Оправдан пред бог – сега дезмънд Форд

Целта на цялата седма глава е да покаже, че законът не може да ни освети повече, отколкото да ни оправдае. Павел казва тук, че повечето от нас редовно нарушаваме десетата заповед и това, което е лесно разпознато за тази заключителна заповед от декалога е приложимо еднакво за останалите, за да можем да видим и разберем тяхната дълбочина. И това е наистина вярно, въпреки че не до същата степен за вярващи и невярващи.

В този пасаж волята винаги е отправена към доброто без изключение. Това не е истина за не обърнатият, а също така и за недозрелия вярващ. Когато Павел използва гръцкият израз "Ouket!' (не повече) със сигурност той говори за настоящата си опитност, а не тази преди да повярва. Подобно на това използването на сегашно време в този пасаж в контраст с миналото време в първата част на главата, сочат към същото заключение, както и използването на личното местоимение. Когато Павел се провиква: "Окаян аз човек", той явно няма предвид: "Окаян аз човек, който бях". Той говори за себе си след много години на християнска опитност.

Също така, не съществува нищо в този пасаж, което да не е в съгласие с това, което е описано като истинска християнска опитност навсякъде в Павловите писания.(Виж Галатяни 5:17; 1 Коринтяни 9:24-27 и Галатяни 2 относно Петровото поведение.) Но този пасаж никога не трябва да бъде четен без римляни 8:1, който ни дава сигурност, че нашето положение пред Бог е винаги съвършено, дори и ако нашето състояние никога не е такова, каквото Той или ние искаме да бъде. Правдата на оправданието е 100%, но не е вродена.

Докато правдата на освещението е вродена, то тя не е 100%. Само при прославянето нашата правда ще бъде 100% и вродена, а прославянето ще стане при второто пришествие на Христос.(Виж Римляни 8:23 и 1 Йоан 3:2) Но след като казахме всичко това, трябва да обърнем внимание, че основната цел на тази глава не е там, където повечето от полемистите я поставят, но вместо това, тя се стреми да покаже, че законът не може да ни освети повече, отколкото да ни спаси.

 

Римляни 8:4

Какво Павел има предвид, когато казва, че като резултат от пребиваването на Духа в нас (Божият дар при оправданието), правдата от закона, сега е изпълнена в нашият живот? Много коментатори полагат усилия да приложат значението за оправдание, но това няма да обясни заключителната фраза на стиха, която говори за нашият съзнателен опит ден след ден. Нито това мнение ще устои, което казва, че тук Павел има предвид, че съвършено изпълнение на закона е възможно сега. През тази глава, вярващият все още се бори, усмирява своята плът, преживява напрежението между старото и ново създание.

Трябва да обърнем внимание, че термина "dikaioma" (праведно изискване) е в единствено число, не множествено, както погрешно е преведен в NIV. Това е важно, тъй като то показва, че моралният закон взет като цяло е този, който сега е изпълнен. Това е обяснено по-нататък в глава 13:8-10, където Павел казва, че нашата любов един към друг е изпълнение на закона. Значението не е по-далеко от това, което се намира в Матей 5:17-19. "Да изпълни и научи" заповедите в този пасаж е равностойно на изпълнение на закона, докато "нарушението на една от тези най-малки заповеди и ученето на хората да правят така" е равностойно на разрушаването на закона. Но нито в Матей 5 или Римляни 8, вярващият е представен като безгрешен. Той или тя, все още трябва да се молят за прощение на греховете си, когато се молят. (Виж Матей 6:12) Сравни Лука 17:10, където ни е казано, че след като сме направили всичко, което ни е било заповядано, ние трябва да признаем, че сме "безполезни слуги".

Този четвърти стих е в частта в Римляни, която се занимава с освещението и следователно е грешка да го приложим в частта за оправданието. Въпреки че е истина, че няма момент в опитността на вярващият, когато той не се нуждае от приписаните заслуги на Христос, т.е. продължително оправдание. Християнският живот е, който се дискутира тук, не влизането му в християнския живот.

 

Глави 9-11 учат ли Калвинискато разбиране за предопределението?

Тук ние ще представим обобщение на това, което дискутирахме по-рано по този въпрос. От времето на Протестантската реформация, много хора са използвали сигурността на изложението в тези глави, за да докажат Калвинистката идея, че от вечността Бог е избрал да спаси определени хора и да осъди останалите. Пасажите в Римляни и навсякъде другаде, където са използвани думите "предопределение", "избор" или думи със същия корен са били изтълкувани така, че да докажат отличителната догма на Калвинизма. Такива изрази, като "съдове на гняв" и "който поиска, той закоравява" са били привлечени, за да докажат същото твърдение.

Павловите забележки относно Божествената върховна власт не са използвани, за да докажат, че определени личности са избрани за спасение от вечността, но да покажат, че Бог има правото да избере, когото Той пожелае за служба, както древната църква в пустинята, така и църквата в Новозаветните времена. Повечето тълкуватели днес разбират, че тези, които коментират върху калвинизма, объркват колективният избор за служба с избора на личността.

