Открито автобиография



страница10/33
Дата23.07.2016
Размер7.18 Mb.
#2546
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   ...   33

Глава 9


ПРИКЛЮЧВАМ 1987 ГОДИНА ГРЪМОТЕВИЧНО. Печеля първи тур­нир като професионален тенисист в Итапарика, Бразилия. Правя го пред тълпа по начало враждебни бразилци, което прави победата още по-впечатляваща. Побеждавам техния най-добър играч Луиз Матар, а изглежда феновете не таят кой знае колко злонамереност. Всъщност ме правят по­четен бразилец. Нахлуват на корта, вдигат ме на раменете си, подхвърлят ме във въздуха. Много от тях са дошли да гледат мача направо от плажа. Щедро са намазани с какаово масло, от което и аз цял се омазвам. Жени по бикини и джапанки ме целуват. Носи се музика, хората танцуват, някой ми подава бутилка шампанско и ми казва да залея тълпата с него. Карнавалната атмосфера около мен е в съзвучие с празненството, което се случва в душата ми. Най-накрая съм направил своя пробив. Спечелил съм пет последователни мача. (За да спечеля турнир от Големия шлем (Откритите първенства на САЩ и Австралия, турнирите Уимбълдън и Ролан Гарос (последният известен и като Откритото първенство на Франция) са четирите турнира от „Големия шлем“. Това са най-уважаваните турнири и с най-големи наградни фондове.)) ми трябват седем поредни победи, давам си сметка аз.)

Някакъв мъж ми подава чека за победителя. Поглеждам към числото. Сумата е 90 000 долара.



Два дни по-късно стоя в дневната в дома на баща си, чекът все още кротува сгънат в джоба на джинсите ми, докато аз съм се отдал на малко възстановителна психология. Татко, питам, колко според теб ще спечеля догодина?

Ха, ха, отвръща ми, засиял от щастие. Милиони.

Ами, добре, тогава няма да имаш нищо против да си купя кола.

Намръщва се. Баща ми е в шах и мат.

Знам точно каква кола искам. Бял корвет с всички екстри. Баща ми настоява двамата с майка ми да ме придружат при покупката на колата, за да са сигурни, че търговецът няма да ме излъже. Няма как да откажа. Живея в дома на баща си и той отговаря за мен. Вече не живея в академия Боле­тиери, отново съм се върнал под бащиния покрив и следователно отново съм под негов контрол. Пътувам из цял свят, печеля добри пари и много слава, но животът ми не върви както трябва, по дяволите. Само на седем­найсет съм, все още не съм готов да живея сам, едва се справям със само­стоятелността на корта, в същото време малко преди това съм бил в Рио и в едната си ръка съм държал жена по джапанки, а в другата чек за 90 000 долара. Аз съм хлапак през чиято глава е минало много, мъж-дете без собствена сметка.

В автокъщата баща ми започва да се разхожда напред-назад с търгове­ца на коли и скоро преговорите прерастват в кавга. Защо ли не съм изне­надан? Всеки път, когато баща ми предлага цена, търговецът излиза да се допита до управителя. Баща ми свива и отпуска юмруци.

Най-накрая баща ми и търговецът се споразумяват за цената. Само някакви си секунди ме делят от мечтаната кола. Баща ми слага очила и за последен път преглежда документите. Пръстът му се движи по списъка с таксите. Чакай, това какво е? Такса от 49,99 долара ли?

Малка такса за обработката на документите, обяснява търговецът.

Да не оправяте моите документи, по дяволите! Проклетите документи са си ваши. Плащайте си вие за вашите си документи.

Търговецът изобщо не се впечатлява от нападателния тон на баща ми. Кавгата се разгаря. В очите на баща ми проблясва онзи поглед, какъвто имаше преди да просне на пътя онзи шофьор на камион. Само гледката на всичките тези коли разпалва у него стария гняв.

Татко, колата струва 37 000, а ти беснееш за такса от 50 долара?

Прецакват те, Андре! Прецакват и мене. Целият свят се опитва да ме прецака!

Изхвърча от кабинета на търговеца и влита в салона за продажба, къде­то управителите седят по протежение на дълъг плот. Разкрещява им се: Мислите, че тук сте на сигурно място ли? Мислите, че можете да се скри­ете зад плота ли?

Вдигнал е юмруци. Готов е да се сбие с петима наведнъж.

Майка ми ме прегръща с една ръка и ми казва, че най-добре е ние да излезем и да го изчакаме отвън.

Стоим на алеята и през огромния прозорец на сградата на автокъщата наблюдаваме как баща ми излива яда си. Удря с юмрук по бюрото. Разма­хва ръце. Прилича на ужасен ням филм. Унижен съм до дъно, но и до­някъде му завиждам. Иска ми се и у мен да има малко от бащиния ми гняв. Иска ми се да мога да почерпя сили от този гняв по време на тежките мачове. Чудно ми е какво ли бих постигнал в тениса, ако притежавах този гняв на корта и го използвах при ударите над мрежата. Вместо това, кол­кото и гняв да насъбирах, аз го насочвах към себе си.

Мамо, питам, как го понасяш? Как си го понасяла всичките тези години?

Ами, отвръща ми тя, не знам. В затвора още не е влизал. А и не са го убили. Като се замисли човек за всичко, май сме големи късметлии. За наше щастие излизаме от инцидента без да се случи никое от споменатите събития и продължаваме нататък.

Както ми се иска да притежавам частица от гнева на баща ми, така ми се иска да имах и зрънце от хладнокръвието на майка ми.

На следващия ден двамата с Фили отиваме при търговеца на коли. Човекът ми подава ключовете за новия ми корвет, но в отношението му към мен прозира съжаление. Казва ми, че изобщо не приличам на баща си и според него ми е направил комплимент, който обаче смътно ме за­сяга. На път за вкъщи, удоволствието от моя нов корвет е съсипано. Казвам на Фили, че занапред положението ще се промени. Докато се справям с движението на пътя и пришпорвам двигателя, му заявявам: Стига вече. Аз ще управлявам парите си. Трябва да управлявам сам про­клетия си живот.

ОСТАВАМ БЕЗ СИЛИ при дългите мачове. А за мен всеки мач е дълъг, защото сервисът ми е средна хубост. Не е достатъчно добър, за да печеля лесни точки, затова всеки противник ме превежда през всичките дванай­сет разигравания. Задълбочавам познанията си за играта, но тялото ми ме предава. Аз съм кожа и кости, крехък, краката ми се уморяват бързо, ско­ро след тях рухва и психиката ми. Казвам на Ник, че не съм в достатъчно добра форма, за да се изправя в противоборство с най-добрите в света. И той е на същото мнение. От краката зависи всичко, казва той.

Във Вегас намирам треньор, полковник в оставка на име Лени. Лени е грубоват, ругае като моряк и се носи като пират. Заради раняване в една отдавнашна война, за участието си в която не обича да говори. След един час под наставленията на Лени вече и на мен ми се иска някой да ме заст­реля. Нищо не доставя на Лени такова удоволствие като това да ми се подиграва и псува най-вулгарно по време на тренировката.

През декември 1987 година пустинята е обхваната от необичаен студ. Крупиетата на блекджек носят шапки на дядо Коледа. Палмите са накиче­ни с гирлянди от лампички. Проститутките по Стрип носят обеци с коледни мотиви. Казвам на Пери, че очаквам годината с нетърпение. Чувствам се в добра форма. Чувствам се така, сякаш започвам да играя тенис.

