Литература по йудаизъм на руски език. Основно това е преводна литература от английски и иврит. Книгата „Беседи по Тора е написана на руски. В нея с Вас говори човек добре запозват с действителността, формирала болшинството от нас

“И тръгнали те от Рифидим, и пристигнали в пустинята Синай, направили ли си стан в пустинята и се разположил там Исраел срещу планината” (19:2).

Интересното е, че за всички придвижвания на евреите в Тора се говори „и се отправили”, „и дошли” – в множествено число, а в единствено число – „и се разположил там Исраел” - се говори само тук. Това означава, че по това време евреите са били единни, както никога и за това Б-г ги е смятал достойни да получат Тора – учението за това, как трябва да се живее. В Тора е изложена цялата наша история до смъртта на Моше и е предсказано цялото наше бъдеще. Тя съдържа 613 задължителни за нас заповеди.

Един път ми зададоха въпрос: Как да се изпълнят думите на Тора: „Да върне заграбеното, което той е заграбил” (Ваикра, 5:23), ако човек никога и никой не е ограбил?”

И аз отговорих: „За да се изпълнят всички заповеди на Тора, трябва да бъдеш едновременно и мошеник (да върнеш това, което си заграбил) и цар ( да се сдобиеш с много жени, пари и коне), и първосвещеник (да не се жениш за вдовица). Но това е невъзможно! Обаче има една заповед: „Обичай ближния си, както самия себе си” (Ваикра, 18:18), изпълнението, на която ни прави съпричастни към много заповеди, които нас не ни касаят непосредствено. Съществува например заповед за развода: ако мъжът реши да се раздели с жена си, той е длъжен да и напише гет, разводно писмо. Случва се така, че мъж изоставя жена си и на него му се налага, да помогне на бивши съпрузи, да извършат развод съгласно Тора.

Този, който участва в това изпълнява заповедта за развода. Ако някой е присвоил чужди пари или вещи, а друг му обяснява и му доказва, че откраднатото трябва да се върне. С това той участва в изпълнение на заповедта „да върне това, което е заграбил”.
Ние знаем, че Б-г е заповядал да се изучава Тора ежедневно.

“Слушай, Исраел, правилата и законите, които Аз съм изказал на всеослушание пред вас днес; изучавайте ги и се старайте да ги изпълнявате” (Дварим, 5:1). “Да не се отделя тази книга - Тора от устата ти, занимавайте се с нея ден и нощ, за да можете точно да изпълнявате написаното в нея, и тогава ще имаш успех в твоя път и ще преуспееш” (Йошуа, 1:8). Всеки евреин е длъжен през деня и нощта да отделя време за изучаване на Тора. Когато той изучава законите, с които на практика сега не се сблъсква, то изучаването им се зачита като изпълнение, защото това е още една възможност да се изпълни заповедта в бъдеще: може би някога на самия него ще му се наложи да я изпълни, а може и да подскаже на някой познат, как той я изпълнява.

Получаването на Тора е било целта на Изхода от Египет. В първото видение на Моше, когато застава пред горящия и не изгарящ храст на “сне” (къпината), Б-г му казал: “А сега иди, Аз те изпращам при фараона, и изведи народа Ми, синовете на Исраел от Египет... Когато изведеш народа от Египет, ще служите на Б-г в тази планина” (3:10,12). “Тази планина” – е планината Хорев (тя е – Синай).

На Синай, еврейския народ се е издигнал на най-висшата духовна степен, получавайки от Б-г Тора. Чрез Моше-рабейну, Вс-вишният се обръща към евреите: “И от сега ако слушате гласа Ми и пазите завета Ми, то вие ще бъдете за Мен, най-ценния от всички народи, защото на Мен [принадлежи] цялата земя. И вие ще Ми бъдете царство от свети служители и свят народ” (19:5,6). На това евреите отговорили: “Всичко, което казва Г-спод, ще изпълним”Всичко, което е казал Г-спод, ще изпълним и ще бъдем послушни” (24:7) — и се заклели от свое име и от името на бъдещите поколения да изпълняват Тора. (19:8). След това те отново повторили задълженията си: “
Целият народ стоял пред планината Синай и виждал издигащите се към небето езици на пламъци, блясъка на мълнии, чували гласа на Б-г, който изреждал десетте заповеди; много от хората не издържали това зрелище и падали в безсъзнание. Тогава преизпълнени от страх към Г-спод, хората се обърнали към Моше: “Говори ти с нас и ще те слушаме и нека да не говори с нас Б-г, за да не умрем” (20:19), — по този начин те дали на своя водач правото да получи Тора от Вс-вишния.

От поколение на поколение, в еврейския народ се предава разказа за изхода от Египет, за чудесата при пребиваването им в Синайската пустиня и за получаването на Тора. Съществуват някои детайли от нашата история и подробности от законите, които не са записани в Писмената Тора. Това е устната Тора (Тора шеБеалПе). Удивителното е, че от момента на получаване на Тора са изминали повече от три хиляди години, но са забравени само някои детайли (по тях са възникнали различни мнения – например, за тфилина на Раши и Рабейну Там), но спор по основните факти по преданието няма. Всички евреи (руските, полските, йеменските, испанските, мароканските и т.н.) ядат през първата нощ на Пасха еднаква маца и се разказва една и съща история за изхода от Египет, пият се същите четири чаши вино и се издигат и благославят в Сукот едни и същи растения... Разликата е само в напева, в произношението, в допълнителните обичаи (добавени части от псалмите и т.п.) Всички учат същата Тора, буквите на която са преброени, учат същия Талмуд.

И така стотици хиляди евреи по време на своето скитане по пустинята, което продължило четиридесет години, са били свидетели на многобройни чудеса, направени за тях от Вс-вишният; целият народ е бил очевидец на даряването на Тора на планината Синай. Да се отрича това е точно толкова безполезно, колкото и да твърдим, че по време на Втората световна война, не е имало масово изтребване на евреи от немците. Този, който подлага на съмнение факта, че в лагерите на смъртта са унищожени от фашистите шест милиона евреи (а през последните години са публикувани не малко „научни” трудове”, чийто автори се опитват да отричат очевидното) поставя себе си в глупаво положение: още има живи хора, които са преминали през този ад и техните свидетелства, никога няма да изчезнат от паметта на потомците им.
Хилядолетия колективната памет на еврейския народ пази истината за чудесата, на които са били свидетели далечните ни прадеди.

