Петата планина паулу Куелю

Илия се изкачи на кулата и видя, че вестта е вярна. Пресметна, че на другия ден асирийците щяха да бъдат пред вратите на града.

Същия следобед той предупреди жителите да не ходят да гледат залеза, а да се съберат на площада. Когато рабо­тата за деня бе привършена, той намери множеството съ­брано и забеляза, че хората се страхуват.

- Днес няма да си разказваме истории от миналото, ни­то ще правим планове за бъдещето на Акбар - рече Илия.

-Ще говорим за нас самите.

Никой не каза ни дума.

- Преди много време, когато на небето бе изгряла пъл­на луна, се случи това, което всички предчувствахме, но не искахме да приемем: Акбар бе разрушен. Когато аси-рийската войска си замина, намерихме най-силните ни мъже убити. Тези, които бяха оцелели, видяха, че няма смисъл да стоят тук, и решиха да напуснат града. Остана­ха само старците, вдовиците и сираците, с една дума - не­нужните.

Погледнете наоколо: площадът никога не е бил толкова красив, сградите са по-здрави, храната е разпределена и всички се учат на писмото, създадено в Бибъл. На едно място в тоя град има колекция от глинени плочки, върху които сме записали нашата история, и идните поколения ще си спомнят за това, което сторихме.

Днес ние знаем, че старците, сираците и вдовиците съ­що си заминаха, а на тяхно място дойдоха изпълнени с въодушевление млади хора, които дадоха име и смисъл на жи­вота си.

Докато възстановявахме града, ние знаехме, че асирийците всеки момент могат да се върнат. Знаехме, че някой ден ще трябва да им предадем нашия град, а заедно с него и нашите усилия, потта ни, радостта, че той е по-хубав от преди.

Светлината на огъня осветяваше сълзите, които се сти­чаха по лицата на хората. Дори и децата, които обикнове­но играеха по време на тези вечерни събирания, слушаха внимателно думите му. Илия продължи:

- Това няма значение. Ние изпълнихме дълга си към Господ, защото приехме Неговото предизвикателство и честта да се борим с Него. Преди онази нощ Той много пъ­ти ни казваше: Върви напред! - но ние не го послушахме. Защо?

Защото всеки от нас бе решил какво ще бъде собстве­ното му бъдеще. Аз възнамерявах да сваля Иезавел от тро­на. Жената, която сега се казва Преоткриване, искаше си­нът й да стане мореплавател. Мъжът, който днес носи име­то Мъдрост, желаеше да прекара остатъка от дните си, пи­ейки вино на площада. Дотолкова бяхме свикнали със све­щеното тайнство на живота, че вече не му обръщахме вни­мание.

Тогава Господ си е помислил: Те не искат да вървят напред. Добре тогава, ще ги принудя да останат за дълго там, където са!

И едва тогава разбрахме посланието Му. Острието на асирийския меч отне живота на нашите младежи, а възраст­ните избягаха от малодушие. Където и да се намират в то­зи час, все още стоят на същото място, защото безропот­но са приели Божието проклятие.

Ние обаче започнахме да се борим с Господ, така както се борим с жените и мъжете, които обичаме, защото от та­кава битка можем да излезем благословени и извисени. Сполетялото ни нещастие ни даде възможност да изпъл­ним дълга си към Него, доказвайки, че сме в състояние да се подчиним на заповедта Му и да вървим напред. Дори и при най-ужасните обстоятелства ние продължихме на­пред.

Понякога Бог изисква от нас подчинение. Друг път оба­че Той желае да изпита волята ни и ни предизвиква да про­никнем в смисъла на Неговата обич. Ние осъзнахме Него­вата воля едва когато стените на Акбар се сринаха и откри­ха нови хоризонти пред всеки от нас, като му позволиха да види на какво е способен. Престанахме да размишляваме върху живота и решихме да го изживеем.

И резултатът е добър.

Илия забеляза как очите на хората пак заблестяха. Бяха разбрали.

