи ратификация) – като напр. договора за присъединяване на ЕС към ЕКПЧ (изрично посочено в чл. 218, § 8, ал. 2 in fine).
   
8. 
   Спазването на всички тези изисквания подлежи на съдебен контрол и нарушението е основание за атакуване пред СЕС по реда на чл. 263 на ДФЕС (на атакуване подлежи не самият МД, а отделният акт на Съвета!).
   

3. 
   Множество секторни разпоредби на ДФЕС (преди на ДЕО) предвиждат изрично сключването на международни договори от ЕС (ЕО) в различни материи. Това са всички материи, в които изрично има предоставена външна компетентност (клаузи за изрично предоставяне):
   

• 
  по чл. 219, относно системата на обменния курс на европо с цел постигане на ценова стабилност (стар чл. 219, чл. 111, § 1 и § 3 на ДЕО);
  
• 
  по чл. 207, § 3 относно общата търговска политика (стар чл. 133 на ДЕО): компетентност за сключване на всички видове договори в рамките на търговската политика и по-специално тарифни и търговски споразумения и споразумения за търговско сътрудничество, за свободен обмен и др. Тези договори могат да бъдат двустранни или многостранни⁷⁸². ДН разшири възможността за сключване на международни договори и по отношение на интелектуалната собственост;
  
• 
  за насърчаване на сътрудничеството: относно образованието, професионалното обучение и младежта (по чл. 165, § 3 и 166, § 3 на ДФЕС, стар чл. 149, § 3 и чл. 150, § 3 на ДЕО), относно културата (по чл. 167, § 3 на ДФЕС, стар чл. 151, § 3 на ДЕО); относно обществено здраве (по чл. 168, § 3 на ДФЕС, стар чл. 152, § 3 на ДЕО); относно трансевропейските мрежи (по чл. 171, § 3 на ДФЕС, стар чл. 154, § 3 на ДЕО); относно научните изследвания , технологичното развитие и демонстрационните инициативи (по чл. 186 на ДФЕС, стар чл. 170 на ДЕО); относно околната среда (по чл. 191, § 3, ал. 2 на ДФЕС, стар чл. 174 на ДЕО⁷⁸³);
  
• 
  за сътрудничеството за развитие (по чл. 211 на ДФЕС, стар чл. 181 на ДЕО) и за икономическото, финансово и техническо сътрудничество с трети страни (по чл. 212, § 3 на ДФЕС, стар чл. 181-а на ДЕО⁷⁸⁴);
  
• 
  в отношенията с международните организации и трети страни⁷⁸⁵ (по чл. 220 на ДФЕС, преди в чл. 302-304 на ДЕО);
  

3. 
   Подразбиращата се компетентност на ЕО да сключва международни договори с трети страни.
   

1. 
   През 2006 г. СЕО прогласява това по особено категоричен начин: „Компетентността на Общността да сключва международни договори може да произтича не само от изрично предоставяне чрез Договора, но и по имплицитен начин от други разпоредби на Договора и на актовете, приети в рамките на тези разпоредби от институциите на Общността. …Всеки път когато Общностното право предвижда в полза на въпросните институции вътрешни компетенции за реализиране на определена цел, Общността е натоварена с компетентност да поеме необходимите международни ангажименти за постигането на тази цел дори при отсъствие на изрична разпоредба в този смисъл“⁷⁸⁷.
   

2. 
   Формулировката е пределно ясна. Тя потвърждава по особено ясен начин концепцията, изведена от СЕО още по делото AETR от 1971 г.⁷⁸⁸ на основата на теорията за подразбиращите се (имплицитни) компетенции. СЕО признава правосубектността на ЕО на основание чл. 281 на ДЕО (относно правосубектността на ЕС, тогава чл. 210 на ДЕИО) и дефинира външната компетентност, основавайки се на системата на Договора (съобр. 12) или системата на Общностното право относно отношенията с трети страни (съобр. 17), като очертава пряка връзка между вътрешните и външните компетенции. Общността се разглежда като имплицитно овластена да сключва договори, доколкото е изрично овластена да приема вътрешни актове в дадена материя и с оглед постепенното субституиране на компетентността на ДЧ с тази на Общността.
   

3. 
   Принципът за допълване на вътрешните компетенции с външни е разгърнат в по-нататъшната практика на СЕО, най-вече в решението по делото Kramer⁷⁸⁹ от 1976 г. относно определянето на квоти за риболов (СЕО приема, че доколкото няма общностна уредба на компетентността на ЕО да сключва международни договори относно защитата на морските био­логични ресурси, е възможно позоваване на духа на Общностното право относно външните отношения на ЕО).
   

4. 
   Вътрешните разпоредби, прилагането на които може да обоснове съответна външна компетентност, могат да бъдат както норми на УД⁷⁹¹, така и на договорите за присъединяване⁷⁹² (също част от „първичните“ източници) и дори актове на институциите⁷⁹³ (напр. регламенти или директиви).
   