Печеля първия турнир за 1988 година в Мемфис, а топката сякаш оживя­ва, когато се отделя от ракетата ми. Форхендът ми става още по-добър. На­право прострелвам съперниците си на корта с топката. Всички до един ме гледат с поглед, в който се чете: Откъде се изстреля тая топка, по дяволите?

И по лицата на феновете забелязвам промяна. Променил се е начинът, по който ме гледат и искат от мен автограф, по който надават възгласи, щом изляза на корта и тази промяна ме притеснява, но същевременно уталожва и някаква дълбока нужда от удовлетворение, запълва скрита празнина, за чието съществуване не съм и подозирал. Стеснителен съм, но обичам да ми се обръща внимание. Направо се разтрепервам, когато феновете започват да имитират начина ми на обличане, но съм и поласкан.

Начинът ми на обличане през 1988 година означава джинси с дължина над коленете. Те са запазеният ми знак. Джинсите с дължина над коленете са другото ми име, което използват във всяка статия и очерк. Странното е, че не аз избрах да ги нося, а те избраха мен. Случи се през 1987 година в Портланд, Орегон. Играех на международния турнир на Найк. Техните представители ме извикаха в един хотелски апартамент, за да ми покажат последните си модели. И Макенроу беше там, на него разбира се падаше да избира пръв. Той вдигна едни къси панталонки от деним и каза: И как­во е това, мамка му?

Ококорвам очи. Облизвам устни и си казах: Майко мила. Жестоки са. Ако ти не ги искаш, Мак, аз ги искам за себе си.

Щом Мак ги остави настрана, светкавично ги награбих. Нося ги вече на всичките си мачове, носят ги и безчислен брой фенове. Спортните жур­налисти ме разпъват на кръст заради тях. Всъщност - както беше и с ин­дианската ми грива, аз се опитвам да се скрия. Те настояват, че искам да променя играта. А аз искам само да направя така, че играта да не промени мен. Наричат ме бунтар, но мен друго бунтарство освен всекидневното бягство от рутината, типично за младостта, не ме интересува. Дребни раз­лики, но съществени. Най-чистосърдечно, друго освен да бъда себе си не правя, но тъй като не знам кой съм, опитите ми да се измисля са хаотични и неловки, и противоречиви, разбира се. Правя същото, което правех и в академия Болетиери. Влудявам авторитетите, експериментирам със своя­та самоличност, отправям послание до баща си, вилнея срещу липсата на избор в моя живот. Правя го на по-високо ниво.

Каквото и да правя, каквито и да са подбудите ми, всичко предизвиква отзвук. Редовно ме наричат Спасител на американския тенис, каквото и да означават тези думи. Според мен журналистите имаха предвид атмосферата на моите мачове. Освен че се обличат като мен, феновете си пра­вят и прически като моята. Срещам и мъже и жени, които носят моята прическа мулет. (На жените им отива повече.) Поласкан съм, че ме ими­тират, но също и смутен, напълно объркан. Не проумявам защо им е на всички тези хора да се правят на Андре Агаси, след като самият аз не искам да съм Андре Агаси.

От време на време захващам да обяснявам тази драма в интервю, но думите никога излизат както са замислени. Правя се на забавен и то или излиза глупаво, или някой се засяга. Правя се на дълбокомислен и сам се чувам, че говоря безсмислици. Затова спирам, връщам се към изтъркани­те отговори, към клишетата, казвам на журналистите, онова, което спо­ред мен те очакват да чуят. Това е най-доброто, което мога да направя. Щом аз самият не проумявам собствените си мотиви и демони, откъде накъде очаквам да мога да ги обясня на притиснатите от времето журна­листи?

За да станат още по-зле нещата, журналистите предават думите ми дословно, кога и какво съм казал, дума по дума, сякаш са чистата истина. Искам да им кажа, Я чакайте, това не го пишете, просто си размишлявам на глас и толкова. Питате ме за онова, което най-малко разбирам — за собствената ми същност. Нека да се поразмисля за себе си, да си попротивореча. Но времето не чака. Трябват им записани черно на бяло отговори, добри или лоши няма значение, отпечатани редове със седемстотин думи, а после минават на друга някаква тема.

Да имах време, да бях по-самоуверен, щях да кажа на журналистите, че аз самият се опитвам да разбера кой съм, но и че междувременно съм проумял кой със сигурност не съм. Аз не съм дрехите, с които съм обле­чен. Няма знак на равенство между мен и моята тенис игра. Не съм чо­векът, за когото публиката ме смята. Не съм комедиант, само защото съм от Вегас и облеклото ми се откроява. Не съм enfant terrible (От френски „ужасното дете“) думи, които се появяват във всяка статия за мен. (Според мен човек не е може да бъде определен с думи, които дори не може да произнесе.) И, в името Божие, не съм пънкар. Предпочитам мелодичния и популярен поп-стил, като му­зиката на Бари Манилоу или на Ричард Маркс.

Естествено ключът към собствената ми личност, тайната, която не мога си позволя да споделя със журналистите е, че косата ми окапва. Нося я дълга и тупирана, за да прикрия бързото ѝ оредяване. Само Фили и Пери знаят, защото са мои събратя по страдание. Всъщност Фили наскоро е бил в Ню Йорк, за да се срещне със собственик на фирма за перуки за мъже и да си купи няколко тупета. Най-накрая е зарязал стоенето на гла­ва. Обажда ми се, за да ми разкаже за смайващото разнообразие от тупе­та, което се предлага в магазина. Като панаир на тупетата е, казва той. Прилича на салатения бар в Сизлър, само че са изложени само коси.

Моля го да вземе едно и за мен. Всяка сутрин на възглавницата си откривам снопче от своята същност, а също в мивката и на решетката върху канала в банята.

Задавам си въпроса: Ти перука ли ще носиш? И по време на турнири­те ли?

Отговарям си: А имам ли избор?

В ИНДИАН УЕЛС през февруари 1988 година с блестяща игра си пропрявам път до полуфинала, където излизам срещу Борис Бекер, от Западна Германия, най-известния тенисист в света. Има внушителна фи­зика, гъста пшениченоруса коса и крака с обиколката на моята талия. По­падам на него, когато е в зенита на своята сила, но печеля първия сет. После губя следващите два, а накрая и невероятно изтощителния и оспор­ван трети сет. Напускаме корта и си разменяме погледи, в които пробляс­ва настървение за битка като разгонени бикове. Давам си дума, че следва­щия път, когато се срещнем на корта, аз няма да загубя мача.

През март в Кей Бискейн се изправям пред стар съученик от академия­та, Алън Крикстайн. Често ни сравняват един с друг, заради връзката ни с Ник и ранноразвития ни талант. Водя с два сета, когато изведнъж рухвам и Крикстайн печели следващите два сета. В началото на петия сет вече целият съм се сгърчил. Все още нямам добрата физическа форма, която ми трябва, за да се изкача на следващото ниво. Губя.

Отивам на остров Палмс, близо до Чарлстън, и печеля третия си тур­нир. В средата на турнира навършвам осемнайсет. Директорът на турни­ра докарва на средата на корта торта и всички пеят. От край време не харесвам рождените дни. Никой не обръщаше внимание на рождените ми дни, докато бях малък. Но сега е различно. Вече съм пълнолетен, всички само това повтарят. За закона вече си голям човек.

