Определение № 1264 от 29.01.2009 г. на ВАС по адм. д. № 1153/2009 г., I о., докладчик съдията Теодора Николова

Определение № 1569 от 8.02.2010 г. на ВАС по адм. д. № 1277/2010 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Диана Гърбатова

чл. 159, т. 1 АПК

Образувано е по частна жалба на Неделчо Милошев Попов от гр. София, подадена против Определение № 15149 от 10.12.2009 г., постановено от Върховния административен съд, трето отделение, по адм. д. № 5941/2008 г. Според жалбоподателя определението е произнесено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, защото не са изпълнени задължителните указания на седемчленния състав на Върховния административен съд, дадени с Решение № 5011 от 24.04.2008 г. по адм. д. № 2200/2008 г., с които тричленния състав на съда е задължен да вземе предвид решението на Европейския съд по правата на човека по делото "Неделчо Попов срещу България". Частният жалбоподател се позовава на чл. 128, ал. 2 от АПК и на § 3 от ПЗР на Закона за държавния служител /ЗДС/ и развива тезата, че в момента спорът му с Министерския съвет се отнася до потестативното му субективно право за заема длъжност в МС по служебно правоотношение и този спор следва да се реши по реда на ЗДС. Моли петчленния състав на Върховния административен съд да отмени обжалваното определение и да върне делото за продължаване на съдопроизводствените действия по него.

Ответникът - Министерският съвет на Република България оспорва частната жалба чрез упълномощен юрисконсулт М. Милошева, която с писмено възражение по реда на чл. 232 от АПК пледира за оставяне в сила на атакуваното определение като законосъобразен съдебен акт.

Като прецени доводите на страните и данните по делото, петчленният състав на Върховния административен съд намира частната жалба за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена от надлежна страна в срока, визиран в чл. 230 от АПК.

Разгледана по същество частната жалба на Неделчо Милошев Попов е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:

С обжалваното Определение № 15149 от 10.12.2009 г. е отменен дадения ход на делото по същество, оставена е без разглеждане жалбата на Неделчо Милошев Попов от гр. София срещу Заповед № Н-2882 от 28.07.1997 г. на министъра на държавната администрация към Министерския съвет на Република България и е прекратено производството по адм. д. № 5941/2008 г. За да достигне до този резултат първоинстанционният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 159, т. 1 от АПК и е приел, че спорът не е подведомствен на административните съдилища, което е пречка за възникване право на оспорване, тъй като оспорената заповед няма характер на административен акт. Тричленният състав на Върховния административен съд е обсъдил трудовото правоотношение на жалбоподателя от неговото възникване до прекратяването му с процесната заповед и е извел верен и обоснован извод, че в случая се касае за прекратен трудов договор, сключен с работодател, който е упражнил правото си да прекрати този договор със заповед, която не е властническо волеизявление и не носи белезите на административен акт по смисъла на чл. 2 от Закона за административното производство /отм./, който е бил в сила към датата на прекратяване на трудовото правоотношение. Обжалваното определение е мотивирано с цитирано от жалбоподателя Решение № 11 на Конституционния съд на РБ по к. д. № 10 от 30.04.1998 г., с която е отменена нормата на чл. 360, ал. 2 от Кодекса на труда /КТ/, която е съдържала забрана за разглеждане от съдилищата на спорове относно освобождаване на държавни служители, между които е и жалбоподателят, заемащ длъжност "главен съветник в отдел" на МС. Първоинстанционният съд правилно е преценил, че в решението на ЕСПЧ, на което се позовава жалбоподателят, е обсъждан въпроса за допуснато нарушение за обжалване на акта за прекратяване на трудовото правоотношение поради липса на трибунал, който да разгледа делото, който акт съобразно българското законодателство не може да се разгледа по реда на ЗАП (отм.) и действащия сега АПК.

