Оправдан пред бог – сега дезмънд Форд

Идеите с най-голяма стойност или значение за човечеството са тези, които предизвикват най-оживените дебати. Живота има ли смисъл? Има ли Бог? Как сме се появили, чрез сътворение или еволюция? Погрешен ли е всеки случай на преждевременно прекъсване на бременността? Може ли пацифизма да бъде приложен в свят на зло? Трябва ли християните да се присъединяват към светски армии? Съществува ли такова нещо като справедлива война днес? Христос беше ли Бог? Вярна ли е Библията? Всичките заповеди от декалога, все още ли са валидни за християните?

Проблемите в книгата към Римляните по принцип не са несходни към някой от тези, които предложихме по-горе. В някои случаи, където учените са спорили разгорещено за своята страна, отговора може би е, че има истина и в двете страни. Много лесно е да видим славата на блясъка на истината от един ъгъл и цялото ни внимание да бъде погълнато от този ъгъл, така, че да пропуснем истината, която блести от други ъгли на същият предмет. В следващите параграфи споменаваме някой от проблемите, които разделят тълкувателите, теолозите и проповедниците относно книгата до Римляните.

Гръцката дума "оправдавам" означава ли да произнеса праведен или да направя праведен? Ако в известен смисъл, може да означава да направя праведен, това същото ли е, като това, което беше учено на събора в Трент, че оправданието прави човека вътрешно праведен? Проблема в книгата до Римляните същият ли е като този, който беше поставен пред лютераните в 16 век - да изберат между спасение чрез благодат и това, което изглеждаше на много хора като система, посредством която спасението беше чрез дела? Римляни, както другите книги в Новия Завет ли е, адресираща по-широк въпрос, по-точно включването на езичниците в плана, обещанията и благословенията от Бог? Прав ли е Krister Stendahl, когато казва, че много хора не разбират книгата към Римляните, тъй като те я четат през очите на Мартин Лутер вместо през тези на ситуациите от първи век?

Какво е значението на фразата "правда от Бог"? Това отнася ли се за приписана правда или е относно активната работа на Бог в осигуряването на спасение за Своят народ? Субективна ли е тази фраза или обективна? Римляни, глави  9-11 говорят ли относно индивидуално предопределение и  въпроси за Божествена върховна власт в контраст със свободната воля, както беше преподавано от Джон Калвин, или тези глави принадлежат към проблема в първи век относно плана на Бог за еврейската нация? Дали гръцката дума преведена като "умилостивение" в някои преводи и "изкупление" в други трябва да бъде разбирана по един начин и ако да, по кой начин и защо? Дали Римляни 2:13 опровергава ясното значение на други стихове в тази книга? Основният въпрос в Римляни 7 и опитностите, които са записани там ли е или въпроса е дали законът може да ни освети по-добре, отколкото да ни спаси? Трябва ли Римляни 9:5 да бъде използван като положително доказателство за това, че Христос е наречен Бог в Римляни? Какво се има предвид чрез фразата "краят на закона"? Какво е значението на думата "закон" в Римляни? "Делата изискани от закона" означават ли само тези неща, които отличаваха Израел от праведните езичници - обрязване, закони за храна и пазене на съботата? Римляни 16:7 подкрепя ли движението за ръкополагане на жени? Римляни 14:5 показва ли, че пазенето на съботата не беше важно за Павел?

Съществуват също така множество други въпроси, повечето от тях незначителни, когато са сравнени с тези. В тези страници ние искаме да се докоснем до тези проблеми, които са най-често дискутирани. Нашето желание не е да бъдем изчерпателни относно тези проблеми, но насочващи, което приляга с размера на тази книга.

 

Krister Stendahl и темата на Римляни

В Своята добре позната книга Paul Among Jews and Gentiles, Stendahl правилно посочва, че главният проблем на Павел, когато писа писмото до римляните беше връзката между евреи и езичници. Stendahl подържа, че доктрината за оправдание чрез вяра беше схематично изложена от Павел за специалната причина, да защитава правата на повярвалите езичници, относно обещанията на Бог към Израел, чрез оригиналния завет, който Той сключи с тях. Поради тази вражда, той твърди, че кулминацията в книгата са глави 9-11. Stendahl също подържа идеята, че Павел страдаше от болката, но не и вината, болка, поради неговата физическа слабост, но не и вина, тъй като той не притежаваше интроспективна съвест. По този начин Stendahl смята, че традиционното християнство твърде лесно е приело учението на Мартин Лутер и по този начин попадат в предварително подготвен шаблон, когато разглеждат Римляни.