Скапана работа е тогава законът.

Заминавам за Ню Йорк Сити, Турнирът на шампионите, важно състе­зание, защото на него се събират да премерят сили най-добрите тенисис­ти в света.. Отново се сблъскваме с Ченг, който след последния ни мач се е сдобил с лош навик. Победи ли някого, той сочи към небето. Благодари на Бог за успеха си, приписва му победата си, което ме обижда. Нелепо и налудничаво ми се струва твърдението, че Бог взима страна в тенис мачо­ве, че играе срещу мен, че трябва да седи в ложата на Ченг. Побеждавам Ченг, като се наслаждавам на всеки богохулен замах. После си връщам на Крикстайн. На финала се изправям пред Слободан Живойнович - сърбин, спечелил в мачовете по двойки своята известност. Бия го в последовател­ни светове.

Все по-често печеля. Трябва да съм щастлив. Но вместо това съм из­нервен, защото идва краят на победите. Радвах се на победен сезон на кортове с твърда настилка, тялото ми жадува да продължи да играе на твърда настилка, но започва сезонът на кортовете с клей. Внезапният пре­ход от един вид настилка на друг променя всичко. Играта върху клей е друга игра и стилът на игра също трябва да се промени, както и тялото е принудено да се пригоди. Вместо да спринтира от едната до другата стра­на, внезапно да спира и внезапно да се втурва след топката, тенисистът трябва да се плъзга, да се привежда и да танцува. Познатите мускули трябва да играят поддържаща роля, спящите мускули да се активизират. Не ми стига терзанието, че и при най-добрите обстоятелства не знам кой съм, ами изведнъж се налага да стана съвсем различен човек - клей тенисист, което подклажа допълнително напрежение и тревога.

Един приятел ми казва, че четирите настилки в тениса са като четири­те сезона. Всяка една от тях изисква различен подход от страна на тениси­ста. Всяка възнаграждава с различни дарове и поставя различна цена. Всяка една драстично променя схващанията за тениса, изгражда отново тениси­ста на молекулярно ниво. След три кръга на Откритото първенство на Италия през май 1988 година, вече не съм Андре Агаси. Вече не съм и участник в турнира.

Заминавам за Откритото първенство на Франция за 1988 година и очак­вам почти същия резултат. На влизане в съблекалнята на Ролан Гарос, виждам всички клей специалисти, които са се облегнали на стените да се подсмихват ехидно. Кални плъхове, така ги нарича Ник. От месеци са тук, тренират и чакат останалите да приключат с турнирите на твърда настил­ка и да пристигнат в тяхното застлано с клей леговище.

Объркващ, също като новата настилка, Париж се оказва дори още по-голям шок, който се прибавя към цялата схема. Градът страда от същите проблеми като Ню Йорк и Лондон, огромни тълпи и културни аномалии, а към тях се добавя и езиковата бариера. Присъствието на кучетата в ре­сторантите направо ме побърква. Когато за пръв път влизам в едно кафе­не на Шанз-Елизе, някакво куче се надига и полива крака на съседната маса със струя урина.

На Ролан Гарос няма спасение от странностите. Това е единственото място, вмирисано на пури и лули, на което съм играл. Тъкмо да бия сервис в решителна точка от мача и под носа ми се извива струйка тютюнев дим нот лула. Искам да открия онзи, който пуши с лула и да го скастря и в същото време не искам да откривам този човек, защото ум не ми го поби­ра каква ще е тая чепата привичка, по силата на която пушачът ще седне да гледа тенис мач на открито и да пуфка с лула.

Побеждавам в три мача, въпреки че не се чувствам нито на подходящо място, нито в подходяща форма. Побеждавам на четвъртфинал дори Гилермо Перез-Ролдан, който е много добър на клей. На полуфиналите се изправям срещу Мат Виландер. В световната ранглиста той е номер три, но за мен той е най-добрият тенисист в този момент. Излъчват ли негов мач по телевизията, каквото и да правя - спирам и гледам. За него година­та е изумителна. Вече е спечелил Откритото първенство на Австралия и е фаворит за този турнир. Мачът ни стига до пети сет, когато аз получавам мускулни схващания и губя с 6-0.

Припомням на Ник, че пропускам Уимбълдън. Казвам му, Защо ми е да минавам на трева и да пилея напразно сили? Защо да не си вземем един месец почивка, за да съберем сили за турнирите на твърда настилка през лятото.

Той е повече от щастлив, че няма да ходи в Лондон. Уимбълдън и на него не му е по сърце, както и на мен. Освен това бърза да се върне в САЩ и да ми намери по-добър треньор.

НИК НАЕМА ЕДИН МЪЖАГА ЧИЛИЕЦ на име Пат, който никога не ме кара да правя нещо, което самият той не иска да прави, а това ми вдъхва уважение към него. Но Пат има навика да ме плюе, докато ми говори, да се привежда отгоре ми, докато вдигам тежести, да пръска пот над лицето ми. Струва ми се, че ще трябва да се появявам на тренировките при Пат с найлоново пончо.

Основната част от тренировъчния режим на Пат е всекидневен изто­щителен крос нагоре и надолу по един от хълмовете до Вегас. Хълмът е отдалечен и окъпан в слънце. Горещината се увеличава към върха, сякаш е действащ вулкан. Пък и е на цял час път от къщата на баща ми, което ми се струва безсмислено далече. Също като да отскочим до Рино за едно кросче. Пат обаче настоява, че хълмът бил решението на всичките ми проблеми с физическата издръжливост. Стигнем ли до мястото и слезем ли от колата, той тръгва пръв и ми нарежда да го следвам. След минути съм се превил на една страна и от мен текат реки от пот. Когато стигаме върха, вече дъх не мога да си поема. Според Пат това е добър знак. Здравословно е.

Докато с Пат катерим хълма един ден, се появява очукан камион. От камиона слиза стар като света индианец. Приближава се към нас с тоягата си. Толкова съм останал без сили, че няма да мога и ръце да вдигна в защита, рече ли да ме пребие с тоягата си. Няма да мога и да избягам от него, защото вече и душа не ми е останала.

Човекът пита, Какво търсите на това място?

Ние тренираме. Ами вие какво правите?

Ловя гърмящи змии.

Гърмящи змии ли! Ама тука гърмящи змии ли има?

Ама тренира ли се из тия места?

Когато вече съм спрял да се смея, индианецът горе-долу казва, че сигурно съм роден с конска подкова в задника си, защото това е шибаният Хълм на гърмящите змии. Всеки ден ловял по дванайсет на този хълм, а и днес очаква да налови дванайсет. Направо си е истинско чудо как не съм настъпил някоя грамадна и лъскава змия, готова да ме клъвне.

Поглеждам към Пат и ми се приисква да му се изплюя в лицето.

ПРЕЗ ЮЛИ ЗАМИНАВАМ за Аржентина, като един от най-младите уча­стници в отбора за Купа Дейвис. Играя добре срещу Мартин Хайте, от Аржентина и публиката ми се отнася към мен с принудително уважение. Водя с 2-0 сета и 4-0 в третия, чакам да посрещна сервиса на Хайте. Цял съм се присвил от студ, защото през юли в Аржентина си е сред зима. Сигурно е един под нулата. Хайте бие хилав сервис. Следващият му сервис е с крива траектория и невъзможен за овладяване, затова пък аз сти­гам до топката и я улавям с ръка. Избухва метеж. Тълпата решава, че искам да се изфукам и да унижа сънародника им. Освиркват ме в продълже­ние на минути.