Не само в тези глави, но също така в първоначалните стихове на Римляни 3 е показано ясно, че Юдейската нация беше избрана, за да притежава специални религиозни привилегии, за да може те да бъдат източник за благословение на други народи в света. Истината им "беше поверена" казва апостолът (Виж Римляни 3:2). Когато нашият Господ каза на Никодим: "Това, което е родено от плътта е плът", Той казваше, че само наследството от Авраам не съдържа нищо. Подобно, когато християнски групи са адресирани като "избраните" те са увещани прилежно да изследват тяхното "призвание и избор" и са предупредени срещу обръщане към разрушение.

Ефесяни първа глава, трябва да бъде внимателно изследвана относно този въпрос и ще видите, че думата "избран" в този пасаж е приложена за световната църква на Христос, която е избран род, според 1 Петрово 2:9. Тази забележка относно християнската църква, която е избрана е забележка за избора, който беше направен в древността с еврейският народ. Евреите веднъж бяха, Божият избран народ, но сега всички, които приемат благовестието са избрани.

Няма и намек в Ефесяни, че определени членове от тази видима църква, бяха предопределени за спасение, а останалите на вечни мъки. Вместо това, всички изповядващи християни, са посочени като избрани. Факта, че тази видима група от вярващи е определена като светлината на света и солта на земята, посочва Божието специално намерение чрез тях, светът да бъде просветлен и подправен с вестта на благодат. Това не отрича Божият план, че тези, които са избрани за служба, ако те постоянстват във вярата, накрая ще влезнат във вечния живот.

Ударението на Новият Завет върху термина "предопределен" и "избран" е основно отправено към групи, отколкото към личности. Ние насърчаваме читателите да прочетат цялата книга към Римляните наведнъж и да попитат дали въпроса в Римляни 9-11, прочетен в контекста, е свързан с Калвинисткото разбиране.

Стих седми на девета глава набляга на това, че децата на обещанието са тези, които са истинският Израел, не децата на плътта. Въпреки това, децата на плътта са тези, които ясно са включени в тези, които въведителните стихове на тази глава казват, че Бог първоначално "определи". Продължителният аргумент на тази глава показва, че семето, което беше промислено в Божественото обещание, не включваше всички от физическите наследници на Авраам, Исак и Яков. Примери на изключване са дадени. Така че в тези стихове, Бог не говори относно личен избор или отхвърляне на Исак и Исмаил или Яков и Исав, но за техните наследници, като избрани, за да бъдат признатата църква на Бог.

Когато четем по-нататък в тази глава, относно по-възрастният слугуващ на по-младият, трябва да имаме предвид, че това никога не беше изпълнено лично в живота на Исав. А израза "Якова възлюбих, а Исав намразих", който е цитат от Малахия 1:2-3 отново изразява Божиите взаимоотношения, не с личности, Яков и Исав, но с техните наследници. Така че, Малахия казва: "Не беше ли Исав брат на Яков? Въпреки това аз обичах Яков и намразих Исав и направих горите му да запустеят, и наследството му да бъде за чакалите на пустинята." Тези определени присъди, не се изляха върху Исав, но върху Едомците, неговите наследници. Никога не забравяйте, че в тази част на Римляни, Павел говори относно отхвърлянето на евреите като нация. Това щеше да бъде неподходящо, ако лично спасение или осъждане беше централната тема на неговата вест.

Думите: "ще покажа милост, към когото ще покажа и ще пожаля, когото ще пожаля" извират от Изход 33:19 и там милостта и благодатта, за които се говори не са приложими към личности за спасение или проклятие, но вместо това даването на специална благосклонност и привилегии  с намерение за служба. Бог има правото, да избере, когото Той пожелае, да му даде специални привилегии и да му бъде поверено благовестието. 

Също така ние четем, че не е от този, който пожелава, нито от този, който тича, но от Бог, който показва милост. Исак желаеше Исав, първородният да получи благословението и той отиде да ловува, но Яков получи благословението. Въпреки това, това благословение не беше само лично, а и за хората, на които Яков беше родоначалник.

Когато разгледаме историята с грънчаря, който оформя някои съдове за почит и други за позор, трябва да запомним, че позор не е унищожение. Не съществува грънчар, който прави съдове с единствената цел да ги разруши. Когато съд, който е направен е повреден, тогава той е унищожен. Така че, Бог призова юдеите и ги направи съд за почит, но те бяха негодни в ръката на Грънчаря и чрез неверие те бяха унищожени.

Забележете също, че в първоначалния източник на тази притча, както е описан в Еремия 18, дори съд, който беше повреден не беше поставен извън обсега на Божествената благодат, но можеше да бъде преобразен за чудесна работа. Юдеите във Вавилон бяха във формата на съд за непочтена употреба и след като се покаяха още веднъж те станаха съдове за почтена употреба, след като се завърнаха в страната си. Когато хората са закоравели, това е така, защото те жънат според това, което са посели. Записа на изхода казва непрекъснато, че Фараона закорави сърцето си. Бог го закорави само в смисъл, че той постави Фараона в позицията, в която той трябваше да направи избор. Когато той направи погрешен избор, Бог позволи естествените последици от този избор, а именно, закоравяването на сърцето му. За Бог винаги се говори като за такъв, който прави това, което Той разрешава да бъде направено.