На друго място, (стр.89) той казва: "Павел знаеше, че той е изкупил своят ужасен грях на преследване на църквата, както казва това с много думи в 1 Коринтяни 15:10" Как Stendahl извлича това заключение от пасажа, който той цитира е неразбираемо за мен. Аз не вярвам, че има каквото и да е доказателство, което да подкрепи идеята, че Павел е чувствал, че той е компенсирал своят принос за смъртта на някои от ранните християни. Знакът за светия е този на непрекъснато разкаяние, както и притежаването на жива вяра.

John Stott посочва, че Stendahl никога не цитира думите на Павел в Римляни 7:14-25, думи, които явно изглежда да са автобиографични. Павловите думи във Филипяни 3:6 относно съвършената правда могат да се отнасят към неговото съвършено изпълнение на всички външни задължения. (Виж N IV превода на този стих). От Римляни 7 е ясно, че той виждаше, че греха е повече в това, което сме, отколкото  какво правим. Както Павел посочва в тази глава специално към десетата заповед, ние виждаме неговото разбиране относно изкусността на греха и се съмняваме в изказването на Stendahl, че Павел е притежавал здрава съвест. John Stott казва правилно, че: "истински здравословна съвест, нарушава нашата сигурност и засрамва нашата гордост и по-специално когато Святият Дух дойде за да `обвини света за вина във връзка с грях, правда и съд.`" Romans, p. 25).

До известна степен близки до тези на Stendahl са възгледите на E. P. Sanders, както са представени в неговата книга  Paul and Palestinian Judaism. Неговата основна теза е, че протестантската идея относно юдеите от първия век подхранващи "религия на законнически дела на правда" и тази относно Павловото благовестие имащо за цел да бъде противоположно на тази правда е противно на историческите факти. Отново, има известна истина в тази позиция, тъй като за всеки правилно инструктиран юдеин от първия век вярваше, че спасението е от Божията благодат. Старият Завет учеше това много ясно. (Виж Псалми, Исая, а също така и проповедите във Второзаконие.)

Професор Martin Hengel ни дава достатъчно доказателства, доказващи "че не съществува такова нещо като един Палестински юдаизъм с едно свързващо значение на закона."(The Pre-Christian Paul, стр. 49.) Като свържем това предупреждение с истината, че "популярната религия може да се отклони от официалната литература на водачите си" (Stott, Ibid, p. 28) ще се поколебаем дали да пренебрегнем ясните указания, че повечето от хората, на които Христос говореше, а също така и Павел, бяха ориентирани към правенето на добри дела не към благодат. Факт е, че собствената правда е ендемична на човешката природа и че Фарисеят живее във всеки един от нас. Малко вероятно е, че ранният юдаизъм не трябваше да се бори с духовната слабост, която беше заразила всички хора във всички времена, когато те се опитваха да спечелят Божието благоволение чрез техните собствени религиозни старания.

Ние смятаме, че безпристрастно прочитане на Римляни поставя под въпрос мнението на Stendahl, че глави 9-11 са кулминацията на книгата обхващащи нейната главна тема. Повечето, четейки книгата за пръв път или последен е по вероятно да стигнат до заключението, че главната тема е вестта за Божията благодат чрез Христос, както за езичниците така и за юдеите. Глави 9-11 се занимават с естественото възражение, което се повдига от Павловото проповядване, че всички хора, са били законно изкупени чрез кръвта на Христос и следователно всички могат да притежават подаръка на благодат само чрез вяра. Естественият въпрос е: "Тогава какво да кажем за юдеите, на които Бог първо подари спасението и които Той избра, за да разнесат тази вест в света?"