В неделната глава “Ваетханан” на книга “Дварим”, още един път се повтарят десетте заповеди, които евреите са чули непосредствено от устата на Б-г на Синай и Моше ги е повторил подчертавайки факта, че съюзът сключен между Б-г и еврейският народ е вечен. „Г-спод, нашият Б-г е сключил с нас съюз при Хорев. Не [само] с нашите бащи е сключил Б-г този съюз, но [и] с нас, тези които сме тук днес и сме живи. Б-г е говорил с вас лице в лице на планината сред огъня” (Дварим, 5:2-5).

Петата заповед от десетте, които евреите са чули непосредствено от устата на Б-г, говори за почитане на родителите. Да я разгледаме в тази и формулировка, която е дадена в книгата Дварим, 5:15: „Почитай баща си и майка си, както ти е заповядал Г-спод, твоя Б-г за да се продължат дните ти и да ти бъде добре на земята, която Г-спод, твоя Б-г ти е дал”.

Как да се разбират думите, „за да се продължат твоите дните и да ти е добре”? Винаги ли в този свят това е така? Винаги ли така буквално се възнаграждава почитането на родителите?

Понякога се случва така, че човек, който почита родителите си не живее дълго. Защо тогава неговите дни не са продължени? Работата е там, че думите „за да се продължат твоите дни и на теб да ти е добре” трябва да се разбират, като разчет направен в отвъдния свят.

Р. Авраам Ибн Езра пише, че ако сред народа широко е разпространено почитането на родителите, това удължава пребиваването на народа в страната му и препятства изгнанието. И действително, сред причините за изгнанието на пророка (Йехезкел, 22:7) е посочено и: че той се отнасял към баща си и майка си пренебрежително”.
Много интересно разсъждавал върху това раби Яаков Кранц, когото наричали Магида от Дубно, проповедникът от град Дубно (1740-1804). Как да се разбира текста: „За да се продължат дните ти”? Ние разбираме този текст, като дълголетие. А Магидът пита: може би това означава да се удължи твоя ден? Вместо денят да има дванадесет часа да има петнадесет - шестнадесет часа? И отговаря: случва се деня да мине, а ти да не си успял да направиш нищо. Станал си, закусил си, отишъл си на работа, върнал си се от работа, хапнал си, легнал си, поспал си – и нищо не си успял да направиш. На втория ден същото и на третия... А има дни, в които всичко ти се отдава: срещаш този, когото дълго си търсил, договаряш се за това, което си желал, и въобще правиш толкова неща, които не винаги си успявал да направиш за три дни. Почитай родителите си, за да се удължат твоите дни”: за да можеш да успееш да направиш много в живота си. За това Б-г ще те възнагради.

Съществува още една заповед: “Всеки трябва да се страхува от своята майка и баща” (Ваикра, 19:3). Как да се разбират думите „страхувай се” и „почитай”? Защо в израза „Почитай баща си и майка си” на първо място е поставен бащата, а в израза „Страхувай се от майка си и баща си” е казано отначало за майката? Талмудът обяснява това (Кидушин, 31): „Страхувай се” – означава не сядай на местото, на което стои баща ти сред старейшините или в синагогата, където те се молят, не оспорвай това, което казва той или не говори (когато баща ти или майка ти спорят с някой): на мен ми се струва, че баща ми е прав – защото може да се получи така, че синът или дъщерята се поставят по-високо от родителите си и че те решават, кой е прав.

А как да се постъпи, ако бащата или майката действително не са прави и нарушават законите на Тора? Не трябва да им се казва: „Ти нарушаваш закона и правиш лоши неща”. Трябва да им се каже: Татко, в Тора е казано така и така”, т.е. като че ли разсъждавате заедно с тях, но без да ги засрамвате.
А какво е това ”почитай”? Храни ги, пои ги, обличай ги, давай им, принасяй им с една дума – обслужвай ги. Обикновено децата помагат на майката. За това в Тора е казано: „почитай баща си и майка си”, т.е. не само на майка си, но и на баща си. Що се отнася до заповедта „страхувай се” – то това означава да не им противоречите и т.н., децата по-често се „страхуват” от бащата и за това е казано: „от майка си и от баща си се страхувайте”, т.е. не само от баща си. Излиза, че трябва еднакво да се „страхувате” и почитате бащата и майката.

А къде е границата?

Питали р. Елиезер, как трябва да се изпълнява заповедта за почитане на бащата. Той казал: „Да се поучим от един неевреин, Дам бен Нтин от град Ашкелон. Един път при него дошли да купят скъпоценни камъни за облеклото на първосвещеника, но ключът от кутията, където те се съхранявали се намирал под главата на спящият му баща.
Купувачът бързал, но той не пожелал да събуди баща си и така изпуснал отлична сделка. Но Б-г го възнаградил за тази му постъпка. След една година в неговото стадо се родило червено теле и при него дошли еврейските мъдреци, за да го видят и купят. Той им казал: „Аз зная, че вие ще ми заплатите сума, каквато пожелая, но аз искам само толкова, колкото съм загубил, когато от уважение към баща си не го събудих”.
За Дам бен Нтин разказва и р. Дим. Един път Дам бен Нтин седял облечен в златни одежди сред знатни римски велможи. Това се случило в Кесария. Изведнъж към него побягнала безумната му майка, която започнала да къса златната му дреха, ударила го по главата и му се изплюла в лицето му. Но той не и противодействал и не и казал нито дума.
Представете си, че в наши дни наконтен, радостен син седи в президиума на някакво общество и идва баща му (или майка му) и започне да разкъсва дрехата, в която е облечен, започва да го бие и оскърбява. И така – той не трябва да им каже нищо осъдително, а трябва да мълчи, страхувайки се от Б-г, който ни е заповядал да бъдем почтителни към родителите си.

Р. Авим, сина на р. Абу, казал: „Случва се и така: някой храни родителите си с най-хубавите птици – и губи бъдещият свят, а друг заставя баща си да върти мелничните камъни – и за това получава награда в бъдещият свят. Този, който хранил родителите си с най-хубави блюда бил попитан един път от баща си: Сине мой, откъде взимаш всичко това? – Синът му отговорил: Старче, старче яж и си мълчи. Този син ще отиде в ада за този пренебрежителен отговор на баща си. А другият човек работил като мелничар и въртял камъните. В тази страна от всеки дом взимали за държавна работа по един човек и поискали да вземат баща му. Синът казал на баща си: Татко мой, по-добре е да отида аз вместо теб, а ти остани да въртиш мелничните камъни. Ако чиновникът почне да се кара, то по-добре e да се кара на мен. Този син ще отиде в рая”.