Фатален за Калвинисткото схващане е факта, че няма текст в Писанията, който учи, че определена група от хора са били своеволно избрани за вечен живот. Повечето от аргументите, които са използвани за подкрепа на Калвинисткото предопределение са философски вместо духовни, въпреки че са облечени с пасажи или идеи от Писанията. Калвинистите с право посочват, че по природа ние всички сме мъртви в престъпления и грях и не съществува човек,  който може да извика себе си към живот.

Но Писанията учат, че Бог призовава всички хора за живот и когато благовестието е проповядвано, ако не е отхвърлено, възстановяването започва, тъй като вярата е Божият дар за всеки, който чуе Словото при условие, че тяхната воля не е извратена. И това е причината за Христовите думи към юдеите: "Колко често се опитвах да ви събера, а вие не искахте." Писанията казват: "Вие осуетявате Божията благодат" и също така "Където греха изобилства, благодатта преизобилства." Това не може да бъде истина, ако Калвинистката идея е правилна. Малцинство, което е избрано за спасение и остатък за унищожение е трудно да приемем като илюстрация за благодат, която преобладава повече от грях.

Божественото предопределение не е относно личности "във вяра и послушание", но за вярващи и послушни светии във вечна слава. Истина е, че в Йоан 6 се казва, че никой не може да дойде при Бог, освен ако Бащата не го е призовал. (Виж стих 44) Но да извличаме и да учим означава едно и също нещо и контекста казва: "И те всички ще бъдат учени от Бог." Така че Йоан 6 не е случай в който Христос казва на юдеите, че само няколко души, които са избрани от вечността и са Му дадени от Бащата могат да дойдат при Него, но вместо това Той каза на юдеите, че техният отказ да дойдат при Христос беше доказателство за неверието им в писанията на Мойсей, че те не бяха учени от Бог и не научаваха неща от Бащата.

Трудно е да видим, как някои могат да бъдат определени за виновен, че не вярват в благовестието, ако са били определени от вечността, че на тях нямаше да им бъде разрешено да вярват. Също така други елементи на Калвинистката идея явно не са Библейски, както постоянството на светиите, както обикновено е разбрано и ограниченото умилостивение. Истина е, че истинските светии постоянстват, но не е истина, че всички, които някога са проявили вяра в Христос са непременно спасени. Цялата книга към Евреите предупреждава срещу тази грешка. (По-специално виж глави 6 и 10)

На няколко места Писанията говорят за тези, които са били изкупени чрез кръвта на Христос и въпреки това са се отдръпнали от Него или са били изгубени. Вярващите са насърчавани да "не унищожават слабият брат, за който Христос е умрял." А що се отнася до ограниченото умилостивение, какво може да е по-ясно отколкото 1 Йоан 2: "Той е умилостивителната жертва за нашият грях, не само за нашият, но и за греховете на целият свят." Това е почти толкова ясно, колкото Йоан 3:16 около който ние можем да нарисуваме голям кръг, който представя света за който се говори и по-малък кръг в този, за да представи тези, които са включени в израза: "Който повярва". Изглежда ясно, че тези, които вярват, са по-малко от тези, които Бог толкова възлюби, че даде Сина Си за тях.

В заключение, Библията учи предопределение. Тя учи, че Бог е предопределил, че всеки, който приеме благовестието и не поставя преграда от своенравна воля, за да осуетява действието на Духа, когато благовестието е провъзгласявано, ще има вечен живот. Библията учи относно избор, но първичният смисъл е винаги колективен смисъл, където групи като Израел са призовани да бъдат натоварени с Божиите истини за света. И разбира си винаги се надяваме, че тези, които са били натоварени по този начин с истини и ще ги приемат и ще се прилепят към тях без колебание и по този начин ще бъдат избрани във второстепенното значение за спасение, тъй като те са изпълнили условието за вярата.

Калвинизмът правилно вижда някои от дълбоките философски проблеми, които се съдържат във факта за Божествената върховна власт, но не дава задоволително внимание на еднакво важното учение на Писанията за човешката отговорност. Една от опасностите на Калвинистката система е, че Бог е обвинен от нея, за поставянето на греха в сърцето на Луцифер и след това на Адам и неговите наследници. Може би е най-добре да признаем, че не притежаваме отговорите на всички философски въпроси, но ние знаем, че никъде Писанията не учат това, което Калвин учеше относно избор за спасение и унищожение. Факта, че трябва да има последен велик ден на съд посочва, че хората, за по-голяма част са отговорни същества. Това може да бъде истина само, ако привилегията за спасение им е била предложена.