5. 
   Според изобилна юриспруденция на СЕО ЕО има подразбираща се външна компетентност:
   
   1. 
      в случаите, когато институциите са приели адекватни вътрешни мерки на едно или друго основание в УД⁷⁹⁴. СЕО приема, че ДЧ не следва да действат сами в тези области, ако ЕО е сключила или предстои да сключи съответни международни договори⁷⁹⁵;
      
   2. 
      в случаите, когато вътрешните мерки са приети по повод сключването и изпълнението на един международен договор – доколкото участието на Общността в този договор е необходимо за постигането на някоя от целите на ЕО и самият договор цели уреждането на едно вътрешно за Общността положение⁷⁹⁶. В тези случаи сключването на такъв договор се счита за „безусловно необходимо“ за постигането на целите на договора, което е невъзможно с вътрешни средства⁷⁹⁷, или просто „вътрешната компетентност може да бъде упражнена ефективно само заедно с външната“⁷⁹⁸.
      
   3. 
      Тази ясна обвързаност на подразбиращата се външна компетентност с изричната вътрешна проличава и в уредбата на реда на сключване на международните договори по чл. 300. Параграф 2, ал. 2 предвижда, че макар за сключването на международните договори на ЕО по общия ред да се предвижда квалифицирано мнозинство, ще е необходимо единодушие, когато договорът се сключва в материя, по която единодушието е изискуемо за приемането на вътрешни актове⁷⁹⁹.
      
   4. 
      При определени условия външната компетентност може да произтича и от чл. 308 на ДЕО (допълнителна компетентност⁸⁰⁰)⁸⁰¹.
      
   5. 
      По традиция СЕО дава много разширително тълкуване на външните компетенции на ЕО⁸⁰². Той приема, че търговската политика не трябва да се ограничава само до приемането на инструменти на традиционната външнотърговска политика⁸⁰³.
      

6. 
   Външната компетентност на ЕО е изключителна или поделена (паралелна). Изключителната компетентност може да произтича от разпоредбите на самия УД – СЕО признава това изрично по повод чл. 133 относно търговията със стоки⁸⁰⁵ и чл. 102 на Акта за присъединяването на Обединеното кралство, Дания и Ирландия от 1972 г.⁸⁰⁶ Изключителната външна компетентност може да произтича обаче и от вътрешни разпоредби на институциите, приети в изпълнение на УД. Възможно е ДЧ временно да запазят своите компетенции и да могат да действат, докато Общността не упражни своите⁸⁰⁷ в областите на паралелна компетентност – и упражняването на компетентността на ЕО с вътрешен акт автоматично лишава ДЧ от компетентност и прави външната компетентност на ЕО, произтичаща от упражняването на вътрешната, изключителна. Именно и едва след упражняването на вътрешната компетентност външната става изключителна⁸⁰⁸ – „обратното рискува да компрометира ефективността на предвидените мерки“.
   

3. 
   Договорът от Лисабон кодифицира практиката на СЕО, като „повиши в ранг” компетентността за сключване на МД. В новата разпоредба на чл. 3, § 2 на ДФЕС той изрично определи като изключителна компетентност на ЕС компетентността за сключване на международни договори:
   

• 
  когато това е предвидено в законодателен акт;
  
• 
  когато това е необходимо за упражняване на вътрешна компетентност (всяка от изброените изчерпателно в чл. 3-6 на ДФЕС изключителни, поделени или допълващи компетенции);
  
• 
  или доколкото може да засегне общите правила или да промени техния обхват.
  

Раздел 2

Естествено място сред тях заема и международното право.

1. 
   Действие на МП в отношенията на ЕО/ЕС с трети страни
   

Съюзът (Общностите) упражнява компетенции, които, преди да му бъдат предоставени, са били упражнявани от ДЧ, и прави това в същия обем и по същия начин на международната сцена (а и спрямо същите външни субекти), както са го правили преди това самите ДЧ. Поради това правилата на международното право се прилагат спрямо ЕО/ЕС така, както спрямо ДЧ⁸¹¹. Не смятам за необходимо в едно изследване за източниците на Съюзното право на тази проблематика да се отделя допълнително внимание.

2. 
   Действие на актовете на международните организации спрямо ЕО/ЕС
   

1. 
   Актове на организациите, в които ЕО/ЕС не членува. През 80-те години СЕО отказва да се съобрази с последиците от резолюция № 541 от 1983 г. на Съвета за сигурност на ООН относно непризнаването на севернокипърската турска република⁸¹². През 90-те години обаче, по повод ембаргото срещу Югославия, в известното дело Bosphorus СЕО приема възможността ЕО да се счита обвързана от мерките, наложени от Съвета за сигурност⁸¹³.
   

