Раздел 1 ще представя уредбата и съдържанието на международната правосубектност на ЕО и ЕС, в Раздел 2

1. 
   Правосубектност на ЕО.
   

От своя страна уредбата на компетентността на ЕО за сключване на международни договори можеше да се раздели на изрична и подразбираща се (виж нататък).

2. 
   Правосубектността на ЕС.
   

1. 
   Сложната природа на ЕС в периода от Маастрихт и Лисабон
   

1. 
   Още през октомври 1972 г. на срещата на върха в Париж ръководителите на ДЧ прогласяват желание „да трансформират съвкупността от отношенията помежду си в Европейски съюз“, а на срещата си през 1974 г.
   един от тях – белгийският премиер-министър Лео Тиндеманс – внася историческия си доклад⁷⁵⁵ за създаването на европейски съюз⁷⁵⁶ и неговите средства за действие, които естествено предполагат правен персоналитет. Тържествената декларация за европейски съюз от Щутгарт – 1983 г.⁷⁵⁷ и проектът на договор за европейски съюз, приет от ЕП на 14 февруари 1984 г., засилват категорично представата за воля за създаване на организация със самостоятелно правно битие.
   
2. 
   Разпоредба, определяща ЕС като юридическо лице, присъства още в проекта на Договора от Маастрихт, и неизменно след това във всеки следващ проект на ревизионен договор. И макар това да е „политическо акù”⁷⁵⁸, което се приема от всички правителства, в крайна сметка първите три опита за закрепване на подобна норма остават неуспешни – страховете от създаване на европейска федерална държава се оказват твърде силни. Поради това очевидно бе необходим този 16-годишен период, за да може представата за ЕС като действителен субект на правото – и като действителен самостоятелен актьор на международната сцена – да се приема спокойно и от най-пристрастените към суверенизма държави-членки, и от т. нар. „международна общност“⁷⁵⁹. През целия този период обаче международната правосубектност на ЕС остана „неопределена” и бе определяна като „възнищкваща” или „ембрионална”.
   

3. 
   Политическото акù за желанието ЕС да действа като самостоятелен фактор, различен – и по възможност независим – от държавите-членки, е заложено още в чл. 2 на Договора от Маастрихт: основна цел на ЕС е „...да утвърждава СВОЯТА идентичност на международната сцена...“. Представата за съюз, различен и от Общностите, и от държавите-членки, проличава ясно и от една сякаш пренебрегвана разпоредба – тази на ал. 3, изр. 2 на чл. 1 на ДЕС: Съюзът има за „задача да организира по единен и солидарен начин отношенията между държавите-членки и отношенията между техните народи“. Самият изказ тук разкрива разбиране, принципно различно от традиционното за международното право, според което държавите действат чрез международните организации, а тук „съюзът“ ще организира (разбирай урежда) отношенията между ДЧ... Редом с това могат да бъдат изложени и още няколко съществени аргумента в посока на разбирането, че и първоначално ЕС не е лишен от „всякаква“ международна правосубектност⁷⁶⁰.
   
4. 
   От една страна, отсъствието на изрична разпоредба, подобна на тази на чл. 281 на ДЕО („Общността е юридическо лице“), макар и много силен („ако искаха, авторите на договора щяха да го напишат по същия начин – пък и знаем, че са искали, но не са се решили...“), не е достатъчен аргумент. Понятието „юридическо лице“ в частното право има своето ясно и достатъчно безспорно съдържание, но в международното публично право то сякаш има по-пластични контури. Няма достатъчно убедителен аргумент, извлечен от международното право, според който актовете на ЕС по Втория стълб да не бъдат разглеждани като израз на една правно обособена воля, формално различна от тази на членуващите държави, дори действащи колективно. Твърде ниската степен на формализация на международното право позволява да се считат за годни негови субекти правни образувания, за които това далеч не е безспорно или поне не е закрепено изрично в обвързваща правна норма⁷⁶¹. Достатъчно е да посочим, че дори Уставът на ООН не определя изрично най-голямата международна организация като юридическо лице или като субект на международното право⁷⁶²...
   