Цитираме от един от най-научните и съвременни коментари върху Римляни:

"Признаването на последователност и кулминационен характер на тези глави в отношение към аргумента в Римляни като цяло потвърждава широко разпространеното възражение днес срещу старите опити за тълкуване на глави 9-11 основно като изложение на учението за предопределение във връзка с личността." (Римляни 9-16, James D. G, Dunn, стр. 520)

NIV превежда този текст така: "Техни са патриарсите и чрез тях е проследено човешкото наследство на Христос, Който е Бог над всички, благословен завинаги!" Но NEB го превежда така: "Техни са патриарсите и от тях, по естествен начин произлезе Месия. Нека Бог, върховен над всички, да бъде благословен завинаги! Амин!" Тук виждаме две различни разбирания относно този текст, единият, който обявява Исус за Бог и друг който не го обявява за Бог. Кой е за предпочитане?

Начина, по който Павел прилага Исая 45:23 за Исус във Филипяни 2:10 показва, че за него изповедта "Исус Христос е Господ" всъщност означава "Исус Христос е Йехова". Факт е, че от езикова страна и двете позиции са защитими, но от страна на Павловата практика NEB изглежда за предпочитане. Много други пасажи могат да бъдат посочени, като Йоан 1:1, Деяния 10:36 и Римляни 10:12, но случаят трябва да бъде оставен отворен и аргументите за Божествеността на Христос трябва да бъдат основани на ясни пасажи, които сами по себе си са съвършено задоволителни.

 

"Делата изискани от закона" ли са тези, които разделят юдеите от християните

Римляни 9:32; Галатяни 2:16; 3:2, 5, 10

James Dunn, в своят прекрасен коментар върху Римляните казва, че делата на закона предимно означават обрязване, пазене на съботата и законите за храна. Правейки това, той поставя неща заедно, които Бог е разделил. Декалога поставя съботата в сърцето си, но не казва нищо относно временни, изчезващи задължения, както законите за храна и обрязването. Римляни поставя основните ударения на морални задължения, не на церемониалните в контраст с книгата към Галатяните. Не съществува никаква основа за вярване, че ранните християни са престанали да пазят съботата. Сигурно е, че анализа на формата е истина и когато той ни казва, че нещата, които са включени в евангелията, принадлежаха към настоящето състояние на вярващите в първия век, без съмнение ни казва истината. Съботата е спомената в една от всеки осем глави в Матей, Марко, Лука и Йоан и никога не е проблем или дали трябва да бъде пазена от вярващите в Христос, но вместо това как трябва да бъде пазена.

 

"Край" в Римляни 10:4 означава ли "цел" или "прекратяване"?

Гръцката дума "telos"  която е използвана тук може да има и двете значения. Новият завет ясно учи, че Христос е и двете, целта и прекратяването на Старозаветният юдаизъм и неговите изисквания. (Виж Матей 5:17; Исая 42:21; и Римляни 8:3. След това сравни Галатяни 2:19; 5:1 с Римляни 10:1-13.)

 

Римляни 11:26

Когато Павел казва: "и така всичкият Израел ще бъде спасен" той има ли предвид, че всеки жив юдеин във времето на Второто пришествие ще приеме християнството? Много хора като W. H. Griffith Thomas вярват, че израза "всичкият Израел", не означава непременно всеки юдеин, но вместо това, цялата нация, като специална от повярвалите в настоящето личности. Но това ли е наистина, което апостола казва? Навсякъде другаде той говори за "безкрайният гняв на Бог който е отправен срещу нацията. (1 Солунци 2:16) Този стих е в съгласие с това което нашият Господ каза в Матей 21:43 "За това ви казвам, че Божието царство ще се отнеме от вас и ще се даде на хора, които ще произвеждат плода му." (Виж също Матей 21:19 където Той прокле безплодното смокинено дърво и каза: "От сега нататък да няма плод от тебе."  И стиха добавя: "Дървото изсъхна веднага."

Също така не звучи правилно да кажем с много от по-старите тълкуватели, че "всичкият Израел" означава "всичкият духовен Израел", т.е. основно езичниците. Съществуват повтарящи се забележки за Израел в контекста, които сочат към нацията, в по-голяма част. Но също така в тези глави ние срещаме учението на Павел относно избрана част от нацията на Израел, които отговарят на Божиите милости във всеки век. Така че, тълкуването, което предлага, че "всичкият Израел" тук означава всички тези, които са отговорили на призива на благовестието от евреите през вековете е за предпочитане. Важно е да забележим, че гръцките думи "kai hautos" се отнасят за "начин" не "приключване" или "време". Така че, значението е, "и по този начин" не "в това време".

Тези, които подържат традиционната позиция, че това е обещание за възстановяването на Израел трябва да попитат: Защо само това последно поколение трябва да бъде уверено за спасение чрез Божествена заповед? Не съществува паралел с това никъде в Писанията. Бог е "джентълмен", който никога не принуждава. В четиринадесети стих Павел изразява надежда, че "някой от тях" може да бъдат спасени, показвайки с това, че той вярва, че много ще отхвърлят всичките усилия за тяхното покаяние.