На следващия ден вестниците са унищожителни към мен. Вместо да се защитя, аз се държа опърничаво. Казвам, че винаги съм искал да уловя топката по този начин. Истината е, че ми беше толкова студено, че не можех да мисля. Проявих глупост, а не напереност. Най-много пострада името ми.

НЯКОЛКО ДНИ ПО-КЪСНО обаче множеството насъбрало се в Стратън Маунтин ме приветства за добре дошъл като чудотворец. Играя с мисълта, че искам да им доставя радост. Играя, за да им се отблагодаря за начина, по който заличават спомена от Аржентина. Има нещо в тези хора, в изумруденозелените планини, във въздуха на Върмонт - печеля турнира. Ско­ро след това се събуждам и откривам, че съм номер четири в световната ранглиста. Но съм твърде изморен, за да празнувам. След Пат и Купа Дей­вис и изтощителното пътуване, спя по дванайсет часа на нощ.

В края на лятото летя до Ню Йорк за участие и малък турнир в Ню Джърси, тренировка за Откритото първенство на САЩ за 1988 година. (Стигам до финала и се изправям лице в лице с Таранго. С огромно удоволствие му нанасям страховит разгром, защото все още стига да затворя очи и го виждам как лъже на онзи мач, когато бях осемгодишен. Първата ми загуба, която никога няма да забравя. С всеки неудържим удар към неговото поле и мислите ми отеква, Да ти го начукам, Джеф. Да ти го начукам.

На Откритото първенство на САЩ стигам до четвъртфиналите. Трябва да играя срещу Джими Конърс. Преди мача миролюбиво го приближа­вам в съблекалнята и му припомням, че вече сме се срещали. В Лас Вегас, нали? Сигурно съм бил на четири? Трябва да сте участвали в турнира Цезар, помните ли? Разменихме някой и друг удар на корта, нали?

Не помня, отвръща той.

О, ами хубаво. Всъщност сме се срещали няколко пъти и след това, когато бях на седем. Помните ли, че ви носех ракетите? Винаги баща ми ви наплиташе ракетите, когато идвахте в града и аз ви ги носех в любимия ви ресторант на Стрип?

Не помпя, отвръща той, после се обляга на пейката и просва дълга бяла кърпа над краката си и затваря очи.

Можеш да си вървиш.

Поведението му отговаря на всичко, което съм чул за Конърс от други тенисисти, Гадняр, казват те. Груб, надут, самовлюбен тип. Само дето аз си въобразявах, че с мен ще се отнесе различно, въобразявах си, че ще ми покаже някаква симпатия, все пак се познаваме от толкова години.

И заради поведението му, се заричам пред Пери, че ще го бия този великия в три лесни сега, а той повече от девет гейма няма да отбележи за себе си.

Насъбралото се множество от зрители подкрепя Конърс. Тъкмо обратното на Стратън. Тук ме имат за лошия. Аз съм наглото парвеню, кое­то се осмелява да се противопостави на човека с авторитет. Публиката иска Конърс да отвърне на предизвикателството, да сложи на място ло­шия, а аз съм точно човекът за този вълшебен сценарий. Всеки път, кога­то надават възторжени възгласи към него си мисля, Ама те знаят ли изоб­що как се държи тоя в съблекалнята? Знаят ли какво казват за него други­те велики тенисисти? Знаят ли как отвръща той на приятелски поздрав?

Играя с лекота, печеля без усилия, когато един от зрителите от откри­тата част на трибуните се провиква: Давай, Джими, тоя е пънкар, ти си легенда! Изречените думи надвисват над нас по-надути и кресливи от рек­ламен дирижабъл над главите ни, а двайсет хилядната публика започва да се кикот и неудържимо, Конърс изкривява ехидна усмивчица и кимва, пос­ле запраша една топка за спомен към провикналия се мъж.

Множеството се взривява. Аплодират го на крака.

С изригнал гняв и адреналин, заковавам легендата във финалния сет с 6-1.

След мача споделям с репортерите какво съм предрекъл и те го преразказват на Конърс.

Той отвръща: За мен е удоволствие да играя с хлапета, които може и да са ми деца. Може пък да ми е син, знае ли човек. Толкова време прекар­вам във Вегас.

На полуфинала губя от Лендъл. Държа се до четвъртия сет, но той е прекалено силен. Опитвам се да го изтощя, но изтощавам себе си. Въпре­ки всичките усилия на куцукащия Лени и Пат Плюещия чилиец, не мога да се сравнявам с човек от ранга на Лендъл. Обещавам си, че прибера ли се във Вегас, ще продължа да търся специалист, какъвто ще да е, който ще съумее да ме превърне в тенисист, готов за продължителна битка на корта.

НИКОЙ ОБАЧЕ НЕ МОЖЕ ДА МЕ ПОДГОТВИ за битката с медиите, защото всъщност медиите не участват в битки, а само в кървави кланета. Всеки ден има по някоя нова анти-Агаси тирада в някой вестник или спи­сание. Ехидно изказване от друг тенисист. Унищожителна критика от спор­тен журналист. Новоизсмукана от пръстите измишльотина, поднесена като анализ. Бил съм пънкар. Бил съм измислен герой. Късметлия съм и бил и толкова. Заради заговори и интриги от страна на медиите и хлапетиите. Всъщност понеже съм без спечелен голям турнир, не съм и заслужавал подобна позиция в ранглистата.

Имам милиони почитатели, оказва се. Получавам цели чували с писма от фенове. Сред писмата има снимки на голи жени, чийто телефонен но­мер е надраскан на бялото поле на снимката. А ето, че всеки ден ме оплю- ват заради външния ми вид, заради поведението ми или без изобщо никак­ва причина. Все повече ми приляга ролята на злия бунтар, приемам я, приспособявам се към нея. Ролята започва да се превръща в част от рабо­тата ми, затова и я играя. Отдавна е избрана за мен. Аз винаги ще си остана злият бунтар във всеки мач и всеки турнир.

Имам нужда от Пери. Връщам се обратно на изток и му гостувам за уикенда. Пери учи бизнес в Джорджтаун. Излизаме на дълги вечери, той ме води в любимото си заведение, „Надгробните камъни“. Пием бира и Пери се захваща с онова, което прави най-добре. Придава нов образ на моето страдание, придава му логика и ясен израз. Ако аз съм човекът- ретур, той е човекът-обяснение. Най-напред той дава нова дефиниция на проблема като преговори между мене и останалия свят. След това определя условията на преговорите. Съгласен е, че за чувствителен човек е ужа­сяващо ла е бъде всеки ден публично критикуван, но твърди, че това е временно. На това мъчение ще му дойде краят. Положението ще се подо­бри, когато започна да печеля турнири от Големия шлем.

Когато спечеля ли? Че какъв е смисълът? Защо ще им е на хората да си променят отношението към мен, само защото печеля големи турнири? Дали печеля или губя, няма значение, личността ми си остава същата. Затова ли трябва да печеля? За да накарам хората да млъкнат? За удоволствието на шайка спортни журналисти и репортери, които нищо не знаят за мен? Това ли са условията на преговорите?