5. 
   Пък и по отношение на ЕО международната правосубектност не е изрично записана. Наистина чл. 300 на ДЕО урежда нейното... упражняване, но самата правосубектност остава сякаш недоизказана. Тя се подразбира от факта, че изрично е уреден механизъм, по който Общността да сключва международни договори, респ. тя е създадена годна да сключва такива. Но по тази логика могат да бъдат намерени редица аргументи, че и ЕС е създаден годен за подобна дейност.
   
6. 
   Един такъв аргумент е, че чл. 2 на ДЕС предвиждаше Съюзът да „осъществява“ (той) обща политика по външните работи и сигурността“ – като за всекиго е ясно, че основният инструментариум на една външна политика е участието в международни отношения, вкл. и в определени случаи в международни правоотношения.
   
7. 
   Макар Договорът от Амстердам също да не призна изрично правосубектността на ЕС, той закрепи в чл. 24 на ДЕС правото на Съвета да сключва в материята на втория стълб договори с трети държави или международни организации – своеобразна treaty-making power⁷⁶³ – което, както и да го погледнем, е един от основните атрибути на международната правосубектност...
   
8. 
   С новата редакция на чл. 38 на ДЕС след ДА същата компетентност бе призната на Съвета и по третия стълб⁷⁶⁴.
   
9. 
   ДН внесе още едно съществено изменение в чл. 24 на ДЕС: Съветът да може да сключва международни договори с квалифицирано мнозинство, вместо с единодушие, както бе предвидено преди това. Така се обезсилва изтъкваният аргумент, че когато сключва международни договори, Съветът действа не като орган на ЕС, а като общ представител на ДЧ.
   

10. 
    Договорът от Амстердам направи и още една съществена – и почти незабелязвана – промяна: Общата политика по външните работи и сигурността (ОПВРС) вече се определя САМО от ЕС, а не, както дотогава, „от Съюза и от ДЧ“.
    
11. 
    Чл. 18, § 2 на ДЕС предвиждаше „председателството да изразява по принцип ПОЗИЦИЯТА НА ЕС в международните организации и международните конференции“. Самите „позиции“ се формулират от Европейския съвет (рамково, чрез актове, наречени „общи насоки“ и „общи стратегии“) и от Съвета на министрите (по-конкретно чрез актове, наречени „общи действия“ и „общи позиции“).
    
12. 
    Един от основните критерии на международното право за това дали е налице един субект на МП или не, е този за признаването. По отношение на Европейските общности този въпрос има ясен позитивен отговор – макар с известни колебания (ООН) или забавяне (държавите от бившия социалистически блок). По отношение на ЕС въпросът с признаването стои по двойствен начин: нито една държава или международна организация не е признала официално (или формално) ЕС за субект на международното право. В същото време е налице изключително широко мълчаливо признаване на, да кажем, неговото съществуване. Във всяка европейска държава има „представителство на ЕС“, макар и формално наричано „представителство на ЕК“, а и почти всяка има свой постоянен представител или цяло представителство „в ЕС“, в Брюксел. Макар формално да не се води „посолство“, представителството на една държава в ЕС има почти всички белези на една дипломатическа мисия.
    
13. 
    Много силен аргумент представлява натоварването с ДА (чл. 26 на ДЕС, възпроизведено в чл. 207, § 2 на ДЕО) на Генералния секретар на Съвета с функцията на „Върховен ПРЕДСТАВИТЕЛ НА ЕС“, макар и само по въпросите на външната политика и сигурността. Отделно от това чл. 18, § 5 ДЕС овластява Съвета, винаги когато е необходимо, да назначава специален представител (пак представител на ЕС).
    
14. 
    По отношение на третия стълб, макар неговият обхват да предполага по-скоро вътрешни мерки, няма пречка в определени ситуации постигането на поставените цели да изисква и външни действия. За тях чл. 38 на ДЕС след ДА предвиди възможност за сключване на международни договори по реда на чл. 24⁷⁶⁶.
    