Ние не сме длъжни да се подчиним на родителите си и в още една ситуация – при женитбата. Разбира се, ние сме длъжни да се съобразим с техния жизненият опит и мъдрост, но ако нашият избраник или избраница е добър религиозен човек, ние трябва да следваме своите симпатии, а не желанията на родителите си. Привързаността между съпрузите е основна за добрия еврейски дом и липсата и, може да доведе до печални последствия.

Ако човек прегреши пред Б-г и се разкае и каже, че съжалява за стореното и не повтаря срамната си постъпка – Б-г му прощава вината. Но ако човек обиди друг човек или не му е върнал дължимото, Б-г няма да му прости, докато виновният не се извини и не получи прошка от този, който е обидил. Можеш безкрайно да постиш, да жертваш милиони за благотворителни цели, да помогнеш на стотици хора, но докато не си върнеш дълга си на този, на който дължиш или на неговите наследници и не получиш истинска прошка, Б-г няма да ти прости. В този случай не помага дори и постът в Йом Кипур, нито покаянието.

Обиждайки човек с дума или действие, ние съгрешаваме и пред Б-г и пред човек. Авраам е длъжен да се помоли за Авимелех. На кого трябва да се помоли Авраам? Само на Б-г ли! Но Б-г се застъпва за обидените. И докато обиденият Авраам не се помоли за Авимелех, нищо не може да му помогне. Б-г прощава само след като прости човек.

А ако обиденият умре? Когато работата опира до пари, то трябва да се върне дълга на наследниците (наследниците по законите на Тора, а не по обичаите на страната). Ако на покойник е нанесена душевна обида, трябва да се отиде на гроба му, да си свалиш обувките и в присъствието на минян (десет мъже евреи) да кажеш: „Аз сгреших пред Б-г и пред този човек”. А присъстващите да кажат: „Простено да ти е (“Махул леха”). Има случаи, когато обидилият не може да отиде сам на гробищата. Тогава той трябва да изпрати някой друг. Самият аз съм бил два пъти такъв посланик.

Да допуснем, че един човек нанесе на друг телесна повреда. Той е длъжен да заплати на пострадалия голяма компенсация предвидена по петте статии за инвалидност (ако потърпевшият загуби око, пръст и т.н.); за понесените болки; разходи за лечението; за загубеното работно време и свързаните с това загуби; за преживения позор.

Човек изхвърля на улицата парчета от стъкла, метал и т. н. Някой се спънал в тях и получил травма. Този, който е изхвърлил боклука е длъжен да заплати на пострадалия.

Случайно минаващ от там мъдрец го забелязал и му казал: „Защо изхвърляш от чуждото в собственото?” Той се присмял на преминаващия, защото го сметнал за чудак.

Минало известно време. Човекът си продал нивата. Една нощ вървейки си по пътя (тогава улиците не се осветявали), се спънал в купчина от камъни и силно пострадал. От цялата си душа той проклинал негодника, който е събрал камъни там, където минават хората, той едва се добрал до леглото си. На следващият ден минал от там и за свой срам видял, че сам си е навлякъл тази беда. Веднага си спомнил за думите на мъдреца. Талмудът прави извода: този, който се стреми към благочестие (хасид), трябва да се пази бедата да не дойде при другия чрез него, т.е. да не причини, на който и да е вреда даже косвено.

Човек носи също така отговорност и за вреда нанесена от животни, които са негова собственост – куче, коза, бик и т. н. Ако да кажем, козата ви е влязла в чужда градина и е смачкала или изяла зелето, вие сте длъжни да възмездите стопанина на градината за нанесената загуба.

Раби Исраел Салантер (деня на неговата смърт — 25-ти Шват — съвпада със седмицата, когато се чете главата „Мишпатим”) много внимателно е изучавал въпросите касаещи морала и законите регламентиращи взаимоотношенията между хората. Той казвал: не е случайно, че при евреите е прието да се започва обучението на децата с Талмуда и то точно с тези трактати, където се говори за възмездието при нанасянето на вреда. Това се прави, за да могат те да се научат още от детските си години да са отговорни за действията си и за всичко, което ръководят.
Раби Салантер казвал: не трябва да се изпълняват едни от законите на Тора, а да се пренебрегват други. И привеждал пример. Набожен евреин рано сутрин, още преди изгрев слънце, бързал за синагогата, за да прочете преди Нова година слихот – молитва за опрощаване на греховете. Той толкова е бил погълнат от мислите за това, че излизайки от дома си силно хлопнал вратата (било е около пет часа сутринта). Съседката, на която преди няколко месеца умрял мъжът, се събудила: какъв ли беше този шум? И предположила, че съседът и отива да чете слихот. Тя си спомнила, как и нейният мъж отивал през нощта да се моли и заплакала. Станало така, че този човек извършил на веднъж два гряха: лишил друг човек от съня му и нанесъл душевна травма на вдовицата. Той продължил да бърза и без да забележи бутнал някой. Приближавайки към синагогата видял, че е затворена. Синагогалният служител – шамесът още не бил дошъл. Всички го чакали на улицата. И ето, че тичайки се появил и шамесът, срамувайки се че е дошъл след другите и разтревожен се отправил към вратата, но за нещастие объркал ключа или бравата заяла. Нашият евреин не издържал и викнал: „Давай по-бързо! Ние губим време! Шамесът побледнял. Отново извършил два гряха: засрамил човек и поставил под угроза неговото препитание – заради забележка отправена пред всички и заради, която можел да изгуби работата си.

Един път преди Песах раби Салантер пекъл маца заедно с учениците си. Учениците го попитали: на какво трябва особено да се обръща внимание? И раби отговорил: трябва да бъде кашерна, но не само спрямо пасхалните правила. Трябва да се следи и да не се обиждат с груби думи жените, които месят и разточват тестото, защото обикновено те са вдовици или бедни сираци.