ЗА ФИЛИ Е ОЧЕВИДНО, че положението ме тормози и се мъча да наме­ря изход от него. Той също търси изход. Цял живот е търсил такъв и на­скоро е дал нова посока на търсенето. Доверява ми, че ходи на църква, на нещо като църква, в търговски комплекс в западната част на Вегас. Мяс­тото, което посещава, не принадлежи на някое определено вероизповеда­ние, обяснява той, а и пасторът е различен от останалите.

Завлича ме в църквата и съм принуден да призная, че има право, пас­торът Джон Паренти, е различен от останалите. Носи джинси, тениска и дълга, светлокестенява коса. По-скоро прилича на сърфист, отколкото на пастор. Не се вписва в клишето, а това е черта, която уважавам. Той е — няма как да не го кажа - бунтар. Допада ми и издаденият му орлов нос и очите му, тъжни като на куче. На всичко отгоре на мен ми допада и ненатрапчивият ритъм на службата му. Не говори високопарно за Библията. Няма догми, няма его. Само здрав разсъдък и ясна мисъл.

Паренти дотам не е почитател на условностите, че не иска да го нари­чат пастор Паренти. Настоява да се обръщаме към него с Джей Пи. Спо­деля, че не иска църквата му да прилича на църква. Иска онези, които я посещават да я чувстват като дом, в който се събират приятели. Нямам отговори, казва той. Само е прочел няколко пъти Библията от кора до кора и иска да сподели някои впечатления.

Според мен има повече отговори, отколкото иска да сподели. А аз търся отговори. Имам се за християнин, но църквата на Джей Пи е първата църква, в която наистина съм се почувствал близо до Бог.

С Фили я посещаваме всяка седмица. Така пресмятаме времето, че при­стигаме точно преди началото на проповедта на Джей Пи, винаги сядаме най-отзад и се снишаваме, за да не ни разпознаят. Една неделя Фили каз­ва, че иска да се види с Джей Пи след службата. Част от мен също иска да се срещне с Джей Пи, но друга част от мен се притеснява от непознати.

Открай време съм стеснителен, а заливащата ме отскоро лавина от злоб­ни писания в пресата ме е направила изнервен параноик.

Няколко дни по-късно разстроен от последните атаки в пресата, карам из Вегас Откривам, че съм паркирал пред църквата на Джей Пи. Късно е, всички лампи са загасени, освен една. Поглеждам през прозореца. Някак­ва секретарка се занимава с документи. Чукам на вратата и казвам на жената, че трябва да поговоря с Джей Пи. Вкъщи е, отговаря ми тя. Не казва, вкъщи трябва да сте си и вие. С треперещ глас я питам дали ще е възможно да му позвъни. Наистина трябва да поговоря с него. С някого. Жената набира номера на Джей Пи и ми подава слушалката.

Моля? Казва той.

Здрасти. Не ме познавате. Казвам се Андре Агаси. Тенисист съм и ами просто аз...

Познавам те. Вече шест месеца идваш в църквата. Зная кой си, разби­ра се. Просто не исках да те притеснявам.

Благодаря му, че е проявил такова разбиране и е уважил личното ми пространство. Напоследък не срещам подобно отношение към себе си. Казвам, Виж, чудех се дали не можеш да ми отделиш малко време. Да поговорим.

Кога?

Сега може ли?

О. Ами виж мога да отида до църквата и да се видим.

Не го приемай за нахалство, но може ли да дойда до там, където си? Колата ми е бърза и според мен аз ще стигна по-бързо до там, където си ти, отколкото ти да дойдеш до църквата.

Мълчи. Добре, отговаря.

След тринайсет секунди съм при него. Посреща ме на вратата.

Благодаря ти, че се съгласи да се видим. Имам чувството, че нямам къде да отида.

Какво мога да направя за теб?

Чудех се, дали ще е възможно да се поопознаем!

Джей Пи се усмихва. Виж, отвръща ми той, ролята на баща не ми под­хожда.

Кимвам и се засмивам в себе си. Добре, добре, отговарям. Но може би ще можеш да ми дадеш някои напътствия? За живота? Нещо да прочета?

Като твой ментор ли?

Да.

И ролята на ментор не ми подхожда.

Ами.

Да разговаряме, да те изслушвам, да сме приятели - това са нещата, които умея.

Намръщвам се.

Разбери, казва ми Джей Пи, и моят живот е също толкова скапан, кол­кото и на съседа. А може и да е по-скапан. Не мога да предложа кой знае какво като покровителство. Не съм пасторът - водач на своето паство. Ако търсиш съвет, съжалявам, аз не мога да ти дам. Но ако търсиш при­ятел, има вероятност да се справим с тази задача.

Кимвам. Отваря вратата и ме пита дали искам да вляза. А пък аз питам, дали ще има нещо против, ако направим няколко кръгчета с колата. Мисля по-добре, докато карам.

Извива глава и погледът му попада на моя бял корвет, който прилича на малък частен самолет паркиран на своята писта. Побледнява леко.

Джей Пи седи до мен, а аз карам из Вегас, нагоре и надолу по Стрип, после към планините, които обкръжават града. Показвам му какво може един корвет. На един самотен участък от магистралата му показвам каква е колата ми, а после му разказвам какво ми е на мен. Разказвам му за себе си, откъслечно и объркано, но той притежава способността на Пери да изказва ясно и логично мислите ми. Успява да разбере противоречията, които ме измъчват и да изглади няколко от тях.

Ти си момче, което все още живее с родителите си, казва той, а си известен в цял свят. Трудно ти е. Опитваш се да изразиш мнението си, мислите си свободно, творчески, с въображение и всеки път когато го направиш ти трясват вратата. Това е много трудно.

Разказвам за нанесената рана на самоувереността ми от думите, че съм се промъкнал до мястото си в световната ранглиста, че досега не съм победил нито един добър тенисист, че съм имал късмет. Подкова в задни­ка. Станал си обект на враждебност, казва ми той, а дори не си изпитал радостта от язвителната критика.

Разсмивам се.

Според него е странно разни непознати да си въобразяват, че ме по­знават, че ме обичат по необяснима причина, а пък други да си въобра­зяват, че ме познават и да не ме понасят без никаква основателна причи­на, а в същото време и аз не мога да се похваля, че познавам себе си.

Работата става още по-откачена, казвам му, защото всичко се върти около тениса, а аз ненавиждам тениса.

Така е. Но в действителност ти не мразиш тениса.

Напротив. Ненавиждам го.

Разказвам на Джей Пи за баща си. Разказвам му за крясъците, за принудата, за гнева, за изоставянето. Джей Пи ме гледа със странно изражение. Нали си даваш сметка, че Бог няма нищо общо с баща ти? Нали го знаеш?

На косъм съм да отпраша с колата.

Бог, казва Джей Пи, е пълната противоположност на баща ти. Той не ти се сърди през цялото време. Не ти крещи в ухото и не те тормози за твоите недостатъци. Гласът, който през цялото време чуваш в ухото си, за този изпълнен с ярост глас ли питаш? Това не е Бог. Всъщност това е баща ти.

Обръщам се към него. Ще ми направиш ли една услуга? Повтори тези думи.

Джей Пи ги повтаря. Дума по дума.

Повтори ги пак.