Има два стиха, които си заслужава да сравним. Единият казва: "И така няма значение, защото всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бог." Другият стих казва: "Понеже няма разлика.... защото същият Господ е Господ на всички, богат към всички които Го призовават." (Римляни 3:22, 23; 10:12, 13) Съвсем  правилно е, че е много лесно да видим ситуациите от 16 век в първи век, но ние смятаме, че е дори по-погрешно да забравим, че работата на Бог във всеки век е била да убеди човечеството в неговата вина за да може да му покаже по-превъзходната благодат, която е на разположение на каещият се вярващ. В главата "Продължителните спорове относно закона", ние ще разширим нашата дискусия по този въпрос.

 

Значението на "закон" в Римляни

Гръцката дума "nomos" е равностойна на еврейската дума  "Torah." Тя има различни значения включително Петокнижието, целият Стар Завет, инстинктивни подбуди в човека, церемониалните ритуали в юдейството и др. Не бива да я приемаме като синоним за декалога, въпреки че понякога декалога е включен в обхвата и.

Ключов пасаж за тази тема е Изход 34:27-29, където срещаме три думи, преведени като "завет", "заповеди" и "свидетелство". Само една от тези три думи, "свидетелство,  винаги означава десетте заповеди (когато е свързана със светилището). Останалите думи, "завет" и "заповеди", като правило са много по-обширни. В Галатяни ударението е върху церемониалната страна на Torah или закона. В Римляни ударението е върху моралната страна на закона, така че, декалога се появява във фокуса, както Римляни 7 ясно открива това. (Виж ст. 7-14)

Така че, "nomos," въпреки че не е синоним за декалога, често включва десетте заповеди. Контраста между Римляни и Галатяни трябва да бъде ясно разбран, тъй като ударението в Галатяни е върху церемониалната страна на юдейството, докато ударението в Римляни е върху моралните учения.

 

Римляни 1:4

Кой или какво се има предвид във фразата "дух на святост" в този стих? Третият член на Божеството ли е представен? Съвременни научни изследвания върху Римлянит изтъкват, че първите глави на книгата, се занимават основно с работата на вторият член на Божеството, като резултата от това е оправданието на грешника и след това, от глава пета и достигащо кулминацията си в глава 8, третият член на Божеството е преобладаващ, и предмета за освещението.

"Съществуват различни тълкувания на тези термини, но правилната антитеза може да бъде запазена само, ако ги приложим за Христовото Божествено естество. Дух на Святост може да бъде използван тук, вместо Святият Дух, тъй като той обикновено определя третият член на Триединството  и че буквалната фраза не е употребена никъде другаде в Писанията, други пасажи потвърждават това значение, `а Господ (Христос) е Духът` (2 Коринтяни 3:17) Също така Той е наречен  `животворящ дух` (1 Коринтяни 15:45) тази характеристика Му принадлежи по специален начин след възкресението. Необичайният израз, дух на святост, е използван тук, за да обозначи Неговата Божественост в контраст с неговата хуманност, описвайки го като Бог, който е Дух, свят по същество."(Римляни 26-27)

Какво се има предвид с фразата "правда от Бог"? Дали фразата говори относно това, което Мартин Лутер вярваше, че статута на праведност е даден на този, който се доверява само на Христос? Тя изразява ли активната спасителна дейност на Бог? Само описание на Божията святост ли е?

Забележете повтарящата се дума "подарък" към края на Римляни пета глава, когато правдата е дискутирана. Charles Cranfield перифразира Римляни 1:17, както следва: "Защото в него (т.е. в благовестието, както е проповядвано) правда, която е дар от Бог е представена (а също така е предложен на човечеството) статут на праведност, който е нацяло чрез вяра." (Римляни 1:17) Когато Павел разширява значението на тази правда, той използва гръцката дума за "кредит" или "приписвам" единадесет пъти в Римляни 4. Виж също 1 Коринтяни 1:30, където е подчертано, че Христос е нашата правда.

Когато Мартин Лутер размишляваше, че фразата изразява характера на Бог, единственото нещо, което можеше да види пред себе си беше Ад и той беше отчаян, но когато разбра фразата като свързана със забележката за добрата вест на благовестието в контекста на вярата и  изразяваща Божият милостив подарък на праведен статут на вярващият грешник, той видя райските врати широко отворени и беше изпълнен с енергия за десетилетия на служба и жертва.