В годината на смъртта на майка си, раби Салантер, както това е прието пожелал да прочете в минян “Кадиш” (молитва за упоменаване) за майка си. В синагогата обаче той разбрал, че и друг човек също иска да прочете „Кадиш”, хазанът в миняна — този ден е била годишнина от смъртта на дъщеря му. Независимо, че поменът на майката има предимство пред помена за дъщерята, раби Салантер се приближил до него и му предложил той да чете. Рав Салантер забелязал общото удивление и обяснил: “Моята майка е заслужила, в такъв ден аз да направя нещо приятно за този човек”. Раби Салантер смятал, че доброто дело е не по-малко Б-гоугодно, от четенето на “Кадиш”.
Един път раби Салантер, когато бил на гости попитал, кой носи в дома вода. Посочили му една слугиня. И той се постарал да измие ръцете си с много малко вода. „Ако аз сам си носех вода, - казал раби - аз бих изливал по-щедро. Но изпълнението на заповедите с особена строгост (при евреите има такова понятие — стрикност в закона) за сметка на труда на друг човек не си струва”. Благословена да е паметта на праведника.

Парашат Трума (глави 25-27)

В предишните глави говорихме за това, че народът е помолил Моше да бъде посредник между тях и Вс-вишния и Моше се изкачил на планината Синай и живял там четиридесет дни и нощи. В неделната глава „Трума” („Приношение”) се разказва за това, как на планината Синай, Вс-вишният е обяснил на Моше, устройството на преносимия Храм – Мишкана или Скинията.

Храмът е съставен от три части.

Първата — това е Светата Светих, където се е намирал Ковчегът на завета, а в него се намирали разбитите скрижали (тези, които Моше донася от планината Синай, първия път и ги строшил виждайки златния телец) и скрижалите, които той донася от планината втория път. Непосредствено до Ковчега е имало съд с мана, съд с масло за помазване, клонче от бадемово дърво с цветове и плодове, на които е било написано “Аарон” (Бемидбар, 17:17-24). В Първия Храм там се намирали още и съндъче с подаръците от филистимяните. Те били наказани от Б-г за това, че заграбили Ковчега на завета и след това го върнали и донесли тези дарове в знак на разкаяние (Шмуел I , 5, 6:15-18).

Само първосвещеникът е имал право да влиза в Светата Светих и то само през Йом-Кипур, и само четири пъти, а влизането пети път било голям грях.

Втората част на Мишкана (и всички наши Храмове) — е Светилището (Кодеш, или ейхал). В северната част на светилището е имало маса с дванадесет хляба (те били подредени в два реда по шест хляба), а в южната е имало светилник със седем кандила. Между тях, близко до входа е имало малък жертвеник – за каденето. Площта на горната му плоскост е с размери лакът на лакът, височината – два лакътя. Жертвеникът бил покрит със злато. Два пъти на ден на този жертвеник се разпалвал с горещи въглени, които взимали от големия жертвеник, а върху тях се поставяла специална смес от единадесет благоуханни съставки.

Третата част на Мишкана — Двора. В преносимата Скиния той се нарича хацер, а в Храма – азара. Тук се намират умивалникът и големият жертвеник.

Вс-вишният точно указал на Моше размерите на Мишкана: 30 лакътя на дължина, 10 лакътя на ширина, 10 лакътя на височина. Светая Светих представлява куб с ребро дълго 10 лакътя, а Кодешът е паралелепипед с дължина 20, ширина 10 и височина 10 лакътя.

Дължината на Двора на Мишкана е 100 лакътя, ширината — 50 лакътя. Входът се намирал от към източната страна, а Светата Светих – на западната.

Покривът на Мишкана, видим от вътре, се е състоял от парчета от плат, изтъкани със специална нишка. Шест нишки от синя вълна, шест нишки от пурпурна вълна, шест нишки от червена вълна и шест нишки от лен се обединяват в една нишка, която по този начин вече имала 24 нишки.

От тази нишка са били изтъкани десет размера плат, пришити заедно по пет. По краищата на всяко платнище от по пет размера имало по петдесет петлика, в които се промушвали златни кукички. Тези полоси символизирали десетте заповеди, изсечени от самия Вс-вишен върху двете скрижали. Над това покритие се разполагало покритие от единадесет слоя козя вълна, зашити в две платнища: в едното платнище имало шест полоси, а в другото пет. Крайните полоси завършвали с петдесет илика, в които влизали медени кукички. Платнищата символизират Писмената Тора, състояща се от пет книги, и Устната Тора, която се състои от шест раздела, обяснява в коментара си Баал аТурим. Отгоре покривът е бил покрит с оцветени в червено овчи кожи и тахашевни кожи. (Тахаш – измряло животно, живяло само по времето, когато са създали Скинията. То имало един рог и многоцветна кожа.).

Четиридесет и осем колони: 20 на север, 20 на юг и 8 на запад – образували стените на Мишкана. Тяхното число съответства на броя на пророците в Исраел (виж Мегила,14).
Седемте кандила на светилника — Менората — съответства на 7–те пророчици на народа ни: Сара, Мириям, Двора, Хана, Авигейл, Хулда, Естер.

Мишканът е първообраз на Първия, Втория и бъдещият — Трети Храм. Първият Храм е бил построен от Шломо, сина на Давид.

Самият цар Давид много искал сам да построи Храма. Той изучавал преданията за построяването на Храма (при това от уважение към знанието за Храма, той се учил, като стоял прав) от пророка Шмуел. Цар Давид купил мястото за Храма (по указание на пророка Гад - Шмуел II, 24), приготвил план на Храма, по указанието на пророка и приготвил злато, сребро, мед и желязо за строителство му. Но Б-г не му разрешил да го построи. Чрез пророка Натан, Б-г казал на Давид, че Храма ще го построи синът му. Работата се състои в това, че Давид е водил много войни за защита и укрепване на отечеството. Била е пролята кръв. Въпреки, че това е било необходимо... но не му е било разрешено да построи Храма. През дните на неговия син Шломо ще има мир и той ще построи Храма.

Първият Храм е бил построен през 2928 година от Сътворението на света. Той съществувал 410 години. Седемдесет години след неговото разрушаване е бил построен Вторият Храм, който просъществувал 420 години.

Във втората книга Диврей аЯмим (Паралипоменон или Хроники, 3:1) е казано: “И започнал Шломо да строи дома на Г-спод в Ирусалим, на планината Мория... [където е било] хамбара на Арнан-иевусея”.