Повтаря ги пак.

Благодаря му. Разпитвам го за неговия живот. Признава ми, че мрази онова, което прави. Не издържал да е пастор. Вече не искал да носи отго­ворност за душите на другите. В тази работа няма почивка, казва, и не му оставяла никакво време да чете или да размишлява. (Питам се, дали пък това не е лек упрек към мен.) Тормозят го и със заплахи да го убият. Проститутките и пласьорите на наркотици идвали при него в църквата и после влизали в правия път, а техните сводници, наркоманите и семейст­вата, които се издържали от парите, заработени от тях, хвърляли вината върху Джей Пи.

А с какво друго можеш да се занимаваш?

Всъщност пиша песни. Композитор съм. Искам да си изкарвам хляба с писането на собствена музика.

Разказва ми, че е написал песен, „Когато Бог тръгна“, която била не­вероятен хит в класациите за християнска музика. Припява от нея. Има приятен глас, а и песента носи емоция.

Казвам му, че ако го иска достатъчно силно и работи здравата, ще успее.

Заговоря ли като експерт по мотивация, разбирам, че съм уморен. Поглеждам часовника си. Три сутринта. Майко мила, казвам и потискам прозявка, ще имаш ли нещо против да ме оставиш пред къщата на наши­те? Живея малко по-нататък зад ъгъла и съм без сили направо. Изобщо не съм в състояние да карам. Вземи колата и се прибери с нея до вас. Когато ти е удобно, ще ми я върнеш.

Ами! Не искам да взимам колата ти.

И защо не? Колата е страхотна. И е като светкавица.

Разбрах. Но ако нещо ѝ се случи по моя вина?

Ако нещо ѝ се случи по твоя вина, стига всичко с тебе да е наред, просто бих се разсмял и толкова. Хич не ми пука за колата.

Ами колко, искам да кажа, кога да ти я върна?

Когато и да е.

Джей Пи връща колата на другия ден.

Необичайно ми беше да карам тази кола до църквата, признава ми той и ми подхвърля ключовете, Андре, а на всичкото отгоре сред моите задължения е и опелото на починалите. Не мога да ходя по погребения с бял корвет.

КАНЯ ДЖЕЙ ПИ В МЮНХЕН на Купа Дейвис. С нетърпение очаквам участието си на Купа Дейвис, защото не се състезавам за себе си, ами за страната си. Мисля си, че участието ми на Купата най-много се доближа­ва до представата ми за игра в отбор, затова гледам на пътуването като развлечение, очаквам мачовете да са лесни и искам да споделя преживя­ванията си със своя нов приятел.

Още в началото се изтипосвам пред Бекер, който вече е с божествен статут в Западна Германия. Феновете направо полудяват, когато го гле­дат. Дванайсет хиляди германци надават възторжен рев при всеки негов замах и ме освиркват. Аз обаче хич не се сплашвам, напълно съсредото­чен съм, съсредоточен в моята цел. Не мога да я пропусна. Пък и още преди месеци се зарекох вече да не губя мач от Бекер и полагам усилия да си спазя обещанието. Стигам до 2-0 сета за мен. Само Джей Пи, Фили и Ник ме поддържат от трибуните и мога да ги чуя. Страхотен ден в Мюнхен.

Изведнъж губя концентрацията си, а после и самоувереността си. Из­пускам гейм и се отправям към стола си за смяната на полетата съвсем паднал духом.

Връхлитат ме неколцина германци и ме засипват с порой от думи. Викат ме обратно на корта.

Геймът не е свършил.

Върнете се, господин Агаси, върнете се.

Бекер се подхилква. Публиката се превива от смях.

Връщам се на корта и усещам как слепоочията ми пулсират. Сякаш отново съм се върнал в академия Болетиери и Ник ме унижава пред оста­налите деца. Унижението, което ми докарва присмехът в пресата, не про­сто ме е докарало до ръба, аз не съм в състояние да се справя с присмеха очи в очи. Губя гейма. Губя и мача.

След душа се качвам в колата, паркирана зад тенис кортовете. Прене­брегвам Джей Пи, обръщам се към Ник и Фили и им заявявам: Първият, който ми заговори за тенис, е уволнен.

УСАМОТИЛ СЪМ СЕ НА БАЛКОНА в хотелската си стая в Мюнхен. Седя зареял поглед над града. Без да мисля, започвам да паля разни неща. Хартии, дрехи, обувки. От години огънят е моят начин да се справя с напрежението. Правя го несъзнателно. Импулс, който взима връх и воден от него грабвам кибрита.

Тъкмо когато съм си спретнал малък лагерен огън, влиза Джей Пи. Вижда какво правя и после най-спокойно добавя към огъня от хотелските принадлежности. После салфетка. Аз прибавям две менюта за румсървис. Петнайсетина минути поддържаме лагерния огън без никой от двама ни да проговори. Когато и последният пламък угасва, чувам: Искаш ли да се поразходим?

Проправяме си път през бирариите в центъра на Мюнхен. Накъдето и да обърнем поглед, виждаме развеселени и празнуващи хора. Пият от еднолитрови халби, пеят и се смеят. От този смях ме побиват тръпки.

Стигаме до широк каменен мост с пешеходна зона, покрита с наредени камъни. Минаваме по него. Някъде там долу буйно тече река. На върха на моста спираме. Около нас няма никого. Смехът и песните са заглъхнали. Чуваме само течението на реката. Впервам поглед в реката и питам Джей Пи: Ами ако не съм добър? Ами ако всъщност днес не е един от моите лоши, а един от добрите ми дни? Винаги си измислям извинения, когато губя. Ако беше така и така, можех да го бия. Ако го исках. Ако играех по най-добрия си начин. Ако имах необходимост. Ами ако съм играл по възможно най-добрия си начин, било ме е грижа, стремял съм се към тази цел и въпреки това не съм най-добрият в света?

Какво тогава?

Мисля, че няма да го понеса.

Облягам се на парапета, хлипам. Джей Пи проявява тактичност и мъдро разбиране, не казва нищо и не предприема нищо. Знае, че не съществуват подходящи думи, които да бъдат казани, няма подходящи действия, тряб­ва само търпеливо да се изчака да догори огънят.

ИГРАЯ СРЕЩУ КАРЛ-УВЕ ЩЕБ, друг германец. Следобеда на деня след мача с Бекер. Изтощен съм физически и емоционално и подхождам съвсем неправилно в играта си срещу Щеб. Атакувам естествено неговия бекхенд, който е най-слабият му удар, но го правя с предвидимо темпо. Ако не го правех по този начин, той щеше да се види принуден да наложи свое темпо и това да направи бекхендът му още по-уязвим. Най-големият му недостатък щеше да е на показ. Моето темпо му даваше възможност да удря ниски сечени топки, които летят ниско при твърда настилка. Правех го по-добър, отколкото беше, само защото се мъчех да вдигам топките повече от необходимото, за да съм перфектен. Щеб приемаше подаръците ми със сърдечна усмивка, здраво стъпил на краката си и с подобрен от Агаси бекхенд. За него мачът беше приказка. После треньорът на отбора за Купа Дейвис ме обвини в умишлена загуба, същото направи и един известен спортен журналист.