Не съществува друго изказване на Павел, в което той да проектира спасението на нацията. През цялата тази глава, ние виждаме грижата на Павел за неговите сънародници, като той контрастира тяхното спасение с настоящото им неверие и в тази глава той говори за юдеите в трето лице, а за езичниците във второ. Всичко това показва, че верните избрани, които са споменати в пети стих, могат да бъдат открити във всяко поколение и накрая всеки юдеин, който приеме благовестието ще намери спасение.

В този пасаж, Павел казва две неща. 1) Ще дойде ден, в който, всички езичници, които отговорят на благовестието ще бъдат събрани в царството; и 2)Също в това време ще се види че всичките верни в Израел от всички поколения ще бъдат събрани по същият начин. Сигурно е, че не съществува нищо в Новия Завет, което предсказва завръщането на Израел в Палестина и изграждането на храм, и започването отново на жертвените служби. Такова заключение е Богохулно и отрича ефикасността на Голгота.

Коментатора Olshausen имаше навика да действа решително с всеки тълкувателен проблем и сега ние го цитираме:

"Първият въпрос, който се появява при нашият опит да установим по-точно смисъла на този забележителен пророчески израз е какво е това, което апостола иска да разберем чрез него? Дали той има предвид всяка личност, която някога е принадлежала към буквалния Израел? Съответно между тях Юда Искариотски, Авесалом и всички отсечени клони. Може би изглежда така според стихове 15 и 23, където възможността за  присаждане е обявена по отношение на тези, които са били отсечени, т.е. подлеците. Това също така е силно подкрепено от 11^ти стих, където категорично е казано, че замисъла не беше те да отпаднат съвършено, но те щяха да бъдат обърнати към ревностно подражание. Въпреки това, kakeinoi  означава само, че юдеите са разгледани като цяло в противоположност на езичниците, но не и единични личности от нацията, които притежаваха тази особена вина. Ако всички личности един ден ще бъдат направени святи, Павловата скръб в 9:3 ще бъде лъжлива, както вече отбелязахме, а също така и в разделянето на духовният и плътски Израел (11:6), тъй като в този случай целият Израел ще бъде духовен, само този характер няма да бъде развит в някой до по-късно време.

Или, дали това означава, че само тези юдеи, които живеят в последните дни, така че ние можем да предположим, че всички по-ранни поколения като хора от Израел са изключени от славата? Ако е така, историята на Израел след Христовото идване, ще бъде, както четиридесетте години в пустинята, само че, периодът от време е по-дълъг и повторението ще бъде на по-голяма скала. В първият случай беше необходимо старото поколение съвършено да умре, за да може да направи място за новото. В този случай, трябва няколко последователни поколения да умрат, за да може повече и повече да съберат заедно разпръснатите семена на по-добър живот и по този начин да бъдат изложени обединени в последното поколение, както в узрял плод... Но християнският дух се противопоставя на това изобразяване въз основа, че според него едното спасено поколение, няма да е в каквото и да е съотношение към многото, които загиват, докато загубата на спасение не изглежда, че е причинена от каквато и да е лична вина на поколението чрез тяхното противопоставяне на благодатта.

Вместо това, апостолът несъмнено смята, че leimma kat'eklogen charitos (11:5) съществува в нацията във всеки период от време. Израел нямаше да бъде повече Израел, ако това съвършено е липсвало във всяко поколение. Така че, ние можем да разберем пророчеството само в този смисъл, че всички членове на Израел, които някога са принадлежали към истинската leimma постигат sõtêria в краят на света, без съмнение, хората влизат като група в Божието царство, но дори и тогава, няма да има нужда от такива личности, които са израилтяни само по плът." (Римляни, 374-37)

Съвременният учен S. K. Stowers, прави голям въпрос от факта, който е познат от дълго време на повечето учени, че Римляни използва съвременен риторичен стил, като, обвинителна реч. Но главното възражение на Stowers е това, което той споделя с други съвременници, а именно, че израза "чрез вяра в Исус Христос" означава верността на Христос, вместо доверието на вярващият в Спасителя.

"Но Христовата верност не е нещо, към което Павел привлича вниманието ни навсякъде в обширното изложение в Римляни, дори и където ще бъде напълно подходящо и по специално в четвърта глава, където Авраамовата "pistis" е образец за вярващият, не за Христос, и 5:15-19, където антитезата apistia pistis щеше да бъде естествена, ако Христовата вярност беше фактор в неговите мисли... Ударението в частта като цяло (21-31, или всъщност 3:21-4:25) е ясно изразено за вяра, вярата на тези, които вярват... Вярата е човешкото условие или отношение, която е поставена в контраст с "делата на закона"... Този смисъл е явно централен в тематичната мисъл в 1:17" (Римляни, 166)

Колкото до другото твърдение на Stowers относно съвременния стил на писане използван от Павел, това е сравнително безплодно наблюдение. Отличителното съдържание на тази книга, но не и литературният стил, който е използван, е важен за съвременния читател, както и за древния. Риторични стилове бяха част от образованието на всеки добре образован ученик в първия век. Това ги правеше функционални в обществото.

ВЕЧНИТЕ ДЕСЕТ
От времето на апостол Павел до нашето съществува много борба относно закона, която многократно се е оказвала "безплодна" и напразна. Мартин Лутер имаше добри причини да каже, че един от най-важните изпити на теологията е възможността "да се отнасяме правилно със закона и благовестието".