“Преданието казва, че мястото където са построили жертвеника Давид и Шломо е било там, където се е намирал хамбарът на Арнан-иевусея — където Авраам е построил жертвеник и принесъл в жертва Ицхак, там строи своя жертвеник и Ноах, когато излязъл от ковчега (след потопа. — И.З.). И пак там са принасяли жертвите си Каин и Авел и на това място също е принасял жертвата си Адам. Жертвеникът е трябвало да стои точно на мястото си, той не е трябвало да бъде местен никога, защото е казано: “Ето това е жертвеника за Исраел и той е където Авраам принесе в жертва Ицхак по желанието на [Вс-вишният]: Иди в земята Мория и го принеси в жертва на една от планините, която Аз ще ти посоча” (Рамбам. “Законите за Храма”, гл. 2).

“Ето Той стои върху стената ни”, се говори за Вс-вишният в Песен на Песните (Шир аШирим, 2:9). “За каква стена става дума?” - питат мъдреците и отговарят: „За Западната стена на Храмовата планина. Защото му се заклел (на Давид. — И.З.) Б-г, че тя никога няма да бъде разрушена” (Мидраш Шир аШирим раба).

Най-малко девет пъти Ирусалим е бил разрушаван и отново построяван за последните две хилядолетия, но Вс-вишният изпълнил клетвата Си и съхранил за еврейският народ неговата светиня – Котел–маарав. И днес Западната стена се извисява, като свидетел на древните пророчества за безсмъртието на Храма. Милиони евреи от всички страни на света са стояли до нейните свети камъни...

В третата глава на “Законите за влизане в Храма” на Рамбам, се посочват заповедите: че ритуално нечист човек не трябва да бъде допускан до Храма. Както е казано: „за да премахнат от стана си... всеки нечист от умрелия... за да не оскверняват становете си, сред които Аз пребивавам” (Бемидбар, 5:2-3).

Днес всички ние сме нечисти ритуално (очистването се прави с пепел от рижа крава, каквато сега нямаме). За това и ние не се изкачваме на планината, на мястото, където някога се е издигал Храмът, а отиваме само до Западната стена.

Ще дойде време, ще бъде построен Храмът, ще се пречистим и ще успеем да се издигнем по-високо...

Парашат Тицаве (глави 27-30)

В неделната глава “Тицаве” (“Заповядай”) се говори за свещената служба в Храма и по-точно за това, как първосвещеникът Аарон, братът на Моше и синовете му, коените са длъжни да служат в Храма, само в специални дрехи.

Редовият свещенослужител е длъжен, по време на службата да облича четири облекла от лен: панталони до колената, върху тях – риза до петите, пояс с вплетени в него копринени нишки и особено покритие на главата – имено това: нито повече, нито по-малко. Ако коенът облече още нещо, например талит катан и в този вид изпълнявал службата, цялата му работа ще се окаже напразна и тя трябва да се повтори отново. Същото ще стане, ако той не е облякъл нещо от предписаните четири облекла.
Първосвещеникът е длъжен да облече допълнително още четири облекла: хошен (нагръдник), ефод (нещо като престилка), меил (връхна риза) и циц (пластина върху челото), т.е. всичко осем облекла. Ако първосвещеникът не е облякъл осем облекла, а да кажем седем или девет, то цялата служба се счита за недействителна. Ако една от дрехите е била скъсана или изцапана малко или много, службата се смята за недействителна и трябва да се повтори. Защото е казано: „И направи свещени одеяния за Аарон, брат ти, за слава и великолепие” (28:2). А когато облеклото не е порядъчно, в това нито има чест за носещия го, нито красота. В Храма всичко трябва да бъде прекрасно и това правило е задължително за първосвещеника и за редовия коен.
Сега ще се опитаме да си представим, как изглеждат допълнителните дрехи на първосвещеника.

Меилата — връхна дреха направена от синя коприна – се облича върху долната риза. По края на меилата има 72 златни звънчета между топчета от синя, пурпурна и червена коприна, втъкани заедно във вид на плодове от нар.

Върху меилата се слагал ефода. Ефодът прилича на престилка, но се облича отзад така, че отпред да се окажат поясът и презрамките (подобно на еполети). Ефодът се тъчал заедно с поясът. Получавало се цяло парче плат и само поясът, вървящ по горния край на ефода, се появявал и на двете страни на „престилката”. Презрамките били изтъкани отделно и се прикрепяли към пояса. Тъканта за ефода, поясът и презрамките са били тъкани по особен начин. Една златна нишка усуквали с шест нишки от синя коприна, друга златна нишка – с шест нишки от пурпурна коприна, трета златна нишка се усуквала с шест червени нишки коприна, след това още една – с шест ленени нишки. Всичките 28 нишки се съединявали в една нишка и от нея са тъкали плат.
Свещеникът обличал ефода от към гърба си, опасвал се с пояса и по този начин поддържал ефода, а презрамките прекарвал през рамената си, така че те да се спуснат отпред по-ниско от рамената. В златно гнездо на всяка от презрамките е бил поставен скъпоценен камък оникс. Върху камъните били гравирани имената на дванадесете сина на Яаков по реда на раждането им – по шест на всеки.

Към презрамките на ефода се прикрепял хошен – нагръдник. През двата златни пръстена на горният му край, прекарвали двете златни верижки, удържащи двата края на всяка – в златните отвори на презрамките отпред, а през двата златни отвора на долните краища, се спускали две нишки от синя коприна, които крепели в златните пръстени долните краища на презрамките, т.е. отзад.

Как е бил направен хошенът? От същите нишки, както при ефода (напомням още веднъж – в една нишка от 28-те съставяващи са били съединени 1 златна нишка плюс 6 нишки от синя вълна,1 златна нишка плюс 6 нишки от пурпурна вълна, 1 златна нишка плюс 6 нишки от червена вълна, 1 златна нишка плюс 6 нишки от лен), са изтъкали плат дълъг един лакът и широк половин лакът, сложили го на две части и получили двоен квадрат със страна половин лакът. Вътре сложили пергамент с Името на Вс-вишния.

Отвън в хошена поставили 12 златни гнезда в четири реда по три гнезда във всеки (три – по броя на нашите прадеди: Авраам, Ицхак и Яаков и четири — по броя на нашите прамайки: Сара, Ривка, Рахел и Лея).

Във всяко гнездо поставили скъпоценен камък. В първото гнездо на първия ред се намирал рубин (камък с червен цвят). На него било изгравирано името Реувен (от тук и името на камъка – рубин). Във второто гнездо – зелен топаз с името на Шимон, в третото – изумруд с името Леви.