По друго дело обаче ПИС приема, че ДЧ са обвързани от Устава на ООН и резолюциите на Съвета за сигурност: „…Доколкото Общността упражнява компетенции, упражнявани преди създаването ù от самите ДЧ в сферата на приложение на Устава на ООН, то разпоредбите на този Устав могат да обвързват Общността. …Общността не може да нарушава задълженията, произтичащи за ДЧ от Устава на ООН, нито да препятства тяхното изпълнение, а, от друга страна, е длъжна – по силата на самия договор, с който е създадена – при упражняването на своите компетенции да приема всички необходими разпоредби, за да позволи на ДЧ да изпълнят своите задължения. …Не по силата на общото международно право…, а по силата на самия ДЕО ЕО е длъжна да изпълни резолюциите на Съвета за сигурност в областите на своята компетентност“⁸¹⁵.

2. 
   Едностранни актове на органите, създадени с договор, по който страна е ЕО/ЕС⁸¹⁶. Европейската общност сключва множество договори с трети страни, които предвиждат създаването на органи, на които се възлагат правомощия за приемане на едностранни задължителни актове. Това са актове, които не се нуждаят от ратификация или одобряване от страните по договора, за да имат обвързващо действие спрямо тях. Такива органи са например съветите по асоцииране или сътрудничество със страните от Средиземноморието, съветът на министрите по Конвенциите от Ломе, международните съвети по какаото (Споразумението от 1975 г.) и кафето (от 1976 г.) и др.
   

През 1977 г. СЕО приема за източници на общностния правен ред решенията на органите на международните организации, в които ЕО членува⁸¹⁸. В същото време в становището си относно Договора за създаване на Европейско икономическо пространство СЕО отхвърля съвместимостта на предвидения юрисдикционен механизъм с общностния правен ред⁸¹⁹. По отношение на актовете на Съвета по асоцииране ЕО – Турция СЕО повтаря разбирането си, че „поради прякото си основание в споразумението за асоцииране, което прилагат, решенията на Съвета по асоцииране, също както самото Споразумение за асоцииране, представляват от влизането му в сила неделима част от общностния правен ред“⁸²⁰. Същото разбиране е приложено и по отношение на актовете на смесената комисия по транзита между ЕИО и ЕФТА – които се разглеждат като част от общностния правен ред поради своя характер на актове по прилагането на договор, по който ЕО е страна⁸²¹.

Въпреки това обаче институциите на ЕО традиционно възпроизвеждат в свои регламенти разпоредбите на такива актове, които се публикуват в ОВЕС като приложение към регламента, с което внасят известно съмнение относно ролята им на самостоятелни източници. Типичен пример е Регламентът от 19. 10. 1976 г. „относно прилагането“ на икономическия регламент и контролните разпоредби, приети на 26 юли 1976 г. от международния съвет по какаото,⁸²² или Регламент № 485/85 относно прилагането на решение № 2/85 на съвета на министрите АКП – ЕИО⁸²³. В същото време по отношение на други актове на такива органи вътрешни актове не са приемани – а напр. решенията на Съвета по асоцииране ЕИО – Турция дори не са публикувани в ОВЕС. Именно в решението си по този повод (Sevince) обаче СЕО формулира своята концепция за превръщането на тези решения в неделима част от вътрешното право (виж по-горе).

Проф. Дени Симон приема все пак, че „юриспруденцията е ясна“, позовавайки се най-вече на разгледаните решения по делата Sevince и Deutsche Shell. Ги Исаак и Марк Бланке приемат, че „решенията на органите по едно външно споразумение или на една международна организация, в която ЕО членува, са интегрална част от общностния правен ред, доколкото произвеждат последици за Общността по силата на процедурните разпоредби на въпросните споразумения и доколкото имат обвързваща сила за самата общност по международното право“⁸²⁴.

3. 
   Действие на МП в рамките на ЕС
   
   1. 
      Поради интеграционната специфика на съюзния правен ред международното право не намира особено съществено приложение нито в отношенията между институциите на ЕС и държавите-членки, нито в отношенията между самите ДЧ в рамките на приложното поле на УД⁸²⁶. Достатъчен пример е ясното заключение на СЕО още от 1964 г., че
      „...всъщност Договорът не се стреми да създаде насрещни задължения между различните субекти, за които се прилага, а създава един нов правен ред, който урежда компетенциите, правата и задълженията на тези субек­ти, както и необходимите процедури за установяване и санкциониране на всяко евентуално нарушение; че извън изрично предвидените случаи Договорът предвижда забрана за ДЧ сами да решават споровете си...“⁸²⁷
      

2. 
   Разбира се, това не означава, че СЕС отхвърля напълно ролята и значението на МП в Общностното/Съюзното право.
   

1. 
   Принципите на международното право се прилагат спрямо ЕО/ЕС на общо основание. СЕО приема това разбиране сякаш без резерви⁸³³. Колкото обаче до възможността за позоваване на принципите на МП в рамките на вътрешното право на ЕС – в общностните отношения между ДЧ, институциите и частните лица, – СЕО е категоричен: само доколкото не противоречат на духа и природата на интеграционния правопорядък, т.е. на УД. Така той признава действието на едни принципи на МП и категорично отхвърля действието на редица други (виж по-долу Глава 5).
   