Според настоящия съдебен състав обжалваното определение е законосъобразно и при постановяването му не са осъществени нарушения, представляващи отменителни основания. Това е така, защото по делото точно е установено, че уволненото лице е работило при ответника само по трудово правоотношение - от сключването на трудовия договор на 01.03.1991 г. до прекратяването на същия през 1997 г. От приложеното по делото трудово досие е видно, че последното двустранно подписано между работодателя и работника Допълнително споразумение към трудовия договор е с дата 07.05.1997 г. Това означава, че жалбоподателят е работил само по трудов договор в МС и всички правоотношения, свързани с възникването, изпълнението, изменението, предоговарянето и прекратяването на този трудов договор са предмет на гражданското право, тъй като касаят договорно отношение между равнопоставени страни. Споровете по повод на така възникналото, развило се и прекратено правоотношение винаги са имали характер на трудови спорове, които се разглеждат по реда на исковия процес, а не по реда на ЗАП (отм.) или на сега действащия АПК. В конкретната хипотеза никога не е възниквало, съответно не е прекратявано административно правоотношение, тъй като работодателят и уволненото лице не са били в отношение на власт и подчинение. С обжалваното определение е изведено правилно заключение, че процесната заповед не е административен акт по смисъла на чл. 2 от ЗАП (отм.) и не носи белезите на индивидуален административен акт, съобразно изискванията на чл. 21 от АПК.

Относно оплакването на частния жалбоподател за несъобразяване със задължителни указания на седемчленния състав на Върховния административен съд, дадени с Решение № 5011 от 24.04.2008 г. по адм. д. № 2200/2008 г. решаващият петчленен състав счита, че е неоснователно. С визираното решение тричленният състав на Върховния административен съд не е задължен да приеме за разглеждане трудовия спор, а да вземе предвид решението на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/ по делото "Неделчо Попов срещу България". Именно това е направил първоинстанционния съд при постановяване на обжалваното определение - решението на ЕСПЧ е обсъдено и е взето предвид при мотивиране на определението. Както седемчленният състав, така и тричленният състав на Върховния административен съд надлежно са констатирали, че ЕСПЧ е установил нарушение на правото на жалбоподателя за достъп до трибунал, който да разгледа всички въпроси, имащи отношение към уволнението му, както е гарантирано от чл. 6 § 1 на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, защото към момента на уволнението - 30.07.1997 г. той не е имал право на достъп до съд по националното законодателство за завеждане на дело за несправедливо уволнение по силата на ограничение, наложено с чл. 360, ал. 2 от КТ и че това ограничение е било в сила през шестмесечния период, през който жалбоподателят е могъл да заведе дело, а за последния срокът на давност за предявяване на иск вече е бил изтекъл към датата, на която то е обявено за противоконституционно. ЕСПЧ е приел, че изключването на правото на достъп до съд не е било обосновано по отношение на жалбоподателя, като се е позовал на констатацията на КС на РБ в решение от 30.04.98 г., с което разпоредбата на чл. 360, ал. 2 от КТ, в определени части, вкл. и в частта относно заеманата длъжност от жалбоподателя - главен съветник, е обявена за противоконституционна. При това положение правилно е установено, че в решението на ЕСПЧ няма произнасяне относно характера на правоотношението на жалбоподателя и не е прието, че се касае за прекратено административно правоотношение. Съображенията на ЕСПЧ са по повод разпоредбата на чл. 360 от КТ и се отнасят до правото на уволненото лице до достъп до трибунал, който да разгледа трудовия му спор с работодателя.

По отношение възражението на частния жалбоподател, че е следвало да се приложи § 3 от ПЗР на Закона за държавния служител, настоящият съдебен състав намира, че също е неоснователно, защото ЗДС е обнародван в ДВ, бр. 67/1999 г. и е в сила от 28.08.1999 г., а няма спор относно правнорелевантния факт, че трудовото правоотношение е прекратено през 1997 г., от което следва обоснованият извод, че същото не може да бъде трансформирано в служебно правоотношение по цитирания от жалбоподателя ред.

По изложените съображения решаващият съдебен състав счита, че обжалваното определение не страда от инвокираните с частната жалба пороци, което налага отхвърлянето й.

На основание на горното и на чл. 236 , във връзка с чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, петчленен състав - I колегия

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Определение № 15149 от 10.12.2009 г., постановено от Върховния административен съд, трето отделение, по адм. д. № 5941/2008 г.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.