- Утре ще предам Акбар без бой. Мога да замина, кога­то поискам, защото изпълних това, което Господ очакваше от мен. Ала моята кръв, потта ми и единствената ми лю­бов са под земята на този град. Затова реших да остана тук до края на дните си и да не позволя той отново да бъде раз­рушен. Всеки от вас е свободен сам да вземе решение, но има нещо, което никога не бива да забравяте: че сте много по-добри, отколкото си мислехте. Използвахте възмож­ността, която ви даде нещастието, а не всеки е в състояние да го стори.

Илия стана и обяви събранието за приключило. Пре­дупреди момчето, че ще се прибере късно, и му каза да не го чака, а да си ляга.

Отиде до храма - единственото място, оцеляло от раз­рушението. Не се бе наложило да го възстановяват, въпре­ки че асирийците бяха отнесли статуите на боговете. До­косна със страхопочитание камъка, който според традици­ята отбелязваше мястото, където един от предците бе за­бил пръчка и не бе успял да я извади.

Помисли си, че в неговата страна Иезавел бе заповяда­ла да издигнат жертвеници като този и част от народа ко­леничеше пред тях, за да отдава почести на Ваал и другите богове. И отново душата му бе обзета от същото онова предчувствие, че войната между Бога Израилев и бога на финикийците ще трае толкова дълго, колкото дори не би могъл да си представи. Като в някакво видение съзря на небето звезди, които се разминаваха със слънцето и изпра­щаха на всяка от двете страни разрушение и смърт. Мъже, които говореха на непознати за него езици, яздеха стома­нени животни и се биеха помежду си сред облаците.

- Не е нужно да виждаш това сега, защото още не е дошло времето - чу той да казва неговият ангел. - Поглед­ни през прозореца.

Илия стори каквото му бе заповядано. Навън пълната луна огряваше къщите и улиците на Акбар и въпреки че бе­ше късно, той дочуваше разговорите и смеха на неговите жители. Независимо че асирийците бяха наблизо, хората не бяха изгубили желанието си да живеят, готови да по­срещнат смело един нов етап в живота си.

И тогава видя някакъв силует. Знаеше, че това е жена­та, която толкова бе обичал и която отново крачеше гордо из града. Той се усмихна и усети как тя докосна лицето му.

- Гордея се - сякаш казваше тя. - Акбар наистина е кра­сив.

Изпита желание д;а заплаче, но се сети за детето, което не бе проляло ни една сълза за майка си. Сподави ридани­ето и си припомни най-хубавите моменти от историята, която бяха изживели заедно - от срещата пред вратите на града до мига, в който тя бе написала думата „любов" вър­ху една глинена плочка. Видя отново роклята й, косите й, нежните очертания на носа й.

- Ти ми каза, че си Акбар. Затова се погрижих за теб, излекувах те от раните ти и сега те връщам на живота. Бъ­ди щастлива с твоите нови приятели. Бих искал да ти кажа още нещо: аз също съм Акбар, но не го знаех.

Разбра, че тя се усмихва.

- Вятърът на пустинята отдавна е заличил стъпките ни върху пясъка. Но аз всяка секунда си спомням за това, ко­ето се случи, а ти продължаваш да бъдеш в сънищата ми и в моята действителност. Благодаря ти, че се появи на пътя ми.

И преди да заспи в храма, той усети, че жената гали ко­сите му.

Водачът на търговците видя, че на средата на пътя е за­станала някаква група от хора в дрипи. Помисли, че са раз­бойници, и даде заповед всички от кервана да приготвят оръжията си.

- Кои сте вие? - извика им той.

- Ние сме народът на Акбар - отговори един мъж с бра­да, а очите му блестяха. Водачът на кервана забеляза, че той говори с чуждестранен акцент.

- Акбар беше разрушен. Управниците на Тир и Сидон ни изпратиха да открием неговия кладенец, за да може кер­ваните отново да минават през тази долина. Връзките с ос­таналата част на земята все някога трябва да бъдат възста­новени.

- Акбар все още съществува - продължи мъжът. - Къ­де са асирийците?

- Цял свят знае къде са - засмя се водачът на кервана. -Правят почвата на страната ни по-плодородна. И отдавна служат за храна на птиците и дивите животни.