2. 
   Международните обичаи. СЕО приема действието на международния обичай като правен източник по изключение.
   

Раздел 3

Договорите се публикуват и в Сборника на договорите, сключени от Европейските общности (Recueil des Accords conclus par les Communautés européennes)⁸³⁶.

1. 
   Договори, сключени при упражняване на изрично овластяване от ДЕО/ДФЕС.
   
   1. 
      Търговски и тарифни договори – на осн. чл. 133 на ДЕО (днес чл. 207 на ДФЕС, който препраща към процедурата по чл. 218). СЕО прилага много широко разбиране за „търговска политика“, като приема, че тя включва:
      

– другите преференциални търговски договори – с Египет, Израел или Ливан и др.;

– непреференциалните търговски договори – с Аржентина, Бразилия, Уругвай и др.;

– договорите за търговско сътрудничество – с Мексико, Индия, Шри Ланка, Пакистан, Бангладеш и др.;

– дори договорите в материята на текстила – решение на СМ от 19 декември 1991 г. относно сключването на споразумения между ЕИО и някои трети страни относно международната търговия с текстилни стоки⁸³⁷; реш. на СМ от 20 декември 1993 г. относно предварителното изпълнение на тези споразумения⁸³⁸.

2. 
   Договори за асоцииране – на осн. чл. 310 ДЕО (днес чл. 217 на ДФЕС, към който също, макар да не е посочено изрично, се прилага процедурапа по чл. 218). Според СЕО тези договори са предназначени „да създадат особени и привилегировани връзки с една трета държава, която следва, макар и частично, да бъде приобщена към общностния режим“⁸³⁹. Те създават относително усложнен институционен апарат, задължително включващ Съвет по асоциирането (или Съвет по сътрудничеството), подпомаган от смесен (най-често парламентарен) комитет.
   

1. 
   Споразумения с европейски страни – потенциални бъдещи членове на ЕС:
   

– „европейски“ споразумения или споразумения „от второ поколение“ – подписани през 1993 г. с „Вишеградската четворка“ (Полша, Унгария Чехия, Словакия), през 1994 г. с Румъния и България, през 1995 г. с Латвия, през 1996 г. със Словения и др. Новото в тях е изричното предвиждане с точно определен график на мерките на установяването между договарящите страни на „несиметрична“ зона за свободна търговия с индустриални и селскостопански стоки, относителна свобода на движение на стоки, услуги и лица (свобода на установяване и в определен обем свобода на движение на работници); ускорено сътрудничество в научната, техническата, културната сфера, околната среда, търговията и финансите. Тези споразумения предвиждат класическа институционна структура – Съвет по асоцииране, Комитет по асоцииране, парламентарен комитет – и създават основа за действителен политически „диалог и съгласуване“.

2. 
   Споразумения с други страни за насърчаване на тяхното развитие без перспектива за членство:
   

– споразуменията от 1976 г. със страните от Магреба (Мароко, Алжир и Тунис);

– споразуменията от 1977 г. със страните от Машрек (Египет, Сирия, Йордания и Ливан).

Тези споразумения подлежат на постепенна замяна с нова серия „евро-средиземноморски“ споразумения, предвиждащи асоцииране между ЕС и неговите ДЧ, от една страна, и редица държави от неевропейското Средиземноморие, от друга страна (напр. с Мароко, в сила от 1 март 2000 г., с Тунис и др.)

3. 
   Споразумението за Европейско икономическо пространство, също на основание чл. 310 на ДЕО, в сила от 1 януари 1994 г., днес действащо само по отношение на Норвегия, Исландия и Лихтенщайн.
   

3. 
   Договори с трети държави или международни организации за сътрудничество за развитието – на осн. чл. 181 ДЕО⁸⁴¹ (днес чл. 211 на ДФЕС).
   

4. 
   Договори с трети страни в различни материи от компетентността на ЕО/ЕС (виж по-горе).
   

2. 
   Договори, сключени при упражняване на имплицитни компетенции на ЕО/ЕС.
   

Такива могат да бъдат договори, сключени на основание едновременно и на чл. 133 на ДЕО (търговски договори, днес чл. 207 на ДФЕС), и на друга разпоредба:

– договори за търговия и икономическо сътрудничество (на осн. чл. 133 и чл. 125 на ДЕО) – със страните от Латинска Америка, Албания, или за „партньорство и сътрудничество“ – с Грузия, Украйна, Беларус, Казахстан, Киргизстан, Армения, Молдавия и дори със самата Русия;

– договори за риболов – със САЩ, Фарьорските острови, Норвегия, Канада, Сенегал и др.;

– договори в сферата на транспорта;

– договори в сферата на енергетиката и ред други.