Във втората редица са разположили карбункул, сапфир и елмаз с имената на Йуда, Исахар и Звулун.

На третата редица поместили яхонт, ахат и аметист с имената на Дан, Нафтали и Гад.
На четвъртият ред били хризолит, оникс и яшме и били изгравирани съответно с имената на Ашер, Йосеф и Бинямин.

Изисквало се на камъните да са изписани всички 22 букви на еврейската азбука, в имената на дванадесете синове на Яаков липсвали буквите хет, тет, куф, цади. Поради това на първия камък били допълнително написани имената на Авраам, Ицхак и Яаков, а на дванадесетият – думата “шивтей Йешурун”. След това с вас ще разберем защо на хошена му е нужна цялата азбука.

На главата, освен задължителния за всички свещеници наглавник, първосвещеникът слагал циц – златна челна пластина широка два палеца, с дължина от слепоочие до слепоочие. На нея са били гравирани две думи – „Свято [за] Б-г”. В отверстията по краищата и в центъра на пластината, преминавали нишки от синя коприна, които се завързвали на главата, върху наглавника, близко до тила.

По времето на Храма, всеки евреин дарявал за нуждите на Храма половин шекел годишно и от тези пари се купували жертвите за изкупление, ароматни треви, маслото, т.е. всички евреи – и богатите и бедните имали еднаква част във всички служби.

Каква роля са играли хошенът и ефодът в живота на еврейския народ?

“И казал Давид: ще предадат ли ръководителите на Кеила, мен и хората ми, в ръцете на Шаул? И Б-г казал: ще те предадат. И се вдигнали Давид и неговите хора, около шестстотин човека и излезли от Кеила и тръгнали за някъде...” (Шмуел I, 23:12, 13).

Първосвещеникът заставал с лице към Ковчега на завета, а питащият зад свещеника и задал въпрос: „Да отида или да не отида? – не високо и не беззвучно, а тихо. И светият дух овладявал първосвещеника и някои от буквите на камъните на хошена, започвали особено да се отделят в очите му, и той съставял от тях думи (Рамбам. Законите за предметите в Храма, гл.10). Например, “L” от “-¦L¦T”, “+” от “+¦T”, “¦” от “T¦¦]¦”. И първосвещеникът отговарял: “L+¦” — “отиди!”, а друг път — “+T -L+¦” — “не ходи!” (Сега вие разбирате, защо на хошена е трябвало да има всички букви от азбуката).

Изписването името на Вс-вишния, което се намирало вътре в хошена, правило ясни (осветявало) отговорите на хошена, за това всичко това се наричало урим веТумим (урим — даващо светлина, тумим — даващо изчерпателен отговор, от корена там, което означавало „пълен”, цялостен).

По времето на Втория Храм вече не е можело да се получи отговор чрез урим и тумим. Ние няма да говорим за причините, но ще приведем откъс от книгата на пророка Нехемия, който споменава за този факт.

Случило се така, че в началото на периода на Втория Храм, се създава ситуация, когато в някои семейства, които се върнали в Ерец Исраел от Вавилонското изгнание, не могли точно да кажат дали са потомци на Аарон, т.е. коени - свещенослужители и имат ли право да ядат от жертвите и да служат в Храма или не. В книгата на Нехемия, в седма глава за това е казано: „А и свещениците: синовете на Хавайи, синовете на Акоц, синовете на Барзила... Те искали да напишат родословието си, но то не се намерило и те били отстранени от свещеничеството. И Тиршат (Нехемия) им казал, те да не ядът от светата светих до тогава, докато не застане свещеник с урим и тумим” (Нехемия, 7:63-65), т.е. докато не бъде построен Третият Храм. Дай Б-же, това да стане по-скоро, в наши дни.

 Неделната глава “Ки тиса” (“Когато започнеш да броиш”) започва се със заповедите, които предписват на всеки евреин на възраст от двадесет години и нагоре, да принесе пожертвование в името на Б-г, в размер точно половин шекел: богатите са били длъжни да дават не повече от това, а бедните – не по-малко от половин шекел (30:14-15). С това приношение е започнал строежа на Мишкана.

Думата “трума” — “пожертване” (ако помните, така се наричаше една от предишните глави) произлиза от думата “леарим” — “да повдигна, да отделя”. Пожертвованието — е това, което човек отделя от собствеността си за свято дело. В първите три стиха на главата “Трума”(25:1-3), думата “трума” се повтаря три пъти, което показва, че става дума за три пожертвования. Първия път евреите дали по половин шекел, докато ги преброили. От тези половин шекела, принесени от 603 550 души, били направени сребърни пиедестали, в които поставяли гредите за стените на Мишкана и стълбове за разделящата завеса. Втория път всеки евреин дал по половин шекел, за закупуване на жертвоприношенията и всичко останало, което е било необходимо за службата в Храма. Третия път всеки давал именно за строителството на Мишкана и в този случай участието не е било еднакво; всеки е давал, каквото имал: някой – синя вълна, някой – лен, някой – злато, някой – сребро.

Заповедта за половин шекел – е една от 613-те заповеди на Тора. Всеки мъж, от двадесет години и повече е бил длъжен, докато съществувал Храма, да принася половин шекел за годишните разходи на Храма (ние споменахме за това в главата „Тицаве”, говорейки за равния дял на всеки евреин в свещената служба).

Събраните за цялата страна половин шекели се пазели в специално помещение. Когато трябвало да се вземат от там пари, изпращали за тях коена. Процедурата за взимането на парите е била премислена до най-малките дреболии.

Всяко действие е трябвало да се изпълни така, че да не се дава никаква храна за тълкувания и подозрения. За това този, който изнасял половин шекелите от стаята, влизал в нея в дреха без джобове и подплата, бос без обувки и без чорапи, даже брадата му е трябвало да бъде рядка и то толкова, че да не може да скрие в нея нищо. А, ако той си помисли да сложи в устата си монета или две?! Изисквало се е, когато се влиза или излиза, той непрекъснато да говори: „ето аз взимам, ето аз изнасям...” За какво е било нужно това? Та нали са избрали за тази цел най-честните от честните? Но в живота на човек, какво ли не се случва. Да кажем, че човек забогатее. Ще започнат приказки: ясна е работата, докоснал се е до гърнето с блажния грах и се закръглил. А ако обеднее коена, който изнася кошницата с половин шекелите, — това също е повод за клюки: краденото не носи добро – не можеш да измамиш Б-г! Да се краде не трябва изобщо, а от Храма – най-малко!