Двете еднакви опасности, които  заплашват всеки ум, който не е бил осветен от Святия Дух са законничество и беззаконие. Докато първото, чрез закон "ще осуети благодатта на Бог" второто, ще "ще анулира закона чрез вяра".  Фарисеите от времето на Христос и пророците Zwickau от ерата на Реформацията представят крайните форми на това изкривяване. Забележителен е факта, че великите символи на протестантската вяра, по времето на Реформацията успешно лавираха между тези доктринни чудовища  и по този начин потвърдиха вечността на нормалните изисквания на Бог веднъж за винаги написани с Неговият Божествен пръст на каменните плочи. Виж Answers to Objections, F. D. Nichol, стр. 496-501.

След деветнадесети век съществува увеличаващо се оттегляне в протестантските среди от граничните камъни на Реформацията и ние предчувстваме, че това е истина относно Библейския закон за задължения, както и други области в Писанията. Тези, които в днешни времена представят заповедите на Бог в контраст с човешки традиции срещат силна опозиция от църквите, които някога потвърждаваха с най-силни термини вечността на Десетте заповеди. Изглежда, че борбата срещу беззаконие трябва да бъде водена отново и този път по-решаващо, отколкото в шестнадесети век.

  Острието на атаката, срещу обвързващото задължение на закона от Синай се състои обикновено в неправилното използване на текстове като Лука 16:16; Йоан1:16,17; Галатяни 2:19; 3:18-25; Римляни 3:21; 6:14; 7:1-6; 2 Коринтяни 3; и Колосяни 2:14-16.

  Сега трябва да признаем, както категоричните протестанти признаха, че когато ги погледнем, тези текстове свидетелстват за това, че Новият Завет се противопоставя на закона. Това не може да бъде отречено. Всички текстове, които посочихме споменават закона и правят това с определено осъждане. Какво е обяснението за това?

  Първо трябва да отбележим, че Новият Завет беше написан във време на прекалено законничество, което доминираше религиозната сцена, не беззаконие. Новият Завет е представител на "оправдание чрез вяра", така че, агресивно  отхвърля закона като метод за спасение, за да може хората да се обърнат само към Христос  за правда. Също така съществува друга причина за объркването, което произлиза от някои тълкувания на тези текстове. Безкрайни борби относно закона са били водени през тези няколко века, тъй като термина притежава няколко значения, а не само едно. Затова текстове "против" закона могат да бъдат използвани, за да "опровергаят" текстове "в подкрепа" на закона.

  Когато противниците на съботата използват текстове като тези, които изброихме по-горе, за да объркват тези, които вярват в настоящата валидност на десетте заповеди, те многократно тълкуват "закон" в тези текстове като синоним за десетте заповеди. Докато повечето от контекста поставя ударението на анулирането на задълженията на Мойсеевия закон като цяло става ясно, че такова тълкуване на думата "закон" е неправилно и заблуждаващо. Вярващите в декалога, трябва да бъдат внимателни и да не повтарят същата грешка с използването на отделна група от текстове, които включват еврейската дума "torah" или гръцката "nomos." Както Dr. E. Heppenstall посочва: "трябва да направим разлика между термина "закон", както е използван в Новия Завет и начина, по който е използван в християнската църква."¹

  Един от Библейските речници в своята статия относно "закон" признава различните значения на термина, както е признато от учените на двадесети век:

"Еврейската дума Torah: "направление", "обучение",  "правило", "закон". Гръцката nomos: "правило", "принцип", "закон". В Библията, група от принципи или стандарт за ръководство. Обикновено еврейският термин преведен като "закон" е torah, термин определящ цялата открита воля на Бог или някаква част от нея. Освен ако контекста казва нещо друго, "закон" в Стария Завет обикновено означава Божествената инструкция, която Бог е дал на народа си. (Битие 26:5; Изход 16:1,28; Псалми 1:2; 19:7; 119:1,165; Исая 1:10; 8:16,20; и т.н.) Този "закон", или писмено откровение на Божията воля направи позната Божествената воля, на еврейският народ в Старозаветните времена. 

За посветения юдеин, Божият "закон" беше равностоен на Неговият план за спасение на света. Това, което казва Исая, е казано този смисъл: "и островите ще очакват Неговият закон" (Исая 42:4) Наставленията, които Бог даде на Мойсей са познати като: "закона на Мойсей", което е, наставленията дадени чрез Мойсей. (Исус Навин 8:31; Неемия 8:1; Лука 2:22; 21:14; Деяния 28:23; и др.) Тъй като наставленията дадени на Мойсей изпълват голяма част от първите пет книги на Библията, обикновено познати като Петокнижието, юдеите обикновено наричат Петокнижието, "законът на Мойсей". (Лука 24:44; Йоан 1:17;  Матей 5:17-18.)

