Петата планина паулу Куелю

Илия си на тя още една чаша. Започваше да му харесва да бъде с тази жена и това изпълни сърцето му с тревога. Любовта за него бе по-страшно преживяване от това да стои пред някой от войниците на Ахав с насочена към сърцето му стрела. Ако стрелата го улучеше, щеше да умре и Бог щеше да се погрижи за останалото. Но ако го ранеше любовта, той самият трябваше да понесе последствията.

„Толкова много исках да срещна любовта", помисли си Илия. А сега, когато тя бе пред него — защото това без ни* какво съмнение беше тя, стига да не бягаше от нея, - един­ственото му желание бе колкото се може по-бързо да я забрави.

Върна се в мислите си към деня, когато бе пристигнал в Акбар след изгнанието на брега на Хорат. Беше толкова изморен и жаден, че си спомняше само за мига, в който от­ново бе дошъл на себе си и я бе видял да навлажнява уст­ните му с капки вода. Лицето му беше съвсем близо до нейното - никога през живота си не се бе озовавал толко­ва близо до жена. Бе забелязал, че очите й са зелени като на Иезавел, но блясъкът им бе различен. И сякаш в тях виждаше отразени кедровите дървета, морето, за което толкова бе мечтал и което не познаваше, а също и - но как бе възможно? - своята собствена душа.

„Колко бих искал да й го кажа! - помисли си той. - Но не знам как. По-лесно е да говоря за обичта си към Бога."

Илия отпи още вино. Жената забеляза, че е казала не­що, което сигурно не му бе харесало, и реши да промени темата на разговора.

- Ти изкачи ли се на Петата планина? - запита го тя.

Той кимна.

Би искала да го попита какво е видял там горе и как е успял да се спаси от небесния огън, но на него като че ли не му се говореше.

„Той е пророк и вижда това, което става в сърцето ми", каза си тя.

Откакто израилтянинът се бе появил в живота й, всичко се бе променило. Дори и бедността понасяше по-лесно, за­щото този чужденец бе събудил у нея непознато досега чувство - любов. Когато синът й се разболя, тя трябваше да се пребори с всички съседи, за да продължи Илия да жи­вее у тях.

Знаеше, че за него Господ има много по-голямо значение от всичко, което ставаше под небето. Бе осъзнала, че това е невъзможна мечта. Мъжът пред нея всеки момент можеше да си тръгне и да пролее кръвта на Иезавел, без никога да се завърне и да разкаже за случилото се.

Въпреки това тя продължаваше да го обича, защото за пръв път в живота си бе познала свободата. Можеше да го обича, без той никога да узнае. Не се нуждаеше от негово­то позволение, за да чувства колко й липсва, когато го ня­ма. Можеше да мисли за него по цял ден, да го чака за ве­черя и да се тревожи за това, което другите вероятно кро­яха срещу чужденеца.

Свободата означава да чувстваш това, което сърцето ти силно желае, независимо от мнението на околните. Же­ната вече се бе преборила с приятели и съседи чужденецът да остане в дома й, нямаше защо да се бори със самата се­бе си.

Илия пийна още малко вино, извини се и се прибра в стаята си. Тя излезе да се порадва на детето си, което игра­еше пред къщата, и реши да се поразходи.

Чувстваше се свободна, защото любовта освобождава.
Илия стоя дълго, забил поглед в стената на стаята си. Накрая реши да повика своя ангел.

- Душата ми е в опасност - каза му той.

Ангелът мълчеше, Илия се почуди дали да продължи разговора, но вече беше късно: не биваше да вика ангела без причина...

- Когато съм с тая жена, не се чувствам добре.

- Напротив - отвърна ангелът. - И точно това те при­теснява. Защото можеш да се влюбиш в нея.

Илия се засрами, тъй като ангелът добре познаваше ду­шата му.

- Любовта е опасна - каза той.

- Да, много - отговори ангелът. - И какво от това? След тези думи изчезна.