ПРЕЗ 1989 ГОДИНА ЧАСТ ОТ ПРОБЛЕМА на играта ми е ракетата. Винаги играех с Принс, но Ник ме убеди да подпиша договор с нова ком­пания, Доней. Защо ли? Защото Ник си имаше финансови проблеми, а като ме върза за Доней и той спечели за себе си тлъст договор.

Ник, казвам му, аз обичам Принс.

И с дръжка на метла можеш да играеш, отвръща ми той. Няма никакво значение.

Сега, когато играя с Доней, имам чувството, че играя с дръжка на мет­ла. Или играя с лявата си ръка, или съм претърпял операция на мозъка. Всичко е малко нещо не както трябва. Топката не ми се подчинява. Топка­та не прави онова, което ѝ казвам да стори.

В Ню Йорк съм. Заедно с Джей Пи сме излезли. Отдавна е минало полунощ. Намираме се в овехтял хранителен магазин с крещящи флуо­ресцентни лампи и креслив касиер, който спори на няколко западноевро­пейски езика. Пием кафе, а аз съм се хванал с две ръце за главата, повта­рям на Джей Пи непрекъснато: С тази ракета като ударя топката, не знам накъде ще захване по пътя си.

Ще намериш решение, успокоява ме Джей Пи.

Как ще намеря? Какво решение?

Не знам. Но ще намериш. Тази криза е временна, Андре. Една от мно­гото. Сигурен съм в това, както че и двамата седим тука, ще има и други кризи. По-сериозни и не толкова и куп други между тях. Гледай на тази криза като на тренировка за следващата.

И кризата намира решението си по време на тренировка. Няколко дни по-късно вече съм във Флорида, тренирам в академия Болетиери и някой ми подава нова ракета Принс. Правя с нея три удара и преживявам нещо подобно на религиозно откровение. Като с лазерно насочване всяка топка отива там, където искам да отиде. Кортът изведнъж се превърна в Земята на изпълнените мечти.

Не ми пука за никакви сделки, казвам на Ник. Няма да си проваля живота заради някаква сделка.

Ще оправя проблема, казва той.

Префасонира една ракета Принс и ѝ слага цветовете на Доней, а аз на свой ред със същата ракета постигам няколко лесни победи в Индиан Уелс.

Губя на четвъртфинал, но не се разстройвам, защото съм си върнал моята ракета, върнал съм си играта.

На следващия ден трима представители на Доней пристигат скоропосгижно в Индиан Уелс.

Не може така, заявяват те. Всички виждат, че играете с преправена Принс. Ще ни разорите. Ще ви съдим за съсипването на компанията ни.

А пък аз ще съдя ракетата ви за съсипването на моя живот.

Проумяват, че съм упорито несговорчив и неотстъпчив и обещават да ми направят по-добра ракета. Заминават си и правят копие на Принс, също като Ник, само че правят фасона ѝ по-убедителен. Взимам фалшивата си ракета Доней, заминавам в Рим и играя срещу момче, което познавам от турнирите за младежи, Пийт Не-знам-кой-си Сампрас, май беше. По про­изход грък, иначе от Калифорния. Когато играхме един срещу друг като деца, аз го победих без хич да му се церемоня. Бях на десет, а той на девет. Преди няколко месеца пътищата ни се пресякоха отново на един турнир. Не помня кой точно. Седях си на красивия затревен хълм на хоте­ла си, точно след като бях спечелил своя мач. До мен седяха Фили и Ник. Излежаваме се, наслаждаваме се на чистия въздух и наблюдаваме Пийт, тъкмо отнесъл един бой в тенис срещата. Беше на тренировка след мача в двора на хотела и кажи-речи нито една ударена от него топка не беше като хората. Изпускаше три от четири прехвърляния на мрежата. Бекхендът му предизвикваше съжаление и го играеше с една ръка, което си беше новост. Някой му беше съсипал бекхенда, а това щеше да му съсипе и кариерата.

След няколко турнира това момче ще е история, каза Фили.

Късметлия ще е и да мине квалификациите за турнирите, добавих аз.

Направо е срамота онова, което са направили с играта му, чието и ще дело да е, допълва Ник.

Трябва да ги съдят, продължава Фили. Има всички физически данни. Висок е, подвижен, а някой го е превърнал в пихтия. Някой носи отговор­ност за сторената му гадост. Някой трябва да си понесе наказанието.

Разпалеността, с която Фили произнесе последните си думи, ме накара да се обърна. И тогава разбрах: Фили се поставяше на мястото на Пийт. Виждаше себе си в неговия образ. Брат ми знаеше какво е да се мъчиш и да се провалиш в турнирите, особено с натрапен от обстоятелствата бекхенд, изпълняван с една ръка. Фили се поставяше в положението на Пийт, виждаше в неговата съдба своята.

Сега в Рим, виждам, че играта на Пийт се е подобрила от онзи ден, но не кой знае колко. Сервисът му е мощен, но не и изключителен, не може да cе сравни c бекхенда на Бекер. Има ловка ръка, движи се добре и с лекота, и бързо стига до набелязаното от него място. Търси да уязви съпер­ника с асове до крайната линия, а пропусне ли, не е с кой знае колко, не е от онези тенисисти, които се опитват да отбележат ас на косъм от линията и при сервиси забиват топката право в гърдите на противника си. Колеб­лив е. Не може да вкара три последователни топки между линиите. По­беждавам го, 6-2, 6-1 и докато напускам корта си мисля, че му предстои продължително и изпълнено с болка бъхтане. Направо ми е зле заради момчето. Добра душа ми се струва. Но не очаквам отново да го засека по турнирите.

Продължавам чак до финала. Изправям се срещу Алберто Манчини. Силен, набит и с яки крака. Изстрелва топката с ужасяваща мощ и дълбо­чина. Придава на полета ѝ ураганна ротация и заради тази ротация имам чувството, че удрям с ракетата си не тенис, ами медицинска топка. В четвъртия сет имам мач пойнт, но я губя, а след това се разпадам. Незнай­но как губя мача.

Вече в стаята си седя от часове, гледам италианската телевизия и пус­кам разни неща в огъня. Хората не могат изобщо да проумеят болката от загубата. Човек тренира, пътува, скъсва се, за да влезе във форма. За една седмица печели четири последователни мача. (Или ако е голям турнир, печели шест мача за две седмици.) После губи мача на финала и името му не е на купата, името му не е записано в архивите. Един-единствен мач си изгубил, но си скапанякът.

Заминавам за Откритото първенство на Франция и в третия кръг изли­зам срещу стария си съученик от академия Болетиери - Къриър. Аз съм звездата, железният фаворит, само че Къриър обръща сметката и завира носа ми в нея. Размахва юмрук и поглежда към мен и Ник. На всичкото отгоре в съблекалнята той най-демонстративно си връзва спортните обувки и излиза да потича. Намекът е: Че какво толкова беше това упражнение да бия Агаси?

Когато по-късно Ченг печели турнира и благодари на Исус Христос, че е прехвърлил топката над мрежата, направо ми призлява. Как може от всички тъкмо Ченг да спечели голям турнир преди мен?

За пореден път пропускам Уимбълдън. Пресата и телевизиите ме за­сипват с нови порои от подигравки. Агаси не печели турнирите, в които участва, а и пропуска най-важните от тях. Само че присмехът им е като капка в морето. Направо съм обръгнал на стрелите им.