3. 
   „Смесени“ договори
   

Тези договори са „смесени“, защото всъщност се основават донякъде на компетенциите, предоставени (или подразбиращи се) на ЕО, донякъде на компетенциите на ДЧ. За да се сключи един такъв договор обаче, СЕО изисква действията наистина да са „общи“ – както по преговорите и сключването, така и по изпълнението на ангажиментите и при зачитане на „единството в международното представителство на Общността“⁸⁴⁴.

СЕО признава практиката по сключването на такива договори още през
1976 г.⁸⁴⁵ В своя формулировка, която ще превърне в постоянна практика, той дори извежда като „задължение“ сътрудничеството между ЕО и ДЧ при сключването на такива споразумения: „...когато материята на един международен договор е отчасти от компетентността на Общността и отчасти от тази на държавите-членки, трябва да се осигури тясно сътрудничество между последните и общностните институции както в процеса на преговорите и сключването, така и при изпълнението на поетите ангажименти. Това задължение за сътрудничество... произтича от изискването за единство в международното представителство на ЕО“⁸⁴⁶.

СЕО се счита компетентен както да се произнася тълкувателно по един такъв договор⁸⁴⁷, така и да санкционира незачитането му от една ДЧ, страна по него⁸⁴⁸. СЕО приема, че доколкото договорът е в материя – поделена компетентност, той е „компетентен да определя задълженията, които тежат на Общността, и да тълкува за тази цел разпоредбите на договора“⁸⁴⁹. През 2007 г. по делото Merck Génericos СЕО разгръща много широко разбирането си за своята компетентност да тълкува „смесените“ международни договори⁸⁵⁰.

Колкото до търсене на отговорност от ДЧ за неизпълнението на един смесен договор, СЕО приема, че по отношение на разпоредбите, които са от компетентността на Общността, „смесените договори, сключени от Общността, нейните държави-членки и трети страни, имат същия статут в общностния правен ред като чисто общностните договори“⁸⁵¹.

Примери за смесени договори:

– Смесени договори са повечето от споразуменията за асоцииране, сключени на основание чл. 310 на ДЕО;

– Такова е и Споразумението за създаване на Европейско икономическо пространство;

– Също и Договорът за Световната търговска организация и редица от нейните конвенции.

Днес подобна възможност не е закрепена в ДЕС и ДФЕС. Чл. 207 на ДФЕС препраща към чл. 220 и чл. 221 на ДФЕС.

4. 
   Едностранни актове на органите, създадени с международни договори на ЕО/ЕС
   

– Съветите по асоцииране или по сътрудничество – по споразуменията по чл. 310 на ДЕО (виж по-горе);

– смесените комитети или комисии по споразуменията по чл. 133 или 308 на ДЕО.

Тези актове стават част от Общностното право като неделими от договора, по силата на който се приемат⁸⁵².

5. 
   Определянето на правната основа на международния договор на ЕО/ЕС
   

Виждането на СЕО сякаш е най-добре обобщено в неговото Становище 2 от 2000 г.⁸⁵³, по което той определя: „изборът на правна основа на един акт, включително и приет с оглед сключването на международен договор, не зависи само от преценката на автора, а трябва да се основава на обективни елементи, подлежащи на съдебен контрол. Сред тези елементи са по-специално целта и съдържанието на акта“⁸⁵⁴. „Ако анализът на акта показва, че той преследва две цели, ако една от тях може да се определи като водеща, а другата като допълнителна, то актът трябва да има само едно правно основание, съответстващо на водещата цел... По изключение, ако се установи, че един акт преследва едновременно няколко цели, от които не може една да бъде определена като водеща, такъв акт може да бъде основан на различни правни основания.“⁸⁵⁵

6. 
   Директен ефект на международните договори на ЕО и ЕС
   

1. 
   СЕО приема по принцип възможността международните договори, които обвързват ЕО/ЕС, да съдържат норми с директен ефект⁸⁵⁶. Най-често става дума за вертикален директен ефект, доколкото международните договори уреждат задължения за държавите-членки, напр. относно търговията с трети страни⁸⁵⁷. Проф. Булюи цитира една „обща формулировка на СЕО“, според която „норма на един договор, сключен от Общността с трета страна, трябва да се разглежда като директно приложима, когато с оглед нейните и на целия договор предмет и характер тя съдържа едно ясно и конкретно задължение, изпълнението или действието на което не зависи от никакъв последващ акт“⁸⁵⁸. Възможността за позоваване на нормите на един международен договор е еднозначно потвърдена от съдия Пиер Пескаторе⁸⁵⁹.
   