Съмненията, които измъчваха душата му, бяха чужди на неговия ангел. Да, Илия познаваше любовта - бе видял царят на Израил да се отрича от Господа заради Иезавел, принцесата на Сидон, която бе завладяла сърцето му. Спо­ред преданията цар Соломон бе изгубил трона си заради някаква чужденка. Цар Давид бе изпратил на сигурна смърт един от най- добрите си приятели, защото се бе влю­бил в жена му. Заради Далила Самсон бе пленен, а очите му бяха извадени от филистимците.

Разбира се, че познаваше любовта! Историята бе пълна с трагични примери. Макар и да не бе чел Светото писа­ние, бе видял как приятелите му и техните приятели по це­ли нощи чезнат в страдания и надежди. Ако Илия имаше жена в Израил, едва ли би послушал Господ да напусне града и сега сигурно щеше да е мъртъв.

„Започвам безсмислена битка - рече си той. - В тази битка ще победи любовта и аз ще обичам тази жена до края на дните си. Господи, изпрати ме обратно в Израил, за да не бъда принуден да й кажа това, което чувствам. Защо­то тя не ме обича и ще ми отвърне, че сърцето й е погре­бано заедно с тялото на нейния геройски загинал съпруг."

На другия ден Илия отново срещна коменданта. От не­го научи, че са били вдигнати още няколко шатри.

- Какво е съотношението на силите в момента? - попи­та го той.

- Няма да дам подобни сведения на врага на Иезавел.

- Аз съм съветник на градоначалника - отвърна Илия. -Вчера следобед той ме назначи за свой помощник. На теб ти е било съобщено за това и сега си длъжен да ми дадеш отговор.

Комендантът изпита неудържимо желание да убие Илия начаса, но вместо това отговори:

• 
  На всеки от нашите воини се падат по двама асирийци. Илия знаеше, че врагът се нуждае от значително по-многочислена армия, за да победи, и каза:
  

- Те ще станат толкова, ако не ги атакуваме сега.

- Макар и да разполагат с достатъчно продоволствия, водата няма да им стигне. И тогава ще настъпи моментът да преговарят с нашите пратеници.

- А кога ще дойде този момент?

- Ще изчакаме броят на асирийските воини да нарасне още малко. Когато положението при тях стане непоноси­мо, те ще бъдат принудени да ни нападнат. Но при съотно­шение трима или четирима срещу всеки от нашите те зна­ят много добре, че ще бъдат разбити. Точно тогава прате­ниците ни ще им предложат мир, свободно преминаване през земите ни и вода. Това е планът на градоначалника.

Комендантът не каза нищо и чужденецът си тръгна. Дори и Илия да бъде убит, градоначалникът сигурно ще настоява на своето. Комендантът се закле пред самия себе си да убие градоначалника, ако нещата стигнат дотам, а след това да се самоубие, за да не бъде свидетел на гнева на боговете.

В никакъв случай нямаше да позволи народът му да бъ­де предаден заради някакви пари.

- Върни ме в земята на Израил, Господи - молеше се Илия всеки следобед, вървейки из долината. - Не позволя­вай сърцето ми да бъде пленено и да остане завинаги в Акбар.

И подобно на пророците, които бе виждал като дете, за­почна да се удря с бич всеки път, когато помислеше за вдо­вицата. Гърбът му се разрани и цели два дни той изпадна в трескаво бълнуване. Когато се събуди, първото нещо, кое­то съзря, бе лицето й. Тя лекуваше раните му, като ги ма­жеше с мехлем и зехтин. И тъй като нямаше сили да сли­за в трапезарията, тя му носеше храна в стаята.

След като се оправи, Илия отново тръгна из долината.

- Върни ме обратно в земята на Израил, Господи - по­втаряше той. - Сърцето ми вече е в плен на Акбар, но тя­лото ми все още може да тръгне на път.

Появи се един ангел. Не беше Ангелът Господен, кого­то той бе видял на върха на планината, а този, който бде­ше над него и с чийто глас бе свикнал.

- Господ чува молбите на хората, които искат да забра­вят омразата, но е глух за тези, които искат да избягат от любовта.

Всяка вечер тримата се хранеха заедно. И както Господ бе обещал, брашното в делвата не свършваше, нито пък дървеното масло в гърнето.

Рядко разговаряха, докато вечеряха, ала веднъж момче­то попита:

- Какво значи пророк?