Трябва ли заключителните думи на този стих да бъдат преведени, както традиционно са разбрани: "Праведният ще живее чрез вяра", или "Този, който чрез вяра е праведен, ще живее?" Контекста показва, че второто е вярно. Вяра е спомената четири пъти в стихове 16 и 17, които стихове представят тематичното изложение на посланието. Така че, значението е това на правда, която идва чрез вяра. Също така структурата на Римляни показва, че думите "чрез вяра" трябва да бъдат свързани с "този, който е праведен", а не с "живее", както е в RSV.

До края на четвърта глава, Павел поставя ударението на първата половина от своята теза, че човека е оправдан само чрез вяра. След това в следващите глави кулминиращи в глава 8, той поставя ударението на втората част на своята тема, животът на оправдания. Той "ще живее". В първите четири глави срещаме думата вяра поне 25 пъти, а в глави 5-8 тя се среща само два пъти. Думата "живее" се среща само два пъти в първите четири глави, но след това в глави 5-8 тя се среща 25 пъти. Така че, превода: "Този, който е праведен чрез вяра, ще живее" съвпада най-добре със структурата на посланието, а също така и с контекста на тези определени думи.

 

Законоизпълнителите ще бъдат оправдани

Римляни 2:13 е бил загадка за много хора, тъй като декларира, че пазителите на закона са тези, които са оправдани. Това, което Павел казва не е в противоречие на неговото заключение в Римляни 3:19-28, по-точно ако говорим с термини на изпълнение и оправдание, обикновеното правило, че човека, който изпълнява всички законни изисквания е оправдан. Подобно на това, в последния велик ден, тези, които ще бъдат есхатологично потвърдени като праведни, ще бъдат хора, за които послушанието е принцип в живота. Но в 2:13 Павел не казва, че тези, които изпълняват закона са оправдани от тяхното послушание. И причината за това е ясно представена в следващата глава, в която стихове 9-21 са от особено важно значение, за разбирането на цялата книга. (Виж също Римляни 7-14)

За Павел, Римляни 2:13-16, а и, както навсякъде в неговите писания, послушанието е външният знак на правилна връзка с Бог, но никога не е покупателната цена на правилно отношение с Бог, което единствено може да дойде чрез подаръка на благодат. Само тези, които признават Римляни 2:13 като хипотетично изказване, което трябва да бъде сравнено с Римляни 3:19-21 могат да бъдат постоянни в тяхното разбиране на тази книга.

Римляни 2 е напомняне за юдеите, че факта, че те притежаваха чудесна система от закон в юдаизма не беше достатъчно да осигури тяхното приемане от Бог, тъй като основното нещо относно закона никога не е било това на познание, но на правене. Най-лошият човек знае повече относно задължение, отколкото най-добрият прави, така че, всеки от нас се нуждае от благодат и милост.

 

Умилостивение или изкупление?

"Умилостивение" или "изкупление" трябва да бъде използвано в първата част на този стих? Ние загатнахме за това навсякъде в книгата, но трябва да кажем повече по въпроса. Възражението, за използването на "умилостивение" в този пасаж се основава на идеята, че този термин подсказва за езическата идея за нелогично гневно изискване за спечелване на благоразположение. Обаче, Божественият гняв, никога не е представен така в Писанията. Вместо това виждаме неизбежната реакция на святост срещу зло. Също така в Писанията винаги Бог е този, който осигурява жертвата за греха на света, не човека. С други думи, Бог е Този, Който поема инициативата да закриля човека от резултата на греха.

Възможно е да е обърнато твърде много внимание на последният спор относно членуването. Коментаторите са съгласни например, че присъствието или отсъствието на членуване с  "nomos" е незначително. Почти невъзможно е Павел да е написал тази дума, без да е мислил за използването и в Стария завет.

Това, което е също така почти сигурно е, че Павел мисли за Христовата смърт, като за прототип на жертвата за грях в Деня на умилостивението, когато кръвта беше попръскана върху умилостивилището. Докато гръцкият глагол "hilaskomal' в светският гръцки език неоспоримо означава "омиротворявам" английската дума  "expiation" означава "анулиране на вина". Ние ще наблегнем на факта, че втората дума намеква за първата, така че е погрешно да правим рязка разлика между тях.