И така, всички евреи имали еднакъв дял участие в службата в Мишкана и никой не е можел да се похвали, че е вложил в нея повече от другите. Така стоели нещата в Храма.

В празника Пурим (той се чества през месеца адар) има обичай, преди четенето на Свитъка на Естер, да се дават пожертвования – половината от основната монета на страната – в памет на половиния шекел от времето на Храма (някои хора дават три половинки – в памет на това, че думата „трума” е казана три пъти).

Евреите били опростени. Но в думите на Вс-вишния за по-нататъшния път се съдържала много важна промяна.

До този момент животът на евреите в пустинята не се е подчинявал на законите на природата и ясно се е виждала ръката на Вс-вишния. Сега всичко е трябвало да става по-естествено, защото от сега нататък не Той Самият, а негов посланик (ангел) щял води евреите по-нататък.

„И Г-спод казал на Моше: „Върви, махни се от тук (тръгни към Обетованата земя – това е подем.— И.З.), ти и народът, който изведе от Египет и поведе към земята, за която Аз се заклех на Авраам, Ицхак и Яаков като им казах: ще Я дам на твоето потомство. И Аз ще изпратя пред теб ангел, и ще изгоня кананейците, емореите, хитите, призейциите, хивейците и йевусеите — от земята, в която тече мляко и мед. Защото Аз няма да бъда сред Вас, защото народ коравосърдечен си (т.е. твърдоглав. — И.З.)...” (33:1-3).

Неразбираемо! Коя е причината Б-г да не желае да върви с евреите („защото народът е коравосърдечен”)., Моше обяснява, за да убеди Б-г да тръгне с народа („защо народът е коравосърдечен”).

По същество Моше казва на Вс-вишният: да, истина е - евреите са упорит народ, „с твърд врат”, не можеш да ги обърнеш, да ги преместиш, но за да живееш по законите на Тора, без да отстъпваш от тях, даже когато всички ти се смеят, даже когато изглеждаш кръгъл глупак, трябва да бъдеш твърд, като скала. За това е необходим „коравосърдечен” народ. Да това е причината, за да ходи Б-г „сред нас” защото само народ с „твърд врат” подхожда за живот по Тора.

Аз си спомням няколко случая, които много добре илюстрират това твърдение. В голям военен завод за оптически прибори до Казан „беше началник” един вярващ евреин. Цял живот в събота той се въртеше из цеховете без да работи и без да се подписва върху хартия. По време на войната той устрои на работа много хора и ги обезпечи с жилище. Един от тези, на които той е помогал ми разказа история, на която той е бил очевидец. Заводът имал нужда от някаква много рядка сплав. Необходимо е било решение на Министерството на отбраната. Пристигнал представител от Москва и се състояло заседание (в петък вечерта), в качеството си на представител от завода този евреин се изказал и убедил всички, че сплавта е необходима на завода. Представителят от Москва казал: „Добре ще ви отпуснем тази сплав. Пишете заявката и аз ще я подпиша”. Събеседникът ми вече бил забелязал, че този евреин не пише в събота и си помислил: „Как ли ще се извърти? На срещата били директорът на завода и всички началници...” Какво отговорил този „комунист”? – „Аз мисля, че вие по-добре от мен ще го формулирате”. Московчанинът кипнал:”Какви са тези глупости! На вас ви трябва и щом е така вие пишете, а аз ще подпиша”. Нашият евреин: „Пишете вие”. И така няколко пъти докато на московчанина му омръзнало. Той го написал и подписал. Името на този евреин, благословена да е паметта му е – Борис Соломонович Сафян.

Да преминем към главата “Ваякхел” (“И събрал”). В Йом-Кипур Моше се спуснал от планината Синай и на другия ден, 11 тишрей, събрал (ваякхел) цялата община на Исраел, за да и предаде заповедта за строителството на Скинията. Разговорът непонятно защо започнал със заповедта за съблюдаване на съботата. Защо? Работата е там, че даже изпълнението на толкова важната заповед, като строителството на Храма, т.е. мястото където Б-г ще говори с Моше и където ще се принасят жертви за очистване на цялата община от греховете, се отлага заради съботата. В събота не трябва да се работи никаква работа, даже и за Храма.

„И сбрал Моше синовете на цялата община на Исраел и има казал: „Ето какво ми заповяда Г-спод да правим: шест дни да се работи, а седмият ден да бъде за вас светиня, отдих на отдиха в името на Г-спод; всеки, който изпълнява в този [ден] някаква работа ще бъде умъртвен. И не палете огън в съботния ден в местата, където живеете” (35:1-3).
Интересно, защо Тора отделя за пример запалването на огъня?
Много от хората мислят, че работата забранена в събота, е защото уморява. На практика под думата „работа” (млаха) се разбира съзнателно действие, което дава резултат, действие в следствие на което възниква нещо ново – например, запалване на огън, загасване на огън, бране на плод от дърво. Вие можете с часове да премествате покрай оградата на двора си тежки маси, но с това си действие вие няма да извършите някаква работа, но ако вие поднесете лист хартия към огъня за да изгори, то тогава вие извършвате работа.

Понякога хората, които обичат да се позовават на „здравия смисъл”, с недоумение разсъждават: „Разбира се аз няма да ора в събота, да кося, да разтапям метал. Но да затопля мляко за детето? Да се затопли печката, за да не се стои на студ? Това работа ли е?” Работата е там, че ние много често използваме огъня за наше удобство или за удоволствие. Затова той и е отделен тук, за да се подчертае: че запалването на огън се счита за работа, даже ако това се прави изключително с цел удобство.

Мишната посочва тридесет и девет вида забранени работи в събота. Веднага след разгледаната от нас част на главата следва откъс, в който се разказва за строителството на Мишкана. Такова разполагане на откъсите, тяхната „свързаност” говори за особена връзка между тях. За това мъдреците казват, че в събота са забранени имено тези работи, които са използвани при построяването на Скинията.

