Неприлагане на давност за престъпления против мира и човечеството

Давността е институт на материалното наказателно пра­во, с който се определят пределите по време на наказателното правоотношение, т. е. кога то започва (чл. 80, ал. 3 НК) и кога завършва (чл. 80, ал. 1), кога спира и кога прекъсва, както и неговите край ни граници (чл. 81. Наказателното правоотношение има публично правен характер. То е отношение преди всичко между държавата и престъпния деец, произтичащо от факта на извършеното прес­тъпление и необходимостта да се реализира наказателната отго­ворност. Участниците в наказателното правоотношение имат стро­го определени права и задължения. Изтичането на давностния срок погасява правото на държавата да реализира наказателната отго­ворност и поражда субективно право на престъпния деец да не но­си повече наказателна отговорност за извършеното престъпление.

Разбира се, институтът на давността има и наказателнопроцесуално значение, доколкото в Наказателно-процесуалния кодекс е уреден процесуалният ред за реализиране на наказателната отго­ворност. По силата на чл. 21, ал. 1, т. 3 от НПК наказателното про­изводство не се образува, а образуваното се прекратява, когато на­казателната отговорност е погасена поради изтичане на предвиде­ната в закона давност. Процесуалното правоотношение възниква на основание или по повод на наказателното правоотношение, а не обратното.

С изменението и допълнението на Наказателния кодекс от 17 април 1990 г. Народното събрание увеличи давностния срок от 20 години на 35 години за „убийство на две или повече лица". В мотивите към законопроекта се изтъква, че увеличаването на дав­ността се прави с оглед на изнесените факти за извършени тежки престъпления. „Изменението на давността ще обхване и други слу­чаи на такива тежки престъпления, което няма да е несправедливо, тъй като става дума за особено тежки престъпления."

Това законодателно решение, свързано с изтезанията в лаге­рите край Ловеч и Скравена, поражда две основни възражения. Първо, в тези лагери са извършени не само криминални убийства „на две или повече лица", а много по-странни изтезания и злодея­ния. Те са били организирани и ръководени от управата на лагери­те-органи на власт и офицери от МВР непосредствено наблюда­вани и контролирани от зам.-министъра на вътрешните работи. Ста­ва дума за преднамерено създадена система и практикувани нечо­вешки методи за физическото и нравствено ликвидиране на хора, настанени в лагерите в повечето случаи без съд и присъда, а в ре­дица случаи — и по политически причини. Тук не става дума за „тежки" или „особено тежки" криминални престъпления, а за жес­токи престъпления против човечността.

Второ, съображението в мотивите, че в 35-годишния срок „ще се включат всички случаи от 1955 г. насам", противоречи на осно­вен принцип в наказателното право (чл. 2, ал. 2 НК) и утвърден от международното право, а именно: при промени в НК се прилага наказателноправната норма, която е по-благоприятна за дееца. Следователно увеличеният давностен срок не се отнася за случаи­те, когато е изтекла предвидената в закона давност.

Главният прокурор на Републиката прави предложение пред Пленума на Върховния съд за издаване на тълкувателно постанов­ление. На посоченото основание обаче Пленумът „издава тълкува­телни постановления по прилагането на закона" от съдилищата. Те са задължителни за съдилищата, но не и за прокуратурата. Искано­то тълкуване, ако игнорира по някакъв начин давността, би обвър­зало предварително съдилищата и би предрешило въпроса за осъждането на обвиняемите лица. А това е недопустимо.

Ако пък Пленумът на Върховният съд приеме, че удължената давност няма обратно действие, тогава той поема цялата отговор­ност за прекратяването на наказателното преследване. И при двете решения Пленумът на Върховния съд поема законодателна и поли­тическа отговорност, а не изпълнението на задачата по тълкуване­то на закона. В действителност под формата на съдебно тълкуване от Пленума на Върховния съд се иска да упражни едно автентично тълкуване на закона. Но той е некомпетентен за това. Ето защо ос­нователно Пленумът на ВС е оставил искането без разглеждане.

Изход от създаденото положение може да се потърси от На­родното събрание, като се изхожда от Международната конвенция против изтезанията, приета от Общото събрание на ООН на 10 де­кември 1984. Конвенцията е изработена на основание на чл. 5 от Всеобщата декларация за правата на човека и чл. 7 от Международ­ния пакт за гражданските и политическите права, според които ни­кой не трябва да бъде подлаган на изтезания или на други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание.Ще отбележим тук, че по силата на чл. 75, ал. 2 от Търновската конституция от 1879 г. „мъчения при какво да е обвинение... се запрещават". По силата на чл. 4 от въпросната конвенция всяка държав_а. страна по конвенцията поема задължението всички прояви на изте­зания да бъдат считани за престъпления според наказателното 1 право. Същото се отнася и за опита да се извърши изтезание, как­то и за действие на което и да е лице, представляващо съучастие или участие в изтезание. В чл. 1 от Конвенцията е дадено общо оп­ределение на понятието „изтезание": всякакви действия, с които се причинява „болка или страдание от длъжностно лице или по него­во подстрекателство или с негово явно или мълчаливо съгласие".

Струва ни се, че систематичното място на състава на едно по­добно престъпление против човечността е в глава XIV от особена­та част на НК — „Престъпления против мира и човечеството".