Открито автобиография
Изтегляне 7.18 Mb.
|
Глава 11ЩОМ СЕ НАЛАГА да играя тенис, който е най-самотният спорт от всички, ще направя всичко по силите си, за да се заобиколя с колкото се може повече хора извън корта. И всеки от тях ще има своя точно определена роля. Пери ще се грижи за хаоса в мислите ми. Джей Пи ще ми помага с хаоса в душата ми. Ник ще отговаря за основите на играта. Фили ще ми помага с подробностите, детайлите, с ангажиментите и винаги ще е мой гръб. Спортните журналисти ме разкъсват заради моя антураж. Според тях пътувам с толкова много хора, за да подхранвам егото си. Имал съм нужда от целия куп хора, защото не съм понасял самотата. Отчасти имат право. Не обичам самотата. Хората около мен обаче не са антураж, те са отбор. Имам нужда от тяхната компания, съвета им и от знанията, които получавам от тях. Те са моят екип, но също и мои духовни учители, моята първа награда. От тях получавам и крада знания. От Пери заемам израз, история от Джей Пи, поведение или жест от Ник. Опознавам себе си, създавам себе си с помощта на имитацията. Как иначе да го направя? Детството ми е преминало в изолирана стая, а юношеските ми години са протекли в стая за мъчения. Всъщност вместо да искам да намаля хората в отбора си, аз искам да ги увелича. Искам към него официално да се присъедини Гил. Искам да работи за мен, на пълен работен ден, за да ми помогне да стана по- издръжлив и да подобря спортната си форма. Звъня на Пери в Джорджтаун и му разказвам за проблема, пред който съм изправен. Какъв проблем? пита той. Искаш ли да работиш с Гил? Ами сключи договор с него. Но за тази цел съм наел Пат. Плюещият чилиец. Не мога да уволня човека. Не съм в състояние да уволня никого. А дори да можех, как щях да се осмеля да поискам от Гил да напусне известната си, високоплатена работа в Университета на Невада, за да работи само и единствено с мен? Че кой съм аз, мамка му? Пери ме съветва да накарам Ник да пренасочи Пат към други тенисисти, на които Ник е треньор. После, продължава Пери, седни с Гил и му кажи какво искаш. Остави го той да реши. През януари 1990 година питам Гил дали ще ми окаже огромната чест да работи с мен, да е мой треньор, да пътува по турнири с мен. Да напусна работата си в Университета на Невада ли? Да. Но аз нищичко не знам за тениса. Нищичко за тениса не знам и аз, така че не се притеснявай. Гил се разсмива. Гил, според мен мога да постигна много. Мисля, че мога да постигна... нещо. Но за краткото време откакто те познавам, ясно си давам сметка, че мога да постигна успех само с твоята помощ. Не му трябва да го убеждавам много. Добре, съгласява се той. Искам да работя с теб. Не ме пита колко ще му плащам. Не споменава думата пари. Казва, че ние сме сродни души, които се отправят на велико приключение. Казва, че го е предчувствал кажи-речи от деня, в който сме се срещнали. Според него ме чака забележителна съдба. Казва, че съм като Ланселот. И кой е този? Сър Ланселот. Нали се сещаш, крал Артур. Рицарите на Кръглата маса. Ланселот е бил най-великият от рицарите на Артур. Той ли е убивал дракони? Всеки рицар убива дракони. Има само едно препятствие на пътя ни. Гил не разполага със спортен салон в къщата си. Ще му се наложи да преустрои гаража си в напълно оборудвана спортна зала, което ще отнеме доста време, защото сам иска да направи спортните съоръжения. Да ги построиш ли? Трябва да заварявам, да направя въжета и скрипци със собствените си ръце. Не искам да оставям нищо на случайността. Не искам да си докараш травма. Не и докато аз отговарям за теб. Сещам се за баща си, как сам строи машината за топки и духалките и се чудя дали пък това не е единственото общо между него и Гил. Докато спорната зала на Гил стане готова, продължаваме да работим в спортната зала на университета. Не напуска работата си, тренира баскетболния отбор на Бунтарите през един блестящ сезон за тях, чиято връхна точка с зашеметяващата победа над отбора на университета Дюк за титлата в националния шампионат. Когато приключва със задълженията си, когато спортната зала в дома му е почти готова, Гил казва, че вече е готов. Сега въпросът е, дали ти си готов, Андре? За последен път те питам дали си сигурен в решението си? Гил, за никое свое решение не съм бил по-сигурен. И аз. Казва, че тази сутрин ще отиде с колата си до университета и ще върне ключовете. Няколко часа по-късно, когато излиза от университета, аз съм отвън и го чакам. Вижда ме и се засмива, отиваме да отпразнуваме събитието със сандвичи със сирене. ПОНЯКОГА ТРЕНИРОВКАТА С ГИЛ е всъщност разговор. Не се и докосваме до щангите. Седим на свободните пейки и обменяме мисли. Има много начини, казва Гил, с чиято помощ да станеш силен, а понякога да разговаряш е най-добрият. Когато не ме ограмотява за моето тяло, аз го уча на принципите на тениса, за живота по време на турнирите. Обяснявам му правилата на играта, циклите от малки турнири и четирите големи турнири или турнирите от Големия шлем, които са мерило за всеки един тенисист. Разказвам му за календара на тенис турнирите, как започвам годината на другия край на света с Откритото първенство на Австралия, а после вървим след слънцето. След това идва сезонът на настилките с клей, в Европа, чиято връхна точка е турнирът в Париж на Откритото първенство на Франция. После през юни започва сезонът на кортовете с трева и Уимбълдън. Изплезвам език и се намръщвам. После идва време на застой, сезонът на твърдите настилки, който приключва с Откритото първенство на САЩ. След него започва сезонът на закритите кортове - Щутгарт, Париж, Световното първенство. Прилича на Денят на мармота (Отбелязва се на 2 февруари. Според поверието, ако денят е облачен, когато мармотът излезе от дупката си, зимата скоро ще свърши. А ако денят е слънчев и той види сянката си, зимата ще продължи още шест седмици.). Местата на срещите не се променят, нито съперниците. Променят се само годините и резултатите от мача, а с времето резултатите от мачовете се натрупват и заприличват на телефонни номера. Мъча се да обясни на Гил как работи психиката ми. Започвам от самото начало, истината скрита в самото сърце. Той се засмива. Всъщност ти не мразиш тениса, казва ми той. Напротив, Гил, ненавиждам го. Лицето му придобива странно изражение и аз си мисля, дали пък не е започнал да гледа на напускането на работата си в университета като на грешка и че е действал прибързано. Ако наистина е така, пита той, защо тогава играеш тенис? Не ставам за друго. Не знам да правя нищо друго. Тенисът е единственото нещо, от което разбирам. Пък и тръгнех ли да се занимавам с друго, баща ми би ритнал камбаната. Гил се почесва по ухото. Думите ми го изненадват. Познава стотици спортисти, но за пръв път познава спортист, който мрази спорта. Не знае какво да каже. Успокоявам го, че не трябва да казва нищо. И аз самият не проумявам цялата каша. Мога единствено да му разкажа как стоят нещата, не и да му ги обясня. Разказвам на Гил и за ада с Образът е всичко. Обзет съм от някакво усещане, че той трябва да знае в какво се замесва, да разбере напълно положението. Връхлетелите ме събития след рекламната фраза все още ме вбесяват, но някак гневът вече се е уталожил някъде дълбоко. Трудно ми е да говоря за него, трудно ми е да го извадя наяве. Усещам го като лъжица киселина в стомаха си. Гил изслушва историята и също се вбесява, но гневът му намира по-лесно израз. Иска да направи нещо, веднага. Иска да разбие физиономията на някой представител на рекламата или на двама. Казва: Измъдрил някакъв си мухльо от Медисън авеню идиотска рекламна кампания, карат те да кажеш някаква фраза пред камерата и тя започва да те описва, така ли? Милиони хора мислят, че ме описва. И твърдят, че е така. И пишат, че е така. Преметнали са те, казва. Чисто и просто. Грешката не е твоя. Не си знаел какво си казвал, нито как ще се възприеме и как злонамерено ще се интерпретира. Разговорите ни продължават и извън спортната зала. Излизаме на вечеря. Закусваме заедно навън. По шест пъти на ден се чуваме по телефона. Обаждам му се веднъж посред нощ и си говорим с часове. Когато разговорът вече приключва, Гил ми казва, Защо утре не наминеш да потренираме? С удоволствие, отговарям, но съм в Токио. Три часа вече си говорим, а ти си в