В Новия Завет терминът "закон" е използван с различни нюанси на значение и освен, ако тези различни аспекти на "закон" се имат предвид и контекста е изследван, за да установим кой нюанс от значение автора има предвид, съвременният читател на Новият Завет  почти сигурно в определени случай може да изтълкува погрешно юдейската религиозна система. Различните нюанси на думата "закон" бяха ясни и говорител или писател може да премине бързо от едно към друго, без да бъде разбран погрешно, тъй като контекста на неговите забележки ще е достатъчен да направи значението ясно. Факт е, че за посветения юдеин различните нюанси на значение, подразбиращи се от думата "закон" бяха с практическа цел, като те бяха преплетени почти неуловимо едно в друго. Също така юдеите не правеха разлика между морални, церемониални, граждански и здравни правила, след като Бог беше автора на всяко едно от тях и всички бяха задължителни за Неговият народ. За съвременния читател, това може да бъде съвършено объркващо.

В Новият Завет, думата "закон" е използвана в дава различни, близко принадлежащи си смисъла: 1) Писание, като откровение на Божествената воля. (Виж Йоан 12:31; 15:24; и др.) В юдейската терминология думата "закон" може да се отнася за Петокнижието, петте книги на Мойсей, в контраст с пророците и писанията или Hagiographa-трите отдела на Старият Завет според еврейският канон. (Виж Лука 24:44) Понякога те използваха израза "закона на Мойсей", когато говореха за Петокнижието, но по често обикновено за думата "закон". (Виж Матей 7:12; 11:13; 12:5; 22:40; 23:23; Лука 10:26; 16:16,17; Йоан 1:45; 7:19; 13:15; Римляни 5:13,20; 7; и др.)

Понякога думата "закон" е използвана във връзка с декалога, въпреки че, в някой случай "закон" може да се отнася за Петокнижието, от което Декалога е една съществена част. (Матей 22:36-40; Римляни 7:7; Яков 2:10-12.)

2) Юдейската религиозна система като цяло или специфична част от нея. (Йоан 1:17; Деяния 18:13, 15; 22:3; Римляни 6:14, 15; Галатяни 3:19-25; и др.) Юдейската религиозна система беше естествено основана на откровението на Божията воля, както се съдържа в Старозаветните Писания и по специално Петокнижието. Понякога термина "закон" се отнася специално за ритуалния закон, характерният отличителен белег на юдейската религиозна система. (Лука 2:22-24; Деяния 15:5,24; и др.) Израза "делата на закона" обикновено се отнася за изискванията на ритуалния закон, въпреки, че този закон също е наречен "закона на Господа." (Лука 2:23) В Евреи 7:12 "закон" се отнася за част от Мойсеевият закон, който се занимава със свещеничеството.

Явно текстове отнасящи се до "закона" трябва да бъдат използвани само след внимателно изследване на контекста, за да може да установим целта на вдъхновеният писател с проницателно чувство за разделяне."  (SDA Bible Dictionary, article "Law," стр. 641-642)

Погледнат през факта на многото значения на термина "закон" ние трябва да запитаме: съществува ли по-пряк път за представяне на истината за вечната природа на Десетте заповеди, отколкото борбите относно текстовете употребяващи термина "закон"? Причината на тази статия е да посочи, че има такъв път, който е съвършено сигурен от Библейска гледна точка и който също така е неопровержим полемично.

  Много често се посочва, че книгата в Библията, която е написана специално за последните дни и последната църква е есхатологичната книга Откровение. Това е Писанието, в което голяма част се занимава с последните неща. От първата до последна глави тя сочи към завръщането на Исус и последната част на книгата описва финалната криза, която ще определи съдбата на поколението, което живее на земята преди Второто пришествие. В тези последни глави ние намираме призив за това пълно сърдечно поклонение, което е проявено в пълно послушание на "заповедите на Бог."

  Два пъти избраната Божия църква е характеризирана като църква, която пази заповедите. (Откровение 12:17; 14:12) Вниманието често е привличано върху тези текстове. Това, на което не е било обръщано внимание често е, че автора на Откровение никъде не използва думата "закон" в Апокалипсиса или в посланията си.²

  Изглежда, че Святият Дух, виждайки в бъдещето противоречията които щяха да настъпят в резултата на Павловото използване на думата закон, несъмнено съдържащи "някой неща, които е трудно да бъдат разбрани" (2 Петрово 3:15, 16) планира Йоан да издигне Божият морален закон над всякакви възможни погрешни тълкувания и полемики.

Централно място във всичките видения на Апокалипсиса е небесното светилище. (Виж Откровение 1:12; 4:1; 8:3; 15:5 и др.) В Откровение 15:5 Йоан говори за това светилище, като "скинята на свидетелството" и така той ни упътва към краят на Писанията, с използването на същият термин както се намира  в началото на вдъхновеното Слово. В Петокнижието на Мойсей за "скинята на свидетелството" се говори непрекъснато. Защо и беше дадено това име? Тъй като във вътрешността и се намираше ковчега, в който се намираха "плочите на завета" - Десетте заповеди. Терминът "свидетелство", както се среща в първите пет книги на Библията означава Десетте заповеди и нищо друго и повторението на термина в последната книга на писанията определя същите заповеди като все още централни в плана на Бог по време на християнската ера.³ Централното място в плана за спасение в небето се казва, че е "скинята на свиделството", представяйки отново това, което беше открито от Мойсеевото светилище, а именно, че свещената воля на Бог и пътеводна звезда за всички небесни създания е основата на всички Божествени действия.