2. 
   Разбира се, международните договори на ЕО/ЕС разкриват определени особености⁸⁶⁰. Техните цели, тяхната природа и наличието на реципрочност, особено в търговските договори, ги отличават от Учредителните договори, от чиято природа СЕО извежда принципа за директния ефект⁸⁶¹. Поради това СЕО приема, че нормите на международните договори, сключени от Общността с трети страни, не се ползват автоматично от презумпцията за директен ефект⁸⁶². В никакъв случай обаче СЕО не е склонен и по презумпция да ги лиши от директен ефект. Той поставя въпроса на плоскостта на приложимостта: „Съгласно принципите на Международното право общностните институции, компетентни да сключват споразумения с трети страни, са свободни да договорят с тях действието на разпоредбите на споразумението във вътрешния правен ред на договарящите страни. Само когато този въпрос не е уреден в едно споразумение, компетентните юрисдикции и в частност СЕО в рамките на своята компетентност по силата на НА ДЕО, ще трябва да разрешат въпроса по същия начин като всеки друг тълкувателен въпрос относно прилагането на въпросното споразумение в Общността“⁸⁶³.
   
   1. 
      Така през 1975 г. СЕО не се колебае да признае директен ефект на чл. 2, § 1 на Първа и Втора конвенция от Яунде, който препраща към чл. 13, § 2 на ДЕИО (отм. ДЕС) относно забраната за такси с равностоен на мито ефект, който сам по себе си има директен ефект⁸⁶⁴. По същата логика през 1981 г. СЕО признава директен ефект на чл. 53 на Споразумението за асоцииране с Гърция, чиято редакция следва редакцията на чл. 95 на ДЕИО (сетне чл. 90 на ДЕО) относно забраната за дискриминационно третиране на вносни продукти, като изхожда както от съдържанието на разпоредбата, така и от характера на споразумението⁸⁶⁵. Същото разбиране се прилага и по отношение на чл. 21, ал. 1 на Споразумението за свободна търговия между ЕИО и Португалия, за което СЕО приема, че също е аналогично на чл. 95 на ДЕИО (чл. 90 на ДЕО)⁸⁶⁶.
      

2. 
   СЕО обаче изхожда от разбирането, че фактът, че една договорна разпоредба е идентична с разпоредба от Учредителните договори, която има директен ефект, не е достатъчен – директният ефект на първата трябва да се преценява в контекста на целия договор, на който принадлежи съответната разпоредба⁸⁶⁷.
   

3. 
   Определяне на директния ефект. По делото Kupferberg⁸⁷⁰ СЕО формулира, че ако самият договор не определя дали разпоредбите му ще имат директен ефект, то това трябва да се прецени от съдията, основавайки се на правната природа и духа на договора, респ. на неговите цели и предмет. В краен случай съдът може да се води и от принципа на добрата воля на договарящите страни.
   
   1. 
      СЕО еднозначно отхвърля директния ефект на разпоредбите на някои международни договори – например на Общото споразумение за митата и търговията (GATT)⁸⁷¹. Лишени от директен ефект са и нормите на Споразумението TRIPs⁸⁷². Той приема, че за да породи директен ефект, една разпоредба на международен договор трябва да е насочена не само към създаването на реципрочни международни задължения за договарящите страни, а да е годна да предоставя права на частни лица⁸⁷³. По този начин обаче per argumentum a contrario е изведен принципът: ако един международен договор съдържа такива норми, те могат да проявят директен ефект. Иначе казано – директният ефект на международните договори на ЕО/ЕС зависи от съдържанието на разпоредбите им, но самият вид акт е по принцип годен да прояви директен ефект.
      
   2. 
      Така СЕО признава директен ефект на редица разпоредби на международни договори – разпоредби, които „достатъчно ясно, конкретно и безусловно определят едно задължение“⁸⁷⁴.
      

Със същите аргументи СЕО признава директен ефект на разпоредбите на решенията на един Съвет по асоцииране⁸⁷⁷. При това СЕО изхожда не от вида (формата) на акта – понякога решение, понякога регламент, – а от съдържанието му. И обратно – ПИС не признава директен ефект на решенията на юрисдикцията на СТО⁸⁷⁸.

4. 
   Актовете на органите, създадени по силата на международен договор на ЕО/ЕС, са част от Правото на ЕС, както и самите договори, по силата на които са създадени съответните органи⁸⁷⁹. Затова и по отношение на тяхната годност да съдържат норми с директен ефект СЕО следва логиката си относно международните договори на Общността и респективно допуска по принцип възможността разпоредби, съдържащи се в такива актове, да бъдат прилагани пред национални съдилища, т. е. да пораждат директен ефект⁸⁸⁰.
   

МЕЖДУНАРОДНите договори на държавите-членки с трети страни

От друга страна, ДЧ на ЕС запазват (почти) непокътнат своя конституционен подход към международното право – за монистичните държави това е по-лесно, но и дуалистичните държави успяват да запазят конституционните си концепции.

Разбира се, фактът на членството в такава специфична интеграционна правна система има съществено отражение върху международното право на държавите-членки. Най-просто казано, те са длъжни „да го съобразят“ с интеграционното. Вътрешната властова природа на интеграционния процес предполага една държава да е преди всичко субект на съюзното право и едва след това – и доколкото не създава пречки – субект на международното право. ДЧ по принцип остават страна в международните договори, сключени преди присъединяването им към интеграционния съюз, остават годни да сключват и нови международни договори, а понякога това е тяхно право или дори задължение, произтичащо от самото съюзно право.