15. 
    Нека споменем и много красноречивите изменения, предвидени в Конституцията за Европа и по същество възпроизведени в Лисабонския договор: изричното прогласяване в чл. І-7 на ЕС за юридическо лице (правоприемник на юридическото лице Европейска общност) и създаването на фигурата на Министър на външните работи НА Съюза (в Лисабон – отново Върховен представител, но вече като самостоятелна фигура, различна от Генералния секретар, и с много съществени правомощия, вкл. като заместник-председател на ЕК) и на дипломатическа служба на ЕС.
    
16. 
    Можем да отчетем и съществуването на „гражданство на ЕС“, което по съществени причини не може да се разглежда като гражданство на ЕО, въпреки че е уредено в ДЕО. Макар, разбира се, то да няма атрибутите на едно класическо национално гражданство, е един ярък пример за обособена (или поне обособяваща се) идентичност. Към това можем да добавим политическите партии на европейско равнище, общите избори за ЕП, омбудсмана и ред други дребни политически атрибути, които, макар основателно да могат да бъдат зачислени на самата ЕО, са част от общото политическо внушение за ЕС като действителен организъм, като правно-политическа реалност.
    
17. 
    Редица автори се задоволяваха да приемат, че на въпроса кой все пак е годният правен субект като страна по договорите, сключени „от (името на) ЕС“, в зависимост от материята отговорът е: било Европейските общности⁷⁶⁷ (ако договорът засяга, макар и частично, техните компетенции), било държавите-членки, действащи колективно (в останалите случаи).
    
18. 
    Колкото до категоричния отговор на излишно доктриналния въпрос ЕС субект на правото ли е или не, отговорите варират от категорично „не“ (основаващо се на строго формално правен подход), през „частична“ или „секторна“ правосубектност по втория стълб, или през формулировките за „множествена/плуралистична правосубектност“ или „персоналитет с променлива геометрия“⁷⁶⁸, до разбирането, което споделям, за „възникваща“ (още „емергентна“ или „ембрионална“ – изразът мой, А. С.) правосубектност. То артистично копира модела от презумпцията на наследственото право genatus pro nato habetur („заченатият да се счита за роден“, за нуждите на наследяването) и точно отразява факта, че ЕС е „заченат“ (според чл. 1 и 2 на ДЕС) като сигурен бъдещ правен субект и открито се държи като такъв. След поредица от неуспешни политически актове, които отлагаха „раждането му“ като юридическо лице (в Амстердам 1997 г., Ница 2001 г., Рим 2004 г. и Лисабон 2007 г.), засега „терминът“ е насрочен за… след януари 2010 г…
    

За мен е достатъчно приемливо разбирането за ЕС след създаването му като за субект на международното право с възникваща (емергентна, ембрионална) правосубектност.

1. 
   Закрепването на правосубектност на ЕС с ДЛ. След неуспеха на Договора за приемане на конституцията за Европа от 2004 г. (отхвърлен на референдуми във Франция и Нидерландия през 2005 г.), прагматичният подход, наложен основно от германското председателство на ЕС през втората половина на 2005 г., се изрази във формулата „да вземем от конституцията всичко наистина важно и да изоставим всичко друго”. Така бе изоставено например изричното закрепване в УД на принципа на примат на Правото на ЕС (предвидено в чл. І-6 на Конституцията⁷⁶⁹), но като безусловно важна бе възпроизведена разпоредбата за юридическия персоналитет на ЕС.
   
   1. 
      В новата редакция на ДЕС след ЛД бе добавен нов чл. 47 с същата лаконично, но еднозначно съдържание, като на чл. 281 на ДЕО: „Съюзът е юридическо лице”⁷⁷⁰.
      
   2. 
      Ясното внушение за идентичност на правосубектността на ЕО (преди ДЛ) и на ЕС (след ЛД) налага и новата редакция на чл. 335 на ДФЕС, възпроизвеждащ вече по отношение на ЕС съдържанието на чл. 282 на ДЕО относно ЕО. Разпоредбата урежда „вътрешната правосубектност” на ЕС по правото на държавите-членки. Тя препраща към националните законодателства относно юридическите лица, като отрежда на ЕС „най-широката” (пълна), призната във всяка отделна ДЧ, правосубектност и позволява на Съюза
      

• 
  да придобива и да се разпорежда с движима и недвижима собственост (като сключва необходимите договори, които представляват източници на правото на ЕС);
  
• 
  да влиза в различни правоотношения (без да е посочено изрично);
  
• 
  и да бъде страна в съдебни производства в отделните ДЧ (представляван от ЕК).
  