В първа глава, Павел поставя ударението върху Божият гняв, така че не бива да се притесняваме, че той отново го споменава в този контекст. Това не е гневът на нелогично езическо божество, но разумното съдебно действие на обичащ Баща, който трябва да премахне всичко, което застрашава доброто на неговото творение.

Не само Новият Завет, но и Старият наблягат на това, че милостивия Бог е Този, Който даде всичко, което беше необходимо за работата по отнемането на вината. (Виж Левит 17:11 и сравни с Римляни 5:8; 8:32)

 

Римляни 3:31

Какво се има в предвид чрез "закон" в този стих? Старият Завет като цяло ли се има в предвид или заповедите му относно човешките задължения? Ние смятаме, че в този случай контекста е решаващ относно заповедите, а също така последователното употребяване на думата "тогава". Павел говори относно недостатъчността на всички опити за човешко послушание на откритото Божие слово и е необичайно използвайки термина "закон" в това отношение, че той ще се оттегли от него сега. Използването на "тогава" свързва стих 31 с предшестващите го стихове. Olshausen прави великолепен коментар върху този стих:

"Благовестието утвърждава закона, тъй като е най-възвишената изява на светостта и взискателността на Бог. Греха никога не е изглеждал по-страшен, отколкото на Голгота, където поради него, Бог не пожали Собственият си Син." (Римляни,158)

 

Римляни 4:25

Важно е да посочим, че буквално този стих в оригиналния гръцки език казва, че Христос беше "предаден поради нашите престъпления и възкресен поради нашето оправдание." Думата "dia" се намира и в двата случая, за предаване и за възкресение. С други думи, това, което текста наистина казва е, че възкресението на Христос доказа, че законно целият свят е бил законно оправдан на Голгота. Както неговата смърт беше последица от нашата вина, така неговото възкресение беше последица от нашето освобождение от вината. Bishop Handley Moule се изразява по този начин: "Ние съгрешихме, така че Той пострада; ние бяхме оправдани, така че Той възкръсна."

Славната истина, която е изявена тук е, че възкресението е Божият отговор на нашите съмнения, въпроси и духовна боязливост. Така че, Римляни 4:25 е друг начин, на изразяване това което римляни 8:34 казва: "Кой е ония, който ще ги осъжда? Христос Исус ли, който умря, и при това биде и възкресен от мъртвите, Който е от дясната страна на Бога, и Който ходатайства за нас?"

 

Римляни 5:12

Тук ние отново срещаме трудност с превода, един от най-известните в теологията. Какво  имат в предвид Писанията, когато казват: "по този начин смъртта мина във всички човеци, защото всички съгрешиха"? Тези думи казват ли, че смъртта е резултат от нашите лични грехове или пасажът казва, че когато нашият пръв представител Адам съгреши, всички хора съгрешиха чрез него? Доколкото следващите стихове, които наблягат на паралела между двамата Адам, достигат своята кулминация в стих 18, който говори за нашата обща идентичност с двамата Адам, ние препоръчваме стих 12 да бъде четен като очакващ тази кулминация. Както F. F. Bruce казва:

"Цялото човечество е видяно да съществува първо в Адам. Поради неговият грях, Адам е  човечеството отделено от Бог. Цялото човечество е видяно като съгрешило в Адам. В пълния разказ на Битие 3 `всичката следваща история е синтезирана`; нейните събития са повторени в живота на расата и до известна степен от всеки член на расата." (Римляни, 126)

John Stott казва:

"Пет пъти в тези стихове, (15-19) веднъж във всеки стих, Павел подчертава, че прегрешението или непослушанието на един мъж, доведе смърт, присъда или обвинение на всички хора. Стих 15 е решаващ в случая: "Поради прегрешението на единия измряха мнозината." Това е всеобща смърт като последица от един единствен грях." (Римляни, 152)

Цялата раса е обгърната от двамата Адам. Ние бяхме разрушени в първия Адам и бяхме изкупени във втория. Двамата са законно истински за цялото човечество, но вторият става практически наш само когато повярваме.

 

Кой и кога?