Поради това по-надолу ще проследя режима на международните договори на ДЧ с трети страни, сключени преди присъединяването им към ЕО/ЕС (І), и особеностите на договорите на ДЧ с трети страни, сключени след началния момент на членството в ЕО/ЕС (ІІ).

Тук няма да се спирам на Договорите, сключени от държавите-членки, в приложение на Учредителните договори, тъй като те следва да се разглеждат като „вътрешни писани източници“ и са проследени накратко по-горе, Глава 3.

І. Договори, сключени от държавите-членки с трети страни преди присъединяването им към ЕО/ЕС

1. 
   Правна уредба
   

1. 
   Чл. 351 на ДФЕС (стар чл. 307 на ДЕО) урежда този въпрос сравнително ясно: Правата и задълженията, произтичащи от споразумения, сключени преди 1 януари 1958 г. или за присъединяващите се държави – преди датата на тяхното присъединяване, между една или повече държави-членки, от една страна, и една или повече трети страни, от друга, не се засягат от разпоредбите на Договорите.
   

При прилагането на тези споразумения ДЧ вземат предвид факта, че предимствата, предоставяни от всяка държава-членка по този договор, образуват неразделна част от изграждането на Съюза и поради това са неразделно свързани със създаването на общи институции, с възлагането на правомощия на тези институции и с предоставянето на същите предимства от страна на всички останали държави-членки.

1. 
   Всъщност чл. 351 урежда три различни хипотези. Уредбата по ал. 1 предвижда хипотезата на международни задължения на ДЧ, които не противоречат на УД – те остават валидни задължения на ДЧ спрямо насрещните трети страни. Уредбата по ал. 2 се отнася за хипотезата, когато от предходни международни договори за ДЧ произтичат задължения, противоречащи на УД. ДЧ са длъжни да се освободят от тези задължения – за да могат хем да изпълнят общото си съюзно задължение за лоялно сътрудничество (по чл. 4, § 3 на ДЕС, преди чл. 10 на ДЕО) – да вземат всички общи и специални мерки за постигане на целите на ЕС), хем да зачитат основополагащия принцип на МП, че договорите трябва да се изпълняват. Ал. 3 предвижда специфичния случай на предоставяне на привилегировано положение на отделни трети държави. Поради голямата им практическа важност ще разгледаме тези три хипотези по-подробно.
   
   1. 
      Според ал. 1 на чл. 351 поетите от ДЧ с международен договор, сключен преди присъединяването ù към ЕО/ЕС, респ. преди създаването на ЕО, задължения остават в сила и обвързват тази ДЧ. ДЧ са длъжни да изпълняват тези задължения на общо основание по МП. Тази разпоредба възпроизвежда един основен принцип на международното право, закрепен и в чл. 30 на Виенската конвенция за правото на международните договори от 1969 г.
      

• 
  Ако предходният договор е сключен между същите страни, новият (Договорът за създаването на ЕО, респ. за присъединяване към ЕО/ЕС) може на общо основание да изменя разпоредбите на стария или да го отмени (изрично или мълчаливо). Ако обаче няма подобни разпоредби в новия договор, задълженията, произтичащи от стария, остават в сила. Тук съществени особености няма.
  
• 
  Сключването на новия договор обаче не освобождава ДЧ от произтичащите задължения, ако страните по предходния договор не са страни и по новия договор. Иначе казано – ако за една ДЧ произтичат задължения от международен договор, сключен преди присъединяването ù към ЕС със страни, различни от членуващите в ЕС, тези задължения остават в сила.
  

През 1980 г. СЕО е още по-ясен: „чл. 307 има за цел да прецизира, съгласно принципите на международното право, че приложението на ДЕО не засяга задължението на една ДЧ да зачита правата на трети страни, произтичащи от договор, сключен преди влизането в сила на УД или респ. преди присъединяването на тази ДЧ към ЕО, и да изпълнява съответните задължения“⁸⁸³, от което пък произтича и „задължение институциите да не препятстват изпълнението на задълженията на ДЧ, произтичащи от предходен международен договор“⁸⁸⁴.

• 
  Във всички случаи обаче тези задължения са задължения само на самите ДЧ и не обвързват ЕС. Чл. 351 не прехвърля на ЕС задълженията, тежащи върху ДЧ преди присъединяването им към него. Респ. международните договори на ДЧ, сключени преди присъединяването им към ЕС, не стават част от международното право на ЕС и не са източници на Съюзното право. Следователно, ако институциите на ЕС установят валидно (според УД) задължение за ДЧ, противоречащо на тяхно произтичащо от предходен международен договор задължение, ДЧ са длъжни да вземат мерки да се освободят от това противоречие съгласно хипотезата по ал. 2.
  