- Човек, който продължава да чува същите онези гласо­ве, които е чувал като дете. И все още вярва в тях. По тоя начин може да узнае какво мислят ангелите.

- Знам за какво говориш - каза детето. - Аз имам при­ятели, които никой освен мен не може да види.

- Никога не ги забравяй, дори и възрастните да твър­дят, че това е глупост. Така ти винаги ще знаеш какво иска Бог.

- И ще виждам бъдещето като гадателите на Вавилон -рече момчето.

- Пророците не виждат бъдещето. Те само предават ду­мите, които Господ им внушава в настоящето. Аз самият също не знам кога ще се завърна в моята страна. Той няма да ми каже, преди да настъпи моментът.

Очите на жената помръкнаха. Да, някой ден той щеше да замине.

Илия вече не призоваваше Господа. Беше решил да от­веде със себе си вдовицата и сина й, когато дойде време да напусне Акбар. Не искаше да им казва нищо, преди да уда­ри часът.

Възможно бе тя да не иска да тръгне. Възможно бе до­ри да не е забелязала чувствата му. Та нали и на него самия му трябваше доста време, за да разбере. Той щеше да се посвети изцяло на прогонването на Иезавел и на възстано­вяването на Израил. Умът му щеше да е твърде зает, за да мисли за любов.

„И няма да позволи животът ми да изгуби смисъл", до­върши със собствени думи Илия.

Един следобед Илия се върна вкъщи по-рано от обикно­вено и завари вдовицата седнала на прага на вратата.

- Какво правиш?

- Няма какво да правя - отвърна тя.

- Тогава се научи на нещо. Напоследък много хора се отказаха да живеят. Не се отегчават, не плачат, просто сто­ят в очакване да мине времето. Те не приеха предизвика­телствата на живота и животът повече не им отправя пред­извикателства. Ти рискуваш да станеш като тях. Съпротив­лявай се, посрещни смело това, което ти поднася животът, не се отказвай.

- Животът ми отново придоби смисъл - рече тя, като сведе очи. - Откакто ти пристигна.

За частица от секундата той усети, че би могъл да излее сърцето си пред нея. Но реши да не рискува - тя сигурно имаше предвид нещо друго.

- Започни да вършиш нещо - каза той, за да промени темата. - Така времето ще ти бъде съюзник, а не враг.

- Какво бих могла да науча? Илия се замисли.

- Бибълското писмо. Ще ти бъде от полза, ако някой ден решиш да пътуваш.

Жената реши да се посвети телом и духом на това зани­мание. Никога не бе мислила да напуска Акбар, но думите му я накараха да предположи, че той може би възнамерява да я отведе със себе си.

И тя отново се почувства свободна. Отново започна да става в тъмни зори и да се усмихва, когато върви по ули­ците на града.

- Илия все още е жив - каза комендантът на жреца два месеца по-късно. - Ти не успя да организираш убийство­то му.

- Няма нито един мъж в Акбар, който да иска да изпъл­ни тази мисия. Израилтянинът утешава болните, посещава затворниците, храни гладните. Когато трябва да бъде раз­решен спор между съседи, прибягват до него и всички при­емат това, което той отсъжда, защото е справедливо. Гра­доначалникът го използва, за да увеличи собствената си популярност, но никой не си дава сметка за това.

- Търговците не искат война. Ако градоначалникът ста­не дотолкова популярен, че да успее да убеди народа в пре­димствата на мира, никога няма да можем да изгоним аси-рийците оттук. Илия трябва да бъде убит незабавно.

Жрецът посочи Петата планина, чийто връх както вина­ги бе забулен в облаци.

- Боговете няма да позволят страната ни да бъде уни­щожена от чужда сила. Те ще ни пратят поличба. Нещо ще се случи и ние ще се възползваме от предоставената ни възможност.

- Какво ще се случи?

- Не знам. Но ще следя внимателно поличбите. Недей да съобщаваш повече точния брой на асирийските воини. Когато те попитат, отговаряй, че съотношението на на­шествениците е четири към един. А през това време про­дължавай да обучаваш войската си.

- Но защо да го правя? Ако съотношението стане пет към един, сме загубени.