- Но те имаха могъща войска!

- Никоя войска не е могъща, щом узнаем кога ще ата­кува. Акбар прати вестители да предупредят, че асирийци­те наближават Тир и Сидон, и им бе устроена засада там, където свършва долината. Тези, които не загинаха в битка­та, бяха продадени като роби от нашите мореплаватели.

Дрипавите хора се поздравяваха и прегръщаха едни други, като плачеха и се смееха едновременно.

- Но кои сте вие? - настоя търговецът. - Кой си ти? -попита, посочвайки мъжа, с когото бе говорил.

- Ние сме младите воини на Акбар - бе отговорът.
За трети път бяха започнали да прибират реколтата на Акбар, чийто градоначалник сега бе Илия. В началото ни­как не бе лесно - бившият градоначалник искаше да се върне и отново да заеме длъжността си, защото така поведяваше традицията. Жителите на града обаче отказаха да го приемат и дни наред заплашваха, че ще отровят водата в кладенеца. Висшите финикийски власти най-сетне отстъ­пиха пред техните искания. В края на краищата Акбар има­ше значение само дотолкова, доколкото осигуряваше вода за пътниците. Освен това управлението на Израил бе в ръ­цете на принцесата на Тир. Назначавайки за градоначалник един израилтянин, финикийските управници можеха да мислят за заздравяването на търговските връзки между двете страни.

Търговските кервани, които отново бяха тръгнали през долината, разнесоха новината из цялата област. Една мал­ка част от израилтяните смятаха Илия за най-големия пре­дател, но Иезавел щеше да се погрижи да премахне това настроение и мирът в областта щеше да бъде възстановен. Принцесата бе доволна, тъй като един от най-върлите й врагове накрая се бе превърнал в най-добрия й съюзник.

Започнаха да се носят слухове за ново асирийско на­шествие и стените на Акбар бяха издигнати отново. Защи­тата бе организирана по нов начин, като между Тир и Акбар бяха поставени стражи и гарнизони, така че, ако единият от градовете бъде обсаден, другият да може да придвижи войската си по суша и да осигури снабдяването с храна по море.

Областта процъфтяваше с всеки изминал ден. Новият градоначалник написа нови правила, чрез които се упраж­няваше строг контрол върху таксите и стоките. Старците на Акбар се грижеха за всичко, прилагаха новия начин на събиране на данъците и търпеливо разрешаваха възникна­лите проблеми.

Жените разпределяха времето си между селската рабо­та и тъкането. За да използват малкото останали платове, когато градът бе изолиран, те бяха създали по необходи­мост нови модели бродерия. И когато в града се появиха първите търговци, останаха очаровани от рисунките и на­правиха много поръчки.

Децата бяха научили бибълското писмо и Илия беше сигурен, че някой ден това ще им бъде от полза.

Този следобед той се разхождаше из полето и благода­реше на Господ за неизброимите благоволения, които бе получил през всичките изминали години - нещо, което ви­наги правеше, преди да започне прибирането на реколтата. Срещна хора, които носеха пълни кошове с жито, и играе­щи наоколо деца. Поздрави ги и те му отвърнаха.

С усмивка на лице се отправи към камъка, където мно­го отдавна бе получил глинена плочка с думата „любов". Имаше навик да посещава това място всеки ден, за да при­съства на залеза на слънцето и да си спомня всеки миг, който бяха прекарали заедно.

„Иди и се яви на Ахава, и Аз ще дам дъжд на земята. "

Илия седеше на камъка, когато усети как светът около него се разтърси. Небето почерня за миг, но веднага след това слънцето отново се показа.

Видя светлина. Пред него стоеше Ангелът Господен.

- Какво става? - попита изплашено Илия. - Господ прости ли на Израил?

- Не - отвърна ангелът. - Той иска ти да се върнеш, за да освободиш народа си. В мига, когато битката ти с Него приключи, Той те благослови и ти позволи да продължиш Неговото дело на тази земя.

Илия бе слисан.

- Но точно сега ли, когато сърцето ми отново намери покой?