Токио? Мислех, че си в другия край на града. Чувствам се виновен, човече. Държа те толкова време … Сам спира. Казва, Знаеш ли какво? Не се чувствам виновен. Не. Чувствам се поласкан. Имал си нужда да поговориш с мен и няма значение дали си в Токио или на Тимбукту. Разбрах. Добре, приятел, разбрах те. От самото начало Гил старателно води бележки за моите тренировки. Купува си бележници с кафяви корици и отбелязва всяка почивка, всеки сет, всяко упражнение, ден след ден. Записва теглото ми, диетата ми, пулса ми, пътуванията ми. В полетата прави схеми и дори рисунки. Казва, че иска да проследи прогреса ми, да натрупа база данни, с които да се консултира в следващите години. Изучава ме, за да ме изгради отново из основи. Той е като Микеланджело, който преценява къс мрамор, но недостатъците ми не го отблъскват. Прилича на Да Винчи, който отбелязва всичко в бележниците си. По бележниците на Гил, по грижата, с която води бележките си, по старанието му да не пропуска и ден, разбирам, че аз го вдъхновявам, както и той вдъхновява мен. От само себе си се разбира, че Гил ще ме придружава на много турнири. Трябва да наблюдава спортната ми форма по време на мачовете, да се грижи за храната ми, да бъде сигурен, че организмът ми е достатъчно хидратиран. (Но не просто хидратиран. Гил си има специална отвара от вода, въглехидрати, сол и електролити, която трябва да пия вечерта пред мач.) Тренировките с него не приключват при пътуване. А стават и още по-важни на път. Първото ни пътуване, уговаряме се, ще бъде през февруари 1990 година до Скотсдейл. Казвам на Гил, че трябва да сме там две вечери преди началото на турнира, за играй-и-се-забавлявай. Играй и какво? Ами това е събиране на известни тенисисти, които набавят пари за благотворителност, за да се радват корпоративните спонсори, за да се забавляват феновете. Струва ми се забавно. Пък и, казвам му аз, ще пътуваме с новия ми корвет. Изгарям от нетърпение да му покажа каква бърза кола имам. В мига, в който се появявам пред къщата на Гил разбирам как не съм обмислил добре нещата. Колата е много малка, а Гил е грамаден. Колата е толкова миниатюрна, че прави Гил два пъти по-грамаден, отколкото е. Той се сгъва на четири, за да се смести на седалката си и дори така трябва да се извие на една страна, че главата му опира в тавана на колата. Корветът изглежда така, сякаш всеки миг ще се пръсне по шевовете. Като гледам Гил свит и притеснен, ме обзема желание да натисна педала на газта. Естествено допълнителна мотивация да карам бързо корвета изобщо не ми е необходима. Колата се движи със свръхзвукова скорост. Пускаме музиката и излитаме от Вегас, прелитаме над язовира Хувър, спускаме се към скалистите местности, обрасли с дървото на Юда из северозападна Аризона. Решаваме да спрем за обяд преди Кингман. Идеята да похапна, в комбинация с бързината на корвета, високата музика и присъствието на Гил ме карат здраво да настъпя газта. Движим се по-бързо от звука. Виждам как Гил се намръщва и сочи с пръст. Поглеждам в огледалото за обратно виждане, на сантиметри от бронята ми се движи пътен полицейски патрул. Полицаят, без да се помайва, ми връчва глоба за превишена скорост. Не ми е първата, признавам на Гил, който клати глава. В Кингман спираме пред ресторант за щедро похапване. И двамата обичаме да ядем, и двамата имаме тайна слабост към ресторантите за бързо хранене, затова влизаме в заведението и си поръчваме пържени картофки, после повтаряме поръчката и допълваме със сода. Когато принуждавам Гил отново да се сгъне на няколко ката в корвета, виждам, че закъсняваме доста. Трябва да наваксаме. Скачам на газта и отпрашваме. Триста и двайсет километра до Скотсдейл. Два часа път. След двайсет минути, Гил повтаря отново жеста си. Този път полицейският патрул е друг. Взима ми шофьорската книжка и талона и пита, Скоро да сте получавали глоба за превишена скорост? Поглеждам към Гил. Той се мръщи. Ами ако имате предвид преди около час, тогава да, господин офицер, имам. Изчакайте тук. Връща се до колата си. След една минута отново идва. Съдията в Кингман иска да ви види. Какво? Кингман ли? Придружете ме, господине. Да ви придружа ли..., ами колата? Приятелят ви ще я кара. Ама как така ще ви придружавам? Господине, ще слушате какво ви казвам и ще изпълнявате каквото ви казвам, затова и няма да отидете до Кингман с белезници. Ще седнете на задната седалка в колата ми, а вашият приятел ще шофира вашата. Сега слизайте. Седя на задната седалка в полицейската кола, Гил ни следва с корвета, който го пристяга като корсет. Насред пущинака сме и слушам хита на Пол Макартни и Майкъл Джексън и как онзи малоумник в нея дрънка на банджо. Стигаме до съда на град Кингман за четирийсет и пет минути. Влизам след полицая през една странична врата и се озовавам пред дребничък, възрастен съдия, с каубойска шапка и огромна тока на колана. Дрънкането на банджо става още по-силно. Оглеждам се за диплома на стената, за някакво доказателство, че наистина се намирам в съдилище и той е истински съдия. Виждам само глави на мъртви животни. Съдията започва да ми задава някакви случайни въпроси. В Скотсдейл ли ще играете? Да, господине. Преди участвали ли сте в турнира? Ами да, господине. Къде сте в схемата? Простете не разбирам? С кого ще играете в първия кръг? Съдията, оказва се, е фен на тениса. На всичкото отгоре следи зорко кариерата ми. Според него е трябвало да бия Къриър на Откритото на Франция. Има мнение за всичко и всички, за Конърс, Лендъл, Ченг, за положението на тениса, за липсата на велики американски тенисисти. След като е споделял вижданията си с мен за играта най-спокойно в продължение на около двайсет и две минути, той пита, Ще дадете ли автограф за децата ми? Никакъв проблем, господине. Ваша чест. Подписвам всичко, което ми подава и после чакам присъдата. Хубаво, казва съдията. Отсъждам да ги попилеете в Скотсдейл. Моля? Не разбр... Искам да кажа, ваша чест, че докато пътувах насам обратно тези сто километра си мислех, че ще ме пратите в затвора или най-малкото ще ме глобите. Не! Не, не, не, исках само да ви видя. Вие обаче най-добре да помолите приятелят ви да ви закара до Скотсдейл, защото получите ли още една глоба днес, ще се наложи да ви задържа тук, докато цъфнат тоягите. Излизам от съда и се втурвам към корвета, където ме чака Гил. Разказвам му, че съдията е луд фен на тениса и искал да ме види. Гил мисли, че лъжа. Моля го само да кара и да се махаме от този съд. Той потегля бавно. При нормални обстоятелства Гил е предпазлив шофьор. Но е толкова изнервен от срещите ни с правосъдието на Аризона, че минава на шеста и кара с деветдесет километра в час чак до Скотсдейл. Естествено, окъснял съм здраво за благотворителните мачове. Затова докато влизаме в паркинга, аз си навличам екипа за тенис. Спираме пред охраната и казваме, че ме очакват, аз съм един от участниците. Той не ми вярва. Показвам му шофьорската си книжка, за която съм щастлив, че още е в джоба ми. И той ни дава знак с ръка да влизаме в паркинга. Гил казва, Не се притеснявай за колата, аз ще се погрижа за нея. Ти тръгвай. Грабвам си сака и удрям спринт през паркинга. По-късно Гил ми разказва, че когато съм влязъл на кортовете, чул овациите. Прозорците на корвета били вдигнати, но въпреки това чул тълпата от зрители. В този миг проумял какво съм се опитвал да му обясня. След постъпката на съдията-каубой от Дивия запад, след като чул как публиката се взривява при излизането ми на стадиона, той взел да проумява положението. Признава, че до това пътуване не осъзнавал колко ненормален е животът. Наистина не разбирал в какъв живот навлиза, когато подписвал договора с мен. А аз му отвръщам, че в това отношение всъщност сме двама. СТРАХОТНО СИ ПРЕКАРВАМЕ в Скотсдейл. Опознаваме се, така както може да се опознаят хората на път. Играя по пладне, после спирам играта и чакам служител от турнира бързо да осигури чадър на мястото, където е Гил. Той се пече под слънцето и се поти обилно. Когато служителят му подава чадъра, Гил изглежда смутен. После поглежда към мен, вижда ме да му махам и разбира. Целият грейва в усмивка и двамата се разсмиваме. Една вечер излизаме на вечеря. Късно е, едновременно закусваме и вечеряме. В ресторанта се втурват четирима и сядат в другото сепаре. Обсъждат и се присмиват на прическата ми, на дрехите ми. Май е педи, казва един. Няма грешка, хомо е, отговаря му приятелчето. Гил се прокашля, избърсва устата си с хартиената салфетка и ми казва да се нахраня добре, той вече бил сит. Гили, няма да ядеш сега или какво? Не, приятел. Последното нещо, което ми трябва по време на бой, е да съм преял. Приключвам с яденето и Гил казва, че има да уреди едни въпроси със съседите в другото сепаре. Ако нещо се случи, казва ми, не трябвало да се притеснявам хич, знаел как да се прибере и сам. Изправя се бавно-бавно. Приближава се към четиримата юнаци. Обляга се на масата им. Масата проскърцва. Разперва грамадния си гръден кош в лицата им и им казва, Добре ли ви е да съсипвате апетита на другите? Така ли си пилеете времето, а? Ами да взема и аз да видя какво е. Какво ядете? Хамбургер ли? Грабва хамбургера на единия и отхапва половината наведнъж. Кетчуп му трябва, казва Гил, с пълна уста. Знаете ли какво? Ожаднях сега. Викам да си сръбна малко сода. Да. А сега вече си мисля, че ще върна поръчката върху масата, да я наместя откъдето я взех. Нека - нека - някой от вас посегне да ме спре. Гил отпива здрава глътка, после бавно, почти със скоростта, с която кара изсипва като душ содата върху масата. Никой от юнаците не смее да шавне. Гил поставя празното шише на масата и ме поглежда. Андре, готов ли си да тръгваме? НЕ ПЕЧЕЛЯ ТУРНИРА, но няма значение. Доволен съм, щастлив съм, когато си тръгваме обратно за Вегас. Преди да напуснем града спираме да похапнем. Обсъждаме събитията от последните три денонощия и двамата споделяме мнението, че това пътуване всъщност е началото на едно много по-дълго пътуване. В своя бележник на Да Винчи Гил ми прави скица, на която съм с белезници. Седим на паркинга отвън и гледаме звездите. Изпитвам огромна обич и благодарност към Гил. Благодаря му за всичко, което прави за мен и той ми казва, че няма нужда повече никога за нищо да му благодаря. После дръпва една реч. Гил, който е учил английски от вестниците и бейзболните коментари, произнася гладък, напевен и поетичен монолог, както сме си там пред ресторанта. До края на живота си горчиво ще съжалявам, че нямах касетофон, за да го запиша. Но я помня кажи-речи дума по дума: "Андре, никога няма да се опитвам да те променям, защото никога никого не съм опитвал да променям. Ако можех да променя някого, щях да променя себе си. Знам обаче, че мога да ти дам карта и план как да постигнеш мечтите си. Товарният кон и състезателният кон са различни. Човек не се отнася по един и същ начин с тях. Не ги слушай всички тия приказки как към хората човек трябвало да се отнася еднакво, не съм сигурен дали еднакво означава по един и същ начин. Ако питаш мен, ти си състезателен кон и аз винаги ще се отнасям към теб като към такъв. Ще съм твърд, но честен. Ще те подтиквам, но няма да те притискам. Не съм от онези, които лесно изразяват или дават воля на чувствата си, но отсега нататък, знай следното: В битка сме, приятел. В битка сме. Разбираш ли какво ти казвам? Започнали сме война и ти можеш да разчиташ на мен, докато има и един останал човек. Някъде там горе има звезда с твоето име. Може и да не успея да ти помогна да я откриеш, но имам як гръб и ти можеш да се покачиш на него, докато търсиш своята звезда. Чу ли ме? И така ще е, докато ти искаш. Дръж се изправен на гърба ми и се извиси, човече. Извиси се." Каталог: host -> 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вратите рай II част от 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Пчелата Оура Лов Любов извън времето и пространството оура лов пчелата 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Слави Трифонов за мен е чест 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Физика на тъгата 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Emotional intelligence 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вълчанов хем съм сам, хем няма никой 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Забележка 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Ричард Докинс делюзията бoг Изтегляне 7.18 Mb. Сподели с приятели:
|