- Нищо подобно: тогава силите ще бъдат равни. И ко­гато започне битката, ти няма да се сражаваш срещу малочислен неприятел и никой няма да те помисли за страхли­вец, който се възползва от това, че врагът му е по-слаб. Войската на Акбар ще влезе в бой с противник, който ще бъде също толкова могъщ, и ще го победи, защото страте­гията на нейния пълководец е по-добра.

Тези думи поласкаха самолюбието на коменданта и той прие предложението. От този ден започна да крие сведени­ята от градоначалника и от Илия.

Изминаха още два месеца и една сутрин броят на асирийските воини надвиши петкратно този на защитниците на Акбар. Врагът можеше да атакува всеки момент.

От известно време Илия подозираше, че комендантът лъже относно силата на неприятеля, но това беше в негова полза. Когато нещата достигнеха до критичната си точка, щеше да му е по-лесно да убеди населението на града, че единственият изход е мирът.

Размишляваше върху това, докато вървеше към площа­да, където веднъж на седем дни помагаше на жителите на Акбар да разрешат споровете помежду си. Обикновено ставаше дума за незначителни неща: скарвания между съ­седи, старци, които отказваха да си плащат данъците, тър­говци, които смятаха, че са били излъгани в сделките...

Градоначалникът също бе тук. Имаше навика да идва понякога, за да види как Илия раздава правосъдие. Вече ня­маше и следа от неприязънта, която изпитваше към него в началото. Бе открил, че израилтянинът е мъдър човек, кой­то се старае да разреши проблемите още преди да са из­никнали, макар и да не вярваше в духовното и да се боеше от смъртта. В много случаи градоначалникът бе използвал властта си, за да придаде на решенията на Илия силата на закони. Понякога не беше съгласен с присъдите му, но с те­чение на времето разбираше, че израилтянинът е бил прав.

Акбар се превръщаше в един от най-добре организира­ните финикийски градове. Градоначалникът бе създал една по-справедлива система на облагане с данъци и бе благо­устроил улиците на града. Освен това умееше разумно да разпределя печалбите от таксата върху стоките. По едно време Илия бе поискал от него да забрани на народа да пие вино и бира, тъй като повечето от случаите, в които му се налагаше да се произнесе, бяха свързани с побоища от страна на пияни. Градоначалникът му бе казал, че е нор­мално да се случват такива неща в един голям град. Тради­цията гласеше, че боговете са доволни, когато хората се за­бавляват в края на деня, след усилна работа, и затова за­крилят пияните.

А и областта бе прочута с това, че тук се произвеждаше едно от най-хубавите вина в света. Ако собствените й жи­тели не вкусваха от напитката, чужденците щяха да се усъмнят в качествата й. Илия прие решението на градона­чалника и накрая се съгласи, че когато хората са весели, ра­ботят по-добре.

- Не е необходимо да хвърляш толкова усилия - каза му един ден градоначалникът, като видя, че Илия се при­готвя за работа. - Достатъчно е като мой помощник в уп­равлението да ми даваш съвети.

- Тъгувам по родината си и искам да се върна там. Ко­гато съм зает с нещо, се чувствам полезен и забравям, че съм чужденец - отвърна той.

„А и така успявам да обуздая любовта си към нея", по­мисли си Илия.

Когато съдеха някого на площада, скамейките винаги бяха пълни с хора. И тоя ден започнаха да пристигат стар­ци, които вече не можеха да работят на полето и идваха, за да ръкопляскат или пък да изразят несъгласие с присъдите на Илия. Други бяха пряко засегнати от проблемите, кои­то щяха да бъдат разглеждани, било защото бяха станали жертва, било защото щяха да имат полза от решението. Идваха също много жени и деца, които нямаха друга рабо­та и искаха да си запълват времето.

Илия започна да разглежда възникналите проблеми.

Първият случай бе следният: един пастир бе сънувал, че близо до египетските пирамиди има скрито съкровище, и му трябваха пари, за да стигне дотам. Илия никога не бе ходил в Египет, но знаеше, че е много далеч. Отговори на пастира, че съгражданите му трудно биха се съгласили да му набавят тези средства, но ако той самият е готов да продаде овцете си и да плати цената на своя сън, сигурно ще открие това, което търси.