И дошли мъже с жените си: с възбудени сърца и донесли брошки, обици и пръстени... и всякакви [видове] златни украшения. И всеки човек, който донесъл дар [от] злато в името на Г-спод… И всяка жена, с мъдро сърце, със собствените си ръце изпрела прежда: синя (светлосиня вълна - И.З.) и пурпурна, червеница (червена вълна — И.З.) и лен. И всички жени, както ги възнесло сърцето им в мъдрост, предели козя [вълна]” (35:22, 25, 26).

Интересна е ролята на еврейските жени в строителството на преносимия Храм. Те проявяват необикновена активност. Вече казахме, че Моше Рабейну предава заповедта за строителството на скинията на 11 тишрей, в течение на два дена хората само са принасяли дарове и чак на 14 тишрей било обявено: всичко, което е дарено е вече достатъчно и повече не е необходимо да се дарява. На сутринта евреите започнали да строят.

“И направили съд за измиване от мед и поднос към него също от мед, от огледалата на тълпящите се [жени]” (38:8).

Разказват, че Моше не желаел да взима за Мишкана огледала, защото те са символ на тщеславие и суетност. Но Вс-вишният му казал: това дарение от жените ми е най-скъпо от всички други дарения. Всички тези жени са праведници. Когато техните мъже са се пресилвали над тежката работа, но нищо не са носили в къщи (а семействата тогава са били многодетни – 10-13 деца минимум), жените са ловили риба, за да хранят себе си и децата и даже са носили ядене на мъжете си и когато отивали при тях се оглеждали в огледалото и се обличали така, че да им се харесват. И е нямало съгласно преданието нито един опит за прекратяване на бременност, нито една изневяра (ако помните за това говорихме в главата „Шмот”?).

За това евреите имат обичай в началото на всеки месец, в Рош-ходеш, жените да отлагат всички трудоемки домашни работи. Те си почиват за награда, за това че когато се е създавал златния телец, жените не са искали да дават своите украшения, а за преносимия Храм са бързали да дават даже огледалата си, „тълпели” се, стояли на опашка...

На 25 кислев строителството било завършено. Но откриването на Храма било насрочено чак за първия ден на Нисан – месеца на Изхода от Египет.

Раби Танхум бар Аба, говорейки за отчета на Моше, привежда думи от Мишлей (28:20): “...иш емунот рав брахот” (“за човека верен [честен], ще има [за него] много благословения”). Моше Рабейну, за когото Б-г казва:”Моят роб Моше има доверие в целия Ми дом” (12:7), се отчита пред целия народ за това, колко ценности е получил за Храма и как те са използвани! Това е безусловен урок за поведение на всеки, който се занимава с обществени дела.

Вече говорихме за това, с каква прецизност е било обмислено поведението на коена, изнасящ кошницата с монети за разходи на Храма. Той не е трябвало да дава дори и най-малък повод за подозрение.

Но въпреки цялата прецизност е била възможна и разсеяност. Тя не пропуснала и най-великия от пророците. Давайки своя отчет Моше забравил, за какво са били използвани 1775 сребърни шекела и се молил на Б-г, да му помогне да си спомни. Когато Моше си спомнил, че тези шекели са били използвани за кукички, които се прикрепяли към стълбовете и за сребърни нишки, с които са били обвити стълбовете, той отпратил към Б-г петнадесет хваления. Интересното е, че във всяка от трите молитви: “Барух шеамар”, “Иштабах”, “Емет веяцив” (след думата “емет”) — следвали петнадесетте хваления.

Съгласно Мидраш Раба, в Йом-Кипур на Моше му е казано “Салахти” (“Аз простих” [грехът от златният телец]) и в потвърждение на това, му е било заповядано да построи Скинията. По-горе вече говорихме, че на следващият ден след Йом-Кипур, Моше обявява заповедта на Б-г, да се построи Мишкана, да се изготви Ковчега на завета за скрижалите и т.н. Не свършвали желаещите, които искали да помагат в строителството и за седемдесет дни работата била завършена. А Вс-вишният още не давал заповед да се сглоби Мишкана. Всички се чувствали неловко. Накрая, на 23-тия ден на месеца адар, Вс-вишният заповядал свещенослужителите — Аарон и синовете му, да се готвят седем дни за служба. През тези седем дни ежедневно се принасяли жертви, за да им прости Б-г всички грехове, при това Моше изпълнявал службата, а Аарон и синовете му само присъствали.

През всеки от тези седем дни, Моше е бил длъжен да сглобява Мишкана, да внася там Ковчега на завета, масата, жертвениците, светилника. След това да принася жертви, да пали кандилата на светилника, да върши възкурение, а след това да разглобява Мишкана, за да може на сутринта да го сглоби отново.

На осмия ден Моше сглобил Мишкана вече завинаги (т.е. до следващия преход в пустинята), през този ден към свещенослужението пристъпил Аарон.

Цял живот не можах да разбера, защо е трябвало седем дни да се сглобява и разглобява Мишкана. Какво означава това? Известно е, че делата на бащите са знак за децата. И ето, разглеждайки записите към Тора на р. Авраам Мордехай Алтер — Герер ребе, аз намерих удивително ясно обяснение. Мишканът е престоял в пустинята 39 години, след това той се намирал в Галилея 14 години. След това са го внесли в града Шило, където останал 369 години. След това са го пренесли в град Нов (13 години), след това в Гивон (44 години). Първият Храм е просъществувал в Ирушалаим 410 години, след това е бил построен Втория Храм, който просъществувал 420 години. Седем пъти еврейският народ установявал Храма си и след това е бивал „събиран”.

В първият ден на Нисан Моше сглобил Мишкана и повече не го разглобявал. Същото ще бъде и с Третия Храм – той ще остане навеки. Пророкът Йехезел говори от името на Б-г (37:26-28):”И ще сключа с тях завет [за] мир, завет вечен... и ще поставя Храма Си сред тях навеки. И ще им бъда Б-г, а те ще бъдат Мой народ. И ще разберат народите, че Аз – Б-г, освещавам Исраел [с това], че Моят Храм ще бъде сред тях навеки...”
И така, в неделните глави „Трума” и „Тицаве” от книгата Шмот (25-28) се посочва, че Б-г е заповядал на евреите да построят Мишкана и се обяснява, как точно трябва да бъде построен. В последната глава на книгата “Шмот” — “Пкудей” (40) — Тора съобщава, че евреите изпълнили заповедта. Но как? “Както е заповядал Г-спод на Моше”, т.е. безупречно. И това е казано за всеки детайл на Мишкана.