• 
  Въпреки това обаче СЕС приема, че при определени условия ЕС може да се счита обвързан от международни договори, сключени от ДЧ преди присъединяването им към него.
  

Аналогично е виждането на СЕО и по отношение на Брюкселските конвенции за митата от 15 декември 1950 г.⁸⁸⁷

И в същото време точно обратното е виждането на СЕО за други конвенции, по които страни са всички ДЧ, но които според него не могат да обвързват ЕО като такава. Най-типичният пример е ЕКПЧ – заради липсата на предоставена на ЕО компетентност да действа в тази материя⁸⁸⁸.

2. 
   Ал. 2 на чл. 351 закрепва две съюзни норми – задължението за съобразяване на предходните договори с правото на ЕО/ЕС и оказването на съдействие от другите ДЧ на ДЧ, която трябва да направи това.
   

• 
  По-лесният начин за освобождаване от такива задължения е денонсиране на съответния договор. Приема се обаче, че този способ е краен и трябва да се използва само ако адаптирането на разпоредбите на съответния договор е наистина невъзможно или напълно неуместно⁸⁸⁹. Ако обаче една ДЧ не успее да проведе нужните преговори за намиране на друго решение в рамките на определен срок, например срок до влизането в сила на нов общностен регламент, който противоречи на даден международен договор на тази ДЧ, тя следва да го денонсира⁸⁹⁰.
  
• 
  Ако става дума за договор, чието действие продължава да е от съществено значение за страните, може да се пристъпи към предоговаряне на онези негови клаузи, които са несъвместими с новия статус на страната на член на ЕС. За целта ал. 2 на чл. 351 дори предвижда механизъм за „взаимно подпомагане на ДЧ и ако е възможно – определяне на общ подход“.
  

През 2003 г. СЕО прие дори, че едно тълкуване от националния съдия на един международен договор в светлината на задълженията, произтичащи от УД, може да бъде достатъчно средство за преодоляване на евентуално противоречие⁸⁹¹.

Разбира се, теоретично е възможно и обратното – ДЧ да съобразят своя (бъдещ) общностен договор с важни техни предходни международни задължения. Така например при приемането на Римските договори и най-вече при приемането на Договора от Маастрихт внимателно са обсъдени възможните противоречия с основни международни договори, на първо място с Устава на ООН.

Във всички случаи една ДЧ не може да противопостави на едно свое валидно общностно задължение свой ангажимент по международен договор – това е прогласено от СЕС в постоянна практика⁸⁹².

Проблемът се поставя най-остро, когато става дума за материи от изключителната компетентност на ЕО, която изключва всякаква компетентност на ДЧ, вкл. и по отношение на международните договори – например търговската политика⁸⁹³ или относно изпълнението на актове на институциите, които ограничават допълнително компетентността на ДЧ в материи, в които тя все пак е запазена – например относно Конвенция 170 на МОТ⁸⁹⁴.

3. 
   Ал. 3 на чл. 351 предвижда още едно ограничение относно действието на произтичащи от предходен договор задължения. Макар наглед да съдържа само „препоръка“ към ДЧ, тази разпоредба урежда същностното задължение – особено по отношение на създаването или функционирането на митнически съюзи или други регионални икономически организации, – според което една ДЧ не може да предоставя на трети държави по силата например на клаузата за най-облагодетелствана нация привилегии, които са свързани с членството в ЕС, респ. изразяващи се във взаимно предоставени между ДЧ привилегии в рамките на ЕС. Така на практика индиректно се закрепва принципът за общностната преференция – но този път⁸⁹⁵ по отношение на международните задължения на ДЧ спрямо трети страни. СЕО приема, че „общият принцип за общностни преференции оправдава диференцирана преценка на възможностите... в зависимост дали стоката идва от една ДЧ или от трета страна“⁸⁹⁶.
   

Тази материя е дори още по-сложна – могат да бъдат разграничени поне 4 различни хипотези.

1. 
   Задължение за съобразяване
   

1. 
   От това следва, че ДЧ не могат да сключват, а ако сключат, не трябва да прилагат международни договори, противоречащи на Правото на ЕС.
   

2. 
   В материите, които са изключителна компетентност на ЕО/ЕС, ДЧ не могат да сключват никакви международни договори. Ако такъв договор бъде сключен, той подлежи на отмяна, а съответната ДЧ – на санкциониране по реда за установяване на нарушения на УД (чл. 263 на ДФЕС).
   

2. 
   Материи на поделена компетентност
   

3. 
   В обхвата на целите на ДЕС и ДФЕС
   

Някои международни договори предвиждат на трети страни да бъдат предоставени изгоди, които една ДЧ черпи от факта на своето членство в ЕО/ЕС – напр. от сключени в изпълнение на УД (по стария чл. 293 на ДЕО) договори с другите ДЧ. Подобни разпореждания са валидни само ако са напълно съобразени със Съюзното право.