  Мойсеевият разказ е написан така, че да покаже ясно, че целостта на типичната церемониална система нямаше да бъде необходима, ако не беше присъствието в Пресветото Място на записа на святата воля на Йехова. (Виж Изход 25:10, в който първото нещо, което е дискутирано е ковчега съдържащ Десетте заповеди. Сравни с Левит 4:1) Също така, тази древна история показва ясно, че Бог правеше разлика между каменните плочи и другите си изисквания. Десетте бяха написани с Неговият пръст и поставени в ковчега, докато всички останали заповеди бяха написани от Мойсей и поставени извън ковчега. (Второзаконие 31:26) Така, че Бог беше този, който отдели Десетте заповеди от всички други изисквания на Мойсеевият закон.

  Много авторитети могат да бъдат цитирани като признаващи Библейското доказателство, че Десетте заповеди бяха често наричани "свидетелство".

"Свидетелство... Двете каменни плочи, върху които бяха написани законът или Десетте заповеди, които бяха свидетел на завета направен между Бог и Неговият народ. (Изход  25:16, 18, 21, 31 и др.) (Cruden, A Complete concordance)

"Декалога, който обикновено е наречен "свидетелството". (Изход 16:34; 25:16,21 и др.) (The Pulpit Commentary, върху 4 Царе 11:12)

"Преди книгата на закона да бъде завършена, думата "свидетелство" (eduth) беше използвана специално да обозначи Десетте заповеди."  (Wordsworth Commentary, oвърху 4 Царе 11:12)

"Сега той използва думата  "мanurion" (свидетелство), която беше позната на юдеите и по специално на читателите на Петокнижието в превода на Септуагинтата, където се среща около 30 пъти и означава "свидетелството" (eduth)  от Пресветото място... Плочите на закона бяха "свидетелството", а ковчега беше, "Ковчега на свидетелството". Виж Деяния 7:44; Откровение 15:5. (Wordsworth Commentary, върху 1 Тимотей 2:6)

"Свидетелството... термина обикновено използван за Десетте заповеди." (The S.D.A. Bible Commentary, върху 4 Царе 11:12)

"Те са... "свидетелството" свидетелят на човечеството за Божествената воля, праведни от само себе си, изискващи правда в човека... въз основа на пребиваването им в ковчега е, че той стана ковчега на завета (Числа 10:33 и др.) и свещената шатра стана скинята на свидетелството и завета. (Изход 38:21 и др.)" (McClintock and Strong's Cyclopedia of Biblical, Theological, and Ecclesiastical Literature, Vol. 10, p. 272. Art. "Ten Commandments")

"Предназначението на Божият закон е да свидетелства за принципите на неговото отношение към народа му. Така че, ковчега на завета е наречен "ковчег на свидетелството" (Изход 25:22) като съдържащо "свидетелството" (ст.16) т.е. плочите на закона, върху които завета беше основан." (International Standard Bible Encyclopedia, p. 1852)

"(Десетте заповеди) по-често... наречени "свидетелството" като удостоверяване на Божията воля, относно човешкият характер и ръководство." (C.Hodge, Systematic Theology, Vol. 3, p. 272)

"Нещо убедително т.е. (общо) доказателство дадено за (характерен) Декалога (в свещената скиня)." (Strong's Concordance, on Manurion)

(Виж също Smith's Bible Dictionary, et al.)

  Такива справки, като Галатяни 5:6; 6:15 и 1 Коринтяни 7:19 показват, че това в закона, което не е повече обвързващо, заповедите, внедрени чрез вяра и любов в този, който е станал "ново създание" продължават да съществуват завинаги. Йоан е този, който отъждествява тези трайни заповеди чрез текстовете в Откровение, които вече споменахме. Той описва, както Божият народ на земята, така и поклонниците в небето, като оказващи почит към същите правила, които веднъж бяха съхранявани в ковчега на земното Пресвето място. Трябва да отбележим, че тези принципи в двата случая се състоят от всичките десет заповеди, и по този начин съботата остава свещена през всичките  периоди от време.

  Божиите работници днес, са съветвани да представят обвързващата задължителност на Божиите вечни изисквания, както са  задължени от доказателствата в Откровение, които са подкрепени от паралелните стихове в Петокнижието.⁴ Такъв подход във всяко представяне на истината ще предотврати всички противоречия относно текстове съдържащи думата "закон" и ще доведе до резултати, които ще убедят много хора в това. Трябва да напомним, че завладяващото умствено убеждение е безполезно, ако сърцето не е спечелено и Божият Агнец, който почете Божествените принципи, чрез своята умилостивителна смърт и трябва да бъде издигнат високо от всеки проповедник чрез думи и дела, така че сърцата на слушателите да омекнат и истината да стане желана.