- Спомни си за урока, който ти бе даден веднъж - каза ангелът. - Спомни си също така думите на Господ към Мойсей:

И помни целия път, по който те води Господ, Бог твой, за да те смири, да те изпита и узнае какво има в сърцето ти. Кога ядеш и бъдеш сит, и съградиш хубави къщи, и живееш в тях; кога имаш много едър и дребен до­битък, гледай да не се възгордее сърцето ти и да не за­бравиш Господа, твоя Бог.

- А Акбар? - обърна се Илия към ангела.

- Той може да живее без теб, защото ти остави наслед­ник. Градът ще съществува още дълго. И Ангелът Господен изчезна.

Илия и момчето пристигнаха в подножието на Петата планина. Между каменните жертвеници бяха израсли храс­ти. След смъртта на жреца никой не идваше тук.

- Хайде да изкачим планината - рече Илия.

- Забранено е.

- Да, забранено е. Но това не означава, че е опасно.

Хвана момчето за ръка и тръгнаха към върха. Спираха от време на време и поглеждаха надолу към долината. Су­шата бе оставила следи върху целия пейзаж и с изключе­ние на обработваните ниви около Акбар всичко останало приличаше на суровите пустини в египетските земи.

- Чух приятелите ми да казват, че асирийците ще се върнат - каза момчето.

- Възможно е, но все пак това, което сторихме, си струваше труда. Господ избра този начин, за да ни научи на нещо.

- Не знам дали Него Го е грижа за нас - отвърна мом­чето. - Защо бе нужно да е толкова жесток?

- Може да е търсил други пътища, докато накрая е от-крил,че не Го чуваме. Ние бяхме свикнали твърде много с нашия начин на живот и не се опитвахме да разчетем сло­вата Му.

- А те къде са написани?

- В света наоколо. Достатъчно е да обръщаш внимание на това, което се случва в живота ти, и ще откриеш, че по всяко време на деня Бог крие някъде Своите думи и воля­та Си. Опитвай се да изпълняваш това, което Той иска от теб - това е единствената причина да бъдеш на тоя свят.

- Ако ги открия, ще ги запиша върху глинените плочки.

- Направи го! Но по-добре ги запиши в сърцето си, там те не могат да бъдат изгорени или унищожени и ще бъдат винаги с теб.

Повървяха още малко. Облаците сега бяха съвсем на­близо.

- Не искам да влизам вътре - каза момчето, като соче­ше към тях.

- Те няма да ти причинят никаква болка, това са само облаци. Ела с мен.

Хвана го за ръка и продължиха да се изкачват. Посте­пенно навлизаха в мъглата. Момчето здраво го прегърна и въпреки'че от време на време Илия се опитваше да го за­говори, то не казваше ни дума. Вървяха по голите скали към върха.

- Хайде да се връщаме - помоли момчето.

Илия реши да не настоява, и без това детето бе изпита­ло много трудности и страх през краткото си съществува­не. Стори каквото го молеше - излязоха от мъглата и от­ново съзряха долината в ниското.

- Потърси някой ден в библиотеката на Акбар нещо, което написах за теб. Казва се Книга за воина на светли­ната.

- Аз съм воин на светлината - отвърна момчето.

- Помниш ли моето име?

- Освобождение.

- Седни до мен - рече Илия, като посочи една скала. -Не бива да забравям името си. Трябва да продължа моята мисия, въпреки че в този момент единственото ми желание е да бъда до теб. Затова бе възстановен Акбар - за да ни научи, че трябва да вървим напред, колкото и трудно да ни се струва.

- Ти ще си заминеш оттук.

- Откъде знаеш? - попита учудено Илия.

- Снощи написах това върху една плочка. Нещо ми го подсказа, може би мама, а може би някой ангел. Но аз ве­че го бях усетил в сърцето си.

Илия погали момчето по главата.

- Ти си успял да разчетеш Божията воля - каза той до­волен. - В такъв случай няма нужда да ти обяснявам как­вото и да било.

- Това, което успях да прочета, беше тъгата в очите ти. Никак не беше трудно да я видя. Някои мои приятели съ­що са я забелязали.

- Тъгата, която сте прочели в очите ми, е част от моята история. Но малка част, която ще трае само няколко дни. Утре, когато тръгна към Йерусалим, тя няма да е тъй дъл­бока, както преди, и постепенно съвсем ще изчезне. Тъгата никога не трае дълго, щом вървим към това, за което ви­наги сме жадували.

- Наистина ли трябва да заминеш?

- Винаги трябва да знаеш кога приключва един етап от живота ти. Ако упорстваш да го продължиш повече от не­обходимото, ще изгубиш радостта и смисъла на всичко ос­танало. Освен това рискуваш да си навлечеш Божия гняв.

- Господ е суров.

- Само към своите избраници.

Илия погледна надолу към Акбар. Понякога Господ на­истина беше много суров, но не повече, отколкото човек би могъл да понесе. Момчето не знаеше, че там, където се­дяха, някога при Илия бе дошъл Ангелът Господен и го бе научил как да го върне от царството на мъртвите.

- Ще ти липсвам ли? - запита той момчето.

- Ти ми каза, че ако вървя напред, тъгата ще изчезне. Има още много работа, докато Акбар стане толкова кра­сив, колкото заслужава мама. Тя се разхожда по унилите на града.

- Идвай на това място винаги когато ти потрябвам. И гледай към Йерусалим. Аз ще бъда там и ще се опитам да дам смисъл на името си - Освобождение. Сърцата ни ще останат свързани завинаги.

- Затова ли ме доведе на върха *на Петата планина? За да видя Израил?

- За да видиш долината, града, другите планини, скалите и облаците. Господ обикновено повиква пророците си на върха на някоя планина, за да разговарят с Него. Винаги съм се питал защо го прави, но сега знам отговора. Кога­то сме нависоко, всичко ни се струва малко.

Както славата, така и тъгата ни престават да имат ня­какво значение. Това, което сме извоювали или пък загуби­ли, остава там, долу. От върха на планината виждаш колко голям е светът и колко широки са хоризонтите.

Момчето се огледа наоколо. От върха на Петата плани­на то усещаше мириса на морето, което къпеше бреговете на Тир. И чуваше вятъра на пустинята, който духаше от Египет.

-Някой ден аз ще управлявам Акбар - каза то на Илия. - Видях колко голям е светът, но познавам също та­ка и всяко кътче от града. Знам какво трябва да бъде про­менено.

- Промени го тогава! Не оставяй нещата в застой!

- Господ не можеше ли да избере по-добър начин да ни разкрие всичко това? По едно време си помислих, че Той е зъл.

Илия замълча. Спомни си за разговора с левитския про­рок преди много години, когато чакаха войниците на Иезавел да дойдат и да ги убият.

- Бог може ли да бъде зъл? - настоя момчето.

- Бог е всемогъщ - отвърна Илия. - Той може всичко и всичко му е позволено, защото в противен случай щеше да съществува някой още по-силен и по-могъщ от Него, кой­то да му забранява някои неща. И тогава аз бих предпочел да почитам и да се кланям на този, който е по-могъщ.

Изчака няколко мига, за да може момчето да разбере смисъла на неговите думи. След това продължи:

- Ала точно заради безграничната си власт Той е из­брал да върши само Добро, Ако стигнем до края на наша­та история, ще видим, че доста често Доброто е скрито зад Злото, но продължава да бъде Добро и да е част от Него­вите намерения за бъдещето на човечеството.

Хвана го за ръка и заслизаха мълчаливо.

През нощта момчето го прегърна и заспа така. На раз­съмване Илия се измъкна от прегръдката му, като внима­ваше да не го събуди.

След това облече единствените дрехи, които имаше, и излезе. По пътя намери на земята счупен клон и го взе, за да му служи за тояга. Реши винаги да я носи със себе си ка­то спомен от борбата му с Бог, от разрушаването и въз­становяването на Акбар.

И без да погледне назад, тръгна към Израил.

„По пладне Илия начена да им се присмива и казваше: викайте по-високо, защото той е бог; може би се е за­мислил или е зает с нещо, или е на път, а може би и спи -тъй ще се събуди!

* * *

„А учениците Му Го попитаха и думаха: защо пък книжниците казват, че първом Илия трябва да дойде?

В книгата ми „Алхимикът" главната теза се съдържа в следните ду­ми, които цар Мелхиседек отправя към пастира Сантяго: „Когато сил­но искаш нещо, цялата Вселена ти'съдейства, за да постигнеш жела­нието си."

Безрезервно вярвам в това. Но докато следваме собствената си съдба, ние преминаваме през различни етапи, които изобщо не сме в състояние да разберем. Те винаги имат за цел да ни върнат отново към пътя на нашата Лична легенда, или по-точно да ни накарат да на­учим уроците, необходими, за да извървим собствената си съдба. Мога, струва ми се, да изразя по-добре това, което казвам, като опиша един епизод от живота си.

На 12 август 1979 г. си легнах с абсолютната увереност, че на трийсетгодишна възраст съм стигнал почти до върха на кариерата си като висш служител в грамофонната индустрия. Работех като худо­жествен директор на Си Би Ес за Бразилия и току-що ме бяха пока­нили да отида в САЩ, за да разговарям със собствениците на звуко­записната компания - те със сигурност щяха да ми предоставят въз­можност да осъществя всичко, което исках да постигна в моята об­ласт. Наистина, бях оставил на заден план голямата си мечта да бъ­да писател, но какво от това? В края на краищата животът в дейст­вителност беше много по-различен от това, което си бях предста­вял - в Бразилия човек не можеше да се издържа с писане.

Същата тази нощ взех едно решение и изоставих мечтата си: трябваше да се приспособя към обстоятелствата и да се възползвам от възможностите, които ми се предоставят. Ако сърцето ми започне­ше да си иска своето, винаги можех да го залъжа, съчинявайки текс­тове за песни или като пиша за някой вестник. Бях убеден впрочем, че животът ми е поел в друга, не по-малко вълнуваща посока и че ме очаква блестящо бъдеще в международните музикални компании.

Когато се събудих, по телефона ми се обади изпълнителният ди­ректор и ми каза, че съм уволнен, без да ми дава никакво обяснение. И въпреки че през следващите две години чуках на много врати, ни­кога повече не успях да си намеря работа в тази сфера.

След като написах „Петата планина", се сетих за този епизод, а също и за други проявления на неизбежното в живота ми. Всеки път, когато се чувствах господар на положението, се случваше нещо, ко­ето ме връщаше там, откъдето бях тръгнал. Питах се защо. Дали пък не съм осъден да стигам близо до целта, без никога да пресека фи­налната линия? Дали пък Бог е толкова жесток, че да ми показва пал­мите на хоризонта само за да ме умори от жажда сред пустинята?

Много време ми бе необходимо, за да разбера, че не е точно та­ка. Има неща, които се случват в живота ни, за да ни върнат към ис­тинския път на нашата Лична легенда. Други изникват, за да можем да приложим всичко онова, което вече знаем, а трети се появяват, за да ни учат.

В книгата си „Дневникът на един маг" се опитах да покажа, че те­зи уроци невинаги са свързани с болка и страдание, стига човек да проявява дисциплина и внимание. Когато осъзнах това, почувствах се наистина благословен, но въпреки цялото си внимание и дисциплина не успях да си обясня някои трудни моменти, през които преминах.

Един от тези примери е събитието, което разказах по-горе: бях професионалист, полагах максимални усилия да дам най-доброто от себе си и имах идеи, които и сега ми се струват хубави. И неизбеж­ното се случи точно тогава, когато се чувствах най-сигурен и изпъл­нен с доверие. Мисля, че не съм единственият, преминал през подоб­но изпитание - неизбежното се е появявало в живота на всяко чо­вешко същество на Земята. Някои са се справяли с него, други не са успявали, но всички ние сме усещали как ни докосват крилете на не­щастието.

Коя е причината? За да си отговоря на този въпрос, се оставих Илия да ме води през дните и нощите на Акбар.

Паулу Коелю