След това излезе някаква жена и каза, че иска да научи тайните на израилтянските магии. Илия й обясни, че не е магьосник, а само пророк.

И тъкмо когато се опитваше да намери приемливо раз­решение за случая, в който някакъв земеделец проклел же­ната на друг, един воин си проправи път през множеството и се обърна към градоначалника.

- Нашият патрул успя да залови вражески шпионин! -изрече новодошлият, плувнал в пот. - И сега го водят на­сам!

Тълпата се раздвижи неспокойно - за пръв път щеше да присъства на подобен процес.

- Смърт! - изкрещя някой. - Смърт на враговете!

Всички присъстващи одобриха с викове предложението. За миг новината обиколи целия град и площадът се изпъл­ни с хора. На Илия му бе много трудно да издаде присъди за останалите случаи, тъй като често бе прекъсван с настоявания чужденецът по-скоро да бъде изправен пред тях.

- Не съм аз този, който трябва да го съди, а властите на Акбар - отвръщаше той.

- Какво търсят тук асирийците? - питаше някой. - Не виждат ли, че живеем в мир от много поколения насам!

- Защо искат водата ни? Защо заплашват града ни? -крещеше друг.

През последните месеци никой не се осмеляваше да спомене публично за присъствието на врага. И въпреки че всички виждаха как на хоризонта изникват все повече шат­ри, въпреки че търговците настояваха да бъдат започнати преговори за мир, народът на Акбар не искаше да повярва в заплахата от чуждо нашествие. Като се изключат редките набези на малобройни племена, които бързо биваха от­блъснати, войните съществуваха само в паметта на жреци­те. Те споменаваха за народа на някаква страна, наричана Египет, която разполагала с много коне и бойни колесни­ци, а боговете й имали външността на животни. Но всичко това се бе случило много отдавна и Египет вече не беше между силните държави, а воините с тъмна кожа, говоре­щи на странен език, се бяха върнали в родната си земя. Се­га жителите на Тир и Сидон владееха моретата и разпрости­раха империята си по света. Макар и да бяха опитни вои­ни, те бяха открили нов начин на воюване - търговията.

- Защо всички са толкова нервни? - обърна се градона­чалникът към Илия.

- Защото разбират, че нещо се е променило. И ти, и аз знаем, че отсега нататък асирийците могат да атакуват всеки момент. И ти, и аз знаем, че комендантът лъже за броя на вражеската войска.

- Да не е луд да каже на някого истината! Нали по тоя начин ще всее паника!

- Всеки човек усеща кога е в опасност и започва да ре­агира по странен начин, да предчувства, да долавя нещо във въздуха. И започва да се самозаблуждава, защото мис­ли, че няма да може да се справи с положението. Те също се самозалъгваха досега, но винаги идва момент, в който трябва да застанем лице в лице с истината.

Пристигна жрецът и нареди:

- Трябва да отидем в двореца и да свикаме Съвета на Акбар. Комендантът вече тръгна натам.

- Не прави това - каза тихо Илия на градоначалника. -Те ще те принудят да сториш нещо, което не искаш.

- Хайде да вървим - настоя жрецът. - Хванали са един шпионин и трябва да вземем спешни мерки.

- Съди го пред народа - подшушна Илия на градона­чалника. - Хората ще застанат на твоя страна, защото ис­кат мир, въпреки че сега говорят за война.

- Доведете тук този човек! - заповяда градоначалникът, при което множеството нададе радостни възгласи: то също щеше да присъства на Съвета.

- Не можем да го съдим тук! - рече жрецът. - Въпро­сът е деликатен и трябва да го решим на спокойствие. Чуха се викове и дюдюкания в знак на протест.

- Доведете го тук - повтори градоначалникът. - Той ще бъде съден на този площад, пред народа. Щом се трудим всички заедно, за да превърнем Акбар в цветущ град, заед­но ще разискваме това, което ни заплашва.

Решението бе посрещнато с ръкопляскания. Появиха се група финикийски войници, които влачеха полугол мъж, целият о кървавен. Изглежда, че доста го бяха били, преди да го доведат тук.

Множеството спря да шуми. Тежка тишина се възцари над скамейките. Чуваха се само грухтенето на прасетата и виковете на децата, които играеха на другия край на пло­щада.

- Защо сте се отнесли така с пленника? - извика градо­началникът.

- Той се съпротивляваше - отвърна един от стражите. -Твърдеше, че не бил шпионин, а бил дошъл тук, за да го­вори с вас.

Градоначалникът нареди да донесат три стола от дворе­ца, в който живееше. Подчинените му донесоха и плаща на Справедливостта, който той намяташе винаги когато се събираше Съветът на Акбар.

Той и жрецът седнаха. Третият стол беше за комендан­та, който още не беше пристигнал.

- Откривам Съвета на Акбар. Нека старейшините се . приближат.

Няколко възрастни мъже ги наобиколиха и застанаха в полукръг зад тях. Това бе Съветът на старейшините. Навре­мето тяхното мнение бе зачитано, а решенията им - изпъл­нявани. В днешно време обаче този съвет имаше само представителна роля. Старейшините бяха тук, за да се съ­гласят с това, което реши управляващият на Акбар.

След като бе отправена обичайната молитва към бого­вете от Петата планина и бяха изредени имената на някои древни герои, градоначалникът се обърна към пленника.

• 
  Какво искаш от нас? - попита го той.
  

- Какво искаш от нас? - повтори градоначалникът. Жрецът го докосна по ръката.

- Трябва ни преводач. Той не говори нашия език.

Заповедта бе дадена и един от стражите отиде да потър­си някакъв търговец, който можел да послужи за преводач. Търговците никога не присъстваха, когато Илия произна­сяше присъдите си, тъй като бяха заети със сделки или пък пресмятаха печалбите.

Докато чакаха, жрецът прошушна:

- Били са пленника, защото ги е страх. Остави ме да водя процеса и нищо не казвай. Паниката прави хората аг­ресивни и ако не им наложим властта си, може да изгубим контрол над положението.

Градоначалникът нищо не отговори. Той също се бе поддал на страха. Потърси с очи Илия, но от мястото, къ­дето бе седнал, не успя да го съзре.

Пристигна търговецът, когото стражите водеха насила. Той започна да протестира пред съда, че му губят времето, когато го чакаха толкова много неща за разрешаване. Ала жрецът го изгледа строго и му заповяда да престане да се оплаква и да превежда разговора.

- Какво търсиш тук? - запита отново градоначалникът.

- Не съм шпионин - отвърна мъжът. - Аз съм един от военачалниците. Дойдох да разговарям с теб.

След като думите му бяха преведени, присъстващите, които до този момент мълчаха, започнаха да крещят. Каз­ваха, че той лъже, и искаха незабавно да бъде осъден на смърт.

Жрецът помоли за тишина и се обърна към пленника:

- За какво искаш да разговаряш?

- Известно ни е, че градоначалникът е мъдър човек -отговори асириецът. - Не искаме да разрушаваме града, нас ни интересуват само Тир и Сидон. Но Акбар е разполо­жен по средата на пътя и владее долината. Ако се наложи да се бием с вас, ще изгубим време и хора. Затова ви пред­лагам да се споразумеем.

„Този човек казва истината - помисли си Илия. Бе забе­лязал, че той самият е обграден от група войници, които не позволяваха на градоначалника да го види. - Той разсъжда­ва като нас. Господ стори чудо й ще сложи край на това

опасно положение."

Жрецът стана и викна към народа:

- Виждате ли? Те искат да ни унищожат, без да влизат в бой!

- Продължавай - каза градоначалникът на асириеца. Жрецът обаче се намеси за втори път.

- Нашият градоначалник е добър човек и не иска да се пролива кръв. Но ние сме във война и подсъдимият, който стои пред вас, е наш враг!

- Така е! - извика някой от присъстващите.

Илия разбра къде е сгрешил. Жрецът печелеше множест­вото на своя страна, докато градоначалникът се стремеше единствено да произнесе справедлива присъда. Опита се да се доближи до него, но бе изблъскай. Един от войниците го хвана здраво за ръката.