МАКАР ДА СЪМ КАТО БОКСОВА КРУША за спортните журналисти, големите компании ме умоляват да представям продуктите им. В средата на 1989 година един от корпоративните ми спонсори, Канон, планира фотосесия, част от която ще се проведе из пущинаците на Невада, в Огнена­та долина. Името на местността ми допада страшно. Всеки ден прекося­вам по една огнена долина.

Тъй като рекламната кампания е за фотоапарати, режисьорът иска сним­ките да са цветни. Живи, казва той. Кинематографични. Изгражда цял те­нис корт насред пустинята и докато гледам работниците неволно си спом­ням как баща ми прави тенис корта в неговата пустиня. Извървял съм дълъг път. Дали?

Цял един ден режисьорът ме снима как играя тенис сам на фона на аленочервените планини и огнените скални грамади в далечината. Измо­рен съм, изгорял от слънцето и искам почивка, само че режисьорът не е приключил с моите снимки. Казва ми да сваля ризата си. Известен съм с това, че обхванат от младежки възторг свалям ризата си и я хвърлям към тълпата от зрители.

После иска да ме снима в пещера, как запращам с ракетата си топка право в камерата, сякаш искам да я строша.

После на езерото Мийд, снимаме няколко сцени на фона на водни пръски.

Изглежда глуповато, малоумно, но и безобидно.

Отново във Вегас правим фотосесия на Стрип, после около някакъв плувен басейн. С моя късмет, екипът се спира на басейна в добрия стар Кеймбридж Ракет Клуб. Най-накрая се готвим за последни снимки в кънтри клуба на Вегас. Режисьорът ме нагласява в бяла риза, после се возя към предния портик в бяло ламборджини. Излез от колата, казва той, обърни се към камерата, смъкни надолу черните си слънчеви очила и кажи: Об­разът е всичко.

Всичко е образът ли?

Да. Образът е всичко.

Между снимките аз се развъртам и сред тълпата от зяпачи виждам Уенди, онова момиче, което събираше тенис топки, детската ми любов, вече съвсем пораснала. Не ще и съмнение, тя наистина беше извървяла дълъг път от турнира Алън Кинг.

Носи куфарче. Тъкмо е напуснала някакъв колеж и се прибира вкъщи. Първо теб исках да срещна най-напред, казва ми тя.

Красива е. С дълга и къдрава кестенява коса и невъзможно зелени очи. Само тя ми е в главата, докато режисьорът ми казва какво да правя. След залез, режисьорът се провиква, Край на снимките! Приключихме! Двамата

с Усили скачаме в новия ми джип, затваряме вратите, вдигаме гюрука и с рев се омитаме като Бони и Клайд.(Влюбена двойка известни престъпници, които обирали банки по времето на Голямата депресия. През 1967 година по историята им е заснет филмът „Бони и Клайд“.)

Уенди пита, Каква беше рекламната фраза, която те караха да повта­ряш пред камерата?

Образът е всичко.

И какво значи това?

Понятие си нямам. За производител на фотоапарати е.

СЕДМИЦИ ПО-КЪСНО вече по два пъти на ден чувам тази рекламна фраза. После по шест пъти на ден. По десет. Има едни такива вихрушки във Вегас, които започват с нищо и никакъв полъх, от който листата злокобно зашумяват и накрая се превръщат в мощен, разрушителен тридне­вен вихър. Същото се случва и с тази фраза.

За една нощ рекламната фраза направо се сраства с мен. Спортните журналисти я използват, за да опишат същността ми, моята личност. Каз­ват, че това ми е философията, религията и пророкуват, че ще е и моя епитафия. Твърдят, че съм само един лишен от съдържание образ, защото не съм спечелил нито един голям турнир. Разсъждават, че тази фраза е доказателство, че съм търговец, който продава собствената си слава, че друго освен парите не ме интересува, а тенисът пък хич. Феновете на мо­ите мачове започват да ми се присмиват с нея. Давай, Андре, образът е всичко! Крещят я, ако покажа някаква емоция. Крещят я и ако не покажа никаква емоция. Крещят я, когато печеля. Крещят я и когато губя.

Вездесъщата рекламна фраза, вълната на враждебност, критичност и сарказъм, която тези думи възпламеняват, е опустошителна. Чувствам се предаден, от рекламната компания, от представителите на Канон, от спорт­ните журналисти, феновете. Чувствам се изоставен. Чувствах се така, както и когато пристигнах в академия Болетиери.

Най-голямото унижение обаче е, когато хората настояват да опреде­лям себе си като опразнен откъм съдържание образ. Според тях аз сам съм си го признал, само защото съм произнесъл някакво рекламно изре­чение. Отнасят се към тази незначителна и смешна рекламна фраза, като към моя изповед, което е като да арестуват Марлон Брандо за убийство, заради произнесените от него думи в „Кръстника“.

Докато рекламната кампания набира сила, докато коварната рекламна фраза се промъква във всяка написана за мен статия, аз се променям. Придобивам зъл нрав, отвръщам гневно. Спирам да давам интервюта.

Нахвърлям се върху писачите, противниците и репортерите, дори срещу феновете. Според мен поведението ми е основателно, защото светът се е обърнал срещу мен, светът се опитва да ме прецака. Превръщам се в соб­ствения си баща.

Когато тълпите ме освиркват, когато крещят: Образът е всичко, и аз им крещя. Докато не искате да съм тук, ще ви показвам, колко аз не искам да съм тук. В Индианаполис след една особено тежка загуба и оглушително освиркване, някакъв репортер ме пита какво се е объркало. Днес направо не приличахте на себе си, казва ми той с усмивка. Притес­нен ли бяхте?

Отвръщам му също толкова словохотливо да ме целуне отзад.

Никой никога не ми е давал добрия съвет да не крещя на репортери. Никой не се е погрижил да ме предупреди, че ако крещиш, ако се зъбиш, само настървяваш повече репортерите. Не им показвай страха си, но не им показвай и яда си. Дори и някой да ми беше дал този мъдър съвет, не съм сигурен, че щях да се вслушам в него.

Вместо това, започвам да се крия. Държа се като беглец, а съучастни­ци в изолирането ми са Фили и Джей Пи. Всяка вечер ходим в едно старо кафене на Стрип, място, наречено „Пепермил“. Пием от бездънни чаши с кафе, ядем големи парчета пай и говорим, говорим. И пеем. Джей Пи е направил прехода между пастор и композитор и музикант. Преместил се е да живее в Ориндж Каунти и се е посветил на ново поприще - музиката. На висок глас пеем продрано любимите си песни, докато останалите по­сетители на кафенето не започнат да се обръщат към нас и да ни зяпат настойчиво.

Джей Пи е и неосъществен комик, горещ почитател на Джери Люис и непрекъснато ни разиграва разни скечове, докато двамата с Фили не запримираме от смях. После започваме да имитираме Джей Пи. Танцуваме със сервитьорките, тътрим се по пода и най-накрая и тримата така се сме­ем, че дъх не можем да си поемем. От дете не съм се смял така и макар в смеха ми да има нотка на истерия, този смях ми действа изцелително. За няколко часа, късно вечер, смехът ме превръща в стария Андре, какъвто и да е бил той.

Линк за Youtube видеото на рекламата „Образа е Всичко“

(Image is Everything”)

https://www.youtube.com/watch?v=WpuFEpbE0d0



Сподели с приятели:
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   ...   33




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница