Открито автобиография
Изтегляне 7.18 Mb.
|
Глава 12НА ОТКРИТОТО ПЪРВЕНСТВО на Франция през 1990 година влизам в новините заради розовото. Името ми е на първата страница на всички спортни вестници, а и на някои ежедневници. Агаси в розово. Имат предвид най-вече розовия клин под избелелите джинси. Обяснявам на репортерите: това не е розово, води се цвят разтопена лава. Изумен съм колко внимание обръщат на някакъв си цвят. Но всъщност си мисля, че е по-добре да пишат за цвета на моите къси панталони, отколкото за лошите страни на характера ми. Гил, Фили и аз не искаме да влизаме в пререкания нито с пресата, нито със зрителите, нито с Париж. Не ни харесва да се чувстваме чужденци, изгубени и хората да ни зяпат само защото говорим на английски. Затваряме се в хотелската ми стая, включваме климатика и поръчваме храна от Макдоналдс и Бъргър Кинг. Ник обаче получава неприятни пристъпи на клаустрофобия. Иска да е навън, да разглежда забележителностите на Париж. Момчета, казва той, в Париж сме! Ами Айфеловата кула? Ами шибания Лувър? Бяхме вече на едното, разгледали сме другото, отвръща му Фили. Не искам и да доближавам Лувъра. А и не ми е необходимо. Само да затворя очи и виждам страховитата картина със сграбчилия любимите си хора мъж на скалата и неговия баща, вкопчил се във врата му. На Ник казвам, че никого и нищо не искам да виждам. Искам само да спечеля шибания турнир и да се прибера у дома. МИНАВАМ ПРЕЗ ПЪРВИТЕ КРЪГОВЕ, играя добре и после налитам отново на Къриър. Печели първия сет с тайбрек, но след това играе несигурно и му взимам втория. Третият сет също е мой, а после в четвъртия Къриър се срива и умира, 6-0. Лицето му е в цвят разтопена лава. Искам да му кажа: Надявам се, че това физическо натоварване вече ти е достатъчно. Само че на мен не ми е. Може пък да задобрявам. Безспорно е, че физически съм по-издръжлив. Следва Ченг. Победителят от миналата година. Мисълта, че е спечелил турнир от Големия шлем преди мен ми е като обеца на ухото. Завиждам на дисциплината, с която тренира, възхищавам се на дисциплината му на корта, обаче момчето жестоко ме дразни и това си е. Без капка угризения продължава да разправя, че Христос бил на негова страна, а от това самовлюбено поведение и от тия религиозни демонстрации направо побеснявам. Бия го с четири сета. На полуфиналите излизам срещу Йонас Свенсон. Човекът има сервис като топовно гюле и без да се плаши играе близо до мрежата. Играе по- добре на бързи настилки, затова съм доволен, че се сблъсквам с него на клей. Заради мощния му бекхенд с висока траектория, отрано решавам, че ще съсипя бекхенда му. Прицелвам се отново и отново в уязвимия му бекхенд и бързо повеждам в резултата, 5-1, Свенсон потъва. Сет за Агаси. Във втория сет повеждам с 4-0, той наваксва до 3-4. Съвсем близо съм да го довърша. Той обаче намира у себе си трошичка самоувереност и печели третия сет. При обичайните обстоятелства щях да се изнервя. Но тази година поглеждам към моите места на трибуните и там виждам Гил. Повтарям си думите му от паркинга и печеля четвъртия сет, 6-3. Най-накрая стигам до финал. Първият ми финал на турнир от Големия шлем. Изправям се срещу Гомез, от Еквадор, когото съм победил само няколко седмици по-рано. Той е на трийсет, на път е да се оттегли, всъщност аз си мислех, че той вече се е оттеглил. Най-накрая вестниците са на мнение, че Агаси ще реализира своя потенциал. И ТОГАВА НАСТЪПВА КАТАСТРОФАТА. Вечерта преди финала, докато си вземам душ, перуката, която Фили ми е купил най-неочаквано се разпада в ръцете ми. Вероятно съм объркал балсама. Основата и се разнищва, проклетото нещо става на парчета в ръцете ми. Напълно отчаян извиквам Фили в хотелската си стая. Какъв шибан късмет, казвам му. Виж ми само перуката! Той я оглежда. Ще я изсушим, после ще я закрепим, казва той. С какво? С фиби за коса. Преброжда цял Париж, за да открие фиби за коса. И не намира. Звъни ми но телефона, Що за град е това по дяволите? Фиби нямат ли си? В лобито на хотела се сблъсква с Крис Евърт (Американска тенисистка и водач в световната ранглиста за жени. Носителка на 18 титли от Големия шлем) и я моли да му даде нейните фиби. Тя обаче няма. Пита го защо са му дотрябвали. Не ѝ отговаря. Най-накрая попада на приятел на сестра ни Рита, който има цяла чанта пълна с фиби за коса. Помага ми да закрепим перуката и да я поставим, слагаме ѝ най-малко двайсет фиби за коса. Дали ще удържи? питам. Ще удържи. Само не шавай много. Засмиваме се мрачно. Мога, разбира се, да играя и без перука. Но след толкова месеци присмех, критика и подигравки съм станал твърде докачлив и чувствителен. Образът е всичко, така ли? Какво ли ще кажат за мен, ако разберат, че нося непрекъснато перука? Няма да има значение ще губя ли, или ще печеля, играта ми няма да ги интересува. Само за перуката ми ще говорят. Няма да ми се смеят само някакви деца в академия Болетиери, нито някакви си дванайсет хиляди германци на Купа Дейвис, целият свят ще ми се присмива. Достатъчно ми е да затворя очи и присмехът гръмва в съзнанието ми. И знам, че не мога да го понеса. ЗАГРЯВАМ ПРЕДИ МАЧА и се моля. Не се моля да победя, моля се перуката ми да не падне. Това е първият ми финал на турнир от Големия шлем и при нормални обстоятелства щях да съм притеснен. Малката ми перука обаче направо ме е докарала до кататония. Може и да не се разхлаби, но аз я усещам как се разхлабва. При всеки удар, при всеки отскок си представям как пада на земята, като ястреб от небето, отстрелян от баща ми. Във въображението си чувам как тълпата ахва. Виждам как милиони зрители се залепват за екраните на телевизорите си, обръщат се един към друг и на безброй езици и диалекти казват нещо от рода на: косата на Андре Агаси не падна ли преди малко? Планът ми за играта срещу Гомез отразява разстроените ми нерви, страха ми. Известно ми е, че не е подвижен, че няма да издържи до петия сет. Решавам да проточа мача, да поддържам дълги разигравания, да му изпия силите. Мачът започва и става ясно, че и Гомез много добре си знае годините, затова се опитва да направи мача кратък. Играе бърз и рисков тенис. Печели за нула време първия сет. Втория губи, също толкова бързо. Вече знам, че е по-вероятно играта ни да продължи три часа, а не четири, кое го означава, че спортната форма вече не е от такова значение. Играта ни ще е бърза и ще играем в мач, който Гомез може да спечели. Два сета вече са минали и бързо се приближаваме към финала, а аз играя срещу човек, който може преспокойно да издържи и пет сета. Разбира се, стратегията ми за мача е фатално сгрешена от самото начало. Откровено жалка. Била е всичко, но не и печеливша, каквато и да е била продължителността на мача, защото финал не се печели, като човек играе, за да не загуби, нито като чака съперникът му на корта да загуби. Стремежите ми да поддържам дълги разигравания откровено окуражават Гомез. Той е опитен тенисист, който знае, че вероятно това е последното му участие на турнир от Големия шлем. Единственият начин да го победя е, като уязвя увереността му и желанието му да спечели. Като съм нападателен. А той ме вижда да играя защитно, да налагам темпо на игра, вместо да доминирам играта и се изпълва с увереност. Печели третия сет. В началото на четвъртия сет осъзнавам още една своя лоша преценка. При повечето тенисисти с проточването на мача до известна степен отслабва силата на сервиса им. Мускулите на краката им са уморени и им е трудно да се протягат. Гомез обаче бие сервиса ниско. Изобщо не се протяга и не напряга краката си. Надвесва се над топката. С натрупването на умората започва да се привежда още повече и тази особеност на сервиса му става още по-видима. Очаквал съм сервисът му да отслабне, вместо това той става по-остър. С приближаването на победата, Гомез става изключително любезен и пръска чар. Просълзява се. Маха към камерите. Знае, че в родния си Еквадор ще се превърне в национален герой. Чудя се, какво ли е там в Еквадор. Може пък да се преселя в Еквадор. Може пък това да е единственото място, където ще мога да се скрия от обзелия ме срам. Седя в съблекалнята със сведена глава и си представям какво ще напишат стотиците спортни журналисти и автори на заглавия от първа страница и водещи новини, да не говорим какво ще кажат моите почитатели. Думите им звучат в ушите ми. Образът е всичко, Агаси е нищо. Господин Разтопена лава е разтопена каша. Влиза Фили. По очите му познавам, че не просто ми съчувства, той съпреживява болката ми. Поражението ми е и негово поражение. И него го боли. И тогава той казва правилните думи, с верния тон и аз осъзнавам, че ще го обичам до последния си миг. Я да се махаме от тоя шибан град. ГИЛ БУТА ОГРОМНА КОЛИЧКА за багаж на летище „Шарл де Гол“. Вървя една крачка по-напред. Спирам се да погледна таблото с разписанието на полетите. Гил продължава. Количката има остър метален край, който се врязва в ахилесовото ми сухожилие, а аз нося ниски обувки на бос крак. По блестящия под руква струя кръв. После руква втора. Ахилесът ми кърви. Гил трескаво търси превръзка от чантата си, но му казвам да не се притеснява, да търси спокойно. Наред е, казвам. Става. Поне половин литър кръв изтича от петата ми на пода, преди да напуснем Париж. ПРОПУСКАМ УИМБЪЛДЪН ОТНОВО, тренирам здравата с Гил през лятото. Спортната зала в неговия гараж е завършена, пълна е с десетина саморъчно направени спортни уреди и безброй уникални приспособления. На прозореца е монтирал огромен климатик. На пода е поставил изкуствена спортна трева. А в ъгъла има стара маса за билярд. В почивките играем билярд. Много често оставаме в спортната зала до четири сутринта, Гил търси подход, как да изгради съзнанието ми, самоувереността ми, също както и тялото ми. Потресен е от случилото се на Открито първенство на Франция, аз също съм потресен. Една сутрин точно преди изгрев ми казва думи, които майка му постоянно му повтаряла. Que lindo es sonar despierto, казва той. Колко е хубаво да имаш прекрасен сън наяве. Прекрасен сън наяве, Андре. Всички могат да сънуват прекрасни сънища, докато спят. Но ти трябва да сънуваш прекрасните сънища непрекъснато, да произнасяш на глас сънищата си, да вярваш в тях. С други думи, когато съм на финал на голям турнир, трябва да мечтая. Трябва да играя за победата. Благодаря му. Давам му подаръка, който имам за него. Верижка със златна пирамида с три халки в нея. Образ и символ на Отец, Син и Светия Дух. Сам го измислих, а изработката му поръчах на бижутер във Флорида. За себе си поръчах обеца, която върви към верижката. Гил поставя верижката на врата си и съм сигурен, че по-скоро огнените пламъци на ада ще замръзнат, отколкото той да я свали. Гил обича да ми крещи, докато тренирам, но виковете му ни най-малко не напомнят тези на баща ми. Виковете на Гил са изпълнени с обич. Ако се мъча да постигна нов личен рекорд, ако се готвя да вдигна повече, отколкото съм вдигал досега, той застава зад мен и вика, Давай, Андре! Хайде! Дай всичко! Виковете му карат сърцето ми да бие силно в гърдите ми. После за допълнителна порция вдъхновение, понякога ме кара да се дръпна настрани и постига своя личен рекорд - 205 килограма. Вдигнал толкова много желязо над гърдите си, Гил е страховита гледка и винаги ме кара да си мисля, че всичко е възможно. Колко е красиво да сънуваш прекрасен сън наяве. Само дето прекрасните сънища, казвам на Гил в един от спокойните ни мигове, са крайно изтощителни. Той се засмива. Не ти обещавам, че няма да си изтощен, казва той. Само едно запомни: преживееш ли изтощението, чакат те много хубави неща. Стигни до изтощението, Андре. Така ще опознаеш себе си. Когато преживееш изтощението. Под вещите и неотстъпни грижи на Гил и неговите напътствия до август 1990 година съм натрупал четири килограма мускулна маса. Заминаваме за Ню Йорк и Откритото първенство на САЩ. Чувствам се жилав, издължен и опасен. Отвявам Андрей Черкасов, Съветски съюз, в безпроблемен трисетов мач. Прегазвам противниците си и си проправям път към полуфиналите, побеждавам Бекер в четири яростни сета, след които ми е останало достатъчно гориво в резервоара на ракетата ми. С Гил се прибираме в хотела и заедно гледаме другия мач на мъжките полуфинали, за да разберем с кого ще играя на следващия ден. Макенроу или Сампрас. Изглежда невероятно, но хлапето за което си мислех, че повече никога няма да срещна на корта, е възстановило играта си. И оказва на Макенроу такъв отпор, какъвто той не е виждал. После изведнъж осъзнавам, че не той, ами Макенроу се съпротивлява и губи. На другия ден мой противник на корта ще бъде, невероятно, но факт - Пийт. Дават лицето на Пийт в едър план и виждам, че у него няма останала и капка живот. Коментаторите споменават, че краката му са целите в бинтове и мазоли. Гил ме пои с коктейла си, докато не започва да ми се повръща, а после си лягам с усмивка и мисълта каква забава ме чака на другия ден, когато ще хвърля един як бой на Пийт. Има да го юркам здравата от едната до другата страна на корта, ще го лашкам наляво и надясно, от Сан Франциско, та до Брадентън, докато от мазолите му не потече кръв. Сещам се за старата максима на баща си: Залепи му мозъка с лейкопласт. Спокоен, в добра форма, доволно самоуверен, спя неподвижно като някоя от грамадните гирички на Гил. На сутринта имам сили да издържа и десетсетов мач. Нямам никакви проблеми с перуката, защото не нося перука. Използвам нов, не изискващ сложна поддръжка метод, който се състои от широка лента за коса с ярки ефектни шарки. Просто няма начин да загубя срещу Пийт, безпомощното хлапе, което със съчувствие наблюдавах миналата година, онова тромаво момченце, което едва удържаше топката в границите на корта. И изведнъж пред мен излиза съвсем ново издание на Пийт. Пийт, който няма празен удар. Разиграваме дълги точки, изпиващи точки, а той е безупречен. Постига всяка своя цел, овладява всеки удар, стига до всяка точка на корта, пъргав като газела. Сервисът му е като оръдеен изстрел, насочен към мрежата. Прицелен към мен. Срещу моя сервис е непоклатим. Безпомощен съм. Мисля си: Не е истина. Напротив, истина е. Не, не може да е истина. И тогава вместо да се съсредоточа върху мисълта как да спечеля, започвам да мисля как да не загубя. Допускам същата грешка като срещу Гомез и резултатът е същият. Когато мачът приключва казвам на репортерите, че Пийт ми е ударил един добър, старомоден пердах в стила на нюйоркските улични сбивания. Несъвършена метафора. Чисто и просто ме ошушкаха. Отнеха ми нещо, което ми принадлежеше. Но не мога да напиша оплакване в полицията и няма надежда справедливостта да възтържествува, а всички ще се нахвърлят обвинително към жертвата. СЛЕД ЧАСОВЕ ОТВАРЯМ ОЧИ. Лежа в леглото си в хотела. Всичко е било просто прекрасен сън. За една вълшебна секунда си мисля, че трябва да съм задрямал на онзи прохладен хълм, докато Фили и Ник се смеят на съсипаната игра на Пийт. Сънувал съм, че тъкмо Пийт, а не някой друг, ми е хвърлил един бой на финал на турнир от Големия шлем. Но не. Истина е. Случило се е. Гледам как стаята бавно просветлява, докато разумът и духът ми бавно потъват в мрак. Каталог: host -> 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вратите рай II част от 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Пчелата Оура Лов Любов извън времето и пространството оура лов пчелата 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Слави Трифонов за мен е чест 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Физика на тъгата 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Emotional intelligence 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вълчанов хем съм сам, хем няма никой 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Забележка 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Ричард Докинс делюзията бoг Изтегляне 7.18 Mb. Сподели с приятели:
|