3. 
   Така когато в качеството си на юридическо лице ЕС сключва договори (по частното право) в отделните държави (с публични или частни лица), ЕС се представлява от ЕК – отчетлива отлика от режима за сключване на международни договори (за които се представлява от Съвета – виж нататък).
   

2. 
   „Външната” правосубектност на ЕС не е закрепена изрично (както не беше закрепена и за ЕО). Тя се подразбира от притежаваната обща правосубектност и от конкретната уредба на реда за сключване от ЕС на международни договори. Доколкото разглеждаме този въпрос само в контекста на системата на съюзните правни източници, съм склонен да приема, че международните договори, сключвани от ЕС при упражняване на неговата международна правосубектност, трябва да се делят на два вида:
   
   1. 
      Първи по време и по важност са международните договори, сключвани от ЕС (преди това от ЕО) във връзка с упражняването на вътрешните компетенции, за които по отношение на ЕО дори без изрична норма СЕО бе извел разгърната и устойчива практика (виж нататък).
      
      1. 
         Днес компетентността на ЕС да сключва международни договори винаги, когато това е необходимо за упражняването на вътрешна компетентност или е предвидено изрично в законодателен акт на Съюза, е закрепена като изключителна компетентност (чл. 3, § 2 на ДФЕС) – като блестящ пример за мъдра политическа воля за кодификация на съдебната практика.
         
      2. 
         Редът за сключване на такива договори е уреден в чл. 281 на ДФЕС. Новата редакция на чл. 281 на ДФЕС (възпроизвеждаща по същество стария чл. 300 на ДЕО)
         
      3. 
         Разновидност е предвидена по отношение на международните договори, попадащи в обхата на Общата търговска политика и уредени в чл. 207 на ДФЕС (стар чл. 133 на ДЕО).
         

1. 
   Международните договори, сключвани при упражняване на външна компетентност на ЕС, след ЛД имат нова уредба. След като ЛД еднозначно закрепи ОПВРС като „компетентност на ЕС” (виж по-горе), новият чл. 37 на ДЕС (възпроизвеждащ частично стария чл. 24) предвижда изрично възможност ЕС да сключва международни договори с държави или международни организации по въпроси, обхванати от ОПВРС.
   
   1. 
      Материалният обхват и природата на тези договори е доуредена в новия чл. 216 на ДФЕС – ЕС може да сключва международни договори
      

• 
  винаги, когато това е предвидено изрично в УД или в правен акт на ЕС;
  
• 
  или когато е необходимо за постигането на целите на ЕС (в рамките на неговите политики, вкл. ОПВРС);
  
• 
  или може да засегне общи правила или да измени техния обхват.
  

2. 
   Редът за сключване на всички международни договори на ЕС е общ – независимо дали става дума за договори по ОПВРС (преди уреден в чл. 24 на ДЕС) или в чисто интеграционните материи (преди в чл. 300 на ДЕО
   е уреден в чл. 218 на ДФЕС (възпроизвеждащ по същество чл. 300 на ДЕО, но с някои изменения).
   

3. 
   ЕС става страна по всички заварени (към 1 декември 2009 г.) международни договори на ЕО, като неин правоприемник – съгласно еднозначната формулировка на чл. 1, § 3 in fine на ДЕС.
   

4. 
   Действието на международните договори на ЕС е определено категорично от разпоредбата на чл. 216, § 2 на ДФЕС, според която международните договори на ЕС обвързват институциите на ЕС и държавите-членки.
   
   1. 
      Това ясно отрежда на всички международни договори на ЕС ролята на съюзни правни източници, но сякаш ограничава възможността те да проявят директен ефект.
      
   2. 
      Всъщност обаче въпросът за действието на международните договори на ЕС трябва да се разглежда единствено и само на същата правна плоскост, като всеки други съюзен правен източник – в зависимост от правното основание и съдържанието, а не от вида на акта. Така някои международни договори на ЕС могат да проявят директен ефект (поне вертикален – виж надолу).
      

2. 
   Правосубектност на някои органи и структури на ЕО/ЕС
   

1. 
   Могат да бъдат посочени Европейският фонд за парично сътрудничество⁷⁷², Европейският център за развитие на професионалното образование⁷⁷³, Европейската фондация за подобряване на условията на живот и труд⁷⁷⁴, Европейската агенция за сътрудничество⁷⁷⁵, Европейската агенция за околната среда⁷⁷⁶, Европейската фондация за образованието⁷⁷⁷, Службата за хармонизиране във вътрешния пазар⁷⁷⁸, Европейската агенция по сигурността и здравето на труда⁷⁷⁹ и ред други. Тенденцията продължава до наши дни – в материите на въздушната или морската сигурност, сигурността на храните и др. Започва създаването и на изпълнителни агенции.
   
2. 
   Разбира се, най-известният пример за орган със собствена правосубектност е Европейската централна банка (ЕЦБ). Наследила Европейския валутен институт (също юридическо лице), ЕЦБ е създадена по силата на чл. 105 и сл. на ДЕО и Устава на ЕСЦБ и ЕЦБ. Чл. 107, § 2 на ДЕО определя, че ЕЦБ е юридическо лице (ДЛ обаче превърна ЕЦБ в „институция на ЕС” – в новия чл. 14 на ДЕС, поради което самостоятелната правосубектност на ЕЦБ бе премахната!). Това именно правеше нейното положение по-особено – тя е едновременно орган на ЕО и банка със собствен персоналитет и собствени органи. И в същото време ЕЦБ има ясни правомощия като орган (може да приема правнозадължителни актове – регламенти и решения), но не е предвидено – нито изрично, нито имплицитно – да може да сключва международни договори, както преди, така и след ДЛ.
   
3. 
   Още по-особено е правното положение на Европейската инвестиционна банка (ЕИБ) – тя е създадена по силата на чл. 9 на ДЕО и специалния Устав, приложен към ДЕО. Чл. 266 на ДЕО определя, че ЕИБ е юридическо лице (което обаче остава непроменено и след ДЛ – сега в чл. 308 на ДФЕС), а дейността ù е очертана от чл. 267 на ДЕО, който имплицитно предполага възможност за сключване на международни договори (по заеми). Тя не е орган на ЕС и има автономно положение спрямо органите на ЕС. В нея членуват самите държави – членки на ЕС.
   

3. 
   Компетентността на ЕО/ЕС да сключва международни договори.
   

1. 
   Чл. 300 на ДЕО признава на ЕО компетентност да сключва международни договори в случаите, предвидени в други разпоредби на ДЕО, и урежда реда, правилата и последиците при упражняването на това право. По същество тази разпоредба урежда не самата компетентност за сключване на международни договори, а процедурата⁷⁸⁰, по която – ако има предоставена компетентност – да може да се упражни. Според мен обаче по своята редакция чл. 300 на ДЕО представляваше достатъчно ясна индикация, че ЕО притежава международна правосубектност и договорна дееспособност.
   

2. 
   
   Каталог: upload -> files
   files -> Мотиви към законопроекта
   files -> Мотиви към законопроекта
   files -> Списък на участниците – 22 ученици от икономически професионални гимназии и 3-ма учители
   files -> З а п о в е д № от г. На основание чл. 162, ал. 4 от Кодекса за застраховането, образците на отчет
   files -> Наредба №23 от 18 декември 2009 Г. За условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка "прилагане на стратегиите за местно развитие" и по мярка "управление на местни инициативни групи
   files -> Съдържание увод глава първа. Особености на отразяването на кризата в медийния дискурс
   files -> Единни в многообразието замяза на „Еднообразни в разединението”
   files -> Заседанието на кабинета, в което участваше и министър Москов продължава
   
   
   
   Изтегляне 5.46 Mb.
   
   Сподели с приятели: